РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав)
4 юни 2009 година
Дела F‑134/07 и F‑8/08
Vahan Adjemian и др.
срещу
Комисия на Европейските общности
„Публична служба — Договорно наети служители — Срок на договора — Член 88 от УРДС — Решение на Комисията от 28 април 2004 година относно максималната продължителност на наемане на временен персонал в службите на Комисията — Директива 1999/70 — Приложимост за институциите“
Предмет: Жалби, подадени на основание членове 236 ЕО и 152 АЕ, с които, по дело F‑134/07, г‑н Adjemian заедно с други 180 договорно наети служители на Комисията искат: да се обявят за незаконосъобразни решенията на Комисията, включително Решение от 28 април 2004 година относно максималната продължителност на наемане на временен персонал в службите на Комисията, и доколкото е необходимо, да се обяви за незаконосъобразен член 88 от Условията за работа на другите служители на Европейските общности, доколкото с него се ограничава срокът на договорите на договорно наетите служители; да се отменят решенията на Комисията от 22 август, 5 септември, 30 октомври и 28 ноември 2007 г., с които по същество се отказва сключване или продължаване на договорите на жалбоподателите за неопределено време; да се отменят, доколкото е необходимо, решенията на Комисията за определяне на съответните условия за наемане на жалбоподателите в частта им, с която договорите са сключени или продължени за определен срок; по дело F‑8/08, г‑жа Renier иска да се отмени Решение на Комисията от 11 април 2007 г., с което срокът на договора ѝ като договорно нает служител е ограничен до периода от 16 април 2007 г. до 15 декември 2008 г.
Решение: Съединява дело F‑134/07, Adjemian и др./Комисия, и дело F‑8/08, Renier/Комисия, за целите на постановяването на съдебното решение. Отхвърля жалбите. Г‑н Adjemian, г‑жа Adorno, г‑жа Baranzini и останалите 178 жалбоподатели, чиито имена са посочени в приложения I, II и III към настоящото решение, понасят всички съдебни разноски по дело F‑134/07, а именно направените от тях разноски и тези на Комисията. Г‑жа Renier понася всички съдебни разноски по дело F‑8/08, а именно направените от нея разноски и тези на Комисията. Съветът на Европейския съюз, който встъпва по двете дела в подкрепа на исканията на Комисията, понася направените от него съдебни разноски.
Резюме
1. Производство — Жалба — Изисквания за форма — Определяне на предмета на спора — Кратко изложение на изтъкнатите правни основания
(член 21, първа алинея от Статута на Съда, както и член 7, параграф 3 от приложение І към Статута на Съда; член 35, параграф 1, буква д) от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)
2. Актовe на институциите — Директиви — Пряко налагане на задължения на институциите на Общността в отношенията им с техния персонал — Изключване — Възможност за позоваване
(членове 10 ЕО и 249 ЕО)
3. Социална политика — Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) — Директива 1999/70 — Стабилна заетост
(член 30 от Хартата на основните права; Директива 1999/70 на Съвета)
4. Длъжностни лица — Условия за работа на другите служители — Договорно нает служител със спомагателни функции
(член 88 от Условията за работа на другите служители)
5. Актовe на институциите — Мотивиране — Задължение — Обхват — Създаване на нова категория договорно наети служители
(член 253 EО; членове 3а и 3б от Условията за работа на другите служители; Регламент № 723/2004 на Съвета)
1. Съгласно член 35, параграф 1, буква д) от Процедурния правилник на Съда на публичната служба жалбата трябва да съдържа изложение на основанията и посочените фактически и правни доводи. Това изложение трябва да бъде достатъчно ясно и точно, за да позволи на ответника да подготви защитата си, а на Съда на публичната служба — да се произнесе по жалбата, ако е необходимо, без да разполага с други данни. С оглед гарантиране на правната сигурност и на доброто правораздаване, за да е допустима жалбата, е необходимо съществените правни и фактически обстоятелства, на които тя се основава, да следват по логичен и разбираем начин от текста на самата жалба. Това се потвърждава допълнително от обстоятелството, че съгласно член 7, параграф 3 от приложение І към Статута на Съда писмената фаза на производството пред Съда на публичната служба по принцип включва само една размяна на писмени изявления, освен ако Съдът на публичната служба не реши друго. Тази особеност на производството пред Съда на публичната служба показва, че за разлика от предвиденото в член 21, първа алинея от Статута на Съда за производствата пред Общия съд и Съда, изложението на правните основания и доводите не може да е кратко.
