РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (втори състав)

30 април 2009 година(*)

„Публична служба — Служители със спомагателни функции, наети за сесия на Парламента — Допустимост — Досъдебна процедура — Член 283 EО — Член 78 от УРДС — Възражение за незаконосъобразност — Равно третиране — Стабилност на заетостта — Директива 1999/70 — Договори с определен срок — Възможност за позоваване“

По дело F‑65/07

с предмет жалба на основание член 236 ЕО и член 152 EA,

Laleh Aayhan с местожителство в Страсбург (Франция) и 79 други бивши служители със спомагателни функции, наети за сесия, чиито имена фигурират в приложение, представлявани от адв. R. Blindauer, avocat,

жалбоподатели,

срещу

Европейски парламент, за който се явяват първоначално г‑н M. Mustapha-Pacha и г‑жа R. Ignătescu, в качеството на представители, а впоследствие г‑жа R. Ignătescu и г‑жа S. Seyr, в качеството на представители,

ответник,

СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав),

състоящ се от: г‑н H. Kanninen, председател, г‑жа I. Boruta и г‑н S. Van Raepenbusch (докладчик), съдии,

секретар: г‑н R. Schiano, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 13 ноември 2008 г.,

постанови настоящото

Решение

1        С жалба, подадена в секретариата на Съда на публичната служба на 29 юни 2007 г. г‑жа Aayhan и 79 други бивши служители на Европейския парламент със спомагателни функции, наети за сесия, са поискали наред с останалото отмяната на решението от 20 април 2007 г. на органа, овластен да сключва договорите (наричан по-нататък „ООСД“), за отмяна на така наречената тяхна „жалба“ от 19 декември 2006 г., с която се цели сключените от всеки един от тях с Парламента последователни договори с определен срок да бъдат считани за един-единствен сключен за неопределено време договор на непълно работно време, на това основание заинтересованите лица да бъдат възстановени на работа в Парламента и да получат „представително“ обезщетение за правото на платен отпуск, което биха придобили за всички отработени периоди.

 Правна уредба

1.     Условията за работа на другите служители на Европейските общности

2        Съгласно член 52, второ изречение от Условията за работа на другите служители на Европейските общности (наричани по-нататък „УРДС“), „[н]ови служители със спомагателни функции не могат да се наемат след 31 декември 2006 г.“

3        Член 58, първа алинея от УРДС предвижда:

„Служителите със спомагателни функции имат право на платен годишен отпуск, в размер на два работни дни отпуск за всеки пълен прослужен месец; прослужено време, по-малко от петнадесет дни, не дава право на отпуск.“

4        Член 78 от УРДС, който се намира в дял III „Служители със спомагателни функции“, предвижда:

„Чрез дерогация в отклонение от разпоредбите на настоящия дял служебните правоотношения на служителите със спомагателни функции, назначени в […] парламент за времето на провеждане на неговите сесии, се уреждат от условията за наемане и заплащане, предвидени в споразумението между Парламента, Съвета на Европа и Асамблеята на Западноевропейския съюз по отношение на назначаването на такива служители.

Разпоредбите на това споразумение и всяко следващо изменение към него се съобщават на компетентните бюджетни органи един месец преди влизането им в сила.

Условията за наемане и заплащане, приложими за конферентните преводачи, наети от […] парламент, се прилагат и за служителите със спомагателни функции, наети от Комисията [на Европейските общности] за конферентни преводачи от името на институциите и органите на Общността.

Разпоредбите на настоящия член се прилагат до 31 декември 2006 г. — датата, от която посочените служители ще бъде подчинени на условията, приети съгласно процедурата, посочена в член 90“.

5        Член 90 от УРДС, който се намира в дял IV „Договорно наети служители“ от глава 5, озаглавена „Специални разпоредби за договорно наетия персонал по член 3б“, гласи:

„Чрез дерогация от разпоредбите на настоящия дял правоотношенията с конферентните преводачи, наети от […] парламент или от Комисията от името на институциите и органите на Общността, се уреждат от споразумението от 28 юли 1999 г. между […] парламент, Комисията и Съда [на Европейските общности] от името на институциите, от една страна, и представителните професионални сдружения, от друга.

Измененията на това споразумение, наложени от влизането в сила на Регламент (ЕО, Евратом) № [723/2004 на Съвета от 22 март 2004 г. за изменение на Правилника за длъжностните лица на Европейските общности и УРДС, ОВ L 124, стр. 1] се приемат преди 31 декември 2006 г. в съответствие с процедурата, установена в член 78, втора алинея. Измененията на това споразумение след 31 декември 2006 г. се приемат по общо съгласие на институциите.“

6        Съгласно член 91 от УРДС, който също се намира в дял IV „Договорно наети служители“, глава 6, озаглавена „Условия на труд“, „[ч]ленове 16—18 се прилагат по аналогия“. Член 16, първа алинея от УРДС в частност препраща, що се отнася по-конкретно до срока на работа, към „членове 55 до 61 от Правилника [за персонала на Европейските общности]“, като самият член 55а, параграф 4 от Правилника за длъжностните лица на Европейските общности (наричан по-нататък „Правилникът“) препраща, що се отнася до правилата, уреждащи работата на непълно работно време, към приложение IVа към Правилника, чийто член 1, трета алинея, трето изречение предвижда:

„Продължителността на непълното работно време не може да бъде по-малко от половината от нормалната продължителност на работното време.“

2.     Рамково споразумение за срочната работа

7        От втора и трета алинея от преамбюла, както и от точки 6—8 от общите положения на Рамковото споразумение за срочната работа, сключено на 18 март 1999 г. (наричано по-нататък „Рамково споразумение“), което фигурира в приложение към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, стp. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129), е видно по същество, че:

–        страните по споразумението приемат, че, от една страна, договорите с неопределена продължителност са и ще продължават да бъдат общата форма на трудово правоотношение, тъй като допринасят за качеството на живот на съответните работници и за подобряването на техните резултати, но че, от друга страна, срочните трудови договори отговарят в определени обстоятелства на нуждите и на работодателите, и на работниците;

–        споразумението определя общите принципи и минималните изисквания, свързани със срочната работа, като установява по-конкретно обща рамка за осигуряване на равно третиране на работниците на срочен трудов договор, като ги закриля срещу всякаква дискриминация, както и за предотвратяване на злоупотребите, произтичащи от използването на последователни срочни трудови правоотношения, като същевременно препраща към държавите членки и към социалните партньори за определянето на реда и условията за детайлно прилагане на посочените принципи и изисквания с оглед да бъдат отчетени реалностите на специфичните национални, секторни и сезонни ситуации;

–        според страните по Рамковото споразумение използването на срочни трудови договори, основаващо се на обективни причини, е начин да се предотвратят злоупотребите в ущърб на работниците.

8        Съгласно клауза 1 от Рамковото споразумение същото има за цел:

„a)      да подобри качеството на срочната работа чрез гарантиране прилагането на принципа на недискриминация;

б)      да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.“

9        Клауза 5 от Рамковото споразумение предвижда:

„1. За да предотвратят злоупотреба, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, държавите членки, след консултация със социалните партньори в съответствие с националното законодателство, колективните трудови договори или практика, и/или социалните партньори, когато няма еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребата, въвеждат, по начин, който отчита специфичните сектори и/или категории работници, една или повече от следните мерки:

a)      обективни причини, които оправдават подновяването на такива договори или правоотношения;

б)      максималната обща продължителност на последователните срочни трудови договори или правоотношения;

в)      броят на подновяванията на такива договори или правоотношения.

2. Държавите членки след консултация със социалните партньори и/или социалните партньори, когато е подходящо, определят при какви условия срочните трудови договори или правоотношения:

a)      се приемат за „последователни“;

б)      се приемат за договори или правоотношения с неопределена продължителност.“

 Обстоятелства в основата на спора

10      Всички жалбоподатели са бивши служители със спомагателни функции, назначавани многократно от Парламента, всеки път с договор с определен срок, за времето на провеждане на неговите сесии, съгласно член 78 от УРДС, за да изпълняват задачи на служител в детска ясла, на детегледачка, на машинописка, на техник, на готвач, на учител по езици, на гардеробиер, на преносвач, на портиер, на дублиращ оператор, асистент и други.

11      Пред перспективата Парламентът да прибягва, считано от 1 януари 2007 г., към работници на временни договори, за да отговори на необходимостта си от човешки ресурси през периодите на провеждане на сесия, на 18 септември 2006 г. довереникът на жалбоподателите изпраща до генералния директор на генерална дирекция (ГД) „Персонал“ писмо, съдържащо определен брой оплаквания срещу режима, приложим дотогава за служителите със спомагателни функции, наети за сесия, по-конкретно относно времетраенето на техните договори и правото на платен отпуск, както и против намерението на Парламента да преобразува, считано от 1 януари 2007 г., предишните договори като служители със спомагателни функции, наети за сесия, във временни трудови договори. В заключение, довереникът на жалбоподателите е поискал техните договори с определен срок като служители със спомагателни функции, наети за сесия, да бъдат преквалифицирани на основание членове 3а или 3б от УРДС като сключени за неопределено време договори на договорно наети служители на непълно работно време (по-точно, на една четвърт от него), на клиентите му да бъде изплатено обезщетение за неползван платен отпуск и да се прекратят всякакви договорни отношения с дружеството за посреднически услуги по заетостта, чиито услуги Парламентът е възнамерявал да ползва.

