Language of document : ECLI:EU:F:2011:22

РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (втори състав)

15 март 2011 година(*)

„Публична служба — Длъжностни лица — Пренасяне на дни от годишен отпуск — Член 4 от приложение V към Правилника — Причини, свързани с изискванията на службата — Член 73 от Правилника — Директива 2003/88/ЕО — Право на платен годишен отпуск — Отпуск по болест“

По дело F‑120/07

с предмет жалба, подадена на основание членове 236 ЕО и 152 АЕ,

Guido Strack, бивше длъжностно лице на Европейската комисия, с местожителство в Кьолн (Германия), за който се явява адв. H. Tettenborn, avocat,

жалбоподател,

срещу

Европейска комисия, за която се явяват г‑н J. Currall и г‑жа B. Eggers, в качеството на представители,

ответник,

СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(втори състав),

състоящ се от: г‑н H. Tagaras, председател, г‑н S. Van Raepenbusch (докладчик) и г‑жа M. I. Rofes i Pujol, съдии,

секретар: г‑н J. Tomac, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 5 май 2010 г.,

постанови настоящото

Решение

1        С жалба, постъпила по факс в секретариата на Съда на публичната служба на 22 октомври 2007 г. (оригиналът от която е представен на 30 октомври 2007 г.) г‑н Strack иска:

–        отмяна на решенията на Комисията на Европейските общности от 30 май 2005 г., 25 октомври 2005 г., 15 март 2007 г. и 20 юли 2007 г. в частта, в която се ограничава пренасянето на годишния отпуск, неизползван от жалбоподателя през 2004 г., на дванадесет дни и съответно се ограничава изплатената на жалбоподателя компенсация за неизползвания към момента на прекратяване на служебното му правоотношение отпуск, и

–        Комисията да бъде осъдена да заплати компенсация, съответстваща на 26,5 дни годишен отпуск заедно с мораторната лихва, считано от 1 април 2005 г.

 Правна уредба

 Правилник за длъжностните лица на Европейския съюз

2        Съгласно член 1д, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“):

„На длъжностни лица на активна служба се осигуряват условия на труд, отговарящи на подходящи стандарти за здравословни и безопасни условия, които са най-малко равни на минималните изисквания, приложими съгласно мерките, приети в тези области по силата на Договорите“.

3        Член 57, първа алинея от Правилника гласи:

„Длъжностните лица имат право на годишен отпуск в размер на не по-малко от 24 работни дни и не повече от 30 работни дни на календарна година в съответствие с правила, определени с общо съгласие от институциите [на Съюза] след консултации с Комитета по правилника за персонала“.

4        Съгласно член 1 от приложение V към Правилника:

„В годината на постъпване на служба или на прекратяване на служебното правоотношение длъжностното лице има право на два работни дни отпуск за всеки прослужен пълен месец, на два работни дни отпуск за всеки непълен месец, състоящ се от повече от петнадесет дни, и на един ден за всеки непълен месец от петнадесет дни или по-малко“.

5        В член 3 от приложение V към Правилника се уточнява:

„Ако по време на годишен отпуск длъжностно лице страда от заболяване, което би му попречило да изпълнява задълженията си, ако не е било в отпуск, годишният му отпуск се удължава със срока на неговата нетрудоспособност, при условие че тя е надлежно удостоверена с медицинско свидетелство“.

6        Член 4 от приложение V към Правилника, чийто текст на немски език е поправен (ОВ L 248, 2007 г., стр. 26), предвижда:

„Ако по причини, различни от изискванията на службата, длъжностното лице, не използва целия си годишен отпуск преди края на текущата календарна година, остатъкът от отпуска, който може да бъде пренесен в следващата година, не може да надвишава дванадесет дни.

Ако към момента на прекратяване на служебното правоотношение длъжностното лице не е използвало целия си годишен отпуск, му се изплаща компенсация, равна на една тридесета от размера на месечната му заплата към момента на прекратяването за всеки ден дължим отпуск.

Сума, изчислена по предвидения в предходната алинея начин, се приспада от дължимите плащания на длъжностно лице, което към момента на прекратяване на служебното правоотношение е ползвало отпуск, надвишаващ този, на който е имало право към датата на прекратяването“.

7        Циркулярно писмо на генерална дирекция (ГД) „Персонал и администрация“, публикувано в Административни известия № 66‑2002 от 2 август 2002 г., предвижда:

„Ако неизползваният годишен отпуск надвишава дванадесет дни, остатъкът от отпуска, който надвишава дванадесетте дни, съгласно Правилника може да се пренесе в следващата година само ако е доказано, че длъжностното лице не е могло да го използва през текущата календарна година по причини, свързани с изискванията на службата“.