(вж. точка 76)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 28 април 1993 г., De Hoe/Комисия, T‑85/92, Recueil, стр. II‑523, точка 20;
Съд на публичната служба — 26 юни 2008 г., Nijs/Сметна палата, F‑1/08, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑0000 и II‑A‑1‑0000, точки 24 и 25, обжалвано пред Първоинстанционния съд, дело T‑376/08 P
2. Директивите, които са адресирани до държавите членки, а не до институциите на Общността, не биха могли да се приемат като налагащи сами по себе си задължения на институциите в отношенията им с техния персонал. Това съображение обаче не би могло да изключи всяка възможност за позоваване на директива в отношенията между институциите и техните длъжностни лица или служители. Всъщност, на първо място, разпоредбите на директива могат непряко да пораждат задължения за институцията, ако представляват израз на общ принцип на общностното право, който институцията съответно следва да прилага като такъв. На второ място, директивата може да обвързва институцията, когато в рамките на своята организационна самостоятелност и на Правилника тя възнамерява да изпълни специфично задължение, закрепено в директива, или когато вътрешен акт с общо приложение препраща изрично към мерките, приети от общностния законодател в изпълнение на Договорите. На трето място, в съответствие с наложеното им задължение за лоялно сътрудничество по член 10, втора алинея ЕО институциите трябва в качеството си на работодател да вземат предвид законодателните разпоредби, приети на общностно равнище.
(вж. точки 86 и 90—93)
Позоваване на:
Съд — 9 септември 2003 г., Rinke, C‑25/02, Recueil, стр. I‑8349, точки 24 и 25—28
Първоинстанционен съд — 21 май 2008 г., Belfass/Съвет, T‑495/04, Сборник, стр. II‑781, точка 43
Съд на публичната служба — 30 април 2009 г., Aayhan и др./Парламент, F‑65/07, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑0000 и II‑A‑1‑0000, точки 116 и 118
3. Макар да е замислена като основен елемент на закрилата на работниците, стабилността на заетостта не представлява общ принцип на правото, с оглед на който би могло да се преценява законосъобразността на акт на институция. В частност, от Директива 1999/70 относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), както и от самото рамково споразумение по никакъв начин не произтича стабилността на заетостта да е била издигната до равнището на обвързваща правна норма. Освен това съображения 6 и 7 от Директивата, както и първа алинея от преамбюла и съображение 5 от Рамковото споразумение, поставят ударението върху необходимостта да се постигне баланс между гъвкавост и сигурност. Освен това Рамковото споразумение не създава общо задължение след определен брой подновявания на срочните договори или след навършването на определен стаж да се предвиди преобразуването на трудовите договори в трудови договори за неопределено време.
За сметка на това стабилната заетост представлява цел на страните по Рамковото споразумение, клауза 1, буква б) от което гласи, че целта му е „да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“.
Освен това, макар да предвижда, че „всеки работник има право на защита срещу всяка форма на неоснователно уволнение“, член 30 от Хартата на основните права не е пречка за верижните срочни договори. Нещо повече, прекратяването на срочния трудов договор със самия факт на изтичането на неговия срок строго погледнато не представлява уволнение, което трябва да бъде конкретно мотивирано с оглед на качествата или поведението на съответното лице или пък с оглед на нуждите на институцията.
(вж. точки 99, 100 и 104)
Позоваване на:
Съд — 22 ноември 2005 г., Mangold, C‑144/04, Recueil, стр. I‑9981, точка 64; 4 юли 2006 г., Adeneler и др., C‑212/04, Recueil, стр. I‑6057, точка 91; 7 септември 2006 г., Marrosu и Sardino, C‑53/04, Recueil, стр. I‑7213, точка 47, 15 април 2008 г., Impact, C‑268/06, Сборник, стр. I‑2483, точка 87;
Съд на публичната служба — Aayhan и др../Парламент, посочено по-горе, точка 115
4. Всяко назначаване на договорно нает служител със спомагателни функции трябва да отговаря на временни или периодични нужди. В администрация с голям персонал подобни нужди неизбежно се повтарят, по-специално вследствие на невъзможност на длъжностните лица да изпълняват служебните си задължения, вследствие на допълнителна работа поради обстоятелствата или вследствие на необходимостта за всяка генерална дирекция нерегулярно да ангажира лица със специални квалификации или познания. Тези обстоятелства представляват обективни причини, обосноваващи както срочните договори на служителите със спомагателни функции, така и тяхното подновяване в зависимост от възникването на посочените нужди.
(вж. точка 132)
Позоваване на:
Съд — 23 септември 2004 г., Hectors/Парламент, C‑150/03 P, Recueil, стр. I‑8691, заключение на генералния адвокат г‑н Ruiz-Jarabo Colomer, Recueil, стр. I‑8694, точка 25
5. Като се има предвид, че мотивите на един акт с общо приложение могат да се ограничат до посочване, от една страна, на цялостното положение, довело до приемането му, а от друга страна — на общите цели, които следва да постигне, и че ако такъв акт разкрива основната цел на институцията, би било прекомерно да се изискват конкретни мотиви за избраните различни технически решения, мотивите на Регламент № 723/2004 за изменение на Правилника на длъжностните лица и Условията за работа на другите служители, макар и кратки, са достатъчни, що се отнася до целта, която се преследва със създаването на новата категория договорно наети служители по смисъла на членове 3а и 3б от Условията за работа на другите служители.
(вж. точки 139 и 141)
Позоваване на:
Съд на публичната служба — 23 януари 2007 г., Chassagne/Комисия, F‑43/05, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑0000 и II‑A‑1‑0000, точки 105 и 106, както и цитираната съдебна практика