ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

J. RICHARD DE LA TOUR

представено на 9 декември 2020 година(1)

Дело C‑414/20 PPU

MM

Наказателно производство

в присъствието на

Специализирана прокуратура

(Преюдициално запитване, отправено от Специализиран наказателен съд, България)

„Преюдициално запитване — Спешно преюдициално производство — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Европейска заповед за арест — Рамково решение 2002/584/ПВР — Член 6, параграф 1 и член 8, параграф 1, буква в) — Процедури за предаване между държавите членки — Европейска заповед за арест, издадена въз основа на национален акт за привличане на обвиняем — Понятие „заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 47 — Ефективна съдебна защита“

I.      Въведение

1.        Настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 и член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки(2), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 година(3), и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2.        Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, в хода на което в подкрепа на искане за изменение на взета по отношение на ММ мярка за неотклонение задържане под стража е оспорена валидността на издадена спрямо него европейска заповед за арест.

3.        Отправените от Специализирания наказателен съд въпроси се отнасят по същество до понятието „национална заповед за задържане“ като правно основание на европейска заповед за арест и до условията и действителния обхват на ефективната съдебна защита, която трябва да бъде гарантирана в издаващата държава членка на лице, което е било предадено в изпълнение на издадена срещу него европейска заповед за арест.

II.    Правна уредба

1.      Рамково решение 2002/584

4.        Член 1, параграфи 1 и 3 от Рамково решение 2002/584 гласи:

„1.      Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване на друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.

[…]

3.      Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от Договора за Европейския съюз“.

5.        Член 6, параграфи 1 и 3 от Рамково решение 2002/584 предвижда:

„1.      Издаващият съдебен орган е съдебният орган на държавата членка, издала европейската заповед за арест, компетентен да я издаде съгласно правото на тази държава.

[…]

3.      Всяка държава членка следва да уведоми генералния секретариат на Съвета за компетентните съдебни органи според своето законодателство“.

6.        Член 8, параграф 1, буква в) от това рамково решение, озаглавен „Съдържание и форма на европейската заповед за арест“, гласи:

„Европейската заповед за арест съдържа следната информация в съответствие с формуляра, включен в приложението:

[…]

в)      доказателства за влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, попадащ в обхвата на членове 1 и 2“.

7.        В приложението към това решение е предвиден специален формуляр, който издаващите съдебни органи трябва да попълват, като посочат конкретно изискваната информация(4). Буква б), 1 от този формуляр се отнася до решението, въз основа на което е издадена заповедта, а именно „[з]аповед за арест или решение със същия правен ефект“.

2.      Българското право

8.        Рамково решение 2002/584 е транспонирано в българското право със Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест, наричан по-нататък „ЗЕЕЗА“(5), като в член 37 от този закон съдържа разпоредби относно издаването на европейска заповед за арест, чийто текст е почти идентичен с текста на разпоредбите на член 8 от това рамково решение.

9.        Съгласно член 56, алинея 1, точка 1 от ЗЕЕЗА в досъдебната фаза прокурорът е компетентен да издаде европейска заповед за арест за обвиняем. В тази фаза на наказателното производство българското законодателство не предвижда възможност за участие на съд при издаване на европейската заповед за арест, нито преди нейното издаване, нито в по-късен момент(6). По-специално няма законова възможност за обжалване пред съд на европейската заповед за арест, която е издадена от прокурора. Съгласно член 200 от Наказателно-процесуалния кодекс (наричан по-нататък „НПК“), във връзка с член 66 от ЗЕЕЗА, европейската заповед за арест може да се обжалва само пред прокурор от по-горестоящата прокуратура.

10.      Постановлението за принудително довеждане, което има за цел довеждане на обвиненото в извършване на престъпление лице пред разследващите полицейски органи, е уредено в член 71 от НПК. Постановлението за принудително довеждане не подлежи на обжалване пред съд. То може да се обжалва само пред прокурора.

11.      Привличането в качеството на обвиняем на лице, което е заподозряно в извършването на престъпление, е уредено по-конкретно в член 219 от НПК.

12.      Член 219, алинея 1 от НПК гласи: „[к]огато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице […], разследващият орган докладва на прокурора и привлича лицето като обвиняем със съставяне на съответно постановление“. Става въпрос за акт, който се издава от разследващия орган под контрола на прокурора. Целта на постановлението е да се информира лицето, заподозряно в извършването на престъпление за повдигнатото обвинение, и да му се даде възможност да се защити (член 219, алинеи 4—8 и член 221 от НПК)(7). Това постановление няма като правно действие задържането на обвиняемия. За тази цел може да бъдат постановени друг вид актове: постановление по член 64, алинея 2 от НПК за довеждане пред съд и постановление по член 71 от НПК за принудително довеждане пред разследващите полицейски органи.

13.      Постановлението на разследващия орган за привличане на обвиняем не подлежи на обжалване пред съд. То може да се обжалва само пред прокурора. В тази връзка член 200 от НПК предвижда, че „[п]остановленията на разследващия орган се обжалват пред прокурора. Постановленията на прокурора, които не подлежат на съдебен контрол, се обжалват пред прокурор от по-горестоящата прокуратура, чието постановление не подлежи на обжалване“.

14.      Вземането на мярка за неотклонение задържане под стража по отношение на обвиняем в досъдебното производство е уредено в член 64 от НПК.

15.      Съгласно член 64, алинея 1 от НПК „[м]ярка за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство се взема от съответния първоинстанционен съд по искане на прокурора“.

16.      За да отправи такова искане до съда за вземане на най-тежката мярка за неотклонение по отношение на обвиняемото лице в досъдебното производство, прокурорът трябва да прецени дали са налице основанията по член 63, алинея 1 от НПК(8).

17.      По реда на член 64, алинея 2 от НПК прокурорът може да постанови задържане на обвиняемия до 72 часа, за да осигури явяването му пред съответния съд, който евентуално да вземе мярка за неотклонение задържане под стража.

18.      Член 64, алинея 3 от НПК гласи: „[С]ъдът незабавно разглежда делото […] с участието на […] обвиняемия […]“(9).

19.      Съгласно член 64, алинея 4 от НПК съдът е органът, компетентен да разгледа искането за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража, да прецени налице са основанията за определяне на тази мярка и да избере дали да вземе по-лека мярка за неотклонение или изцяло да откаже вземането на мярка за неотклонение по отношение на обвиняемия.

20.      Съгласно член 270 от НПК, озаглавен „Произнасяне по мярката за неотклонение и другите мерки за процесуална принуда в съдебното производство“:

„1.      Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата.

2.      Съдът се произнася с определение в открито заседание.

[…]

4.      Определението по ал. 2 и 3 подлежи на обжалване и протестиране […]“.

III. Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

21.      В България се води наказателно производство срещу четиридесет и едно лица за участие в организирана престъпна група за разпространение на наркотици. Шестнадесет от тези лица, сред които и ММ, са се укрили.

22.      С постановление от 8 август 2019 г. за принудително довеждане на основание член 71 от НПК(10) разследващият орган обявява ММ за издирване с цел принудителното му довеждане в сградата на полицията Това постановление има като свое правно действие задържането на ММ на национална територия.

23.      Постановлението за принудително довеждане може да бъде издадено от прокурор или от разследващ полицай, който действа под контрола на прокурора. Запитващата юрисдикция уточнява, че съгласно българското законодателство няма изискване издаването или изпълнението на въпросното постановление да подлежи на предварително или последващо одобрение от прокурора или от съда. Следователно принудителното довеждане може да бъде разпоредено и само от разследващите полицейски органи при отказ на обвиняемия да се яви пред тях.

24.      Запитващата юрисдикция посочва, че по делото в главното производство постановлението за принудително довеждане е издадено от разследващ полицай (Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ към Министерство на вътрешните работи, България) и че реално никога не е изпълнено.

25.      Предвид описаните особености на постановлението за принудително довеждане запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали такъв национален акт може да се счита за „заповед за задържане“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584. Тези съмнения са породени от факта, че постановлението за принудително довеждане е издадено само от разследващ полицай без участието (предварително или последващо) на прокурор или съдия и че продължителността на свързаното с него задържане е ограничена само в рамките на необходимото за довеждането на издирваното лице пред разследващия полицай.

26.      Освен постановлението от 8 август 2019 г., с което е разпоредено принудително довеждане, запитващата юрисдикция посочва, че след одобрение на прокурора с постановление на разследващия орган от 9 август 2019 г.(11) MM е привлечен в качеството на обвиняем за участие в организирана престъпна група за разпространение на наркотици. Тъй като MM се укрил, това постановление, чието правно действие според запитващата юрисдикция не е задържането на лицето, е предявено единствено на служебния му защитник. Запитващата юрисдикция уточнява, че единственото правно действие на постановлението за привличане на обвиняем, което следва да се счита за издадено от прокурора, е информирането на лицето за повдигнатото обвинение и предоставянето на възможност да се защити, като даде обяснения или представи доказателства.

27.      На 16 януари 2020 г. прокурорът издава европейска заповед за арест по отношение на ММ. В графата „[р]ешение, въз основа на което е издадена заповедта“, в точка 1, озаглавена „[з]аповед за арест или съдебно решение със същия правен ефект“, е посочено единствено постановлението за привличане на обвиняем от 9 август 2019 г., издадено от разследващия орган, с което ММ е привлечен в качеството на обвиняем. MM обаче не е намерен и съответно не е задържан.

28.      На 25 март 2020 г. делото е внесено в съда за разглеждане по същество. На 16 април 2020 г. прокурорът прави искане за вземане на мярка задържане под стража по отношение на укриващите се подсъдими, включително и по отношение на ММ. В открито съдебно заседание, проведено на 24 април 2020 г., запитващата юрисдикция оставя искането без разглеждане с аргумента, че по националния закон не е възможно да се постанови такова задържане в отсъствието на подсъдимия. Отказът на запитващата юрисдикция да се произнесе по искането не е протестиран от прокурора.

29.      Запитващата юрисдикция отбелязва, че положението на MM се различава от положението на повечето подсъдими, които са се укрили. Всъщност, освен разпореденото с постановлението от 8 август 2019 г. принудително довеждане, спрямо MM не е издавана друга национална заповед за задържане. В тази връзка запитващата юрисдикция уточнява, че не е издавано постановление на основание член 64, алинея 2 от НПК срещу MM(12).

30.      На 5 юли 2020 г. в изпълнение на европейската заповед за арест MM е задържан в Испания. На 28 юли 2020 г. MM е предаден на българските съдебни органи. Същия ден прокурорът внася искане за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража по отношение на MM. Въз основа на това искане същия ден запитващата юрисдикция постановява принудителното довеждане на ММ за участие в съдебното заседание.

31.      На 29 юли 2020 г. в съдебно заседание, на което ММ се явява лично и е изслушан, запитващата юрисдикция взема спрямо него мярка за неотклонение задържане под стража.

