РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(трети състав)
28 септември 2011 година
Дело F‑9/10
AC
срещу
Съвет на Европейския съюз
„Публична служба — Повишаване — Процедура по повишаване за 2009 г. — Съпоставяне на заслугите — Явна грешка в преценката“
Предмет: Жалба, подадена на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОВС съгласно член 106 а от него, с която AC по същество иска отмяната на решението на Съвета да не го включи в списъка с длъжностните лица, повишени в степен AD 13 в процедурата по повишаване за 2009 г.
Решение: Отхвърля жалбата. Жалбоподателят понася всички съдебни разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Повишаване — Съпоставяне на заслугите
(член 45 от Правилника за длъжностните лица)
2. Длъжностни лица — Повишаване — Съпоставяне на заслугите
(член 45 от Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Повишаване — Съпоставяне на заслугите
(член 45 от Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Повишаване — Съпоставяне на заслугите
(член 45 от Правилника за длъжностните лица)
5. Длъжностни лица — Повишаване — Административна жалба на неповишен кандидат
(член 25, втора алинея, член 45 и член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица)
6. Длъжностни лица — Повишаване — Съпоставяне на заслугите
(член 45 от Правилника за длъжностните лица)
7. Длъжностни лица — Повишаване — Съпоставяне на заслугите
(член 45 от Правилника за длъжностните лица)
8. Длъжностни лица — Задължение на администрацията за полагане на грижа
(член 21, трета алинея ЕО, член 41, параграф 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз)
1. Широкото право на преценка, с което разполага администрацията при съпоставянето на заслугите на длъжностните лица, които могат да бъдат повишени, е ограничено от необходимостта това съпоставяне да се извърши внимателно и безпристрастно, в интерес на службата и в съответствие с принципа на равно третиране. Това съпоставяне на практика трябва да се проведе при равнопоставеност и като се изхожда от сравними източници на информация и сведения.
(вж. точка 14)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 15 септември 2005 г., Casini/Комисия, T‑132/03, точка 53
2. Предвид свободата на избор, с която разполага дадена институция, за да приложи, в съответствие със собствените си организационни нужди и с управлението на своя персонал, целите по член 45 от Правилника, тя не е задължена да приема специална система за оценяване и повишение.
(вж. точка 16)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 14 февруари 2007 г., Simões Dos Santos/СХВП, T‑435/04, точка 132
3. За да се съпоставят заслугите, които следва да бъдат взети предвид в рамките на решение за повишаване, предвидено в член 45 от Правилника, органът по назначаването (ОН) разполага с широко право на преценка и в тази област контролът на съда трябва да се ограничи до въпроса дали с оглед на способите и средствата, които са могли да доведат администрацията до нейната преценка, тя е действала в граници, срещу които не може да се възрази, и дали не е използвала своето правомощие по явно погрешен начин. Следователно съдът на Съюза не може да замени със своята преценка на квалификациите и заслугите на длъжностните лица тази на ОН.
В това отношение, за да запази полезното действие на правото на преценка, което законодателят е възнамерявал да повери на ОН в областта на повишаването, съдът не може да отмени дадено решение само защото счита, че е изправен пред факти, които будят съмнения в извършената от ОН преценка, които съмнения е вероятно да се окажат основателни, или дори установяват наличието на грешка в преценката. Отмяна поради явна грешка в преценката е възможна само когато от материалите по делото е видно, че ОН е превишил границите на посоченото право на преценка.
Следователно съдът на Съюза не трябва да преразглежда всички досиета на кандидатите, които могат да бъдат повишавани, за да се увери, че споделя извода, до който е стигнал ОН, тъй като в противен случай би излязъл от границите на възложения му контрол за законосъобразност, като замени по този начин със собствената си преценка на заслугите на кандидатите, които могат да бъдат повишени, тази на ОН.
(вж. точки 22—24)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — Casini/Комисия, посочено по-горе, точка 52
4. Член 45, параграф 1 от Правилника оставя на институциите определена свобода, що се отнася до фактическите обстоятелства, които следва да вземат предвид, за да съпоставят заслугите на длъжностните лица, които могат да бъдат повишавани, тъй като по този въпрос Правилникът не съдържа изчерпателен списък. Всъщност, като предвижда, че органът по назначаването (ОН) „по-специално взема предвид оценката, уменията на съответното длъжностно лице при упражняване на функциите си да ползва езици, различни от тези, за които […] е представило доказателства, че владее, и при необходимост — нивото на упражняваните от него функции“, с употребата на израза „по-специално“ член 45, параграф 1 от Правилника уточнява кои три основни фактически елемента трябва задължително да бъдат взети предвид при съпоставянето на заслугите. Той обаче не изключва възможността отчитането и на други фактически елементи също да даде указание за заслугите на длъжностните лица, които могат да бъдат повишавани. Този извод не се поставя под съмнение от факта, че в областта на повишаването ОН може само при условията на евентуалност — при равни заслуги на длъжностните лица, които могат да бъдат повишавани, предвид по-специално трите елемента, изрично посочени в член 45, параграф 1 от Правилника — да вземе предвид възрастта на кандидатите и тяхното старшинство в степента или в службата. Всъщност нито възрастта, нито старшинството сами по себе си могат да дадат указание за заслугите на кандидатите за повишаване. Следователно по тази причина те могат да бъдат взети предвид само за да се извърши разграничение между кандидатите с еднакви заслуги.
