ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(трети състав)

28 септември 2011 година

Дело F‑12/11

André Hecq

срещу

Европейска комисия

„Публична служба — Професионално заболяване — Инвалидизиране — Искане за възобновяване на професионалната дейност — Искане на обезщетение за вреди и загуби“

Предмет:      Жалба, подадена на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ по силата на член 106а от него, с която по същество г‑н Hecq иска отмяната на мълчаливия отказ от 15 април 2010 г. на Комисията по искането му от 15 декември 2009 г., на първо място, да възобнови своята професионална дейност, на второ място, да му се изплати сума, равна на разликата между, от една страна, възнаграждението, което би получил, ако беше останал на служба от 1 август 2003 г. нататък, и от друга страна, пенсията за инвалидност, която е получил, считано от тази дата, увеличена с лихви за забава, и на трето място, да му се изплати обезщетение в размер от 50 000 EUR

Решение:      Отхвърля жалбата като явно недопустима. Жалбоподателят понася всички съдебни разноски.

Резюме

1.      Длъжностни лица — Жалба — Срокове — Преклудиране — Възобновяване — Условие — Съществено ново обстоятелство

(член 90, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)

2.      Длъжностни лица — Социална сигурност — Осигуряване за злополука и професионално заболяване — Инвалидност — Различни режими

(членове 73 и 78 от Правилника за длъжностните лица; член 25 от правната уредба относно покритието на рисковете от злополука и професионално заболяване)

3.      Длъжностни лица — Жалба — Иск за обезщетение — Правни основания — Незаконосъобразност на решение на органа по назначаването, което не е било обжалвано в предвидения срок — Недопустимост

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

1.      Длъжностно лице, което сезира органа по назначаване с искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника, не може да придобие в своя полза право на жалба срещу решение, което е станало окончателно поради изтичането на сроковете за обжалване.

Вярно е, че наличието на ново и съществено обстоятелство може да обоснове подаването на искане за преразглеждане на подобно решение.

Макар и решение на органа по назначаването, с което се отказва на заинтересованото лице признаване на степен на инвалидност на основание член 73 от Правилника, безспорно да представлява ново обстоятелство, все пак то не може да се окачестви като съществено обстоятелство в рамките на производството, проведено по силата на член 78 от Правилника.

(вж. точки 41—43)

Позоваване на:

Съд — 26 септември 1985 г., Valentini/Комисия, 231/84, точка 14

Първоинстанционен съд — 22 септември 1994 г., Carrer и др./Съд, T‑495/93, точка 20; 14 юли 1998 г., Lebedef/Комисия, T‑42/97, точка 25

2.      В член 25 от правната уредба относно покритието на рисковете от злополука и професионално заболяване на длъжностните лица е уточнено, че признаването на трайна пълна или частична инвалидност в приложение на член 73 от Правилника и на правната уредба относно покритието не засяга по никакъв начин прилагането на член 78 от Правилника, и обратно. Членове 73 и 78 от Правилника преследват различни цели и се основават на различни понятия.

(вж. точки 44 и 54)

Позоваване на:

Съд на публичната служба — 14 септември 2011 г., A/Комисия, F‑12/09, точки 146—150 и цитираната съдебна практика

3.      Длъжностно лице, което не е подало в предвидения срок жалба за отмяна на увреждащ го акт, не би могло да санира този пропуск и в известен смисъл да си осигури нови срокове за обжалване, като подаде искане за обезщетение.

Също така длъжностно лице, което не е обжалвало своевременно увреждащо го решение на органа по назначаването, не може да се позове на твърдяната незаконосъобразност на това решение в рамките на иск за отговорност. Длъжностно лице, което желае да предяви иск за обезщетение на основание на незаконосъобразностите, с които е опорочен увреждащият акт, трябва да започне предвидената в Правилника досъдебна процедура не по-късно от три месеца, считано от уведомяването му за този акт, що се отнася не само до материалните, но и до неимуществените вреди.

(вж. точки 50 и 51)

Позоваване на:

Съд — 7 октомври 1987 г., Schina/Комисия, 401/85, точка 9

Първоинстанционен съд — 24 януари 1991 г., Latham/Комисия, T‑27/90, точка 38; 27 юни 1991 г., Valverde Mordt/Съд, T‑156/89, точка 144; 13 юли 1993 г., Moat/Комисия, T‑20/92, точка 46; 28 юни 2005 г., Ross/Комисия, T‑147/04, точка 48

Съд на публичната служба — 21 февруари 2008 г. Skoulidi/Комисия, F‑4/07, точка 70