32.      От акта за преюдициално запитване е видно, че при вземането на тази мярка за неотклонение, запитващата юрисдикция приема, позовавайки се на практиката на Съда(13), че разглежданата европейска заповед за арест е издадена от некомпетентен орган, а именно само от прокурор, без участието на съд.

33.      Запитващата юрисдикция приема също, че тази европейска заповед за арест е издадена, без в нея да е посочен действителен национален акт за задържане — доколкото е посочено само постановлението за привличане на обвиняем от 9 август 2019 г., което няма за последица задържането на ММ.

34.      С оглед на тези обстоятелства запитващата юрисдикция стига до извода, че разглежданата европейска заповед за арест е незаконосъобразна.

35.      Запитващата юрисдикция обаче изразява съмнения дали на този етап от производството може да установи незаконосъобразността на европейската заповед за арест, доколкото, от една страна, процедурата по издаване и изпълнение на европейската заповед за арест вече била приключила окончателно, и от друга, доколкото така по косвен начин щяла да осъществи съдебен контрол върху акта на прокурора. Такъв контрол обаче бил забранен от българското право.

36.      Запитващата юрисдикция счита също, че такъв контрол би довел до извършването на преценка относно законосъобразността на решението на испанските съдебни органи за изпълнение на европейската заповед за арест и предаване на MM на българските съдебни органи. Освен това запитващата юрисдикция изразява резерви дали и до каква степен този порок на европейската заповед за арест, ако бъде валидно установен, се отразява на възможността по отношение на MM да бъде постановено постоянно задържане.

37.      Изправена пред тези трудности да прецени действителното значение на незаконосъобразността на европейската заповед за арест спрямо последващото производство, образувано с цел постоянното задържане на ММ, на този етап от производството запитващата юрисдикция вече намира за необходимо отправянето на преюдициално запитване. Въпреки това, при липсата на задължение за отправяне на такова запитване за първоинстанционните съдебни органи, запитващата юрисдикция, която действа като първа съдебна инстанция, предоставя тази инициатива на втората съдебна инстанция.

38.      На 5 август 2020 г. MM обжалва определението, с което по отношение на него е взета мярка за неотклонение задържане под стража, като изтъква по-конкретно незаконосъобразността на европейската заповед за арест, позовавайки се на практиката на Съда, и иска от втората съдебна инстанция да отправи преюдициално запитване до Съда.

39.      На 14 август 2020 г. втората съдебна инстанция потвърждава задържането на ММ, без да засяга въпросите, свързани с пороците в европейската заповед за арест, и отхвърля искането на защитата за отправяне на преюдициално запитване до Съда.

40.      На 27 август 2020 г. MM подава ново искане пред запитващата юрисдикция на основание член 270 от НПК за преразглеждане на законосъобразността на взетата по отношение на него мярка за неотклонение задържане под стража(14).

41.      В открито съдебно заседание, проведено на 3 септември 2020 г., MM посочва по-специално че европейската заповед за арест е незаконосъобразна, като тази незаконосъобразност не била отчетена от испанския изпълняващ съдебен орган, поради факта че ММ е изразил съгласие за предаване на българските органи. MM изтъква правото да се позове на тази незаконосъобразност пред запитващата юрисдикция и твърди, че посочената незаконосъобразност опорочава и последващото му задържане. Поради това MM иска отмяна на задържането. За разлика от това прокурорът поддържа, че европейската заповед за арест е напълно законосъобразна съгласно българското право.

42.      Макар запитващата юрисдикция да счита европейската заповед за арест действително за законосъобразна съгласно българското право, тя все пак намира, че са налице сериозни основания тази заповед за арест да се приеме за незаконосъобразна с оглед на правото на Съюза. Запитващата юрисдикция отбелязва, че изпитва сериозни затруднения да отчете значението на тази незаконосъобразност спрямо задържането, което само по себе си ѝ изглежда напълно законосъобразно.

43.      При тези обстоятелства Специализираният наказателен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Съответен ли е на член 6, алинея 1 от Рамково решение 2002/584 национален закон, съобразно който европейската заповед за арест и националният акт, въз основа на който тя е издадена, се издават само от прокурора, без възможност съдът да вземе участие или да упражни предварителен или последващ контрол?

2)      Съответна ли е на член 8, алинея 1, буква в) от Рамково решение 2002/584 европейска заповед за арест, която е издадена въз основа на акта за привличане на търсеното лице като обвиняем, без този акт да се отнася до задържането му?

3)      При отрицателен отговор: Когато при издаването и контрола върху европейска заповед за арест не се допуска участие на съдебна юрисдикция и също така тя е издадена въз основа на национален акт, който не предвижда задържане, но при все това тази европейска заповед за арест бъде реално изпълнена и търсеното лице предадено, то следва ли на търсеното лице да се предостави ефективно правно средство за защита в рамките на същото наказателно производство, в което е издадена тази европейска заповед за арест. Следва ли ефективното правно средство за защита да представлява поставянето на търсеното лице в такова положение, в което би се намирало, ако нарушението не е било извършено?“.

44.      Съдът реши да разгледа преюдициалното запитване по реда на спешното производство.

IV.    Анализ

45.      Струва ми се, че поставените от запитващата юрисдикция въпроси могат да се разделят на три направления. Първото направление е свързано с валидността на издадената по отношение на MM европейска заповед за арест. Второто направление засяга въпроса дали контролът за валидността на тази европейска заповед за арест може да бъде осъществен от запитващата юрисдикция в рамките на производство по искане за изменение на мярката за неотклонение задържане под стража на ММ, въпреки че според тази юрисдикция националното процесуално право не предвижда обжалване по съдебен ред на посочената европейска заповед за арест, издадена от прокурор, а само обжалване пред прокурор от по-горестоящата прокуратура. Накрая, третото направление се отнася до последиците, които установяването на невалидността на разглежданата в главното производство европейска заповед за арест би могло да има по отношение на задържането на ММ.

46.      Преди да разгледам тези три направления на настоящото преюдициално запитване, ще направя някои предварителни бележки, за да уточня, че то не се отнася нито до решението за изпълнение на европейската заповед за арест, взето от испанския съдебен орган, нито до квалификацията на българския прокурор като „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584.

1.      Предварителни бележки относно обхвата на преюдициалното запитване

1.      Относно ролята на изпълняващия съдебен орган

47.      Какъв е обхватът на задълженията, наложени на изпълняващия съдебен орган, в случаите, когато трябва да разгледа европейска заповед за арест и да реши дали да я изпълни, е сложен въпрос, чиито рамки все още не са изцяло определени от Съда в неговата съдебна практика, макар тази съдебна практика вече да съдържа множество индикации, които могат да служат за насоки на този орган(15). Безспорно е, че на изпълняващия съдебен орган често се налага да поддържа равновесие между бързината при изпълнение на европейска заповед за арест и контрола върху нейната редовност(16).

48.      В писменото си становище, както и в съдебното заседание испанското правителство представя редица доводи в подкрепа на взетото от изпълняващия съдебен орган решение за предаване на MM на издаващия съдебен орган.

49.      Важно е да се подчертае, че поставените от запитващата юрисдикция въпроси не приканват Съда да извърши преценка (пряко или непряко) на решението на изпълняващия съдебен орган.

50.      Делото в главното производство е висящо пред съдебна юрисдикция на издаващата държава членка и в съответствие с практиката на Съда, съгласно която гарантирането на правата на лицето, чието предаване е поискано, е на първо място отговорност на издаващата държава членка(17), въпросите, които тази юрисдикция отправя до Съда, се отнасят до условията и до обхвата на тази гаранция в издаващата държава членка.

2.      Относно квалифицирането на българския прокурор като „издаващ съдебен орган“

51.      Предвид формулировката на първия преюдициален въпрос, запитващата юрисдикция явно изхожда от предпоставката, че качеството на „издаващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 е обусловено по-специално от това дали е предвиден съдебен контрол върху решението за издаване на европейската заповед за арест и върху националния акт, на който се основава тази европейска заповед за арест.

52.      Всъщност запитващата юрисдикция посочва, че настоящото дело се отнася до разпоредба от националното право, а именно до член 56, алинея 1, точка 1 от ЗЕЕЗА, който предоставя изключителна компетентност на прокурора да издава европейска заповед за арест в досъдебното производство. Според запитващата юрисдикция националният акт за привличане на обвиняем, въз основа на който е издадена разглежданата европейска заповед за арест, също трябва да се счита за постановен от прокурора. Посочената юрисдикция изтъква, че в българското право не е предвидено обжалване по съдебен ред на тези два акта и поради това счита за необходимо Съдът да се произнесе относно съответствието на националното право с член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584.

53.      Целта на последната разпоредба е да определи издаващия съдебен орган като „съдебният орган на държавата членка, издала европейската заповед за арест, компетентен да я издаде съгласно правото на тази държава“.

54.      Съдът обаче е приел, че наличието на възможност за обжалване по съдебен ред на решението за издаване на европейска заповед за арест, взето от орган, който не е юрисдикция, не означава, че е налице условие, което да позволи този орган да бъде квалифициран като „издаващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584. Подобно изискване не попада в обхвата на устройствените и организационни правила за дейността на посочения орган, а се отнася до производството по издаване на такава заповед(18).

55.      При тези обстоятелства следва да се приеме, че по същество запитващата юрисдикция иска от Съда да се произнесе по въпроса дали Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че в случай че компетентността за издаването на европейска заповед за арест с цел наказателно преследване е предоставена на орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, не е юрисдикция, изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, са изпълнени, когато съгласно законодателството на издаващата държава членка условията за издаване на тази европейска заповед за арест и на националния акт, на който се основава тази европейска заповед за арест, не могат да подлежат на съдебен контрол в тази държава членка преди или след предаването на издирваното лице.

56.      За сметка на това запитващата юрисдикция, изглежда, не поставя под съмнение квалифицирането на българския прокурор като „издаващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 с оглед на признаците, изложени от Съда, които позволяват да се възприеме тази квалификация.

57.      По отношение на тези признаци на квалификацията е достатъчно да се отбележи приетото от Съда, че „понятието „издаващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 може да включва органите на дадена държава членка, които, без да е задължително да бъдат съдилища или юрисдикции, участват в наказателното правораздаване на тази държава членка и действат независимо при упражняване на функциите, присъщи на издаването на европейска заповед за арест, като тази независимост изисква да съществуват подходящи устройствени и организационни правила, които да гарантират, че при приемането на решение за издаване на такава заповед за арест издаващият съдебен орган не е изложен на какъвто и да било риск, по-специално да му бъдат давани конкретни указания за действия от страна на изпълнителната власт“(19).

58.      В конкретния случай участието на българските прокурори в наказателното правораздаване не се оспорва.

