РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
(първи състав)

26 февруари 2013 година

Дело F‑124/10

Vassilliki Labiri

срещу

Европейски икономически и социален комитет (ЕИСК)

„Публична служба — Задължение за съдействие — Член 12а от Правилника — Психически тормоз — Административно разследване“

Предмет:      Жалба на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ по силата на член 106а от последния, с която г‑жа Labiri иска да бъде отменено решението от 18 януари 2010 г. на генералния секретар на Европейския икономически и социален комитет (ЕИСК) да не бъде повдигано никакво обвинение срещу началника на отдела, в който тя работи, и за прекратяване на процедурата по административно разследване, образувана съвместно от ЕИСК и Комитета на регионите на Европейския съюз по жалбата ѝ за психически тормоз

Решение: Отменя решението от 18 януари 2010 г. ЕИСК понася собствените си съдебни разноски и се осъжда да заплати разноските, направени от жалбоподателя.

Резюме

1.      Искове и жалби на длъжностните лица — Увреждащ акт — Понятие — Решение за прекратяване на процедура по административно разследване, образувана съвместно от два отделни органа на Европейския съюз по жалба за психически тормоз — Решение, прието от органа по назначаването, който няма компетентност по отношение на жалбоподателя — Включване

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица; приложение IX)

2.      Искове и жалби на длъжностните лица — Правен интерес — Жалба на длъжностно лице, което твърди, че е жертва на психически тормоз, срещу отхвърлянето на молба за съдействие — Запазване на правния интерес

(член 91 от Правилника за длъжностните лица)

3.      Длъжностни лица — Психически тормоз — Понятие — Поведение с цел накърняване на доброто име на заинтересованото лице или влошаване на условията му на труд — Изискване действията да са многократни — Изискване действията да са умишлени — Обхват — Липса на изискване за злонамереност на лицето, което упражнява тормоз

(член 12а, параграф 3 от Правилника за длъжностните лица)

1.      Подлежащи на обжалване актове и решения са само мерките, които произвеждат задължително правно действие, което може да засегне пряко и незабавно интересите на жалбоподателя, като измени съществено правното му положение. Що се отнася до процедурата по административно разследване, образувана съвместно от два отделни органа на Европейския съюз по жалба за психически тормоз, решението на органа по назначаването на институцията, към която принадлежи лицето, за което се предполага, че е упражнило тормоз, да прекрати тази процедура — който орган няма компетентност по отношение на жалбоподателя, що се отнася до неговата личност, и по-специално до случаите на тормоз — представлява акт, увреждащ жалбоподателя.

Всъщност от член 3 от приложение ІХ към Правилника следва, че органът по назначаването, който е компетентен да вземе решение относно евентуалните дисциплинарни последици, е органът по назначаването на засегнатото длъжностно лице, т.е. посоченото в доклада за разследването, а не този на жалбоподателя.

Освен това органите по назначаване на два отделни органа на Съюза могат съвместно да образуват и провеждат административно разследване като предвиденото в приложение ІХ към Правилника. Щом тези два органа по назначаване не вземат общо окончателно решение, а всеки от тях вземе самостоятелно и отделно решение, засегнатото длъжностно лице, което работи за двата органа, трябва да подаде жалбата си до органа по назначаване, който най-напред е уведомил за увреждащия акт длъжностното лице, което претендира, че е жертва на психически тормоз, и евентуално да подаде жалба до Общия съд срещу този орган по назначаване.

(вж. точки 42 и 51—53)

Позоваване на:

Съд — 21 януари 1987 г., Stroghili/Сметна палата, 204/85, точка 6

Съд на публичната служба — 13 декември 2006 г., Aimi и др./Комисия, F‑47/06, точка 58; 29 ноември 2007 г., Pimlott/Европол, F‑52/06, точка 48

2.      Жалбата за отмяна, подадена от физическо или юридическо лице, е допустима само ако това лице има правен интерес от отмяната на обжалвания акт. Такъв интерес предполага, че отмяната на този акт сама по себе си може да има правни последици или, казано по различен начин, когато жалбата може чрез резултата си да донесе полза за страната, която я е подала.

