Language of document : ECLI:EU:C:2015:293

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

J. KOKOTT

представено на 30 април 2015 година(1)

Дело C‑105/14

Ivo Taricco и др.

(Преюдициално запитване, отправено от Tribunale di Cuneo (Италия)

„Защита на финансовите интереси на Съюза — Престъпления против данъчната система в областта на данъка върху добавената стойност — Задължение на държавите членки за налагане на ефективни, съразмерни и възпиращи санкции — Наказателноправни санкции — Погасителна давност във връзка с налагането на санкции — Законово ограничение на общата продължителност на давностния срок в случай на прекъсване на давността — Национална правна уредба относно погасителната давност за наказателно преследване, която в много случаи може да доведе до ненаказуемост — Принцип на законоустановеност на наказанието — Принцип за забрана на обратното действие — Член 325 ДФЕС — Директива 2006/112/ЕО — Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95 — Конвенция за защита на финансовите интереси на Европейските общности (Конвенция PIF)“





I –  Въведение

1.        Изисква ли правото на Съюза съдилищата на държавите членки да не прилагат някои разпоредби на националното право относно погасяването на наказателното преследване по давност, за да гарантират ефективно санкциониране на данъчните нарушения? Това е по същество въпросът, на който Съдът трябва да отговори в настоящото дело, образувано по преюдициално запитване на италиански наказателен съд.

2.        Този въпрос се поставя в контекста на разкрити в Италия данъчни измами при търговията с шампанско, извършвани от организирана престъпна група. На г‑н Taricco и на няколко други обвиняеми е повдигнато обвинение за това, че в рамките на престъпно сдружение са подали неверни справки-декларации по ДДС чрез използване на фактури за несъществуващи сделки. Извършените от тях деяния очевидно наподобяват верижната измама.

3.        По всяка вероятност наказателното преследване за престъпленията, за които се твърди, че са извършени в този контекст, ще бъде изключено по давност, преди да е имало влязла в сила присъда. Според запитващата юрисдикция това се дължи не само на обстоятелствата в конкретния случай, но и на структурен проблем на италианското наказателно право, което предвижда различни възможности за прекъсване на давността за наказателно преследване на престъпленията, но не и нейното спиране по време на висящо наказателно производство. Освен това се прилага абсолютен давностен срок, който по силата на законова уредба от 2005 г. надвишава само с една четвърт, а не вече с половината, както преди, първоначално установения срок. Именно този абсолютен давностен срок изглежда в много случаи води до ненаказуемост на извършителите на престъпления.

4.        Доколкото в случая става въпрос за данъка върху добавената стойност (наричан по-нататък „ДДС“), дял от който съставлява част от собствените ресурси на Европейския съюз(2), настоящото производство дава повод да се изяснят някои принципни въпроси относно защитата на финансовите интереси на Съюза. Във връзка с това трябва надлежно да се отчитат правата на обвиняемите в наказателното производство. В това отношение е възможно настоящото дело слабо да напомня за известното дело Berlusconi и др.(3). При по-задълбочено разглеждане обаче се установява, че повдигнатите в настоящото дело правни въпроси се различават от тези, с които Съдът е бил сезиран по въпросното дело.

II –  Правна уредба

 А – Правото на Съюза

5.        Приложимата в настоящото дело правна уредба на Съюза по същество се съдържа в различни разпоредби относно защитата на финансовите интереси на Европейския съюз (по-рано Европейски общности). Следва да се подчертаят член 4, параграф 3 ДЕС и член 325 ДФЕС, Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95(4) и така наречената „Конвенция PIF“(5). Освен това следва да се посочи Директива 2006/112/ЕО относно общата система на данъка върху добавената стойност(6).

6.        Наред с това Съдът е сезиран и с тълкуването на членове 101 ДФЕС, 107 ДФЕС и 119 ДФЕС, от чието буквално възпроизвеждане по-нататък обаче ще се въздържа.

Разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС

7.        Член 325 ДФЕС предвижда:

„1.      Съюзът и държавите членки се борят с измамата и с всяка друга незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, като приемат мерки в съответствие с разпоредбите на настоящия член, които имат възпиращо действие и предлагат ефикасна защита в държавите членки, както и в институциите, органите, службите и агенциите на Съюза.

2.      Държавите членки приемат същите мерки за борба с измамата, засягаща финансовите интереси на Съюза, каквито предприемат за борба с измамата, засягаща собствените им финансови интереси.

[…]“.

Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95

8.        Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95 установява общи правила, отнасящи се до единните проверки и до административните мерки и санкции, касаещи нередностите по отношение на правото на Съюза (по-рано право на Общността). В член 1, параграф 2 от този регламент е дадено определение на „нередност“:

„Нередност“ означава всяко нарушение на разпоредба на правото на Общността, в резултат на действие или бездействие от икономически оператор, което е имало или би имало за резултат нарушаването на общия бюджет на Общностите или на бюджетите, управлявани от тях, или посредством намаляването или загубата на приходи, произтичащи от собствени ресурси, които се събират направо от името на Общностите или посредством извършването на неоправдан разход“.

9.        Член 3 от Регламент № 2988/95 урежда давностния срок:

„1.      [Давностният срок] за процедурите е четири години от момента, в който нередността по смисъла на член 1, параграф 1 е извършена. Въпреки това секторните правила могат да предвиждат и по-кратък срок, който не може да бъде по-малък от три години.

В случай на продължаваща или повторно извършена нередност [давностният срок] започва да тече от датата, на която нередността е прекратена. […]

[Давностният срок] се прекъсва от всяко действие на компетентните органи, което е [съобщено на съответното лице и е] свързано с разследването или [преследването] […] на нередността. [Давностният срок] започва да тече отново след всяко действие, което го прекъсва.

Въпреки това [давностният срок изтича] най-късно на датата, на която изтича срок равен на двукратния давностен срок, ако компетентните власти не са наложили санкция, освен ако административната процедура не е била [спряна] в съответствие с разпоредбите на член 6, параграф 1.

[…]

3.      Държавите членки запазват възможността да прилагат срок, който е по-дълъг […]“.

10.      Член 6, параграф 1 от Регламент № 2988/95 съдържа правила, отнасящи се до административното производство в случай на паралелно наказателно производство, образувано във връзка със същите деяния:

„Без да се засягат административните мерки и санкции на Общността, приети въз основа на секторните правила, съществуващи към момента на влизането в сила на настоящия регламент, [производството по] налагането на имуществени санкции като административни глоби може да се [спре] по силата на решение на компетентните власти, ако е образувано наказателно производство срещу въпросното лице във връзка със същите [деяния]. Спирането на административното производство спира давностния срок, предвиден в член 3.

[…]“.

Конвенцията PIF

11.      Освен това редица общи правила относно наказателноправната защита на финансовите интереси на Съюза съдържа подписаната на 26 юли 1995 г. в Люксембург Конвенция PIF, която е сключена от 15 по онова време държави — членки на Съюза, на основание член К.3, параграф 2, буква в) ЕС(7)(8) и влиза в сила на 17 октомври 2002 г.

12.      Член 1 от Конвенцията PIF, озаглавен „Общи разпоредби“, определя съставите на престъплението измама и задължава държавите членки да уредят обхванатото от тези състави поведение като съставляващо престъпно деяние:

„1.      За целите на настоящата конвенция измамите, засягащи финансовите интереси на Европейските общности съставляват:

[…]

б)      по отношение на приходите, всяко умишлено действие или бездействие, свързано със:

–        използването или представянето на фалшиви, грешни или непълни изявления или документи, което води до неправомерно намаляване на средствата от общия бюджет на Европейските общности или бюджетите, управлявани от или от името на Европейските общности,

–        укриване на информация като нарушение на конкретно задължение със същия ефект,

–        злоупотреба с правомерно получена облага със същия ефект.

2.      При спазване на член 2, параграф 2 всяка държава членка предприема необходимите и подходящи мерки за транспониране на параграф 1 в нейното национално наказателно право по такъв начин, че поведението съгласно него да съставлява престъпно деяние.

3.      При спазване на член 2, параграф 2 всяка държава членка също така предприема необходимите мерки, за да гарантира, че умишлената подготовка или снабдяването с фалшиви, грешни или непълни изявления или документи, които водят до резултата, описан в параграф 1, съставляват престъпно деяние, ако то вече не е наказуемо като главно престъпление или като съучастие, подбудителство или опит за извършване на измама, определена в параграф 1.

[…]“.

13.      Член 2 от Конвенцията PIF установява следното задължение за държавите членки за въвеждане на наказания:

„1.      Всяка държава членка предприема необходимите мерки, за да гарантира, че деянието, посочено в член 1, както и съучастието, подбудителството и опитът да бъде извършено деянието, посочено в член 1, параграф 1, ще бъдат наказуеми с ефективни, съразмерни и възпиращи наказания, включително, поне в случаи на тежка измама, наказания с лишаване от свобода, които могат да доведат до екстрадиция, като се разбира, че за сериозна измама се счита измамата, включваща минимална сума, определена от всяка държава членка. Тази минимална сума не може да бъде по-висока от 50 000 ECU.

2.      Въпреки това обаче в случаи на лека измама, включваща общо сума от по-малко от 4 000 ECU и невключваща особено сериозни обстоятелства съгласно нейните закони, държавата членка може да определи наказания от различен вид от тези, предвидени в параграф 1.

[…]“.

Директивата за ДДС (Директива 2006/112/ЕО)

14.      В дял IX от Директива 2006/112, озаглавен „Освобождавания“, като част от „Общи[те] разпоредби“, включени в глава 1, се съдържа член 131, който предвижда:

„Освобождаванията, предвидени в глави 2—9, се прилагат, без да се засягат други общностни разпоредби и в съответствие с условията, които държавите членки определят, за да осигурят правилно и ясно прилагане на тези освобождавания, и да предотвратят всякакво възможно отклонение от данъчно облагане, избягване на данъци или злоупотреба“.

