РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(втори състав)
14 април 2011 година
Дело F-113/07
Irmantas Šimonis
срещу
Европейска комисия
„Публична служба — Длъжностни лица — Прехвърляне в друга институция — Юрист-лингвист — Замяна на мотиви — Изискване за минимален трудов стаж“
Предмет: Жалба, подадена на основание членове 236 ЕО и 152 AE, в която главното искане на г‑н Šimonis е да бъде отменено решението на Комисията, с което го е отстранила от процедурата за подбор, предвидена във вътрешно за институциите известие за свободна длъжност COM/2007/142, след като се е отказала да иска прехвърлянето му от Съда на ЕС, с което решение жалбоподателят се е запознал на 8 март 2007 г.
Решение: Отменя решението, с което Комисията отстранява жалбоподателя от процедурата за подбор, предвидена в обявление за свободно място COM/2007/142, като се отказва да иска от Съда на Европейския съюз прехвърлянето му. Комисията понася наред със собствените си съдебни разноски и тези на жалбоподателя. Република Литва, встъпила страна в подкрепа на исканията на жалбоподателя, понася собствените си съдебни разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Жалба — Акт с неблагоприятни последици — Изрично решение за отхвърляне на жалбата по административен ред — Решение, прието след преразглеждане на по-ранно решение — Допустимост
(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)
2. Длъжностни лица — Обявяване на свободна длъжност — Предмет — Задължение на администрацията да посочи необходимите условия за заемане на дадена длъжност — Обхват
(член 29 от Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Назначаване — Критерии — Интерес на службата — Право на преценка на администрацията — Граници
(член 29 от Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Назначаване — Процедури — Избор — Право на преценка на администрацията
(член 29, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)
5. Длъжностни лица — Назначаване — Задължение на администрацията да назначи служител на освободено работно място — Липса — Изключение
6. Длъжностни лица — Жалба — Промяна на мотивите на оспорвания акт в хода на производството — Недопустимост — Изключение
(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)
1. Решение, с което се отхвърля жалба по административен ред, независимо дали е мълчаливо или изрично, ако това е единственият му предмет и съдържание, само потвърждава акта или липсата на такъв, от който/която се оплаква жалбоподателят, и само по себе си не представлява подлежащ на оспорване акт. Наистина, не би могло да се разглежда като акт с неблагоприятни последици акт, който изцяло потвърждава оспорвания акт, какъвто е актът, който не съдържа нищо ново в сравнение с предходен акт с неблагоприятни последици и който следователно не го замества.
С оглед на неговото съдържание обаче е възможно изричното решение за отхвърляне на жалба по административен ред да няма характер на акт, с който се потвърждава оспореният от жалбоподателя акт. Например такъв е случаят, когато в решението за отхвърляне на жалба по административен ред се разглежда отново положението на жалбоподателя в светлината на нови фактически и правни обстоятелства или когато то изменя или допълва първоначалното решение. В тези хипотези отхвърлянето на жалбата по административен ред представлява акт, подлежащ на контрол от Съда на Съюза, който го взима предвид при преценката на законосъобразността на оспорения акт, дори го разглежда като акт с неблагоприятни последици, който замества оспорения акт.
(вж. точки 35 и 36)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 2 март 2004 г., Di Marzio/Комисия, T‑14/03, точка 54
Съд на публичната служба — 30 ноември 2009 г., Voslamber/Комисия, F‑86/08, точки 29 и 30 и цитираната съдебна практика
2. След като принципът на правната сигурност изисква администрацията да даде възможност на заинтересованите лица да се запознаят точно с обхвата на задълженията, които имат, или на правата, с които разполагат, той задължава нормата, която определя права и задължения за членовете на персонала ѝ, да бъде съобщавана по подходящ начин при определени от администрацията условия и форма. Такова съобщаване е необходимо, когато става въпрос за вътрешна норма, според която администраторите, работещи като юрист-лингвисти, трябва да отговарят на условието да са работили четири години след първото си назначаване, за да могат да бъдат назначени на друга длъжност.
По-конкретно, когато става въпрос за правилата относно назначаването на длъжностните лица, органът по назначаването трябва да посочи възможно най-точно в известието за свободно работно място необходимите за заемането на тази длъжност условия, за да даде възможност на заинтересованите лица да преценят дали могат да кандидатстват за тази длъжност. Този орган, разбира се, не може да бъде задължен да припомня условията, които са изрично предвидени в Правилника, тъй като се предполага, че кандидатите са запознати с тях, но известието за свободна длъжност би останало без предмет, при положение че неговият предмет е да информира кандидатите за условията, на които трябва да отговарят, за да заемат дадена длъжност, ако администрацията може да отстрани кандидат по съображения, които не са посочени изрично в това известие или в Правилника или които не са били публикувани. Няма да са спазени разпоредбите на Правилника, по-конкретно принципът на обективност, ако администрацията се позовава на някои условия, които според нея са необходими за заемане на съответната длъжност, след публикуването на известието, след като е установила, кои са кандидатите за тази длъжност.
