ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
10 септември 2010 година
Дело F-62/10 R
Jürgen Esders
срещу
Европейска комисия
„Публична служба — Обезпечително производство — Молба за спиране на изпълнението — Преназначаване — Правила за ротация на длъжностните лица в представителствата на Комисията — Неотложност — Липса“
Предмет: Жалба, подадена на основание членове 278 ДФЕС и 157 AЕ, както и на основание член 279 ДФЕС, приложим към Договора за Евратом по силата на член 106а от него, с която г‑н Esders, длъжностно лице в генерална дирекция „Комуникации“ на Комисията на длъжност в представителството в Германия, иска спиране на изпълнението на решението от 27 юли 2010 г. за преназначаването му в седалището на Комисията, считано от 1 септември 2010 г.
Решение: Отхвърля искането на жалбоподателя за допускане на обезпечение. Не се произнася по съдебните разноски.
Резюме
1. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — „Fumus boni juris“ — Неотложност — Кумулативен характер — Претегляне на всички разглеждани интереси
(членове 278 ДФЕС и 279 ДФЕС; член 39 и член 7, параграф 1 от приложение І към Статута на Съда; член 102, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)
2. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Спиране на изпълнението на решение за преназначаване в седалището на Комисията на длъжностно лице, назначено преди това в нейно представителство в друга държава членка — Условия за постановяване
(член 278 ДФЕС; член 102, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)
1. Съгласно член 102, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба в молбите за постановяване на временни мерки трябва да се излагат по-специално обстоятелствата, установяващи неотложността, както и фактическите и правните основания, които обосновават вероятната основателност за постановяване на поисканите временни мерки.
Условията във връзка с неотложността и вероятната основателност на молбата (fumus boni juris) са кумулативни, поради което молбата за временни мерки трябва да се отхвърли, ако някое от тези условия не е изпълнено. Според случая съдията по обезпечителното производство прави преценка на съществуващите интереси. При тази цялостна проверка съдията по обезпечителното производство разполага с широко право за преценка и е свободен да определи, в зависимост от особеностите на случая, начина, по който трябва да се установи наличието на различните условия, както и реда за това, след като няма правна норма, която да му налага предварително установен аналитичен модел относно оценката на необходимостта от постановяване на временни мерки.
(вж. точки 41—43)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 10 септември 1999 г., Elkaïm и Mazuel/Комисия, T‑173/99 R, Recueil FP, стр. I‑A‑155 и II‑811, точка 18, 9 август 2001 г., De Nicola/ЕИБ, T‑120/01 R, Recueil FP, стр. I‑A‑171 и II‑783, точки 12 и 13
Съд на публичната служба — 31 май 2006 г., Bianchi/ЕФО, F‑38/06 R, Recueil FP, стр. I‑A‑1‑27 и II‑A‑1‑93, точки 20 и 22
2. Целта на обезпечителното производство не е да осигури обезщетение за вреди, а да гарантира пълната ефикасност на решението по същество. За да се постигне тази цел, исканите мерки трябва да бъдат неотложни, в смисъл че за да се избегне значителна и непоправима вреда на интересите на жалбоподателя, е необходимо те да бъдат наложени и да породят действие още преди да бъде постановено решението по главното производство. Освен това страната, която иска постановяването на временните мерки, следва да представи доказателства, че ако изчака приключването на главното производство, ще претърпи подобна вреда.
Изводът на един или повече лекари не е достатъчен сам по себе си, за да се установи, че ако не бъде спряно изпълнението на решението за преназначаване в седалището на Комисията на длъжностно лице, назначено преди това в нейно представителство в друга държава членка, би възникнала опасност това лице да претърпи значителна и непоправима вреда. Всъщност съставителите на представените медицински удостоверения са имали възможност да се запознаят само с гледната точка на жалбоподателя и не е доказано, нито дори се твърди, че са могли да разполагат с цялата информация и с всички необходими документи, за да получат достатъчно ясна представа за разглеждания професионален контекст.
(вж. точки 45 и 47)
Позоваване на:
Съд — 25 март 1999 г., Willeme/Комисия, C‑65/99 P(R), Recueil, стр. I‑1857, точка 62
Първоинстанционен съд — Elkaïm и Mazuel/Комисия, посочено по-горе, точка 25, 19 декември 2002 г., Esch-Leonhardt и др./ЕЦБ, T‑320/02 R, Recueil FP, стр. I‑A‑325 и II‑1555, точка 27
Съд на публичната служба — 14 юли 2010 г., Bermejo Garde/ЕИСК, F‑41/10 R, точка 55