59.      По въпроса дали посочените прокурори действат независимо при изпълнението на функциите, присъщи на издаването на европейска заповед за арест, от писмения отговор на българското правителство на конкретен въпрос на Съда в тази връзка, следва, че съгласно член 117, алинея 2 от Конституцията съдебната власт е независима и при осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона. Съгласно член 1a, алинея 1 от Закона за съдебната власт(20) съдебната власт е държавна власт, която защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Алинея 2 от същия член установява отново принципа на независимост на съдебната власт. Съгласно член 3 от Закона за съдебната власт при постановяване на своите актове съдиите, прокурорите и следователите се основават на закона и на събраните по делото доказателства. Българското правителство уточнява, че в българската правна система, прокурорът е орган на съдебната власт, който е конституционно независим от органите на законодателната и изпълнителната власт(21). В съответствие с член 14, алинея 1 от НПК прокурорът взема решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководи от закона.

60.      Освен това въз основа на данните, съдържащи се в акта за преюдициално запитване, и в Информационното табло на ЕС в областта на правосъдието за 2020 г.(22), Европейската комисия приема, че българските прокурори участват в наказателното правораздаване в България и действат независимо при упражняване на функциите, присъщи на издаването на европейска заповед за арест.

61.      За разлика от това, MM изразява съмнения дали българските прокурори отговарят на критериите за независимост и безпристрастност, като подчертава тяхната зависимост от прокурора от по-горестоящата прокуратура и от главния прокурор на Република България.

62.      Доколкото, с оглед на мотивите на акта за преюдициално запитване, запитващата юрисдикция не поставя въпроси, свързани с независимостта на прокурорите при упражняване на функциите, присъщи на издаването на европейска заповед за арест, намирам, че Съдът не следва да се произнася относно този аспект.

63.      Ето защо смятам, че отправените от запитващата юрисдикция преюдициални въпроси би трябвало да накарат Съда да съсредоточи своята проверка върху редовността на процедурата по издаване на европейската заповед за арест, която е условие за нейната валидност.

2.      Относно редовността на процедурата по издаване на европейска заповед за арест като условие за нейната валидност

64.      Запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали процедурата по издаване на разглежданата в главното производство европейска заповед за арест е проведена при спазване на защитата на две равнища на правата на издирваното лице, както това се изисква от Съда. По-конкретно, европейската заповед за арест не била издадена въз основа на „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584 и при всички положения нито националният акт, въз основа на който е издадена европейската заповед за арест, нито самата европейска заповед за арест, които са постановени от прокурора, подлежали на обжалване по съдебен ред. Поради това процедурата по издаване на разглежданата по делото в главното производство европейска заповед за арест не отговаряла на изискванията за ефективна съдебна защита и водела до невалидност на тази европейска заповед за арест.

65.      За да се отговори на тези аспекти на поставените от запитващата юрисдикция въпроси, следва да се припомни практиката на Съда във връзка със защитата на две равнища на правата, която трябва да бъде осигурена на лицата, срещу които е издадена европейска заповед за арест.

66.      От тази съдебна практика е видно, че „когато се издава европейска заповед за арест с оглед на задържане и предаване от друга държава членка на издирвано лице с цел наказателно преследване, това лице е трябвало да може да се ползва в първия етап на процедурата от процесуалните гаранции и основните права, чиято защита трябва да се осигури от съдебните органи на издаващата държава членка съгласно приложимото национално право по-конкретно с цел приемането на национална заповед за арест“(23).

67.      По този начин системата на европейската заповед за арест съдържа „защита на две равнища на процесуалните и основните права, от които трябва да се ползва издирваното лице, доколкото към съдебната защита, предвидена на първото равнище, при приемането на националното решение, каквато е националната заповед за арест, се добавя тази, която трябва да се осигури на второто равнище, при издаването на европейската заповед за арест, до което евентуално може да се стигне в кратък срок след приемането на посоченото национално съдебно решение“(24).

68.      Поради това, „що се отнася до мярка като европейската заповед за арест, която е от естество да засегне правото на свобода на съответното лице, тази защита предполага приемането на решение, което отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, поне на едно от двете равнища на посочената защита“(25).

69.      От това следва, че „когато правото на издаващата държава членка предоставя компетентност за издаване на европейска заповед за арест на орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, не е съдия или юрисдикция, националното съдебно решение като национална заповед за арест, към което се добавя европейската заповед за арест, от своя страна трябва да отговаря на тези изисквания“(26).

70.      Освен това „второто ниво на защита на правата на съответното лице предполага, че издаващият съдебен орган следи за спазването на необходимите условия за издаването на европейската заповед за арест и преценява по обективен начин дали това издаване е с пропорционален характер, отчитайки всички уличаващи и оневиняващи доказателства и без да е изложен на риска да бъде обвързан от изпълнението на външни указания, по-специално от страна на изпълнителната власт“(27).

71.      Освен това, „когато с правото на издаващата държава членка се предоставя компетентност за издаване на европейска заповед за арест на орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, сам по себе си не е юрисдикция, решението за издаване на такава заповед за арест, и по-специално пропорционалният характер на такова решение, трябва да може да подлежи в посочената държава членка на обжалване по съдебен ред, което изцяло отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита“(28).

72.      Според Съда „[с] такава жалба срещу решението за издаване на европейска заповед за арест, прието от орган, който, макар да участва в правораздаването и да се ползва от необходимата независимост по отношение на изпълнителната власт, не е юрисдикция, следва да се гарантира, че контролът за спазване на необходимите условия за издаването на европейска заповед за арест за целите на наказателното преследване, и по-специално контролът на нейния пропорционален характер, се упражнява в рамките на производство, в което се съблюдават изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита“(29).

73.      Предвид тази съдебна практика следва да се провери дали процедурата по издаване на разглежданата по делото в главното производство европейска заповед за арест е проведена в съответствие със защитата на две равнища на правата на съответното лице, така както изисква Съдът.

74.      Според мен в случая това не е така, и то още от първия етап на процедурата.

75.      Всъщност въз основа на информацията, с която разполага Съдът, и без да се засяга проверката, която следва да извърши запитващата юрисдикция, изглежда, че в разрез с изискването по член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584, тълкуван от Съда в решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi(30), правното основание на разглежданата в главното производство европейска заповед за арест не е национална заповед за задържане или подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила. Такова изискване обаче е пряко свързано с изискването за осигуряването на ефективна съдебна защита на съответното лице.

76.      В заключението си по делото Bob-Dogi(31) генералният адвокат Bot подробно излага причините, поради които е необходимо една европейска заповед за арест да е издадена въз основа на национално съдебно решение, което служи за нейно законово основание и поражда правните последици на национална заповед за задържане. Така той описва европейската заповед за арест като „оригиналният инструмент, създаден с Рамковото решение [2002/584], с който издаващият съдебен орган иска изпълнението на националното решение в пространството за свобода, сигурност и правосъдие“(32), като европейската заповед за арест „не се смесва със заповедта за издирване и задържане, за изпълнението на която е издадена“, а всъщност „съставлява акт, позволяващ привеждането в изпълнение в европейското съдебно пространство на подлежащ на изпълнение съдебен акт, с който се разпорежда задържането на издирваното лице“(33). Накратко, както европейската заповед за арест, така и националната заповед за задържане имат свои собствени функции, като първата е „инструмент за съдебно сътрудничество, който не представлява заповед за издирване и арест на съответното лице на територията на издаващата държава [членка]“(34).

77.      Според генералния адвокат Bot „липсата на издаване на национална заповед за задържане или на друго подлежащо на изпълнение съдебно решение със същата юридическа сила […] лишава европейската заповед за арест от законово основание“(35), което води до лишаване на „издирваното лице от процесуалните гаранции, които съпътстват издаването на национално съдебно решение и се добавят към гаранциите, свързани с процедурата за европейска заповед за арест“(36). Освен това генералният адвокат подчертава „рисковете за ограничаване на правото на защита, произтичащо от липсата на национално съдебно решение, което е основание за издаването на европейската заповед за арест“(37) и приема, че „налагането на строга рамка на мотивите за неизпълнение на европейската заповед за арест предполага съществуването в замяна на това на конкретни и ефективни процесуални гаранции за правото на защита в издаващата европейската заповед за арест държава членка, без които би било нарушено задължителното равновесие, присъщо на изграждането на европейско съдебно пространство, между изискванията за ефективност на наказателното правосъдие и задължението за опазване на основните права“(38). Следователно „условието, свързано с наличието на отделна от европейската заповед за арест национална заповед за задържане, по никакъв начин не е просто израз на педантичен и безполезен формализъм, а обратно, представлява основна гаранция за запазването на това равновесие в системата на Рамковото решение [2002/584]“(39) и това условие е „задължително за съществуването на взаимното доверие и за опазването на правата на издирваното лице“(40).

78.      По този начин условието европейската заповед за арест да почива на „общата процесуална база, изразяваща се в национален съдебен акт, с който се гарантира участието на независим и безпристрастен съд в налагането на принудителна мярка, […] придава минимално съществено значение на принципа за ефективна и равностойна [съдебна] защита и в резултат на това дава възможност за конкретното правно проявление на принципа на взаимно доверие“(41). Освен това „наличието на национална заповед за задържане, която служи за основание на европейската заповед за арест, трябва да се възприема като израз на принципа на [законност], който предполага правомощието за упражняване на принуда, съгласно което е издадена заповед за издирване, арест и задържане, да не може да се извършва извън законовите граници, определени от националното законодателство на всяка държава членка, в които публичният орган е оправомощен да издирва, преследва и съди заподозрените в извършването на престъпление лица“(42).

79.      От практическа гледна точка последиците от липсата на национална заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, който да служи за законово основание на европейската заповед за арест, в разрез с изискването по член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584, се изразяват в това, че „издирваното лице се лишава по този начин, поради липса на различен от европейската заповед за арест обжалваем акт, от възможността да оспори в издаващата държава членка законосъобразността на ареста и задържането си с оглед на разпоредбите на тази държава. Доколкото изпълняващият съдебен орган притежава само компетентност да се произнесе по отношение на предвидените в [това рамково] решение мотиви за неизпълнение, има риск цял аспект от законосъобразността на ареста и задържането да се отклони от всякакъв съдебен контрол“(43). Ето защо според генералния адвокат Bot „именно за да неутрализира риска от лишаването от гаранции, свързани с намесата на съд, пазител на личните свободи, законодателят на Съюза е предвидил, че европейската заповед за арест трябва да се основава на наличието на съдебно решение, прието съгласно процесуалните правила на издаващата държава членка“(44).

80.      Следвайки анализа, развит от генералния адвокат Bot, Съдът постановява, че „член 8, параграф 1, буква в) от Рамковото решение [2002/584] трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в тази разпоредба понятие „заповед за задържане“ трябва да се схваща като обозначаващо национална заповед за задържане, отделна от европейската заповед за арест“(45). Наред с езиковото тълкуване Съдът специално подчертава, че без предходна национална заповед за задържане процесуалните гаранции и основните права, чиято защита трябва да се осигури от съдебния орган на издаващата държава членка, биха били накърнени, тъй като съответните лица биха били лишени от първото равнище на защита на тези права и гаранции, тоест от защитата на чисто национално равнище(46).

