ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. WATHELET
представено на 26 юли 2017 година(1)
Дело C‑442/16
Florea Gusa
срещу
Minister for Social Protection
Attorney General
Ирландия
(Преюдициално запитване, отправено от Court of Appeal (Апелативен съд, Ирландия)
„Преюдициално запитване — Регламент (ЕО) № 883/2004 — Специални парични обезщетения, независещи от вноски — Помощ за търсещо работа лице — Директива 2004/38/ЕО — Член 7, параграф 3, буква б) — Гражданин на Съюза, пребивавал и работил като самостоятелно заето лице в приемащата държава членка — Прекратяване на статуса на самостоятелно заето лице“
I. Увод
1. Настоящото преюдициално запитване поставя главно въпроса дали държава членка може да лиши от минимално парично обезщетение, независещо от вноски, по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност(2), изменен с Регламент (ЕО) № 988/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г.(3)наричан по-нататък „Регламент № 883/2004“), гражданин на друга държава членка, който е работил в продължение на повече от една година като самостоятелно заето лице на нейна територия, или този гражданин запазва качеството „работник“(4) по смисъла на член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО(5).
2. По-общо, чрез различните си въпроси запитващата юрисдикция дава на Съда възможност да уточни обхвата на гражданството на Европейски съюз и да отстрани съмненията, които евентуално са оставили в това отношение решения от 11 ноември 2014 г., Dano (C‑333/13, EU:C:2014:2358), от 15 септември 2015 г., Alimanovic (C‑67/14, EU:C:2015:597), от 25 февруари 2016 г., García-Nieto и др. (C‑299/14, EU:C:2016:114) и от 14 юни 2016 г., Комисия/Обединено кралство (C‑308/14, EU:C:2016:436).
II. Правна уредба
1. Правото на Съюза
1. Регламент № 883/2004
3. Член 3 от Регламент № 883/2004, озаглавен „Материален обхват“, гласи следното:
„1. Настоящият регламент се прилага към всички законодателства относно следните клонове на социална сигурност:
[…]
з) обезщетения за безработица;
[…]
2. Освен ако е предвидено друго в приложение XI, настоящият регламент се прилага към общи и специални схеми за социална сигурност, независимо дали са зависещи от вноски или не са, и към схеми, свързани с отговорността на работодателя или корабособственика.
3. Настоящият регламент се прилага също и към специалните парични обезщетения, независещи от вноски, уредени в член 70.
[…]“.
4. Съгласно член 4 от Регламент № 883/2004, озаглавен „Равно третиране“:
„Освен ако друго не е предвидено в настоящия регламент, лицата, за които се прилага настоящият регламент получават същите обезщетения и имат същите задължения съгласно законодателството на която и да е държава членка, както нейните граждани“.
5. Глава 9 от дял III на Регламент № 883/2004 е посветена на „[с]пециални[те] парични обезщетения без плащане на вноски“. Тя се състои само от член 70, който е озаглавен „Обща разпоредба“ и предвижда следното:
„1. Настоящият член се прилага за специални парични обезщетения, независещи от вноски, предоставяни съгласно законодателство, което поради персоналния си обхват, целите и/или условията за придобиване на права, се характеризира едновременно като социално осигурително законодателство по член 3, параграф 1 и като социално подпомагане.
2. За целите на тази глава „специални парични обезщетения без плащане на вноски“ са тези, които:
a) имат за цел предоставяне на:
i) допълнително, заместващо или спомагателно покритие срещу рискове, обхванати от клоновете на социалното осигуряване по член 3, параграф 1 и което гарантира на заинтересованото лице минимална издръжка на живота, в съответствие с икономическото и социалното положение в съответната държава членка;
или
ii) само специална защита за лица с увреждания, тясно свързана със социалната среда на посочените лица в съответната държава членка,
и
б) когато финансирането произтича изключително от задължително данъчно облагане, което има за цел да покрие основни обществени разходи и условията за предоставяне и за изчисляване на обезщетенията не зависят от вноски по отношение на бенефициента. Въпреки това обезщетения, предоставени да допълнят обезщетение, зависещо от вноски, не се смятат за обезщетения, зависещи от вноски, само поради тази причина,
и
в) са изброени в приложение X.
3. Член 7 и другите глави от този дял не се прилагат за обезщетенията по параграф 2 на този член.
4. Обезщетенията, посочени в параграф 2, се предоставят изключително в държавата членка, в която пребивава заинтересованото лице, в съответствие с нейното законодателство. Такива обезщетения се предоставят от и за сметка на институцията по място на пребиваване“.
6. Точка a) от секцията за Ирландия в приложение X към Регламент № 883/2004, озаглавено „Специални парични обезщетения, независещи от вноски“, гласи: „[п]омощ за търсещи работа лица (Консолидиран закон за социалното подпомагане 2005 г., част 3, глава 2)“.
2. Директива 2004/38
7. Съгласно съображения 1—4 от Директива 2004/38:
„(1) Гражданството на Съюза дава на всеки гражданин на Съюза основно и индивидуално право да се движи и пребивава свободно на територията на държавите членки при съблюдаване на постановените в Договора ограничения и условия и на мерките, взети за прилагането му.
(2) Свободното движение на хора представлява една от основните свободи на вътрешния пазар, който включва пространство без вътрешни граници и в който свободата се гарантира в съответствие с разпоредбите на Договора.
(3) Гражданството на Съюза следва да бъде основният статус на гражданите на държавите членки, когато те упражняват правото си на свободно движение и пребиваване. Поради това е необходимо да се кодифицират и преразгледат съществуващите инструменти на Общността, в които поотделно се разглеждат [наети] работници, самостоятелно заети лица, както и студенти и други незаети с трудова дейност лица, за да се опрости и укрепи правото на свободно движение и пребиваване на всички граждани на Съюза.