12      След среща с довереника на жалбоподателите на 9 октомври 2006 г. генералният директор на ГД „Персонал“ отговаря по същество с писмо от 26 октомври 2006 г., че е невъзможно на основание членове 3а или 3б от УРДС служителите със спомагателни функции, наети за сесия, да бъдат назначени като договорно наети служители и че използването на работници на временни договори, за да се осигури доброто провеждане на сесиите на Парламента в Страсбург (Франция), е законосъобразно с оглед както на УРДС, така и на френското право.

13      С писмо от 19 декември 2006 г. жалбоподателите подават т.нар. жалба срещу решението от 26 октомври 2006 г., с което се отхвърля искането от 18 септември 2006 г., като искат от ООСД да отмени посоченото решение и „вследствие на това, [да счита] всички [д]оговори с [о]пределен [с]рок, които обвързват жалбоподателите с […] Парламента, като […] един [д]оговор за [н]еопределено [в]реме, който продължава след 1 януари 2007 г., [да възстанови] всички [тези] служител[и] [на] [д]оговор за [н]еопределено [в]реме […] [и да предостави] на всеки служител жалбоподател за всички отработени периоди от началото на неговото наемане обезщетение, представляващо правото на платен отпуск, което са придобили, като са полагали труд“.

14      На 20 април 2007 г. генералният директор на ГД „Персонал“ отговаря, след като преквалифицира писмото от 19 декември 2006 г. в „искане“ по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника, че не може да го уважи.

15      На 21 юни 2007 г. жалбоподателите подават жалба срещу решението за отказ от 20 април 2007 г.

16      С решение от 25 октомври 2007 г. ООСД отхвърля последната жалба.

 Производство и искания на страните

17      С отделен акт, подаден в секретариата на Съда на публичната служба на 29 ноември 2007 г., Парламентът прави възражение за недопустимост на жалбата съгласно по негово мнение член 114 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд на Европейските общности, приложим mutatis mutandis за Съда на публичната служба по силата на член 3, параграф 4 от Решение 2004/752/ЕО, Евратом на Съвета от 2 ноември 2004 година за създаване на Съда на публичната служба на Европейския съюз (ОВ L 333, стp. 7; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 5, стр. 142), до влизането в сила на Процедурния правилник на последния.

18      С писмо, постъпило в секретариата на Съда на публичната служба на 21 януари 2008 г. по факс (оригиналът е подаден на 24 януари 2008 г.), жалбоподателите подават становище по възражението за недопустимост.

19      С определение от 13 март 2008 г. Съдът на публичната служба разпорежда направеното от Парламента възражение за недопустимост да се разгледа едновременно с разглеждането на делото по същество съгласно член 78, параграф 3, трета алинея от Процедурния правилник, приложим от 1 ноември 2007 г., т.е. от дата, която предхожда подаването на посоченото възражение за недопустимост.

20      Жалбоподателите молят Съда на публичната служба:

–        да отмени решението за отхвърляне от 20 април 2007 г., което Парламентът противопоставя на тяхната жалба от 19 декември 2006 г.

Вследствие на това:

–        да преквалифицира всички договори с определен срок, обвързващи ги с Парламента, в един-единствен договор за неопределено време;

–        да постанови, че Парламентът е длъжен да ги възстанови с договор за неопределено време;

–        да постанови, че т.нар. служители на Парламента със спомагателни функции, наети за сесия, имат право за всички отработени периоди от началото на тяхното наемане на обезщетение, представляващо правото на платен отпуск, което са придобили, като са полагали труд;

–        да осъди Парламента да заплати на всеки от тях сумата от 2 000 EUR за направените от тях невъзстановими разходи по производството;

–        да осъди Парламента да заплати разходите и съдебните разноски пред настоящата инстанция.

21      Парламентът иска от Съда на публичната служба:

–        да обяви за явно недопустим т.нар. иск за установяване на неправомерно бездействие;

–        да обяви за неоснователна жалбата за отмяна;

–        да отхвърли като недопустимо искането на жалбоподателите за преквалифициране на всички договори с определен срок, обвързващи ги с Парламента, в един-единствен договор за неопределено време;

–        да отхвърли като недопустимо искането за възстановяване на всички тези служители с договор за неопределено време;

–        да отхвърли като неоснователно искането за предоставяне на жалбоподателите на обезщетение, представляващо правото на платен отпуск;

–        да обяви за недопустимо искането да се заплати на всеки жалбоподател сумата от 2 000 EUR за направени от тях „невъзстановими разходи по производството“;

–        да се произнесе относно съдебните разноски в съответствие със закона.

22      С акт, постъпил в секретариата на Съда на публичната служба на 21 януари 2008 г. по факс (оригиналът е подаден на 28 януари 2008 г.), жалбоподателите искат по-конкретно отмяна на решението от 25 октомври 2007 г., с което се отхвърля тяхната жалба от 27 юни 2007 г. (дело, заведено под № F‑10/08).

23      В хода на съдебното заседание Съдът на публичната служба приканва жалбоподателите да представят последния си договор като служител със спомагателни функции, нает за сесия, сключен с Парламента преди подаването на тяхната твърдяна жалба с дата 19 декември 2006 г. Това искане е изпълнено с писмо, постъпило в секретариата на Съда на публичната служба на 26 ноември 2008 г. по факс (оригиналът е подаден на 1 декември 2008 г.). Парламентът представя становище по това писмо на 12 декември 2008 г. — дата, на която е приключена устната фаза на производството и настоящото дело е обявено за решаване.

 По допустимостта на жалбата

1.     Доводи на страните

24      Парламентът счита, че жалбата е явно недопустима.

25      Всъщност според Парламента първото писмо на довереника на жалбоподателите, носещо дата 18 септември 2006 г., представлява само съвкупност от разсъждения, отнасящи се по-специално до законосъобразността на член 78 от УРДС, до правното положение на служителите със спомагателни функции, наети за сесия, и до възприетото от Парламента разрешение да се обърне, считано от 1 януари 2007 г., към работници на временни договори.

26      Това писмо не съдържало никаква отправена до ООСД точна и формална покана да вземе решение по отношение на жалбоподателите и завършвало с предложение за среща с генералния директор на ГД „Персонал“ за обсъждане на преписката. Такава среща впрочем се състояла на 9 октомври 2006 г.

27      Отговорът на генералния директор на ГД „Персонал“ от 26 октомври 2006 г. изобщо нямал характер на решение и имал за цел само да обобщи позицията на Парламента по основните въпроси, повдигнати по време на тази среща.

28      Обратно, писмото на жалбоподателите от 19 декември 2006 г. съдържало точни искания и трябвало да бъде квалифицирано като искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника, а не като жалба при липсата към тази дата на решение, взето от Парламента и увреждащо жалбоподателите.

29      Вследствие на това Парламентът отбелязва, че на 21 юни 2007 г. жалбоподателите са могли валидно да подадат жалба срещу решението на ООСД от 20 април 2007 г., с което се отхвърля посоченото искане. Тази жалба е отхвърлена с решение на ООСД от 25 октомври 2007 г.

30      При тези условия подадената на 29 юни 2007 г. жалба следвало да се счита за преждевременна и следователно недопустима, тъй като към тази дата досъдебната процедура не е била приключила.

31      На следващо място, Парламентът оспорва допустимостта на исканията в жалбата, насочени, от една страна, към това да се преквалифицират всички договори с определен срок, сключени от жалбоподателите с Парламента, в единични договори за неопределено време, и от друга страна — към това Съдът на публичната служба да задължи Парламента да възстанови всички разглеждани служители с договори за неопределено време.

32      Според Парламента само ООСД има право да назначава срочно наети служители или служители със спомагателни функции. Освен това в рамките на предоставеното му от член 230 ЕО правомощие за отмяна общностният съд не бил овластен да отправя разпореждания до институциите. Парламентът добавя, че член 233 ЕО предвижда разпределение на правомощията между правораздавателния орган и административния орган, в смисъл че институцията, от която изхожда отмененият акт, е тази, която трябва да определи мерките, които се изискват за изпълнение на съдебно решение за отмяна, като под контрола на общностния съд упражнява правото на преценка, с което тя разполага за тази цел, и то при спазване както на диспозитива и мотивите на съдебното решение, което е длъжна да изпълни, така и на разпоредбите на общностното право.

33      Накрая, в хода на съдебното заседание Парламентът изразява становище, че жалбата е недопустима и поради това, че договорите като срочно наети служители с определен срок, обвързващи жалбоподателите с Парламента, никога не са били обжалвани в сроковете, предвидени в членове 90 и 91 от Правилника.

34      Напротив, жалбоподателите считат, че писмото от 18 септември 2006 г. представлява искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника. Въпреки това те заявяват, че са подали нова жалба срещу решението от 25 октомври 2007 г., в случай че писмото от 18 септември 2006 г. следва да бъде квалифицирано като искане.

2.     Преценка на Съда на публичната служба

35      Следва да се напомни, на първо място, че според постоянната съдебна практика квалификацията на едно писмо или искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника зависи единствено от преценката на Съда, а не от волята на страните (Определение на Първоинстанционния съд от 15 юли 1993 г. по дело Hogan/Парламент, T‑115/92, Recueil, стp. II‑895, точка 36 и Определение на Първоинстанционния съд от 20 август 1998 г. по дело Collins/Комитет на регионите, T‑132/97, Recueil FP, стp. I‑A‑469 и II‑1379, точки 12—16).