15.      В член 138, параграф 1, който е включен в разпоредбите относно „Освобождавания на вътреобщностни сделки“, съдържащи се в дял IX, глава 4 от Директива 2006/112, във връзка с освобождаванията, свързани с доставка на стоки, е предвидено следното:

„Държавите членки освобождават доставката на стоки, изпратени или превозени до местоназначение извън съответната им територия, но на територията на Общността, от или за сметка на продавача или клиента, придобиващ стоките за друго данъчнозадължено лице или за данъчно незадължено юридическо лице, действащо в това си качество в държава членка, различна от тази, в която е започнало изпращането или превоза на стоката“.

16.      Освен това в съдържащите се в дял IX, глава 10 от Директива 2006/112 разпоредби относно „[о]свобождавания на сделки, отнасящи се до международната търговия със стоки“, които се намират в раздел 1, озаглавен „Митнически складове, складове, различни от митнически складове и други подобни режими“, е включен член 158, който в частност гласи:

„1.      Чрез дерогация от член 157, параграф 2, държавите членки могат да предвидят складов режим, различен от режима на митнически склад в следните случаи:

a)      когато стоките са предназначени за безмитни магазини, за целите на доставката на стоки, извършвана в личния багаж на пътуващи лица със самолет или по море до трети територии или трети държави, когато тази доставка е освободена от ДДС в съответствие с член 146, параграф 1; буква б);

б)      когато стоките са предназначени за данъчнозадължени лица, за целите на извършване на доставки за пътници на борда на самолет или кораб по време на полета или прекосяването на морето, когато мястото на пристигане се намира извън Общността;

в)      когато стоките са предназначени за данъчнозадължени лица, за целите на извършване на доставки, които са освободени от ДДС в съответствие с член 151.

2.      Когато държавите членки упражняват възможността си на избор за освобождаване, предвидена в параграф 1, буква а), те вземат необходимите мерки за правилното и ясно прилагане на това освобождаване и за предотвратяване на всяко неплащане на данък, избягване на данък или злоупотреба.

[…]“.

 Б – Италианското право

17.      Член 157 от италианския Codice penale(9), изменен със Закон № 251 от 5 декември 2005 г.(10) (наричан по-нататък „Закон № 251/2005“), е озаглавен „Погасяване на наказателното преследване по давност. Давностен срок“ и предвижда:

„Наказателното преследване се погасява по давност след изтичане на срок, равен на максималния срок на предвиденото в закона наказание за съответното деяние; независимо от това давностният срок е не по-малък от шест години за тежки престъпления и от четири години за леки престъпления, дори когато тези престъпления са наказуеми само с глоба.

Давностният срок се определя в зависимост от предвиденото в закона наказание за довършено престъпление или за опит, без да се вземат предвид смекчаващи или отегчаващи вината обстоятелства, с изключение на обстоятелствата, поради които законът предвижда наказание, различно от наказанието по основния състав […]

[…]“.

18.      В член 158 от Codice penale е уреден началният момент, от който започва да тече давността за преследване:

„Давността за преследване започва от довършването на престъплението, а при опит или за престъпленията, които траят непрекъснато — от деня, когато е извършено последното действие, съответно от прекратяването им.

[…]“.

19.      Член 159 от Codice penale определя случаите на спиране на давността. Към тях спадат случаите на препращане на делото на друг съд или на неявяване на защитника или на обвиняемия. „Давностният срок продължава да тече след отпадане на основанието за спиране“.

20.      Член 160 от Codice penale съдържа следната уредба относно прекъсването на давността:

„Присъдата или решението за налагане на административно наказание прекъсват давността.

Определението за налагане на мерки за процесуална принуда, засягащи личността или […] за потвърждаване на задържането или на ареста, разпитът пред съдия или прокурор, призовката за явяване в прокуратурата за разпит, определението за насрочване на заседанието за разглеждане на искането на прокуратурата за прекратяване на делото или на внесения обвинителен акт или тъжба, определението за насрочване на предварително изслушване […] също прекъсват давността.

В случай на прекъсване от момента на прекъсване на давността започва да тече нова давност. При няколко действия, които прекъсват давността, тя започва да тече от последното действие; установените в член 157 срокове обаче в никакъв случай не могат да бъдат удължавани извън сроковете, предвидени в член 161, втора алинея […]“.

21.      Преди изменението на разпоредбите относно погасяването на наказателното преследване по давност със Закон № 251/2005 в случай на прекъсване на давността е било предвидено удължаване на давностния срок с не повече от половината.

22.      Член 161 от Codice penale определя действието на спирането и прекъсването на давността, както следва:

„Спирането и прекъсването на давността пораждат последици по отношение на всички лица, извършили престъплението.

Освен в случаите на наказателно преследване по член 51, параграф 3, букви b) и с) от Наказателно-процесуалния кодекс, прекъсването на давността не може да води до удължаване на установения давностен срок с повече от една четвърт, в случаите по член 99, второ тире — с повече от половината, в случаите по член 99, четвърто тире — с повече от две трети или в случаите, предвидени в членове 102, 103 и 105 — с повече от удвояване на давностния срок“.

23.      Член 416 от Codice penale предвижда наказание лишаване от свобода от три до седем години за този, който образува сдружение с цел извършване на престъпления. Този, който само участва в такова сдружение, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години.

24.      Съгласно член 2 от Decreto legislativo(11) № 74 на президента на Републиката от 10 март 2000 г. (наричан по-нататък „DLgs 74/2000)(12) представянето на справка-декларация по ДДС с измамна цел чрез използване на фактури или на други документи за несъществуващи сделки (наричани по-нататък „фактури за несъществуващи сделки“) се наказва с лишаване от свобода от една година и шест месеца до шест години. Съгласно член 8 от DLgs 74/2000 същото наказание се налага и на този, който издава фактури за несъществуващи сделки с цел да даде възможност на трети лица да избегнат плащането на ДДС.

III –  Фактите и главното производство

25.      Г‑н Ivo Taricco и няколко други лица (наричани по-нататък също „обвиняемите“) са обвинени в това, че между 2005 г. и 2009 г. са образували или участвали в престъпно сдружение. Това престъпно сдружение е имало за цел извършване на престъпления, изразяващи се в издаване на фактури за несъществуващи сделки и представяне на неверни справки-декларации по ДДС чрез използване на фактури за несъществуващи сделки.

26.      Предмет на фактурите за несъществуващи сделки, издадени на обща стойност от няколко милиона евро, са сделки с шампанско. Въз основа на уговорки между обвиняемите продажби на шампанско в страната, чието извършване е подпомогнато от няколко предприятия, за които всеки един от обвиняемите е действал в качеството на легитимиран в съответствие със закона пълномощник, били невярно представени за вътреобщностни доставки.

27.      Основна фигура в тази схема е предприятието Planet Srl. Това предприятие получава съзнателно фактури за несъществуващи сделки, издадени от няколко други предприятия, така наречените „missing traders“(13), които от своя страна действат като мними вносители на шампанско. Planet отразява тези фактури в счетоводните си книги, като всеки път приспада посочения в тях ДДС като платен по получени доставки и впоследствие представя неверни годишни справки-декларации по ДДС. По този начин Planet има възможност да се разпорежда с шампанското при много по-ниски от пазарната цена разходи и в крайна сметка да нарушава конкуренцията. От своя страна „missing traders“ отчасти изобщо не представят годишни справки-декларации по ДДС, отчасти подават такива декларации, без обаче да внасят съответния данък.

28.      След приключване на предварителното разследване срещу обвиняемите е повдигнато обвинение пред съд. Обвинителният акт е внесен най-напред пред Tribunale di Mondovi. След редица искания, направени от защитниците на обвиняемите по време на предварителното изслушване(14), довели до връщане на производството на фазата на предварителното разследване, наказателното производство отново е във фазата на предварителното изслушване, а именно понастоящем пред Tribunale di Cuneo, запитващата юрисдикция(15). В тази фаза на производството съдията докладчик по предварителното изслушване(16) следва да се произнесе дали след предварителното разследване са налице предпоставките за предаване на обвиняемите на съд и насрочването на съдебно заседание.

29.      Според запитващата юрисдикция съгласно действащите в Италия разпоредби относно погасяването на наказателното преследване по давност, включително при спазване на предвиденото в закона удължаване на давностния срок поради различни мерки, довели до прекъсване на давността, наказателното преследване за всички данъчни престъпления, за които е повдигнато обвинение на обвиняемите, ще бъде изключено по давност най-късно на 8 февруари 2018 г. По отношение на един от обвиняемите, г‑н Anakiev, на 11 май 2013 г. давността за наказателно преследване дори вече е изтекла.

30.      Както подчертава запитващата юрисдикция, изглежда „много вероятно“ давностният срок за наказателно преследване да изтече спрямо всички обвиняеми, преди да е имало влязла в сила присъда. Както отбелязва запитващата юрисдикция, този изход не е особеност само на настоящия случай, а е характерен за много наказателни производства в Италия, по-специално за тези, свързани с икономическите престъпления, които поради естеството си често предполагат особено обстойно разследване и се отличават с голяма сложност.

31.      В този контекст запитващата юрисдикция изразява безпокойството, че в Италия институтът на погасяване на наказателното преследване по давност — противно на същинската му цел — в действителност се превръща в „средство за гарантиране на ненаказуемостта“ на извършителите на икономически престъпления и че в крайна сметка Италия пренебрегва задълженията си, произтичащи от правото на Съюза. Според запитващата юрисдикция това положение се дължи в значителна степен на Закон № 251/2005, с който понастоящем удължаването на давностните срокове в случай на прекъсване на давността е ограничено до една четвърт, докато преди това са били удължавани с половината.

IV –  Преюдициалното запитване и производството пред Съда

32.      С определение от 17 януари 2014 г., постъпило на 5 март 2014 г., Tribunale di Cuneo поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Дали въведеното със Закон № 251 от 2005 г. изменение на член 160, последна алинея от Codice penale — в частта, в която предвижда продължаване на давностния срок само с една четвърт след прекъсване на давността и така допуска погасяване на наказателното преследване независимо от своевременно му извършване и следователно води до ненаказуемост — противоречи на нормата за защита на конкуренцията, установена в член 101 ДФЕС?