Администрацията разполага с определена свобода да прецени какво съответно значение да придаде на всеки от трите фактически елемента, упоменати в член 45 от Правилника, които следва да бъдат взети предвид за съпоставянето на заслугите на длъжностните лица, които могат да бъдат повишени, тъй като разпоредбите на този член не изключват възможността за претегляне между посочените критерии, когато това е обосновано.
(вж. точки 25 и 65)
Позоваване на:
Съд на публичната служба — 5 май 2010 г., Bouillez и др./Комисия, F‑53/08, точка 50
5. Органът по назначаването (ОН) не е длъжен да мотивира решенията за повишаване, що се отнася до неповишените кандидати, и същото важи и за решенията на ОН да не уважи дадена кандидатура. ОН обаче трябва да мотивира своето решение, с което отхвърля подадена по реда на член 90, параграф 2 от Правилника административна жалба от неповишен кандидат, тъй като се приема, че мотивите на това решение за отхвърляне на жалбата съвпадат с мотивите на решението, срещу което е подадена административната жалба.
(вж. точка 29)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 29 май 1997 г., Contargyris/Съвет, T‑6/96, точка 147
6. Предвид начина, по който е формулиран член 45 от Правилника, а именно „[п]ри съпоставяне на заслугите органът по назначаването] по-специално взема предвид […] уменията на съответното длъжностно лице при упражняване на функциите си да ползва езици“, не противоречи на този член в преценката на заслугите на длъжностните лица да се включат само езиците, чието използване, предвид реалните изисквания на службата, придава значителна добавена стойност, за да е необходимо за нейното правилно функциониране.
(вж. точка 61)
7. Когато се прилага за съд, изискването за безпристрастност включва два аспекта. На първо място, съдът трябва да бъде субективно безпристрастен, т.е. никой от членовете му не трябва да показва, че е взел страна или има лично, предварително формирано становище, като личната безпристрастност се предполага до доказване на противното. На второ място, съдът трябва да бъде обективно безпристрастен, т.е. трябва да дава достатъчно гаранции, за да бъде изключено в това отношение всяко основателно съмнение.
Трябва обаче да се отбележи, че тъй като процедурата по повишаване на длъжностните лица в институциите не е съдебна, а административна, институцията не може да бъде квалифицирана като „съд“. Ето защо от институциите не може да бъде изисквано да спазват всички характеристики, които тази съдебна практика налага на един „съд“, когато в рамките на процедурата по повишаване тези институции сравняват заслугите на длъжностните лица, които могат да бъдат повишени.
Във всеки случай, макар съдът на Съюза да е приел, че на администрацията може да се наложи „задължение за безпристрастност“, трябва да се напомни, че решенията в областта на повишаването се приемат по-специално въз основа на онова, което може предварително да е станало известно на преките ръководители на длъжностните лица, които могат да бъдат повишени, относно заслугите на тези лица в хода на поддържаните с тях професионални отношения. Следователно в тази област по-малко става дума за това да се изключи всяко предварително изградено мнение — в това число отрицателното, — отколкото да се гарантира, че сравняването на заслугите на длъжностните лица, които могат да бъдат повишени, има обективен характер, позволяващ, от една страна, да се избегнат произволността и дискриминацията, а от друга страна, да се гарантира равното третиране на всички кандидати за повишение.
(вж. точки 113—115)
Позоваване на:
Съд — 19 февруари 2009 г., Gorostiaga Atxalandabaso/Парламент, C‑308/07 P, точка 46
Първоинстанционен съд — 19 март 1998 г., Tzoanos/Комисия, T‑74/96, точка 339; 10 юни 2008 г., Ceuninck/Комисия, T‑282/03, точка 73
8. Съгласно задължението за полагане на грижа институциите трябва да адресират до длъжностно лице индивидуално решение, съставено на език, който то владее задълбочено. Така фактът, че отправените от администрацията до някое от нейните длъжностни лица документи са съставени на различен от майчиния език на това длъжностно лице или на първия избран от него чужд език, изобщо не представлява нарушение на правата на посоченото длъжностно лице, ако то притежава познания по използвания от администрацията език, които му позволяват реално и лесно да се запознае със съдържанието на въпросните документи.
Този извод не може да бъде поставен под въпрос от довода, че на основание член 21, трета алинея ЕО и член 41, параграф 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз съществува право на дадено длъжностно лице да получи отговорите на изпратените от него писма на езика на подателя.
(вж. точки 116 и 119)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 23 март 2000 г., Rudolph/Комисия, T‑197/98, точка 46; 17 май 2006, Lavagnoli/Комисия, T‑95/04, точка 48
Общ съд на Европейския съюз — 3 февруари 2011 г., Италия/Комисия, T‑205/07, точки 54 и 55