Когато се касае за такъв сериозен въпрос като психическия тормоз, следва да се приеме, че длъжностно лице или служител, което твърди, че е жертва на подобен тормоз и обжалва по съдебен ред отказа на институцията да разгледа по същество искане за съдействие — като това разглеждане се изисква, за да се вземе решение за започване на разследване или друга подходяща мярка — по принцип запазва легитимния интерес от обжалването, изискван от съдебната практика като предпоставка за допустимост на жалбата. Това важи и в случая, когато обжалваното решение не удовлетворява исканията на длъжностното лице, което се оплаква от тормоз.

(вж. точки 56 и 57)

Позоваване на:

Съд — 24 юни 1986 г., AKZO Chemie и AZKO Chemie UK/Комисия, 53/85, точка 21

Първоинстанционен съд — 14 септември 1995 г., Antillean Rice Mills и др./Комисия, T‑480/93 и T‑483/93, точки 59 и 60 и цитираната съдебна практика; 20 юни 2001 г., Euroalliages/Комисия, T‑188/99, точка 26; 28 септември 2004 г., MCI/Комисия, T‑310/00, точка 44

Съд на публичната служба — 30 септември 2010, Van Heuckelom/Европол, F‑43/09, точка 31; 8 февруари 2011 г., Skareby/Комисия, F‑95/09, точка 25; 16 май 2012 г., Skareby/Комисия, F‑42/10, точка 31

3.      Член 12а, параграф 3 от Правилника не прави злонамереността от страна на лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, необходим елемент от квалификацията на психическия тормоз. Всъщност тази разпоредба определя психическия тормоз като „непристойно поведение“, за чието установяване се изисква то да отговаря на две кумулативни условия. Първото условие е свързано с наличието на физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, които се осъществяват „през определен период от време, многократно или систематично“ и са „извършени умишлено“. Второто условие, отделено от първото със запетая, изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да водят до „урон[ване на] личността, достойнството или накърня[ване на] физическата или психологическата цялост на друго лице“.

Поради обстоятелството, че наречието „умишлено“ се отнася до първото условие, а не до второто, е възможно да се направи извод в две насоки. От една страна, физическите действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, посочени в член 12а, параграф 3 от Правилника, трябва да имат умишлен характер, което изключва от приложното поле на тази разпоредба проявите, извършени случайно. От друга страна обаче, не се изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да са извършени с намерението да се урони личността, достойнството или да се накърни физическата или психологическата цялост на дадено лице. С други думи, по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника може да има психически тормоз, без упражняващото тормоз лице да е имало намерението чрез своите прояви да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши съзнателно условията му на труд. Достатъчно е само проявите на упражняващото тормоз лице, стига да са умишлени, да са довели обективно до такива последици. В това отношение квалификацията на тормоза е поставена в зависимост от условието той да има достатъчно обективно проявление в действителността, в смисъл че безпристрастен и разумен, нормално чувствителен наблюдател, поставен при същите условия, може да го определи като прекомерен и укорим.

Тълкуване на член 12а, параграф 3 от Правилника в обратния смисъл би довело до лишаване на тази разпоредба от каквото и да било полезно действие поради трудността да се докаже злонамереността на лицето, упражняващо психически тормоз. Действително, макар да има случаи, в които тази злонамереност се извежда по естествен път от проявите на извършителя, следва да се посочи, че тези случаи са редки и че в повечето хипотези лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, се въздържа от всякакво поведение, от което би могло да се съди за намерението му да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши условията му на труд.

(вж. точки 65—68)

Позоваване на:

Съд на публичната служба — 9 декември 2008 г., Q/Комисия, F‑52/05, точки 133—136; Skareby/Комисия, посочено по-горе, точка 65