РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (трети състав)
30 септември 2010 година
Дело F-29/09
Giorgio Lebedef и Trevor Jones
срещу
Европейска комисия
„Публична служба — Длъжностни лица — Възнаграждение — Член 64 от Правилника — Член 3, параграф 5, първа алинея и член 9 от приложение XI към Правилника — Корекционен коефициент — Равно третиране“
Предмет: Жалба, подадена на основание членове 236 ЕО и 152 АЕ, с която г‑н Lebedef и г‑н Jones искат отмяна на твърдяното решение на Комисията да откаже да изравни покупателната способност на длъжностните лица с месторабота в Люксембург (Люксембург) с тази на длъжностните лица с месторабота в Брюксел (Белгия) и при условията на евентуалност да се отменят извлеченията от тяхната ведомост за заплати след юни 2008 г.
Решение: Отхвърля жалбата. Жалбоподателите понасят всички съдебни разноски, с изключение на направените от Съвета на Европейския съюз, встъпила страна в подкрепа на исканията на Комисията. Съветът понася направените от него съдебни разноски.
Резюме
1. Възражение за незаконосъобразност — Актове, срещу които може да се повдигне възражение за незаконосъобразност
(член 230, втора алинея ЕО, членове 236 ЕО и 241 ЕО; член 236, втора алинея ДФЕС, членове 270 ДФЕС и 277 ДФЕС)
2. Длъжностни лица — Жалба — Увреждащ акт — Понятие — Извлечение от платежни ведомости
(член 265 ДФЕС; член 90 и член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица; член 3, параграф 5, първа алинея от приложение XI към Правилника)
3. Длъжностни лица — Възнаграждение — Корекционни коефициенти — Определяне — Правомощия на Съвета — Право на преценка — Граници — Спазване на принципа на равно третиране — Съдебен контрол — Граници
(членове 64 и 65 от Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Възнаграждение — Корекционни коефициенти — Липса на корекционен коефициент за Белгия и Люксембург — Нарушение на принципа за равно третиране — Тежест на доказване
(член 3, параграф 5, първа алинея от приложение XI към Правилника за длъжностните лица)
5. Длъжностни лица — Принципи — Защита на оправданите правни очаквания — Условия
1. Съгласно член 241 ЕО (понастоящем след изменението член 277 ДФЕС) при спор, който засяга законосъобразността на визиран в тази разпоредба регламент, всяка страна може да се позове, по-специално в подкрепа на жалба срещу мярка за прилагане, на предвидените средства в член 230, втора алинея ЕО (понастоящем след изменението член 263, втора алинея ДФЕС), дори след като е изтекъл срокът за обжалване на регламента. Възможността да се поиска такъв инцидентен съдебен контрол, е израз на общ принцип, с който се гарантира, че всяко лице има или е имало възможност да оспори акт на Съюза, послужил за основание на постановено срещу него решение. Предвиденото с член 241 ЕО правило безспорно се прилага при споровете, отнесени до съда на Съюза по силата на член 236 ЕО (понастоящем след изменението член 270 ДФЕС).
Предоставената с член 241 ЕО възможност за позоваване на неприложимостта на даден регламент не представлява самостоятелно право на иск и може да се упражнява само инцидентно, в смисъл че липсата на право на иск или жалба или недопустимостта на иска или жалбата води до недопустимост на възражението за незаконосъобразност.
(вж. точки 29 и 30)
Позоваване на:
Съд — 6 март 1979 г., Simmenthal/Комисия, 92/78, Recueil, стр. 777; 16 юли 1981 г., Albini/Съвет и Комисия, 33/80, Recueil, стр. 2141, точка 17; 19 януари 1984 г., Andersen и др./Парламент, 262/80, Recueil, стр. 195; 10 юли 2003 г., Комисия/ЕЦБ, C‑11/00, Recueil, стр. 7147, точки 74—78; 7 юли 1987 г., Étoile commerciale и CNTA/Комисия, 89/86 и 91/86, Recueil, стр. 3005, точка 22
2. Поради естеството и предмета си фишът за заплата поначало няма характеристиките на увреждащ акт по смисъла на член 90, параграф 2 и член 91, параграф 1 от Правилника, тъй като представлява само финансов израз на предходни административни решения, свързани с личното и правното положение на длъжностното лице. Доколкото обаче фишът ясно отразява съществуването и съдържанието на индивидуално административно решение, останало до момента незабелязано, тъй като не е било формално връчено на заинтересованото лице, този фиш за заплата, отразяващ финансовите права, може да се счита за увреждащ акт, който може да бъде обжалван по административен, а евентуално и по съдебен ред, и поради това с връчването му започват да текат сроковете за обжалване.
В това отношение при жалба, с която институцията по същество е упрекната за това, че не е предприела необходимите политически инициативи, за да се създаде в бъдеще специален корекционен коефициент за Люксембург, което предполага отмяната на член 3, параграф 5, първа алинея от приложение XI към Правилника, и за да се запази правото на обжалване на длъжностните лица, следва да се приеме, че те могат да оспорят извлеченията си от ведомост за заплати, повдигайки спрямо разпоредба от Правилника за определяне на финансовите им права възражение за незаконосъобразност, изведено по-специално от нарушение на принципа на равно третиране.
Действително, като се има предвид, че член 90, параграф 1 от Правилника позволява на длъжностните лица единствено да искат от администрацията в качеството ѝ на орган по назначаване да приеме решение, което се отнася до тях, подобно искане не попада в приложното поле на цитираната разпоредба, тъй като политическата инициатива не може да се квалифицира като „решение, което се отнася до длъжностно лице“.