(4) С оглед коригирането на този подход „на части“, „сектор по сектор“ по отношение на правото на свободно движение и пребиваване и с оглед улесняване на упражняването на това право, съществува необходимост от единен законодателен акт за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 г. относно свободното движение на работници в Общността и за отменяне на следните актове: Директива 68/360/ЕИО на Съвета от 15 октомври 1968 г. относно премахване на ограниченията за движение и пребиваване в Общността на работниците на държавите членки и на техните семейства [ОВ L 257, 1968 г., стр. 13], Директива 73/148/ЕИО на Съвета от 21 май 1973 г. относно премахване на ограниченията за движение и пребиваване на гражданите на държавите членки в рамките на Общността по отношение на установяването и предоставянето на услуги [ОВ L 172, 1973 г., стр. 14], Директива 90/364/ЕИО на Съвета от 28 юни 1990 г. относно правото на пребиваване [ОВ L 180, 1990 г., стр. 26], Директива 90/365/ЕИО на Съвета от 28 юни 1990 г. относно правото на пребиваване на заети лица и на самостоятелно заети лица, които са преустановили своята трудова дейност [ОВ L 180, 1990 г., стр. 28] и Директива 93/96/ЕИО на Съвета от 29 октомври 1993 г. относно правото на пребиваване на студентите [ОВ L 317, 1993 г., стр. 59]“.
8. Член 7 от Директива 2004/38, озаглавен „Право на пребиваване за повече от три месеца“, гласи:
„1. Всички граждани на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца, ако те:
a) са [наети] работници или самостоятелно заети лица в приемащата държава членка; или
б) притежават достатъчно средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето си на пребиваване и притежават пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава членка; или
[…]
г) са членове на семейството, придружаващи или присъединяващи се към гражданин на Съюза, който отговаря на условията, посочени в букви а), б) или в).
[…]
3. За целите на параграф 1, буква а) гражданин на Съюза, който вече не е [нает] работник или самостоятелно заето лице, запазва статуса си на [нает] работник или самостоятелно заето лице при следните обстоятелства:
[…]
б) той/тя се намира в надлежно регистрирана принудителна безработица, след като е бил/а зает/а в продължение на повече от една година и се е регистрирал/а като търсещо работа лице в съответното бюро по труда;
[…]“.
9. Съгласно член 14 от Директива 2004/38, озаглавен „Запазване на правото на пребиваване“:
„1. Гражданите на Съюза и членовете на техните семейства притежават правото на пребиваване, предвидено в член 6, дотогава, докато не се превърнат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка.
[…]
4. Чрез дерогация от параграфи 1 и 2 и без да се засягат разпоредбите на глава VI, мярката експулсиране не може в никакъв случай да се предприеме по отношение на граждани на Съюза или членове на техните семейства, ако:
a) гражданите на Съюза са [наети] работници или самостоятелно заети лица; или
б) гражданите на Съюза са влезли на територията на приемащата държава членка, за да търсят заетост. В този случай гражданите на Съюза и членовете на техните семейства не могат да бъдат експулсирани, докато гражданите на Съюза могат да представят доказателства за това, че продължават да търсят заетост и за това, че имат реален шанс да бъдат наети на работа“.
10. В член 16 от Директива 2004/38 се определя общото правило относно правото на постоянно пребиваване на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства. Съгласно параграф 1 от този член, „[г]раждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава. Това право не зависи от условията, предвидени в глава III“.
11. Накрая, член 24 от посочената директива, озаглавен „Еднакво третиране“, гласи:
„1. При спазване на конкретните разпоредби, изрично предвидени в Договора и вторичното законодателство, всички граждани на Съюза, които пребивават въз основа на настоящата директива на територията на приемащата държава членка, се ползват с третиране, еднакво с третирането на гражданите на тази държава членка в рамките на обхвата на приложение на Договора. Това право се разпростира и включва членовете на семейството, които не са граждани на държава членка и които имат право на пребиваване или постоянно пребиваване.
2. Чрез дерогация от параграф 1 приемащата държава членка не се задължава да предостави право на социално подпомагане през първите три месеца на пребиваване или при необходимост, по-дългия срок, регламентиран в член 14, параграф 4, буква б), нито се задължава преди придобиването на право на постоянно пребиваване да отпуска финансова помощ за издръжка за обучение, включително и за професионално обучение, състояща се от безвъзмездна помощ или студентски заеми за лица, различни от [наети] работници или самостоятелно заети лица, лица, които запазват такъв статус и членове на техните семейства“.
2. Националното право
1. Правилник от 2006 г.
12. Директива 2004/38 е транспонирана в ирландското право с Правилник № 2 за Европейските общности (свободно движение на лица)(6).
13. Съгласно член 6, параграф 2 от Правилника от 2006 г.:
„a) При спазване на член 20, гражданин на Съюза има право да пребивава на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца, ако:
i) е нает работник или самостоятелно заето лице в тази държава;
[…]
c) При спазване на член 20 лице, за което се прилага точка a), подточка i), може да остане в тази държава след прекратяване на дейността по същата точка a), подточка i), ако:
i) е временно неработоспособно поради болест или злополука;
ii) се намира в надлежно регистрирана принудителна безработица, след като е било заето в продължение на повече от една година и се е регистрирало като търсещо работа лице в съответната служба на Department of Social and Family Affairs[Министерство по социалните и семейните въпроси, Ирландия]и на FÁS[Foras Áiseanna Saothair, Орган за обучение и заетост, Ирландия]“.
2. Закон от 2005 г.
14. Помощта за лицата, търсещи работа в Ирландия, е предвидена в член 139 от консолидирания Закон от 2005 г. за социалното подпомагане и социалните услуги (изменен)(7).
15. В член 141 от Закона от 2005 г., приложим към момента на настъпване на фактите в главното производство, се определят критериите за отпускане на помощ, сред които са проучване на средствата на молителя и проверка на обичайния характер на неговото пребиваване на територията на държавата. Безспорно е обаче, че както наетият работник, така и самостоятелно заетото лице могат да искат отпускане на помощ за лице, търсещо работа(8).
16. Съгласно член 246, параграф 5 от Закона от 2005 г. при прилагането на последния лице, което няма право да пребивава в Ирландия, не се счита за обичайно пребиваващо в тази държава.
17. В член 246, параграф 6 от Закона от 2005 г. се уточнява, че сред лицата, за които при прилагане на параграф 5 от този член се счита, че имат право да пребивават в Ирландия, са лицата, които имат правото да влязат и да пребивават на територията на държавата съгласно Правилника от 2006 г.
