РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (втори състав)

29 септември 2009 година(*)

„Публична служба — Договорно наети служители — Член 88 от УРДС — Стабилна заетост — Член 100 от УРДС — Ограничение по медицински показания — Член 39 ЕО — Свободно движение на работници“

По съединени дела F‑69/07 и F‑60/08

с предмет жалби, подадени на основание членове 236 ЕО и 152 ЕА,

от O, договорно нает служител на Комисията на Европейските общности, с местожителство в Брюксел (Белгия), за който се явяват адв. S. Orlandi, адв. A. Coolen, адв. J.-N. Louis и É. Marchal, avocats,

жалбоподател,

срещу

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н D. Martin и г‑жа L. Lozano Palacios, в качеството на представители,

ответник,

подпомагана от

Съвет на Европейския съюз, първоначално представляван по дело F‑69/07 от г‑жа I. Šulce и г‑жа M. Simm, в качеството на представители, и по дело F‑60/08 от г‑жа I. Šulce и г‑жа K. Zieleśkiewicz, в качеството на представители, а впоследствие и по двете посочени дела от г‑жа K. Zieleśkiewicz и г‑н M. Bauer, в качеството на представители,

встъпила страна,

СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав),

състоящ се от: г‑н H. Kanninen, председател, г‑жа I. Boruta и г‑н S. Van Raepenbusch (докладчик), съдии,

секретар: г‑н R. Schiano, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 10 февруари 2009 г.,

постанови настоящото

Решение

1        Жалбоподателят подава две жалби, постъпили по факс в секретариата на Съда на публичната служба съответно на 12 юли 2007 г. и на 25 юни 2008 г. (оригиналите на които са внесени съответно на 13 юли 2007 г. и на 1 юли 2008 г.). Тези жалби са с предмет отмяна:

–        по дело F‑69/07, на решенията на Комисията на Европейските общности за определяне на неговите условия за наемане в качеството му на договорно нает служител със спомагателни функции, доколкото включват предвиденото в член 100, първа алинея от Условията за работа на другите служители на Европейските общности (наричани по-нататък „УРДС“) ограничение по медицински показания и доколкото ограничават срока на неговия договор до 15 септември 2009 г.;

–        по дело F‑60/08, на решението на Комисията от 7 септември 2007 г. спрямо него да бъде приложено предвиденото в посочения по-горе член 100 ограничение по медицински показания.

 Правна уредба

1.     По отношение на срока на договора

2        По силата на член 3а, параграф 1 от УРДС:

„[…] „договорно нает служител“ означава служител, който не е назначен на длъжност, включена в щатното разписание, прикрепено към частта от бюджета за съответната институция, а е нает за изпълнението на пълно или непълно работно време на функции:

а)      в някоя институция, свързани с изпълнението на технически задачи или задачи от административно-обслужващ характер;

[…]“

3        Според член 3б от УРДС:

„[…] „договорно нает служител със спомагателни функции“ означава служител, нает от институция […]:

а)      на пълно или непълно работно време да изпълнява функции, различни от посочените в член 3а, параграф 1, буква а), без да заема длъжност, включена в щатното разписание, приложено към частта от бюджета за съответната институция;

б)      след като са били разгледани всички възможности за вътрешно съвместителство в рамките на институцията, да замества определени лица, които са временно възпрепятствани да изпълняват задълженията си, а именно:

i)      длъжностни лица или срочно наети служители във функционална група AST;

ii)      по изключение, длъжностни лица или срочно наети служители във функционална група AD, заемащи тясно специализирана длъжност, с изключение на началник отдел, директор, генерален директор или равностойна длъжност.

Назначаването на договорно нает служител със спомагателни функции не се допуска, когато намира приложение член 3а.“

4        Член 88 от УРДС предвижда още:

„По отношение на договорно наетия персонал по член 3б:

а)      договорите се сключват за определен срок; те могат да бъдат подновявани;

б)      действителният срок на служба в институцията, включително всички подновявания, не може да надвишава три години.

Периодите на договор като договорно нает служител по член 3а не се вземат предвид по смисъла на сключването или подновяването на договори по настоящия член.“

5        Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129), въвежда в действие рамковото споразумение за срочните договори, сключено на 18 март 1999 г. между общите междуотраслови организации (наричано по-нататък „рамковото споразумение“). Съгласно клауза 5 от рамковото споразумение:

„1. За да предотвратят злоупотреба, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, държавите членки, след консултация със социалните партньори в съответствие с националното законодателство, колективните трудови договори или практика, и/или социалните партньори, когато няма еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребата, въвеждат, по начин, който отчита специфичните сектори и/или категории работници, една или повече от следните мерки:

а)      обективни причини, които оправдават подновяването на такива договори или правоотношения;

б)      максималната обща продължителност на последователните срочни трудови договори или правоотношения;

в)      броят на подновяванията на такива договори или правоотношения.

2. Държавите членки след консултация със социалните партньори и/или социалните партньори, когато е подходящо, определят при какви условия срочните трудови договори или правоотношения:

а)      се приемат за „последователни“;

б)      се приемат за договори или правоотношения с неопределена продължителност.“

2.     По отношение на ограничението по медицински показания

6        Член 100 от УРДС предвижда :

„Когато медицинският преглед, направен преди договорно наетият служител да бъде назначен на работа, покаже, че той страда от болест или инвалидност, органът по член 6, първа алинея [оправомощен да сключва договори] може, доколкото са засегнати рисковете, възникващи при подобна болест или инвалидност, да реши да му отпусне гарантираните обезщетения за инвалидност или при смърт само след период от пет години от датата на постъпване на служба за институцията.

Договорно наетият служител може да обжалва това решение пред комисията по инвалидност, предвидена в параграф 1, буква б) от член 9 от Правилника за персонала.“

 Обстоятелства, предхождащи спора

7        Жалбоподателят е на служба в Комисията от 1 май 2001 г. до 15 септември 2003 г. в качеството си на местен служител. На 16 септември 2003 г. той е назначен като служител със спомагателни функции по силата на срочен договор, подновяван десет пъти до 15 септември 2006 г.

8        С перспективата за ново назначаване като договорно нает служител жалбоподателят се подлага на медицински преглед. С оглед на този преглед на 12 септември 2006 г. здравната служба изразява становище за налагане на ограничение.

9        На 14 септември 2006 г. жалбоподателят подписва договор като договорно нает служител със спомагателни функции по смисъла на член 3б от УРДС за период, изтичащ на 15 септември 2009 г.

10      В писмо от същата дата 14 септември 2006 г. Комисията привлича „вниманието [на жалбоподателя] върху факта, че това предложение [е] обвързано с прилагането на посоченото в член 100 от [УРДС] ограничение по медицински показания“.

11      С писмо от 11 декември 2006 г. жалбоподателят подава жалба по административен ред до органа, оправомощен да сключва договори (наричан по-нататък „ООСД“). В нея той оспорва, на първо място, възможността неговият договор от 14 септември 2006 г. да бъде срочен. На второ място, той оспорва прилагането спрямо него на член 100, първа алинея от УРДС. Като следствие от това жалбоподателят иска от ООСД да „установи, че неговият договор [е бил] сключен за неопределено време и не е [имало] основание да се прилага предвиденото в [посочения] член ограничение“. В същото писмо и „[д]околкото това е необходимо, той също така обжалва решение[то] [спрямо него да бъде приложено ограничение по медицински показания] пред комисията по инвалидност, предвидена в параграф 1, буква б) от член 9 от Правилника [за длъжностните лица на Европейските общности] съгласно [втора алинея на] член 100 от УРДС“. На 14 декември 2006 г. жалбоподателят добавя към вече подадената от него по административен ред жалба допълнителна административна жалба (наричана по-нататък „административната жалба от 11 и 14 декември 2006 г.“).

12      На 30 март 2007 г. ООСД преценява, че не може да приеме представените от жалбоподателя доводи срещу срока на неговия договор и срещу решението спрямо него да бъде приложено ограничение по медицински показания. Като следствие от това ООСД решава да не удовлетвори жалбата. Освен това като взема предвид факта, че по същия повод жалбоподателят оспорва посоченото решение и пред комисията по инвалидност, ООСД предава тази жалба и в здравната служба.

13      На 12 юли 2007 г. жалбоподателят подава жалба под номер F‑69/07 до Съда на публичната служба срещу решенията да бъде нает само на срочен договор и спрямо него да бъде приложено ограничение по медицински показания.

14      С оглед на заключенията на комисията по инвалидност на 7 септември 2007 г. ООСД решава да отпусне на жалбоподателя „гарантираните обезщетения за инвалидност или при смърт само след период от пет години от датата на постъпване на служба в Комисията като договорно нает служител, доколкото са засегнати рисковете, възникващи вследствие на болестта или инвалидността, които са предмет на изразеното след медицинския преглед за годност становище за налагане на ограничение по медицински показания“.

15      На 23 ноември 2007 г. жалбоподателят подава жалба по административен ред срещу това решение. ООСД я отхвърля на 14 март 2008 г.

16      На 25 юни 2008 г. жалбоподателят подава до Съда на публичната служба жалба под номер F‑60/08 срещу решението от 7 септември 2007 г. (оригиналът на която е внесен на 1 юли същата година)

 Искания на страните и производство

17      По дело F-69/07 жалбоподателят моли Съда на публичната служба:

–        да отмени решенията на Комисията, които определят неговите условия за наемане като договорно нает служител със спомагателни функции, доколкото те, от една страна, предвиждат прилагане на предвиденото в член 100 от УРДС ограничение по медицински показания, и от друга страна, ограничават срока на неговия договор до периода между 16 септември 2006 г. и 15 септември 2009 г.;

–        да осъди Комисията да заплати разноските по производството.

18      По същото дело Комисията моли Съда на публичната служба:

–        да отхвърли жалбата като частично недопустима и във всички случаи, неоснователна;

–        да се произнесе по съдебните разноски в съответствие със закона.

19      С писмо, постъпило по факс в секретариата на Съда на публичната служба на 21 септември 2007 г. (оригиналът от което е внесен на 24 септември същата година), Съветът на Европейския съюз отправя искане да встъпи по дело F‑69/07 в подкрепа на исканията на Комисията.