36      В конкретния случай е ясно, че с писмо от 18 септември 2006 г. жалбоподателите са поискали за всеки от тях всички негови договори като служител със спомагателни функции, нает за сесия, да бъдат преквалифицирани като един сключен за неопределено време договор на договорно нает служител на непълно работно време, на основание член 3а или 3б от УРДС, както и изплащането на обезщетение за компенсиране на платените отпуски за отработените периоди, и прекратяване на всякакви договорни отношения с дружеството за посреднически услуги по заетостта, чиито услуги Парламентът възнамерявал да ползва. Подобно писмо трябва да се квалифицира като искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника.

37      Обстоятелството, че това искане е съдържало покана за „обсъждане“ на преписката с „директора на човешките ресурси“ на Парламента, не е от естество да постави под въпрос неговата правна квалификация.

38      При тези условия писмото от 19 декември 2006 г. следва да се квалифицира като жалба срещу решението от 26 октомври 2006 г., с което е отхвърлено искането от 18 септември 2006 г., като тази жалба е била предмет на решение на ОН за отхвърляне с дата 20 април 2007 г.

39      На второ място, следва да се разгледа въпросът дали като са предявили по този начин искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника, жалбоподателите правилно са задействали предварителната административна процедура, както е организирана в членове 90 и 91 от Правилника, към които препраща член 46 от УРДС.

40       В това отношение съществува постоянна съдебна практика, че при наличие на решение, взето от ОН и представляващо акт, увреждащ длъжностно лице, последното, когато възнамерява да поиска отмяната, изменението или оттеглянето на този акт, трябва не да подава искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника, а да използва процедурата по жалба, предвидена в член 90, параграф 2 (вж. в този смисъл Определение на Първоинстанционния съд от 7 юни 1991 г. по дело Weyrich/Комисия, T‑14/91, Recueil, стp. II‑235, точки 32 и 34, Определение на Първоинстанционния съд от 1 април 2003 г. по дело Mascetti/Комисия, T‑11/01, Recueil FP, стp. I‑A‑117 и II‑579, точка 33, Решение на Съда на публичната служба от 28 юни 2006 г. по дело Le Maire/Комисия, F‑27/05, Recueil FP, стp. I‑A‑1‑47 и II‑A‑1‑159, точка 36).

41      В конкретния случай, както е видно от точка 36 от настоящото решение, с искането си от 18 септември 2006 г. жалбоподателите са възнамерявали да получат от администрацията, от една страна, преобразуването на последователните си договори като служители със спомагателни функции, наети за сесия, в единични договори като договорно наети служители за неопределено време, на основание член 3а или 3б от УРДС, и от друга страна — изплащането на обезщетение за поправяне на вредите, претърпени поради непредоставянето на платени отпуски за отработените в миналото периоди.

42      Що се отнася до първата част, в хода на съдебното заседание Парламентът изтъква по същество, че жалбоподателите е трябвало да използват в съответните срокове процедурата по жалба, предвидена в член 90, параграф 2 от Правилника, поне срещу последния им договор като служители със спомагателни функции, наети за сесия, поради това че не бил сключен за неопределено време.

43      Вярно е, че обикновено договорът поражда своите последици от подписването му. Следователно от датата на подписване трябва да се изчислява срокът за своевременно подаване на жалба по смисъла на член 90, параграф 2 от Правилника (Решение на Първоинстанционния съд от 11 юли 2002 г. по дело Martínez Páramo и др./Комисия, T‑137/99 и T‑18/00, Recueil FP, стp. I‑A‑119 и II‑639, точка 56). Така в конкретния случай би било мислимо жалбоподателите да подадат формално жалба срещу един от последните си договори като служители със спомагателни функции, наети за сесия, поради това че той не е бил сключен за неопределено време, нито въз основа на член 3а или 3б от УРДС.

44      Предвид обаче естеството на направените от жалбоподателите оплаквания и на доводите, изтъкнати в тяхна подкрепа, както и предвид всички периоди на дейност, прослужени в рамките на Парламента в качеството на служители със спомагателни функции, наети за сесия, за тях е било също толкова приемливо — с оглед на системата за обжалване съгласно членове 90 и 91 от Правилника — като начало чрез искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника да поканят Парламента да упражни правото си на преценка при пълно познаване на така изложените оплаквания и доводи, и формално да приеме решение относно възможността за квалифициране на всички спорни договори като договори за неопределено време — решение, срещу което впоследствие може да бъде подадена жалба, и което след това би могло да подлежи на обжалване.

45      При всички случаи, ако трябва да се възприеме тезата на Парламента по този въпрос, следва да се констатира, че жалбата, подадена на 19 декември 2006 г. от жалбоподателите, може с оглед на своя предмет и съдържание лесно да се тълкува като насочена срещу последните договори като служители със спомагателни функции, наети за сесия, сключени през предходните три месеца между Парламента и жалбоподателите, като копие от тези договори е представено от жалбоподателите по искане на Съда на публичната служба. Обстоятелството, че тези договори са представени на последния етап от устната фаза на производството, без впрочем ответникът да е направил възражения в това отношение, не е от естество да доведе до формалната недопустимост на жалбата.

46      Що се отнася до втората част на искането от септември 2006 г., при положение че претенциите за обезщетение на жалбоподателите произхождат от твърдяното виновно поведение на Парламента, доколкото последният в продължение на дълги години лишавал жалбоподателите от всякакво право на платен отпуск поради сключването на много краткосрочни договори като служители със спомагателни функции, наети за сесия, жалбоподателите чрез подаването на искане съгласно член 90, параграф 1 от Правилника е трябвало да поканят ООСД да поправи твърдените вреди и евентуално да продължи производството с жалба срещу решението за отхвърляне на искането. Точно това обаче се е случило в настоящия случай, както е видно от точки 41—44 от настоящото решение.

47      Следователно трябва да се приеме, че настоящата жалба е насочена срещу решението от 26 октомври 2006 г., с което се отхвърля искането от 18 септември 2006 г. (наричано по-нататък „обжалваното решение“) както по отношение на искането за преквалифициране за всеки от жалбоподателите на последователните договори с определен срок като служители със спомагателни функции, наети за сесия, в един договор като договорно нает служител за неопределено време, на основание член 3а или 3б от УРДС, така и по отношение на искането за обезщетение.

48      На трето и последно място, следва да има произнасяне относно обхвата или допустимостта на някои искания, направени в жалбата.

49      Жалбоподателите приканват Съда на публичната служба по-конкретно:

„ –      [да отмени] изричното решение за отхвърляне от 20 април 2007 г., противопоставено от Парламента […] на т[яхната] жалба от 19 декември 2006 г. […],

Вследствие на това:

–        [да преквалифицира] всички [д]оговори с [о]пределен [с]рок, обвързващи [ги] […] с […] Парламент в един-единствен [д]оговор за [н]еопределено [в]реме;

–        [да обяви], че […] Парламент има задължението да [ги] възстанови […] с [д]оговор за [н]еопределено [в]реме;

–        [да обяви] и [постанови], че служителите на […] Парламента, наречени „[с]ъс спомагателни функции, наети за [с]есия“, за всички отработени периоди от началото на своето наемане имат право на обезщетение, представляващо правото на платен отпуск, което са придобили, като са полагали труд.“

50      С първото горепосочено искане жалбоподателите молят да се отмени решението от 20 април 2007 г., с което е отхвърлена тяхната жалба. В това отношение следва да се припомни, че според съдебната практика жалбата по административен ред и нейното изрично или мълчаливо отхвърляне от администрацията представляват неделима част от сложна процедура. При тези условия обжалването пред Съда на публичната служба, макар и формално насочено срещу отхвърлянето на жалбата, има за последица да сезира Съда на публичната служба с увреждащия акт, срещу който е подадена жалбата (Решение на Съда от 17 януари 1989 г. по дело Vainker/Парламент, 293/87, Recueil, стp. 23, точка 8 и Решение на Съда от 7 февруари 1990 г. по дело Culin/Комисия, C‑343/87, Recueil, стp. I‑225, точка 7, Решение на Първоинстанционния съд от 16 октомври 1996 г. по дело Capitanio/Комисия, T‑36/94, Recueil FP, стp. I‑A‑449 и II‑1279, точка 33 и Решение на Първоинстанционния съд от 7 юни 2005 г. по дело Cavallaro/Комисия, T‑375/02, Recueil FP, стp. I‑A‑151 и II‑673, точка 59). Следователно в конкретния случай обжалването трябва да се счита за насочено срещу решението от 26 октомври 2006 г., с което се отхвърля искането на жалбоподателите от 18 септември 2006 г.

51      С второто и третото искане, посочени по-горе, жалбоподателите в действителност искат от Съда на публичната служба да отправи разпореждания до засегнатата институция или да се произнесе.

52      В рамките обаче на жалба, подадена на основание член 91 от Правилника, общностният съд не би могъл, без да навлиза в прерогативите на административния орган, да прави принципни декларации или констатации, нито да отправя разпореждания до общностните институции (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 27 юни 1991 г. по дело Valverde Mordt/Съд, T‑156/89, Recueil, стp. II‑407, точка 150 и Решение на Първоинстанционния съд от 8 юни 1995 г. по дело P/Комисия, T‑583/93, Recueil FP, стp. I‑A‑137 и II‑433, точки 17 и 18, Определение на Съда на публичната служба от 16 май 2006 г. по дело Voigt/Комисия F‑55/05, Recueil FP, стp. I‑A‑1‑15 и II‑A‑1‑51, точка 25).

53      Поради това второто и третото горепосочено искане следва да бъдат отхвърлени като недопустими.