III. Фактите по спора в главното производство
18. Румънският гражданин г‑н Florea Gusa пристига в Ирландия през октомври 2007 г. През първата година от пребиваването му в Ирландия неговите деца, които също пребивавали в Ирландия, му помагат да се издържа. След това, от октомври на 2008 г. до октомври 2012 г., той работи като самостоятелно зает мазач.
19. Съгласно акта за преюдициално запитване г‑н Gusa преустановява дейността си поради липса на клиенти в резултат на икономическия застой. Тогава той подава молба за помощ за търсещи работа лица, която му е отказана с решение от 22 ноември 2012 г.
20. Решението за отказ е обосновано с това, че г‑н Gusa не пребивава обичайно в Ирландия, тъй като, за да има статус на обичайно пребиваващ, трябва да притежава право на пребиваване по смисъла на Правилника от 2006 г. В решението впрочем се приема, че той е загубил това право поради прекратяването на дейността му като самостоятелно заето лице. Освен това г‑н Gusa не доказал, че разполага с достатъчно средства, за да осигури минималната си издръжка, нито пък че има пълно здравно застрахователно покритие. Поради това в решението се констатира, че г‑н Gusa вече не отговаря на условията по член 6, параграф 2, буква а) от Правилника от 2006 г. (с която разпоредба в националното право се транспонира член 7, параграф 1 от Директива 2004/38). Освен това като самостоятелно заето лице той не се ползва от закрилата по член 6, параграф 2, буква c), подточка ii) от Правилника от 2006 г. (с която разпоредба в националното право се транспонира член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38).
21. Г‑н Gusa получава разрешение да подаде жалба за отмяна пред High Court (Висш съд, Ирландия), който потвърждава решението за отказ. След това г‑н Gusa обжалва това решение пред Supreme Court (Върховен съд, Ирландия).
22. На основание член 64 от ирландската конституция въззивната жалба е препратена на запитващата юрисдикция, която иска да получи помощ от Съда, тъй като с приложимите в случая разпоредби се въвеждат няколко разпоредби от правото на Съюза. Поради това тя решава да спре производството и да отправи на Съда преюдициално запитване.
IV. Преюдициалното запитване и производството пред Съда
23. С акта си от 29 юли 2016 г., постъпил в Съда на 8 август 2016 г., Court of Appeal (Апелативен съд, Ирландия) решава да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1. Гражданин на ЕС, който 1) е гражданин на друга държава членка; 2) е пребивавал законно и е работил като самостоятелно заето лице в приемащата държава членка в продължение на приблизително четири години; 3) е преустановил работата си или икономическата си дейност поради липса на работа и 4) се е регистрирал като търсещо работа лице в съответното бюро по труда, запазва ли статуса си на самостоятелно заето лице по член 7, параграф 1, буква а), по член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 или на друго основание?
2. При отрицателен отговор, такова лице запазва ли правото на пребиваване в приемащата държава членка, при положение че не отговаря на критериите по член 7, параграф 1, букви б) или в) от Директива 2004/38, или то единствено е защитено от извеждане въз основа на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2004/38?
3. При отрицателен отговор на втория въпрос, отказът да му се предостави помощ за търсещи работа лица (която представлява специално [парично] обезщетение, независещо от вноски, по смисъла на член 70 от Регламент 883/2004), тъй като не е доказано правото на пребиваване на това лице в приемащата държава членка, съвместим ли е с правото на Съюза, и по-специално с член 4 от Регламент 883/2004?“.
24. Писмени становища представят жалбоподателят в главното производство, ирландското, чешкото, датското, френското, унгарското правителство, правителството на Обединеното кралство, както и Европейската комисия.
25. Освен това всички, с изключение на датското и унгарското правителство, вземат отношение по запитването в съдебното заседание, проведено на 14 юни 2017 г. Германското правителство, което не представя писмено становище, също успява да изложи доводите си в това заседание.
V. Анализ
1. Предварителни бележки по приложимостта на член 16, параграф 1 от Директива 2004/38
26. При съществуващото разпределяне на правомощията между Съда и юрисдикциите на държавите членки поначало националната юрисдикция е тази, която следва да провери дали във висящото пред нея дело са изпълнени фактическите предпоставки за прилагане на норма от правото на Съюза. Съдът обаче приема, че когато се произнася по преюдициално запитване, при необходимост може да даде пояснения, за да насочи националната юрисдикция при извършваното от нея тълкуване(9).
27. В конкретния случай запитващата юрисдикция по същество иска да разбере как трябва да се тълкуват условията, при които се предоставя право на пребиваване на гражданин на Съюза съгласно Директива 2004/38.
28. В този контекст тя изглежда изключва възможността г‑н Gusa да е придобил право на постоянно пребиваване. Всъщност запитващата юрисдикция изхожда основно от това, че жалбоподателят в главното производство не твърди, че е можел да претендира за постоянно пребиваване през ноември 2012 г.(10). Самият г‑н Gusa потвърждава в писменото си становище, че не претендира да е отговарял условията по член 7 от Директива 2004/38 през периода на пребиваване преди октомври 2008 г.(11). Тази позиция е потвърдена в съдебно заседание на 14 юни 2017 г.
29. Учуден съм от тези твърдения. Всъщност съгласно член 16, параграф 1 от Директива 2004/38 гражданите на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава.
30. Съгласно член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, пребиваването на гражданин на Съюза е законно след първите три месеца, ако той притежава достатъчно средства с цел да не се превърне в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка и притежава пълно здравно застрахователно покритие в тази държава.
31. Тази разпоредба не съдържа никакви изисквания относно произхода на тези средства. Всъщност Съдът вече е приел, че изразът „притежават достатъчно средства“, който е използван в тази разпоредба, трябва да се тълкува в смисъл, „че е достатъчно гражданите на Съюза да имат такива средства на свое разположение и че не се поставят каквито и да било изисквания относно произхода на средствата, които могат да са предоставени в частност от гражданина на трета държава“(12). A fortiori същото следва да важи и когато съответните средства произхождат от гражданин на Съюза.
32. Впрочем според запитващата юрисдикция именно децата на г‑н Gusa, пребиваващи законно в Ирландия, са подпомагали баща си през първата година от пребиваването му в Ирландия(13). Без изобщо да оспорват данните, ответниците в главното производство се връщат към този факт в писмените си становища(14).