2)      Дали чрез въведеното със Закон № 251 от 2005 г. изменение на член 160, последна алинея от Codice penale — в частта, в която предвижда продължаване на давностния срок само с една четвърт след прекъсване на давността и така лишава от наказателноправни последици деянията, извършени от безскрупулни икономически оператори — италианската държава е установила форма на държавна помощ, която е забранена съгласно член 107 ДФЕС?

3)      Дали чрез въведеното със Закон № 251 от 2005 г. изменение на член 160, последна алинея от Codice penale — в частта, в която предвижда продължаване на давностния срок само с една четвърт след прекъсване на давността и така създава положение на ненаказуемост на лицата, които злоупотребяват с общностната директива — италианската държава е добавила неправомерно допълнителен случай на освобождаване от данък по отношение на тези, които са изчерпателно уредени в член 158 от Директива 2006/112/ЕО?

4)      Дали чрез въведеното със Закон № 251 от 2005 г. изменение на член 160, последна алинея от Codice penale — в частта, в която предвижда продължаване на давностния срок само с една четвърт след прекъсване на давността, водещо до отказ от преследване на деяния, които лишават държавата от необходимите ресурси, включително с оглед на изпълнението на задълженията към Европейския съюз — е допуснато нарушение на принципа на стабилни публични финанси, закрепен в член 119 ДФЕС?“.

33.      От обвиняемите в главното производство единствено г‑н Anakiev участва в преюдициалното производство, като представя писмено становище. Освен това в писмената фаза на производството участват правителствата на Италия, Германия и Полша, както и Европейската комисия. Същите страни с изключение на г‑н Anakiev и на полското правителство се представляват и в съдебното заседание от 3 март 2015 г.

V –  Предварителни бележки от процесуално естество

34.      Преди да се премине към анализ на преюдициалните въпроси по същество, с оглед на изразените от няколко участници в производството съмнения е необходимо да се изложат някои предварителни бележки от процесуално естество, които се отнасят, от една страна, до компетентността на Съда да даде отговор на преюдициалните въпроси (по този въпрос вж. непосредствено по-долу раздел А), и от друга страна, до допустимостта на тези въпроси (по този въпрос вж. по-долу раздел Б).

 А – Компетентност на Съда да даде отговор на преюдициалните въпроси

35.      Съгласно член 267 ДФЕС в рамките на производството по преюдициално запитване Съдът е компетентен да тълкува Договорите, както и актовете на институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, т.е. правомощията му по принцип се разпростират върху тълкуването на цялото право на Съюза(17).

36.      Обстоятелството, че в главното производството става въпрос за данъчни престъпления съгласно националното право, не е пречка за упражняването на посочената компетентност. Всъщност дори държавите членки все още до голяма степен да запазват компетентността за наказателното право и за наказателното преследване, все пак националните органи трябва да упражняват съответните си правомощия, като спазват изискванията на правото на Съюза(18). Нещо повече, по-специално що се отнася до наказателното преследване за престъпления, свързани с данъка върху добавената стойност, Съдът едва наскоро уточни, че такива производства попадат в приложеното поле на правото на Съюза(19).

37.      В този контекст Съдът е компетентен да тълкува цялото право на Съюза, включително Конвенцията PIF, доколкото тази конвенция се оказва от значение за решаването на настоящото дело. Наистина Конвенцията е била сключена през 1995 г. все още в рамките на бившия „трети стълб“ на Европейския съюз въз основа на Договора за ЕС в първоначалната му редакция(20). Съгласно член 9 от Протокола относно преходните разпоредби(21) посочената конвенция обаче запазва действието си и след премахването на основаната на стълбовете структура на Съюза с влизането в сила на Договора от Лисабон. Следователно тя продължава да е неразделна част от правото на Съюза.

38.      Освен това, считано от 1 декември 2014 г., повече не съществуват ограничения, що се отнася до преюдициалната компетентност на Съда в областта на бившия трети стълб на Съюза (вж. член 10, параграфи 1 и 3 от Протокола относно преходните разпоредби). Това важи и по отношение на отправените преди 1 декември 2014 г. преюдициални запитвания като настоящото(22).

39.      Независимо от това още преди 1 декември 2014 г. Съдът вече беше компетентен да разглежда и да се произнася по отправени от всички италиански юрисдикции преюдициални запитвания, които се отнасяха до тълкуването на Конвенцията „PIF“. Това е така, тъй като Италианската република още от самото начало е приела компетентността на Съда да постановява решения по такива преюдициални запитвания на друго основание, а именно, от една страна, на основание на допълнителен протокол към Конвенцията PIF(23), и от друга страна, на основание член 35, параграф 2 и параграф 3, буква б) ЕС(24), като винаги предоставя на всички национални юрисдикции правото да отправят преюдициално запитване(25).

40.      Предвид гореизложеното компетентността на Съда да разглежда всички правни проблеми, повдигнати с настоящото преюдициално запитване, не подлежи на съмнение.

 Б – Допустимост на преюдициалните въпроси

41.      Освен това няколко участници в производството повдигат възражения срещу допустимостта на отправените до Съда въпроси (член 267 ДФЕС, член 94 от Процедурния правилник). По същество те поставят под съмнение релевантността на посочените въпроси за постановяване на решението по делото в главното производство.

42.      Във връзка с това следва да се отбележи, че съгласно постоянната съдебна практика само запитващата юрисдикция може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално заключение на Съда, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе. Нещо повече, когато национална юрисдикция поставя на Съда въпроси, които се отнасят до правото на Съюза, отправеното от нея преюдициално запитване се ползва с презумпция за релевантност(26).

43.      Ето защо Съдът може да отхвърли отправеното от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(27).

44.      В настоящия случай не трябва да има опасения в този смисъл.

45.      Съдържащите се в акта за преюдициално запитване данни относно фактите по спора в главното производство, приложимото национално право и необходимостта от преюдициално заключение са достатъчни, за да дадат както на Съда, така и на участниците в производството по смисъла на член 23 от Статута на Съда възможност да вземат информирано становище по отправените въпроси.

46.      Всъщност изложенията на запитващата юрисдикция ясно показват за какво става въпрос в главното производство и значимостта на свързаните с това проблеми: срещу няколко лица е повдигнато обвинение в рамките на италианско наказателно производство за данъчни престъпления и запитващата юрисдикция се опасява, че тези лица, както и много други предполагаеми извършители на престъпления в подобно положение, ще избегнат предвиденото в закона за тях наказание, тъй като националните разпоредби относно погасяването на наказателното преследване по давност предвиждат твърди кратки давностни срокове, по-специално незначително удължаване на тези срокове в случай на тяхното прекъсване, в резултат на което осъждането на обвиняемите с влязла в сила присъда преди изтичането на погасителната давност изглежда илюзорно.

47.      Не може да става дума и за това отправените до Съда въпроси да са от хипотетично естество или очевидно да им липсва връзка с действителността на предмета на спора в главното производство. Всъщност според акта за преюдициално запитване от отговора на Съда в значителна степен зависи дали разпоредбите на националното право относно погасителната давност могат да се приложат в главното производство и дали реално е възможно главното производство да приключи с влязла в сила присъда, преди да е изтекла давността.

48.      Освен това, обратно на становището на италианското правителство, не може да се изключи възможността запитващата юрисдикция да сезира Съда с преюдициално запитване относно установени от нея системни недостатъци на италианското наказателно право в рамките на конкретно висящо пред нея дело. Напротив, Съдът вече многократно е разглеждал предполагаеми структурни проблеми на национална система от санкции, и при това включително и именно по повод на преюдициални запитвания, отправени в рамките на висящи наказателни производства(28).

49.      Дори общите принципи на правото на Съюза — например принципът на законоустановеност на наказанието — да забраняват отклонение от спорните национални разпоредби относно погасителната давност, това обстоятелство, обратно на становището на италианското правителство и на г‑н Anakiev, не би засегнало допустимостта на преюдициалното запитване, а най-много би било повод за пояснения от страна на Съда в рамките на отговора му на преюдициалните въпроси по същество(29).

50.      Наистина могат да възникнат съмнения относно релевантността на отправените въпроси доколкото запитващата юрисдикция иска от Съда да даде тълкуване на някои разпоредби на първичното право (членове 101 ДФЕС, 107 ДФЕС и 119 ДФЕС), които на пръв поглед нямат нищо общо с разглежданите в случая проблеми, свързани с погасяването на наказателното преследване по давност. При все това не считам да е съвсем очевидно, че посочените разпоредби нямат никаква връзка със спора в главното производство. Само в резултат на — макар и кратък — анализ на съдържанието на посочените разпоредби на ДФЕС от страна на Съда може да се установи дали тези разпоредби допускат правна уредба на погасяването на наказателното преследване по давност като италианската(30).

51.      Накрая за пълнота следва да се отбележи още, че сравнително ранният етап от производството по главния спор, т.е. стадият от производството преди разглеждане на обвинителния акт в съдебното производство, не засяга допустимостта на преюдициалното запитване(31).

52.      Ето защо повдигнатите пред Съда възражения за недопустимост на преюдициалното запитване следва да се отхвърлят в тяхната цялост.

VI –  Анализ на преюдициалните въпроси по същество

53.      Както е видно от акта за преюдициално запитване, Tribunale di Cuneo приема, че за повечето релевантни в делото по главното производство престъпления давностният срок е шест години, а за образуването на престъпно сдружение — седем години. В случай на прекъсване на давността, както в настоящия случай, с определени действия по разследване или преследване, според акта за преюдициално запитване давностният срок се удължава с една четвърт, в резултат на което шестгодишният давностен срок се увеличава на седем години и шест месеца, а седемгодишният давност срок — на осем години и девет месеца, като тези срокове по принцип продължават да текат по време на висящ наказателен процес. Тази правна уредба относно абсолютната давност за наказателно преследване изглежда в много случаи води до ненаказуемост на извършителите на престъпления.

54.      При тези обстоятелства с преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правото на Съюза допуска национална правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност като член 160, четвърта алинея от Codice penale, изменен със Закона № 251/2005, съгласно която в случай на прекъсване на давността давностният срок за данъчни престъпления, свързани с данъка върху добавената стойност, се удължава само с една четвърт от първоначално установения срок, след което изтича абсолютната давност за наказателно преследване.