8        Считано от 1 май 2004 г., посоченото циркулярно писмо е заменено с решение C (2004) 1597 на Комисията от 28 април 2004 г. за установяване на правила за прилагане в областта на отпуските, които по-специално предвиждат:

„Пренасянето на остатък от отпуск, надвишаващ [дванадесет] дни, не е разрешено освен ако е доказано, че заинтересованото лице не е могло да го използва през текущата календарна година по причини, свързани с изискванията на службата (които следва да бъдат изрично удостоверени), и се добавя към правото на отпуск за следващата календарна година след решение на [отговарящия за човешките ресурси];

[…]

Не е разрешено пренасяне на повече от [дванадесет] дни остатък от отпуск, ако невъзможността за ползване на отпуска се дължи на причини, различни от причините, свързани с изискванията на службата (напр. по здравословни причини: болест, злополука, възстановяване на годишен отпуск в резултат на злополука или заболяване, настъпили по време на годишния отпуск, отпуск по майчинство, отпуск поради осиновяване, отпуск за отглеждане на дете, отпуск по семейни причини, отпуск по лични причини, неплатен отпуск, отпуск за отбиване на военна служба и др.);

[…]“.

9        От заключение № 53A/70 на административните ръководители от 9 януари 1970 г. е видно и че остатъкът от отпуска, който може да бъде пренесен в следващата година, не може да надвишава дванадесет дни дори в случай на продължително заболяване.

10      Член 73, параграф 1 от Правилника гласи:

„От датата на постъпване на служба длъжностното лице е осигурено за рисковете „професионално заболяване“ или „злополука“ по начина, предвиден в правилата, приети по общо съгласие на институциите [на Европейския съюз] след консултации с Комитета по правилника […]

Тези правила уточняват кои рискове не се покриват“.

 Директива 2003/88/ЕО относно някои аспекти на организацията на работното време

11      Съгласно съображение 6 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L 299, стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3):

„Следва да се отчитат принципите на Международната организация на труда за организацията на работното време, включително онези, които се отнасят за нощния труд“.

12      Член 1 от Директива 2003/88 предвижда следното:

„Предмет и приложно поле

1. Настоящата директива определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време.

2. Настоящата директива се прилага за:

a) минималната продължителност […] на годишния отпуск […]“.

13      Член 7 от тази директива гласи следното:

„Годишен отпуск

1. Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.

2. Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение“.

14      Член 7 от Директива 2003/88 не е сред разпоредбите, за които е възможна дерогация в съответствие с член 17 от посочената директива.

 Обстоятелства в основата на спора

15      Жалбоподателят постъпва на служба в Комисията на 1 септември 1995 г. Считано от тази дата и до 31 март 2002 г. той изпълнява служебните си задължения в Службата за публикации на Европейските общности (OPOCE). На 1 януари 2001 г. той е повишен в степен A 6. В периода от 1 април 2002 г. до 15 февруари 2003 г. той работи в ГД „Предприятия“ на Комисията, преди да бъде назначен в Евростат, считано 16 февруари 2003 г. От 1 март 2004 г. до пенсионирането си поради инвалидност, считано от 1 април 2005 г., той е в отпуск по болест.

16      На 27 декември 2004 г. жалбоподателят моли остатъкът от неизползвания през 2004 г. отпуск от 38,5 дни да бъде пренесен в 2005 г., като отбелязва, че не е могъл да ползва тези дни отпуск по-специално поради професионалното си заболяване. Молбата е отхвърлена на 30 май 2005 г. от ръководителя на отдела, натоварен с административните въпроси и персонала, в дирекция „Ресурси“ на ГД „Евростат“, що се отнася до 26,5 дни, надвишаващи пренесените по право 12 дни (наричано по-нататък „решението от 30 май 2005 г.“).

17      На 4 юли 2005 г. жалбоподателят подава на основание член 90, параграф 2 от Правилника жалба по административен ред срещу решението от 30 май 2005 г., в която при условията на евентуалност иска спиране на действието на последното решение до приемането на решение относно признаването на заболяването му за професионално заболяване съгласно член 73 от Правилника.

18      Тази жалба е отхвърлена от органа по назначаване (наричан по-нататък „ОН“) с решение от 25 октомври 2005 г. В това последно решение обаче се уточнява следното:

„Ако ОН трябва да уважи последваща молба за признаване на заболяването му за професионално заболяване, [жалбоподателят] бил свободен да подаде нова молба за прехвърляне на остатъка от отпуска за 2004 г. Само в този случай би следвало да се реши въпросът дали това, че заболяването му е професионално заболяване, означава да се приеме, че когато неизползването на годишния отпуск се обяснява с такова заболяване, са налице причини, свързани с изискванията на службата по смисъла на член 4 от приложение V към Правилника“.

19      С писмо от 8 ноември 2006 г. Комисията уведомява жалбоподателя, че тя признава, че след като е преминал медицински прегледи, здравословното му състояние се е влошило и в резултат на това ще му бъдат възстановени пряко свързаните с това влошаване разходи за медицинско лечение до стабилизиране на уврежданията в съответствие с член 73 от Правилника. От приложеното към това писмо заключение на посочения от институцията лекар е видно също че все още не е налице стабилизиране и нова преценка в това отношение може да се направи едва след изтичането на двегодишен срок.

20      В резултат на това писмо на 22 ноември 2006 г. жалбоподателят подава нова молба за прехвърляне на остатъка от отпуска за 2004 г., която е отхвърлена с решение от 15 март 2007 г. на ръководителя на отдела, отговарящ за условията за работа и неимуществените права и задължения в дирекция Б „Правилник: политика, управление и консултиране“ на ГД „Персонал и администрация“ (наричано по-нататък „решението от 15 март 2007 г.“).