20      С определение на председателя на втори състав на Съда на публичната служба от 22 октомври 2007 г. Съветът е допуснат да встъпи по дело F‑69/07 в подкрепа на исканията на Комисията.

21      В своето писмено становище при встъпване, получено в секретариата на Съда на публичната служба на 29 ноември 2007 г. по факс (оригиналът е внесен на 3 декември същата година), Съветът моли Съда на публичната служба да отхвърли възражението за незаконосъобразност, повдигнато в жалбата срещу членове 88 и 100 от УРДС, като очевидно недопустимо и във всички случаи, неоснователно.

22      Становището на жалбоподателя по писменото становище при встъпване е получено в секретариата на Съда на публичната служба на 15 януари 2008 г. (оригиналът е внесен на 22 януари същата година). Жалбоподателят моли Съда на публичната служба да уважи исканията, развити в неговата жалба, и да осъди Съвета да понесе направените от него съдебни разноски. Комисията не внася становище по писменото становище при встъпване.

23      По дело F‑60/08 жалбоподателят моли Съда на публичната служба:

–        да отмени решението на Комисията от 7 септември 2007 г., което определя неговите условия за наемане като договорно нает служител със спомагателни функции, доколкото то предвижда прилагане на предвиденото в член 100 от УРДС ограничение по медицински показания;

–        да осъди Комисията да заплати разноските по производството.

24      По дело F‑60/08 Комисията моли Съда на публичната служба:

–        да отхвърли жалбата като неоснователна;

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

25      С писмо, постъпило по факс в секретариата на Съда на публичната служба на 29 юли 2008 г. (оригиналът от което е внесен на 31 юли същата година), Съветът отправя искане да встъпи по дело F‑60/08 в подкрепа на исканията на Комисията.

26      С определение на председателя на втори състав на Съда на публичната служба от 4 септември 2008 г. Съветът е допуснат да встъпи по дело F‑60/08 в подкрепа на исканията на Комисията.

27      С писмо, постъпило по факс в секретариата на Съда на публичната служба на 25 юни 2008 г. (оригиналът от което е внесен на 1 юли същата година), жалбоподателят моли за съединяване на дело F‑69/07 и дело F‑60/08 за целите на писмената и устната фаза на производството и на решението, което слага край на производството. С писмо от 14 юли 2008 г. Съдът на публичната служба приканва Комисията да вземе отношение по това съединяване. Тя не повдига възражения срещу него. С определение на председателя на втори състав на Съда на публичната служба от 4 септември 2008 г. дело F‑69/07 и дело F‑60/08 са съединени за целите на устната фаза на производството и на решението, което слага край на производството.

28      В своето писмено становище при встъпване, постъпило по факс в секретариата на Съда на публичната служба на 14 ноември 2008 г. (оригиналът е внесен на 19 ноември същата година), Съветът моли Съда на публичната служба да отхвърли възражението за незаконосъобразност, повдигнато в жалбата срещу член 100 от УРДС, като очевидно недопустимо и във всички случаи, неоснователно.

29      Жалбоподателят и Комисията се приканват по-специално да отговорят на това писмено становище по време на съдебното заседание и по този повод да представят своите становища относно последиците от евентуалната допустимост на жалба F‑69/07 за тази на жалба F‑60/08.

30      На своето заседание от 10 февруари 2009 г. Съдът на публичната служба иска от страните да разгледат възможността за уреждане по взаимно съгласие на частта от спора, свързана с прилагането на ограничението по медицински показания. Като следствие от това той решава да отложи приключването на устната фаза на производството и започването на разисквания по делата. С писмо, внесено в секретариата на Съда на публичната служба на 25 февруари същата година, Комисията посочва, че не може да удовлетвори това искане. На 11 март 2009 г. председателят на втори състав на Съда на публичната служба приключва устната фаза на производството и преминава към разисквания по делата.

 От правна страна

1.     По допустимостта на жалба F‑69/07

 Доводи на страните

31      Комисията твърди, на първо място, че жалбата е просрочена, доколкото жалбоподателят оспорва законосъобразността на срока на предишните договори, по които е работил като местен служител или като служител със спомагателни функции.

32      На второ място, Комисията отбелязва, че в своето решение от 30 март 2007 г. ООСД е обявил, че предава в здравната служба жалбата на жалбоподателя срещу изразеното становище за налагане на ограничение по медицински показания при сключването на неговия договор като договорно нает служител със спомагателни функции, така че тази служба да образува комисия по инвалидност, която да се произнесе по въпроса. От това Комисията заключава, че е удовлетворила жалбоподателя и че жалбата е недопустима, що се отнася до това ограничение, ако писмото на жалбоподателя от 11 декември 2006 г. се тълкува като основано на член 90, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица на Европейските общности (наричан по-нататък „Правилникът“) искане за предаване на неговия случай в комисията по инвалидност.

33      На трето място, Комисията твърди, че жалбата би била подадена преждевременно, ако писмото на жалбоподателя от 11 декември 2006 г. се тълкува като административна жалба срещу решението спрямо него да бъде приложено ограничението по медицински показания. Действително, Комисията смята, че в подобен случай тази административна жалба би била подадена преди изчерпването на предвидената от УРДС процедура по обжалване пред комисията по инвалидност. Съветът споделя тази гледна точка.

34      В своето становище по писменото становище при встъпване жалбоподателят отговаря, че решението на ООСД от 14 септември 2006 г. спрямо него да бъде приложено ограничение по медицински показания при сключването на неговия договор като договорно нает служител със спомагателни функции, е окончателно. Освен това сезирането на комисията по инвалидност от ООСД нямало за предмет разглеждане от правна гледна точка на правомерността на прилагането спрямо него на член 100 от УРДС. Действително, комисията по инвалидност можела да бъде сезирана само с медицински въпроси. Освен това решението на ООСД от 7 септември 2007 г., с което се подкрепя ограничението по медицински показания с оглед на заключенията на посочената комисия, било изцяло потвърдително.

 Съображения на Съда на публичната служба

35      От предмета и от исканията по жалба F‑69/07 следва, че жалбоподателят не оспорва срока на предишните си договори, по които е работил като местен служител или като служител със спомагателни функции. Той също така не иска отмяна на твърдян отказ за сезиране на комисията по инвалидност. От това следва, че първите две възражения за недопустимост на Комисията трябва да бъдат отхвърлени.

36      Остава да се разгледа въпросът дали частта от искането по жалба F‑69/07 срещу ограничението по медицински показания е преждевременна, тъй като административната жалба по този въпрос е подадена преди изчерпването на процедурата по обжалване пред комисията по инвалидност.

37      Следва да се припомни, че като всяка медицинска комисия (вж. Решение на Съда от 21 януари 1987 г. по дело Rienzi/Комисия, 76/84, Recueil, стр. 315, точки 9—12, Решение на Първоинстанционния съд от 9 юли 1997 г. по дело S/Съд на ЕО, Т‑4/96, Recueil, стр. II‑1125, точки 41 и 59) предвидената в член 9, параграф 1, буква б) от Правилника комисия по инвалидност е компетентна само да дава становище по съвкупността от релевантните елементи, спадащи към преценка от медицинско естество, извън всякаква преценка от правно естество. Освен това ООСД е обвързан от медицинска гледна точка със заключенията на тази комисия (Определение на Съда от 11 декември 1986 г. по дело Suss/Комисия, 25/86, Recueil, стр. 3929, точка 6 и Решение на Съда от 19 юни 1992 г. по дело V./Парламент, С‑18/91 Р, Recueil, стр. І‑3997, точка 26).

38      Следователно предвиденото в член 100, втора алинея от УРДС обжалване пред комисията по инвалидност може да има за предмет само оспорване от медицинско естество и даден служител не може да бъде длъжен да изчерпи тази процедура, ако неговата критика не е от такова естество.

39      От посоченото в точка 11 по-горе писмо на жалбоподателя от 11 декември 2006 г. обаче следва, че той, от една страна, сезира ООСД с административна жалба, подкрепена с правни съображения срещу срочния характер на неговия договор и срещу придружаващото го ограничение по медицински показания, а от друга страна, „също така обжалва“ пред комисията по инвалидност, макар и само „[д]околкото това е необходимо“.

40      В своето решение от 30 март 2007 г. ООСД отхвърля частта от административната жалба, насочена срещу срока на договора на жалбоподателя. Той също така установява наличието на обжалване пред комисията по инвалидност и посочва, че е извършил необходимото, за да сезира тази комисия. ООСД обаче също така се произнася по частта от административната жалба, насочена срещу правната валидност на ограничението по медицински показания в това решение. В резултат на правни разсъждения с окончателен характер той заключава, че „доводите на [жалбоподателя] не [могат] да бъдат приети“.

41      Освен това решението на ООСД от 7 септември 2007 г., което извежда последиците от заключенията на комисията по инвалидност, е основано на член 100 от УРДС, а не на член 90 от Правилника, който Комисията нормално би трябвало да посочи, ако бе счела, че последното решение е взето в продължение на административната жалба от 11 и 14 декември 2006 г.

42      От изложеното по-горе следва, че жалбоподателят е използвал две различни правни средства за защита с различен предмет и Комисията ги е разгледала като такива.

43      Следователно административната жалба от 11 и 14 декември 2006 г. и последващото обжалване пред Съда на публичната служба не могат да бъдат приети за преждевременни поради това, че административната жалба е подадена преди изчерпването на предвидената в член 100 от УРДС процедура.

44      Уместно е все пак да се разгледат служебно последиците от допустимостта на жалба F‑69/07 за тази на жалба F‑60/08.

2.     По допустимостта на жалба F‑60/08

45      Следва да се припомни, че срещу акт на ООСД, който нарушава интересите на служителя, може да бъде подадена само една административна жалба от засегнатия служител. Когато са налице две административни жалби с един и същ предмет, само една от тях, а именно която е подадена първа, представлява административна жалба по смисъла на член 90 от Правилника, докато втората, подадена впоследствие, следва да се разглежда като обикновено повторение на административната жалба и не може да доведе до продължаване на производството (вж. в този смисъл Определение на Първоинстанционния съд от 7 юни 1991 г. по дело Weyrich/Комисия, Т‑14/91, Recueil, стр. ІІ‑235, точка 41 и Определение на Първоинстанционния съд от 25 февруари 1992 г. по дело Torre/Комисия, Т‑67/91, Recueil, стр. II‑261, точка 32, Решение на Първоинстанционния съд от 11 декември 2007 г. по дело Sack/Комисия, Т‑66/05, все още непубликувано в Сборника, точки 37 и 41).