54      Накрая, що се отнася до четвъртото искане, следва да се констатира, че то само преповтаря съдържанието на втората част от посоченото в точки 36 и 46 от настоящото съдебно решение искане от 18 септември 2006 г., отхвърлено с решението от 26 октомври 2006 г., срещу което е насочена настоящата жалба. По този начин четвъртото искане се смесва с първото, уточнено по-горе.

 По искането за отмяна

1.     Доводи на страните

55      Изтъкнатите от жалбоподателите в подкрепа на жалбата им за отмяна доводи следва да се схващат като основани на възражение за незаконосъобразност, насочено срещу член 78 от УРДС.

56      Жалбоподателите смятат, че подчинявайки служителите със спомагателни функции, наети за сесия, на условията за наемане и заплащане, предвидени в споразумение между Парламента, Съвета на Европа и Асамблеята на Западноевропейския съюз (ЗЕС; наричано по-нататък „споразумението“), член 78 от УРДС води до изключване на тази категория служители от приложното поле на общностната правна уредба, приложима към длъжностните лица, както и към договорно наетите служители и служителите със спомагателни функции, и дори до изключването им от всички източници на правото, независимо дали са държавни или общностни.

57      От това според жалбоподателите следва, че в продължение на години служителите със спомагателни функции, наети за сесия, са работили в положение извън правото.

58      Съветът на Европейския съюз в съответствие с член 283 EО обаче би трябвало по-скоро да предостави на засегнатите служители статут, дори съобразен с особеностите на техните функции, отколкото да ги изключва от всякакъв статут, както произтича от прилагането на член 78 от УРДС.

59      Жалбоподателите добавят, че обуславянето на съдбата на около 300 служители единствено от волята на трима работодатели, макар и публични, е юридическа аберация, тъй като споразумението между Парламента, Съвета на Европа и Асамблеята на ЗЕС не е източник на право. Това споразумение представлявало източник на договорно право само относно отношенията на тези три институции помежду им, но не и що се отнася до отношенията, поддържани от тях със служителите им. Споразумението нямало нито нормативна, нито статутарна, нито договорна стойност.

60      В резултат на това следвало да се изключат разпоредбите на член 78 от УРДС и — при липсата на приложимо национално законодателство — да се приложат основополагащите принципи на Европейския съюз.

61      В това отношение жалбоподателите изтъкват, първо, Европейската социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 г., която гарантира справедливи условия на труд, що се отнася до възнаграждение и продължителност на труда, и забранява всяка дискриминация.

62      В това отношение те поддържат, че единствената обективна разлика, която можела да се установи между служителите със спомагателни функции, наети за сесия, и други категории служители, наети по договор за неопределено време, била тази, която произтича от особения начин на работа на пленарните заседания на Парламента в Страсбург. Така например Парламентът имал правото да наема служители със спомагателни функции за сесия само за пет дни месечно поради специфичния характер на функциите им. Той не можел обаче да ги поставя в несигурно положение и в зависимост единствено от волята, макар и съгласувана, на трима публични работодатели.

63      Парламентът следователно провеждал дискриминация между служители, които упражняват един и същи тип функции, докато нищо не оправдавало обективно тази дискриминация и член 283 ЕО не позволявал да се изключи една категория служители от правото към нея да се прилага определен правилник.

64      Жалбоподателите добавят, че служителите със спомагателни функции, наети за сесия, се назначават на постоянни длъжности в съответствие с особен цикъл на работа, а не на временни длъжности.

65      Второ, жалбоподателите се позовават на Конвенция № 111 на Международната организация на труда (МОТ) относно дискриминацията в областта на труда и професиите, приета на 25 юни 1958 г., и на Конвенция № 158 на МОТ относно прекратяването на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, приета на 22 юни 1982 г., в частност член 4 от последната конвенция, съгласно който „[р]аботникът не трябва да бъде уволняван, без да съществува валидно основание за уволнение, свързано с пригодността или поведението на работника, или основано на функционалните нужди на предприятието, учреждението или службата“.

66      В конкретния случай обаче Парламентът със системата, която е въвел по отношение на служителите със спомагателни функции, наети за сесия, се намирал поне в потенциално положение да се избавя от тези служители при изтичането на всеки петдневен договор, без заинтересованите лица да имат право на ефективен достъп до съд. Освен това възлагането на техните функции на външен изпълнител — дружество за посреднически услуги по заетостта — поради това че води до прекъсване на трудовия договор с Парламента, действително представлявало уволнение без посочено основание.

67      Трето, жалбоподателите се позовават на Рамковото споразумение, от второто съображение на чийто преамбюл е видно, че договорите с неопределена продължителност представляват общата форма на трудово правоотношение между работодатели и работници. Жалбоподателите подчертават, че само работата за неопределено време гарантира на работника действителна правна защита, стабилност на заетостта и гаранция за неговите основни права.

68      Накрая, жалбоподателите считат, че Решение на Първоинстанционния съд от 16 юли 1998 г. по дело Gebhard/Парламент (T‑109/96, Recueil, стp. II‑2785) предхожда Директива 1999/70 и няма за предмет статута на служителите със спомагателни функции, наети за сесия. Освен това, обратно на произтичащото от точка 41 от посоченото решение, длъжностите на служители със спомагателни функции, наети за сесия, не отговаряли на конкретни нужди.

69      Парламентът отбелязва изтъкнатото от жалбоподателите в жалбите им — че общностният законодател не е изпълнил своето прогласено в член 283 ЕО задължение да приеме правилник за служителите със спомагателни функции, наети за сесия. Следователно жалбата трябвало да се счита за иск за установяване на неправомерно бездействие. Според Парламента обаче подобен иск трябва да бъде отхвърлен като недопустим поради причините, изложени по-долу.

70      Първо, искът трябвало най-малкото да бъде предявен срещу Съвета, който според член 283 ЕО е законодателят в съответната област.

71      Второ, според постоянната съдебна практика предявяването на иск за установяване на неправомерно бездействие било възможно само ако бездействието на съответната институция продължава след поканата за предприемане на действия и следователно, ако институцията запазва мълчание или формулира изчаквателен отговор. Иск за установяване на неправомерно бездействие бил изключен, когато институцията заеме позиция, различна от тази, която ѝ е поискана, като в този случай заинтересованото лице разполагало с право на жалба за отмяна.

72      В конкретния случай обаче, щом Парламентът нито запазва мълчание, нито дава изчаквателен отговор след изпращането на писмото от 19 декември 2006 г. и предявяването на жалбата от 21 юни 2007 г., единственият способ на защита, който жалбоподателите са могли да използват, е бил правото им да подадат жалба за отмяна.

73      Трето, искът за установяване на неправомерно бездействие бил допустим според член 230, четвърта алинея ЕО единствено ако ищецът е адресат на акта. Следователно — както произтича от постоянната съдебна практика — трябвало да бъде отхвърлен като недопустим иск за установяване на неправомерно бездействие, целящ приемането на разпоредба с общ и нормативен характер, а не акт, пряко и лично засягащ ищеца.

74      В настоящия случай обаче искът бил насочен към приемането на нов режим, приложим към всички служители със спомагателни функции, наети за сесия.

75      Четвърто, Парламентът има съмнения относно възможността да се предяви иск за установяване на неправомерно бездействие пред Съда на публичната служба. Според член 3, параграф 1, буква в) от Решение 88/591/ЕОВС, ЕИО, Евратом на Съвета от 24 октомври 1988 година за създаване на Първоинстанционен съд на Европейските общности (ОВ L 319, стp. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 1, стр. 67), компетентен да разглежда исковете за установяване на неправомерно бездействие, заведени срещу институция от физически или юридически лица, бил Първоинстанционният съд. Не изглеждало обаче това разпределение на компетентност да е изменено по повод създаването на Съда на публичната служба.

76      При условията на евентуалност в хипотезата, при която искът за установяване на неправомерно бездействие бъде допуснат от Съда на публичната служба, Парламентът счита, че не е налице неправомерно бездействие от страна на законодателя и че поради това искът трябва да бъде отхвърлен като неоснователен. Всъщност член 283 ЕО бил въведен в действие с приемането от Съвета на УРДС, съдържащ член 78, който специално визира положението на служителите със спомагателни функции, наети за сесия.

77      Твърдението на жалбоподателите, че служителите със спомагателни функции, наети за сесия, били поставени извън правото, се опровергавало от реалността. Според Парламента тези служители са част от категорията на служителите със спомагателни функции по дял III от УРДС и — освен при наличие на разпоредби за дерогация относно тяхното назначаване и възнаграждение — се ползвали от всички права и имали всички задължения на служителите със спомагателни функции: така те били покрити от социалното осигуряване, плащали данъци и, ако желаят, можели, както останалите служители със спомагателни функции, да бъдат включени в схема за осигуряване за безработица.

78      Впрочем, що се отнася до възражението за незаконосъобразност, направено от жалбоподателите и основано на несъвместимостта на член 78 от УРДС с някои международни инструменти, Парламентът се съмнява в допустимостта на това възражение при липсата на правна връзка между обжалваните индивидуални решения и общия акт, чиято незаконосъобразност се твърди. Всъщност индивидуалните решения, които са предмет на обжалването, се състояли от отказа с дата 20 април 2007 г. на ООСД да преквалифицира договорите на жалбоподателите. Към онзи момент обаче вече нямало никаква връзка между това решение на администрацията и член 78 от УРДС, който от 1 януари 2007 г. повече не е приложим.

