РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав)
20 януари 2009 година
Дело F-32/08
Marie-Claude Klein
срещу
Комисия на Европейските общности
„Публична служба — Длъжностни лица — Пенсии — Пенсия за инвалидност — Смърт — Понятие за дете на издръжка — Член 2 от приложение VII към Правилника — Обезщетение при смърт — Платима при смърт сума — Пенсия за сирак“
Предмет: Жалба, подадена на основание член 236 ЕО и член 152 EA, с която г‑жа Klein иска по същество отмяната на решението на Службата за управление и плащане по индивидуални права на Комисията от 4 май 2007 г., с което се отхвърлят нейните искания да ѝ се признае ползването от определени имуществени права, които претендира поради смъртта на своя баща, бивше длъжностно лице на Комисията, както и отмяната, доколкото е необходимо, на решението на органа по назначаването от 15 ноември 2007 г. за отхвърляне на жалбата, подадена на 3 август 2007 г. срещу гореспоменатото решение
Решение: Отхвърля жалбата. Жалбоподателката понася всички съдебни разноски.
Резюме
1. Производство — Жалба в първоинстанционно производство — Изисквания за форма — Кратко изложение на изтъкнатите правни основания
(член 35, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)
2. Общностно право — Тълкуване — Принципи — Независимо тълкуване
(членове 70 и 80 от Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Пенсии — Правоприемници на титуляра — Дете на издръжка
(членове 70 и 80 от Правилника за длъжностните лица; член 2 от приложение VII към Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Социално осигуряване — Осигуряване за злополука и професионално заболяване — Платима при смърт сума
(член 73, параграфи 1 и 2 от Правилника за длъжностните лица)
5. Длъжностни лица — Пенсии — Правоприемници на титуляра — Срок за подаване на искането за плащане на пенсионни права
(член 42 от приложение VIII към Правилника за длъжностните лица)
1. По силата на член 35, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба исковата молба трябва в частност да посочва предмета на спора и да съдържа основанията и изложените фактически и правни доводи. За да бъде допустима исковата молба/жалбата, е необходимо с цел да се гарантира правната сигурност съществените фактически и правни елементи, на които същата се основава, да произтичат поне накратко, но по логичен и разбираем начин, от текста на самата искова молба/жалба. Същевременно, макар обикновена препратка към едно от приложенията за изложението на фактите — което трябва да се съдържа в самата искова молба/жалба — да не е поначало приемлива, жалбата не следва да се обявява за недопустима, а да се разгледа по същество, доколкото ответникът и общностният съд са имали възможността да разберат изложението на фактите, развити в жалбата. Във всички случаи общностният съд е в правото си да преценява според обстоятелствата на всеки конкретен случай дали доброто правораздаване оправдава отхвърляне на жалбата по същество, без предварително произнасяне по твърдението за недопустимост, направено от ответника.
(вж. точки 19 и 20)
Позоваване на:
Съд — 26 февруари 2002 г., Съвет/Boehringer, C‑23/00 P, Recueil, стp. I‑1873, точки 51 и 52, 23 март 2004 г., Франция/Комисия, C‑233/02, Recueil, стp. I‑2759, точка 26
Първоинстанционен съд — 28 април 1993 г., De Hoe/Комисия, T‑85/92, Recueil, стp. II‑523, точка 20, 22 юни 1994 г., Rijnoudt и Hocken/Комисия, T‑97/92 и T‑111/92, Recueil FP стp. I‑A‑159 и II‑511, точка 71, 21 май 1999 г., Asia Motor Франция и др./Комисия, T‑154/98, Recueil, стp. II‑1703, точка 49, 15 юни 1999 г., Ismeri Europa/Сметна палата, T‑277/97, Recueil, стp. II‑1825, точка 29, 15 юни 2005 г., Regione autonoma della Sardegna/Комисия, T‑171/02, Recueil, стp. II‑2123, точка 155
Съд на публичната служба — 17 октомври 2007 г., Mascheroni/Комисия, F‑63/06, все още непубликувано в Сборника, точка 52, 8 април 2008 г., Bordini/Комисия, F‑134/06, все още непубликувано в Сборника, точка 56
2. Както от изискването за еднообразно прилагане на общностното право, така и от принципа на равенство следва, че разпоредба от общностното право, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Общността, което трябва да бъде направено, като се отчитат контекстът на разпоредбата и целта на разглежданата правна уредба. Впрочем, макар да е вярно, че и при липсата на изрично препращане прилагането на общностното право може все пак при необходимост да включва позоваване на правото на държава членка, но само когато общностният съд не намира в общностното право или в общите принципи на общностното право елементите, позволяващи му да уточни неговото съдържание и обхват чрез автономно тълкуване.
