РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
(първи състав)

25 септември 2012 година

Дело F‑41/10

Moises Bermejo Garde

срещу

Европейски икономически и социален комитет (ЕИСК)

„Публична служба — Длъжностни лица — Психически тормоз — Искане за съдействие — Право на оповестяване — Преназначаване — Интерес на службата“

Предмет: Жалба, подадена от г‑н Bermejo Garde на основание на член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ съгласно член 106а от него, с искане за отмяна на решенията, с които председателят на Европейския икономически и социален комитет (ЕИСК), от една страна, отхвърля искането на жалбоподателя за съдействие поради претърпян психически тормоз и отказва да сезира Европейската служба за борба с измамите (OLAF), а от друга страна, прекратява длъжността, изпълнявана до момента от жалбоподателя, и разпорежда преназначаването му, както и с искане ЕИСК да бъде осъден да му изплати обезщетение за вреди

Решение: Отхвърля жалбата. Всяка от страните понася направените от нея съдебни разноски.

Резюме

1.      Искове и жалби на длъжностните лица — Акт с неблагоприятни последици — Понятие — Документ, с който администрацията уведомява заинтересованото лице, че в бъдеще възнамерява да го преназначи — Изключване

(член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица)

2.      Искове и жалби на длъжностните лица — Правен интерес — Жалба срещу отказ на администрацията да сезира Европейската служба за борба с измамите (OLAF) — Липса на нарушения, които засягат самото лице — Недопустимост

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

3.      Длъжностни лица — Принципи — Право на защита — Задължение за изслушване на заинтересованото лице, преди да се приеме акт с неблагоприятни за него последици — Обхват — Решение за отхвърляне на искането за съдействие — Изключване

(член 24 от Правилника за длъжностните лица)

4.      Длъжностни лица — Психически тормоз — Понятие — Поведение с цел накърняване на доброто име на заинтересованото лице или влошаване на условията му на труд — Изискване поведението да е било проявявано многократно — Изискване поведението да е било умишлено — Обхват — Липса на изискване за недоброжелателност от страна на упражняващото тормоз лице

(член 12а, параграф 3 от Правилника за длъжностните лица)

5.      Длъжностни лица — Права и задължения — Свобода на изразяване — Оповестяване на факти, от които може да се предположи наличието на незаконна дейност или на сериозно неизпълнение — Защита срещу дисциплинарни производства — Условие — Добросъвестност на длъжностното лице — Фактори, които трябва да се вземат предвид

(членове 12а и 22а от Правилника за длъжностните лица)

6.      Длъжностни лица — Организация на службите — Назначаване на персонала — Преназначаване — Право на преценка на администрацията — Граници — Интерес на службата — Съблюдаване на еквивалентността на длъжностите — Съдебен контрол — Граници

(член 7 от Правилника за длъжностните лица)

1.      С неблагоприятни последици са единствено актовете или мерките, пораждащи задължителни правни последици, които могат пряко и непосредствено да засегнат интересите на жалбоподателя, като изменят съществено правното му положение, като посочените актове или мерки трябва да са постановени от компетентен орган и да съдържат окончателната позиция на администрацията. Наличието единствено на волеизявление от страна на компетентния орган, че предстои да приеме конкретно решение, като например за преназначаване на длъжностно лице, не може да породи права, нито съответни задължения за последното.

(вж. точки 49 и 50)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 16 март 1993 г., Blackman/Парламент, T‑33/89 и T‑74/89, точка 27; 17 май 2006 г., Lavagnoli/Комисия, T‑95/04, точка 35

Съд на публичната служба — 14 септември 2010 г., Da Silva Pinto Branco/Съд, F‑52/09, точка 32

2.      Длъжностното лице няма право да предприема действия в интерес на закона или на институциите и в подкрепа на иск или жалба може да се позовава единствено на неблагоприятните последици, които го засягат лично. Да се приеме при това положение, че длъжностно лице, което е подало сигнал до своя пряк ръководител относно наличието на нередности, които не го засягат пряко, има възможност да обжалва отказа на този пряк ръководител да съобщи информацията на Европейската служба за борба с измамите, би означавало да се допусне, че на длъжностното лице е разрешено да действа в интерес на закона. При все това посоченото длъжностно лице има възможност да обжалва постановено по отношение на него решение, за което счита, че накърнява интересите му поради предоставената на преките му ръководители информация.