33. Виждането на г‑н Gusa, че получаваната от него подкрепа е ограничена и недостатъчна с оглед на целите на Директива 2004/38(15), според мен е без значение за преценката относно прилагането на член 16, параграф 1 от тази директива.
34. Всъщност, доколкото г‑н Gusa не се обръща към системата за социално подпомагане на Ирландия, за да се издържа през първата година от своето пребиваване, трябва да се предполага, че средствата, с които той е разполагал, са били достатъчни. Не може a posteriori те да се приемат за недостатъчни по смисъла на Директива 2004/38, след като гражданинът на Съюза не е бил по смисъла на тази директива „тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава“.
35. Поради това считам, че през първата година пребиваването на г‑н Gusa на ирландска територия е законно. Ако тази първа година съответно предшества без прекъсване четирите години, през които г‑н Gusa е работил като свободно нает мазач, трябва да се приеме, че той има право на постоянно пребиваване на ирландска територия на основание член 16, параграф 1 от Директива 2004/38 от октомври 2012 г.(16).
36. В такъв случай въпросът дали г‑н Gusa е запазил качеството си на работник по смисъла на член 7, параграф 3 от Директива 2004/38, вече не се поставя, тъй като условията по член 7 не се прилагат за правото на постоянно пребиваване. Всъщност съгласно член 16, параграф 1 от Директива 2004/38 това право не зависи от условията по глава III от тази директива.
37. Въпреки това запитващата юрисдикция е тази, която трябва да установи това.
38. От гореизложеното следва, че поставените от запитващата юрисдикция въпроси ще продължат да бъдат полезни само ако при разглеждане на фактите в главното производство се установи прекъсване на правото на пребиваване на г‑н Gusa, което може да изключи прилагането на член 16, параграф 1 от Директива 2004/38. За такова прекъсване обаче изобщо не става дума в представената пред Съда преписка(17). Ще разгледам поставените на Съда въпроси, като взема предвид именно тези предварителни бележки.
2. По първия преюдициален въпрос
1. По ограничаването на въпроса до член 7, параграф 3 от Директива 2004/38
39. С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали гражданин на Съюза, който е пребивавал законно и е работил като самостоятелно заето лице в приемаща държава в продължение на около четири години, запазва качеството си на самостоятелно заето лице на основание член 7, параграф 1, буква а) или член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 илина друго основание, след като е преустановил своята работа или икономическа дейност поради липса на работа и се е регистрирал като търсещо работа лице в съответното бюро по труда.
40. Тъй като вторият преюдициален въпрос на запитващата юрисдикция също се отнася до възможността за запазване на правото на пребиваване — когато гражданин на Съюза, намиращ в положение като това на жалбоподателя в главното производство, не отговаря нито на критериите по член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38, нито на тези по член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2004/38 — в рамките на първия въпрос ще се занимая само с тълкуването на член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38. Всъщност възможността да се ползва право на пребиваване на основание член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2004/38 е изключена, тъй като към момента на настъпване на фактите е безспорно, че г‑н Gusa вече не е „работник“ по смисъла на тази разпоредба. Въпросът, който по-точно се поставя, е дали той е могъл да запази това качество, след като вече не упражнява дейност (като нает работник или самостоятелно заето лице), както се изисква в член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2004/38. Освен това в рамките на втория преюдициален въпрос ще разгледам възможността да се ползва право на пребиваване на друго основание, различно от член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38.
2. Предложеното от запитващата юрисдикция тълкуване
41. Съгласно член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 гражданинът на Съюза запазва качеството си на работник — а следователно и правото да пребивава повече от три месеца на територията на държава членка на Съюза — ако „се намира в надлежно регистрирана принудителна безработица, след като е бил/а зает/а в продължение на повече от една година и се е регистрирал/а като търсещо работа лице в съответното бюро по труда“.
42. Според запитващата юрисдикция, ако тя трябва да тълкува текста, с който член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 се транспонира в ирландското право, в съответствие с обичайния смисъл на израза „след като е бил/а зает/а“, тя не би приела, че той се отнася и за самостоятелно заето лице. Същевременно запитващата юрисдикция също така не е безразлична към доводите, развити пред нея от г‑н Gusa. Според него такава последица е несъвместима с намерението, стоящо в основата на разпоредбите от Договора за функционирането на ЕС и на приетото въз основа на тях законодателство.
43. Съмненията на запитващата юрисдикция следователно са породени от възможното противоречие между текста на приложимата разпоредба и целта, преследвана от законодателя на Съюза.
44. Г‑н Gusa, датското и унгарското правителство, както и Комисията считат, че при прилагането на член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 не може да се прави разлика между наети работници и самостоятелно заети лица. Същевременно ирландското, чешкото и френското правителство, както и това на Обединеното кралство считат, че тази разпоредба се отнася само за наетите работници.
3. По буквалното тълкуване
45. Съгласно постоянната практика на Съда при тълкуването на разпоредба на правото на Съюза трябва да се вземат предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ и целите на правната уредба, от която тя е част(18).
46. Всъщност, макар че „текстът на дадена разпоредба представлява винаги отправната точка и в същото време очертава пределите на тълкуване“(19), телеологичното тълкуване не е задължително само ако съответният текст е напълно ясен и недвусмислен(20).
47. Освен това не трябва да се забравя спецификата, свързана с многоезичието на Съюза, в резултат на което формулировката, използвана в текста на разпоредба от правото на Съюза на един от езиците, не може да служи като единствена основа за тълкуването на разпоредбата или да ѝ се отдава предимство пред текстовете на останалите езици. Разпоредбите от правото на Съюза трябва да бъдат тълкувани и прилагани еднообразно в светлината на текстовете, съставени на всички езици на Съюза. Поради това в случай на несъответствия между текстовете на различните езици на разпоредба от правото на Съюза въпросната разпоредба трябва да се тълкува в зависимост от общата структура и целта на правната уредба, от които е част(21).