21      На 9 април 2007 г. жалбоподателят подава жалба по административен ред на основание член 90, параграф 2 от Правилника срещу това последно решение. Тази жалба е отхвърлена с решение на ОН от 20 юли 2007 г.

 Искания на страните и производство

22      Жалбоподателят иска от Съда на публичната служба:

–        да отмени решенията на Комисията от 30 май 2005 г., 25 октомври 2005 г., 15 март 2007 г. и 20 юли 2007 г. в частта, в която се ограничава пренасянето на неизползвания от жалбоподателя през 2004 г. отпуск на дванадесет дни и съответно се ограничава изплатената на жалбоподателя компенсация за неизползвания към момента на прекратяване на служебното му правоотношение отпуск,

–        „да осъди Комисията да плати на жалбоподателя компенсация за 26,5 дни неизползван годишен отпуск, за които той не е получил компенсация съгласно член 4, параграф 2 от приложение V от Правилника за длъжностните лица, заедно с мораторната лихва, считано от 1 април 2005 г., в размер на лихвения процент, прилаган от Европейската централна банка за нейните основни операции по рефинансиране, увеличен с [два] пункта“,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

23      Комисията иска от Съда на публичната служба:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

24      С решение на председателя на Съда на публичната служба от 16 ноември 2007 г. настоящото дело е разпределено на първи състав на Съда на публичната служба.

25      С писмо от 16 ноември 2007 г. секретарят поканва страните на неформална среща на 4 декември 2007 г., за да потърсят възможност за уреждане по взаимно съгласие на настоящия спор, както и на други висящи пред Съда на публичната служба спорове между тях.

26      След неформалната среща от 4 декември 2007 г. страните представят становищата си във връзка с проекта на споразумение, съдържащ се в протокола от посочената среща, без обаче да успеят да постигнат съгласие относно условията на такова споразумение.

27      Страните са призовани на втора неформална среща, чиято дата е определена за 6 март 2008 г., след връщането на жалбоподателя от почивка. Последният обаче отклонява поканата, доколкото смята, че няма никаква полза от провеждането на нова неформална среща предвид приетото от Комисията становище. Последната съжалява, че неформалната среща не може да се проведе поради неявяването на жалбоподателя, като изразява надежда, че би могло да се постигне споразумение, и е готова да работи за уреждането на спора по взаимно съгласие.

28      С решение на председателя на Съда на публичната служба от 8 октомври 2008 г. настоящото дело е преразпределено на втори състав на Съда на публичната служба.

29      С писмо от 15 януари 2010 г. жалбоподателят иска съединяването на настоящото дело с неговите тогава висящи жалби, регистрирани под номера F‑118/07, F‑119/07, F‑121/07, F‑132/07 и F‑62/09. Съдът на публичната служба отказва да уважи това искане с решение от 26 януари 2010 г. и уведомява за това жалбоподателя с писмо от секретариата от 18 март 2010 г.

30      В писмо от 30 март 2010 г. жалбоподателят оспорва преразпределянето на настоящото дело на втори състав на Съда на публичната служба.

31      В хода на състоялото се на 5 май 2010 г. съдебно заседание жалбоподателят е приканен да представи на Съда на публичната служба отнасящите се до него документи, които са свързани с провеждането на процедурата на основание член 73 от Правилника и на които той се позовава по време на устните състезания.

32      В хода на същото съдебно заседание Съдът на публичната служба приканва Комисията да представи писмено становище относно евентуалните последици, които може да има за настоящия спор Решение на Съда от 20 януари 2009 г. по дело Schultz-Hoff (C‑350/06 и C‑520/06, наричано по-нататък „Решение по дело Schultz-Hoff“), на което се позовава жалбоподателят в подкрепа на жалбата си в рамките на своето устно становище.

33      Жалбоподателят и Комисията изпълняват тези искания на Съда на публичната служба съответно на 26 и 31 май 2010 г.

 От правна страна

 По исканията за отмяна

 По предмета на жалбата

34      Освен отмяната на решенията от 30 май 2005 г. и 15 март 2007 г. жалбоподателят иска отмяната на решенията от 25 октомври 2005 г. и 20 юли 2007 г., с които се отхвърлят две жалби по административен ред, подадени съответно на 4 юли 2005 г. и 9 април 2007 г. В това отношение следва да се напомни, че исканията за отмяна, които формално са насочени срещу решение за отхвърляне на жалба по административен ред, водят до сезирането на Съда на публичната служба с жалба срещу акта, срещу който е насочена жалбата по административен ред, когато сами по себе си тези искания нямат самостоятелно съдържание (вж. в този смисъл Решение на Съда от 17 януари 1989 г. по дело Vainker/Парламент, 293/87, точка 8, Решение на Първоинстанционния съд от 6 април 2006 г. по дело Camós Grau/Комисия, T‑309/03, точка 43 и Решение на Съда на публичната служба от 9 юли 2009 г. по дело Notarnicola/Сметна палата, F‑85/08, точка 14). Поради това следва да се приеме, че жалбата трябва да се счита за насочена само срещу решенията от 30 май 2005 и 15 март 2007 г.