(вж. точка 62)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 7 юли 1998 г., Moncada/Комисия, T‑178/97, точка 39

3.      Във всяко производство срещу лице, което може да завърши с акт с неблагоприятни последици, спазването на правото на защита представлява основен принцип на правото на Съюза и трябва да бъде гарантирано дори при липсата на каквато и да било правна уредба относно съответното производство. При все това обаче производство, което започва с искане за съдействие на основание на член 24 от Правилника, не би могло да се счита за производство срещу заинтересованото лице. В този смисъл решение на администрацията за отхвърляне на искане за съдействие не е сред решенията, по отношение на които трябва да се зачита правото на защита.

(вж. точка 78)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 10 юли 1997 г., Gaspari/Парламент, T‑36/96, точка 32; 27 юни 2000 г., K/Комисия, T‑67/99, точка 72

4.      Член 12а, параграф 3 от Правилника определя психическия тормоз като „непристойно поведение“, за чието установяване се изисква то да отговаря на две кумулативни условия. Първото условие е свързано с наличието на физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, които се осъществяват „през определен период от време, многократно или систематично“, което означава, че психическият тормоз трябва да се разбира като процес, който по необходимост протича във времето и предполага наличието на многократни или продължителни действия, които са „извършени умишлено“. Второто кумулативно условие, свързано с първото със запетая, изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да водят до уронване на личността, достойнството или до накърняване на физическата или психическата цялост на друго лице. От факта, че наречието „умишлено“ се отнася до първото условие, а не до второто, е възможно да се направят два извода. От една страна, физическите действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, посочени в член 12а, параграф 3 от Правилника, трябва да имат умишлен характер, което изключва от приложното поле на тази разпоредба действията, извършени случайно. От друга страна обаче, не се изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да са извършени с намерението да се урони личността, достойнството или да се накърни физическата или психическата цялост на дадено лице. С други думи, по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника може да има психически тормоз, без упражняващото тормоз лице да е имало намерението чрез своите прояви да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши съзнателно условията му на труд. Достатъчно е само проявите на упражняващото тормоз лице, стига да са умишлени, да са довели обективно до такива последици.

(вж. точки 82 и 83)

Позоваване на:

Съд на публичната служба — 9 декември 2008 г., Q/Комисия, F‑52/05, точка 135, което не е отменено по този въпрос от Решение на Общия съд от 12 юли 2011 г., Комисия/Q, T‑80/09 P; 16 май 2012 г., Skareby/Комисия, F‑42/10, точка 65

5.      За да установи дали длъжностното лице добросъвестно се е възползвало от правото на оповестяване, предвидено в членове 12а и 22а от Правилника, трябва да се вземат предвид определени фактори.

Най-напред, трябва да се провери дали информацията, която длъжностното лице е решило да съобщи на ръководителите си или евентуално директно на Европейската служба за борба с измамите (OLAF), се отнася до нередности, които, ако действително са били допуснати, се отличават с очевидна тежест. Вторият фактор, който следва да се вземе под внимание, е автентичността или поне правдоподобността на предоставената информация. Всъщност упражняването на свободата на изразяване, към която спада и възможността длъжностното лице да уведоми за психически тормоз или за наличие на неправомерни деяния или на сериозно неизпълнение на задължения на длъжностни лица, е свързано със задължения и отговорности и всеки, който реши да оповестява такава информация, трябва грижливо да провери, доколкото обстоятелствата позволяват това, дали тя е точна и достоверна. В този смисъл длъжностно лице, което разкрие нередности, които според него попадат в приложното поле на членове 12а и 22а от Правилника, е задължено да се увери, че отправените обвинения почиват на верни факти или най-малко че се основават на „достатъчно солидна фактическа база“. В това отношение се приема, че член 22а от Правилника се отнася само до съобщаването на конкретни факти, чиято първоначална преценка е могла да доведе длъжностното лице, което ги съобщава, до основателно предположение за наличие на противозаконна дейност или на сериозно неизпълнение, както и че тази разпоредба трябва да се съвмести със задълженията за обективност и безпристрастност, с които са обвързани длъжностните лица, със задължението да се съблюдава достойнството на тяхната служба и със задължението за лоялност, както и със задължението за зачитане на честта и с презумпцията за невиновност на съответните лица. Освен трябва да се вземат под внимание и средствата, използвани от длъжностното лице за извършване на оповестяването, а що се отнася по-специално до нередностите по член 22а, параграф 1 от Правилника, трябва да се провери дали длъжностното лице се е обърнало към компетентен орган или инстанция, а именно към „прекия си ръководител или към своя генерален директор, или, ако намери за необходимо, към генералния секретар или към лицата на равностойна длъжност, или директно към [OLAF]“. Накрая, мотивите на длъжностното лице, което уведомява за нередностите, са още един фактор при преценката по въпроса дали то е действало добросъвестно. Разкриването, мотивирано от лично оплакване или лична неприязън, както и от перспективата за лична облага, и по-специално парично облагодетелстване, не би могло да се счита за добросъвестно. Длъжностното лице впрочем има задължението да проявява в най-висока степен предпазливост и въздържаност при разгласяването на твърдения от компетентността на OLAF.