79      Освен това УРДС като регламент, приет от общностния законодател, бил задължителен за всички правни субекти, сред които и институциите. Следователно Парламентът бил длъжен да приведе в действие разпоредбите на УРДС при назначаването на служителите със спомагателни функции, наети за сесия, като се има предвид, че според съдебната практика общностните актове се ползват от презумпция за валидност до отмяната им от общностна юрисдикция или до момента, в който последната констатира тяхната незаконосъобразност.

80      При всички случаи Парламентът отбелязва, че спазването на Европейската социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 г., се контролира от Европейския комитет за социални права към Съвета на Европа и че конвенциите на МОТ, които са част от общото международно право, не са източник на общностното право, защото тези конвенции не били сключени на общностно равнище. Като се има предвид, че Общността не била обвързана от тях, жалбоподателите нямали право да изтъкват несъвместимостта на член 78 от УРДС с техните разпоредби. Освен това, тъй като посочените конвенции не принадлежали към общностния правов ред, те не можели да предоставят права на жалбоподателите в техните отношения с Парламента.

81      Накрая, Парламентът се позовава на Решение по дело Gebhard/Парламент, посочено по-горе, от което е видно, че „[ч]лен 78 от УРДС по този начин позволява на парламентарната институция на Европейските общности да отговори на конкретните и големи нужди от допълнителни човешки ресурси, което доброто провеждане на сесиите на различните му решаващи органи предполага“ (точка 41). Парламентът подчертава, че в това решение Съдът на публичната служба е направил извода, че не изглежда „Парламентът да е надвишил пределите на дерогацията, която му е предоставена от Съвета в член 78 от УРДС, установявайки по силата на тази разпоредба вътрешната правна уредба, приложима към устните преводачи за сесии“ (точка 43).

82      Подобен извод по принцип бил приложим и към правната уредба относно служителите със спомагателни функции, наети за сесия, доколкото предвидената в член 78 от УРДС дерогация обхващала всички служители със спомагателни функции, назначени от Парламента за времетраенето на периодите на сесия.

83      Парламентът добавя, че Решение по дело Gebhard/Парламент, посочено по-горе, е потвърдено от съдебна практика, която следва по време Директива 1999/70 (Решение на Първоинстанционния съд от 10 юни 2004 г. по дело Alvarez Moreno/Парламент, T‑275/01, Recueil FP, стp. I‑A‑171 и II‑765, както и Решение на Първоинстанционния съд от 10 юни 2004 г. по дело Garroni/Парламент, T‑276/01, Recueil FP, стp. I‑A‑177 и II‑795, Решение на Съда на публичната служба от 14 декември 2006 г. по дело André/Комисия, F‑10/06, Recueil FP, стp. I‑A‑1‑183 и II‑A‑1‑755).

2.     Съображения на Съда на публичната служба

84      В подкрепа на жалбата си за отмяна на обжалваното решение, поради това че спорните договори не са били преквалифицирани като сключени за неопределено време договори на непълно работно време, нито основани на член 3а или 3б от УРДС, жалбоподателите правят възражение за незаконосъобразност, насочено срещу член 78 от УРДС.

85      Следва предварително да се припомни, че член 78 от УРДС допуска изключение от режима на служителите със спомагателни функции, определен в дял III от УРДС, като позволява на Парламента да ограничи до времето на своите сесии периода на назначаване на служителите със спомагателни функции, необходими за тяхното организиране. Всъщност, както отбелязва Съдът в своето Решение от 11 юли 1985 г. (по дело Maag/Комисия, 43/84, Recueil, стp. 2581, точка 19) по отношение на устните преводачи на свободна практика, назначени от Комисията, режимът на служителите със спомагателни функции по принцип не може да се прилага за назначения, всяко от които е краткосрочно, но които се повтарят често от година на година. При липсата на дерогация в член 78 от УРДС същото важало при наемането на лица само за времетраенето на сесиите на Парламента.

86      Както също подчертава Първоинстанционният съд в своето Решение по дело Gebhard/Парламент (посочено по-горе, точки 40 и 41), член 78 от УРДС позволява на Парламента да отговори на конкретни и големи нужди от допълнителни човешки ресурси, което доброто провеждане на сесиите на различните му решаващи органи предполага. За тази цел разглежданата разпоредба препраща към договорените по-рано условия за назначаване по отношение на допълнителния персонал, необходим за подпомагане на парламентарните дейности, между три европейски институции или организации, които имат специален интерес в това отношение. Член 78, втора алинея от УРДС уточнява, че разпоредбите на споразумението, както и всяко последващо изменение, се довеждат до знанието на бюджетните органи един месец преди тяхното въвеждане в действие.

 По допустимостта на възражението за незаконосъобразност

87      В това отношение следва да се припомни, че за да бъде допустимо едно възражение за незаконосъобразност, според съдебната практика трябва да съществува достатъчно тясна връзка между индивидуалния акт, който представлява предмет на спора, и разпоредбата, срещу която е направено възражението, по такъв начин, че неприложимостта на едното непременно ще окаже въздействие върху законността на другото (вж. в този смисъл Решение на Съда от 13 юли 1966 г. по дело Италия/Съвет и Комисия, 32/65, Recueil, стp. 563, 594 и Решение на Съда от 5 октомври 2000 г. по дело Съвет/Chvatal и др., C‑432/98 P и C‑433/98 P, Recueil, стp. I‑8535, точка 33).

88      В конкретния случай, тъй като жалбата е срещу отхвърлянето на искането на жалбоподателите, с дата 18 септември 2006 г., за това техните последователни договори с определен срок като служители със спомагателни функции, наети за сесия, да бъдат преквалифицирани в един-единствен сключен за неопределено време договор като договорни наети служители на непълно работно време, на основание член 3а или 3 б от УРДС, следва да се констатира, че обжалваното решение се явява като прието на основание член 78 от УРДС, така че незаконосъобразността на този член — ако предположим, че бъде установена на каквото и да е основание — би трябвало непременно да има въздействие върху отхвърлянето на искането на жалбоподателите.

89      В хипотезата обаче, при която член 78 от УРДС би се оказал незаконосъобразен и би трябвало да се обяви за неприложим в конкретния случай, направеното от жалбоподателите възражение за незаконосъобразност не би могло да доведе до отмяна на обжалваното решение, ако се установи, че УРДС не съдържат специална разпоредба, която би могла да съставлява подходяща правна основа за удовлетворяване на искането на жалбоподателите за получаване на сключен за неопределено време договор на непълно работно време. В настоящия случай жалбоподателите са основали в това отношение искането си на член 3а или 3б от УРДС. При това положение, макар този въпрос да е по-свързан с ефективния характер и следователно с основателността на направеното от жалбоподателите възражение за незаконосъобразност, отколкото с неговата допустимост, полезно е при стадия на разглеждане на същото да се изследва дали членове 3а и 3б могат на пръв поглед да съставляват подходящото правно основание, посочено по-горе, с оглед да се определи действителният залог на настоящия спор.

90      Според УРДС само договор като срочно нает служител по смисъла на член 2, буква a) или в), или като договорно нает служител по смисъла на член 3а може да бъде сключен за неопределено време съгласно условията, предвидени съответно в членове 8 и 85 от УРДС. Жалбоподателите обаче явно не биха могли да претендират за получаване на договор по смисъла на член 2, буква в) от УРДС, който се отнася до назначаването на срочно нает служител, упражняващ функции при лице, което изпълнява мандатна длъжност, предвидена в договорите. Те не могат също така поради естеството на своите услуги, отговарящи на периодични и много краткосрочни нужди, повтарящи се от месец на месец, да претендират за качеството на срочно нает служител по смисъла на член 2, буква a) от УРДС, който заема в служба на общностната администрация постоянна длъжност, която е „включена в щатното разписание, приложено към частта от бюджета за всяка институция“ и която, както подчертава Съдът в своето Решение по дело Maag/Комисия (посочено по-горе, точка 17), е несъвместима със задачите на допълнителен персонал.

91      Член 3а от УРДС, който позволява и сключването на договори за неопределено време и на непълно работно време, се отнася, обратно, за наемането на служител, който не е назначен на длъжност, „включена в щатното разписание, прикрепено към частта от бюджета за съответната институция“, по-конкретно с оглед на „изпълнението на технически задачи или задачи от административно-обслужващ характер“. На пръв поглед в хипотезата, при която член 78 от УРДС не трябва да се прилага поради неговата незаконосъобразност, не би могла да се изключи възможността прибягването до член 3а от УРДС да удовлетвори искането на жалбоподателите да им бъде предложен договор за неопределено време и на една четвърт от работното време.

92      Парламентът обаче изтъква, че по силата на член 1, трета алинея от приложение IV а към Правилника, към който препраща член 55а, параграф 4 от Правилника, приложим по аналогия към договорно наетите служители (както впрочем към срочно наетите служители), съгласно член 16 във връзка с член 91 от УРДС, продължителността на работата на непълно работно време на един договорно нает служител не може да бъде по-малка от половината нормална продължителност на работа на пълно работно време. Следователно тази разпоредба при всички случаи изключвала възможността за Парламента да сключва договори с лица като договорно наети служители на една четвърт от работното време с персонал, назначаван единствено за работа през периодите на сесия.

93      Това тълкуване на член 1, трета алинея от приложение IV а към Правилника не може да бъде възприето. Всъщност член 55 а от Правилника, редът и условията за прилагане на който са определени в посоченото приложение, се отнася само за разглеждането на искане на длъжностно лице да му бъде разрешено да работи на непълно работно време. Той не урежда условията, при които една институция би могла да поеме инициативата за сключване на договор на непълно работно време поради самото естество на дейността по договора.

