ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
G. HOGAN
представено на 15 май 2019 година(1)
Дело C‑621/17
Gyula Kiss
CIB Bank Zrt.
срещу
Emil Kiss
Gyuláné Kiss
(Преюдициално запитване, отправено от Kúria (Върховен съд, Унгария)
„Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Неравноправни клаузи — Директива 93/13/ЕИО на Съвета — Член 4, параграф 2 — Изискване клаузите, свързани с определянето на основния предмет на договора, да се съставят на ясен и разбираем език — Член 5 — Изискване договорът да се съставя на ясен и разбираем език“
1. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3, параграф 1, член 4, параграф 2 и член 5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273, наричана по-нататък „Директивата от 1993 г.“). С настоящото запитване Съдът още веднъж е задължен да прецени действието на Директивата от 1993 г. в контекста на договори за кредит, предоставяни от кредитни институции.
2. Това конкретно запитване е отправено в контекста на спор между г‑н Gyula Kiss, г‑н Emil Kiss и г‑жа Gyuláné Kiss, от една страна, и CIB Bank Zrt. (наричана по-нататък „банката“), от друга страна, във връзка с искане да се установи твърденият неравноправен характер на някои клаузи, съдържащи се в договор за кредит в чуждестранна валута. Именно в този контекст запитващата юрисдикция иска по-специално да се установи дали предвидените в член 4, параграф 2 и член 5 от Директивата от 1993 г. изисквания някои клаузи да се съставят на ясен и разбираем език следва да се тълкуват в смисъл, че във всяка клауза относно цените трябва да се упоменават предоставяните в замяна конкретни услуги. Преди разглеждането на тези въпроси обаче е необходимо да се посочат релевантните правни разпоредби.
I. Правна уредба
1. Правото на ЕС
1. Директивата от 1993 г.
3. Дванадесетото, тринадесетото, шестнадесетото, деветнадесетото и двадесетото съображение от Директивата от 1993 г. гласят:
„като има предвид, че при настоящото си състояние националните законодателства допускат само частична хармонизация; като има предвид, че по-специално в настоящата директива се разглеждат само условия, които не се договарят индивидуално; като има предвид, че държавите членки следва да имат възможността с оглед на Договора да предоставят на потребителите по-голяма степен на защита чрез разпоредби в националното си законодателство, които са по-строги от тези в настоящата директива;
като има предвид, че законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки, определящи пряко или непряко условията в потребителски договори, се предполага да не съдържат неравноправни клаузи; като има предвид, че следователно не е необходимо да се включват условия, които отразяват задължителни нормативни или административни разпоредби, както и принципите или разпоредбите на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са страна; като има предвид, че в този смисъл изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ в член 1, параграф 2 също включва правила, които според правните норми при отсъствие на други уговорки, се прилагат между договарящи се страни;
[…]
като има предвид, че преценката съобразно общо установените критерии за неравноправен характер на условията, по-специално при търговски дейности с обществен характер и с тях се извършват колективни услуги при наличие на солидарност между ползвателите, трябва да се допълни с подходи, позволяващи цялостна оценка на различните интереси на участниците; като има предвид, че това съставлява изискването за добросъвестност; като има предвид, че при преценката за добросъвестност се отделя специално внимание на силата на позицията от която всяка договаряща страна преговаря, като например дали потребителят е бил подтикнат да приеме условията и дали стоките или услугите са продадени или предоставени по нарочна поръчка от негова страна; като има предвид, че изискването за добросъвестност може да се изпълни от продавача или доставчика, когато постъпва добросъвестно и равнопоставено с другата страна, отчитайки законните ѝ интереси;
[…]
като има предвид, че по смисъла на настоящата директива, преценка на неравноправния характер не се извършва въз основа на клаузи, които описват общия предмет на договора, нито пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги; като има предвид, че общият предмет на договора и съотношението качество/цена могат въпреки това да се вземат под внимание при преценка за добросъвестност на други условия; като има предвид, че следователно в застрахователните договори условията, които ясно определят или очертават застрахователния риск и задълженията на застрахователя, не подлежат на преценка, тъй като тези ограничения се отчитат при изчисляване на застрахователната премия, заплащана от потребителя;
като има предвид, че договорите следва да се съставят на ясен, разбираем език, а потребителят да има възможност да проучи всички условия и, при съмнение от негова страна, се приема най-благоприятното за него тълкуване“.
4. Член 3, параграфи 1 и 2 от Директивата от 1993 г. гласи:
„1. В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията [на страните], произтичащи от договора.
2. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на настоящия член към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия.
Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, той следва да докаже това с факти“.
5. Член 4, параграф 2 от Директивата от 1993 г. гласи следното:
„Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.
6. Член 5 от Директивата от 1993 г. предвижда:
„При договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл. Настоящото правило не се прилага във връзка с процедурите по реда на член 7, параграф 2“.
7. Съгласно член 8 от Директивата от 1993 г.:
„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.
2. Директива 2003/55
8. Член 3, параграф 3 от Директива 2003/55/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2003 година относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ и отменяне на Директива 98/30/ЕО (ОВ L 176, 2003 г., стр. 57; Специално издание на български език, 2007 г., глава 12, том 2, стр. 80) гласи следното:
„[…] Държавите членки […] са длъжни да осигурят високи нива на защита на клиентите, особено що се отнася до прозрачността на общите условия на договорите, общата информация и механизмите за разрешаване на спорове“.