 По допустимостта на жалбата в частта срещу решението от 30 май 2005 г.

35      Следва да се приеме за установено, че решението от 30 май 2005 г., с което Комисията отхвърля първата молба за пренасяне на остатъка от 26,5 дни годишен отпуск, надхвърлящи дванадесетте дни годишен отпуск, които се пренасят по право, не е обжалвано пред Съда на публичната служба в тримесечен срок след отхвърляне на жалбата по административен ред, подадена срещу посоченото решение на 25 октомври 2005 г. съгласно член 91, параграф 3 от Правилника.

36      Сроковете за обжалване по членове 90 и 91 от Правилника обаче са абсолютни процесуални предпоставки и тяхното прилагане не може да зависи от преценката на страните или на съда (Решение на Първоинстанционния съд от 25 септември 1991 г. по дело Lacroix/Комисия, T‑54/90, точка 24 и Решение на Първоинстанционния съд от 17 май 2006 г. по дело Lavagnoli/Комисия, T‑95/04, точка 41).

37      Ето защо жалбата следва да се отхвърли в частта, насочена срещу решението от 30 май 2005 г. поради просрочие.

 По съществото на спора

–       Доводи на страните

38      Жалбоподателят повдига едно-единствено правно основание, изведено от нарушаването на член 4, първа и втора алинея от приложение V към Правилника. Именно първата алинея от този член позволявала на длъжностно лице, което не е използвало целия си годишен отпуск по причини, свързани с изискванията на службата, да получи пренасянето на повече от дванадесет дни от него в следващата година. Това тълкуване се потвърждавало от Административни известия № 66‑2002 на Комисията.

39      В случая според жалбоподателя заболяването, което му попречило да използва отпуска си, било свързано с изискванията на службата именно по смисъла на член 4, първа алинея от приложение V към Правилника, доколкото, след като изпълнението на служебните задължения съставлявало основанието за заболяването, причината за невъзможността имала професионален произход.

40      Решението на Първоинстанционния съд от 9 юни 2005 г. по дело Castets/Комисия (T‑80/04) не противоречало на това тълкуване, тъй като се отнасяло до отсъствие поради заболяване, което не е професионално заболяване. По делото, по което е постановено това решение, присъщото за личността на длъжностното лице състояние е възпрепятствало последното да използва годишния си отпуск.

41      Според жалбоподателя член 4, първа и втора алинея от приложение V към Правилника предвижда система за обезщетение в случаите, когато длъжностно лице не е могло да ползва годишния си отпуск не поради присъщо за личността му състояние или непреодолима сила, а поради естеството на службата му. В случая обаче жалбоподателят се разболял поради обстоятелства, свързани с неговата служба.

42      По време на съдебното заседание жалбоподателят се позовава на Решение по дело Schultz-Hoff, постановено след подаването на настоящата жалба, и по-специално на точки 25, 44 и 45 от това решение, от което било видно, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 не допуска работник, който в резултат на неработоспособност по медицински причини не е имал възможност да ползва отпуска си, да бъде лишен от всякакво право на платен годишен отпуск.

43      Комисията възразява, че член 4, първа алинея от приложение V към Правилника забранява пренасянето на повече от дванадесет дни от годишния отпуск, ако по причини, различни от изискванията на службата, длъжностното лице не използва целия си годишен отпуск преди края на текущата календарна година.

44      Според Комисията от съдебната практика е видно (Решение на Съда от 9 юли 1970 г. по дело Tortora/Комисия, 32/69, точки 13 и 14, Решение по дело Castets/Комисия, посочено по-горе, точки 28 и 29), че правото да се пренася годишен отпуск съществувало само ако длъжностно лице не е могло да ползва дните от годишния си отпуск по причини, свързани с изисквания на службата, и следователно когато „професионалната му дейност“ му е попречила да ползва изцяло своя годишен отпуск. Когато обаче длъжностно лице ползва отпуск по болест, то по правило било освободено от задължението да изпълнява служебните си задължения и следователно не било на служба по смисъла на член 4, първа алинея от приложение V към Правилника. След като не е на служба, a fortiori, то не могло да се счита за отсъстващо поради изискване на службата.

45      Обстоятелството, че заболяването на длъжностно лице впоследствие било признато за професионално заболяване, изобщо не променяло факта, че по смисъла на цитираната по-горе съдебна практика това длъжностно лице не е било на служба по време на отпуска по болест и следователно не е било възпрепятствано да ползва годишния си отпуск поради изисквания на службата.

46      Комисията добавя, че във всеки случай правата на длъжностното лице във връзка с обезщетяването в резултат на неработоспособност са изчерпателно уредени в член 73 от Правилника и не обосновават никаква допълнителна компенсация за неизползвани дни от годишен отпуск по здравословни причини.

47      Това тълкуване се потвърждавало от Административни известия № 66‑2002 и от правилата за прилагане в областта на отпуските.