(вж. точки 134—138 и 150)

Позоваване на:

Съд на публичната служба — 13 януари 2011 г., Nijs/Сметна палата, F‑77/09, точки 66—70 и 80

6.      Независимо че Правилникът, и по-специално член 7 от него, не предвижда изрична възможност за „преназначаване“ на длъжностно лице, институциите разполагат с широко право на преценка при организацията на техните служби с оглед на възложените им задачи и при назначаването на персонала на тяхно разположение във връзка с изпълнението на тези задачи при условие все пак, от една страна, назначаването да е в интерес на службата, и от друга страна, да се зачита еквивалентността на длъжностите.

Що се отнася до първото условие, контролът от страна на съд на Съюза върху спазването на условието, свързано с интереса на службата, трябва да се ограничи до въпроса дали органът по назначаването се е придържал в разумни граници и не е упражнил по явно неправилен начин правото си на преценка. В това отношение вътрешните трудности, когато предизвикват напрежение, което вреди на доброто функциониране на службата, могат да обосноват прехвърляне в интерес на службата на длъжностно лице с цел да се прекрати превърналото се в непоносимо административно положение. Подобно преназначаване, решението за което е взето в интерес на службата, не изисква съгласие от страна на съответното длъжностно лице. Освен това за целите на проверката дали напрежението във взаимоотношенията може да обоснове преместване на длъжностно лице в интерес на службата, не е необходимо да се определя кое лице носи отговорност за случилото се или да се установява дали формулираните упреци са основателни.

Що се отнася до второто условие, при промяна на функциите, възложени на длъжностно лице, правилото за съответствие между степента и длъжността, прогласено по-специално в член 7 от Правилника, изисква съпоставка между степента и настоящите функции на длъжностното лице, а не съпоставка между настоящите и предишните му функции. При това положение посоченото правило допуска с решение да се възложат нови функции, които — в случай че се различават от упражняваните по-рано и се възприемат от заинтересованото лице като свързани с по-незначителни задачи — все пак са в съответствие с длъжност, отговаряща на неговата степен. В този смисъл действителното възлагане на по-незначителни задачи на длъжностното лице нарушава правилото за съответствие между степента и длъжността единствено ако новите задачи като цяло са явно под съответстващите на неговата степен и длъжност с оглед на тяхното естество, значение и обхват. Накрая, Правилникът не предоставя на длъжностните лица право на определена длъжност, а напротив, поверява на органа по назначаването компетентността в интерес на службата да назначава длъжностните лица на различните длъжности, съответстващи на тяхната степен. Освен това, макар да е вярно, че изцяло в интерес на администрацията е да назначава длъжностните лица в зависимост от конкретните им способности и лични предпочитания, все пак на длъжностните лица не би могло да се признае правото да упражняват или да запазят конкретни функции или да отказват всякакви други функции, включващи се във вида на заеманата от тях длъжност.

(вж. точки 156, 158, 159 и 162—164)

Позоваване на:

Съд — 12 юли 1979 г., List/Комисия, 124/78, точка 13; 22 октомври 1981 г., Kruse/Комисия, 218/80, точка 7; 1 юни 1983 г., Seton/Комисия, 36/81, 37/81 и 218/81, точки 41—44; 23 март 1988 г., Hecq/Комисия, 19/87, точки 6 и 7; 7 март 1990 г., Hecq/Комисия, C‑116/88 и C‑149/88, точка 22; 12 ноември 1996 г., Ojha/Комисия, C‑294/95 P, точка 41

Първоинстанционен съд — 23 октомври 1990 г., Pitrone/Комисия, T‑46/89, точка 35; 28 май 1998 г., W/Комисия, T‑78/96 и T‑170/96, точки 88 и 105; 15 септември 1998 г., De Persio/Комисия, T‑23/96, точка 138; 12 декември 2000 г., Dejaiffe/СХВП, T‑223/99, точка 53

Съд на публичната служба — 25 януари 2007 г., De Albuquerque/Комисия, F‑55/06, точка 55; 8 май 2008 г., Kerstens/Комисия, F‑119/06, точка 96