3. Директива 2005/29
9. В член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета (наричана по-нататък „Директивата за нелоялни търговски практики“) (OB L 149, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260) се посочва:
„1. Заблуждаваща е тази търговска практика, която съдържа невярна информация и следователно е невярна, или по някакъв начин, включително когато посредством цялостното представяне заблуждава или е възможно да заблуди средния[…] потребител, дори и ако съдържащата се в нея информацията е фактически точна, по отношение на един или повече от посочените по-долу елементи, и във всички случаи подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел:
[…]
г) цената или начина, по който е формирана цената или съществуването на специфично ценово предимство;
[…]“.
4. Директива 2014/17
10. Съображения 4 и 30 от Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 година относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 (ОВ L 60, 2014 г., стр. 34) предвиждат:
„(4) На пазарите на ипотечни кредити са установени редица проблеми в рамките на Съюза, свързани с безотговорното отпускане и вземане на заеми, и са определени потенциалните граници на безотговорното поведение на участниците на пазара, включително кредитните посредници и некредитните институции. Някои от тези проблеми се отнасят за кредити в чуждестранна валута, които потребителите са изтеглили в съответната валута, за да се възползват от предлагания изгоден лихвен процент по кредита, но без да имат адекватна информация или без да разбират свързания с кредита валутен риск. Тези проблеми се дължат на пропуски, свързани с пазара и регулирането, както и на други фактори, като общите икономически условия и ниската финансова грамотност. Сред другите посочени проблеми са неефективните, непоследователни или несъществуващи режими за кредитните посредници и некредитните институции, предлагащи кредити за жилищни недвижими имоти. Установените проблеми притежават потенциал за разпространяване на съществени макроикономически ефекти, могат да ощетят потребителите, да действат като икономически или правни пречки пред трансграничната дейност и създадат неравнопоставеност на участниците.
[…]
(30) Поради значителните рискове, свързани с вземането на кредити в чуждестранна валута, е необходимо да се предвидят мерки, така че потребителите със сигурност да бъдат запознати с риска, който поемат, и да имат възможността да ограничат своята експозиция към валутен риск през целия срок на кредита. Този риск би могъл да бъде ограничен или като се даде на потребителя правото да смени валутата на кредита, или чрез друга уредба, като например максимални размери или, когато това е достатъчно за ограничаване на валутния риск, предупреждения“.
11. Съгласно член 23 от Директива 2014/17, озаглавен „Кредити в чуждестранна валута“:
1. Държавите членки гарантират, че когато даден договор за кредит се отнася до кредит в чуждестранна валута, към момента на сключване на договора за кредит е в сила подходяща регулаторна рамка, която да обезпечи най-малкото, че:
а) потребителят има право при определени условия да смени валутата на кредита с алтернативна валута; или
б) са въведени други механизми, които да ограничат валутния риск, на който потребителят е изложен съгласно договора за кредит.
2. Алтернативната валута, посочена в параграф 1, буква а), е или:
а) валутата, в която потребителят по правило получава доходи или притежава активи, от които кредитът трябва да бъде погасен, както е посочено по времето, когато е била извършена най-скорошната оценка на кредитоспособността във връзка с договора за кредит; или
б) валутата на държавата членка, в която потребителят е пребивавал към момента на сключване на договора за кредит или в която пребивава понастоящем.
Държавите членки могат да определят дали потребителите се ползват и от двата варианта, посочени в първа алинея, букви а) и б), или само от единия от тях, или могат да разрешат на кредиторите да определят дали потребителите се ползват и от двата варианта, посочени в първа алинея, букви а) и б), или само от единия от тях.
3. Когато даден потребител има право да смени валутата на договора за кредит с алтернативна валута в съответствие с параграф 1, буква а), държавите членки гарантират, че обменният курс, при който се извършва смяната, е пазарният обменен курс, валиден към деня на извършването на смяната, освен ако в договора за кредит е предвидено друго.
4. Държавите членки гарантират, че когато даден потребител е получил заем в чужд[естранна] валута, кредиторът изпраща предупреждение на потребителя редовно на хартия или на друг траен носител най-малко в случаите, когато стойността на общата сума, дължима от потребителя, която остава неизплатена, или на редовните погасителни вноски варира с повече от 20 % от стойността, която би се получила, ако бъде използван приложимият към деня на сключването на договора за кредит обменен курс между валутата по договора за кредит и валутата на държавата членка. Въпросното предупреждение е предназначено да се информира потребителят за нарастване на общата сума, дължима от потребителя, да се посочи, ако това е приложимо, че потребителят има право да смени валутата с алтернативна валута и да се изложат условията, при които става това, както и да се дадат разяснения относно всякакви други приложими механизми за ограничаване на валутния риск, на който е изложен потребителят.
5. Държавите членки могат да въвеждат допълнителни правила относно заемите в чужд[естранна] валута, при условие че тези правила не се прилагат с обратно действие.
6. Разпоредбите, приложими съгласно настоящия член, се съобщават на потребителя чрез ЕСИФ и чрез договора за кредит. Когато в договора за кредит не се съдържа разпоредба за ограничаване на валутния риск, на който потребителят е изложен, до колебание в обменния курс, не по-голямо от 20 %, в ЕСИФ се включва онагледяващ пример за отражението, което би имало колебание от 20 % в обменния курс“.
2. Националното право
12. Член 209/B от Polgári Törvénykönyvről szóló 1959. évi IV. Törvény (Закон № IV от 1959 г. за приемане на Граждански кодекс, наричан по-нататък „унгарският Граждански кодекс“), в редакцията си, която е в сила към момента на осъществяване на разглежданите в главното производство факти, гласи:
„(1) Общо условие или клауза в потребителски договор е неравноправно/неравноправна, когато в нарушение на изискването за добросъвестност едностранно и неоснователно определят договорни права и задължения в ущърб на една от страните;
(2) Счита се, че правата и задълженията са определени едностранно и неоснователно в ущърб на една от страните, когато същите:
a) се отклоняват съществено от основна разпоредба, приложима спрямо договора; или
b) са несъвместими с предмета или с целта на договора.