46      Същевременно в твърдяната административна жалба от 22 ноември 2007 г. срещу решението на ООСД от 7 септември същата година, което отново налага на жалбоподателя спорното ограничение по медицински показания с оглед на заключенията на комисията по инвалидност, жалбоподателят възпроизвежда правните доводи, които е формулирал в своята административна жалба от 11 и 14 декември 2006 г.

47      От това следва, че твърдяната административна жалба от 22 ноември 2007 г. има същия предмет като административната жалба от 11 и 14 декември 2006 г. и е насочена срещу решение, което извежда само последиците от медицинските заключения на комисията по инвалидност, без да се връща към правните въпроси, разрешени още от 30 март 2007 г., които последици според ООСД сами по себе си могат да обосноват налагането на ограничението по медицински показания на жалбоподателя.

48      Следователно има основание да се смята, от една страна, че твърдяната административна жалба от 22 ноември 2007 г. е обикновено повторение, а не административна жалба по смисъла на член 90, параграф 2 от Правилника, и от друга страна, че решението за отхвърляне на тази твърдяна административна жалба е само потвърдително и следователно неподлежащо на обжалване.

49      Това извод не би могъл да бъде опроверган от обстоятелството, че ООСД отхвърля твърдяната втора административна жалба на 14 март 2008 г. на основата на по-подробно развити доводи от тези във връзка с ограничението по медицински показания, изложени в неговото решение от 30 март 2007 г. за отхвърляне на административната жалба от 11 и 14 декември 2006 г. Независимо че решението на ООСД от 14 март 2008 г. е взето след заключенията на комисията по инвалидност, която отново е прегледала здравословното състояние на жалбоподателя, изложеното в това решение във връзка с прилагането на ограничение по медицински показания спрямо заинтересованото лице, не свидетелства за истинско преразглеждане на неговата валидност. То представлява единствено разгръщане на мотивите, съдържащи се в решението от 30 март 2007 г. за отхвърляне на първата административна жалба. Така в своето решение от 14 март 2008 г. ООСД посочва, че възпроизвежда в него доводите, изложени в писмената му защита по дело F‑69/07, внесена след отхвърлянето на тази първа административна жалба. Същевременно решение, което съдържа единствено допълнителни уточнения, разкрива само мотивите за потвърждаване на предходното решение и не представлява акт, който нарушава интереси (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 7 юни 2005 г. по дело Cavallaro/Комисия, T‑375/02, Recueil FP, стр. I‑A‑151 и II‑673, точка 65).

50      Горният извод не би могъл да се оспори и от съдебната практика, според която жалба за отмяна на потвърдително решение е недопустима само ако потвърденото решение е станало окончателно по отношение на заинтересованото лице, без да е било обжалвано по съдебен ред в определения срок, докато в противен случай жалбоподателят има право да обжалва било потвърденото решение, било потвърдителното решение, било и едното, и другото. Действително, това решение не би могло да се приложи, когато, както в настоящия случай, потвърденото и потвърдителното решение са обжалвани с две различни жалби и жалбоподателят може да защити своята гледна точка и да представи своите доводи в рамките на първата от тях (Определение на Първоинстанционния съд от 25 октомври 2001 г. по дело Métropole télévision-M6/Комисия, Т‑354/00, Recueil, стр. II‑3177, точка 35).

51      Поради това жалба F‑60/08 следва да се отхвърли като недопустима.

3.     По съществото на жалба F‑69/07

52      Жалбоподателят оспорва, от една страна, ограничаването на срока на неговия договор до периода между 16 септември 2006 г. и 15 септември 2009 г., и от друга страна, прилагането на предвиденото в член 100 от УРДС ограничение по медицински показания.

 По жалбата, доколкото е насочена срещу срока на договора

 Доводи на страните

53      В подкрепа на своята жалба, доколкото тя е насочена срещу срока на неговия договор, жалбоподателят изтъква по същество две правни основания. С първото и повдигнато като главно правно основание той твърди, че решението за ограничаване на срока на договора му не зачита неговото право на стабилна заетост, а отхвърлянето на неговата административна жалба е недостатъчно мотивирано. Доколкото това е необходимо, той повдига във второто правно основание възражение за незаконосъобразност на член 88 от УРДС.

54      На първо място, жалбоподателят твърди с оглед на Решение на Съда на публичната служба от 26 октомври 2006 г. по дело Landgren/ETF (F‑1/05, Recueil FP, стр. I‑A‑1‑123 и II‑A‑1‑459, предмет на висящо обжалване пред Първоинстанционния съд, дело T‑404/06 P), че поради напредъка в областта на закрилата на работниците договорите за неопределено време представляват общата форма на трудово правоотношение. Обратно, срочните договори могли само да отговарят на нуждите на работодателите и на работниците при определени обстоятелства.

55      От факта, че работи в Комисията от 1 май 2001 г. по силата на петнадесет последователни срочни договора, жалбоподателят заключава, че Комисията е злоупотребила с тази форма на договор и не е зачела правото на стабилна заетост.

56      Жалбоподателят добавя, че основава своята административна жалба от 11 и 14 декември 2006 г. на правото на стабилна заетост, както и на разпоредбите на Европейската социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 г., и на Хартата на основните права на Европейския съюз, прогласена в Ница на 7 декември 2000 г. (ОВ C 364, стр. 1, наричана по-нататък „Хартата на основните права“). Той твърди, че Комисията не е отговорила на неговите доводи при отхвърлянето на подадената от него по административен ред жалба. Тя не дала никакви обяснения на обстоятелствата, обосноваващи петнадесетте последователни срочни договора, и не посочила с какво тази поредност отговаряла на нуждите на двете страни.

57      На второ място, жалбоподателят изтъква, че решението да се определи срок на неговата заетост до 15 септември 2009 г. се основава на член 88 от УРДС, който сам по себе си е незаконосъобразен поради това, че „не зачита[л] правните принципи във връзка със закрилата на работниците“.

58      В своето становище по писменото становище на Съвета при встъпване жалбоподателят уточнява, че от Директива 1999/70 произтича общ принцип за стабилност на трудовото правоотношение. Тази директива и приложеното към нея рамково споразумение били предназначени да се прилагат към трудовите договори, сключени със субект на международното публично право. Впрочем, гражданин на Общността не губел качеството си на работник поради това, че заема длъжност в такава организация.

59      Жалбоподателят твърди, че УРДС и Директива 1999/70 са еквивалентни правни норми, нито една от които не може да има предимство над другата. Той същевременно добавя, че когато такива норми могат да пораждат противоположни последици, следва да се прилага тази от тях, която отговаря на наложените с член 253 ЕО изисквания за мотивиране.

60      УРДС обаче не обяснявали защо срокът на договорите на служителите, посочени в член 3б от него, е ограничен до три години. Те също така не обосновавали разликата в третирането между тези служители и служителите, назначени на основание член 3а, чиито договори могат да бъдат подновявани за неопределено време. Също така в УРДС нямало никаква обосновка на разликата в третирането по отношение на договорно наетите служители, които подобно на жалбоподателя били наемани в приложение на член 3б, след като са били обвързани с наемащата ги институция чрез поредица от срочни договори за изпълнение на задачи, за които се твърди, че са постоянни. Освен това нито УРДС, нито решението за ограничаване на срока на неговия договор не обосновавали разликата в третирането между посочените по-горе служители и работниците, които изпълнявали подобни задачи в дадена държава членка. В продължение на горното жалбоподателят отбелязва, че УРДС не обосновава възможността за дерогиране на клауза 5 от рамковото споразумение и наемане за определен срок на договорно наети служители със спомагателни функции за постоянни задачи, свързани с обичайната дейност на институцията.

61      Съветът оспорва допустимостта на възражението за незаконосъобразност на член 88 от УРДС, доколкото то изобщо не било развито в жалбата. По-специално възражението за незаконосъобразност се основавало на общите принципи на правото за закрилата на работниците, без да се дават никакви допълнителни уточнения по този въпрос.

62      Във всички случаи Комисията и Съветът смятат, че към подчинените на УРДС служители не се прилага никакъв общ принцип за стабилна заетост. От него се ползвали само длъжностните лица. Обратно, съдебната практика признавала, че при определени обстоятелства срочните договори можели да отговарят както на нуждите на работодателите, така и на работниците. Така наемането на длъжностни лица, за които се прилагат разпоредбите на Правилника, или на служители от различни категории договори съответствало на законосъобразни нужди на общностната администрация и на естеството на постоянните или временни задачи, които тя има мисията да изпълнява.

63      Във връзка с това Съветът изтъква, че според уточненията в член 3б от УРДС договорно наетите служители със спомагателни функции могат да бъдат наемани само за изпълняването на задачи, различни от посочените в член 3а технически задачи или задачи от административно-обслужващ характер, или за да заместват определени лица, които са временно възпрепятствани да изпълняват задълженията си.

64      Накрая, Съветът отбелязва, че като ограничава до три години срока на служба на договорно наети служители със спомагателни функции, член 88 от УРДС не позволява злоупотреба с последователни срочни договори.

65      Комисията и Съветът заключават, че е уместно да се отхвърли възражението за незаконосъобразност на член 88 от УРДС, тъй като в случая изтъкнатият срещу него принцип за стабилна заетост бил неприложим.

66      По-нататък Комисията констатира, че ограничаването на договора на жалбоподателя до тригодишен срок съответства на член 88 от УРДС.

 Съображения на Съда на публичната служба

67      Макар и възражението за незаконосъобразност на член 88 от УРДС да е повдигнато само при условията на евентуалност, то следва да бъде разгледано на първо място.

–       Относно възражението за незаконосъобразност на член 88 от УРДС

68      В своята жалба жалбоподателят твърди, че член 88 от УРДС не зачита принципите на правото относно закрилата на работниците. В своето становище по писменото становище на Съвета при встъпване той също така твърди, че посоченият член не е мотивиран в съответствие с член 253 ЕО.