48      При условията на евентуалност Комисията посочва, че макар в доклада си, приложен към решението от 8 ноември 2006 г., лекарят на Комисията да е приел, че влошаването на съществуващото по-рано заболяване на жалбоподателя е настъпило във връзка с изпълнението на служебните задължения, той отбелязва също, че това влошаване нямаше да настъпи при отсъствието на по-ранно заболяване. Комисията добавя, че все още няма окончателно решение в това отношение на основание член 73 от Правилника. В случая обаче Съдът на публичната служба не можел да се произнесе по този въпрос, тъй като съгласно постоянната съдебна практика юрисдикциите на Съюза не са оправомощени да се произнасят относно съществуването на причинно-следствена връзка между професионална дейност и имуществена и неимуществена вреда, ако по отношение на тази вреда същевременно се провежда процедура в изпълнение на член 73 от Правилника или по принцип тя може да бъде разгледана в такава процедура (вж. в този смисъл Решение на Съда на публичната служба от 2 май 2007 г. по дело Giraudy/Комисия, F‑23/05, точка 200).

49      Накрая Комисията отбелязва, че жалбоподателят не твърди, че заболяването му е предизвикано от събития от професионален характер, настъпили само през 2004 г. Напротив, той посочва, че причините за неговата неработоспособност са свързани по-специално с факти, датиращи от 2002 г. и 2003 г. Изискванията на службата по смисъла на член 4 от приложение V към Правилника обаче трябва да са настъпили през текущата календарна година и да са попречили на длъжностното лице да използва годишния си отпуск през същата тази година.

50      Освен това в становището си от 31 май 2010 г. относно обхвата на Решение по дело Schultz-Hoff Комисията отбелязва, че член 4 от приложение V към Правилника представлява lex specialis, който има предимство пред член 1д, параграф 2 от Правилника и не може бъде предмет на тълкуване contra legem, съответстващо на Директива 2003/88. Съдържащото се в посочения по-горе член 4 понятие „изисквания на службата“ не може да съдържа заболяване.

51      Комисията добавя, че жалбоподателят не е повдигнал възражение за незаконосъобразност на член 4 от приложение V към Правилника с оглед на член 7 от Директива 2003/88 и поради това такова изключение не може да се разглежда служебно от Съда на публичната служба.

52      При условията на евентуалност Комисията отбелязва, че член 7 от Директива 2003/88 се отнася до правото на годишен отпуск, а не до условията за пренасяне на този отпуск, и не забранява погасяването на правото на годишен отпуск, който не бил използван през един референтен период или период на прехвърляне. Такова ограничение можело да запази икономическата конкурентоспособност на Европа.

53      В Решение по дело Schultz-Hoff Съдът приел само че невъзможността за работник да ползва целия си годишен отпуск в края на даден период на прехвърляне, поради факта че бил в отпуск по болест през целия референтен период и след изтичане на установения в националното право период на прехвърляне, е несъвместима с Директива 2003/88. Тази ситуация не била сравнима с разглежданата в конкретния случай, тъй като член 4 от приложение V към Правилника позволява пренасяне на дванадесет дни отпуск, съответстващи на половината от годишния отпуск, точно в случаите, при които годишният отпуск не е използван по медицински причини.

54      Комисията добавя, че при прекратяване на служебното правоотношение жалбоподателят се е ползвал от компенсация, съответстваща на половината от годишния му отпуск за 2004 г. и пропорционално на годишния му отпуск за 2005 г. Освен това той не бил болен през цялата 2004 г. и следователно е могъл да използва дните годишен отпуск, по-специално тези за 2003 г., които веднъж вече били пренесени.

–       Съображения на Съда на публичната служба

55      В самото начало следва да се припомни, че по силата на член 1д, параграф 2 от Правилника „[н]а длъжностни лица на активна служба се осигуряват условия на труд, отговарящи на подходящи стандарти за здравословни и безопасни условия, които са най-малко равни на минималните изисквания, приложими съгласно мерките, приети в тези области по силата на Договорите“.

56      Директива 2003/88 обаче, приета на основание член 137, параграф 2 ЕО, има за цел, както е видно от член 1, параграф 1 от нея, да определи минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време.

57      Ето защо, без да е необходимо на този етап да се разглежда начинът, по който би следвало да се разреши евентуален конфликт между разпоредба на Правилника и минимални изисквания за безопасност и здраве на работниците, определени на равнище на Съюза, следва да се приеме, че в случая Комисията е трябвало да следи за гарантиране на спазването на посочените изисквания по отношение на жалбоподателя при прилагането и тълкуването на нормите на Правилника, отнасящи се по-специално до годишния отпуск.

58      При тези условия, преди да се разгледа обхватът на член 4, първа алинея от приложение V към Правилника, на чието нарушение се позовава жалбоподателят с оглед на обстоятелствата по делото, следва да се проучи съдържанието на относимите минимални изисквания на Директива 2003/88, и по-специално на член 7 от нея, в светлината на практиката на Съда.

59      В това отношение от постоянната съдебна практика е видно, че правото на платен годишен отпуск на всеки работник трябва да се счита за особено важен принцип на социалното право на Съюза, който не може да бъде дерогиран и може да бъде прилаган от компетентните национални органи само в рамките, изрично посочени от самата директива (вж. в този смисъл Решение на Съда от 26 юни 2001 г. по дело BECTU, C‑173/99, точка 43, Решение на Съда от 18 март 2004 г. по дело Merino Gómez, C‑342/01, точка 29, Решение на Съда от 16 март 2006 г. по дело Robinson-Steele и др., C‑131/04 и C‑257/04, точка 48 и Решение по дело Schultz-Hoff, точка 22). Впрочем член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз гарантира правото на всеки работник на платен годишен отпуск.