(3) За да се установи дали дадена клауза е неравноправна, трябва да бъдат разгледани всички съществуващи към момента на договаряне обстоятелства, довели до сключването на договора, както и видът на договорената услуга и връзката на тази клауза с други договорни клаузи или с други договори.
(4) Със специална правна норма могат да бъдат определяни клаузи в потребителските договори, които са неравноправни, или се считат за такива до доказване на противното.
(5) Разпоредбите относно неравноправните договорни клаузи не се прилагат към договорни клаузи, които определят основната и насрещната престация, стига тези клаузи да са изразени на ясен и разбираем език и за двете страни.
(6) Не може да се счита за неравноправна договорна клауза, предвидена в правна норма или съставена в съответствие с правна разпоредба“.
13. Член 523 от унгарския Граждански кодекс предвижда:
„(1) По силата на договор за кредит кредитната институция или друг кредитодател се задължава да предостави на кредитополучателя договорената парична сума, а кредитополучателят се задължава да я върне в съответствие с предвиденото в договора.
Когато кредитодателят е кредитна институция, кредитополучателят дължи лихви (банков кредит), освен ако със закон не е предвидено друго“.
II. Фактическа обстановка
14. На 16 септември 2005 г. г‑н Gyula Kiss и още две лица сключват с праводателя на банката договор за нецелеви кредит в размер на 16 516 EUR при годишен лихвен процент от 5,4 % за период от 20 години. В допълнение към този лихвен процент кредитополучателите трябва да плащат годишна такса за управление в размер на 2,4 % и сумата от 40 000 HUF (унгарски форинти) (около 125 EUR) под формата на комисионно възнаграждение за отпускане на кредита. Определеният в договора годишен процент на разходите (ГПР) възлиза на 8,47 %.
15. Г‑н Gyula Kiss предявява иск клаузите, определящи размера на таксата за управление и комисионното възнаграждение за отпускане на кредита, да бъдат обявени за неравноправни на основание на това, че предлаганите в замяна услуги не са посочени от банката.
16. Банката не оспорва факта, че предоставените в замяна на тези разходи услуги не са били изрично упоменати. Тя обаче твърди, че комисионното възнаграждение за отпускане на кредита съответства на разходите по дейностите, които е трябвало да извърши преди сключването на договора, докато таксата за управление покрива дейностите, които трябва да бъдат извършени след сключването му.
17. Първоинстанционният съд се произнася с решение, с което обявява неравноправния характер на договорната клауза, установяваща комисионното възнаграждение за отпускане на кредита, но отхвърля претенцията относно недействителността на клаузата относно таксата за управление.
18. Въззивният съд, пред който е образувано производството по повод въззивните жалби на г‑н Gyula Kiss и на банката, потвърждава първоинстанционното решение. Той посочва, че свързаните с таксата за управление клаузи са съставени по ясен и разбираем начин, тъй като сумата, която кредитополучателят следва да заплати в това отношение, е била определена, а естеството на насрещната престация — общоизвестно. Това включва услуги като обработването, управлението, регистрирането и събирането на вземането. Колкото до комисионното възнаграждение за отпускане на кредита, въззивният съд приема, че не може да се определи коя услуга е покрита от него. Поради тези съображения въпросната такса е приета за неравноправна.
19. Както г‑н Gyula Kiss, така и банката подават касационни жалби пред Kúria (Върховен съд, Унгария). Gyula Kiss твърди, че в договора не се посочва ясно коя е услугата, за която дължи тази такса за управление. Според твърденията му банката не е доказала, че обработката и управлението на кредита пораждат разходи, които вече да не са били покрити от лихвите върху заетия капитал.
20. Банката моли в касационната си жалба да бъде постановено решение, с което искането относно комисионното възнаграждение за отпускане на кредита да бъде отхвърлено. Тя твърди, наред с другото, че към момента на сключване на договора не съществува правна норма, която да я задължава да посочи конкретните услуги, извършвани в замяна на това възнаграждение.
III. Преюдициалното запитване и производството пред Съда
21. Националният съд счита, че съществуващата практика на Съда не му позволява да установи дали двете клаузи са съставени по ясен и разбираем начин и ако е така, да прецени дали са неравноправни, и посочва, че практиката на унгарските съдилища не е еднаква по въпроса. В голяма част от делата тези национални съдилища са приели, че при сключването на договор за кредит се изисква да бъдат ясни единствено общите разходи по кредита, без да трябва да се посочват всички услуги в замяна, и също така, че това условие е изпълнено, ако е упоменат ГПР, тъй като той се изчислява въз основа както на лихвата, така и на дължимите разходи, което прави възможно за кредитополучателя да сравни различните оферти за кредит. Малка част от тези съдилища обаче приемат, че предоставяните в замяна на всяка такса услуги следва да бъдат подробно и конкретно посочени. Всъщност било полезно за потребителя да може да сравни не само приложимия ГПР, но и предлаганите в замяна услуги. Освен това изкуственото разделяне на лихвата в два компонента не било законно и според тези съдилища основанието за таксата за управление е различно от това, прилагано за изчислението на лихвения процент.