94      От всичко гореизложено следва, че направеното от жалбоподателите възражение за незаконосъобразност не само би имало за цел да постави под въпрос законността на член 78 от УРДС, но би могло също така поради неприложимостта на този член да има за последица да накара Парламента — с оглед да отговори на своите големи и периодични нужди от човешки ресурси за продължителността на своите сесии — да прибягва до други разрешения от договорно естество, сред които не би могло изначално да се изключи това по член 3а от УРДС.

95      Следователно при наличието на достатъчно тясна връзка между обжалваното решение, от една страна, и член 78 от УРДС, от друга страна, срещу който е направено възражението, трябва да се приеме, че е допустимо жалбоподателите да оспорват инцидентно законосъобразността на член 78 от УРДС.

 По основателността на възражението за незаконосъобразност

96      В рамките на своето възражение за незаконосъобразност на член 78 от УРДС жалбоподателите упрекват общностния законодател, че не е установил в полза на служителите със спомагателни функции, наети за сесия, специфична правна уредба, приспособена към особените условия на тяхната работа, и че се е отказал от създаването на законови норми, като е препратил към споразумение с договорно естество, сключено между Парламента, Съвета на Европа и Асамблеята на ЗЕС. По този начин жалбоподателите били държани в положение извън правото и в несигурно трудово правоотношение, макар че са били назначени на работа, за да отговорят на нужди, които със сигурност са периодични, но постоянни. Поради това член 78 от УРДС бил незаконосъобразен по различни причини:

–        първо, общностният законодател по този начин бил абдикирал от своите отговорности в законодателната област в нарушение на член 283 ЕО;

–        второ, той провеждал дискриминация между, от една страна, служителите, които се ползвали от пълен и стабилен нормативен режим, и от друга страна, служителите със спомагателни функции, наети за сесия, в нарушение на Европейската социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 г., и на Конвенция № 111 на МОТ, и

–        трето, накърнил стабилността на заетостта, която жалбоподателите биха могли да претендират, в нарушение на Конвенция № 158 на МОТ и на Директива 1999/70.

 По твърдяното нарушение на член 283 ЕО

97      В това отношение следва да се отбележи, че служителите със спомагателни функции, наети за сесия, попадат в обхвата на дял III от УРДС относно служителите със спомагателни функции, дерогация от който се допуска само относно условията за тяхното наемане и заплащане, които са предвидени в споразумението. Това означава, че останалите разпоредби от дял III, отнасящи се по-конкретно до условията на труд и социалното осигуряване, остават приложими независимо от специфичните вътрешни правила, приети от бюрото или генералния секретар на Парламента и предназначени да въведат в действие или да допълнят правилата на УРДС.

98      По този начин изглежда, че до 31 декември 2006 г. персоналът, нает от Парламента в отговор на нуждите му от човешки ресурси през периодите на сесия, със сигурност попада в приложното поле на правилата на УРДС. Следователно е неточно да се твърди, че общностният законодател е отказал да изпълни своите отговорности в законодателната област.

99      Обстоятелството, че що се отнася до условията на наемане и заплащане на служителите със спомагателни функции, наети за сесия, законодателят се е позовал на споразумението, не би могло да означава отказ от негова страна да упражни правомощието, предоставено му от член 283 ЕО за приемане на Правилника и УРДС. Напротив — именно при упражняването на това правомощие Съветът, вземайки предвид общите интереси и нужди на три европейски организации от доброто провеждане на сесиите на техните решаващи органи, е счел, че трябва да приравни условията за наемане и заплащане на служителите, назначени за времетраенето на работата на сесиите на Парламента, към тези, които са съгласувани между трите разглеждани институции или организации, като се държи сметка за бюджетния контрол по член 78, втора алинея от УРДС. Трябва също така самото споразумение, към което препраща член 78 от УРДС, да не нарушава по-висша норма на общностното право, което ще бъде разгледано по-нататък с оглед на останалите оплаквания, направени от жалбоподателите.

100    По този начин следва да се приеме, че оплакването, изведено от нарушението на член 283 ЕО, е необосновано от фактическа страна и в резултат на това трябва да бъде отхвърлено.

 По твърдяното нарушение на принципа на недопускане на дискриминация

101    Що се отнася до оплакването, изведено от нарушението на принципа на недопускане на дискриминация, както е гарантиран от Европейската социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 г., и Конвенция № 111 на МОТ, следва да се припомни, без необходимост от произнасяне по приложимостта и обхвата на двата така посочени от жалбоподателите международни инструмента, че принципите на равно третиране и недопускане на дискриминация съставляват основни принципи на общностния правов ред.

102    Според постоянната съдебна практика нарушение на принципа на равно третиране е налице по-конкретно, когато две категории лица, чието фактическо и правно положение не се различават съществено, се третират различно и когато това различно третиране не е обективно обосновано (Решение на Съда от 11 януари 2001 г. по дело Gevaert/Комисия, C‑389/98 P, Recueil, стp. I‑65, точка 54, Решение на Първоинстанционния съд от 15 март 1994 г. по дело La Pietra/Комисия, T‑100/92, Recueil FP, стp. I‑A‑83 и II‑275, точка 50, Решение на Първоинстанционния съд от 16 април 1997 г. по дело Kuchlenz-Winter/Комисия, T‑66/95, Recueil, стp. II‑637, точка 55 и Решение на Първоинстанционния съд от 21 юли 1998 г. по дело Mellett/Съд, T‑66/96 и T‑221/97, Recueil FP, стp. I‑A‑449 и II‑1305, точка 129, Определение на Първоинстанционния съд от 9 юли 2007 г. по дело De Smedt/Комисия, T‑415/06 P, все още непубликувано в Сборника, точка 52).

103    Положението обаче на служителите, назначени в отговор на периодични и големи нужди от допълнителни човешки ресурси, които Парламентът има само за времетраенето на периодите на сесиите си, не е сравнимо с това на служителите, наети в отговор на постоянни и ежедневни нужди, които изискват наличието на персонал, състоящ се от длъжностни лица и при необходимост от срочно наети служители или от договорно наети служители по смисъла на член 3а или член 3б от УРДС.

104    Следва да се добави, че не биха могли да се поставят под въпрос различията в съществуващия статут между различните категории лица, наети на работа от Общностите, доколкото някои от тези категории могат да се ползват от предимства, които не са предоставени на други. Всъщност определянето на всяка от категориите служители съответства на легитимни нужди на общностната администрация и на естеството на задачите, чието изпълнение ѝ е възложено (Решение на Съда от 6 октомври 1983 г. по дело Celant и др./Комисия, 118/82—123/82, Recueil, стp. 2995, точка 22, Определение по дело De Smedt/Комисия, посочено по-горе, точка 55).

105    В частност, създавайки специфичната категория на служителите със спомагателни функции, наети за сесия, Съветът се е ползвал от свободата си да регламентира по специфичен начин тази категория служители с оглед на особените нужди на Парламента и на естеството на задачите, чието изпълнение му е възложено, по същия начин, както се е ползвал от тази свобода спрямо специфичната категория на конферентните преводачи, на които също може да се наложи да работят за кратки периоди и за да отговорят на нужди с периодичен и дори случаен характер.

106    При това положение оплакването, изведено от нарушение на принципа на недопускане на дискриминация, трябва да бъде отхвърлено.

 По стабилността на заетостта

107    Следва да се отбележи най-напред, че оплакването, изведено от накърняването на стабилността на заетостта, поради това че член 78 от УРДС позволявал на Парламента да се освободи от служител със спомагателни функции, нает за сесия, в края на всеки договор, лишавайки го от общата форма на трудови правоотношения между работодатели и работници, каквито били договорите за неопределено време, води в действителност до поставяне на въпроса дали едно правило или един по-висш правен принцип биха задължили Парламента при определяне на условията за назначаване на служителите със спомагателни функции, наети за сесия, да прибягва до трудови правоотношения за неопределено време, но на непълно работно време.

108    В това отношение жалбоподателите изтъкват по същество:

–        от една страна, член 4 от Конвенция № 158 на МОТ, съгласно текста на който „[р]аботникът не трябва да бъде уволняван, без да съществува валидно основание за уволнение, свързано с пригодността или поведението на работника, или основано на функционалните нужди на предприятието, учреждението или службата“;

–        от друга страна, Рамковото споразумение и в частност втората алинея на преамбюла и точка 6 от общите положения, откъдето следва, че договорите за неопределено време „са общата форма на трудови правоотношения между работодатели и работници“, като се характеризират със стабилност на заетостта, докато само при определени обстоятелства трудовите договори за неопределено време могат да отговорят на нуждите както на работодателите, така и на работниците.

109    Член 4 от Конвенция № 158 на МОТ като такъв не може да е релевантен в конкретния случай, при положение че сам по себе си не позволява да бъде решен въпросът дали Парламентът има правото да сключва договор за служител със спомагателни функции единствено за времетраенето на една парламентарна сесия. Всъщност дори да трябваше на този въпрос да се даде утвърдителен отговор, все пак не би могло изтичането на срока на всеки договор с определен срок да се тълкува като уволнение, което трябва да бъде специално мотивирано с оглед на пригодността или поведението на служителя или пък на функционалните нужди на Парламента, тъй като би било налице прекратяване на договора поради изтичане на неговия срок.

110    Колкото до довода, изведен от нарушението на Рамковото споразумение, неговото разглеждане предполага предварително да се изследва въпросът дали може да се прави позоваване на Директива 1999/70 срещу общностна институция.