81.      В решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi(47), Съдът приема, че макар членове 3, 4, 4а и 5 от Рамково решение 2002/584 да не оставят никакво място за други основания за неизпълнение, освен изброените в тях, това не променя факта, че тези разпоредби се основават на предпоставката, че съответната европейска заповед за арест отговаря на изискванията за редовност на същата, предвидени в член 8, параграф 1 от Рамковото решение(48).

82.      Впрочем според Съда „член 8, параграф 1, буква в) от Рамковото решение [2002/584] съдържа изискване за редовност, чието спазване представлява условие за валидността на европейската заповед за арест“(49). След като дадена европейска заповед за арест не се основава на предварително издадена и отделна от нея национална заповед за задържане, трябва да се счита, че тази европейска заповед за арест не отговаря на изискванията за редовност по член 8, параграф 1 от Рамково решение 2002/584(50).

83.      По този начин от решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi(51), следва недвусмислено, че една европейска заповед за арест е невалидна, когато е издадена без предшестваща я и отделна от нея национална заповед за задържане.

84.      В съответствие с тази съдебна практика при формулиране на преюдициалните въпроси запитващата юрисдикция изхожда от предпоставката, че е необходимо да е налице национална заповед за задържане, която предхожда европейската заповед за арест и е отделна от нея. Посочената юрисдикция отбелязва обаче, че Съдът все още не се е произнасял по въпроса дали европейска заповед за арест, която е издадена въз основа на национален акт за привличане на обвиняем, като постановлението за привличане на обвиняем от 9 август 2019 г., с което съответното лице официално се уведомява за повдигнатото срещу него обвинение, съответства на предвиденото в член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584.

85.      В това отношение запитващата юрисдикция подчертава, че за разлика от фактите в основата на решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi(52), по делото в главното производство съществува отделен от европейската заповед за арест национален акт, кой е изрично посочен в нея. Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че този акт не предвижда задържане на издирването лице.

86.      Според мен доводите на генералния адвокат в заключението Bob-Dogi, с които се обясняват причините за съществуването на изискването правното основание за издаване на европейска заповед за арест да е национална заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, е в подкрепа на тезата, че такъв национален акт трябва, от една страна, да има за цел издирването и задържането на обвиняемото лице, и от друга, да подлежи на обжалване пред съд, ако е постановен от орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, сам по себе си не е юрисдикция.

87.      Следователно въпросът дали постановлението за привличане на обвиняем от 9 август 2019 г., което е издадено от прокурора, може да се приравни на „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584 изисква да се определи точното значение на това понятие.

88.      На първо място, става въпрос за съдебен акт. В тази връзка Съдът е приел, че поради необходимостта да се осигури съгласуваност на тълкуването на различните разпоредби на Рамково решение 2002/584, тълкувателният извод, съгласно който понятието „съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от него трябва да се разбира като обозначаващо органите, участващи в наказателното правораздаване в държавите членки, по принцип би могъл да се отнесе и към член 8, параграф 1, буква в) от това рамково решение. Затова последно споменатата разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „съдебен акт“ се отнася до актовете на органите, които участват в наказателното правораздаване в държавите членки(53).

89.      Следователно, доколкото не се оспорва, че прокурорът е орган, на който е възложено да участва в наказателното правораздаване в България, издаденото от него постановление за привличане на обвиняем от 9 август 2019 г., трябва да се смята за „съдебен акт“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584(54).

90.      На второ място, за да попадне в обхвата на понятието „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584, националният акт, който служи за основание на европейска заповед за арест, дори да не се нарича „национална заповед за задържане“ в законодателството на държавата членка, трябва да поражда равностойни правни последици. Текстът на разпоредбата подкрепя това разбиране, доколкото в същия се посочва „друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“(55). Следователно, подобно на национална заповед за задържане, този акт трябва да поражда правното действие на заповед за издирване и задържане на обвиняемото лице.

91.      Поради това не споделям мнението испанското правителство, което, напротив, приема, че съгласно едно по-широко тълкуване това понятие обхваща по същество всеки подлежащ на изпълнение съдебен акт, който е насочен към наказателно преследване, и че национален акт като постановлението за привличане на обвиняем от 9 август 2019 г. е достатъчно правно основание за издаването на европейска заповед за арест.

92.      Въведената с Рамково решение 2002/584 система за съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси изисква правното основание на европейската заповед за арест да е национален акт, с който се разпорежда задържането на дадено лице на територията на издаващата държава членка. Всъщност целта на европейската заповед за арест е да продължи правното действие на национална заповед за задържане или на равностоен на нея съдебен акт извън издаващата държава членка. След като европейската заповед е изпълнена и лицето е предадено на издаващата държава членка, като по този начин е изчерпано нейното правно действие, е необходимо да продължава да е налице първоначалното национално правно основание, което да принуждава лицето да се яви пред съд на издаващата държава членка за провеждането на процесуално-следствени действия по наказателното производство. В този ред на мисли, подобно на Комисията, считам, че издаващият съдебен орган не може да използва европейската заповед за арест за задържането на лице в друга държава членка, когато не би могъл да разпореди това задържане въз основа на собственото си национално право. С други думи, според Комисията издаващият съдебен орган няма право да изисква от друга държава членка да направи повече от това, което самият той може да разпореди.

93.      Следователно понятието „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584 не се отнася до актовете, с които се възбужда наказателно преследване срещу конкретно лице, а до актовете, които са предназначени чрез мярка за процесуална принуда да позволят задържането на това лице с оглед на явяването му пред съд за извършване на процесуално-следствени действия по наказателното производство.

94.      От това следва, че европейска заповед за арест, която е издадена въз основа на акт за привличане на обвиняем като постановлението от 9 август 2019 г., който не представлява заповед за издирване и задържане на лице и чието правно действие според запитващата юрисдикция се изразява само в информиране на лицето за повдигнатото обвинение и в предоставянето на възможност да се защити чрез даване на обяснения или представяне на доказателства, не е в съответствие с член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584. Неспазването на изискването за редовност, предвидено в посочената разпоредба, засяга валидността на европейската заповед за арест.

95.      Следва да се добави и че постановлението за принудително довеждане, което е издадено от полицейската служба на 8 август 2019 г. на основание член 71 от НПК, също не би могло да представлява „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584. Всъщност, както посочва запитващата юрисдикция, постановлението за принудително довеждане е издадено само от разследващ полицай, без участието (предварително или последващо) на прокурор или съдия. Следователно това постановление не представлява съдебен акт(56).

96.      От гореизложените съображения следва, че с оглед на процесуалния контекст, в който е издадена разглежданата в главното производство европейска заповед за арест, и по аналогия с приетото от Съда в решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi(57), съдебната защита на две равнища по принцип липсва в положение като разглежданото в главното производство, в което е приложена процедура за издаване на европейска заповед за арест, без това издаване да е било предшествано от прието от националния съдебен орган решение, каквато е националната заповед за задържане, към която се добавя европейската заповед за арест(58).

97.      След уточняването на тези особености на делото в главното производство, според мен може да се приеме, че за сметка на това изискването за наличие на национална заповед за задържане щеше да бъде изпълнено, ако националният акт, въз основа на който е издадена европейската заповед за арест, беше постановление на прокурора на основание член 64, алинея 2 от НПК. Запитващата юрисдикция посочва обаче, че спрямо MM не е налагана такава мярка. Припомням, че става въпрос за мярка на процесуална принуда, която се изразява в задържане на обвиняемия до 72 часа за довеждането му пред съда, който може да вземе по отношение на обвиняемия мярка за неотклонение задържане под стража. В тази връзка запитващата юрисдикция уточнява, че посочената мярка за процесуална принуда е типичното правно основание в България за издаване на европейска заповед за арест в хода на досъдебното производство, което е видно и от информацията, предоставена на Съда от българското правителство(59).

98.      Дори и в този случай обаче възниква въпросът дали българското процесуално право отговаря на изискванията на Съда за ефективна съдебна защита. Поради това следва да се разгледа другото твърдение за нарушение, изтъкнато от запитващата юрисдикция, с което се поставя под съмнение редовността на процедурата по издаване на разглежданата в главното производство европейска заповед за арест, въпреки че изводът за липсата на национална заповед за задържане е напълно достатъчен, за да се приеме, че е налице несъобразяване с изискването за редовност по член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584 и съответно да се установи невалидността на тази европейска заповед за арест.

99.      Всъщност, за да обоснове съмненията си относно валидността на европейската заповед за арест, запитващата юрисдикция посочва, че съгласно българското процесуално право не е налице възможност за обжалване по съдебен ред нито на националните актове, постановени от прокурор, които служат за правно основание за издаването на европейска заповед за арест, нито на решението на прокурора за издаване на такава заповед. От данните, с които разполага Съдът, е видно, че както постановлението за принудително довеждане, така и постановлението за мярката за процесуална принуда за задържане до 72 часа за довеждането му пред съда, който е компетентен да вземе мярка за неотклонение задържане под стража, и решението за издаване на европейска заповед за арест, подлежат на обжалване само пред прокурор от по-горестоящата прокуратура.

100. По аналогия обаче с изискванията на Съда в случаите, когато прокурор издава европейската заповед за арест(60), считам, че националният акт на прокурора, който служи за правно основание за издаване на европейска заповед за арест, трябва да може да подлежи в издаващата държава членка на обжалване по съдебен ред, което отговаря изцяло на условията, присъщи на ефективната съдебна защита.

101. Смятам, че всъщност Съдът вече е наложил това изискване, като е приел, че когато, както в настоящия случай, правото на издаващата държава членка предоставя компетентност за издаване на европейска заповед за арест на орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, не е съдия или юрисдикция, „националното съдебно решение като национална заповед за арест, към което се добавя европейската заповед за арест, от своя страна трябва да отговаря на […] изисквания[та] [присъщи на ефективната съдебна защита]“(61).

102. Според Съда „[т]ака изпълняването на тези изисквания позволява да се гарантира на изпълняващия съдебен орган, че решението за издаване на европейска заповед за арест за целите на наказателното преследване се основава на национално производство, което подлежи на съдебен контрол, и че лицето, за което е издадена националната заповед за арест, се ползва с всички гаранции, характерни за този вид актове, в това число произтичащите от основните права и основните правни принципи, упоменати в член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584“(62).

103. От тази съдебна практика следва, че европейската заповед за арест трябва да се основава на национална заповед за задържане, която е издадена в рамките на национално производство, подлежащо на съдебен контрол(63).

104. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на запитващата юрисдикция, че член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че европейска заповед за арест трябва да се счита за невалидна, когато не е издадена въз основа на „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на тази разпоредба. Това понятие обхваща постановените от съдебен орган национални мерки за издирване и задържане на обвиняемо лице, които имат за цел довеждането му пред съд за извършване на процесуални действия по наказателното производство. Запитващата юрисдикция следва да провери дали национален акт за привличане на обвиняем като този, въз основа на който е издадена разглежданата в главното производство европейска заповед за арест, поражда такива правни последици.

3.      Относно компетентността на запитващата юрисдикция да осъществи съдебен контрол върху валидността на европейската заповед за арест

105. В мотивите за отправянето до Съда на третия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция посочва, че българското процесуално право не ѝ позволява да осъществи контрол върху валидността на европейска заповед за арест. Именно по тази причина иска Съдът да установи дали правото на Съюза ѝ предоставя компетентност за осъществяването на такъв контрол.

106. Запитващата юрисдикция припомня, че българското законодателство не предвижда възможност за съдебен контрол върху условията за издаване на национална заповед за задържане или на европейска заповед за арест.

107. Тя посочва, че Рамково решение 2002/584 също не предвижда право на ефективни правни средства за защита при нарушаване на правата на издирваното лице. Поради това следвало да се вземе предвид член 47 от Хартата, който според Съда „е достатъчен сам по себе си и не се нуждае от уточняване в разпоредби на правото на Съюза или на националното право, за да породи право за частноправните субекти, което те да могат да изтъкват като такова“(64).

108. Запитващата юрисдикция иска да се установи дали след като е изправена пред последиците от изпълнението на европейската заповед за арест в производство по искане за отмяна на задържането под стража на ММ, изискваната от член 47 от Хартата ефективна съдебна защита следва да бъде предоставена именно от тази юрисдикция, или обратното, тя следва да се десезира от проблемите, свързани с валидността на европейската заповед за арест, като предостави на ММ възможност да води ново дело за получаване на парично обезщетение.

109. Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно точка 69 от решение Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур)(65) за подходящо правно средство за защита е прието обжалването на европейската заповед за арест след предаването на задържаното лице. Тази юрисдикция иска да се установи дали такова ефективно правно средство за защита включва и навеждане на съответни доводи, свързани с валидността на европейска заповед за арест, пред съда, който преценява законосъобразността на мярката за неотклонение задържане под стража, какъвто е случаят със запитващата юрисдикция.

110. Освен това, доколкото за запитващата юрисдикция незаконосъобразността на тази европейска заповед за арест се корени именно в невъзможността за обжалване пред съд, според нея би било удачно именно тя да осъществи такъв съдебен контрол. Запитващата юрисдикция поставя и въпроса дали установяването от самата нея на незаконосъобразността на процесната европейска заповед за арест, по своето естество не представлява изискваното от практиката на Съда правно средство за защита пред съд, въпреки че националното право не допуска запитващата юрисдикция да извърши такова установяване. Тъй като националното право забранявало на запитващата юрисдикция упражняването на косвен съдебен контрол на акта на прокурора за издаване на европейска заповед за арест, тя счита, че единствено решение на Съда би могло да обоснове такава възможност.

111. С оглед на тези обстоятелства запитващата юрисдикция изразява мнението, че изпълнението на европейска заповед за арест не може да е основание за отказ от правна защита, предвид приетата от Съда възможност за обжалване на европейската заповед за арест дори и след предаване на издирваното лице.

112. Българското правителство смята, че служебните правомощия на запитващата юрисдикция, която в случая следва да се произнесе по реда на член 270 от НПК относно продължаването на задържането под стража на подсъдим, позволяват упражняването на съдебен контрол върху условията за издаване на европейска заповед за арест и нейния пропорционален характер, както това се изисква от Съда.

113. В тази връзка правителството посочва, че мярката за процесуална принуда, взета от прокурора по реда на член 64, алинея 2 от НПК, има за цел да осигури незабавното явяване на обвиняемия пред съответния съд(66). При необходимост прокурорът може да постанови задържане на лицето до 72 часа за довеждането му пред компетентния съд. Постановлението на прокурора, издадено на основание на тази разпоредба, го задължава да осигури явяването на обвиняемия пред съда незабавно след предаването му в изпълнение на европейска заповед за арест с оглед на разглеждането на искането на прокурора посоченият съд да вземе мярка за неотклонение задържане под стража.

114. Според българското правителство това задължение на прокурора да осигури незабавно явяването на издирваното и предадено въз основа на европейска заповед за арест лице пред съответния съд за произнасяне по искането за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража представлява последващ съдебен контрол на условията за издаване на европейската заповед за арест и на пропорционалния ѝ характер. Това положение било в съответствие с практиката на Съда(67).

115. Всъщност българското правителство посочва, че компетентният съд, който се произнася относно наличието на основанията за налагане на мярка за неотклонение задържане под стража по реда на член 63, алинея 1 от НПК, наред с преценка на необходимостта от вземането на такава мярка, задължително следва да извърши и проверка на изискваните условия за издаване на европейската заповед за арест, както и на нейния пропорционален характер, с оглед на критериите, посочени в член 63, алинея 1 във връзка с алинея 2 от НПК(68).

116. Поради това българското правителство счита, че решението на прокурора за издаване на европейска заповед за арест подлежи на съдебен контрол, който отговаря на наложените от Съда изисквания за ефективна съдебна защита.

117. Приемам, че в рамките на българската процесуалноправна система, при която незабавно се осигурява явяването на обвиняемия пред съответния съд за произнасяне по евентуалното му задържане, съдебният контрол върху условията за издаване на европейската заповед за арест, осъществен от този съд, би отговорил на изискванията за ефективна съдебна защита, на която Съдът обръща специално внимание. Всъщност обстоятелството, от една страна, че тук не става въпрос за отделно средство за правна защита срещу решението на прокурора да издаде европейска заповед за арест(69), а до инцидентен съдебен контрол в производство за изменение на мярката за неотклонение задържане под стража, и от друга, че такъв съдебен контрол се осъществява след предаването на издирваното лице(70), не възпрепятства такъв извод. Ето защо, за да се отговори на изискването за ефективна съдебна защита според мен съдебният контрол върху издаването на европейска заповед за арест може да се осъществи инцидентно в рамките на производство с друг предмет. В случая това съвпада с търсения от запитващата юрисдикция резултат, а именно да разгледа редовността на процедурата по издаване на разглежданата по делото в главното производство европейска заповед за арест във връзка с подадено пред нея искане от ММ за изменение на мярката за неотклонение задържане под стража.

118. Важно е обаче да се подчертае, че запитващата юрисдикция не споделя убедеността на българското правителство относно действителното наличие на възможност съгласно българското процесуално право тя да осъществи такъв съдебен контрол. Всъщност тази юрисдикция счита, че предвиденото по този процесуален ред обжалване на издадената от прокурора европейска заповед за арест единствено пред прокурор от по-горестоящата прокуратура, а не пред съд, е пречка да се обяви за компетентна да се произнесе по законосъобразността на такъв акт на прокурора.

119. Следва да се припомни, че Съдът приема, че издаващата държава членка носи задължение за постигане на конкретен резултат, като приема, че „когато с правото на издаващата държава членка се предоставя компетентност за издаване на европейска заповед за арест на орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, сам по себе си не е юрисдикция, решението за издаване на такава заповед за арест, и по-специално пропорционалният характер на такова решение, трябва да може да подлежи в посочената държава членка на обжалване по съдебен ред, което изцяло отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита“(71). Целта на такава жалба е да „се гарантира, че при съдебния контрол на […] решение[то за издаване на европейска заповед за арест] и на необходимите условия за издаването на тази заповед, и по-специално при проверката на нейния пропорционален характер, се съблюдават изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита“(72). Според Съда държавите членки имат задължение „да следят дали техните правни системи действително гарантират изискваното от Рамково решение 2002/584 равнище на съдебна защита, както то е тълкувано в практиката на Съда“(73).

120. Както отбелязва Съдът в решение от 30 май 2013 г., F(74), „съгласно Рамковото решение [2002/584] цялата уредена в него процедура за предаване между държави членки протича под контрола на съдебните органи“(75). Според Съда от това следва, че „в самото рамково решение вече се предвижда процедура, която е в съответствие с изискванията по член 47 от Хартата, независимо от установените от държавите членки правила за прилагане на това решение“(76).

121. Поради това, макар да не е изрично посочено в Рамково решение 2002/584, задължението на издаващата държава членка да въведе едно или няколко ефективни правни средства за защита, които да позволят упражняването на съдебен контрол върху условията за издаване на европейска заповед за арест, издадена от орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, сам по себе си не е юрисдикция, произтича от установената с това рамково решение система в съответствие с изискванията на член 47 от Хартата.

122. Наличието на такава възможност за съдебен контрол на условията за издаване на европейска заповед за арест в издаващата държава членка е необходимото условие за поддържане на взаимното доверие и взаимното признаване между държавите членки. В тази връзка следва да се припомни, че Съдът е постановил, че „[…] високата степен на доверие между държавите членки, на която почива механизмът на европейската заповед за арест, се основава на предположението, че наказателните юрисдикции на другите държави членки, които след изпълнението на европейска заповед за арест ще трябва да проведат досъдебното производство, съдебното производство и привеждането в изпълнение на съдебните актове за налагане на наказание лишаване от свобода или изискваща задържане мярка, отговарят на изискванията за ефективна съдебна защита“(77), която предполага действителното наличие на възможност за съдебен контрол.

123. От изведения от Съда принцип, че решението за издаване на европейска заповед за арест, което е взето от прокурор, трябва да подлежи на съдебен контрол в издаващата държава членка, който да отговаря изцяло на изискванията за ефективна съдебна защита, следва, че в тази държава членка трябва да бъдат предоставени едно или повече ефективни правни средства за защита в това отношение.

124. Освен това следва да се отбележи, че изводът на Съда, че отговорността за контрола върху законосъобразността на европейската заповед за арест се носи на първо място от издаващата държава членка(78), би останал без действително приложение, ако правото на Съюза не изискваше ефективното осъществяване на такъв контрол в тази държава членка, като в това отношение е без значение дали този контрол се упражнява преди, по време или след предаването на издирваното лице. Ето защо решението на изпълняващия съдебен орган не засяга възможността на съответното лице, което е било предадено, да използва в правния ред на издаващата държава членка правни средства за защита, които позволяват да обжалва валидността на европейската заповед за арест, въз основа на която е било предадено(79).

125. Освен това в съответствие с предоставената им процесуалната автономия в контекста на изпълнението на Рамково решение 2002/584 и предвид липсата на въведена с него по-подробна уредба, държавите членки разполагат с право на преценка относно конкретния начин за въвеждане на съдебен контрол върху решението за издаване на европейската заповед за арест(80). Когато обаче определят такива правила, държавите членки са длъжни да следят да не се възпрепятства прилагането на Рамковото решение 2002/584(81).