55.      По-конкретно в рамките на отправените от нея четири преюдициални въпроса запитващата юрисдикция иска да получи разяснения относно тълкуването на членове 101 ДФЕС, 107 ДФЕС и 119 ДФЕС, както и на член 158 от Директива 2006/112.

56.      По-нататък най-напред ще анализирам посочените по-горе разпоредби (по този въпрос вж. непосредствено по-долу раздел А), преди да изложа някои допълнителни съображения относно задължението на държавите членки за налагане на ефективни санкции (по този въпрос вж. по-долу раздел Б), и след това ще разгледам последиците от евентуалното противоречие на националната правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност с правото на Съюза за спора в главното производство (по този въпрос вж. по-долу раздел В).

 А – Изтъкнатите от запитващата юрисдикция разпоредби на правото на Съюза

57.      В преюдициалните въпроси, които са общо четири, Tribunale di Cuneo се позовава на правото на Съюза в областта на конкуренцията (по този въпрос вж. непосредствено по-долу раздел 1), на възможностите за освобождаване от ДДС (по този въпрос вж. по-долу раздел 2), както и на принципа на стабилни публични финанси (по този въпрос вж. по-долу раздел 3).

1.     Правото на Съюза в областта на конкуренцията (първи и втори преюдициален въпрос)

58.      С първите си два въпроса запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност като италианската засяга конкуренцията на европейския вътрешен пазар и така нарушава разпоредбите на членове 101 ДФЕС и 107 ДФЕС.

59.      В това отношение следва да се отбележи, че напълно е възможно прекомерно либерална правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност и съпътстващата я липса на ефективни наказателноправни санкции за свързани с ДДС нередности да предоставят на предприятията, участващи в извършването на тези нередности, нелоялно конкурентно предимство на вътрешния пазар. Това обаче не означава, че е налице нарушение на членове 101 ДФЕС и 107 ДФЕС.

60.      Безспорно член 101 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС забранява на държавите членки да създават положение, в което предприятията са улеснени да сключват помежду си антиконкурентни споразумения(32). Би било обаче прекалено от евентуално опороченото от недостатъци прилагане на националните наказателни разпоредби относно данъчните престъпления, свързани с ДДС, да се заключава, че по този начин неминуемо се насърчава сключването на тайни споразумения между предприятията. Освен това, ако все пак са налице антиконкурентни споразумения между предприятия, те могат да бъдат санкционирани, напълно независимо от данъчното наказателно право, по реда на предвидените в правото в областта на конкуренцията производства и с предвидените в това право специфични санкции.

61.      Що се отнася до забраната на държавните помощи, установена в член 107 ДФЕС, наистина опороченото от недостатъци наказателно правоприлагане в сферата на данъка върху добавената стойност евентуално може да доведе до финансово предимство за предприятията. Това предимство обаче не е селективно, тъй като не поставя в по-благоприятно положение определени предприятия или части от предприятия спрямо други, а се прилага по еднакъв начин към всички предприятия, към които се прилага националното наказателно право(33).

62.      Запитващата юрисдикция е права, че съществуващи в държава членка системни недостатъци във връзка със санкционирането на данъчни престъпления, свързани с ДДС, могат да доведат до нарушаване на конкуренцията с предприятия от други държави членки, в които националните органи реагират по-строго на нередности. Тази проблематика обаче не може да се преценява съгласно критерии, изведени от правото в областта на картелите или от правото в областта на държавните помощи, а трябва да се обсъди с оглед на системата на ДДС и свързаното с тази система задължение за налагане на ефективни санкции(34).

2.     Случаите на освобождавания от данък, предвидени в Директивата за ДДС (трети преюдициален въпрос)

63.      С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност като италианската води до създаването на нова хипотеза на освобождаване от ДДС, която не е предвидена в Директива 2006/112.

64.      По този въпрос в самото начало следва да се отбележи, че Tribunale di Cuneo изглежда е допуснал грешка относно приложимата разпоредба на Директива 2006/112. Всъщност посоченият в акта за преюдициално запитване член 158 от тази директива се отнася до освобождаването от ДДС на определени сделки, които се извършват при някои много специфични обстоятелства, например в безмитни магазини, на борда на самолети или кораби, както и под дипломатически или консулски режим. В настоящия случай такива обстоятелства съвсем очевидно не са налице.

65.      Може обаче, както Комисията правилно отбелязва, да се има предвид член 138 от Директива 2006/112, в който е уредено при какви обстоятелства вътреобщностната доставка на стоки е освободена от ДДС. Тази разпоредба има известна връзка с фактите по спора в главното производство, доколкото повдигнатото срещу обвиняемите обвинение е за това, че по отношение на извършените от тях търговски сделки с шампанско в страната са симулирали вътреобщностни доставки с измамна цел.

66.      Само по себе си описаното от запитващата юрисдикция обстоятелство, че поради системни недостатъци на националното право в наказателните производства за данъчни престъпления в много случаи наказателното преследване се погасява поради изтичане на давностния срок, обаче не води до освобождаване на засегнатите предприятия от ДДС. Това е така, тъй като съществуването на правото на облагане на тези предприятия с данък не зависи от възможността за реализиране на евентуално право на държавата да наложи наказание.

3.     Принципът на стабилни публични финанси (четвърти преюдициален въпрос)

67.      На последно място, с четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се изясни дали правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност като италианската е в съответствие с принципа на стабилни публични финанси, така както той е изразен в член 119 ДФЕС.

68.      Като уводна разпоредба към правилата относно икономическия и валутен съюз, които се съдържат в дял VIII от Договора за функционирането на ЕС, член 119 ДФЕС установява в параграф 3 определени „ръководни принципи“ за дейността на държавите членки и на Съюза, сред които по-конкретно са посочени стабилни публични финанси.

69.      Обратно на становището, което изглежда застъпва Комисията, по този начин на държавите членки не само се предоставя ориентир от гледна точка на политиката, но и по правнообвързващ начин се установява изискване на правото на Съюза по отношение на публичното бюджетиране от тяхна страна. Правното естество на това изискване не се засяга от обстоятелството, че неговото съдържание не е особено точно формулирано и все още трябва да бъде уточнено с други разпоредби и актове(35). При все това от сравнително общия характер на член 119, параграф 3 ДФЕС задължително следва, че държавите членки разполагат с голяма свобода по отношение на избора на националните средства, които те считат — въз основа на комплексни икономически оценки — за най-подходящи, за да гарантират в обхвата на съответната им компетентност солидни публични финанси(36).

70.      Не всяка мярка на националните органи, която генерира разходи или приходи, включително и не всеки отказ от осъществяване на право на данъчно облагане, което по принцип съществува, трябва непременно да се счита за нарушение на принципа на солидни публични финанси. Напротив, от значение е обстоятелството дали финансите на съответната държава членка като цяло могат да бъдат квалифицирани като „солидни“, което се преценява по-специално с оглед на разпоредбите и критериите относно избягването на прекомерен бюджетен дефицит (член 126, параграфи 1 и 2 ДФЕС във връзка с Протокол № 12 към Договора за ЕС и Договора за функционирането на ЕС).

71.      Следователно само по себе си обстоятелството, че действащите в Италия правила относно погасителната давност в областта на данъчното наказателно право вероятно се характеризират с описаните от запитващата юрисдикция системни недостатъци, не може да служи като основание да се приеме, че е налице нарушение на принципа на солидни публични финанси, така както той е закрепен в член 119, параграф 3 ДФЕС.

4.     Междинно заключение

72.      В обобщение може да се констатира, че нито една от разпоредбите на правото на Съюза, конкретно изтъкнати от запитващата юрисдикция, не е пречка за правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност, така както е въведена в италианското наказателно право с член 160, последна алинея от Codice penale, изменен със Закон № 251/2005.

73.      Сама по себе си обаче тази констатация не е достатъчна, за да се даде на запитващата юрисдикция полезен отговор, който би я улеснил при решаването на спора в главното производство. Напротив, необходимо е да се изложат някои допълнителни съображения относно задължението на държавите членки за налагане на ефективни санкции (по този въпрос вж. непосредствено по-долу раздел Б); освен това следва да се разгледат последиците от евентуалното противоречие на националната правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност с правото на Съюза за спора в главното производство (по този въпрос вж. по-долу раздел В).

 Б – Задължението на държавите членки за налагане на ефективни санкции

74.      Задължението на държавите членки за налагане на ефективни санкции за данъчни престъпления, свързани с ДДС, не е разгледано изрично от запитващата юрисдикция в акта ѝ за преюдициално запитване.

75.      Несъмнено по принцип запитващата юрисдикция има изключителна компетентност да определя предмета на въпросите, с които възнамерява да сезира Съда(37), а от своя страна Съдът не е компетентен да се произнася по правни проблеми, които националният съд изрично или имплицитно е изключил от преюдициалното си запитване(38).

76.      Независимо от това, когато обаче е сезиран с преюдициално запитване, Съдът е компетентен, с оглед на съдържащите се в преписката материали, да даде пояснения с цел да насочи запитващата юрисдикция при решаването на спора по главното производство и във връзка с това да разгледа разпоредби, които запитващата юрисдикция не е посочила(39).

77.      В настоящия случай през целия акт за преюдициално запитване минава като червена нишка загрижеността на националната юрисдикция, че правната уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност, съдържаща се в член 160, последна алинея от Codice penale, изменен със Закон № 251/2005, би могла да бъде израз на системен недостатък, който в Италия в много случаи на данъчни престъпления води до ненаказуемост на извършителите.

78.      Следователно преюдициалното запитване повдига — поне имплицитно — допълнителния въпрос дали правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност като италианската е съвместима с установеното в правото на Съюза задължение на държавите членки за налагане на санкции за нередности, свързани с ДДС. Без обсъждането на този допълнителен въпрос не е възможно да се даде полезен отговор на преюдициалното запитване.