69      На първо място, е уместно, от една страна, да се отхвърли доводът на Съвета, според който насоченото срещу член 88 от УРДС възражение за незаконосъобразност, доколкото този член не зачитал „принципите на правото относно закрилата на работниците“, било недопустимо поради това, че не било развито в жалбата.

70      Действително, като твърди, че член 88 от УРДС е незаконосъобразен на това основание, жалбоподателят препраща към твърдяно право на стабилна заетост, от чието нарушаване извежда пряко незаконосъобразността на решението за ограничаване на срока на неговия договор. Така той посочва същите доводи в подкрепа на своето възражение за незаконосъобразност. Впрочем, Комисията и Съветът са го изтълкували по този начин и са му отговорили.

71      От друга страна, уместно е да се припомни, че възражението за незаконосъобразност на член 88 от УРДС, доколкото този член не бил мотивиран, е допустимо, макар и повдигнато от жалбоподателя в хода на производството, тъй като е основано на свързано с обществения ред оплакване, каквото може да бъде повдигнато на всички фази от производството и във всички случаи да бъде разгледано служебно от общностния съд.

72      При това положение е уместно, на второ място, да се разгледа дали член 88 от УРДС нарушава принципа на стабилна заетост.

73      В случая жалбоподателят не твърди, че член 88 от УРДС противоречи на Директива 1999/70 и на рамковото споразумение като такива. Той твърди, че с приемането на тази директива Съветът е направил задължителни във всички държави членки разпоредбите на посоченото рамково споразумение и че последните представлявали задължителни за институциите общи принципи на правото, на първо място измежду които било правото на стабилна заетост.

74      Същевременно, независимо че според точка 10 от общите положения на рамковото споразумение то съдържа „общи принципи, минимални изисквания и разпоредби“, от съображение 14 от Директива 1999/70 обаче, както и от трета алинея от преамбюла на рамковото споразумение, точка 9 от неговите общи положения и клаузи 1 и 4 от него следва, че тези принципи са принципът за недопускане на дискриминация, включително за равни възможности между жените и мъжете, и принципът за забрана за злоупотреба с правото. Колкото до клауза 5, точка 1 от рамковото споразумение, на която се основава жалбоподателят, тя изброява определен брой минимални изисквания, предназначени да ограничат последователното използване на срочни трудови договори или правоотношения, за да се избегне по този начин злоупотребата с тях, както и поставянето на работниците и служителите в несигурно положение (вж. в този смисъл Решение на Съда от 4 юли 2006 г. по дело Adeneler и др., C‑212/04, Recueil, стр. І‑6057, точка 63, Решение от 23 април 2009 г. по дело Angelidaki и др., C‑378/07—C‑380/07, все още непубликувано в Сборника, точка 73, и Определение на Съда от 24 април 2009 г. по дело Koukou, C‑519/08, все още непубликувано в Сборника, точка 53). Такива минимални защитни разпоредби несъмнено представляват особено важни правила на общностното социално право (вж. в този смисъл Решение на Съда от 13 септември 2007 г. по дело Del Cerro Alonso, C‑307/05, Recueil, стр. І‑7109, точка 27), без обаче да издигат стабилната заетост в общ принцип на правото, в светлината на който би могла да бъде преценявана законосъобразността на акт на институция.

75      Действително, независимо че стабилната заетост е предвидена като основен елемент от закрилата на работниците (вж. Решение на Съда от 22 ноември 2005 г. по дело Mangold, C‑144/04, Recueil, стр. І‑9981, точка 64, Решение от 15 април 2008 г. по дело Impact, C‑268/06, Сборник, стр. I‑2483, точка 87 и Решение по дело Angelidaki, посочено по-горе, точка 105), от рамковото споразумение изобщо не следва, че тя е издигната в задължителна правна норма. Впрочем, съображения 6 и 7 от Директива 1999/70, както и първа алинея от преамбюла и точка 5 от общите положения на рамковото споразумение подчертават необходимостта от постигане на по-добър баланс между „гъвкавост на работното време и сигурност за работниците“. Следва да се добави, че както Съдът вече е преценил, рамковото споразумение не предписва общо задължение да се предвиди преобразуването в договори за неопределено време на срочни трудови договори след определен брой подновявания на последните договори или след завършване на определен период на работа (вж. в този смисъл Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 91, Решение по дело Angelidaki и др., посочено по-горе, точка 183 и Решение на Съда от 7 септември 2006 г. по дело Marrosu и Sardino, C‑53/04, Recueil, стр. І‑7213, точка 47, както и посоченото по-горе Определение по дело Koukou, точка 85).

76      Следователно, макар стабилната заетост да не може да се разглежда като общ принцип, тя обаче представлява цел, преследвана от страните по рамковото споразумение, чиято клауза 1, буква б) гласи, че същото цели „да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“ (Решение на Съда на публичната служба от 30 април 2009 г. по дело Aayhan и др./Парламент, F‑65/07, все още непубликувано в Сборника, точки 114 и 115).

77      Във всички случаи от Решение на Съда на публичната служба от 4 юни 2009 г. по дело Adjemian и др./Комисия (F‑134/07 и F‑8/08, все още непубликувано в Сборника, точки 119—136) следва, че с оглед на присъщите характеристики на предвидените в член 3б от УРДС дейности член 88 от посочените УРДС не засяга целите на рамковото споразумение и минималните изисквания на клауза 5 от него. Действително, клауза 5, точка 1 от рамковото споразумение налага на държавите членки само да въведат в своя правен ред една или повече от изброените в букви а)—в) мерки, измежду които в буква а) присъстват „обективни причини, които оправдават подновяването на такива договори или правоотношения“. Всяко назначаване като договорно нает служител със спомагателни функции обаче следва съгласно посочения по-горе член 3б да отговаря конкретно на временни или периодични нужди. Освен това в администрация с голям персонал като Комисията подобни нужди неизбежно се повтарят, по-специално вследствие на невъзможност на длъжностните лица да изпълняват служебните си задължения, допълнителна работа поради обстоятелствата или поради необходимостта за всяка генерална дирекция нерегулярно да ангажира лица със специални квалификации или познания, като съвкупността от тези обстоятелства представлява обективни причини, обосноваващи както срочните договори на служителите със спомагателни функции, така и тяхното подновяване в зависимост от възникването на посочените нужди.

78      От горното следва, че никакъв общ принцип на стабилна заетост не може да обоснове възражение за незаконосъобразност на член 88 от УРДС, който освен това не изглежда да засяга целите и минималните изисквания на рамковото споразумение, приложено към Директива 1999/70.

79      Остава да се разгледа, на трето място, доводът, според който член 88 от УРДС не бил мотивиран в съответствие с член 253 ЕО.

80      В това отношение следва да се напомни, че според постоянната съдебна практика изискваните от член 253 ЕО мотиви трябва да са съобразени с естеството на съответния акт. Когато се касае, както в случая, за акт с общо приложение, мотивите могат да се ограничават до посочване, от една страна, на общото положение, довело до неговото приемане, и от друга страна, на общите цели, които той трябва да постигне. Впрочем, Съдът многократно е отсъждал, че ако даден акт с общо приложение разкрива основната преследвана от институцията цел, би било прекомерно да се изисква специално мотивиране на всеки направен избор от техническо естество (Решение на Съда на публичната служба от 23 януари 2007 г. по дело Chassagne/Комисия, F‑43/05, все още непубликувано в Сборника, точки 105 и 106, както и посочената съдебна практика).

81      В случая Съдът на публичната служба вече е отсъдил, че съображение 36 от Регламент (ЕО, Евратом) № 723/2004 на Съвета от 22 март 2004 година за изменение на Правилника и на УРДС (ОВ L 124, стр. 1) в достатъчна степен обосновава целта, преследвана със създаването на посочените в членове 3а и 3б от УРДС нови категории договорно наети служители. Също така според преценката на Съда на публичната служба Съветът не може да бъде упрекван в липса на обосновка на своя избор с оглед на клауза 5 от рамковото споразумение, след като от член 249, трета алинея ЕО следва, че адресати на директивите са само държавите членки (Решение по дело Adjemian и др./Комисия, точка 77 по-горе, точки 139—142). Накрая, не се налага специално мотивиране и защото от точка 77 по-горе следва, че член 88 от УРДС не засяга целите и минималните изисквания на рамковото споразумение.

82      При това положение няма основание да се упреква Съветът, че не е обосновал своя твърдян избор да дерогира клауза 5 от рамковото споразумение. Също така прекомерно би било той да бъде упрекван, че не е мотивирал специално всеки избор от техническо естество с оглед на различните категории служители и национални работници, посочени от жалбоподателя и изброени в точка 60 по-горе.

83      От всички гореизложени съображения произтича, че повдигнатото от жалбоподателя възражение за незаконосъобразност на член 88 от УРДС следва да се отхвърли.

–       Относно оплакванията, насочени пряко срещу решението за ограничаване на срока на договора на жалбоподателя

84      На първо място, жалбоподателят изтъква, че работи за Комисията от 1 май 2001 г. по петнадесет последователни срочни договора, като изпълнява постоянни задачи, свързани с обичайната дейност на институцията. При това положение той упреква Комисията, че не го е назначила за неопределено време с договора като договорно нает служител със спомагателни функции от 14 септември 2006 г.

85      Следва обаче да се отбележи, че жалбоподателят не е посочил в писмените си изложения конкретни и релевантни обстоятелства в подкрепа на своето твърдение, че действително е изпълнявал постоянни задачи, свързани с обичайната дейност на Комисията, извън посочената в член 3б, буква б) от УРДС хипотеза. В това отношение Съдът на публичната служба припомня, че не е длъжен да изследва дали в приложенията към жалбата се съдържат елементи, които биха могли да запълнят подобна празнота, тъй като приложенията имат чисто доказателствена и документална функция (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 18 октомври 2001 г. по дело X/Европейска централна банка, T‑333/99, Recueil, стр. II‑3021, точка 190 и Решение на Първоинстанционния съд от 15 октомври 2008 г. по дело Mote/Парламент, T‑345/05, Сборник, стр. II‑2849, точка 75).

86      Следва също така да се припомни като следствие от точки 73—76 по-горе, че клауза 5 от рамковото споразумение не съдържа общ принцип на правото и че стабилната заетост също не е такъв принцип. Освен това жалбоподателят не доказва, че поредицата от негови договори не съответствала на специални нужди на Комисията с оглед на посочените в точка 77 по-горе съображения и че имала за предмет да задоволи устойчиви и дълготрайни нужди на институцията.