22. Според запитващата юрисдикция член 3, параграф 1 от Директивата от 1993 г. може да се тълкува в смисъл, че липсата на подробности за услугите, предоставени в замяна на такса или комисионно възнаграждение, представлява нарушение на изискването за добросъвестност, посочено в този член. Въпросът обаче продължава да стои, ако все пак е необходимо да се прецени дали е налице неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните в ущърб на потребителя. Ако тази преценка все пак е необходима, Kúria (Върховен съд) посочва, че има съмнения дали е уместно да се разглеждат само услугите и насрещните им престации, свързани с въпросните клаузи, или всички клаузи на договора следва да се вземат предвид, за да се преценят всички произтичащи от договора предимства и недостатъци.
23. При тези условия Kúria (Върховен съд, Унгария) решава да спре производството и да постави следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли изискването договорите да са съставени на ясен и разбираем език, предвидено в член 4, параграф 2 и член 5 от [Директивата от 1993 г.], да се тълкува в смисъл, че отговаря на това изискване клауза в потребителски договор за кредит, която не е индивидуално договорена и в която размерът на таксите, комисионните възнаграждения и другите разходи (заедно наричани по-нататък „такси“), дължими от потребителя, начинът на тяхното изчисляване и моментът, в който се дължат, са точно определени, но въпреки това не е посочено като насрещна престация за какви услуги се дължат тези такси, или въпросното изискване следва да се тълкува в смисъл, че в договора трябва да е посочено и кои са тези конкретни услуги? В последния случай, достатъчно ли е, че съдържанието на предоставената услуга може да бъде изведено от наименованието на съответната такса?
2) Следва ли член 3, параграф 1 от [Директивата от 1993 г.] да се тълкува в смисъл, че договорна клауза относно таксите като разглежданата в главното производство, която не позволява да се установи по несъмнен начин въз основа на договора какви са услугите, предоставени срещу тези такси, въпреки изискването за добросъвестност, създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора?“.
IV. Анализ
24. Вероятно първото нещо, което следва да се отбележи, е, че целта на Директивата от 1993 г. е не да хармонизира договорното право като цяло или дори по-конкретно въпроса със съгласието. Целта ѝ по-скоро е главно да забрани клаузи, които, противно на изискванията за добросъвестност, внасят значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните в ущърб на потребителя. Важно е това да бъде ясно, тъй като, макар да е значима в областта на защитата на потребителите, Директивата от 1993 г. няма за цел да уреди всеки възможен вид търговска или свързана с потребителите злоупотреба.
25. По-специално, доколкото съществуват други директиви, обхващащи правото в областта на защитата на потребителите, с цел запазване на последователността е важно да се гарантира, че Съдът ще запази строг подход във връзка с определянето на приложното поле на всяка от тези законодателни разпоредби.
1. По първия въпрос
26. С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, параграф 2 и член 5 от Директивата от 1993 г. трябва да се тълкуват в смисъл, че клауза в потребителски договор за кредит, която не е индивидуално договорена и в която размерът на таксите, дължими от потребителя, начинът на тяхното изчисляване и моментът, в който се дължат, са точно определени, но въпреки това не е посочено като насрещна престация за какви услуги се дължат тези такси, отговаря на изискването условията да бъдат съставени на ясен и разбираем език.
27. Макар и член 4, параграф 2, и член 5 от Директивата от 1993 г. да предвиждат, че някои условия трябва да бъдат съставени на ясен и разбираем език, контекстът, в който се прави позоваване на това изискване, е доста различен. Член 4, параграф 2 по същество предвижда, че равноправността на клаузите, определящи същността на договора — като цената — не може да бъде разглеждана, освен ако тези клаузи не са съставени на ясен и разбираем език. Член 5 от друга страна предвижда, че всички договорни клаузи трябва да изпълняват това изискване за разбираемост и че когато това не е изпълнено, а именно, „[п]ри наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл“(2). Затова предлагам първият поставен въпрос да бъде разгледан последователно от гледна точка на член 4, параграф 2 и на член 5 от Директивата от 1993 г.
1. Член 4, параграф 2
28. Съгласно член 4, параграф 2 от Директивата от 1993 г. „[п]реценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“. Тъй като член 4, параграф 2 установява две изключения от механизма на контрол по същество във връзка с неравноправните клаузи, въведен с тази директива, това изключение трябва да се тълкува ограничително(3). Затова всъщност член 4, параграф 2 гласи, че клаузите относно цените попадат извън обхвата на Директивата, при условие обаче че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. Както се надявам да докажа, клаузи, предвиждащи такса за управление като разглежданата в главното производство, категорично попадат в обхвата на предвиденото в член 4, параграф 2 изключение, така че равноправността на такава такса не може да се разглежда, освен ако тя не е изразена на ясен и разбираем език.
29. Предвиденото в член 4, параграф 2 първо изключение се отнася първо до клаузите, свързани с „основния предмет на договора“. Съгласно практиката на Съда договорните клаузи, попадащи в понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директивата от 1993 г., трябва да се разбират като клаузите, определящи основните престации по договора и които сами по себе си го характеризират(4). Обратно, клаузите, които имат акцесорен характер спрямо клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не могат да попадат в обхвата на понятието „основен предмет на договора“.
30. Второто изключение е свързано със „съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените услуги, от друга“, или съгласно деветнадесетото съображение на Директивата — клаузите, „които описват […] съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги“(5). Следователно тези две посочени в член 4, параграф 2 положения не са равностойни; първото изключва някои клаузи поради предмета им, докато второто изключение не допуска съд да обяви клауза за неравноправна само защото упоменатата цена е неуместна или прекомерна.