126. Според мен, за да се постигне резултатът, който позволява осъществяването на съдебен контрол на условията за издаването на разглежданата в главното производство европейска заповед за арест, запитващата юрисдикция трябва да тълкува националното си процесуално право, за да потърси в него основание за компетентност, даваща ѝ възможност да осъществи инцидентен съдебен контрол на редовността на процедурата по издаване на европейската заповед за арест(82) в рамките на производството, с което е сезирана. От тази гледна точка задължението за съответстващо тълкуване, което носи запитващата юрисдикция, би позволило да се неутрализират недостатъците, които процесуалната автономия на държавите членки може да породи по отношение на изискването за ефективна съдебна защита на предаденото лице.

127. Ако това тълкуване на националното процесуално право в насока към осъществяването на инцидентен съдебен контрол на процедурата по издаване на разглежданата в главното производство европейска заповед за арест се окаже недостатъчно или невъзможно, защото противоречи на националната правна уредба, считам, че запитващата юрисдикция може да изведе правно основание за своята компетентност от член 47 от Хартата.

128. Всъщност от практиката на Съда следва, че „по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, в случай че му е невъзможно да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза, всеки сезиран в рамките на своята компетентност национален съд в качеството си на орган на държава членка е длъжен да не прилага националните разпоредби, противоречащи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, в разглеждания от него спор“(83).

129. От практиката на Съда обаче следва, че „член 47 от Хартата е достатъчен сам по себе си и не се нуждае от уточняване в разпоредби на правото на Съюза или на националното право, за да породи право за частноправните субекти, което те могат да изтъкват като такова“(84).

130. Освен това „щом няма правна уредба на Съюза в съответната област, във вътрешния правен ред на всяка държава членка следва да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на произтичащите от правния ред на Съюза права, но все пак държавите членки носят отговорност да осигурят във всеки отделен случай спазването на гарантираното с член 47 от Хартата право на ефективна съдебна защита на тези права“(85).

131. Съдът е постановил също че „макар правото на Съюза по принцип да не принуждава държавите членки да въведат различни от установените в националното право правни средства за защита пред техните национални съдилища, за да се гарантира защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза […], положението е съвсем различно, ако от структурата на разглеждания национален правен ред личи, че няма никакво средство за защита пред съд, който да позволява дори и инцидентно да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, или още ако единствената възможност правните субекти да получат достъп до съд е да се окажат принудени да нарушат правото(86).

132. От това според мен следва, че ако запитващата юрисдикция счита, че е възпрепятствана от националното си процесуално право, дори след тълкуването му, да осъществи инцидентен контрол на редовността на процедурата по издаване на европейска заповед за арест от прокурор в рамките на производството, с което е сезирана, тя може да изведе основание за своята компетентност за упражняването на такъв съдебен контрол от член 47 от Хартата(87).

133. Поради това, когато процесуалното право на издаващата държава членка не предвижда способ за защита, който да позволи осъществяването на съдебен контрол на условията за издаване на такава европейска заповед за арест, и по-специално на нейния пропорционален характер, преди, по време или след издаването ѝ(88), съдът, който се произнася в етап на наказателното производство след предаването на издирваното лице, трябва да може да осъществи инцидентен съдебен контрол на условията за издаване на тази европейска заповед за арест.

134. Следователно запитващата юрисдикция, която е сезирана с искане за отмяна на мярката за неотклонение задържане под стража по реда на член 270 от НПК, е оправомощена на основание член 47 от Хартата да осъществи съдебен контрол на условията за издаване на европейската заповед за арест, въз основа на която е станало възможно задържането и явяването пред нея на издирваното лице, както и последващото постановяване на определение за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража.

135. Ето защо предлагам Съдът да отговори на запитващата юрисдикция, че когато в законодателството на издаващата държава членка липсват разпоредби, предвиждащи правно средство за защита с цел осъществяването на съдебен контрол на условията за издаване на европейска заповед за арест от орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, сам по себе си не е юрисдикция, принципът на предимство на правото на Съюза и правото на ефективна съдебна защита, гарантирано с член 47 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че изискват националният съд, който разглежда производство по оспорване на законосъобразността на задържането под стража на лице, предадено в изпълнение на европейска заповед за арест, издадена въз основа на национален акт, който не може да се квалифицира като „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584, и пред когото в рамките на това производство е наведено основание за невалидност на европейската заповед за арест с оглед на правото на Съюза, да обяви, че е компетентен да осъществи такъв съдебен контрол за валидност.

4.      Относно последиците от невалидността на европейската заповед за арест върху задържането на подсъдимия

136. С третия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да се произнесе и по последиците от установяването на невалидността на разглежданата в главното производство европейска заповед за арест, които трябва да изведе в производството, с което е сезирана относно мярката задържане под стража на MM.

137. По-конкретно, като се позовава по аналогия на правилото, описано в съображение 44 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство(89), запитващата юрисдикция поставя въпроса дали установяването на невалидността на европейската заповед за арест трябва да има за последица поставянето на MM в такова положение, в което би се намирал, ако нарушението на правото на Съюза не е било извършено, което в конкретния случай налага отмяна на мярката за неотклонение задържане под стража, взета по отношение на ММ.

138. В тази връзка запитващата юрисдикция посочва, че съгласно националното право всички основания за задържането на ММ са били и продължават да бъдат налице.

139. При това положение запитващата юрисдикция отбелязва, че от чисто процесуална гледна точка задържането на ММ е могло да се осъществи само защото той се е явил лично пред запитващата юрисдикция, но това лично явяване било в резултат на изпълнението на невалидна европейска заповед за арест. Според запитващата юрисдикция, ако не е била издадена тази невалидна европейска заповед за арест, то ММ не би бил задържан в Испания, не би бил предаден на българските съдебни власти и в крайна сметка не би бил задържан под стража от запитващата юрисдикция.

140. Според запитващата юрисдикция, ако се възприеме този подход, ще се окаже, че в основата на задържането на ММ стои съществено процесуално нарушение, доколкото европейската заповед за арест е издадена от некомпетентен орган (необходимото участие на съд не е осигурено) и въз основа на акт, който не е национална заповед за задържане. Това би довело запитващата юрисдикция до извод, че и последващото задържане на ММ след изпълнението на тази европейска заповед за арест е незаконосъобразно и следователно ММ трябва да бъде освободен(90).

141. Поради това запитващата юрисдикция счита, че би следвало да отчете констатираните от нея пороци в европейската заповед за арест и да има правомощието да отмени задържането на ММ на това процесуално основание, ако приеме тези пороци за съществени.

142. В тази връзка следва да се припомни, че мярката за неотклонение задържане под стража е взета с определение на запитващата юрисдикция от 29 юли 2020 г. по внесено предния ден искане на прокурора.

143. Определението за задържане под стража е потвърдено от въззивната инстанция.

144. Понастоящем запитващата юрисдикция е сезирана с ново искане за проверка на законосъобразността на задържането на MM. В резултат на това настоящото преюдициално запитване е отправено в рамките на производство по реда на член 270 от НПК по искане на защитата на MM за отмяна на взетата по отношение на него мярка за неотклонение задържане под стража.

145. Най-напред, струва ми се необходимо да отбележа, че правото на Съюза все още не е хармонизирало условията, при които срещу дадено лице, което е обект на наказателно преследване(91), може да се постанови мярка за неотклонение задържане под стража. Поради това единствено ако са налице предвидените от националното право условия, съдът, който е компетентен за вземането на мярка задържане под стража, може да постанови такава мярка или при необходимост да я отмени, ако установи, че тези условия вече не са налице.

146. При това положение не бих могъл да приема, както явно предлага Комисията, че цялото производство, с което е сезирана запитващата юрисдикция, попада извън приложното поле на правото на Съюза и че съгласно член 51, параграф 1 от Хартата последната не е приложима. Всъщност, както вече бе посочено, доколкото в разглеждания в главното производство случай съдебният контрол на валидността на европейска заповед за арест трябва да се осъществи в рамките на производство за потвърждаване или отмяна на мярката за неотклонение задържане под стража на ММ, Рамково решение 2002/584 и член 47 от Хартата остават приложими. Тъй като, както е видно от гореизложените съображения, въведената с това рамково решение система се основава на гарантирането на съдебен контрол на европейската заповед за арест, осъществяването на такъв контрол, независимо от етапа на наказателното производство, винаги представлява прилагане на правото на Съюза в съответствие с член 51, параграф 1 от Хартата.

147. След така внесеното уточнение и предвид рамките, присъщи на европейската заповед за арест като инструмент за съдебно сътрудничество по наказателни дела, считам, че нито Рамково решение 2002/584, нито член 47 от Хартата задължават запитващата юрисдикция да освободи лицето, спрямо което е взета мярка за неотклонение задържане под стража, ако установи, че европейската заповед за арест, въз основа на която това лице е било предадено, е невалидна.

148. В съответствие с член 1, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 „целта на механизма на европейската заповед за арест е да бъде възможно задържането и предаването на издирвано лице, така че — в светлината на целта, преследвана с въпросното рамково решение — извършеното престъпление да не остане ненаказано и това лице да бъде преследвано или да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода“(92). От това следва, че след като издирваното лице е било задържано, а впоследствие и предадено на издаващата държава членка, европейската заповед за арест по принцип е изчерпала правните си последици, с изключение на последиците от предаването, които са изрично предвидени в глава 3 от Рамково решение 2002/584(93).

149. Предвид присъщите на механизма на европейската заповед за арест рамки, следва да се подчертае, че последната не представлява правно основание за задържане на лицето в издаващата държава членка.

150. Това положение трябва да се разграничава от положението в изпълняващата държава членка. Всъщност, въпреки че съгласно член 12 от Рамково решение 2002/584, решението за евентуалното задържане на лицето, което е задържано въз основа на европейска заповед за арест в изпълняващата държава членка, трябва да се вземе съгласно националното право на тази държава членка, тази европейска заповед за арест представлява необходимото основание за такова задържане. Това означава, че ако изпълняващият съдебен орган реши да откаже изпълнение на европейска заповед за арест, взетата мярка за задържане до предаването губи своето правно основание.

151. След предаването на издирваното лице на издаващата държава членка единствено национален акт, издаден от съдебен орган на тази държава членка, може да служи за правно основание за задържане(94). Ето защо след предаването му лицето, което е обект на наказателно преследване в тази държава членка, може да бъде задържано само въз основа на национален акт за задържане, който според особеностите на националните правни системи може да се състои от национална заповед за задържане, последвана при необходимост от съдебен акт за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража спрямо това лице, ако за това са налице предвидените в националното право предпоставки. От това следва, че задържането в рамките на наказателно производство в издаващата държава членка не се основава на издадената европейска заповед за арест, а на надлежно издаден национален акт за задържане.

152. Във всеки конкретен случай компетентният национален съд следва да провери дали спрямо обвиняемия или подсъдимия е взета национална мярка за неотклонение задържане под стража, както и дали тази мярка е определена в съответствие с националното право на издаващата държава членка.