87      От това следва, че първото оплакване, изтъкнато от жалбоподателя срещу договора като договорно нает служител със спомагателни функции от 14 септември 2006 г., доколкото засяга срока на посочения договор, следва да се отхвърли.

88      На второ място, жалбоподателят твърди, че в своето решение от 30 март 2007 г. ООСД не е отговорил на доводите, които той извежда в своята административна жалба от 11 и 14 декември 2006 г. на основание Хартата на основните права, Европейската социална харта и правото на стабилна заетост. Според жалбоподателя ООСД също така не е посочил с какво поредица от петнадесет срочни договора отговаряла на нуждите на договарящите страни и кое обосновавало различното третиране, от каквото той бил засегнат в сравнение с работниците, обвързани с работодатели от публичния или в частния сектор на дадена държава членка.

89      Налага се обаче най-напред извода, че в своята административна жалба от 11 декември 2006 г. жалбоподателят само цитира членове 34 и 35 от Хартата на основните права и членове 12 и 13 от Европейската социална харта в описание на правната уредба, без да извежда от тях никакви доводи и без да ги посочва отново в изброяването на текстове и принципи, на които се позовава „в подкрепа на своята жалба“.

90      Същевременно мотивите, без да трябва да бъдат изчерпателни, следва да позволят на общностния съд да упражни контрол за законосъобразност на обжалваното решение и да осигури на заинтересованото лице достатъчно информация, за да прецени дали решението е обосновано или страда от порок, който позволява да се оспори законосъобразността му (Решение на Първоинстанционния съд от 23 април 2002 г. по дело Campolargo/Комисия, T‑372/00, Recueil FP, стр. I‑A‑49 и II‑223, точка 49 и Решение на Първоинстанционния съд от 17 октомври 2006 г. по дело Bonnet/Съд на ЕО, T‑406/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑213 и II‑A‑2‑1097, точка 67). Ето защо не може да се изисква от институциите да обсъждат всички фактически или правни обстоятелства, посочени в хода на административното производство, особено мимоходом посочените такива. Следователно ООСД не е нарушил своето задължение да мотивира отхвърлянето на частта от административната жалба, насочена срещу определения срок на предложения на жалбоподателя договор като договорно нает служител, като не е обосновал своето решение с оглед на посочените по-горе членове от Хартата на основните права и Европейската социална харта. Освен това ООСД е могъл правомерно да счете, че тези членове са посочени само с оглед на втората част от административната жалба, насочена срещу приложеното спрямо жалбоподателя ограничение по медицински показания.

91      Нещо повече, в своята административна жалба от 11 и 14 декември 2006 г. жалбоподателят не се е позовал изрично на евентуално различно третиране спрямо него и работниците в публичния или в частния сектор на дадена държава членка.

92      От изложеното в допълнителната административна жалба от 14 декември 2006 г. също така следва, че тя допълва първоначалните доводи на жалбоподателя по отношение на ограничението по медицински показания, а не насочената срещу срочния договор част от административната жалба.

93      Накрая, ООСД отговаря на доводите, изведени от жалбоподателя от евентуално право на стабилна заетост, като изтъква по-специално, че макар и безспорно договорите за неопределено време да предлагат по-голяма стабилност, от това обаче не следва, че срочните договори са незаконосъобразни. Той също така припомня правото на преценка, с което разполага по този въпрос, и изтъква, че срочните договори със служители със спомагателни функции са предназначени за конкретно задоволяване на временни, належащи или ясно определени нужди, като по този начин отговаря на оплакването, което жалбоподателят извежда от последователния характер на своите назначавания.

94      От това следва, че второто оплакване, изтъкнато от жалбоподателя срещу договора като договорно нает служител със спомагателни функции от 14 септември 2006 г., доколкото засяга срока на посочения договор, не е обосновано.

95      С оглед на всичко гореизложено следва да се отхвърли жалбата, доколкото е насочена срещу срока на договора.

 По жалбата, доколкото е насочена срещу ограничението по медицински показания

 Доводи на страните

–       Доводи на жалбоподателя

96      В подкрепа на своята жалба, доколкото тя е насочена срещу ограничението по медицински показания, жалбоподателят изтъква две правни основания. Първото правно основание, повдигнато като главно искане, е изведено от нарушението на член 100 от УРДС; второто правно основание, повдигнато при условията на евентуалност, е изведено от възражение за незаконосъобразност на същия този член.

97      Що се отнася до първото правно основание, жалбоподателят припомня, на първо място, че съгласно член 100 от УРДС ООСД може да реши да отпусне на договорно нает служител гарантираните обезщетения за инвалидност или при смърт за последиците от болест, открита при медицинския преглед преди назначаването му на работа, само след период от пет години от датата на постъпване на служба за институцията.

98      Жалбоподателят твърди, че посоченото в член 100 от УРДС постъпване на служба не зависи от естеството на правоотношенията — договорни или по Правилника — между институцията и служителя. Освен това поредица от срочни договори всъщност представлявала само едно трудово правоотношение. Следователно в случая ограничението по медицински показания можело да бъде приложено към него само за периода между 1 май 2001 г., датата на първото му постъпване на служба, и 30 април 2006 г.

99      По-нататък жалбоподателят твърди, че в резултат на ограничението по медицински показания е бил лишен от подходящо ниво на социална закрила в нарушение на общите принципи, залегнали в основата, от една страна, на членове 12 и 13 от Европейската социална харта относно правото на социално осигуряване и правото на социална и медицинска помощ, както и от друга страна, на членове 34 и 35 от Хартата на основните права, засягащи съответно право на достъп до обезщетения за социална сигурност, по-специално в случай на заболяване, и закрила на здравето.

100    Накрая, като отново потвърждава, че понятието за постъпване на служба, използвано в член 100 от УРДС, е независимо от присъединяването към национална или общностна социалноосигурителна схема, жалбоподателят изтъква, че решението за прилагане спрямо него на ограничение по медицински показания е намалило нивото на закрилата срещу рискове от смърт и инвалидност, от което той се е ползвал по силата на унгарското и впоследствие, на белгийското социалноосигурително законодателство, когато е работел за Комисията като местен служител, а след това като служител със спомагателни функции. Във връзка с това той припомня, че е на служба в Комисията от 1 май 2001 г. без прекъсване и смята, че общностните институции като всеки друг работодател не могат да присъединяват своя персонал към несигурна социалноосигурителна схема, като постоянно проверяват здравния статус на засегнатите служители.

101    Що се отнася до второто правно основание, жалбоподателят твърди, че ако решението спрямо него да бъде приложено ограничение по медицински показания трябва да се разглежда като съответстващо на член 100 от УРДС, следва да се приеме, че този член не зачита „общите принципи на правото във връзка със закрилата на работниците“.

102    В своето становище по писменото становище на Съвета при встъпване жалбоподателят уточнява, че прилагането на член 100 от УРДС при обстоятелствата по конкретния случай било основано на правна фикция, тъй като поредица от срочни договори била разглеждана като съответен брой независими едно от друго трудови правоотношения. Закрилата на работниците обаче изисквала да се даде предимство на реално непрекъснатото трудово правоотношение, за да не могат общностните институции да присъединяват своите служители към несигурна социалноосигурителна схема, отличаваща се с постоянно проверяване на здравния им статус.

–       Доводи на Комисията и на Съвета

103    Що се отнася до първото правно основание, Комисията възразява, че тъй като член 100 от УРДС фигурира в дял IV „Договорно нает персонал“, глава 8 „Социално осигуряване“, раздел Б „Осигуряване за инвалидност и при смърт“, той може да се прилага само към договорно наети служители от момента на тяхното назначаване като такива. Освен това член 100 от УРДС се позовавал на медицинския преглед, извършен преди договорно наетият служител да бъде назначен на работа, така че предвиденият в него петгодишен период на неотпускане на гарантираните обезщетения за инвалидност или при смърт можел да бъде единствено последващ това назначаване. Освен това нямало никакъв смисъл да се придава обратно действие на този период към момент, в който въпросните права не са съществували. Във връзка с това Комисията констатира, че жалбоподателят първо е работил като местен служител, осигурен по социалноосигурителната схема на своята страна, а след това като служител със спомагателни функции, осигурен по белгийската социалноосигурителна схема. Той бил включен в общностната социалноосигурителна схема едва след като станал договорно нает служител.

104    Освен това Комисията отбелязва, че член 100 от УРДС е аналогичен на член 1 от приложение VІІ към Правилника и на член 32 от УРДС, приложими съответно за длъжностните лица и за срочно наетите служители. Тя обаче изтъква, че разпоредбите относно местните служители и служителите със спомагателни функции изобщо не съдържат подобни членове. Тази разлика се обяснявала с обстоятелството, че Общността можела да наложи ограничение по медицински показания само на служителите, попадащи в приложното поле на общностното социално осигуряване.

105    Що се отнася до второто правно основание, Комисията и Съветът смятат, че възражението за незаконосъобразност на член 100 от УРДС е недопустимо, доколкото в жалбата не е изложено нищо във връзка с него. Дори ако възражението за незаконосъобразност следва да се приема като основано и на твърдяно нарушение на правото на достъп до общностни обезщетения за социална сигурност, на членове 12 и 13 от Европейската социална харта, както и на членове 34 и 35 от Хартата на основните права, възражението следвало да се отхвърли като недопустимо и поради чисто абстрактния характер на застъпваните доводи при липсата на достатъчно ясни и точни сведения, които да позволят на ответните страни да отговорят на тях, а на Съда на публичната служба да упражни своя контрол, което е в нарушение на член 44 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд на Европейските общности.

106    Комисията добавя, че Хартата на основните права няма задължителна правна сила, а Европейската социална харта не е приложима към Общността, тъй като последната не е измежду страните, които са я подписали или са се присъединили към нея.

107    Във всички случаи Комисията твърди, че посоченото в тези два текста право на високо ниво на закрила на здравето е спазено. Жалбоподателят имал здравно осигуряване като всяко друго длъжностно лице или служител и също така бил осигурен срещу инвалидност или при смърт за всякакви последици от болести, различни от болестта, дала основание за ограничението по медицински показания.