(вж. точки 73—75 и 90)
Позоваване на:
Съд — 30 октомври 1974 г., Grassi/Съвет, 188/73, точка 40; 21 юни 2007 г., ROM-projecten, C‑158/06, точка 25; 11 декември 2007 г., Skoma-Lux, C‑161/06, точка 28; 10 март 2009 г., Heinrich, C‑345/06, точка 44
Първоинстанционен съд — 2 октомври 1996 г., Vecchi/Комисия, T‑356/94, точка 50
Съд на публичната служба — 30 ноември 2009 г., Wenig/Комисия, F‑80/08, точка 90
3. Независимо че когато става въпрос за преценяване именно на интереса на службата, администрацията разполага с голяма свобода, когато приема индивидуално решение, тя не е освободена от задължението да направи конкретна преценка на обстоятелствата по случая. Така, когато назначава, администрацията не може да се задоволи да посочи интереса на службата или дори справедливостта, за да приеме решение, без да обясни защо особеностите на длъжността, която трябва да бъде заета, обосновават неговото приемане.
Комисията на спазва това изискване, когато, за да обоснове приемането на решение да отхвърли кандидатурата на юрист-лингвист от друга институция при подбора, предвиден във вътрешно за институциите известие за заемане на свободна длъжност, изтъква, че трябва да даде предимство на вътрешната мобилност на своите длъжностни лица, че е необходимо да се отчитат особеностите на конкурсите, организирани за назначаването на юрист-лингвисти, и че последните се ползват от по-благоприятно класиране в степен, без да обясни защо интересът на службата налага съответната длъжност да не може да бъде заета от юрист-лингвист, назначен преди по-малко от четири години, старшинство, което се изисква, но не винаги, въз основа на вътрешна норма, вместо старшинство само от три години, както предвижда споразумението между институциите от 2005 година.
(вж. точки 77 и 78)
Позоваване на:
Съд — 14 юли 1988 г., Stahlwerke Peine-Salzgitter и Hoogovens Groep/Комисия, 33/86, 44/86, 110/86, 226/86 и 285/86, точка 27
Първоинстанционен съд — 5 октомври 1995 г., Alexopoulou/Комисия, T‑17/95, точка 21
4. По силата на член 29, параграф 1 от Правилника, когато смята да назначи служител на дадена длъжност, органът по назначаването трябва да провери, на първо място, възможностите за повишаване и прехвърляне в рамките на институцията, в която се е освободила длъжност, на второ място, възможностите за организиране на вътрешни конкурси в тази институция и на трето място, молбите за прехвърляне на длъжностни лица от други институции, преди да започне процедура за конкурс по документи, чрез провеждане на изпит или по документи и изпит.
Разбира се, посоченият орган не е абсолютно задължен да постъпи така, че да предпочете повишаване или прехвърляне дори при наличие на подходящи кандидатури на длъжностни лица, отговарящи на всички изисквания и условия, посочени в известието за свободна длъжност. Независимо от това, преди да разшири възможностите си за избор, като организира вътрешен конкурс или като проучи възможностите за прехвърляне между институциите, той трябва да провери дали съществуващите възможности могат да доведат до назначаването на лице със способности, ефикасност и почтеност, отговарящи на най-високите стандарти.
(вж. точки 81 и 82)
Позоваване на:
Съд — 5 декември 1974 г., Van Belle/Съвет, 176/73, точки 5 и 6; 18 март 1999 г., Carbajo Ferrero/Парламент, C‑304/97 P, точка 29
Първоинстанционен съд — 23 април 2002 г., Campolargo/Комисия, T‑372/00, точка 98
5. Независимо че органът по назначаването не е длъжен да доведе докрай процедура за назначаване, той може да постъпи така само по причини, които са обективни и достатъчни, за да бъдат противопоставени на очакването на съответното лице да бъде назначено на длъжността, за която е представило кандидатурата си, което очакване е различно в зависимост от етапа на процедурата за подбор, до който е достигнало това лице. Тези причини трябва да бъдат такива, че да не бъде възможно за полагаща нормалната необходима грижа администрация да узнае за тях преди изготвянето на известието за свободна длъжност.
(вж. точка 90)
Позоваване на:
Съд — 9 февруари 1984 г., Kohler/Сметна палата, 316/82 и 40/83, точка 22
Първоинстанционен съд — 18 март 1997 г., Rasmussen/Комисия, T‑35/96, точка 60; 17 февруари 1998 г., Maccaferri/Комисия, T‑56/96, точка 33; 27 ноември 2003 г., Bories и др./Комисия, T‑331/00 и T‑115/01, точка 173
6. Администрацията не може да замени или да добави мотив към решение в хода на процедурата, освен ако се окаже, че тя действа при условията на обвързана компетентност, така че в резултат на евентуалната отмяна на спорното решение би могло единствено администрацията да бъде задължена да вземе ново решение, по същество еднакво с отмененото решение.
(вж. точка 93)
Позоваване на:
Съд на публичната служба — 15 декември 2010 г., Angulo Sánchez/Съвет, F‑67/09, точка 71