153. По-конкретно, именно националното право на издаващата държава членка трябва да определи какви са последиците от липсата на валидна национална заповед за задържане върху решението да се вземе мярка за неотклонение задържане под стража по отношение на обвиняем, а впоследствие и върху решението тази мярка да се потвърди или отмени(95).

154. Следва обаче да се уточни, че съгласно постоянната съдебна практика държавите членки са длъжни да упражняват компетентността си по наказателноправни въпроси при спазване на правото на Съюза(96).

155. Следователно националният съд следва да направи всичко възможно, за да запази ефикасността на установената с Рамково решение 2002/584 система за предаване. Ето защо евентуалното решение за освобождаване на съответното лице трябва да е съпътствано или последвано от съответни мерки за осуетяване на укриването му отново. Липсата на такива мерки би могла да ограничи ефективността на въведената с Рамковото решение система за предаване и съответно да възпрепятства осъществяването на целите на това решение(97), сред които е борбата с безнаказаността(98). Ефективността на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси и взаимното доверие между държавите членки би загубило много, ако последиците на една процедура по предаване, като проведената в случая, бъдат заличени и се стигне до укриването на предаденото лице и до необходимостта от издаването на нова европейска заповед за арест.

156. Накрая следва да се уточни, че предходният анализ не засяга възможността лицето, спрямо което е била издадена невалидна европейска заповед за арест, в съответствие с националното право на издаващата държава членка, да предяви иск за обезщетение пред компетентния за това съд.

157. Изводът от всички посочени съображения е, че Рамково решение 2002/584 и член 47 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват констатацията на запитващата юрисдикция за нередовност при издаването на европейска заповед за арест, произтичаща от липсата на „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от това рамково решение като основание за нейното издаване, да има за последица освобождаване на лицето, спрямо което е взета мярка за неотклонение задържане под стража, след предаването му от изпълняващата държава членка на издаващата държава членка.

158. В съответствие със своето национално право запитващата юрисдикция следва да прецени какви са възможните последици от липсата на такъв национален акт като правно основание за издаване на европейска заповед за арест върху решението за продължаване или прекратяване на задържането на подсъдимия, като следи да не се накърни ефективността на въведената с Рамково решение 2002/584 система за предаване.

V.      Заключение

159. По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Специализирания наказателен съд въпроси по следния начин:

„1)      Член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 година, трябва да се тълкува в смисъл, че европейска заповед за арест следва да се счита за невалидна, когато не е издадена въз основа на „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на тази разпоредба. Това понятие обхваща постановените от съдебен орган национални мерки за издирване и задържане на обвиняемо лице, които имат за цел довеждането му пред съда за извършване на процесуални действия по наказателното производство. Запитващата юрисдикция следва да провери дали национален акт за привличане на обвиняем, като този, въз основа на който е издадена разглежданата в главното производство европейска заповед за арест, поражда такива правни последици.

2)      Когато в законодателството на издаващата държава членка липсват разпоредби, предвиждащи правно средство за защита с цел осъществяването на съдебен контрол върху условията за издаване на европейска заповед за арест от орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, сам по себе си не е юрисдикция, принципът на предимство на правото на Съюза и правото на ефективна съдебна защита, гарантирано с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкуват в смисъл, че изискват националният съд, който разглежда производство по оспорване на законосъобразността на задържането под стража на лице, предадено в изпълнение на европейска заповед за арест, издадена въз основа на национален акт, който не може да се квалифицира като „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584, изменено с Рамково решение 2009/299, и пред когото в рамките на това производство е наведено основание за невалидност на европейската заповед за арест с оглед на правото на Съюза, да обяви, че е компетентен да осъществи такъв съдебен контрол за валидност.

3)      Рамково решение 2002/584, изменено с Рамково решение 2009/299, и член 47 от Хартата на основните права трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват констатацията на запитващата юрисдикция за нередовност при издаването на европейска заповед за арест, произтичаща от липсата на „[национална] заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от това изменено рамково решение като основание за нейното издаване, да има за последица освобождаване на лицето, спрямо което е взета мярка за неотклонение задържане под стража, след предаването му от изпълняващата държава членка на издаващата държава членка.

В съответствие със своето национално право запитващата юрисдикция следва да прецени какви са възможните последици от липсата на такъв национален акт като правно основание за издаване на европейска заповед за арест върху решението за продължаване или прекратяване на задържането на подсъдимия, като следи да не се накърни ефективността на въведената с посоченото изменено рамково решение система за предаване“.

1      Език на оригиналния текст: френски.

2      ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3

3      ОВ L 81, 2009 г., стр. 24, наричано по-нататък „Рамково решение 2002/584“.

4      Вж. по-специално решение от 6 декември 2018 г., IK (Изпълнение на допълващо наказание) (C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 49 и цитираната съдебна практика).

5      ДВ. бр. 46 от 3 юни 2005 г.

6      За разлика от това в съдебната фаза на производството, съответният съд е „издаващият съдебен орган“, който единствен е оправомощен да издаде европейска заповед за арест. Освен това след постановяване на присъда, която подлежи на изпълнение, отново прокурорът е „издаващият съдебен орган“, оправомощен да издаде европейска заповед за арест.

7      Постановлението за привличане на обвиняем трябва да съдържа описание на деянието, в което основно се обвинява лицето, заподозряно в извършване на престъпление, и правната квалификация на това деяние.

8      Съгласно текста на член 63, алинея 1 от НПК мярка за неотклонение задържане под стража се взема, когато е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, и доказателствата по делото сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление.

9      В тази връзка запитващата юрисдикция уточнява, че в тази фаза на производството определение за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража по отношение на обвиняемия може да се постанови само в негово присъствие.

10      В отговора на направеното от Съда искане за разяснения запитващата юрисдикция посочва, че този акт представлява заповед за задържане по националното право. Впоследствие тя определя този акт като „постановление за принудително довеждане“.

11      Наричано по-нататък „постановлението за привличане на обвиняем от 9 август 2019 г.“.

12      От предоставените от запитващата юрисдикция уточнения следва също че подходът за издирване и задържане на обвинените в участие в организирана престъпна група за разпространение на наркотици лица не е бил еднакъв. Всъщност тази юрисдикция посочва, че са били издадени 18 европейски заповеди за арест. В част от тях като национална заповед за задържане е посочено постановлението за привличане на обвиняем; в друга постановлението по член 64, алинея 2 от НПК (задържане под стража до 72 часа), за което запитващата юрисдикция уточнява, че е типичното правно основание в България за издаване на европейска заповед за арест в хода на досъдебното производство, или постановлението по член 71 от НПК (постановление за принудително довеждане), или пък съчетание на два или три от тези национални актове.

13      Запитващата юрисдикция цитира в това отношение решения от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) (C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456), от 12 декември 2019 г., Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, наричано по-нататък „решение Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур)“, EU:C:2019:1077), и от 12 декември 2019 г., Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (C‑625/19 PPU, наричано по-нататък „решение Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция)“, EU:C:2019:1078).

14      С писмо от 1 декември 2020 г. запитващата юрисдикция уведомява Съда, че поради заболяване на ММ взетата по отношение на него мярка за неотклонение задържане под стража е изменена. Понастоящем ММ е с мярка за неотклонение домашен арест, която се състои в забрана да напуска жилището си и прилагане на средства за електронно наблюдение.

15      Вж. по-специално решение от 3 март 2020 г., X (Европейска заповед за арест — Двойна наказуемост) (C‑717/18, EU:C:2020:142, т. 28, 35, 37, 38 и 41 и цитираната съдебна практика).

16      Относно рамките на задълженията на изпълняващия съдебен орган, вж. заключението на генералния адвокат Campos Sánchez-Bordona по съединени дела Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1012, т. 99—101).

17      Вж. решение от 23 януари 2018 г., Piotrowski (C‑367/16, EU:C:2018:27, т. 50 и цитираната съдебна практика).

18      Вж. по-специално решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 30 и 31) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 48 и 49). Вж. също заключението на генералния адвокат Campos Sánchez-Bordona по съединени дела Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1012, т. 70), в което отбелязва, че наличието на възможност за подобно обжалване представлява „условие, отнасящо се до законосъобразността на издаването на [европейска заповед за арест] от прокуратурата и следователно до действието на тази заповед“.

19      Вж. по-специално решение Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 52 и цитираната съдебна практика).

20      ДВ. бр. 64 от 7 август 2007 г., в приложимата към спора в главното производство редакция (ДВ бр. 11 от 7 февруари 2020 г.).

21      Българското правителство се позовава в това отношение на решение от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) (C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 50).

22      Съобщение на Комисията до Европейския парламент, Съвета, Европейската централна банка, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите, Информационно табло на ЕС в областта на правосъдието за 2020 г. (COM(2020) 306 окончателен, графика 55, стр. 62).

23      Вж. по-специално решение от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) (C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 66 и цитираната съдебна практика).

24      Вж. по-специално решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 38 и цитираната съдебна практика) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 59 и цитираната съдебна практика).

25      Вж. по-специално решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 39 и цитираната съдебна практика) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 60 и цитираната съдебна практика).

26      Вж. по-специално решение от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) (C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 69).

27      Вж. по-специално решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 40 и цитираната съдебна практика) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 61 и цитираната съдебна практика).

28      Вж. по-специално решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 41 и цитираната съдебна практика) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 62 и цитираната съдебна практика).

29      Вж. решение Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 42). Вж. също решение Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 63).

30      C‑241/15, EU:C:2016:385.

31      C‑241/15, наричано по-нататък „заключението Bob-Dogi“, EU:C:2016:131.

32      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 50).

33      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 51).

34      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 72).

35      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 51).

36      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 52).

37      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 54).

38      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 55).

39      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 56).

40      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 57).

41      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 62).

42      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 66).

43      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 73).

44      Вж. заключението Bob-Dogi (т. 75).

45      Вж. решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi (C‑241/15, EU:C:2016:385, т. 58).

46      Вж. решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi (C‑241/15, EU:C:2016:385, т. 55).

47      C‑241/15, EU:C:2016:385.

48      Вж. решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi (C‑241/15, EU:C:2016:385, т. 62 и 63). Вж. също решение от 6 декември 2018 г., IK (Изпълнение на допълващо наказание) (C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 42 и 43).

49      Вж. решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi (C‑241/15, EU:C:2016:385, т. 64). Курсивът е мой. Вж. също решение от 6 декември 2018 г., IK (Изпълнение на допълващо наказание) (C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 43).

50      Вж. решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi (C‑241/15, EU:C:2016:385, т. 66).

51      C‑241/15, EU:C:2016:385.

52      C‑241/15, EU:C:2016:385.

53      Вж. решение от 10 ноември 2016 г., Özçelik (C‑453/16 PPU, EU:C:2016:860, т. 32 и 33).

54      Вж. по аналогия решение от 10 ноември 2016 г., Özçelik (C‑453/16 PPU, EU:C:2016:860, т. 34).