Независимо от това, предвид трудностите от процесуален характер, с които би се сблъскал частноправният субект, решил съгласно член 265 ДФЕС да предяви иск за неправомерно бездействие срещу дадена институция, за да се отмени разпоредба на приет от законодателя на Съюза регламент, да се изключи възможността длъжностното лице да оспори извлечението си от ведомост за заплата поради промяна на фактическите обстоятелства, каквато е промяната на икономическите условия, повдигайки във връзка с това възражение за незаконосъобразност спрямо разпоредба от Правилника, която, макар да изглежда валидна към момента на приемането ѝ, според съответното длъжностно лице е станала незаконосъобразна поради промяната на обстоятелствата, би довело на практика до невъзможност да се упражни правото на обжалване, чиято цел е да се осигури спазването на общия принцип на равно третиране, признат от правото на Съюза, и така би се накърнило несъразмерно правото на ефективна съдебна защита.
(вж. точки 33 и 40—42)
Позоваване на:
Съд — 16 февруари 1993 г., ENU/Комисия, C‑107/91, Recueil, стр. I‑599, точки 16 и 17
Първоинстанционен съд — 24 март 1998 г., Meyer и др./Съд, T‑181/97, Recueil FP, стр. I‑A‑151 и II‑481; 16 февруари 2005 г., Reggimenti/Парламент, T‑354/03, Recueil FP, стр. I‑A‑33 и II‑147, точки 38 и 39
Съд на публичната служба — 23 април 2008 г., Pickering/Комисия, F‑103/05, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑101 и II‑A‑1‑527, точки 72 и 75; 23 април 2008 г., Bain и др./Комисия, F‑112/05, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑111 и II‑A‑1‑579, точки 73 и 76
3. Целта на предвидените в членове 64 и 65 от Правилника корекционни коефициенти, които засягат възнагражденията на длъжностните лица, е да се гарантира, в съответствие с принципа на равно третиране, запазването на еднаква покупателна способност на всички длъжностни лица, независимо от мястото им на работа.
Съгласно член 65, параграф 2 от Правилника Съветът е този, който трябва да определи дали при различните места на работа е налице съществена разлика в жизнения стандарт, и при необходимост да предприеме съответните действия, адаптирайки корекционните коефициенти. Принципът на равно третиране, с който трябва да се гарантира изготвянето на споменатите корекционни коефициенти, също е обвързващ за законодателя на Съюза.
С принципа на равно третиране обаче може да се изисква не длъжностните лица да имат съвсем еднаква покупателна способност, без оглед на мястото им на работа, а само общо съответствие на жизнения стандарт в разглежданите места на работа. В това отношение, предвид сложността на материята, законодателят на Съюза има широко право на преценка, като при съдебния контрол трябва да се провери само дали институциите са се придържали към разумните граници спрямо съображенията, които са ги водили, и дали не са упражнили правомощията си по явно неправилен начин.
(вж. точки 62, 63 и 67)
Позоваване на:
Съд — 19 ноември 1981 г., Benassi/Комисия, 194/80, Recueil, стр. 2815, точка 5; 23 януари 1992 г., Комисия/Съвет, C‑301/90, Recueil, стр. I‑221, точки 19, 24 и 25; 29 април 2004 г., Drouvis/Комисия, C‑187/03 P, непубликувано в Сборника, точка 25 и цитираната съдебна практика
Първоинстанционен съд — 7 декември 1995 г., Abello и др./Комисия, T‑544/93 и T‑566/93, Recueil FP, стр. I‑A‑271 и II‑815, точка 76
4. В случай на жалба, която е подадена от длъжностни лица с месторабота в Люксембург и в която се твърди, че спрямо тях е приложено дискриминационно третиране поради липсата на специален корекционен коефициент за тази държава членка съгласно член 3, параграф 5, първа алинея от приложение XI към Правилника, от жалбоподателите не може да се изисква да докажат пред съда на Съюза в достатъчна степен от правна гледна точка, че е налице съществено и трайно повишаване на разходите за живот в Люксембург спрямо Брюксел, с което да се констатира наличието на неравно третиране на длъжностните лица според мястото им на работа. Те са длъжни само да представят достатъчно убедителни улики, които да сочат, че вероятно има разлика в покупателната способност, така че тежестта на доказване да се прехвърли върху институцията ответник, и евентуално да обосноват започването на административни проучвания от Евростат.
Освен това, когато институцията ответник е упрекната, че е приложила член 3, параграф 5, първа алинея от приложение XI към Правилника, без да проучи евентуалната разлика в покупателната способност между Брюксел и Люксембург, съдебният контрол не се свежда до проверка дали е допусната явна грешка в преценката, а се отнася до това дали заинтересованите лица са представили достатъчни улики, като проучвания, подкрепени с цифрови данни, или други такива с надежден източник, които са в достатъчна степен аргументирани и обосновават започването на проучване.
(вж. точки 64, 66 и 68)
5. При липсата на конкретни уверения, предоставени на длъжностното лице от администрацията, то не може да се позовава на принципа на защита на оправданите правни очаквания, за да оспори законосъобразността на разпоредба от Правилника и да се противопостави на прилагането ѝ. Обещанията от страна на администрацията, които не са съобразени с разпоредбите на Правилника, не биха могли да породят оправдани правни очаквания у този, към когото са насочени.
(вж. точка 72)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 27 март 1990 г., Chomel/Комисия, T‑123/89, Recueil, стр. II‑131, точки 26—30; 7 юли 2004 г., Schmitt/AER, T‑175/03, Recueil FP, стр. I‑A‑211 и II‑939, точки 46 и 47