–       Възможност за длъжностно лице или служител да се позовава на Директива 1999/70 срещу общностна институция

111    Важно е да се отбележи в самото начало, че директивите са адресирани до държавите членки, а не до институциите на Общността. Следователно разпоредбите на Директива 1999/70 и на приложеното към нея Рамково споразумение не биха могли да се приемат като налагащи сами по себе си задължения на институциите в отношенията им с техния персонал (вж. в този смисъл Решение на Съда от 9 септември 2003 г. по дело Rinke, C‑25/02, Rec. стp. I‑8349, точка 24, Решение на Първоинстанционния съд от 21 май 2008 г. по дело Belfass/Съвет, T‑495/04, Сборник, 2008 г., стp. II‑781, точка 43).

112    Това съображение обаче не би могло да изключи всяка възможност за позоваване на директива в отношенията между институциите и техните длъжностни лица или служители.

113    Всъщност разпоредбите на директива биха могли, на първо място, да се наложат непряко на институция, ако представляват израз на общ принцип на общностното право, който институцията тогава следва да прилага като такъв (вж. в този смисъл Решение по дело Rinke, посочено по-горе, точки 25—28, относно Директива 76/207/ЕИО на Съвета от 9 февруари 1976 година относно прилагането на принципа на равното третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа до заетост, професионалната квалификация и развитие, и на условията на труд, ОВ L 39, стp. 40; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 164).

114    В конкретния случай стабилността на заетостта, макар да е замислена като основен елемент на закрилата на работниците (вж. Решение на Съда от 22 ноември 2005 г. по дело Mangold, C‑144/04, Recueil, стp. I‑9981, точка 64 и Решение на Съда от 15 април 2008 г. по дело Impact, C‑268/06, Сборник, 2008 г., стp. I‑2483, точка 87), не представлява общ принцип на правото, с оглед на който би могло да се преценява законосъобразността на акт на институция. В частност, от Директива 1999/70 и от Рамковото споразумение по никакъв начин не произтича стабилността на заетостта да е била издигната до равнището на обвързваща правна норма. Освен това съображения 6 и 7 от Директивата, както и първа алинея от преамбюла и съображение 5 от самото Рамково споразумение, поставят ударението върху необходимостта да се постигне баланс между гъвкавост и сигурност.

115    За сметка на това стабилната заетост представлява цел, преследвана от страните по Рамковото споразумение, чиято клауза 1, буква б) гласи, че същото цели „да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“.

116    На второ място, една директива би могла също така да обвърже институция, когато в рамките на своята организационна самостоятелност и на Правилника тя възнамерява да изпълни специфично задължение, закрепено в директива, или в случай, когато акт с общ обхват за вътрешно прилагане сам препраща изрично към мерките, приети от общностния законодател в изпълнение на договорите. По този начин член 1д, параграф 2 от Правилника предвижда, че на длъжностните лица „се осигуряват условия на труд, отговарящи на подходящи стандарти за здравословни и безопасни условия, които са най-малко равни на минималните изисквания, приложими съгласно мерките, приети в тези области по силата на Договорите“. Последната разпоредба е приложима по аналогия към срочно наетите служители и към договорно наетите служители съгласно член 10, първа алинея и член 80, параграф 4 от УРДС.

117    Трябва да се констатира обаче, че Директива 1999/70 няма за цел подобряване на работната среда чрез укрепване на закрилата на здравето и безопасността на работниците в същински смисъл, а сближаване на законодателствата и националните практики в областта на условията на труд, свързани с продължителността на професионалните отношения.

118    На трето място и при всички случаи, следва да се напомни, че принципът на лоялно сътрудничество, закрепен в член 10 ЕО, задължава не само държавите членки да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират обхвата и ефективността на общностното право (Решение на Съда от 26 септември 2000 г. по дело Engelbrecht, C‑262/97, Recueil, стp. I‑7321, точка 38), но налага и на общностните институции насрещни задължения за лоялно сътрудничество с държавите членки (Решение на Съда от 10 февруари 1983 г. по дело Люксембург/Парламент, 230/81, Recueil, стp. 255, точка 37, Решение на Съда от 14 май 2002 г. по дело Комисия/Германия, C‑383/00, Recueil, стp. I‑4219, точка 18, Решение на Съда от 26 ноември 2002 г. по дело First и Franex, C‑275/00, Recueil, стp. I‑10943, точка 49, Решение на Съда от 4 март 2004 г. по дело Германия/Комисия, C‑344/01, Recueil, стp. I‑2081, точка 79 и Решение на Съда от 20 октомври 2005 г. по дело Ten Kate Holding Musselkanaal и др., C‑511/03, Recueil, стp. I‑8979, точка 28) и между самите институции (вж. в този смисъл Решение на Съда от 30 март 1995 г. по дело Парламент/Съвет, C‑65/93, Recueil, стp. I‑643, точка 23).

119    В това отношение институциите трябва да гарантират в най-високата възможната степен съгласуваността между собствената си вътрешна политика и законодателните си действия, провеждани в общностен мащаб и адресирани по-конкретно към държавите членки. Затова в поведението си като работодател институциите трябва да вземат предвид законодателните разпоредби, налагащи по-конкретно минимални норми, предназначени за подобряване на условията на живот и на труд на работниците в държавите членки посредством сближаване на националните законодателства и практики и в частност посредством волята на общностния законодател да превърне стабилността на заетостта в главна цел в областта на трудовите правоотношения в Европейския съюз. Това задължение се налага с още по-голяма сила поради това, че проведената с Регламент № 723/2004 административна реформа засили тенденцията към назначаване по договор в европейската публична служба.

120    При това положение, що се отнася специално до Рамковото споразумение, което цели сближаване на националните законодателства и практики, като обявява минималните норми относно работата за определен срок, Парламентът трябва в съответствие със задължението за лоялност, което той има, да тълкува, доколкото е възможно, разпоредбите на УРДС в светлината на текста и целта на Рамковото споразумение, за да постигне визирания от него резултат.

121    На последно място, изведените по-горе последици от задължението за лоялност произтичат в настоящия случай и от постоянната съдебна практика, според която при тълкуването на една разпоредба на общностното право следва да се вземат предвид не само нейното съдържание, но и нейният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част, както и всички разпоредби на общностното право (вж. в този смисъл Решение на Съда от 6 октомври 1982 г. по дело Cilfit и др., 283/81, Recueil, стp. 3415, точка 20, Решение на Съда от 17 ноември 1983 г. по дело Merck, 292/82, Recueil, стp. 3781, точка 12 и Решение на Първоинстанционния съд от 6 октомври 2005 г. по дело Sumitomo Chemical и Sumika Fine Chemicals/Комисия, T‑22/02 и T‑23/02, Recueil, стp. II‑4065, точка 47). Следователно е изключено една институция при прилагането и тълкуването на разпоредбите на УРДС относно продължителността на договорите да не държи сметка за минималните норми относно работата за определен срок, приети на общностно равнище.

122    Предвид гореизложеното направеното от жалбоподателите възражение за незаконосъобразност срещу член 78 от УРДС следва да се отхвърли, тъй като на Директива 1999/70 като такава не може да се основе възражение за незаконосъобразност срещу разпоредба на регламента на Съвета, съдържащ Правилника и УРДС, която би се оказала противоречаща на Рамковото споразумение.

123    Същевременно посочената директива и Рамковото споразумение, чието въвеждане в действие тя цели, могат при обстоятелствата на конкретния случай и в рамките, очертани в точки 118—121 по-горе, да бъдат използвани от жалбоподателите срещу Парламента с оглед доколкото е възможно нормите на Правилника и на УРДС да се тълкуват в съответствие с предвидените в Рамковото споразумение изисквания.

124    Разглеждането на изтъкнатите от жалбоподателите разпоредби на Рамковото споразумение обаче, към което се пристъпва по-долу, при всички случаи не позволява да се направи изводът, че Парламентът не е спазил член 78 от УРДС, тълкуван в светлината на целите и минималните изисквания, които съдържат.

–       По съдържанието на Рамковото споразумение

125    На първо място, следва да се отбележи, че Директива 1999/70 и Рамковото споразумение са предназначени да се прилагат за срочните трудови договори и правоотношения, сключени и възникващи с администрациите и други публичноправни образувания (Решение на Съда от 4 юли 2006 по дело Adeneler и др., C‑212/04, Recueil, стр. I‑6057, точка 54, Решение на Съда от 7 септември 2006 г. по дело Marrosu и Sardino, C‑53/04, Recueil, стр. I‑7213, точка 39 и Решение на Съда по дело Vassallo, C‑180/04, Recueil, стр. I‑7251, точка 32).

126    В това отношение Рамковото споразумение изхожда от предпоставката, според която трудовите договори за неопределено време представляват общата форма на трудовите правоотношения, като обаче признава, че срочните трудови договори са характерни за заетостта в определени сектори или за определени занятия и дейности (вж. точки 6 и 8 от общите положения на Рамковото споразумение, Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 61).

127    Следователно предимството на стабилната заетост е предвидено като основен елемент от закрилата на работниците (вж. Решение по дело Mangold, посочено по-горе, точка 64), докато само при наличието на определени обстоятелства срочните трудови договори могат да отговарят на нуждите както на работодателите, така и на работниците (вж. втора алинея от преамбюла и точка 8 от общите положения на Рамковото споразумение, Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 62).