55      Курсивът е мой. В този смисъл вж. по-специално текста на тази разпоредба на английски език („an arrest warrant or any other enforceable judicial decision having the same effect“, курсивът е мой).

56      Вж. в обратния смисъл, когато национална заповед за задържане, издадена от полицейска служба, е потвърдена от прокурор, решение от 10 ноември 2016 г., Özçelik (C‑453/16 PPU, EU:C:2016:860).

57      C‑241/15, EU:C:2016:385.

58      Вж. по аналогия решение от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi (C‑241/15, EU:C:2016:385, т. 57).

59      Вж. в този смисъл и становището, представено от Районна прокуратура Русе, България по дело Prosecutor of the regional prosecutor’s office in Ruse, Bulgaria (прокурор от Районна прокуратура Русе) (C‑206/20), което понастоящем е висящо пред Съда: „When the accused person was prosecuted in this capacity in absentia and he can’t be searched and brought before the court for examination of the request for placing a detention order, the only possible basis (NAO — [National arrest order]) for the ruling of EAW under the current legislation is the order of the public prosecutor for detention up to 72 hours on the grounds of art. 64, para 2 of the Criminal procedure code (CPC). Based on such type of NAO up to now there have been ruled (and implemented) hundreds of EAW [European arrest warrant] […]“. (т. 7, курсивът е мой). Освен това в писменото си становище, представено по същото дело, българското правителство посочва, че „[п]о своята същност постановлението на прокурора, въз основа на което лицето[…] се задържа за 72 часа за довеждането му пред съответния национален съд, отговаря на изискването на чл. 8, параграф 1, буква в) от Рамковото решение 2002/584/ПВР. То представлява национална заповед за арест, служеща като правно основание за издаването на европейска заповед за арест“ (т. 78).

60      Вж. по-специално решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 41) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 62 и цитираната съдебна практика).

61      Вж. решение от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) (C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 69). Курсивът е мой.

62      Вж. решение от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) (C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 70). Курсивът е мой.

63      Въпросът дали такъв контрол е задължителен преди предаването на издирваното лице на издаващата държава членка е поставен по дело Prosecutor of the regional prosecutor’s office in Ruse, Bulgaria (C‑206/20), което понастоящем е висящо пред Съда.

64      Във връзка с това запитващата юрисдикция цитира решение от 14 май 2020 г., Staatsanwaltschaft Offenburg (C‑615/18, EU:C:2020:376, т. 72).

65      В тази връзка следва да се посочи и точка 70 от същото решение.

66      Следва да се припомни, че по отношение на ММ не е постановявана такава мярка за процесуална принуда преди явяването му пред запитващата юрисдикция.

67      В тази връзка българското правителство цитира решение Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 74).

68      Съгласно член 63, алинея 2 от НПК, ако от доказателствата по делото не се установява противното, при първоначалното вземане на мярката за неотклонение задържане под стража, реалната опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление по смисъла на алинея 1 на този член е налице, когато: лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, извършено повторно или при опасен рецидив; лицето е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление и е осъждано за друго тежко умишлено престъпление от общ характер (независимо от волята на пострадалия) на лишаване от свобода не по-малко от една година или друго по-тежко наказание, чието изпълнение не е отложено на основание член 66 от Наказателния кодекс; лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от десет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание; или лицето е привлечено в качеството на обвиняем при условията на член 269, алинея 3 от НПК.

69      Вж. решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 44) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 65). Според Съда установяването на право на самостоятелно обжалване на решението за издаване на европейска заповед за арест, взето от правораздавателен орган, който не е юрисдикция, представлява само една от наличните възможности, за да се гарантира действително изискваното от Рамково решение 2002/584 равнище на съдебна защита.

70      Вж. решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 52 и 53) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 70 и 71).

71      Вж. по-специално решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 41 и цитираната съдебна практика) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 62 и цитираната съдебна практика).

72      Вж. решение Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 42). Вж. също решение Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 63).

73      Вж. решения Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 43) и Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (т. 64).

74      C‑168/13 PPU, EU:C:2013:358.

75      Вж. решение от 30 май 2013 г., F (C‑168/13 PPU, EU:C:2013:358, т. 46). Вж. също решение от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система) (C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 56 и цитираната съдебна практика).

76      Вж. решение от 30 май 2013 г., F (C‑168/13 PPU, EU:C:2013:358, т. 47).

77      Вж. решение от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система) (C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 58).

78      Вж. по-специално решение от 6 декември 2018 г., IK (Изпълнение на допълващо наказание) (C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 66 и цитираната съдебна практика). Вж. също решение от 23 януари 2018 г., Piotrowski (C‑367/16, EU:C:2018:27, т. 50).

79      Вж. по аналогия, що се отнася до европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, решение от 6 декември 2018 г., IK (Изпълнение на допълващо наказание) (C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 67 и цитираната съдебна практика).

80      Вж. в този смисъл решение от 30 май 2013 г., F (C‑168/13 PPU, EU:C:2013:358, т. 52).

81      Вж. в този смисъл решение от 30 май 2013 г., F (C‑168/13 PPU, EU:C:2013:358, т. 53).

82      Вж. в същия смисъл заключението на генералния адвокат Campos Sánchez‑Bordona по съединени дела Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур) (C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1012, т. 97).

83      Вж. по-специално решение от 14 май 2020 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság Dél-alföldi Regionális Igazgatóság (C‑924/19 PPU и C‑925/19 PPU, EU:C:2020:367, т. 139 и цитираната съдебна практика).

84      Вж. решение от 14 май 2020 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság Dél-alföldi Regionális Igazgatóság (C‑924/19 PPU и C‑925/19 PPU, EU:C:2020:367, т. 140 и цитираната съдебна практика).

85      Вж. по-специално решение от 14 май 2020 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság Dél-alföldi Regionális Igazgatóság (C‑924/19 PPU и C‑925/19 PPU, EU:C:2020:367, т. 142 и цитираната съдебна практика).

86      Вж. по-специално решение от 14 май 2020 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság Dél-alföldi Regionális Igazgatóság (C‑924/19 PPU и C‑925/19 PPU, EU:C:2020:367, т. 143 и цитираната съдебна практика).

87      Вж. по аналогия решение от 14 май 2020 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság Dél-alföldi Regionális Igazgatóság (C‑924/19 PPU и C‑925/19 PPU, EU:C:2020:367, т. 146 и цитираната съдебна практика).

88      Вж. в обратния смисъл решение от 12 декември 2019 г., Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (т. 52).

89      ОВ L 65, 2016 г., стр. 1. Съображение 44 от тази директива гласи: „[п]ринципът на ефективност на правото на Съюза изисква от държавите членки да въведат адекватни и ефективни средства за правна защита в случай на нарушаване на правата, предоставени на физическите лица от правото на Съюза. Ефективното правно средство за защита, достъпно в случай на нарушение на някое от правата, установени в [посочената] директива, следва да има, доколкото е възможно, такова действие, което поставя заподозрените или обвиняемите в същото положение, в което биха се намирали, ако не е било извършено нарушение, с цел гарантиране на правото на справедлив съдебен процес и правото на защита“.

90      Запитващата юрисдикция прави връзка с делото, по което е постановено решение от 17 януари 2019 г., Дзивев и др. (C‑310/16, EU:C:2019:30), доколкото това дело според нея се отнася до последиците на акт, постановен от орган извън правомощията му (ползване на доказателства, събрани след подслушване на телефони, разрешено от съдебен орган, който малко преди това е загубил своята компетентност да дава такова разрешение).

91      Вж. например относно границите на приложимостта в областта на задържането под стража на Директива 2016/343 и на членове 6 и 47 от Хартата, решение от 28 ноември 2019 г., Специализирана прокуратура (C‑653/19 PPU, EU:C:2019:1024). Вж. също заключението на генералния адвокат Pitruzzella по дело Специализирана прокуратура (C‑653/19 PPU, EU:C:2019:983, т. 15 и сл.).

92      Решение от 6 декември 2018 г., IK (Изпълнение на допълващо наказание) (C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 39). Курсивът е мой.

93      Вж. в това отношение заключението на генералния адвокат Sharpston по дело IK (Изпълнение на допълващо наказание) (C‑551/18 PPU, EU:C:2018:890, т. 81 и 82). Генералният адвокат описва обхвата на процедурата по Рамково решение 2002/584 като „кръг“, който се отваря с издаването на европейската заповед за арест […] [и] се затваря с изпълнението на европейската заповед за арест, което се извършва с предаването на лицето“ (т. 83). От това стига до заключението, че „последиците от тази процедура не бива да надхвърлят приложното поле и целите на Рамковото решение, тоест самото предаване на издирваното лице. Малкото последици, които тази процедура продължава да поражда извън самото предаване, са ясно определени в глава 3 от Рамковото решение“ (т. 84).

94      Решение от 6 декември 2018 г., IK (Изпълнение на допълващо наказание) (C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 56), дава необходимите в това отношение насоки, макар да се налага уточнението, от една страна, че това решение се отнася до европейска заповед за арест, издадена за целите на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, и от друга, че се отнася до положение, при което непосочването в тази европейска заповед за арест на допълващото наказание не се е отразило на нейната валидност. Всъщност, когато трябва да отговори на довода, че по същество решението на изпълняващия съдебен орган е основанието, на което почива лишаването от свобода в издаващата държава членка, така че не можело да се пристъпи към изпълнението на наказание, което не е било предмет на решението на изпълняващия съдебен орган и за което предаването не е било разрешено, Съдът постановява, че „в настоящия случай решението на изпълняващия орган не е предназначено да разреши изпълнението на наказание лишаване от свобода в издаващата държава членка […] [П]осоченото решение се ограничава до това да направи възможно предаването на съответното лице, в съответствие с разпоредбите на Рамково решение 2002/584, за да не остане извършеното престъпление ненаказано. Основанието за изпълнението на наказанието лишаване от свобода е подлежащото на изпълнение съдебно решение, което е постановено в издаващата държава членка и което член 8, параграф 1, буква в) от това рамково решение изисква да бъде упоменато“ (т. 56, курсивът е мой).

95      В тази връзка следва да се припомни, че по отношение на ММ не е издавано постановление на прокурора на основание член 64, алинея 2 от НПК, акт, който явно обичайно се използва в България като основание за издаване на европейска заповед за арест на обвиняем.

96      В този смисъл вж. по-специално решение от 24 ноември 1998 г., Bickel и Franz (C‑274/96, EU:C:1998:563, т. 17). Вж. също решение от 2 април 2020 г., Ruska Federacija (C‑897/19 PPU, EU:C:2020:262, т. 48 и цитираната съдебна практика).

97      Вж. по аналогия, в контекста на изтичането на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, решение от 16 юли 2015 г., Lanigan (C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 50).

98      Вж. по-специално решение от 6 декември 2018 г., IK (Изпълнение на допълващо наказание) (C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 39).