60      По-специално в член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 се предвижда задължението за държавите членки да предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици. От същия член следва, че по правило работникът трябва да може действително да ползва почивка, за да се осигури ефикасна защита на безопасността и здравето му, тъй като само в случай на прекратяване на трудовото правоотношение член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 допуска правото на платен годишен отпуск да бъде заместено с финансова компенсация (вж. в този смисъл Решение по дело BECTU, посочено по-горе, точка 44, Решение по дело Merino Gómez, посочено по-горе, точка 30 и Решение по дело Schultz-Hoff, точка 23). Освен това член 7 от Директива 2003/88 не е сред разпоредбите, които е позволено изрично да бъдат дерогирани по силата на член 17 от същата.

61      Безспорно e също, че целта на правото на платен годишен отпуск е да позволи на работника да си почине и да разполага с период на отдих и свободно време. По това тази цел се различава от целта на правото на отпуск по болест, тъй като последното се предоставя на работника, за да може той да се възстанови от заболяване (Решение по дело Schultz-Hoff, точка 25). В това отношение следва да се посочи, че съгласно член 5, параграф 4 от Конвенция № 132 на Международната организация на труда от 24 юни 1970 година относно платения годишен отпуск (ревизирана), който следва да се има предвид при тълкуването на Директива 2003/88 в съответствие със съображение 6 от последната, „[…] отсъствието от работа по причини, независещи от волята на заинтересовано лице, наето на работа, като отсъствието поради болест, […] се зачита за трудов стаж“.

62      От изложеното по-горе, в Решение по дело Schultz-Hoff (точка 41) Съдът стига до извода, че що се отнася до работниците в надлежно предписан отпуск по болест, правото на платен годишен отпуск, предоставено от Директива 2003/88 на всички работници, не може да бъде обвързано от държава членка със задължението за действително полагане на труд през установения от законодателството на посочената държава референтен период. В този смисъл национална разпоредба, която предвижда период на прехвърляне за неползвания годишен отпуск при изтичането на референтния период, има за цел да предостави на работника, който е бил възпрепятстван да ползва годишния си отпуск, допълнителна възможност да ползва този отпуск (Решение по дело Schultz-Hoff, точка 42).

63      Поради това, въпреки че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 по принцип допуска национална правна уредба, която предвижда загубата на правото на платен годишен отпуск при изтичането на референтния период или на период на прехвърляне, необходимо е също работникът действително да е имал възможност да упражни в рамките на разглеждания период правото, което му предоставя Директивата. Това явно не е така в случая с работник, който през целия или през част от референтния период и извън установения от националното право период на прехвърляне е бил в отпуск по болест.

64      В този смисъл в Решение по дело Schultz-Hoff (точки 45 и 50) Съдът счита, че да се приеме, че при такива специфични обстоятелства на неработоспособност относимите национални разпоредби, и по-специално тези, които определят периода на прехвърляне, могат да предвидят погасяване на правото на работника на платен годишен отпуск, гарантирано от член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, без работникът да е имал действително възможност да упражни правото си на платен годишен отпуск, би нарушило социалното право, пряко предоставено на всеки работник от член 7 от посочената директива.

65      Накрая, когато ползването на платения годишен отпуск вече не е възможно по независещи от волята на работника причини, член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 предвижда, че работникът има право на финансово обезщетение. Съгласно практиката на Съда финансовото обезщетение, на което има право работникът, трябва да бъде изчислено така, че последният да бъде поставен в положение, подобно на това, в което би се намирал, ако бе упражнил посоченото право по време на трудовото си правоотношение. Следователно обичайното възнаграждение на работника, а именно възнаграждението, което трябва да бъде запазено по време на периода на почивка, съответстващ на платения годишен отпуск, е също определящо за изчисляването на финансовото обезщетение за неползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение (Решение по дело Schultz-Hoff, точка 61).

66      Понастоящем в конкретния случай следва да се направят изводите от Директива 2003/88, тълкувана от Съда за целите на прилагането и тълкуването на нормите на Правилника относно годишния отпуск, и по-специално на член 4, първа и втора алинея от приложение V към Правилника.

67      От преписката, и по-специално от писмо от 14 април 2005 г. на медицинската служба на Комисията до жалбоподателя, е видно, че последният е бил в отпуск по болест непрекъснато от 2 март 2004 г. до признаването на неговата инвалидност на 1 април 2005 г.

68      В този смисъл следва да се приеме за установено, че почти през цялата 2004 г. жалбоподателят не е имал възможност да упражни правото си на платен годишен отпуск. Обстоятелството, че той е могъл да изчерпи това право през януари и февруари 2004 г., явно не може да се вземе предвид, тъй като това би означавало възприетата в практиката на Съда защита на правото на платен годишен отпуск да се окаже напълно теоретична. Впрочем в Решение по дело Schultz-Hoff (точки 50 и 51) Съдът изрично е посочил хипотезата на работник, който е полагал труд през част от референтния период, преди да излезе в продължителен отпуск по болест, и е приравнил това положение на положението на работник, който е бил в отпуск по болест през целия референтен период и след установения от националното право период на прехвърляне.