Що се отнася до тълкуването на понятието за дете на издръжка, закрепено в членове 70 и 80 от Правилника за длъжностните лица, общностното право предоставя, именно в Правилника, достатъчно информация, позволяваща да се уточнят самостоятелно съдържанието и обхватът на посоченото понятие. Следва в частност да се отклони всяко позоваване на национално право. Освен това самостоятелното тълкуване на понятието за дете на издръжка е най-подходящо за запазване на еднообразното тълкуване на това понятие, както и на равното третиране на правоприемниците на длъжностните лица, титуляри на пенсия за прослужено време или титуляри на обезщетение за инвалидност.
(вж. точки 35 и 36)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 22 февруари 2006 г., Adam/Комисия, T‑342/04, Recueil FP, стp. I‑A‑2‑23 и II‑A‑2‑107, точка 32
3. За да се направи тълкуване на понятието за дете на издръжка по смисъла на членове 70 и 80 от Правилника, трябва да се препрати към дефиницията по член 2 от приложение VII към Правилника относно надбавката за дете на издръжка, а именно, че по смисъла на параграф 2 от тази разпоредба трябва да става въпрос за дете, „действително издържано от длъжностното лице“, като се има предвид, че действителната издръжка включва поемането на всички или на част от съществените нужди на детето, в частност що се отнася до жилището, храната, облеклото, образованието, медицинските грижи и разходи.
Като разглежда разпоредбите на член 2 от приложение VII към Правилника, общностният съд не може да не държи сметка за възрастовите граници, от които е обусловена надбавката за дете на издръжка, в съответствие с параграф 3 от посочения член, т.е. да бъде на възраст под 18 години или, при определени условия — под 26 години. Възрастовите граници, предвидени в член 2, параграф 3 от приложение VII към Правилника, при това положение са оправдани не само що се отнася до предоставянето на надбавката за дете на издръжка, но и във връзка с предоставянето на обезщетението при смърт или на пенсията за сирак. Всъщност, ако законодателят при упражняване на правото си на преценка изхожда от предпоставката, че от определена възраст децата трябва да могат сами да задоволяват своите потребности и не трябва да съставляват тежест за общностния бюджет, що се отнася до предоставянето на надбавката за дете на издръжка, няма причина това да не е така и относно имуществените обезщетения, предвидени в членове 70 и 80 от Правилника.
Необходимостта да се дефинира понятието за дете на издръжка с оглед на член 2, параграфи 2 и 3 от приложение VII към Правилника, разглеждани заедно, се потвърждава от разпоредбите на параграфи 6 и 7 от същия член. Всъщност от последните разпоредби ясно се вижда, че понятието за дете на издръжка не трябва да се разбира в смисъла само на параграф 2 от посочения член, а по-широко; така член 2, параграф 6 от приложение VII към Правилника споменава изрично „дете на издръжка по смисъла на настоящия член“, а параграф 7 от същия член споменава изрично „дете на издръжка по смисъла на параграфи 2 и 3“.