31. Предлагам най-напред да бъде разгледано второто положение. Действително, макар както в изявленията си, така и в съдебното заседание г‑н Gyula Kiss да твърди, че таксата за управление и комисионното възнаграждение за отпускане на кредита са непропорционални на размера на кредита, от преюдициалното запитване следва, че повдигнатият пред запитващата юрисдикция въпрос не се отнася до съответствието на възнаграждението по отношение на предоставения кредит или използвания начин на изчисляване. Той по-скоро се отнася до конкретния въпрос дали в договора за кредит е трябвало да се посочат „конкретните“ услуги, предоставени срещу таксата за управление и комисионното възнаграждение за отпускане на кредита. Ето защо изглежда, че второто изключение, предвидено в член 4, параграф 2 от Директивата от 1993 г., не е релевантно.
32. Колкото до първото изключение, съгласно практиката на Съда изразът „основният предмет на договора“ трябва да се разбира като отнасящ се до задължението, което, като такова, характеризира договора. В случая с кредит основното задължение на кредитодателя е да предостави на разположение на кредитополучателя определена сума пари(6).
33. Следва обаче да се отбележи, че в решение Matei Съдът не е изключил възможността клаузите относно цените да попадат в рамките на първото обстоятелство, упоменато в член 4, параграф 2, а по-скоро е решил, че това зависи от факта дали предоставените в замяна стоки или услуги са основният предмет на договора(7). Следователно клаузи като разглежданата в главното производство, предвиждащи такси или комисионни възнаграждения, според мен са част от основния предмет на договора само по отношение на изразената с тях цена, ако са насрещна престация за първоначално предоставените стоки или услуги. Това обаче са въпроси, които в крайна сметка следва да бъдат проверени и потвърдени от националния съд(8).
34. В главното производство страните спорят по-специално по въпроса дали срещу таксата за управление има насрещна престация.
35. Според мен обаче не може да има съмнения в това отношение. Доколкото тази такса има за цел да покрие административните разноски по отпуснатия кредит, който, съгласно предоставената от запитващата юрисдикция информация, изглежда е единствената предвидена договора услуга, тази такса трябва да се счита за част от цената, плащана в замяна на въпросния кредит.
36. С изразяването на това становище не пренебрегвам приведения от Gyula Kiss довод в смисъл, че подобна клауза означава, че банката прехвърля оперативните си разходи на потребителите, включително тези, свързани със законовите ѝ задължения. При все това фактът, че потребителите са тези, които пряко или косвено плащат за направените от стопанска дейност разходи, просто представлява икономическата реалност, тъй като е трудно да се види кой друг би платил за тях. Затова всъщност с този довод Gyula Kiss иска да постави под въпрос пропорционалността на възнаграждението на банката — въпрос, който съгласно член 4, параграф 2 попада извън приложното поле на проверката за неравноправност по член 3, параграф 1, стига, разбира се, тази клауза да е съставена на ясен и разбираем език.
37. Вярно е, че посочената в тази клауза цена е изразена под формата на лихвен процент. Това обаче не може да промени извода, че тази клауза посочва един елемент от цената, която трябва да се плати като насрещна престация за отпуснатия кредит. Наистина възнаграждението на банката може да е под формата на променлива или точно определена сума или и на двете. Както банката изтъква в съдебното заседание, в повечето случаи частта от цената, плащана за покриване на направените от кредитната институция административни разходи, просто е включена в единен лихвен процент. Макар в настоящото дело платимата цена да е била разделена в три клаузи, това не променя факта, че всяка част от цялата цена е дължима като насрещна престация за кредита.
38. Следователно, ако Съдът следва мотивите на решение Matei, предвиждаща такса за управление клауза трябва да се счита за принципно изключена от обхвата на Директивата от 1993 г. Както обаче ще обясня в края на настоящото заключение, други разпоредби на правото на ЕС биха могли да се приложат в положение като разглежданото в главното производство.
39. Във всички случаи, в член 4, параграф 2 се посочва, че за да се прилага едно от двете предвидени в тази разпоредба изключения, въпросната клауза трябва да е съставена на ясен и разбираем език. Така възниква въпросът дали разглежданите в настоящото дело клаузи отговорят на това условие.
40. Съгласно практиката на Съда това условие отразява схващането, че „за потребителя е от основно значение да бъде информиран преди сключването на договора за договорните условия и за последиците от това сключване. Именно въз основа на тази информация той взема решение дали да се обвърже с условията, изготвени предварително от продавача или доставчика“. Следователно предвиденото в член 4, параграф 2 условие не може да бъде сведено единствено до изискването разглежданите условия да са разбираеми от формална и граматическа гледна точка(9). Въпросът е по-скоро дали потребителят може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици от договора(10).
41. С оглед на тази съдебна практика считам, че когато договорът е относително дълъг и цената, която трябва да се плати като насрещна престация за предоставени различни услуги, е разделена в няколко клаузи, всяка от които с различен начин на изчисляване — какъвто изглежда е разглежданият в главното производство договор — тези различни клаузи трябва да бъдат събрани на едно място в договора или най-малкото трябва да бъде посочено тяхното комбинирано въздействие. Наистина не може да се счита, че потребителят е в положение да прецени, въз основа на ясни, разбираеми критерии, произтичащите за него от договора икономически последици, ако цената, която трябва да се плати, е посочена например частично в началото на много дълъг договор, частично по средата и частично в неговия край.
42. По подобен начин в случаи като този в главното производство, при които цената, която следва да се плати, би могла да варира, тъй като се индексира съгласно обменния курс на чуждестранната валута, считам, че изискването клаузите да бъдат съставени на ясен, разбираем език, може да се разглежда за изпълнено само ако използваният начин на изчисляване на цената е изложен ясно и точно, за да позволи на потребителя да разбере естеството на риска, на който е изложен.