79.      По-нататък най-напред ще обсъдя въпроса дали правна уредба като италианската е съобразена с общото задължение на държавите членки за налагане на ефективни санкции за нарушения на правото на Съюза (по този въпрос вж. непосредствено по-долу раздел 1), преди по-нататък да се спра на по-специфичното задължение на държавите членки да налагат наказателноправни санкции за измами, засягащи финансовите интереси на Съюза (по този въпрос вж. по-долу раздел 2).

1.     Общото задължение да се предвидят ефективни санкции

80.      Съгласно общ принцип на правото на Съюза, който в крайна сметка е следствие от задължението за лоялно сътрудничество (член 4, параграф 3 ДЕС), държавите членки трябва да предвидят за извършени от частноправни субекти нарушения на правото на Съюза санкции, които са ефективни, съразмерни и възпиращи(40), и освен това нарушенията на правото на Съюза трябва да бъдат санкционирани — най-малкото — при материално- и процесуалноправни условия, аналогични на приложимите по отношение на нарушения на националното право от сходно естество и значение(41). В крайна сметка в това отношение става въпрос за особен израз на принципите на ефективност и равностойност.

81.      Що се отнася най-напред до принципа на равностойност, в съдебното заседание Комисията посочва, че в италианското право действително са познати състави на престъпления, по отношение на които не се прилага никакъв абсолютен давностен срок. Ако в това отношение става въпрос за състави на престъпления в областта на икономическите престъпления, които са равносилни на измамите с ДДС, би трябвало и по отношение на измамите с ДДС да не се прилага абсолютен давностен срок.

82.      В последно време Съдът изрично подчертава и в областта на ДДС произтичащото от принципа на ефективност изискване за ефективни, съразмерни и възпиращи санкции. В това отношение той се основава, освен на различни разпоредби на Директива 2006/12, отново на задължението за лоялност на държавите членки по член 4, параграф 3 ДЕС(42).

83.      В областта на ДДС е от особено значение да съществува функционираща система от санкции за нарушения на правото на Съюза, тъй като тя има за цел не само да осигури равно третиране на всички предприятия с дейност на вътрешния пазар, но освен това и да защити финансовите интереси на Съюза, към чиито собствени ресурси спада дял от събрания от държавите членки ДДС(43). Поради това член 325 ДФЕС задължава държавите членки да се борят с незаконната дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, като „приемат възпиращи и ефикасни мерки“(44). Същият извод се налага и от Регламент № 2988/95, който също има за цел защитата на финансовите интереси на Съюза.

84.      Безспорно нито от изискванията на първичното право (член 4, параграф 3 ДЕС и член 325 ДФЕС), нито от релевантните актове на вторичното право (Регламент № 2988/95 и Директива 2006/12) не произтича по какъвто и да било начин уредено задължение на държавите членки непременно да налагат наказателноправни санкции за нередности, свързани с ДДС. Напротив, държавите членки могат — като обаче си запазвам правото да стигна до различно заключение въз основа на Конвенцията PIF(45) — свободно да избират приложимите санкции, така че в националната система по принцип може да се прибягва до съчетание от административни и наказателноправни санкции(46). Следва обаче да се има предвид, че за понятието „санкция“ е присъща необходимостта да се направи повече, отколкото просто да се издаде акт за последващо установяване на задължение за и без това дължимия ДДС, евентуално с лихви за закъснение.

85.      При все това действително прилаганите в съответната държава членка санкции трябва да са — независимо дали са с административен или наказателноправен характер — ефективни, съразмерни и възпиращи(47). В противоречие с изискванията на правото на Съюза е държава членка да основава националната си система от санкции, съставляваща съчетание от административни и наказателноправни санкции, на два стълба, които нито поотделно, нито заедно отговарят на критериите за ефективност, съразмерност и възпиращ ефект.

86.      Запитващата юрисдикция трябва да прецени дали предвидените в националната система санкции са ефективни, съразмерни и възпиращи. При това във всеки случай, в който се поставя този въпрос, съответната санкционна разпоредба трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото ѝ в цялата нормативна система, включително за развитието и особеностите на производството през различните национални инстанции(48).

87.      Както посочвам в моето заключение по дело Berlusconi и др.(49), по принцип няма пречка държавите членки да прилагат към санкциите, които те са въвели по силата на правото на Съюза, режима на погасителната давност, тъй като давностните срокове целят да осигурят правната сигурност и защитата на обвиняемите и по принцип не изключват възможността за ефективно налагане на санкции. Впрочем Регламент № 2988/95 също предвижда в член 3 давностен срок с оглед на предвидените в този регламент административни санкции.

88.      Трябва обаче да се гарантира, че приложимите правила за погасителната давност няма като цяло да накърнят ефективността и възпиращия ефект на предвидените санкции. Следователно за нередности, свързани с ДДС, не бива да бъдат налагани санкции само на теория. Напротив, системата от санкции трябва да бъде oпределена по такъв начин, че всяко лице, което предостави невярна информация във връзка с ДДС или участва в деяния в този смисъл, действително да трябва да се страхува, че ще му бъдат наложени санкции(50).

89.      Освен това, както Комисията правилно подчертава, трябва да се имат предвид евентуални взаимодействия между наказателноправни и административни санкции. Така недостатъци на системата от наказателноправни санкции могат да имат неблагоприятно въздействие върху системата от административни санкции. Такъв например е случаят, когато в националното право е предвидена възможност административното производство да бъде спряно по време на висящо наказателно производство(51) и впоследствие, след изтичане на погасителната давност за наказателно преследване, да не може да бъде продължено, тъй като в този случай вече е изтекъл и давностният срок за реализиране на отговорността за съответното правонарушение съгласно критериите, установени в административното право.

90.      Във връзка с това следва да се посочи досегашната съдебна практика, свързана с някои италиански процесуални правила в областта на данъчното право. Съгласно тази съдебна практика, макар да могат, при определени обстоятелства, да прекратяват данъчни производства с голяма продължителност(52), все пак държавите членки не могат да правят общ и недиференциран отказ от проверка на облагаемите сделки, осъществени през редица облагаеми периоди, с оглед на евентуалната изискуемост на ДДС(53).

91.      Ако, като се държи сметка за всички тези фактори, се установи, че вследствие на национална правна уредба относно погасителната давност поради причини от системно естество в действителност може само рядко да се очаква фактическо налагане на ефективни, съразмерни и възпиращи санкции, това положение би било в противоречие с общото задължение на държавите членки за налагане на ефективни санкции за нарушения на правото на Съюза(54).

2.     Специално задължение да се предвидят ефективни наказателноправни санкции

92.      Наред с разгледаното по-горе задължение за налагане на ефективни санкции съществува още и специално задължение на държавите членки да налагат наказателноправни санкции за измами, засягащи финансовите интереси на Съюза.

93.      Посоченото задължение да се предвидят наказателноправни санкции произтича от Конвенцията PIF и по-точно от член 2, параграф 1, който изисква измамите, засягащи финансовите интереси на Съюза, да се наказват с ефективни, съразмерни и възпиращи наказания, а в случаите на тежка измама — да се предвидят дори наказания лишаване от свобода.

94.      Наистина Съветът на Европейския съюз тълкува ограничително приложното поле на Конвенцията PIF, като иска да изключи ДДС от приложното ѝ поле. В Обяснителния си доклад(55) Съветът застъпва позицията, че под „приходи“ по смисъла на Конвенцията PIF следва да се разбират само първите две категории собствени ресурси на Съюза, т.е., от една страна, мита, и от друга страна, определени такси и налози в областта на селското стопанство. За разлика от това според Съвета приходите на Съюза по смисъла на Конвенцията PIF не включват приходите, получени от прилагането на унифицирана ставка на ДДС, валидна за всички държави членки, тъй като тези собствени ресурси не се събират пряко от името на Съюза.

95.      Според застъпеното от Съвета в обяснителния му доклад виждане, което се споделя и от Германия в съдебното заседание пред Съда, от това следвало, че установеното в правото на Съюза задължение за налагане на наказателноправни санкции нямало да се прилага в случай на нередности, свързани с ДДС(56).

96.      Обяснителният доклад на Съвета обаче е само правно необвързващо изразяване на мнение от институция на Съюза, която освен това самата не е страна по Конвенцията PIF, а само участва в подготвителните работи, като съставя текста на Конвенцията и я препоръчва на държавите членки за приемане в съответствие с техните конституционни изисквания (член К.3, параграф 2, буква в) ЕС).

97.      Следователно обяснителният доклад на Съвета не може да се счита за автентично тълкуване на Конвенцията PIF, още повече че нито самата Конвенция, нито Допълнителният протокол към нея по никакъв начин не споменават въпросния доклад. Единствено Съдът е компетентен да дава задължително в рамките на Съюза тълкуване на Конвенцията PIF, което още от самото начало става ясно от Допълнителния протокол към Конвенцията PIF, който предоставя на Съда компетентност за тълкуване на въпросната конвенция, а понастоящем следва от член 19, параграф 1, второ изречение и параграф 3, буква б) ДЕС, както и от член 267 ДФЕС.

98.      По мое мнение Съдът не следва да третира обяснителния доклад на Съвета по Конвенцията PIF различно от прессъобщенията на институциите на Съюза по законодателни актове или от декларациите по протоколи за приемане на такива актове. Съгласно постоянната съдебна практика подобни изявления не биха могли да се използват за тълкуването на разпоредба от вторичното право, когато не намират израз в текста на тази разпоредба(57).

99.      Настоящият случай е такъв. За да обоснове изключването на ДДС от приложното поле на Конвенцията PIF, в обяснителния си доклад Съветът се позовава само и единствено на обстоятелството, че ДДС „не спада към собствените ресурси, които се събират пряко от името на [Съюза]“(58). Именно това съображение обаче не е отразено в текста на Конвенцията PIF и не може да обосновава ограничителното тълкуване на нейното приложно поле.

100. Напротив, приложното поле на Конвенцията PIF е възможно най-широко определено. Видно от член 1, параграф 1, буква б) от тази конвенция, тя се отнася общо и без каквото и да било ограничение до „приходите“ на Съюза, свързани със „средствата“ от неговия „общ бюджет“. Не на последно място към тези средства спадат и собствените ресурси на Съюза, произтичащи от приходите от ДДС(59). Всъщност съществува пряка връзка между събирането на приходите от ДДС от държавите членки и предоставянето на разположение на бюджета на Съюза на съответните ресурси от ДДС(60).