108    Съветът изтъква във всички случаи, че съгласно член 34, параграф 1 от Хартата на основните права достъпът до обезщетенията за социална сигурност се осъществява в съответствие с правилата, установени от общностното право и от националните законодателства, или съгласно член 12, параграф 4 от Европейската социална харта в съответствие с предприетите от договарящите страни стъпки. Така Правилникът и УРДС могли да определят социалноосигурителната схема, приложима към европейската публична служба. Освен това член 34 от Хартата на основните права не се отнасял до закрила в случай на инвалидност или при смърт. Същото съображение било валидно и за член 35 от посочената харта, който само гласял, че всеки има право на достъп до здравна профилактика и право да ползва медицински грижи при условията, установени от националните законодателства. Член 100 от УРДС не лишавал жалбоподателя от тези гаранции. Освен това член 12 от Европейската социална харта се отнасял до създаването на система за социално осигуряване от договарящите страни, поддържането на тази система на задоволително равнище и предприемането на стъпки за гарантиране на обезщетенията при придвижванията на лицата между договарящите страни. Член 13 от същата харта гарантирал правото на социална и медицинска помощ. Така член 100 от УРДС не попадал в приложното поле на тези два члена.

 Съображения на Съда на публичната служба

109    Следва да се припомни, че съгласно членове 70 и 121 от УРДС местните служители и служителите със спомагателни функции се присъединяват към национална схема за задължително социално осигуряване, като за предпочитане е тя да бъде в държавата, в чиято схема лицето последно е членувало, или в държавата му на произход, когато се касае за служител със спомагателни функции, или в държавата, на чиято територия служителят трябва да изпълнява задълженията си, когато се касае за местен служител. Така в конкретния случай от 1 май 2001 г. до 15 септември 2006 г. жалбоподателят в качеството си на местен служител, а после на служител със спомагателни функции, е бил включен последователно в социалноосигурителни схеми съгласно унгарското и белгийското социалноосигурително законодателство.

110    За сметка на това договорно наетият служител е осигурен срещу различните социални рискове по силата на разпоредбите на глава 8 „Социално осигуряване“ от дял ІV „Договорно нает персонал“ на УРДС, и по-специално на членове 99—108 от него във връзка с рисковете от настъпване на инвалидност или смърт. Това означава, че считано от неговото назначаване на работа като договорно нает служител от 16 септември 2006 г., жалбоподателят вече не се осигурява по белгийското социалноосигурително законодателство, а към организираната с УРДС социалноосигурителна схема.

111    По отношение на инвалидност и смърт член 100 от УРДС постановява, че „[к]огато медицинският преглед, направен преди договорно наетият служител да бъде назначен на работа, покаже, че той страда от болест или инвалидност, [ООСД] може, доколкото са засегнати рисковете, възникващи при подобна болест или инвалидност, да реши да му отпусне гарантираните обезщетения за инвалидност или при смърт само след период от пет години от датата на постъпване на служба за институцията“. Подобна разпоредба присъства в член 1, параграф 1 от приложение 8 към Правилника, приложим за длъжностните лица, и в член 32 от УРДС, приложим за срочно наетите служители.

112    От текста на член 100 от УРДС ясно следва, че той предвижда само възможност за ООСД да използва ограничението по медицински показания при присъединяването на служителя към общностната социалноосигурителна схема, в случай че по време на медицинския преглед преди назначаването му бъде открита болест или инвалидност. Освен това периодът, в който служителят е изключен от достъп до обезщетенията за инвалидност или при смърт във връзка с тази болест или инвалидност, е с продължителност от пет години „от датата на постъпване [на служителя] на служба за институцията“.

113    Следва да се уточни какво се разбира под „постъпване на служба за институцията“, тъй като страните застъпват противоположни позиции относно смисъла, който следва да се даде на този израз. Според жалбоподателя следва да се вземе предвид началото на периода на дейност на заинтересованото лице в институцията, независимо какъв вид договор го е обвързвал с последната, което в случая съответствало на датата на неговото назначаване като местен служител, а именно 1 май 2001 г. Обратно, Комисията смята, че следва да се вземе предвид датата, от която договорно наетият служител се е присъединил към общностната социалноосигурителна схема, а именно в случая, датата 16 септември 2006 г.

114    Във връзка с това според постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредба на общностното право трябва да се взема предвид не само нейното съдържание, но и нейният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част, както и всички разпоредби на общностното право (вж. в този смисъл Решение на Съда от 6 октомври 1982 г. по дело Cilfit и др., 283/81, Recueil, стр. 3415, точка 20, Решение на Съда от 17 ноември 1983 г. по дело Merck, 292/82, Recueil, стр. 3781, точка 12 и Решение на Първоинстанционния съд от 6 октомври 2005 г. по дело Sumitomo Chemical и Sumika Fine Chemicals/Комисия, T‑22/02 и T‑23/02, Recueil, стр. II‑4065, точка 47).

115    На първо място, според обичайния смисъл на използваните в член 100 от УРДС думи би следвало постъпването на служба в институцията да съвпада с датата, на която засегнатият служител е започнал да изпълнява работата си в институцията, независимо от естеството на сключения с нея договор, което в случая би определило началото на периода на изключване от достъп до предвидените обезщетения в случай на инвалидност или при смърт на 1 май 2001 г. Същевременно, както подчертава Комисията, не би имало никакъв смисъл подобен период на изключване от достъп да започва преди присъединяването на засегнатия служител към общностната социалноосигурителна схема.

116    След като периодът на изключване от достъп до покритие на социален риск по самото си естество може да започне едва под действието на схемата, която покрива този риск, не може да става дума за придаване на обратно действие на периода на изключване от достъп до гарантираните обезщетения в случай на инвалидност или при смърт от датата, на която жалбоподателят е поел задълженията си в Комисията, а именно от 1 май 2001 г.

117    Същевременно за целите на тълкуването на член 100 от УРДС с оглед на обстоятелствата по конкретния случай следва да се вземе под внимание и контекстът на този член, целта на правната уредба, от която той е част, както и други разпоредби на общностното право.

118    На първо място, във връзка с контекста на член 100 от УРДС и целта на правната уредба, от която той е част, следва да се отбележи, че посоченият член е част от съвкупност от разпоредби на УРДС, предназначени да гарантират на договорно наетите служители високо ниво на закрила срещу традиционните социалноосигурителни рискове, измежду които рискът от инвалидност. Впрочем, Комисията в писмените си изложения изтъква тази характеристика на общностната правна уредба, като смята, че тя съответства на целите на Хартата на основните права и на Европейската социална харта в областите на закрилата на здравето и социалното осигуряване. Тя също така посочва по време на съдебното заседание липсата на автоматично прилагане на член 100 от УРДС, доколкото той предвижда само възможност за ООСД да прибегне към ограничението по медицински показания.

119    Важно е също така да се подчертае, че що се отнася до договорно наетите служители, както впрочем и по отношение на длъжностните лица и на срочно наетите служители, социалната закрила, и по-специално покритието на риска от инвалидност, се осъществява от самата институция в приложение на УРДС. Същевременно с приемането на Регламент № 723/2004 общностният законодател добавя в член 52 от УРДС разпоредба, предвиждаща премахването на договорите за служители със спомагателни функции от 31 декември 2007 г. с намерението, както се вижда от съображение 36 от посочения регламент, тези договори да бъдат заменени с договори като договорно наети служители. Безспорно е, че тази реформа не е придружена от мерки за координиране между националните осигурителни схеми за инвалидност, в които са били включени служителите със спомагателни функции, и общностната осигурителна схема за инвалидност, в която са включени договорно наетите служители, по подобие на съществуващото в общия контекст на свободното движение на работници в рамките на Общността по силата на член 42 ЕО или по-специално на предвиденото в член 11 от приложение VIII към Правилника в областта на осигуряването за старост.

120    При тези условия администрацията, която прилага член 100 от УРДС по отношение на бивши служители със спомагателни функции, поканени по искане на Комисията да сключат нов договор като договорно наети служители, при определянето на продължителността на предвидения в член 100 от УРДС период на изключване от достъп не може да пренебрегне обстоятелството, че засегнатите служители преди това са работили за институцията и е трябвало да се включат в друга социалноосигурителна схема поради наложената на тези служители вследствие на реформата на Правилника промяна в договорния режим.

121    Поради всички тези причини на конкретния контекст на член 100 от УРДС и на по-общия контекст на реформата на Правилника, както и на целта на правната уредба, от която член 100 е част, съответства стриктно тълкуване на този член, като се припомня, че ограничението по медицински показания води до лишаване на заинтересованото лице от всякаква пенсия за инвалидност, по принцип дори и по силата на предходно приложимото национално законодателство, както в случая признава Комисията по време на съдебното заседание, ако неговата нетрудоспособност настъпи по време на периода на изключване от достъп вследствие на болест, открита в рамките на медицинския преглед преди назначаването.

122    На второ място, за целите на тълкуването на член 100 от УРДС следва да се отчитат изискванията, произтичащи по-специално в областта на социалната сигурност от принципа за свободно движение на работници, гарантиран от член 39 ЕО, който е един от основополагащите за Общността (вж. например Решение на Съда от 29 април 2004 г. по дело Orfanopoulos и Oliveri, C‑482/01 и C‑493/01, Recueil, стр. І‑5257, точка 64 и Решение на Съда от 17 февруари 2005 г. по дело Oulane, C‑215/03, Recueil, стр. І‑1215, точка 16) и който Комисията трябва да вземе предвид при тълкуването на правилата от Правилника или от УРДС.

123    Във връзка с това от постоянната съдебна практика следва, че гражданин на Общността, който работи в държава членка, различна от държавата по произхода му, не губи качеството си на „работник“ по смисъла на член 39, параграф 1 ЕО поради обстоятелството, че заема длъжност в Общностите (Решение на Съда от 3 октомври 2000 г. по дело Ferlini, C‑411/98, Recueil, стр. І‑8081, точка 42 и Решение на Съда от 16 декември 2004 г. по дело My, C‑293/03, Recueil, стр. І‑12013, точка 37). В това негово качество не може да му бъде отказвано да ползва социалните права и предимства, които му осигурява този член (Решение по дело Ferlini, посочено по-горе, точка 43 и Решение по дело My, посочено по-горе, точка 38, вж. още в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 19 юни 2007 г. по дело Davis и др./Съвет, F‑54/06, все още непубликувано в Сборника, точка 96).