69      Поради това от член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 следва, че жалбоподателят, чиято медицински обоснована неработоспособност е продължила до признаването на инвалидността му на 1 април 2005 г., не може да бъде лишен от възможността да се ползва от финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск.

70      Остава да се разгледа въпросът за размера на тази финансова компенсация и за това дали, както твърди Комисията, самият текст на член 4, първа алинея от приложение V към Правилника не допуска в конкретния случай изплащането на финансова компенсация за неизползваните дни от годишния отпуск, които надвишават тези, чието пренасяне е разрешено.

71      Според Комисията само причини, свързани с изискванията на службата, могат да обосноват пренасяне на повече от дванадесет дни от годишния отпуск в следващата година.

72      В това отношение е достатъчно да се установи, че член 4 от приложение V към Правилника не урежда повдигнатия в конкретния случай въпрос дали дни от платения годишен отпуск следва да се прехвърлят, когато през референтния период за длъжностно лице не е било възможно да използва дните си годишен отпуск по независещи от волята му причини, каквито са медицинските.

73      Тази констатация не се опровергава от Решение от 29 март 2007 г. по дело Verheyden/Комисия (T‑368/04, точки 61?63), в което Първоинстанционният съд приема, че използваните в член 4, първа алинея от приложение V думи „изисквания на службата“ не могат да се тълкуват в смисъл, че обхващат отсъствието от работа, обосновано от отпуск по болест, дори в случай на продължително заболяване (вж. също в този смисъл Решение по дело Castets/Комисия, посочено по-горе, точка 33). Всъщност не само че становището на Първоинстанционния съд не почива на каквото и да било приравняване на отпуска по болест с отсъствие, обосновано поради изискванията на службата, но и обстоятелствата по спора, по който е постановено Решение по дело Verheyden/Комисия, посочено по-горе, не съответстват на тези по настоящото дело, където за жалбоподателя не е било възможно да упражни правото си на платен годишен отпуск почти през целия референтен период.

74      Впрочем от член 3 от приложение V към Правилника, който урежда друг аспект от връзката между отпуска по болест и годишния отпуск, а именно хипотезата, при която по време на годишния си отпуск длъжностно лице страда от заболяване, следва, че законодателят е искал ясно да разграничи отпуска по болест и годишния отпуск, чиито съответни цели се различават, както е видно от точка 61 по-горе.

75      При тези условия следва да се приеме, че посочените в член 1д от Правилника минимални изисквания за безопасност и здраве, и по-специално разпоредбите на член 7 от Директива 2003/88, допълват самите разпоредби на Правилника относно отпуските.

76      Вярно е, че член 7 от Директива 2003/88 гарантира минимален период на платен годишен отпуск от четири седмици, докато годишният отпуск, който могат да претендират длъжностните лица на Съюза в съответствие с член 57, първа алинея от Правилника, възлиза на не по-малко от 24 дни. В случая първоначалната молба на жалбоподателя за пренасяне на неизползваните през 2004 г. дни годишен отпуск в 2005 г. дори се отнася за 38,5 дни, като се има предвид пренасянето на неизползваните през 2003 г. дни годишен отпуск (вж. точка 16 по-горе).

77      Това обаче не променя факта, че тъй като законодателят на Съюза е определил годишния отпуск за длъжностните лица на 24 дни, направеното от Съда тълкуване на член 7 от Директива 2003/88 в Решение по дело Schultz-Hoff, във връзка със случай, при който работник е възпрепятстван да ползва годишния си отпуск в резултат на отсъствие поради продължително заболяване, остава напълно приложимо по отношение на целия годишен отпуск, определен от Правилника, чрез прилагането на член 1д във връзка с член 57 от Правилника, въпреки съдържащите се в член 4, първа алинея от приложение V към Правилника ограничения, що се отнася до възможностите за пренасяне на неизползвания годишен отпуск в следващата година.

78      Накрая, що се отнася до довода на Комисията, изведен от необходимостта за запазване на икономическата конкурентоспособност на Европа, достатъчно е да се констатира, че този довод изобщо не е обоснован и не може да бъде уважен в този си вид.

79      Предвид всичко изложено по-горе, следва да се направи изводът, че като е отказала при конкретните обстоятелства съгласно член 4, първа алинея от приложение V към Правилника пренасянето на дни от годишния отпуск, които надхвърлят пренасяните по право дванадесет дни и които не са използвани от жалбоподателя поради продължителен отпуск по болест, Комисията не е зачела обхвата на посочената разпоредба. Поради това решението от 15 март 2007 г. трябва да се отмени.

 По искането за обезщетение

 Доводи на страните

80      Жалбоподателят счита, че в съответствие с постоянната съдебна практика допустимостта на искането му за обезщетение произтича от допълнителния характер на това искане спрямо жалбата за отмяна.