101. Впрочем приложно поле, разбирано в широк смисъл като включващо ДДС, съответства на преследваната от Конвенцията PIF цел за, най-общо казано, борба срещу измамите, засягащи финансовите интереси на Съюза, и по-конкретно — за решителна борба срещу тези измами(61).

102. За разлика от това свеждането на приложното поле на Конвенцията PIF само до случаи на измама в областта на митническите и на селскостопанските задължения в значителна степен би омаловажило приноса на този правен акт за защитата на финансовите интереси на Съюза. Подобно тясно тълкуване на приложното поле на Конвенцията PIF, както, изглежда, предлага Съветът, би било в противоречие с правилото, според което предложено от институция на Съюза тълкуване на разпоредба от правото на Съюза не може да накърнява нейното полезно действие(62).

103. Следователно Конвенцията PIF поражда задължение за държавите членки да наказват с наказателноправни санкции случаите на измами, засягащи финансовите интереси на Съюза в областта на ДДС, поне случаите на измама с определена степен на тежест. Това задължение е от особено значение в настоящото дело, доколкото с оглед на обстоятелствата, които често са в основата на случаите на измама в областта на ДДС, сами по себе си санкциите с чисто административен характер, и по-специално глобите и лихвите за забава, едва ли биха могли да имат достатъчно възпиращ ефект. Така много лица и предприятия, които са замесени в такива случаи на измама, поначало се намират в изключително трудно финансово положение.

104. Запитващата юрисдикция трябва да прецени дали предвидените в националната система наказателноправни санкции са „ефективни, съразмерни и възпиращи“ по смисъла на член 2, параграф 1 от Конвенцията PIF. В това отношение важи горепосоченото(63): във всеки случай, в който се поставя този въпрос, съответната санкционна разпоредба трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото ѝ в цялата нормативна система, включително за развитието и особеностите на производството през различните национални инстанции.

105. Ако вследствие на национална правна уредба относно погасителната давност поради причини от системно естество в действителност може само рядко да се очаква фактическо налагане на ефективни, съразмерни и възпиращи наказания, това положение би било в противоречие с произтичащото от член 2 от Конвенцията PIF задължение на държавите членки да предвидят съразмерни наказателноправни санкции за измами, засягащи финансовите интереси на Съюза.

 В – Последиците от евентуалното противоречие на националната правна уредба относно погасителната давност за наказателно преследване с правото на Съюза за спора в главното производство

106. Ако, основавайки се на посочените по-горе критерии, запитващата юрисдикция стигне до извода, че националната правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност, и по-конкретно посочената в акта за преюдициално запитване разпоредба на член 160, последна алинея от Codice penale, изменен със Закон № 251/2005, противоречи на правото на Съюза, накрая остава да се обсъди какви последици за спора в главното производство са свързани с това противоречие.

107. Съгласно постоянната съдебна практика националните съдилища са длъжни да осигурят пълната ефикасност на правото на Съюза(64).

108. За тази цел те имат преди всичко задължението да тълкуват и прилагат цялото национално право в съответствие с правото на Съюза. В това отношение националните съдилища са длъжни, доколкото е възможно, да тълкуват националното право в светлината на текста и на целите на релевантните разпоредби от правото на Съюза, за да постигнат посочения в тях резултат(65). Те са длъжни, като вземат предвид цялото национално право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, да използват всички свои правомощия, за да осигурят пълната ефикасност на изискванията на правото на Съюза и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от правото на Съюза цел(66).

109. По-специално запитващата юрисдикция ще трябва да прецени дали чрез тълкуване в съответствие с правото на Съюза може да се стигне до разрешение, което води до спирането на погасителната давност за наказателно преследване, докато италианските наказателни съдилища — или поне някои съдебни инстанции — са сезирани с делото по главното производство.

110. Задължението за тълкуване в съответствие с правото на Съюза обаче е ограничено от общите принципи на правото и не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право(67).

111. Ако запитващата юрисдикция не може чрез тълкуване на националното право да стигне до разрешение, което да е в съответствие с правото на Съюза, тя би била длъжна да осигури пълната ефикасност на правото на Съюза, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение разпоредбите на националното законодателство, които му противоречат, дори те да са приети впоследствие, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен или друг конституционен ред(68).

112. Следователно запитващата юрисдикция би трябвало, ако е необходимо, да остави без приложение разпоредба като член 160, последна алинея от Codice penale, изменен със Закон № 251/2005, по делото в главното производство, ако тази разпоредба е израз на системен недостатък, който поради прекомерно кратките давностни срокове е пречка да се стигне до разрешение, което да е в съответствие с правото на Съюза.

113. Следва обаче да бъде разгледан по-подробно въпросът дали общите принципи на правото на Съюза, и по-точно принципът на законоустановеност на наказанието (nullum crimen, nulla poena sine lege), са пречка за прилагането на подобен подход. Този принцип е част от общите принципи на правото, залегнали в основата на общите конституционни традиции на държавите членки(69), и съгласно член 49 от Хартата на основните права междувременно вече се ползва с ранг на основно право на Съюза. Съгласно изискването за хомогенност (член 52, параграф 3, първо изречение от Хартата) при тълкуването на член 49 от Хартата не на последно място трябва да се спазват член 7 от ЕКПЧ и свързаната с този член практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ).

114. Принципът на законоустановеност на наказанията гласи, че никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на извършването му не е представлявало престъпление съгласно националното или международното право, и че по същия начин не може да бъде налагано по-тежко наказание от това, което е било приложимо към момента на извършване на престъплението (член 49, параграф 1, първо и второ изречение от Хартата). Този принцип е съпътстван от правилото, че не е възможно пряко позоваване на директиви с цел да се обоснове или да се утежни наказателната отговорност(70).

115. Обратно на становището, което застъпват г‑н Anakiev и италианското правителство, в случай като настоящия няма риск от противоречие с принципа на законоустановеност на наказанието. Всъщност този принцип от материалноправна гледна точка само изисква законът ясно да определя престъпленията и налаганите за тях наказания(71). Разпоредбите относно погасителната давност обаче не посочват нищо нито за наказуемостта на дадено поведение, нито за размера на наказанието, а само за възможността за наказателно преследване на дадено престъпление и следователно изобщо не попадат в приложното поле на правилото nullum crimen, nulla poena sine lege(72). Поради същата причина и принципът на прилагане с обратна сила на по-лекото наказание (член 49, параграф 1, трето изречение от Хартата на основните права(73)) не се прилага по отношение на въпроси на погасителната давност.

116. Впрочем в това отношение настоящият случай съществено се различава от делото Berlusconi и др., посочено по-горе, в което, за разлика от настоящия случай, става въпрос за изменение на материалноправни разпоредби на националното право, и по-специално за приложимите предели на наказанието за определени престъпления, което е довело по-конкретно до наказания в по-малки размери и което поради това е имало косвени последици за погасителната давност за наказателно преследване(74).

117. При това положение изискванията за законоустановеност на наказанието са изцяло изпълнени в случай като настоящия, след като все пак наказуемостта на поведението, за което е повдигнато обвинение на обвиняемия, и размерът на налаганото за него наказание следват без промяна от италианския наказателен закон, и по-точно казано от членове 2 и 8 от DLgs 74/2000. Наказуемостта или размерът на наказанието по никакъв начин не произтичат пряко от разпоредби на правото на Съюза като тези на член 4, параграф 3 ДЕС и член 325 ДФЕС, на Директива 2006/112, на Регламент № 2988/95 или на Конвенцията PIF.

118. Следователно за разлика от случая Berlusconi и др., посочен по-горе, прилагането на изисквания на правото на Съюза в настоящия случай само по себе си не поражда задължения за частноправните субекти и по-специално не води до възникването или утежняването на наказателната отговорност на частноправните субекти. Посоченото прилагане само би освободило — на процесуалноправно равнище — националните органи за наказателно преследване от ограничения, които са в противоречие с правото на Съюза.

119. От принципа на законоустановеност на наказанието не може да се направи изводът, че приложимите правила относно продължителността, протичането и спирането на давностния срок задължително винаги трябва да се уреждат от онези законови разпоредби, които са били в сила към момента на извършване на деянието. Не съществуват оправдани правни очаквания в това отношение.

120. Напротив, периодът от време, през който е допустимо наказателното преследване за дадено престъпление, може все още да се промени и след извършване на престъплението, докато не е изтекла погасителната давност(75). В крайна сметка в настоящия случай не важи нищо по-различно отколкото в случая на прилагане на нови процесуални норми спрямо факти, които, макар да са се осъществили в миналото, все още не са проявили действието си(76).

121. В рамките на процесуалната автономия на държавите членки този подход предоставя във всички случаи, в които все още не е изтекла погасителната давност(77), свобода да бъдат съобразени възприетите в правото на Съюза решения, от които съдилищата на държавите членки трябва да се възползват в пълна степен при прилагането на съответното им националното право, като се спазват принципите на равностойност и ефективност.

122. В това отношение не става дума за извеждането на нови давностни срокове пряко от правото на Съюза. Поначало член 4, параграф 3 ДЕС и член 325 ДФЕС, както и Регламент № 2988/95 и Конвенцията PIF не съдържат по този въпрос достатъчно конкретни правила, които биха могли да са пряко приложими спрямо частноправните субекти. Същото важи — поради самото ѝ правно естество — по отношение на Директива 2006/112(78).

123. Напротив, конкретното съответстващо на правото на Съюза третиране на продължителността и на протичането на давностните срокове трябва да произтича от националното право. В това отношение правото на Съюза има непряко действие по отношение на спора в главното производството само доколкото подпомага националния съд правилно да определи начините за прилагането на националното право в съответствие с правото на Съюза.