124    По време на съдебното заседание обаче Комисията твърди, като се основава по-специално на Решение по дело My (посочено по-горе, точки 38 и 40), че член 39 ЕО е неприложим към обстоятелствата по делото, доколкото те са свързани с достъп до заетост в момент, когато жалбоподателят вече е бил допуснат на белгийска територия и вече е работил там. Според Комисията положението на жалбоподателя следвало да се приравни на вътрешно за дадена държава членка положение.

125    Подобна позиция е неприемлива. Действително, следва на първо място да се припомни, че член 39 ЕО предполага по принцип правото на гражданите на държавите членки в частност да напускат своята държава по произход, за да отидат на територията на друга държава членка и да пребивават там с цел упражняване на икономическа дейност (Решение на Съда от 15 декември 1995 г. по дело Bosman, C‑415/93, Recueil, стр. І‑4921, точка 95, Решение на Съда от 27 януари 2000 г. по дело Graf, C‑190/98, Recueil, стр. І‑493, точка 22, и Решение на Съда от 1 април 2008 г. по дело Gouvernement de la Communauté française и Gouvernement wallon, C‑212/06, Recueil, стр. І‑1683, точка 44).

126    В случая жалбоподателят, който е с унгарско гражданство, напуска държавата си по произход през септември 2003 г. преди присъединяването на Република Унгария към Европейския съюз, за да бъде назначен като служител със спомагателни функции в Комисията. Без съмнение по онова време неговото преместване в Белгия не може да бъде приравнено на упражняване на правото на свободно движение на работници по смисъла на член 39 ЕО.

127    Същевременно от присъединяването на Република Унгария към Европейския съюз на 1 май 2004 г. член 39 ЕО принципно се прилага изцяло към унгарските граждани в съответствие с член 24 от Акта относно условията за присъединяване, приложен към Договора между петнадесетте стари държави членки и десетте нови държави членки относно присъединяването на последните към Европейския съюз, подписан на 16 април 2003 г. (ОВ L 236, стр. 33) и в точка 1.1 от приложение Х към него, само при условията на преходните разпоредби, предвидени в точки 1.2—1.4 от посоченото приложение. От това следва, че от момента на присъединяването на Република Унгария на тези разпоредби може да се позовава унгарски гражданин, който упражнява дейност като заето лице в държава членка, различна от държавата членка по произход, от дата, предшестваща присъединяването на неговата държава по произход (вж. в този смисъл Решение на Съда от 27 септември 1989 г. по дело Lopes da Veiga, 9/88, Recueil, стр. 2989, точки 9 и 10, както и Решение на Съда от 26 май 1993 г. по дело Tsiotras, C‑171/91, Recueil, стр. І‑2925, точка 12).

128    Същевременно посочените по-горе преходни разпоредби от приложение Х към Акта относно условията за присъединяване на Република Унгария допускат възможността работник с унгарско гражданство, законно зает към датата на присъединяване в държава членка, различна от неговата държава по произход, по-специално в общностна институция, при назначаване на друга длъжност при същия работодател да изиска на територията на приемащата държава правата и предимствата, които му осигурява член 39 ЕО, по-специално в областта на социалната сигурност.

129    Решение по делото My (точка 123 по-горе) не може да опровергае приложимостта на член 39 ЕО в този случай. Както бе подчертано, част от професионалната кариера на жалбоподателя, който е с унгарско гражданство, преминава в неговата страна по произход, преди той да се установи в Белгия, където работи като служител със спомагателни функции в Комисията и след това приема да бъде назначен като договорно нает служител в същата институция. Тези обстоятелства отличават конкретния случай от случаите, залегнали в основата на посоченото по-горе дело My, по което жалбоподателят по главното производство е с италианско гражданство, пристигнал е в Белгия на деветгодишна възраст, където е преминала цялата му професионална кариера. В конкретния случай, като през септември 2006 г. приема друга длъжност в Комисията, и то извън хипотезите, предвидени в преходните разпоредби от Акта относно условията за присъединяване на Република Унгария, ограничаващи пълното прилагане на член 39 ЕО, жалбоподателят се е възползвал именно от едно от правата, които му осигурява този член, тоест да приеме действително направено предложение за наемане на работа на територия на приемаща държава членка, различна от неговата държава по произход.

130    След като по този начин се установи приложимостта на член 39 ЕО в случая, следва да се припомни, че условията за упражняване на дадена дейност могат да обуславят достъпа до нея, а правна уредба относно условията за упражняване на икономическа дейност може да представлява пречка пред свободното движение на работници (Решение на Съда от 15 септември 2005 г. по дело Комисия/Дания, C‑464/02, Recueil, стр. І‑7929, точка 37). По-специално според постоянната съдебна практика преследваната от членове 39 ЕО и 42 ЕО цел не би могла да бъде постигната, ако в резултат на упражняване на правото си на свободно движение работникът трябваше да губи предимствата на социалното осигуряване, които му гарантира законодателството на държава членка; подобна последица всъщност би могла да разубеди работник от Общността да упражнява правото си на свободно движение и следователно би представлявало пречка пред тази свобода (Решение на Съда от 20 септември 1994 г. по дело Drake, C‑12/93, Recueil, стр. І‑4337, точка 22 и Решение от 22 ноември 1995 г. по дело Vougioukas, C‑443/93, Recueil, стр. І‑4033, точка 39).

131    Прилагането на член 100 от УРДС към обстоятелствата по конкретния случай обаче санкционира жалбоподателя и по този начин може да има подобен възпиращ ефект, доколкото, приемайки да остане на служба при ответника по силата на нов договор като договорно нает служител, вследствие на прилагането на ограничението по медицински показания той изгубва в продължение на пет години възможността да ползва обезщетенията за инвалидност, които му гарантира приложимото преди това белгийско законодателство, без при това да придобива право на общностни обезщетения за инвалидност и при смърт, когато става въпрос за евентуални последици от болестта, открита по време на медицинския му преглед преди назначаване.

132    Именно за да гарантира, че упражняването на предоставеното от Договора право на свободно движение няма да доведе до лишаването на работник от предимствата на социалното осигуряване, за каквито той би могъл да претендира, ако неговата кариера бе преминала само в една държава членка, общностният законодател въвежда в действие член 42 ЕО, който постановява по-специално правилото за сумиране на всички осигурителни периоди, периоди на пребиваване или на заетост в областта на социалната сигурност, с приемането на Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността (ОВ L 149, стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 26; поправка в OB L 28, 30.1.1997 г., стр. 1), изменян неколкократно. Така по повод на национално законодателство, което подчинява отпускането на обезщетения за инвалидност на изискването към момента на присъединяване към схемата състоянието на здравето на осигуреното лице да не е позволявало да се предвиди в краткосрочен план нетрудоспособност, последвана от инвалидност, Съдът е приел, че член 38, параграф 1 от Регламент № 1408/71, в който се съдържа правило за сумиране при отпускане на обезщетения за инвалидност, не допуска националната институция да разглежда началото на осигуряването по прилаганото от нея законодателство като начална точка за осигурителните периоди, които да бъдат взети предвид за целите на отпускането на обезщетения за инвалидност (Решение на Съда от 26 октомври 1995 г. по дело Moscato, C‑481/93, Recueil, стр. І‑3525, точка 30, вж. също в този смисъл Решение на Съда от 26 октомври 1995 г. по дело Klaus, C‑482/93, Recueil, стр. І‑3560, точка 23).

133    Действително, Регламент № 1408/71, приложим за служителите със спомагателни функции, обаче не е приложим към договорно наетите служители, нито към длъжностните лица и срочно наетите служители на Европейските общности (вж. Решение по дело Ferlini, посочено по-горе, точка 41 и Решение по дело My, посочено по-горе, точка 35). Това не променя факта, че последните имат качеството на работници по смисъла на член 39 ЕО, и че Съдът изтъква в Решение по дело Moscato (посочено по-горе, точка 28) пречката пред свободното движение, която би била налице, ако в рамките на прилагането на национална разпоредба, сравнима със съдържащата се в член 100 от УРДС, национален орган приеме като начална точка на присъединяването към схемата едва началния момент, от който заинтересованото лице се подчинява на прилаганото от него национално законодателство, като пренебрегне осигурителните периоди, завършени от заинтересованото лице съгласно законодателството на друга държава членка.

134    Следва да се добави, че „[с] цел да обезпеч[и] ефективното упражняване на правото на социално осигуряване“, член 12, параграф 4, буква б) от Европейската социална харта гарантира „поддържане […] на правото на социално осигуряване чрез такива средства, като [сумиране] на периодите на осигуряване или трудов стаж, натрупани в съответствие със законодателството на която и да е от договарящите страни“. Същевременно, макар и Общността да не се е присъединила към нея, тази харта е посочена в четвъртото съображение от преамбюла към Договора за Европейския съюз, както и в член 136 ЕО, и е част от международните инструменти, които следва да направляват институциите в прилагането и тълкуването на разпоредбите от Правилника и от УРДС, по-специално на онези от тях, чиято тенденция е да лишават работник от основна социална закрила посредством обикновена възможност, оставена на преценка на администрацията.

135    Вярно е освен това, че припомнената в точка 132 по-горе съдебна практика се отнася до хипотези, при които изгубването на предимства на социалното осигуряване настъпва именно по повод упражняването на правото на свободно движение и вследствие на смяната на страната, в която лицето се осигурява, докато в конкретния случай администрацията е приложила член 100 от УРДС по повод промяна на вида договор за наемане на работа и на приложимата социалноосигурителна схема, като тази промяна се извършва три години, след като жалбоподателят се е преместил на белгийска територия, за да упражнява там икономическа дейност.