81      По същество жалбоподателят твърди, че служебното нарушение в случая се изразява в незаконосъобразността, която опорочава спорните решения. Претърпяната вреда се състояла в липсата на плащане на посочената в член 4, втора алинея от приложение V към Правилника компенсация, що се отнася до спорните 26,5 дни, както и в неполучените лихви, считано от този момент. Причинно-следствената връзка произтичала от факта, че при липсата на обжалваните решения ответникът щял да извърши дължимото плащане.

82      В случай че Съдът на публичната служба приеме, че спорните решения са законосъобразни, жалбоподателят иска поправянето на вредите, претърпени в резултат на множество други служебни нарушения, допуснати от Комисията, „в това число незаконните действия на служители на Комисията и претърпения в OPOCE тормоз, пропуските, допуснати във връзка с водената от [Европейската служба за борба с измамите] процедура по разследване, по-специално незаконосъобразното неуведомяване на жалбоподателя, понастоящем обявено от [Е]вропейския [омбудсман], нередовното оценяване на жалбоподателя и липсата на повишаване, назначаването на длъжност в [OPOCE], което увредило жалбоподателя, както и незаконосъобразните действия на ответника, изчерпателно посочени в подадената по административен ред жалба“. Причинно-следствената връзка между тези служебни нарушения и заболяването на жалбоподателя била доказана въз основа на медицинските доклади и решенията на ответната страна. Именно въпросното заболяване обаче било причината, поради която жалбоподателят бил възпрепятстван да използва годишния си отпуск през 2004 г. Ето защо следвало да се поправи претърпяната вреда, състояща се по-специално в намалена способност за пълноценно разтоварване в резултат на обстоятелството, че вместо да може да си почине през годишния отпуск, жалбоподателят е бил в отпуск по болест, както и поради невъзможността да напусне мястото на работата. Било възможно за претърпяната вреда да бъде изплатено обезщетение като еднократно платима сума чрез позоваване на член 4, втора алинея от приложение V към Правилника.

83      Жалбоподателят уточнява, че това искане, формулирано при условията на евентуалност, е представено на етапа на досъдебното производство, така че изискванията на член 90 и сл. от Правилника били спазени.

84      Комисията оспорва, че жалбоподателят е представил искане за обезщетение на основание член 90, параграф 1 от Правилника за загубените дни отпуск поради твърдяното виновно поведение на Комисията, което впрочем описал накратко и което предизвикало психическото му заболяване.

85      Искът за обезщетение във всеки случай би трябвало да се отхвърли поради наличие на висящ процес, тъй като причините за заболяването, които се твърдят, вече са изцяло обхванати от жалбата, регистрирана под номер F‑118/07, Strack/Комисия.

86      Накрая, искът за обезщетение трябвало да се отхвърли и поради предимството на процедурата по член 73 от Правилника.

 Съображения на Съда на публичната служба

87      От исканията за обезщетение е видно, че като главно искане жалбоподателят посочва прилагането спрямо него на член 4, втора алинея от приложение V към Правилника за неизползваните през 2004 г. 26,5 дни годишен отпуск.

88      В това отношение е достатъчно да се отбележи, че посоченото искане съвпада с мерките, които трябва да бъдат взети от Комисията в изпълнение на настоящото решение за отмяна.

89      Освен това Съдът на публичната служба не следва да се произнася по искането за обезщетение, направено от жалбоподателя при условията на евентуалност, в случай че сочените срещу решението от 15 март 2007 г. твърдения за нарушения бъдат отхвърлени от Съда на публичната служба.

90      Поради това исканията за обезщетение трябва да бъдат отхвърлени поради липса на предмет.

 По съдебните разноски

91      По силата на член 122 от Процедурния правилник разпоредбите на дял II, глава осма от посочения правилник относно съдебните разноски и разходите, свързани с производството, се прилагат само по отношение на делата, образувани пред Съда на публичната служба, считано от датата на влизане в сила на този процедурен правилник, а именно от 1 ноември 2007 г. Съответните разпоредби на Процедурния правилник на Общия съд на Европейския съюз продължават да се прилагат съответно към висящите дела пред Съда на публичната служба преди тази дата.

92      Член 87, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд на Европейския съюз гласи, че загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е загубила делото по основната част от исканията си, тя трябва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски в съответствие с исканията на жалбоподателя в този смисъл.

По изложените съображения

СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав)

реши:

1)      Отменя решението от 15 март 2007 г. на Европейската комисия, с което се отхвърля молбата на г‑н Strack да се ползва от пренасяне на остатъка от отпуск за 2004 г.

2)      Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

3)      Европейската комисия понася, наред с направените от нея съдебни разноски, и тези на г‑н Strack.

Tagaras

Van Raepenbusch

Rofes i Pujol

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 15 март 2011 година.

Секретар

 

      Председател

W. Hakenberg

 

      H. Tagaras

Текстът на настоящия съдебен акт, както и на цитираните в него актове на юрисдикциите на Европейския съюз, са достъпни на уебсайта: www.curia.europa.eu и по принцип се публикуват в хронологичен ред съответно в Сборник съдебна практика на Съда и на Общия съд или в Сборник съдебна практика — Публична служба.


* Език на производството: немски.