48. В случая впрочем трябва да се констатира, че текстовете на различните езици на член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 не потвърждават виждането, че законодателят е искал да ограничи запазването на статуса на „работник“ само за гражданите, които са работили по трудов договор в продължение на повече от една година. Напротив, при сравняване се създава впечатление за неутралност по отношение на начина на упражняване на професионалната дейност.
49. Във всеки случай, противно на твърденията на няколко встъпили в производството държави членки, отбелязването на обстоятелството „след като е бил/а зает/а“ със сигурност не присъства във всички текстове на различните езици. Всъщност, макар този израз да се открива в текстовете на испански език („haber estado empleado“), английски език („having been employed“), френски език („avoir été employé“) или още на словенски език („ko je bil zaposlen“), в текстовете на други езици са използвани съвсем неутрални термини или изрази. Така по-специално в текстовете на нидерландски („te hebben gewerkt“) и фински език („työskenneltyään“) се използва изразът „след като е работил“, в текста на гръцки език („επαγγελ μ ατική δραστηριότητα“) става въпрос за упражняването на „професионална дейност“, докато съгласно текста на италиански език дори е достатъчно упражняването най-общо на „дейност“ („aver esercitato un’attività“). На последно място, като се има предвид контекстът на разпоредбата, в която се вписват, българската дума „зает“ и германската дума „Beschäftigung“ също могат да бъдат преведени с общия термин „заетост“ без други пояснения.
50. Това несъответствие между текстовете на различните езици на член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 налага да се използва до общата структура на разпоредбата и целта на правната уредба. И едната, и другата впрочем потвърждават, че член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че е без значение начинът, по който гражданинът на Съюза е упражнявал икономическата дейност, станала основание той да получи статуса на „работник“ по смисъла на член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2004/38.
4. По телеологичното тълкуване на член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38
51. Не отричам, че Директива 2004/38 отговаря на няколко различни цели, но те са в йерархия помежду си.
52. Всъщност от първите четири съображения на Директива 2004/38 ясно следва, че с нея преди всичко се цели „улесняване на упражняването на основното право на гражданите на Съюза да се движат и пребивават свободно на територията на държавите членки“(22). Това е отразено и в заглавието на Директивата. Друга цел намира израз в съображение 10 от същата директива. Съгласно това съображение „[л]ица, които упражняват правото си на пребиваване, не следва да се превръщат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка по време на първоначалния период на пребиваване.“ Тази втора цел обаче съществува само поради първата: тъй като Директивата цели да улесни упражняване на правото на пребиваване, а държавите членки са счели, че е необходимо финансовата тежест на тази свобода да бъде контролирана.
53. Гражданството на Съюза отразява този компромис. Всъщност, когато Съдът използва за пръв път формулировката „статутът на гражданин на Съюза е създаден, за да бъде основният статут на гражданите на държавите членки“(23), той добавя, че този статут дава възможност гражданите на държавите членки, които се намират в еднакво положение, да получат, независимо от тяхното гражданство, еднакво правно третиране, „без да се засягат изрично предвидените в това отношение изключения“(24). По този начин Съдът признава възможността да се ограничава използването на гражданството на Съюза(25).
54. Така трябва да се разбират решенията от 11 ноември 2014 г., Dano (C‑333/13, EU:C:2014:2358), от 15 септември 2015 г., Alimanovic (C‑67/14, EU:C:2015:597) и от 25 февруари 2016 г., García-Nieto и др. (C‑299/14, EU:C:2016:114).
55. Вярно е, че в точка 74 от решение от 11 ноември 2014 г., Dano (C‑333/13, EU:C:2014:2358), Съдът постановява, че „[д]а се приеме, че лицата без право на пребиваване въз основа на Директива 2004/38 могат да имат право на социални помощи при същите условия като приложимите за гражданите на страната, би било в противоречие с една от целите на Директивата, изложена в съображение 10, а именно да не се допуска гражданите на Съюза от други държави членки да се превръщат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка“. В никакъв случай обаче не става въпрос за обрат в подхода при разбирането на Директива 2004/38. Ако Съдът в това решение придава значение на второстепенната цел на Директива 2004/38, това се дължи на предмета на отправеното към него преюдициално запитване. Всъщност основният предмет на делата, по които са постановени трите решения, посочени в предходната точка от настоящото заключение, не е въпросът за правото на пребиваване, а специфичният въпрос за правото да се получават социални помощи в приемащата държава членка. Следователно във времето този въпрос се е отнасял за периода след упражняването на свободата на движение, но в неразривна връзка със законността на пребиваването.
56. В делото по главното производство поставеният на Съда въпрос обаче се отнася преди всичко до законността на пребиваването, тъй като засяга разпоредба от Директивата, която урежда въпроса след изтичането на първите три месеца до придобиване на право на постоянно пребиваване(26). Законодателят впрочем изрично е пожелал да уреди материята за правото на свободно движение и на свободно пребиваване, „коригира[йки] този подход „на части“, „сектор по сектор“(27), който е преобладавал преди, и то „с оглед улесняване на упражняването на това право“(28). Следователно стремежът на Директивата към уеднаквяване въз основа на ключовото понятие за гражданство на Съюза подкрепя възприемането на обобщен подход към принципите, разширяването и границите, свързани със свободата на движение и с правото на пребиваване на гражданите на Съюза(29).
57. Ще добавя още, че „[к]ато се има предвид контекстът и преследваните с Директива 2004/38 цели, разпоредбите на тази директива не могат да бъдат тълкувани стеснително […]“(30).
58. От тази гледна точка да се приеме, че при прилагането на член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 положението на наетия работник е различно от положението на самостоятелно заетото лице, би означавало да се отрече волята на законодателя на Съюза, който посочва изрично в съображение 3, че е „необходимо да се кодифицират и преразгледат съществуващите инструменти на Общността, в които поотделно се разглеждат [наети] работници, самостоятелно заети лица, както и студенти и други незаети с трудова дейност лица, за да се опрости и укрепи правото на свободно движение и пребиваване на всички граждани на Съюза“(31).