136    Последното обстоятелство обаче не може да постави под въпрос констатацията, съгласно която жалбоподателят, напуснал през 2003 г. своята държава по произход, за да заеме длъжност в Комисията, впоследствие поради преобразуването на неговия договор като служител със спомагателни функции в договор като договорно нает служител, станало задължително по силата на реформата на Правилника, и поради последващата промяна в приложимата социалноосигурителна схема, се оказва:

–        или в положение, в което трябва да изгуби достъпа си до обезщетенията за инвалидност, които му е гарантирало приложимото преди това белгийско законодателство, без при това да придобива право на общностни обезщетения за инвалидност и при смърт, когато става въпрос за евентуални последици от болестта, открита по време на медицинския му преглед преди назначаване — обезщетения, за които той би могъл да претендира, ако бяха взети предвид завършените преди това от него осигурителни периоди съгласно белгийското законодателство и при същия работодател,

–        или в положение да трябва след изтичането на договора му на служител със спомагателни функции да се откаже да продължава в Белгия своята професионална дейност в Комисията, именно заради упражняването на която е напуснал своята страна по произход.

137    Във връзка с последната точка следва още да се припомни, че съгласно член 100 от УРДС ограничение по медицински показания може да бъде приложено спрямо всеки договорно нает служител със спомагателни функции „от датата на постъпване на служба за институцията“ след „медицински преглед, направен преди [той] да бъде назначен на работа“. Същевременно договорът на жалбоподателя като служител със спомагателни функции изтича по право поради настъпване на крайния му срок на 15 септември 2006 г. и Комисията, като го третира като нов служител, му налага спорното ограничение по медицински показания при посочените по-горе условия на член 100 от УРДС. Така в случая член 100 от УРДС обуславя достъпа на работник до пазара на труда.

138    От това следва, че прилагането на член 100 от УРДС към обстоятелствата по конкретния случай санкционира жалбоподателя и може да възпрепятства упражняването на права, предоставени от член 39 ЕО, който представлява основна разпоредба за Общността.

139    Комисията обаче не е доказала, нито дори се е опитала да докаже, че подобна пречка пред упражняването на предоставените с член 39 ЕО права е необходима за преследване на цел от общ интерес, че е в състояние да гарантира осъществяването на тази цел и че не надхвърля необходимото за постигането ѝ (вж. в този смисъл Решение по дело Gouvernement de la Communauté française и Gouvernement wallon, точка 125 по-горе, точки 48, 52 и 55). Уместно е да се припомни във връзка с това, че мотиви от чисто икономическо естество не могат да обосноват ограничение на основна свобода, гарантирана от Договора (Решение на Съда от 5 юни 1997 г. по дело SETTG, C‑398/95, Recueil, стр. І‑3091, точка 23 и Решение на Съда от 28 април 1998 г. по дело Kohll, C‑158/96, Recueil, стр. І‑1931, точка 41).

140    Освен това фактът, че прилагането на член 100 от УРДС би могло също така да доведе до липса на покритие на рискове от инвалидност за белгийските граждани, които също са сключили договори като договорно наети служители с Комисията, след като са работили в Белгия в качеството си на служители със спомагателни функции, но без някога да са упражнявали своята свобода на движение в рамките на Общността, не е от естество да възпрепятства гражданин на друга държава членка, който е използвал своето право на свободно движение, да се възползва в подобно положение от социалните права и предимства, които му осигурява член 39 ЕО (вж. в този смисъл Решение по дело Gouvernement de la Communauté française и Gouvernement wallon, точка 125 по-горе, точки 36—42).

141    С оглед на всички гореизложени съображения при конкретните обстоятелства по случая ООСД е бил длъжен да не използва предвидената в член 100 от УРДС възможност, за да не лишава жалбоподателя от предимства на социалното осигуряване, за каквито той е можел да претендира, ако бе продължил да се осигурява съгласно унгарското или белгийското законодателство.

142    Накрая, следва да се отговори на довода на Комисията, според който Съдът на публичната служба, основавайки се във връзка с прилагането на ограничението по медицински показания по-специално на член 39 ЕО, който не е посочен от жалбоподателя в неговото писмено становище, упражнявал служебен контрол за законосъобразност на административен акт на ООСД във връзка с правно основание, изведено от нарушението на разпоредба на Договора.

143    Важно е да се подчертае в самото начало и като цяло, че правомощието на съда да въвежда служебно правни основания е ограничено от задължението му да се придържа към предмета на спора и да основава своето решение на изложените пред него факти. Това ограничение се обосновава с принципа, според който инициативата за дадено дело принадлежи на страните, и като следствие от това съдът би могъл да действа служебно само в изключителни случаи в обществен интерес (вж. в този смисъл Решение на Съда от 7 юни 2007 г. по дело van der Weerd и др., C‑222/05—C‑225/05, Recueil, стр. І‑4233, точки 34—36).

144    Без да бъде необходимо тук да се извеждат случаите, в които за Съда на публичната служба би било възможно да въвежда служебно правно основание, достатъчно е да се отбележи, че като уточнява правната рамка, в която следва да се тълкува дадена разпоредба на вторичното право, общностният съд не се произнася по законосъобразността на тази разпоредба с оглед на по-висшите правни норми, включително тези от Договора, а търси тълкуването на спорната разпоредба, което да направи нейното прилагане възможно най-съответстващо на първичното право и съгласувано във възможно най-голяма степен с правната уредба, в която тя се вписва. В случая Съдът на публичната служба, като тълкува член 100 от УРДС, по-специално в светлината на изискванията, произтичащи от утвърденото с член 39 ЕО свободно движение на работници, не излиза от определените от жалбоподателя рамки на спора и не се основава на други факти и обстоятелства, различни от тези, на които последният основава своята жалба. Освен това доводите, защитавани от жалбоподателя пред Съда на публичната служба и в които действително няма изрично позоваване на член 39 ЕО, и доводите, съдържащи се в настоящото решение във връзка с тълкуването на член 100 от УРДС с оглед на член 39 ЕО, по същество до голяма степен са сходни.

145    Освен това е спазено правото на защита, доколкото всички страни са приканени в подготвителния доклад за съдебното заседание да се изкажат по време на заседанието по евентуалните последици, които могат да бъдат изведени в случая от Решение по дело Moscato (точка 132 по-горе), Решение по дело Vougioukas (точка 130 по-горе) и Решение по дело My (точка 123 по-горе) по отношение на закрилата срещу инвалидност и правилото за сумиране на осигурителните периоди, прогласено в член 42, буква а) ЕО.

146    Ето защо следва да се отхвърли доводът на Комисията, според който Съдът на публичната служба се отклонявал от присъщата му пасивна роля, като разглеждал настоящия спор в светлината по-специално на член 39 ЕО.

147    От изложеното по-горе следва, без да е необходимо да се разглеждат последиците от свободното движение на работници в рамките на Общността за тълкуването на член 100 от УРДС при обстоятелства, различни от тези в случая, че ООСД не е трябвало да използва предвидената в посочения член 100 от УРДС възможност по отношение на жалбоподателя.

148    Следователно Комисията не е имала право да наложи ограничение по медицински показания на жалбоподателя на основание член 100 от УРДС.

149    При това положение следва да се приеме за обосновано първото правно основание, насочено срещу ограничението по медицински показания, и в резултат на това да се отмени решението за налагане на ограничение по медицински показания на жалбоподателя, без да е необходимо да се разглежда второто правно основание във връзка с този предмет, което не би могло да доведе до по-широка отмяна.

 По съдебните разноски

150    По силата на член 122 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба разпоредбите на дял II, глава осма от посочения правилник относно съдебните разноски и разходите, свързани с производството, се прилагат само по отношение на делата, образувани пред Съда на публичната служба, считано от влизане в сила на този процедурен правилник, а именно от 1 ноември 2007 г. Съответните разпоредби на Процедурния правилник на Първоинстанционния съд продължават да се прилагат съответно към висящите дела пред Съда на публичната служба преди тази дата.

151    Следователно разпоредбите от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд относно съдебните разноски са приложими към дело F‑69/07.

152    По смисъла на член 87, параграфи 2 и 3 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Същевременно Първоинстанционният съд може да разпредели съдебните разноски или да реши всяка страна да понесе направените от нея разноски, ако всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания. Освен това съгласно член 88 от същия правилник в спорове между Общностите и техни служители институциите понасят направените от тях разходи.

153    Освен това член 87, параграф 4 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд предвижда, че институциите, които са встъпили в делото, понасят направените от тях съдебни разноски.

154    Освен това по смисъла на член 87, параграф 1 от Процедурния правилник, приложим към дело F‑60/08, при условията на другите разпоредби на глава осма от дял II на посочения правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

155    Накрая, член 89, параграф 4 от Процедурния правилник предвижда встъпилата страна да понесе направените от нея съдебни разноски.

156    От изложените по-горе съображения следва, че жалбоподателят е спечелил по единия от двата предмета на своята жалба по дело F‑69/07. Следователно Съдът на публичната служба смята, че що се отнася до съдебните разноски по това дело, следва Комисията да бъде осъдена да понесе направените от нея съдебни разноски и половината от съдебните разноски на жалбоподателя, който поема втората половина от тях.

157    Тъй като жалбоподателят е изгубил по своята жалба F‑60/08, той понася направените от него съдебни разноски и съдебните разноски на Комисията във връзка с това дело.

158    Освен това Съветът като встъпила страна понася направените от него съдебни разноски по двете жалби F‑69/07 и F‑60/08.

По изложените съображения

СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав)

реши:

1)      Отменя решението на Комисията на Европейските общности от 14 септември 2006 г., доколкото налага ограничение по медицински показания на жалбоподателя.

2)      Отхвърля като неоснователна в останалата ѝ част жалбата по дело F‑69/07 O/Комисия.

3)      Отхвърля като недопустима жалбата по дело F‑60/08 O/Комисия.

4)      Осъжда Комисията на Европейските общности да понесе направените от нея по дело F‑69/07 съдебни разноски и половината от съдебните разноски на жалбоподателя.

5)      Осъжда жалбоподателя да понесе половината от направените от него съдебни разноски по дело F‑69/07, както и направените от него съдебни разноски и тези на Комисията на Европейските общности по дело F‑60/08.

6)      Съветът на Европейския съюз понася направените от него съдебни разноски по двете дела.

Kanninen Boruta Van Raepenbusch

Постановено в публично съдебно заседание в Люксембург на 29 септември 2009 година.

Секретар       Председател

W. Hakenberg       H. Kanninen

Текстовете на настоящото решение и на цитираните в него решения на съдилищата на Общността, които все още не са публикувани в Сборника, са достъпни на уебсайта на Съда: www.curia.europa.eu

* Език на производството: френски.