43. Вярно е, че съгласно Директива 2014/17 и Директива 2008/48(11) в договора за кредит трябва да е упоменат приложимият ГПР, който се изчислява въз основа не само на приложимите лихвени проценти, но и на приложимите такси(12), и че това задължение има за цел именно да гарантира редовното предоставяне на ясна и изчерпателна обща информация за договорите за кредит(13).
44. Според мен обаче с оглед на предвиденото в член 4, параграф 2 изискване за разбираемост упоменаването на ГПР не може да отмени факта, че когато цената е разделена в различни клаузи, всяка от които основана на различен начин на изчисляването ѝ, и всяка изложена в различни части на договора, не може да се приеме, че условията на договора, свързани с цената, са били съставени ясно и разбираемо. Всъщност ще отбележа, че ГПР е само за илюстрация. Както е упоменато в член 17, параграф 4 от Директива 2014/17, „[п]ри договорите за кредит, които съдържат клаузи, позволяващи изменение на лихвения процент по кредита и — в съответните случаи — на размера на разходите, съдържащи се в ГПР, които не могат да получат конкретно стойностно изражение към момента на изчисляването, ГПР се изчислява, като се приеме, че лихвеният процент и другите разходи ще останат фиксирани по отношение на размера, който е бил определен при сключването на договора“ Освен това ГПР не дава никакви индикации как следва да бъде платена цената. Напротив, той може да навежда на мисълта, че цената трябва да бъде платена под формата на вноски, докато е възможно случаят да не е непременно такъв.
45. Не смятам обаче, че член 4, параграф 2 следва да се тълкува в смисъл, че изисква във всяка клауза относно цените да се упоменават предоставени в замяна услуги или стоки.
46. Вярно е, че в своето решение от 21 март 2013 г., RWE Vertrieb (C‑92/11, EU:C:2013:180, т. 45), Съдът упоменава наличието на „изискване за прозрачност“. Тъй като обаче в това дело Съдът използва въпросния израз, за да обозначи в случай на недостатъчно точна клауза, свързана с основния предмет на договора, задължението на потребителите да бъде предоставена информацията, необходима им за преценката на произтичащите от договора икономически последици, употребата на този израз няма по-широки последици(14). В решение Matei все пак Съдът отива още една крачка по-напред и обявява, че това условие следва да се тълкува в смисъл, че изисква не само потребителят да е в състояние да разбере пред какво е изправен, но и да знае причините, обосноваващи въпросната клауза(15).
47. Според мен това твърдение все пак трябва да се схваща с оглед на конкретните обстоятелства по въпросното дело. Всъщност в точка 77 от своето решение Съдът отбелязва, че „кредитодателят е предложил на кредитополучателите да заменят наименованието на [клаузите] с наименованието „комисиона за управление на кредита“, без обаче да изменя тяхното съдържание“, което поражда известни основателни съмнения относно наличието на услуга, действително предоставена в замяна на тази комисиона.
48. Също така не съм убеден от тази съществуваща преди това съдебна практика, че член 4, параграф 2 следва да се тълкува в смисъл, че доставчиците следва да упоменават за всяка клауза относно цените конкретната предоставена в замяна услуга или стока. Стигам до този извод въз основа на следните съображения.
49. Първо, в Директивата от 1993 г. не се споменава такова изискване. Както вече обясних по-горе, изискването за наличие на прозрачност е използвано за първи път в решение RWE Vertrieb. В това дело обаче въпросът се отнася до тълкуването както на Директивата от 1993 г., така и на Директива 2003/55, като член 3, параграф 3 от последната изрично предвижда такова изискване.
50. Второ, противно на това, което подсказва текстът на първия преюдициален въпрос, може да няма конкретни услуги, предоставяни в замяна за всяка клауза(16). Всъщност една-единствена услуга може да породи няколко клаузи относно цените(17). Ако кредитодателят поиска да му бъде заплатено наполовина под формата на лихвен процент и наполовина под формата на фиксирана такса, считам, че принципно той следва да има правото да направи това(18). Според мен това, което действително е от значение в подобни положения, е, че потребителят е бил информиран за наличието на различните избрани начини на възнаграждение и следователно че е в състояние да прецени последиците от клаузата, свързана с основния предмет на договора, а не причината или основанието за тях.
51. Трето, считам, че член 4, параграф 2 трябва да бъде разглеждан в светлината на член 3, параграф 1 от Директивата от 1993 г. Съгласно този член само клаузи, които не са индивидуално договорени, са предмет на проверката за неравноправност по член 3, параграф 1(19). Съответно смятам, че причината за съществуването на това изискване би могло да бъде, че доколкото клаузите се отнасят до основния предмет на договора, от потребителите се очаква да проверят тяхното съдържание и да дадат съгласието си по договора при отчитането на тези аспекти. Дори и потребителят да не е участвал в изготвянето на тези клаузи, и за разлика от другите общи условия към договор за присъединяване, които потребителите обикновено не четат, не би било вероятно тези клаузи да го изненадат неочаквано. Директивата от 1993 г. все пак предполага необходимостта основният предмет на договора да е недвусмислено посочен на ясен и разбираем език. Следователно, както предвижда двадесетото съображение от Директивата от 1993 г., на потребителите следва поне да се даде възможност да проучат всички клаузи на договора. Затова член 4, параграф 2 изисква клаузата да е съставена на ясен и разбираем език(20). Това обаче не означава, че потребителят трябва да разбира конкретната причина за всяка клауза: достатъчно е последиците от сключването на договора да може разумно да бъдат разбрани от разумния среден потребител(21).
