РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
(втори състав)
19 февруари 2013 година
Дело F‑17/11
BB
срещу
Европейска комисия
„Публична служба — Договорно нает служител — Неподновяване на договор с определен срок — Жалба за отмяна — Иск за обезщетение“
Предмет: Жалба на основание член 270 ДФЕС, приложим и в областта на Договора за ЕОАЕ съгласно член 106а от последния, с която BB, от една страна, иска отмяна на решението на органа, оправомощен да сключва договори (наричан по-нататък „ООСД“), на Европейската комисия за неподновяване на договора му за договорно нает служител, следващо имплицитно от докладна записка от 28 април 2010 г., съобщено му устно на 7 май 2010 г., както и от решението за отхвърляне на административната му жалба, и от друга страна, иска обезщетение на причинените му имуществени и неимуществени вреди
Решение: Отхвърля жалбата. Европейската комисия понася направените от нея съдебни разноски и една трета от съдебните разноски на BB. BB понася две трети от направените от него съдебни разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Договорно наети служители — Наемане на работа — Подновяване на договор, сключен за определен срок — Право на преценка на администрацията — Съдебен контрол — Граници
(член 85, параграф 1 от Условията за работа на другите служители)
2. Длъжностни лица — Договорно наети служители — Задължение на администрацията за полагане на грижа — Принцип на добра администрация — Обхват — Съдебен контрол — Граници
3. Съдебно производство — Съдебни разноски —Възлагане — Съобразяване на изискванията за справедливост — Осъждане на спечелилата делото страна да заплати част от съдебните разноски
(член 87, параграф 1 и член 88 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)
1. Срочно наетите служители с договори за определен срок по принцип нямат каквото и да било право на подновяване на договорите им, тъй като подновяването представлява само възможност, обусловена от съответствието му с интереса на службата.
Всъщност за разлика от длъжностните лица, стабилността на чиято трудова заетост се гарантира от Правилника, по отношение на срочно наетите служители се прилагат други условия, които се основават на сключения със съответната институция договор за наемане на работа. От член 85, параграф 1 от Условията за работа на другите служители следва, че продължителността на служебното правоотношение между институция и срочно нает служител за определен срок се урежда именно от условията, установени в сключения между страните договор.
Независимо че администрацията разполага с широко право на преценка, когато е сезиран с жалба за отмяна на приет при упражняването на това ѝ право акт, Съдът на публичната служба не осъществява в по-малка степен многостранния си контрол. Що се отнася до решение за неподновяване на договора на договорно нает служител, което представлява увреждащ акт, контролът на съда на Съюза трябва да се ограничи до проверка за липсата на явна грешка в преценката на интереса на службата, който е могъл да обоснове посоченото решение, за липсата на злоупотреба с власт, както и до проверка за наличието на нарушение на задължението за полагане на грижа, което има администрацията, когато трябва да се произнесе по продължаването на обвързващ я с неин служител договор.
Следователно, като вземе предвид изложените от жалбоподателя основания, Съдът на публичната служба следва да провери дали администрацията не е допуснала явна грешка при преценката на приетите от нея факти, за да вземе спорното решение. При наличието обаче на признато на администрацията широко право на преценка, доказването, че администрацията е допуснала явна грешка при преценката на фактите, която може да обоснове отмяната на приетото въз основа на тази преценка решение, предполага доказателствата, които жалбоподателят трябва да представи, да бъдат достатъчни, за да лишат от правдоподобност възприетата от администрацията преценка на фактите.
(вж. точки 57—60)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 12 декември 1996 г., AIUFFASS и AKT/Комисия, T‑380/94, точка 59; 17 октомври 2002, Cocchi и Hainz/Комисия, T‑330/00 и T‑114/01, точка 82; 6 февруари 2003 г., Pyres/Комисия, T‑7/01, точка 64; 12 февруари 2008 г., BUPA и др./Комисия, T‑289/03, точка 221
Съд на публичната служба — 27 ноември 2008 г., Klug/EMEA, F‑35/07, точка 68; 23 ноември 2010, Gheysens/Съвет, F‑8/10, точка 75; 15 април 2011 г., Daake/СХВП, F‑72/09 и F‑17/10, точка 41; 13 юни 2012 г., Davids/Комисия, F‑105/11, точка 36; 13 юни 2012 г., Macchia/Комисия, F‑63/11, точки 47 и 49, предмет на обжалване пред Общия съд, дело T‑368/12 P
2. Задължението за полагане на грижа, както и принципът на добра администрация означават по-специално, че когато се произнася по положението на длъжностно лице или на служител, дори и при упражняване на широко право на преценка компетентният орган е длъжен да вземе предвид всички данни, които могат да бъдат от значение за неговото решение, и по-конкретно да отчита не само интереса на службата, но и интереса на съответното длъжностно лице или на съответния служител. Именно предвид обхвата на правото на преценка, с което разполагат институциите при преценката на интереса на службата, контролът на съда на Съюза трябва все пак да се ограничава до въпроса дали компетентният орган се е придържал към разумните граници и не е упражнил по неправилен начин правото си на преценка.
(вж. точка 61)
Позоваване на:
Съд на публичната служба — Macchia/Комисия, посочено по-горе, точка 50 и цитираната съдебна практика
3. Съгласно член 87, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба, без да се засяга действието на другите разпоредби на дял II, осма глава от посочения правилник, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. При все това по силата на член 88 от посочения правилник „спечелила делото страна може да бъде осъдена да заплати съдебните разноски частично и дори изцяло, ако това изглежда оправдано от нейното поведение, включително преди образуване на съдебното производство, особено ако се прецени, че тя необосновано или злонамерено е причинила разходи на насрещната страна“.
Прилагането на член 88 от Процедурния правилник обаче не се ограничава до случаите, при които администрацията необосновано или злонамерено причинява разходи на жалбоподателя. В този смисъл институция, която е спечелила делото, трябва да понесе направените от нея съдебни разноски, както и тези на жалбоподателя, когато упоритото ѝ придържане към искане за обявяване на жалбата за недопустима на основание на съдебна практика отпреди много години, без дори и да направи опит за разясняване на причините, поради които не отчита по-новата практика на Съда, принуждава Съда на публичната служба да реши, от една страна, че се налага втора размяна на писмени становища, и от друга страна, че следва да се проведе съдебно заседание, на което страните да изразят становището си по тази съдебна практика, тъй като по този начин неизбежно е причинила допълнителни разходи за представляване на жалбоподателя, които биха могли да се избегнат.
(вж. точки 85, 87 и 88)
Позоваване на:
Съд на публичната служба — Daake/СХВП, посочено по-горе