ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав)
19 февруари 2008 година
Дело F-49/07
R
срещу
Комисия на Европейските общности
„Публична служба — Длъжностни лица — Средство за правна защита — Иск за обезщетение — Условия за протичане на изпитателния срок — Удължаване на изпитателния срок — Титуляризиране — Недопустимост“
Предмет: Жалба на основание членове 236 ЕО и 152 АЕ, с която R иска от Съда, първо, да обяви за да се обяви за несъществуващ или да се отмени целият период на изпитателния срок по негово отношение, както и всички приети при тези обстоятелства актове, второ, да отмени частично доклада за приключване на изпитателния срок по негово отношение, окончателно приет на 18 май 2004 г., трето, да отмени решението на генералния директор на ГД „Персонал и администрация“ от 20 юли 2005 г., с което се отхвърля молбата му за съдействие от 11 ноември 2004 г., и последно, да осъди Комисията да му изплати обезщетение в размер на 2 500 000 EUR за поправяне на вредите, които твърди, че е претърпял
Решение: Отхвърля жалбата като недопустима. Всяка от страните понася направените от нея съдебни разноски.
Резюме
1. Производство — Допустимост на исковете и жалбите — Преценка с оглед на нормите в сила към момента на подаването на жалбата
(член 78 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)
2. Производство — Жалба — Изисквания за форма
(член 44, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник на Първоинстанцонния съд)
3. Длъжностни лица — Средство за правна защита — Увреждащ акт — Понятие — Подготвителен акт
(членове 34, 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Средство за правна защита — Предварителна жалба по административен ред — Срокове
(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)
1. Докато нормата на член 78 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба, съгласно която този съд може с определение да отхвърли жалба като недопустима, когато е сезиран с отделно подадено от страна искане в този смисъл, е процесуалноправна норма, която се прилага от момента на влизането ѝ в сила към всички висящи пред Съда на публичната служба спорове, това не е вярно за нормите, въз основа на които Съдът на публичната служба проверява в приложение на този член дали определена жалба е допустима или не и които са нормите в сила към момента на подаване на жалбата.
(вж. точка 33)
2. Съгласно член 44, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд исковата молба или жалбата съдържа предмета на спора и кратко изложение на изложените правни основания, което налага този предмет да бъде определен достатъчно прецизно, за да може ответникът да упражни ефективно своето право на защита в това отношение, а Съдът — да разбере предмета на исканията на жалбоподателя.
Искания от Съда на публичната служба да обяви за несъществуващи целия период на изпитателния срок на длъжностно лице, както и всички изготвени при тези обстоятелства актове, без посочените актове да са индивидуализирани, трябва да се обявят за недопустими поради недостатъчна прецизност. Големият брой обжалвани решения не може да освободи автора на жалбата — дори напротив — от задължението да обозначи всяко решение, което оспорва по достатъчно прецизен начин, за да може то да бъде индивидуализирано.
(вж. точки 49 и 50)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 11 юли 1996 г., Bernardi/Парламент, T‑146/95, Recueil, стр. II‑769, точка 25; 14 юли 1998 г., Lebedef/Комисия, T‑192/96, Recueil FP, стр. I‑A‑363 и II‑1047,точка 33
3. Когато става дума за актове или решения, които се изготвят на няколко етапа, по-специално в резултат на вътрешна процедура, подлежащи на обжалване актове са само мерките, които окончателно определят позицията на институцията в резултат на тази процедура, с изключение на междинните мерки, чиято цел е да подготвят окончателното решение. Така в областта на жалбите на длъжностните лица актовете, които са подготвителни спрямо решение, не са увреждащи по смисъла на член 90, параграф 2 от Правилника.
По-специално мерките, взети по време на изпитателния срок на дадено длъжностно лице в приложение на член 34 от Правилника, имат за предмет единствено да дадат възможност на органа по назначаване при познаване на фактите след края на изпитателния срок да реши дали длъжностното лице в период на изпитване следва да бъде титуляризирано или не. Следователно тези мерки имат характер на подготвителни актове. Същото се отнася по-конкретно за доклада за приключване на изпитателния срок и за междинния доклад за изпитателния срок. Това е така и в случай на удължаване на изпитателния срок.
(вж. точки 54 и 55)
Позоваване на:
Съд — 11 ноември 1981 г., IBM/Комисия, 60/81, Recueil, стр. 2639, точка 10; 22 юни 2000 г., Нидерландия/Комисия, C‑147/96, Recueil, стр. I‑4723, точка 26
Първоинстанционен съд — 17 декември 2003 г., McAuley/Съвет, T‑324/02, Recueil FP, стр. I‑A‑337 и II‑1657, точка 28; 11 април 2006 г., Angeletti/Комисия, T‑394/03, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑95 и II‑A‑2‑441, точка 36
Съд на публичната служба — 24 май 2007 г., Lofaro/Комисия, F‑27/06 и F‑75/06, все още непубликувано в Сборника, точки 57—61 и 68
4. Тъй като сроковете, предвидени от членове 90 и 91 от Правилника, са предназначени да гарантират сигурността на правните положения, те са абсолютни процесуални предпоставки и са задължителни за страните и за съда. При това положение длъжностно лице, което сезира органа по назначаване с искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника, не може да придобие в своя полза право на жалба срещу решение, което е станало окончателно поради изтичането на сроковете за обжалване.
Наличието на ново и съществено обстоятелство може несъмнено да обоснове подаването на искане за преразглеждане на решение, което е станало окончателно. Съответното обстоятелство трябва да е годно да измени съществено положението на лицето, което иска преразглеждането на подобно решение. Случаят не е такъв, когато заинтересованото лице твърди, че съобщаването от администрацията на документи, които се отнасят до него, представлява ново и съществено обстоятелство, без да дава указание за съдържанието на тези документи и без да доказва как съобщаването им е изменило съществено неговото положение.
(вж. точки 78—80)
Позоваване на:
Съд — 26 септември 1985 г., Valentini/Комисия, 231/84, Recueil, стр. 3027, точка 14; 13 ноември 1986 г., Becker/Комисия, 232/85, Recueil, стр. 3401, точка 10
Първоинстанционен съд — 22 септември 1994 г., Carrer и др./Съд, T‑495/93, Recueil FP p. I‑A‑201 и II‑651, точка 20; 14 юли 1998 г., Lebedef/Комисия, T‑42/97, Recueil FP, стр. I‑A‑371 и II‑1071, точка 25; 7 февруари 2001 г., Inpesca/Комисия, T‑186/98, Recueil, стр. II‑557, точка 51