124. В това отношение не става въпрос за пълното премахване на погасителната давност за наказателно преследване, а за прилагането на подходяща правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност(79), която да прави реалистично налагането на ефективни, съразмерни и възпиращи санкции в справедлив и с разумна продължителност съдебен процес (член 47, втора алинея от Хартата на основните права, член 6, параграф 1, първо изречение от ЕКПЧ).

125. Мерките, които запитващата юрисдикция е длъжна да предприеме в това отношение, могат по-специално да включват прилагането на разпоредбите относно погасяването на наказателното преследване по давност, без да се прилага абсолютният давностен срок, предвиден в член 160, последна алинея от Codice penale, изменен със Закон № 251/2005. Както вече беше посочено(80), според информацията, предоставена от Комисията в съдебното заседание, в италианското право изглежда действително има състави на престъпения, включително и в областта на икономическата престъпност, по отношение на които не се прилага никакъв абсолютен давностен срок.

126. Евентуална алтернативна възможност би представлявало прибягването до уредените по нов начин, а именно удължени с една трета давностни срокове за наказателното преследване на данъчни престъпления, така както те понастоящем произтичат от Закон № 148/2011(81) в Италия(82). Накрая, би могло да се мисли правилата относно погасителната давност за наказателното преследване, така както те са били установени в Codice penale преди изменението му със Закон № 251/2005, да се считат за продължаващи да имат действие по отношение на настоящия случай.

127. Кой от тези различни подходи ще бъде възприет в крайна сметка е въпрос на националното право и на тълкуването му, чиято преценка е единствено от компетентността на националната юрисдикция. От гледна точка на правото на Съюза е необходимо единствено да се следи до възприетото разрешение да се стига по недискриминационен начин в рамките на справедлив съдебен процес (член 47, втора алинея от Хартата на основните права, член 6, параграф 1, първо изречение от ЕКПЧ), както и това разрешение да се основава на ясни, логични и общоприложими критерии.

VII –  Заключение

128. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Tribunale di Cuneo, по следния начин:

1)      Член 4, параграф 3 ДЕС и член 325 ДФЕС, Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95 и Директива 2006/112/ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че задължават държавите членки да предвидят ефективни, съразмерни и възпиращи санкции за нередности, свързани с ДДС.

2)      Член 2, параграф 1 от Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности, подписана в Люксембург на 26 юли 1995 г., задължава държавите членки да наказват измамите в областта на ДДС с ефективни, съразмерни и възпиращи наказателноправни санкции, включително в случаите на тежка измама, с наказания лишаване от свобода.

3)      Национална правна уредба относно погасяването на наказателното преследване по давност, която поради систематични причини води до ненаказуемост на лицата, които носят наказателна отговорност за случаите на измама в областта на ДДС, е несъвместима с посочените по-горе изисквания на правото на Съюза. Националните юрисдикции са длъжни да оставят такава правна уредба без приложение във висящи наказателни производства.


1 – Език на оригиналния текст: немски.


2 – Вж. член 2, параграф 1, буква б) от Решение 2007/436/ЕО, Евратом на Съвета от 7 юни 2007 година относно системата на собствените ресурси на Европейските общности (ОВ L 163, стр. 17), наричано по-нататък „Решението за собствените ресурси“.


3 – Решение Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2005:270).


4 – Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95 на Съвета от 18 декември 1995 година относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности (ОВ L 312, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 1, стр. 166).


5 – Конвенция за защита на финансовите интереси на Европейските общности, подписана в Люксембург на 26 юли 1995 г. (ОВ С 316, стр. 49; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 12, стр. 51). Съкращението „PIF“ означава понятието, което на френски език съответства на понятието „защита на финансовите интереси“ („protection des intérêts financiers“).


6 – Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (ОВ L 347, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 3, стр. 7).


7 – Договор за Европейския съюз в редакцията на Договора от Маастрихт.


8 – ОВ C 316, 1995 г., стр. 48; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 12, стр. 50).


9 – Наказателен кодекс.


10 – GURI № 285 от 7 декември 2005 г.


11 – Законодателен декрет или законодателен указ.


12 – DLgs 74/2000 е озаглавен „Nuova disciplina dei reati in materia di imposte sui redditi e sul valore aggiunto“ („Нова правна уредба на престъпленията, свързани с данъка върху доходите и данъка върху добавената стойност“) и е публикуван в GURI № 76 от 31 март 2000 г.


13 – На български език: „липсващи търговци“; под това понятие следва да се разбират предприятия, чиято единствена цел е издаването на данъчни документи, предназначени за данъчни измами.


14 – На езика на производството: „udienza preliminare“.


15 – Междувременно Tribunale di Mondovi е бил обединен с Tribunale di Cuneo.


16 – Giudice dell’Udienza Preliminare.


17 – От обхвата на посочената преюдициална компетентност са изключени само някои части от правото на Съюза, които спадат към областта на общата външна политика и политика на сигурност (член 24, параграф 1, втора алинея, шесто изречение ДЕС и член 275, първа алинея ДФЕС).


18 – Решения Cowan (186/87, EU:C:1989:47, т. 19), Placanica (С‑338/04, С‑359/04 и С‑360/04, EU:C:2007:133, т. 68) и Achughbabian (С‑329/11, EU:C:2011:807, т. 33).


19 – Решение Åkerberg Fransson (С‑617/10, EU:C:2013:105, т. 27 и 28).


20 – Договор за Европейския съюз в редакцията на Договора от Маастрихт.


21 – Протокол (№ 36) към Договора за ЕС и към Договора за функционирането на ЕС (ОВ С 115, 2008 г., стр. 322).


22 – В този смисъл решение Weryński (С‑283/09, EU:C:2011:85, т. 30 и 31).


23 – Протокол за тълкуване чрез преюдициални заключения от Съда на Европейските общности на Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности, подписан в Брюксел на 29 ноември 1996 г. (ОВ, С 151, 2007 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 11, стр. 181). Както самата Конвенция PIF, така и този Допълнителен протокол е сключен на основание член К.3, параграф 2, буква в) ЕС и влиза в сила на 17 октомври 2002 г.


24 – Договор за Европейския съюз в редакцията на Договора от Амстердам.


25 – Вж., от една страна, декларацията на Италианската република по член 35, параграф 2 ЕС (информация, публикувана в ОВ L 114, 1999 г., стр. 56) и от друга страна, декларацията на Италианската република от 19 юли 2002 г. по Допълнителния протокол към Конвенцията PIF, като последната декларация е достъпна на следния уебсайт на Съвета на Европейския съюз (последна справка на 20 февруари 2015 г.): http://www.consilium.europa.eu/fr/documents-publications/agreements-conventions/ratification/?v=decl&aid= 1996090&pid=I.


26 – Решения Beck и Bergdorf (С‑355/97, EU:C:1999:391, т. 22), Régie Networks (С‑333/07, EU:C:2008:764, т. 46) и Križan и др. (С‑416/10, EU:C:2013:8, т. 54).


27 – Решения Bosman (С‑415/93, EU:C:1995:463, т. 61), Beck и Bergdorf (С‑355/97, EU:C:1999:391, т. 22), Régie Networks (С‑333/07, EU:C:2008:764, т. 46) и Križan и др. (С‑416/10, EU:C:2013:8, т. 53 и 54).


28 – Вж. по-специално решения Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2005:270) и Åkerberg Fransson (С‑617/10, EU:C:2013:105).


29 – Вж. в този смисъл решение Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2005:270) и определение Mulliez и др. (С‑23/03, С‑52/03, С‑133/03, С‑337/03 и С‑473/03, EU:C:2006:285), в които Съдът не споменава направените от различни участници в производството възражения за недопустимост, а направо дава отговор на преюдициалните въпроси по същество.


30 –      Вж. по този въпрос по-долу точки 57—72 от настоящото заключение.


31 – В същия смисъл в решение E и F (С‑550/09, EU:C:2010:382) Съдът дава отговор на преюдициалното запитване, отправено от германска юрисдикция, която също така е трябвало въз основа на внесен от прокуратурата обвинителен акт да се произнесе относно предаването на обвиняемите на съд. Вж. освен това — в по-общ аспект — решения AGM-COS.MET (С‑470/03, EU:C:2007:213, т. 45) и Coleman (С‑303/06, EU:C:2008:415, т. 28—32).


32 – Решения Asjes и др. (209/84—213/84, EU:C:1986:188, т. 71 и 72), Vlaamse Reisbureaus (311/85, EU:C:1987:418, т. 10), Cipolla и др. (С‑94/04 и С‑202/04, EU:C:2006:758, т. 46 и 47) и API и др. (С‑184/13—С‑187/13, С‑194/13, С‑195/13 и С‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 28 и 29).


33 – В този смисъл вж. решения Германия/Комисия (С‑156/98, EU:C:2000:467, т. 22), Комисия и Испания/Government of Gibraltar и Обединеното кралство (С‑106/09 Р и С‑107/09 Р, EU:C:2011:732, т. 72 и 73), 3M Italia (С‑417/10, EU:C:2012:184, т. 41—44) и P (С‑6/12, EU:C:2013:525, т. 18).


34 –      Вж. по този въпрос по-долу точки 74—121 от настоящото заключение.


35 – Последното обстоятелство е изтъкнато в решение Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid (С‑484/08, EU:C:2010:309, т. 46) по отношение на принципа за отворена пазарна икономика и свободна конкуренция, също закрепен в член 119 ДФЕС.


36 – В същия смисъл вж. решение Échirolles Distribution (С‑9/99, EU:C:2000:532, т. 25), отново с оглед на закрепения в член 119 ДФЕС принцип за отворена пазарна икономика и свободна конкуренция.


37 – Решения Franzén (С‑189/95, EU:C:1997:504, т. 79) и Belgian Electronic Sorting Technology (С‑657/11, EU:C:2013:516, т. 28), както и определение Szabó (С‑204/14, EU:C:2014:2220, т. 16).


38 – Решения Alsatel (247/86, EU:C:1988:469, т. 7 и 8) и Hennen Olie (С‑302/88, EU:C:1990:455, т. 20); вж. освен това представеното наскоро заключение на генералния адвокат Mengozzi по дело Wagner-Raith (С‑560/13, EU:C:2014:2476, т. 16—48).