59. Тази цел на Директивата бе подчертана неотдавна от Съда във връзка с делото, по което бе постановено решение от 19 юни 2014 г., Saint Prix (C‑507/12, EU:C:2014:2007, т. 25). В това решение Съдът впрочем обобщава обхвата на член 7, параграф 3 от Директива 2004/38, посочвайки четирите хипотези, предвидени в тази разпоредба, без да се прави разлика между наети работници и самостоятелно заети лица. Напротив, според Съда „[в] член 7, параграф 3 от споменатата директива се уточнява, че за целите на член 7, параграф 1, буква а) от същата директива гражданин на Съюза, който вече не е [нает] работник или самостоятелно заето лице, в определени случаи все пак запазва статуса си на работник, а именно когато временно не е в състояние да работи поради болест или злополука, когато при определени хипотези се намира в надлежно регистрирана принудителна безработица или също когато при определени условия започне професионално обучение“(32).
5. По структурата на член 7 от Директива 2004/38
60. Това тълкуване на член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38, което изисква да не се прави разлика според това дали гражданинът на Съюза в продължение на една година е упражнявал професионалната си дейност по трудов договор или като самостоятелно заето лице, се потвърждава от структурата на този член.
61. Член 7 от Директива 2004/38 урежда правото на пребиваване за повече от три месеца. Неговата структура е логична. Най-напред, в параграф 1 се установява принципът, като се посочват три хипотези, в които гражданинът на Съюза има право да пребивава на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца. Първата от тези хипотези се отнася за „[наети] работници или самостоятелно заети лица“, втората хипотеза — за граждани, които притежават достатъчно средства, за да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка, и притежават пълно здравно застрахователно покритие, а третата хипотеза се отнася за студентите. По-нататък, в параграф 2 възможност да се ползват от това право се предоставя и на лицата, които са членове на семейството на гражданина, намиращ се в едно от посочените в параграф 1 положения, и които не са граждани на държава членка (при спазване ограниченията, въведени с параграф 4). Накрая, с параграф 3 се създава правна фикция чрез запазване на действието на първата хипотеза по параграф 1 — а именно тази на наетия работник или самостоятелно заетото лице — в четири изчерпателно изброени положения.
62. След цялостен прочит няма никакво съмнение, че член 7, параграф 3 от Директива 2004/38 не прави разлика между гражданин, работил по трудов договор, и гражданин, извършвал дейност като самостоятелно заето лице. От една страна, член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2004/38, към който той препраща, предвижда изрично двете положения. От друга страна, четирите хипотези по член 7, параграф 3 започват с едно и също първо изречение. То впрочем се отнася еднакво, без да се прави разлика, за „гражданин на Съюза, който вече не е [нает] работник или самостоятелно заето лице“. Освен това в него също така се уточнява изрично, че този гражданин „[ще] запаз[и] статуса си на [нает] работник или самостоятелно заето лице“(33) в четирите случая, изброени в разпоредбата, без да се прави разлика.
63. Този прочит на член 7, параграф 3 от Директива 2004/38 се потвърждава освен това от общата структура на Директива 2004/38, в основата на която стоят на членове 12 ЕО и 18 ЕО (понастоящем членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС), отнасящи се до забраната за дискриминация на основание на гражданство и до правото на гражданина на Съюза да се движи и да пребивава на територията на държавите членки, член 40 ЕО (понастоящем член 46 ДФЕС) относно свободното движение на работници, но също така и членове 44 ЕО и 52 ЕО (понастоящем членове 50 ДФЕС и 59 ДФЕС) относно свободата на установяване и свободното предоставяне на услуги(34).
6. Междинно заключение
64. Предвид структурата на член 7, параграф 3 от Директива 2004/38 и преследваната с нея главна цел считам, че точка б) от тази разпоредба се отнася за гражданина на Съюза, извършвал икономическа дейност в продължение на една година, без значение дали като нает работник или самостоятелно заето лице.
65. Конкретно, тази разпоредба съответно се прилага за гражданин на Съюза, който също като г‑н Gusa е пребивавал законно и е работил като самостоятелно заето лице в приемащата държава членка в продължително на около четири години, който е преустановил своята работа или икономическа дейност поради липса на работа и който се е регистрирал като търсещо работа лице в съответното бюро по труда. Този гражданин на Съюза запазва статуса на самостоятелно заето лице по член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2004/38.
66. Обратното тълкуване би довело до положение, в което гражданинът на Съюза, извършвал икономическа дейност като нает работник в продължение на една година, се оказва по-добре „защитен“, отколкото друг гражданин на Съюза, извършвал икономическа дейност и допринасял за финансирането на данъчната и социална система на приемащата държава членка в продължение на четири години, но като самостоятелно заето лице (като съответната дейност в двете хипотези може да е била идентична).
3. По втория преюдициален въпрос
67. Вторият въпрос се поставя само ако Съдът тълкува член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 в смисъл, че изключва от приложното си поле самостоятелно заетите лица; поради това ще го разгледам само накратко, за изчерпателност.
68. С този въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали гражданин на Съюза, който е пребивавал законно и е работил като самостоятелно заето лице в приемащата държава членка в продължение на около четири години и който е преустановил своята работа или икономическа дейност поради липса на работа, запазва правото на пребиваване в приемащата държава членка, без да отговаря на критериите по член 7, параграф 1, букви б) или в) от Директива 2004/38, или се ползва само със защита срещу експулсиране на основание член 14, параграф 4, буква б) от същата директива.
69. Най-напред ще уточня, че споделям тълкуването на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2004/38, което има предвид запитващата юрисдикция в края на втория си въпрос. Всъщност, противно на това, което предполага точка 58 от решение от 15 септември 2015 г., Alimanovic (C‑67/14, EU:C:2015:597)(35), структурата на член 14 от Директива 2004/38 и текстът на член 14, параграф 4, буква б) от същата директива не позволяват тази разпоредба да се приеме като основание за право на пребиваване.
70. Член 14 от Директива 2004/38 е озаглавен „Запазване на правото на пребиваване“. Това положение е предвидено в първите два параграфа на този член, отнасящи се до положения, в които гражданите на Съюза и членовете на техните семейства „притежават правото на пребиваване“, но то не се предвижда в член 14, параграф 4 от тази директива. Освен това в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2004/38 се предвижда изрично хипотеза на „дерогация“ от първите два параграфа, т.е. съответно хипотеза, при която правото на пребиваване вече не съществува. В тази хипотеза гражданите на Съюза, които са влезли на територията на приемащата държава членка, за да търсят там заетост, въпреки всичко са защитени от експулсиране, докато могат да представят доказателства за това, че продължават да търсят заетост и че имат реален шанс да бъдат наети на работа.