128    От тази гледна точка Рамковото споразумение има за цел да постави ограничения при последователното използване на последната категория трудови правоотношения, която се счита за възможен източник на злоупотреби във вреда на работниците, като предвижда определен брой разпоредби за минимална закрила, предназначени да избегнат поставянето на работниците в несигурно положение (Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 63).

129    Така клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение цели специално да „се предотвратят злоупотреби, които произтичат от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“.

130    С тази цел посочената клауза налага на държавите членки задължението да въведат в своя правов ред една или няколко от мерките, изброени в точка 1, букви а)—в) от него, когато в съответната държава членка още не съществуват равностойни правни разпоредби, насочени към ефективното предотвратяване на неправомерното използване на последователни срочни трудови договори (Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 65). Напротив, Рамковото споразумение не създава общо задължение за държавите членки след определен брой подновявания на договори с определен срок или завършването на определен период на работа да предвидят преобразуването на трудовото правоотношение в договор за неопределено време, нито пък предписва точните условия, при които може да се ползва последният (вж. в този смисъл Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 91, както и Решение по дело Marrosu и Sardino, посочено по-горе, точка 47).

131    Сред изброените в клауза 5, точка 1 мерки фигурират в буква a) „обективните причини, които оправдават подновяването на такива договори или правоотношения“.

132    Страните по Рамковото споразумение всъщност са приели, че използването на трудови договори с определен срок, основаващо се на обективни причини, е средство за предотвратяване на злоупотребите (вж. точка 7 от общите положения на Рамковото споразумение).

133    В конкретния случай обаче от преписката в нейната цялост е видно, че именно „обективни причини“ са изтъкнати по същество от Парламента, за да се обоснове подновяването на договорите на служители със спомагателни функции, наети за сесия, по повод провеждането на всяка парламентарна сесия.

134    В това отношение Съдът е постановил в своето Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе, точка 69), че понятието „обективни причини“ по смисъла на клауза 5, точка 1, буква a) от Рамковото споразумение трябва да се схваща като отнасящо се до точни и конкретни обстоятелства, които характеризират определена дейност и поради това могат да обосноват в този особен контекст използването на последователни срочни трудови договори. Тези обстоятелства могат да произтичат по-специално от особеното естество на задачите, за чието осъществяване са сключени подобни договори, и от присъщите на последните характеристики или евентуално от преследването на легитимна цел, свързана със социалната политика на определена държава членка (Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 70).

135    В конкретния случай Парламентът правилно изтъква, че подновяването на спорните договори с определен срок е отговаряло на истинска нужда, в смисъл че е било необходимо за продължаването на възложените му задачи. Всъщност прибягването до член 78 от УРДС до 1 януари 2007 г. му е позволило да посрещне периодичните и големи нужди от човешки ресурси само за времетраенето на сесиите си. Безспорно е, че значителното разширяване на дейността, развивана от Парламента в Страсбург, за ограничен период от четири или пет дни месечно, води до значима промяна на нуждите му от човешки ресурси, посветени на колкото точни, толкова и различни задачи — като тези на служител в детска ясла, на детегледачка, на машинописка, на техник, на готвач, на преподавател по езици, на преводач, на преносвач и други. Макар и тези нужди да са били предвидими, разширяването на дейността все пак не е било устойчиво и постоянно. Подобни обстоятелства с право са можели предвид клауза 5, точка 1, буква a) от Рамковото споразумение да обосноват прибягването до последователни договори с определен срок на служители със спомагателни функции.

136    Несъмнено, както отбелязват жалбоподателите, според член 58, първа алинея от УРДС служител със спомагателни функции започва да придобива право на платен отпуск само при условие, че има прослужено време от най-малко петнадесет дни или половин месец за месец служба, така че служителите със спомагателни функции, наети за сесия, са лишени от всякакво право на такъв отпуск единствено поради факта, че са наети по силата на договори с много кратка продължителност, под минималния период.

137    Жалбоподателите обаче не са направили никакво възражение за незаконосъобразност на член 58, първа алинея от УРДС. Следователно Съдът на публичната служба не може да разглежда този въпрос, за да не излезе извън очертания от жалбоподателите обсег на спора.

138    С оглед на всичко изложено по-горе направеното от жалбоподателите възражение за незаконосъобразност на член 78 от УРДС не може да бъде уважено, нито пък Парламентът е нарушил обхвата на посочения член в светлината на Директива 1999/70. В резултат на това искането за отмяна следва да се отхвърли.

 По искането за обезщетение

1.     Доводи на страните

139    Жалбоподателите искат Парламентът да бъде осъден да заплати обезщетение за компенсиране на платените отпуски за отработените периоди, както и да заплати на всеки от тях сумата от 2 000 EUR като „невъзстановими“ разходи по производството.

140    Парламентът възразява, че според член 58 от УРДС служителят със спомагателни функции има право на платен отпуск в размер на два работни дни отпуск за всеки пълен прослужен месец; прослужено време, по-малко от петнадесет дни или от половин месец, не дава право на отпуск. При тези условия служителите със спомагателни функции, наети за сесия, които работят най-много пет дни месечно, не могли да претендират за платен отпуск. Следователно, щом това е така, на жалбоподателите не следвало да се присъжда каквото и да било обезщетение.

141    Парламентът отбелязва освен това, че според член 94 от Процедурния правилник производството пред Съда на публичната служба е безплатно. Този правилник впрочем не предвиждал възможност за осъждане на загубила делото страна да заплати „невъзстановими“ разходи по производството. В резултат на това искането за плащане на такива разходи следвало да бъде обявено за недопустимо.

2.     Преценка на Съда на публичната служба

142    Според постоянната съдебна практика ангажирането на отговорността на Общността предполага кумулирането на съвкупност от условия, що се отнася до неправомерността на поведението, за което се упрекват институциите, наличието на действителна вреда и на причинно-следствена връзка между поведението и претендираната вреда (Решение на Съда от 16 декември 1987 г. по дело Delauche/Комисия, 111/86, Recueil, стp. 5345, точка 30, Решение на Първоинстанционния съд от 27 ноември 2003 г. по дело Bories и др./Комисия, T‑331/00 и T‑115/01, Recueil FP, стp. I‑A‑309 и II‑1479, точка 192, Решение на Съда на публичната служба от 10 октомври 2007 г. по дело Berrisford/Комисия, F‑107/06, все още непубликувано в Сборника, точка 109). Ако едно от тези условия не е налице, искането за обезщетение се отхвърля изцяло, без да е необходимо да се разглеждат останалите условия.

143    Що се отнася до правомерността на поведението, в което е упрекнат Парламентът, жалбоподателите не излагат в жалбите си други доводи освен тези, посочени в подкрепа на направеното от тях възражение за незаконосъобразност на член 78 от УРДС в рамките на искането за отмяна. Както следва от точка 96 от настоящото решение, възражението се основава по същество на три оплаквания, а именно нарушението на член 283 ЕО, нарушението на принципа на недопускане на дискриминация и накърняването на стабилността на заетостта. Възражението за незаконосъобразност обаче бе отхвърлено, тъй като никой от изтъкнатите в негова подкрепа доводи не бе уважен.

144    В резултат на това искането за обезщетение следва да бъде отхвърлено, освен ако жалбоподателите надлежно докажат неправомерност на поведението, в което упрекват Парламента.

 По съдебните разноски

145    По силата на член 122 от Процедурния правилник разпоредбите на глава осма от дял II от посочения правилник относно съдебните разноски и разходите, свързани с производството, се прилагат само по отношение на делата, образувани пред Съда на публичната служба, считано от датата на влизане в сила на този правилник, а именно 1 ноември 2007 г. Приложимите в тази материя разпоредби на Процедурния правилник на Първоинстанционния съд продължават да се прилагат съответно към висящите дела пред Съда на публичната служба преди тази дата.

146    По смисъла на член 87, параграф 2 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. По силата на член 88 от същия правилник обаче в спорове между Общностите и техни служители институциите понасят направените от тях разходи. Тъй като жалбоподателите са загубили делото, следва да бъде взето решението, че всяка страна понася направените от нея съдебни разноски.

По изложените съображения

СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав)

реши:

1)      Отхвърля жалбата.

2)      Всяка от страните понася направените от нея съдебни разноски.

Kanninen Boruta Van Raepenbusch

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 30 април 2009 година.

Секретар       Председател

W. Hakenberg       H. Kanninen

Съдържание

Правна уредба

1.  Условията за работа на другите служители на Европейските общности

2.  Рамково споразумение за срочната работа

Обстоятелства в основата на спора

Производство и искания на страните

По допустимостта на жалбата

1.  Доводи на страните

2.  Преценка на Съда на публичната служба

По искането за отмяна

1.  Доводи на страните

2.  Съображения на Съда на публичната служба

По допустимостта на възражението за незаконосъобразност

По основателността на възражението за незаконосъобразност

По твърдяното нарушение на член 283 ЕО

По твърдяното нарушение на принципа на недопускане на дискриминация

По стабилността на заетостта

–  Възможност за длъжностно лице или служител да се позовава на Директива 1999/70 срещу общностна институция

–  По съдържанието на Рамковото споразумение

По искането за обезщетение

1.  Доводи на страните

2.  Преценка на Съда на публичната служба

По съдебните разноски

ПРИЛОЖЕНИЕ

С оглед на големия брой жалбоподатели по това дело, техните имена не се възпроизвеждат в настоящото приложение.

Текстовете на настоящото решение и на цитираните в него решения на съдилищата на Общността, които все още не са публикувани в Сборника, са достъпни на уебсайта на Съда: www.curia.europa.eu

* Език на производството: френски.