52. Четвърто, ако член 4, параграф 2 трябваше да се тълкува в смисъл, че по отношение на всяка клауза относно цените от продавачите се изисква да посочват предоставените в замяна услуги, това би могло да означава, че доставчиците щяха да бъдат разубедени да посочват платимата цена за предоставените услуги, за да не се налага да обосновават всяка клауза относно цените. Такова тълкуване на член 4, параграф 2 би било също така прекалено задължаващо и обременително. То освен това би било в противоречие с една от целите на правото на ЕС относно защитата на потребителите(22), а именно да се гарантира, че потребителят е в състояние да направи информиран икономически избор, преди да сключи въпросния договор.
53. С оглед на тези съображения считам, че Съдът следва да запази обичайната си практика, в която предвиденото в член 4, параграф 2 изискване за съставяне на ясен и разбираем език трябва да се схваща единствено като изискване потребителят да е в състояние да прецени произтичащите от договора икономически последици за него, а не причината за съществуването на всяка клауза.
54. Това обаче не означава, че услугата или услугите, предоставяни в замяна при клаузите относно цените не следва да могат да бъдат установявани. Всъщност националните съдилища ще трябва да определят кои са тези услуги, не поради изискването за съставяне на ясен и разбираем език, а по-скоро поради приложното поле на член 4, параграф 2. Наистина в съответствие с решението на Съда по дело Matei, ако се предоставя повече от една услуга — някои основни, а други с акцесорен характер, националният съд ще трябва да провери коя/и услуга/и или стока/и се предоставя/т в замяна при всяка клауза относно цените, за да определят дали тя е част от „основния предмет“ на договора(23).
55. Фактът обаче, че националните съдилища трябва да извършат такава преценка, не означава, че от доставчика се изисква да упоменава коя/и услуга/и или стока/и се предоставя/т в замяна по отношение на всяка клауза относно цените. При предоставянето на няколко услуги е достатъчно тази, предлагана в замяна при клаузата относно цените, да може разумно да се изведе от съдържанието на договора.
56. Разбира се, следва да се отбележи, че съгласно член 8 от Директивата от 1993 г. държавите членки могат да приемат по-строги от предвидените в самата директива условия, стига те да целят да осигурят по-високо ниво на защита на потребителите(24). Следователно, дори и тази директива да не изисква, че за да се ползва предвиденото в член 4, параграф 2 изключение, в клаузите относно цените трябва да се упоменават предоставяните в замяна услуги, държавите членки по принцип са свободни да предвидят такова изискване в своето национално законодателство в областта на защитата на потребителите.
2. Член 5
57. Член 5 от Директивата от 1993 г. предвижда, че „[п]ри договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл“.
58. В това отношение първо трябва да се подчертае, че Директивата от 1993 г. няма за цел да уреди въпроса с липсата на съгласие като такава, като още по-малко цели да хармонизира договорното право: целта ѝ е по-скоро да отстрани неравнопоставеността между правата и задълженията на страните, която може да бъде причинена от някои клаузи.
59. Второ, както посочвам в моето заключение по дело Lovasné Tóth(25), в текста на член 5 не се посочва изрично, че клауза, която не е била съставена на ясен и разбираем език, сама по себе си е самостоятелно основание за обявяването ѝ за неравноправна. Член 5 по-скоро предвижда само, че ако такава договорна клауза не е съставена на „ясен и разбираем език“, „при наличие на съмнение за смисъла на определена клауза“, тя се тълкува именно в най-благоприятен за потребителя смисъл. От шестнадесетото съображение и от член 3, параграф 1 от Директивата от 1993 г. е видно, че е налице само една проверка за това какво представлява неравноправна договорна клауза, а именно предвидената в самия член 3, параграф 1.
60. Следователно считам, както отново изтъкнах в заключението по дело Lovasné Tóth, че член 5 не представлява алтернатива на проверката за неравноправност: по-скоро той само предоставя правило за тълкуване, за да се определят правните последици от такива клаузи. Само когато, дори тълкувана във връзка със специалното правило за тълкуване в член 5, договорната клауза продължава да създава в ущърб на потребителя неравнопоставеност в договора, тя може да се счита за неравноправна.
61. В този контекст изискването дадена клауза да бъде съставена на ясен и разбираем език, трябва да се разбира като общо изявление, имащо за цел да въведе предвиденото в член 5 правило за тълкуване. Следователно от значение е не как потребителят разбира дадена клауза, а по-скоро дали тя е обективно двусмислена. Затова поради всички тези съображения считам, че член 5 не следва да се тълкува в смисъл, че изисква в потребителски договор за кредит във всяка клауза относно цените да се упоменават предоставените в замяна услуги.
62. Дори и Съдът да счете, че член 5 предвижда отделна проверка за неравноправност, от гледна точка на посочената по-горе съдебна практика според мен изискването клаузите да се съставят на ясен и разбираем език, трябва да се разбира главно като изискване потребителят да е бил поставен в положение да разбере произтичащите от договора икономически последици за него. Следователно, още веднъж ще повторя, че фактът, че в клауза относно цените не се определя каква е конкретната предоставена в замяна услуга, сам по себе си не е достатъчен тази клауза да бъде обявена за неравноправна. За да се случи това, трябва естеството на действително предоставените услуги да не може разумно да бъде разбрано или изведено от целия договор.
63. С оглед на гореизложеното предлагам на първия въпрос да се отговори, че нито член 4, параграф 2, нито член 5 от Директивата от 1993 г. следва да се тълкуват в смисъл, че в потребителски договор за кредит изискването клаузите да бъдат съставени на ясен и разбираем език, е изискване във всяка клауза относно цените да се упоменат конкретните предоставени в замяна услуги, стига естеството на действително предоставените услуги да може разумно да бъде разбрано или изведено от разглеждането на целия договор.