71. След тези уточнения и за да се отговори на поставения въпрос, считам, че гражданин на Съюза, намиращ се в описаното от запитващата юрисдикция положение, се ползва не само от обикновена защита срещу експулсиране, а от много повече права.
72. В действителност посоченият от запитващата юрисдикция проблем не е съвсем нов. Всъщност Съдът вече е приел, че нито от член 7 от Директива 2004/38, нито от другите разпоредби на същата директива не следва, че гражданин на Съюза, който не отговаря на предвидените в посочения член условия, поради това съответно е лишен от статута на „работник“ по смисъла на член 45 ДФЕС. От това Съдът заключава, че не може да се приеме, че член 7, параграф 3 от Директива 2004/38 съдържа изчерпателно изброяване на обстоятелствата, при които работник мигрант, който вече не е страна по трудово правоотношение, все пак може да продължи да се ползва от този статут(36).
73. Трябва да се констатира, че този анализ на Директива 2004/38, и по-специално на член 7, параграф 3 от нея, се прилага и за положението на самостоятелно заето лице, което се е възползвало от свободата на установяване, гарантирана с член 49 ДФЕС. Всъщност в това отношение не може да се прави разлика според начина на извършване на икономическата дейност от гражданина на Съюза — като нает работник или самостоятелно заето лице — тъй като „[в]сички разпоредби на Договора за [функционирането на ЕС], свързани със свободното движение на хора, имат за цел да улеснят гражданите на [Съюза] при упражняването на трудова дейност от какъвто и да е характер на цялата територия на [Съюза] и не допускат мерки, които биха могли да поставят в неблагоприятно положение тези граждани, когато искат да упражняват икономическа дейност на територията на друга държава членка“(37). Това тълкуване освен това съответства на практика на Съда, според която с членове 45 ДФЕС и 49 ДФЕС се предоставя еднаква правна защита, като съответно квалифицирането на начина на извършване на икономическата дейност е без значение(38).
74. От съображения за изчерпателност ще отбележа също, че по общ начин и без да въвежда различия, член 45, параграф 3, буква в) ДФЕС гарантира на гражданина на Съюза правото „да престоява в държава членка за целите на заетостта, в съответствие с разпоредбите, уреждащи заетостта на гражданите от тази държава, предвидени в законови, подзаконови или административни разпоредби“(39).
75. Поради това, след като член 7, параграф 3 от Директива 2004/38 се тълкува в смисъл, че не съдържа изчерпателно изброяване на обстоятелствата, при които работникът мигрант, който вече не работи по трудово правоотношение, може въпреки това да продължи да се ползва от този статус, не може да се приеме нещо различно за работника мигрант, който вече не работи като самостоятелно заето лице.
76. Освен това в противен случай той би бил третиран като търсещо за пръв път работа лице, което никога не е правило вноски, въпреки че също като наетите работници е правел вноски в данъчната и социалноосигурителната система на приемащата държава членка.
77. Накрая, това тълкуване на член 7, параграф 3 от Директива 2004/38 съответства на съдебната практика на Съда, в която след решение от 26 февруари 1991 г., Antonissen (C‑292/89, EU:C:1991:80, т. 13), се приема, че свободата на движение на работниците включва правото на гражданите на държавите членки да се движат свободно на територията на другите държави членки, но също така и да пребивават там с цел търсене на работа. Въз основа на тази съдебна практика Съдът съответно приема, че временното отсъствие на лицето от пазара на труда — например поради задържане(40) или отпуск по майчинство(41) — не означава, че то е престанало да бъде част от споменатия пазар през този период, ако отново намери работа в разумен срок.
78. Това разрешение съответства на целта, преследвана от разпоредбите на дял IV, глави 1—3 от Договора за функционирането на ЕС, с които се цели да се осигури свободно движение на лицата и услугите вътре в Съюза. Всъщност рискът гражданина на Съюза да загуби качеството си на работник в тази държава при макар и кратко забавяне на икономическата му дейност, независимо от неговата воля, би го разубедил да упражни правото си на свободно движение(42).
79. Поради това и с оглед на всички изложени дотук съображения считам, че на основание членове 45 ДФЕС и 49 ДФЕС гражданин на Съюза, който е пребивавал законно и е работил като самостоятелно заето лице в приемащата държава членка в продължение на около четири години и който е преустановил своята работа или икономическа дейност поради липса на работа, запазва качеството си на „работник“, а следователно и правото да пребивава в приемащата държава членка, при условие че търси работа, възобнови своята икономическа дейност или намери друга работа в разумен период от време след преустановяване на дейността, която е упражнявал преди това като самостоятелно заето лице.
4. По третия преюдициален въпрос
80. Третият въпрос се поставя само ако Съдът отговори отрицателно на първите два въпроса. Всъщност в този случай запитващата юрисдикция иска да се установи дали отказът да се предостави помощ за търсещо работа лице (която представлява специално парично обезщетение, независещо от вноски, по смисъла на член 70 от Регламент № 883/2004) на лице в аналогично на жалбоподателя в главното производство положение, тъй като правото на пребиваване на това лице в приемащата държава не е доказано, е съвместим с правото на Съюза и по-специално с член 4 от Регламент № 883/2004.
81. За да се отговори на този трети въпрос, следва да се очертае точно положението, за което той се отнася: става въпрос за гражданин на Съюза, който вече няма право на пребиваване на територията на приемащата държава членка, но е защитен от експулсиране от нейната територия на основание член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2004/38.
82. Освен това е нeобходимо да се определи и естеството на поисканото обезщетение. Тази преценка принадлежи на запитващата юрисдикция. Според нея впрочем изглежда, че поисканата помощ за търсещо работа лице е специално парично обезщетение, независещо от вноски, по смисъла на член 70 от Регламент № 883/2004, което също така представлява социално подпомагане по смисъла на член 24, параграф 2 от Директива 2004/38(43).