От член 2, параграф 4 от приложение VII към Правилника следва изрично, че за да може едно лице да се приравни на дете на издръжка, трябва да е налице „специално мотивирано решение на органа по назначаването“. Възможността за администрацията да приравни едно лице на дете на издръжка по смисъла на член 2, параграф 4 от приложение VII към Правилника се основава на кумулативното доказване, от една страна, на наличието на „правно задължение за издръжка“ в тежест на длъжностното лице, и от друга страна — на „значителните разходи“, които издръжката на детето налага на длъжностното лице.
(вж. точки 37, 40, 41, 44 и 45)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 10 октомври 2006 г., Arranz Benitez/Парламент, T‑87/04, Recueil FP, стp. I‑A‑2‑201 и II‑A‑2‑1031, точка 42, и цитираната съдебна практика
4. Препращането в член 73 от Правилника към условията, определени в Общите правила за застраховане на длъжностните лица на Европейските общности срещу риск от злополука и професионално заболяване, визира само материалното приложно поле на посочения член, а именно „риска от злополука и професионално заболяване“, а не неговото приложно поле по отношение на лицата. В този смисъл, а именно по отношение на материалното приложно поле на общите правила, трябва да се схваща и разпоредбата на член 73, параграф 1, втора алинея от Правилника, според която „[т]ези правила уточняват кои рискове не се покриват“. Впрочем по отношение на приложното поле на посочените общи правила по отношение на лицата, те се прилагат по силата на член 1 от тях само към „длъжностно лице“, „срочно нает служител“ и „договорно нает служител“; следователно те не покриват рисковете, настъпили след окончателното прекратяване на функциите на длъжностното лице или служителя. Макар за професионалното заболяване те да предвиждат в член 16, че „бившият застрахован“ (т.е. този, чиито функции са окончателно прекратени) или неговите правоприемници (когато застрахованият е починал) могат да се ползват от обезщетенията, предвидени в член 73, параграф 2 от Правилника, такива обезщетения са гарантирани изключително когато смъртта на „бившия застрахован“ е в резултат на болест, която, понеже се е проявила след окончателното прекратяване на упражняването на професията, все пак се корени в неговите функции.
Фактът, че член 73 от Правилника предвижда, че платимата при смърт сума може да се кумулира с обезщетенията, предвидени в глава 3 от дял V от Правилника не доказва, че от платимата при смърт сума могат да се ползват и правоприемниците на длъжностно лице, което вече не е в активна заетост. Действително, макар някои членове от въпросната глава 3 да се отнасят до титулярите на пенсия за прослужено време или на обезщетение за инвалидност, други — като членове 79 и 80 от Правилника, предвиждат ползването от имуществени обезщетения не само за правоприемниците на посочените титуляри, но и за правоприемниците на длъжностното лице в активна заетост в случай на смърт на същото.
(вж. точки 54 и 55)
5. Разпоредбите на член 42 от приложение VIII към Правилника, според които правоприемниците на починало длъжностно лице, които не са предявили правото си на пенсия в срок от една година от датата на смъртта на длъжностното лице, губят това право, освен в случай на надлежно доказана непреодолима сила, са императивни и не подлежат на преценка от страните или от съда, тъй като са въведени, за да гарантират яснотата и сигурността на правните положения. Фактът, че правоприемник се е осведомил за Правилника едва след изтичането на този срок, не е довод, позволяващ да се оправдае неспазването му и следователно не може да има за последица установяването на наличието на непреодолима сила, тъй като посоченият едногодишен срок вече изглежда достатъчно дълъг, за да предостави на наследниците и правоприемниците на общностно длъжностно лице или пенсионер времето да установят контакт с администрацията на институцията. Освен това се предполага, че всяко лице, което е подчинено на правилата по Правилника или може да се ползва от право, предоставено от същите, знае Правилника и не може да се позовава на незнанието си, за да избегне в която и да е област давностните срокове, определени в посочения правилник.
(вж. точки 59 и 60)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 29 септември 1999 г., Neumann et Neumann-Schölles/Комисия, T‑68/97, Recueil FP, стp. I‑A‑193 и II‑1005, точки 45 и 48