39 – Решения SARPP (С‑241/89, EU:C:1990:459, т. 8), Ritter-Coulais (С‑152/03, EU:C:2006:123, т. 29), Promusicae (С‑275/06, EU:C:2008:54, т. 42), Aventis Pasteur (С‑358/08, EU:C:2009:744, т. 50) и Centre public d’action sociale d’Ottignies-Louvain-La-Neuve (С‑562/13, EU:C:2014:2453, т. 37).


40 – Решения Комисия/Гърция (68/88, EU:C:1989:339, т. 24), Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2005:270, т. 65), Adeneler и др. (С‑212/04, EU:C:2006:443, т. 94) и Fiamingo и др. (С‑362/13, С‑363/13 и С‑407/13, EU:C:2014:2044, т. 62 и 64).


41 – Решения Комисия/Гърция (68/88, EU:C:1989:339, т. 23 и 24) и Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2005:270, т. 64 и 65); в същия смисъл решение SGS Belgium и др. (С‑367/09, EU:C:2010:648, т. 41).


42 – Решение Åkerberg Fransson (С‑617/10, EU:C:2013:105, т. 25 и 36).


43 – Член 2, параграф 1, буква б) от Решението за собствените ресурси; вж. също решения Комисия/Италия (С‑132/06, EU:C:2008:412, т. 39) и Belvedere Costruzioni (С‑500/10, EU:C:2012:186, т. 22), както и решение Комисия/Гърция (С‑539/09, EU:C:2011:733, т. 71 и 72).


44 – Решение Åkerberg Fransson (С‑617/10, EU:C:2013:105, т. 26 и 36).


45 – Вж. по този въпрос по-долу точки 92—105 от настоящото заключение.


46 – Решение Åkerberg Fransson (С‑617/10, EU:C:2013:105, т. 34). Видно от член 6 от Регламент № 2988/95, държавите членки могат да прилагат наказателноправни санкции.


47 – В този смисъл — макар и в друг контекст — решения Von Colson и Kamann (14/83, EU:C:1984:153, т. 28), Adeneler и др. (С‑212/04, EU:C:2006:443, т. 102—104) и Fiamingo и др. (С‑362/13, С‑363/13 и С‑407/13, EU:C:2014:2044, т. 62 in fine).


48 – Така и в заключението ми по дело Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2004:624, т. 91).


49 – Вж. по този въпрос отново заключението ми по дело Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2004:624, т. 107).


50 – Вж. заключението ми по дело Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2004:624, т. 108).


51 – Член 6 от Регламент № 2988/95 предоставя тази възможност на държавите членки.


52 – Решение Belvedere Costruzioni (С‑500/10, EU:C:2012:186, т. 28).


53 – Решение Комисия/Италия (С‑132/06, EU:C:2008:412, т. 43—47 и 52).


54 – В същия смисъл вж. заключението ми по дело Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2004:624, т. 110).


55 – Обяснителен доклад по Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности, одобрен от Съвета на 26 март 1997 г. (ОВ С 191, 1997 г., стр. 1); вж. в посочения доклад по-специално разясненията по член 1, параграф 1 от Конвенцията (ОВ С 191, 1997 г., стр. 4, последен абзац).


56 – Според германското правителство едва вследствие на едно законодателно предложение на Комисията, което все още не било прието, ДДС щял да бъде включен в кръга на предметните области, във връзка с които правото на Съюза изисква от държавите членки да въведат наказателноправни санкции, а именно предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета за защита чрез наказателноправни мерки на финансовите интереси на Общността, COM(2001) 272 окончателен, (ОВ C 240 E, стр. 125).


57 – Решения Antonissen (С‑292/89, EU:C:1991:80, т. 18), Skov и Bilka (С‑402/03, EU:C:2006:6, т. 42) и Quelle (С‑404/06, EU:C:2008:231, т. 32).


58 – Вж. по този въпрос пасажа от обяснителния доклад, публикуван в ОВ С 191, 1997 г., стр. 4, последен абзац.


59 – Член 2, параграф 1, буква б) от Решението за собствените ресурси.


60 – Решения Комисия/Германия (С‑539/09, EU:C:2011:733, т. 72) и Åkerberg Fransson (С‑617/10, EU:C:2013:105, т. 26).


61 – Първо и второ съображение от Акта на Съвета за съставяне на Конвенцията PIF (ОВ С 316, 1995 г., стр. 48).


62 – Решение Комисия/Белгия (С‑437/04, EU:C:2007:178, т. 56 in fine).


63 – Вж. по-горе точки 86—90 от настоящото заключение.


64 – Становище 1/09 (EU:C:2011:123, т. 68); конкретно по отношение на директивите вж. освен това по-специално решение Kücükdeveci (С‑555/07, EU:C:2010:21, т. 48).


65 –     Относно тълкуването в съответствие с първичното право вж. решения Murphy и др. (157/86, EU:C:1988:62, т. 11) и ITC (С‑208/05, EU:C:2007:16, т. 68); относно тълкуването в съответствие с вторичното право вж. решения Marleasing (С‑106/89, EU:C:1990:395, т. 8), Pfeiffer и др. (С‑397/01—С‑403/01, EU:C:2004:584, т. 113), Dominguez (С‑282/10, EU:C:2012:33, т. 24) и Asociaţia Accept (С‑81/12, EU:C:2013:275, т. 71).


66 – Решения Pfeiffer и др. (С‑397/01—С‑403/01, EU:C:2004:584, т. 115—119), Adeneler и др. (С‑212/04, EU:C:2006:443, т. 111), Dominguez (С‑282/10, EU:C:2012:33, т. 27), Association de médiation sociale (С‑176/12, EU:C:2014:2, т. 38) и Schoenimport „Italmoda“ Mariano Previti (С‑131/13, С‑163/13 и С‑164/13, EU:C:2014:2455, т. 52); в подобен смисъл е и по-ранното решение Von Colson и Kamann (14/83, EU:C:1984:153, т. 28: „доколкото ѝ е предоставена свобода на преценката от нейното национално право“).


67 – Решение Association de médiation sociale (С‑176/12, EU:C:2014:2, т. 39); вж. освен това решения Kolpinghuis Nijmegen (80/86, EU:C:1987:431, т. 13) и Adeneler и др. (С‑212/04, EU:C:2006:443, т. 110).


68 – Решения Simmenthal (106/77, EU:C:1978:49, т. 21 и 24), Melki и Abdeli (С‑188/10 и С‑189/10, EU:C:2010:363, т. 43) и Åkerberg Fransson (С‑617/10, EU:C:2013:105, т. 45).


69 – Решения Advocaten voor de Wereld (С‑303/05, EU:C:2007:261, т. 49) и Intertanko и др. (С‑308/06, EU:C:2008:312, т. 70).


70 – Решения X (14/86, EU:C:1987:275, т. 20), Kolpinghuis Nijmegen (80/86, EU:C:1987:431, т. 13), X (С‑74/95 и С‑129/95, EU:C:1996:491, т. 24), Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2004:624, т. 74) и Grøngaard и Bang (С‑384/02, EU:C:2005:708, т. 30).


71 – Решения Advocaten voor de Wereld (С‑303/05, EU:C:2007:261, т. 50), Intertanko и др. (С‑308/06, EU:C:2008:312, т. 71) и Lafarge/Комисия (С‑413/08 Р, EU:C:2010:346, т. 94).


72 – Вж. по този въпрос ЕСПЧ, решения от 22 юни 2000 г. по дело Coëme и др. с/у Белгия (жалба № 32492/96 и др., Recueildesarrêtsetdécisions 2000-VII, т. 149) и от 17 септември 2009 г. по дело Scoppola с/у Италия [№ 2] (жалба № 10249/03, т. 110); във връзка с решението на ЕСПЧ по дело Coëme и др. с/у Белгия: Конституционен съд (Corte costituzionale) на Италия, решение № 236 от 19 юли 2011 г., т. 15; в същия смисъл е и постановено преди това решение на Федералния конституционен съд на Германия (BVerfGE 25, 269, 286 sq.).


73 – Относно закрепването на този принцип в общите конституционни традиции на държавите членки, както и в общите принципи на правото на Съюза вж. освен това решение Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2004:624, т. 68 и 69), както и заключението ми по това дело (EU:C:2004:624, т. 155—157). Напоследък ЕСПЧ също признава този принцип в рамките на член 7 от ЕКПЧ (решение от 17 септември 2009 г. по дело Scoppola с/у Италия [№ 2], жалба № 10249/03, т. 105—109).


74 – Вж. решение Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2004:624, т. 18—22), както и заключението ми по това дело (EU:C:2004:624, т. 31).


75 – ЕСПЧ, решение от 22 юни 2000 г. по дело Coëme и др. с/у Белгия (жалба № 32492/96 и др., Recueil des arrêts et décisions 2000-VII, т. 149).


76 – Вж. по този въпрос решения Meridionale Industria Salumi и др. (212/80—217/80, EU:C:1981:270, т. 9), Pokrzeptowicz-Meyer (С‑162/00, EU:C:2002:57, т. 49), Molenbergnatie (С‑201/04, EU:C:2006:136, т. 31) и Комисия/Испания (С‑610/10, EU:C:2012:781, т. 45), както и заключението ми по дело Комисия/Moravia Gas Storage (С‑596/13 Р, EU:C:2014:2438, т. 28—31).


77 –     Според запитващата юрисдикция в случая на обвиняемия Anakiev наказателното преследване за деянията, предмет на обвинението, вече е изключено по давност.


78 – Решения Arcaro (С‑168/95, EU:C:1996:363, т. 36), X (С‑74/95 и С‑129/95, EU:C:1996:491, т. 23) и Berlusconi и др. (С‑387/02, С‑391/02 и С‑403/02, EU:C:2004:624, т. 73).


79 – Вж. по този въпрос и по-горе точки 87 и 88 от настоящото заключение.


80 –      Вж. по този въпрос по-горе точка 81 от настоящото заключение.


81 – Вж. член 2, параграф 36 vicies semel, буква l от този закон (GURI № 216 от 16 септември 2011 г.).


82 – В производството пред Съда обвиняемият Anakiev се позовава на тази нова правна уредба.