83. В този специфична хипотеза и при наличието на помощ с такова двойнствено естество Съдът приема, че член 24 от Директива 2004/38 и член 4 от Регламент № 883/2004 допускат правна уредба на държава членка, съгласно която гражданите на други държави членки са изключени от кръга на лицата с право на такива обезщетения, въпреки че те са гарантирани на намиращите се в същото положение граждани на приемащата държава членка(44).
84. Ако обаче в крайна сметка запитващата юрисдикция приеме, че преобладаващата функция на разглежданите в главното производство обезщетения е да се облекчи достъпа до пазара на труда, същите разсъждения не могат да се приложат(45).
85. Всъщност Съдът трайно приема, че „поради въвеждането на гражданството на Съюза и възприетото от практиката на съдилищата тълкуване на правото на равно третиране, с което се ползват гражданите на Съюза, не е възможно повече да се изключва от приложното поле на член [45, параграф 2 ДФЕС], който прогласява основния принцип на равно третиране, гарантиран от член [18 ДФЕС], финансова престация, чиято цел е да улесни достъпа до работни места на пазара на труда на държава членка“(46).
86. Същевременно в точка 38 от решение от 4 юни 2009 г., Vatsouras и Koupatantze (C‑22/08 и C‑23/08, EU:C:2009:344), Съдът уточнява, че „[д]ържавата членка има […] легитимната възможност да запази предоставянето на такава помощ само за случаите, в които е доказано, че съществува реална връзка между търсещото работа лице и пазара на труда на тази държава“.
87. След като може да се приеме, че е налице подобна връзка, ако се установи, че през определен период с разумна продължителност лицето ефективно и действително е търсило работа в съответната държава членка(47), това a fortiori е така и когато лицето е работило в нея — като нает работник или самостоятелно заето лице — в продължение на няколко години.
88. Това тълкуване не е в противоречие с решение от 14 юни 2016 г., Комисия/Обединено кралство (C‑308/14, EU:C:2016:436). Всъщност в това решение Съдът приема, че няма пречка за съществуването на национална правна уредба, в която предоставянето на социалноосигурителни обезщетения на икономически неактивни граждани се поставя в зависимост от материалноправното условие те да отговарят на необходимите изисквания, за да разполагат с право на законно пребиваване в приемащата държава членка. Съдът обаче приема също, че такава правна уредба все пак е проява на непряка дискриминация(48). Поради това, за да бъде обоснована, тя трябва да преследва легитимна цел и да не надхвърля това, което е необходимо за постигането на тази цел.
89. В това отношение Съдът приема, че само регулярният контрол за спазване на условията, посочени в Директива 2004/38, за наличието на право на пребиваване противоречи на изискванията по член 14, параграф 2 от тази директива(49). Забраната за регулярен контрол впрочем неизбежно предполага известна индивидуализация на контрола. Всъщност във връзка със законодателството, подлежащо на преценка по делото, по което е постановено решението от 14 юни 2016 г., Комисия/Обединено кралство (C‑308/14, EU:C:2016:436), Съдът констатира, че „[е]динствено в особени случаи от заявителите се изисква да представят доказателства, че действително се ползват от право на редовно пребиваване“(50). Следователно, ако съответният гражданин на Съюза няма възможност да докаже законността на пребиваването си — на основание Директива 2004/38 или друга разпоредба от правото на Съюза — националната правна уредба, в която предоставянето на социалноосигурителни обезщетения се поставя в зависимост от законността на пребиваването, не може да се разглежда като пропорционална на преследваната цел.
90. При това положение, ако разглежданата в делото по главното производство помощ за търсещо работа лице е социалноосигурително обезщетение по смисъла на Регламент № 883/2004, член 45, параграф 2 ДФЕС и член 4 от посочения регламент трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, изключваща възможността гражданите на други държави членки, които граждани имат реална връзка с пазара на труда на тази държава и нямат възможност да я докажат, да получават помощ за търсещо работа лице (която представлява специално парично обезщетение, независещо от вноски, по смисъла на член 70 от Регламент № 883/2004).
VI. Заключение
91. С оглед на гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Court of Appeal (Апелативен съд, Ирландия) преюдициални въпроси по следния начин:
„1) Член 16, параграф 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО, трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя право на постоянно пребиваване на гражданин на държава членка, който е пребивавал в продължение на непрекъснат срок от пет години на територията на приемащата държава членка, без да се е обръщал към системата за социално подпомагане на приемащата държава членка.
2) Член 7, параграф 3, буква б) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че се отнася за гражданин на Европейския съюз, извършвал икономическа дейност в продължение на една година в приемащата държава членка, без значение дали като нает работник или самостоятелно заето лице.
3) Членове 45 ДФЕС и 49 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че гражданин на Съюза, който е пребивавал законно и е работил като самостоятелно заето лице в приемаща държава членка в продължение на около четири години и който е преустановил своята работа или икономическа дейност поради липса на работа, запазва качеството си на „работник“, а следователно и правото да пребивава в приемащата държава членка, при условие че търси работа, възобнови своята икономическа дейност или намери друга работа в разумен период от време след преустановяване на дейността, която е упражнявал преди това като самостоятелно заето лице.
4) Член 24 от Директива 2004/38 и член 4 от Регламент (ЕО) № 883/2004 от Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕО) № 988/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г., трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка, изключваща възможността гражданите на други държави членки, които граждани се намират в положение като отбелязаното в член 14, параграф 4, буква б) от посочената директива, да получават някои „специални парични обезщетения, независещи от вноски“, по смисъла на член 70, параграф 2 от Регламент № 883/2004 — които също така представляват „социално подпомагане“ по смисъла на член 24, параграф 2 от Директива 2004/38 — въпреки че тези обезщетения са гарантирани на намиращите се в същото положение граждани на тази държава.
Същевременно член 45, параграф 2 ДФЕС и член 4 от Регламент № 883/2004, изменен с Регламент № 988/2009, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, изключваща възможността гражданите на други държави членки, които граждани имат реална връзка с пазара на труда на тази държава и нямат възможност да я докажат, да получават помощ за търсещо работа лице (която представлява „специално парично обезщетение, независещо от вноски“, по смисъла на член 70 от Регламент № 883/2004, но не отговаря на определението за „социално подпомагане“ по смисъла на член 24, параграф 2 от Директива 2004/38)“.