2. По втория въпрос
64. С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 3, параграф 1 от Директивата от 1993 г. следва да се тълкува в смисъл, че в случай на договорни клаузи, предвиждащи такси, при който само въз основа на изричния текст на договора не може да се установи по несъмнен начин какви са услугите, предоставяни срещу тези такси, това противоречи на изискването за добросъвестност, като създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
65. В това отношение трябва да се припомни предвиденото в член 3, параграф 1, съгласно което „[в] случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията [на страните], произтичащи от договора“.
66. Както посочвам в моето заключение по дело Lovasné Tóth, според мен липсата на добросъвестност не е самостоятелно условие, което трябва да бъде установено в допълнение към наличието на значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните. По-скоро наличието на такава неравнопоставеност само по себе си илюстрира липсата на добросъвестност по смисъла на Директивата от 1993 г. Затова следва, че изискването за добросъвестност не налага доказването на намерение или умишлено увреждащо действие.
67. Следователно, тъй като предвидената в този член проверка за неравноправност се основава на поражданите от разглежданата клауза правни последици, а именно че тя създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, фактът, че в тази договорна клауза не се упоменават предоставяните в замяна услуги, на пръв поглед не изглежда сам по себе си да води до констатация за неравноправност по смисъла на член 3, параграф 1.
68. Ако националните съдилища не могат да преценят връзката между платената цена и действително предоставената услуга, те могат въпреки това да обявят клауза за неравноправна за целите на член 3, параграф 1 поради причини, различни от предвидената в такава клауза цена(26). Като пример може да се приведе случаят, в който разглежданата цена е санкционно условие, ако тази санкция не се прилага и когато доставчикът е неизправната страна. Освен това Съдът е приел, че спор относно това дали кредитодателят не извършва никаква действителна насрещна престация срещу тази комисиона, не се отнася до съответствието на плащаната цена и действително предоставяната услуга(27). Следователно може да е необходимо при определени обстоятелства националните съдилища да установяват коя услуга се предоставя в замяна на конкретна клауза. От тази гледна точка следователно е необходимо при предоставянето на няколко услуги съдържанието на услугата или услугите, предоставяни в замяна при клауза относно цените, да може да бъде най-малкото изведено от договора.
69. Поради това с оглед на предмета на втория преюдициален въпрос предлагам на него да се отговори, че член 3, параграф 1 от Директивата от 1993 г. следва да се тълкува в смисъл, че не означава, че неспоменаването на предоставяните в замяна услуги в предвиждаща такси договорна клауза поражда — противно на изискването за добросъвестност — значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните в ущърб на потребителя. Ако все пак не е възможно да се определят услугите, предоставяни в замяна на насрещната престация, тази клауза може да бъде обявена за неравноправна за целите на член 3, параграф 1.
3. Заключителни бележки
70. Накрая бих искал да изложа две бележки относно разглеждания в главното производство договор.
71. Първо, с оглед на представянето на делото, направено от г‑н Gyula Kiss в съдебното заседание, фактите във връзка с което следва да се проверят от запитващата юрисдикция, изглежда, че причината, поради която банката е разделила цената, която трябва да се плати, в три отделни клаузи относно цените под формата съответно на основна лихва, такса за управление и комисионно възнаграждение за отпускане на кредита, е, че това е позволило на банката да сведе до минимум исканата основна лихва и следователно да представи привидно по-атрактивна оферта за кредит. Подобен вид поведение може да се преценява с оглед на член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29. Той предвижда, че заблуждаваща е тази търговска практика, която заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител, дори и ако съдържащата се в нея информация е фактически точна, по отношение на цената или начина, по който е формирана цената, и подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
72. Второ, националният съд би могъл да поиска да прецени дали клаузи относно цените като разглежданите в главното производство следва да се обявят за неравноправни не поради липсата на упоменаване на конкретната предоставена в замяна услуга или на исканата цена, а по-скоро поради прехвърлянето на валутен риск от банката — която вероятно трябва да се рефинансира в евро — на потребителя. Всъщност това прехвърляне според мен представлява въпрос, който в зависимост от обстоятелствата би могъл да се разглежда като непредставляващ основния предмет на договора и поради това да се преценява отделно от съответствието между цената и предоставяната услуга(28).
73. Вярно е, че тъй като член 23 от Директива 2014/17 изрично предвижда възможността на потребителите да бъдат предлагани свързани с жилищни недвижими имоти кредити в чуждестранна валута, подобна клауза не може като такава да бъде обявена за неравноправна само на това основание. Макар тази директива да не е приложима, тя все пак подчертава, че клаузите, пораждащи неограничено и необратимо прехвърляне на валутен риск, без каквато и да е възможност за потребителя да ограничи излагането си на такъв риск, може да се считат за пораждащи значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, действаща в ущърб на потребителя.
V. Заключение
74. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на двата преюдициални въпроса, поставени от Kúria (Върховен съд, Унгария), по следния начин:
„1) Нито член 4, параграф 2, нито член 5 от Директива 93/13/ЕИО от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори следва да се тълкуват в смисъл, че в потребителски договор за кредит изискването клаузите да бъдат съставени на ясен и разбираем език, е изискване във всяка клауза относно цените да се упоменават конкретните предоставяни в замяна услуги. При такива обстоятелства обаче е необходимо естеството на така предоставяните услуги да може да бъде разбрано или изведено от условията на самия договор.
2) Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 не означава, че неспоменаването в дадена договорна клауза на конкретните предоставяни в замяна услуги поражда — противно на изискването за добросъвестност — значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните в ущърб на потребителя. Ако все пак не е възможно да се определят услугите, предоставяни в замяна на насрещната престация, тази клауза може да бъде обявена за неравноправна“.