РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (първи разширен състав)
13 декември 2018 година(*)
[Текст, поправен с определение от 21 март 2019 година]
„Извъндоговорна отговорност — Обща външна политика и политика на сигурност — Ограничителни мерки, взети срещу Иран — Замразяване на средства — Включване и оставяне на ищеца в списъците на лицата и образуванията, за които се прилагат ограничителни мерки — Неимуществена вреда“
По дело T‑559/15
Post Bank Iran, установена в Техеран (Иран), за която се явява D. Luff, адвокат,
ищец,
срещу
Съвет на Европейския съюз, за който се явяват B. Driessen и M. Bishop, в качеството на представители,
ответник,
подпомаган от
Европейска комисия, за която се явяват F. Ronkes Agerbeek и R. Tricot, в качеството на представители,
встъпила страна,
с предмет искане на основание член 268 ДФЕС за обезщетение за вредите, които ищецът твърди, че е претърпял в резултат на приемането на Решение 2010/644/ОВППС на Съвета от 25 октомври 2010 година за изменение на Решение 2010/413/ОВППС относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Обща позиция 2007/140/ОВППС (ОВ L 281, 2010 г., стр. 81), на Регламент (ЕС) № 961/2010 на Съвета от 25 октомври 2010 година относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Регламент (ЕО) № 423/2007 (ОВ L 281, 2010 г., стр. 1), на Решение 2011/783/ОВППС на Съвета от 1 декември 2011 година за изменение на Решение 2010/413/ОВППС относно ограничителни мерки срещу Иран (ОВ L 319, 2011 г., стр. 71), на Регламент за изпълнение (ЕС) № 1245/2011 на Съвета от 1 декември 2011 година за прилагане на Регламент № 961/2010 (ОВ L 319, 2011 г., стр. 11) и на Регламент (ЕС) № 267/2012 на Съвета от 23 март 2012 година относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Регламент № 961/2010 (ОВ L 88, 2012 г., стр. 1), с които ищецът е включен и оставен в списъците на лицата и образуванията, за които се прилагат ограничителни мерки,
ОБЩИЯТ СЪД (първи разширен състав),
състоящ се от: I. Pelikánová (докладчик), председател, V. Valančius, P. Nihoul, J. Svenningsen и U. Öberg, съдии,
секретар: N. Schall, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 20 март 2018 г.,
постанови настоящото
Решение
Обстоятелствата по спора
1 Настоящото дело е образувано във връзка с ограничителните мерки, въведени с оглед на оказване на натиск върху Ислямска република Иран, за да преустанови чувствителните по отношение на разпространението ядрени дейности и разработването на системи за ядрено оръжие (наричано по-нататък „ядреното разпространение“).
2 Ищецът, Post Bank Iran, е учредено по иранското право дружество, действащо като пощенска банка.
3 На 9 юни 2010 г. Съветът за сигурност на Организацията на обединените нации приема Резолюция 1929 (2010), която има за цел да разшири обхвата на ограничителните мерки, наложени с предходните резолюции 1737 (2006) от 27 декември 2006 г., 1747 (2007) от 24 март 2007 г. и 1803 (2008) от 3 март 2008 г., и да въведе допълнителни ограничителни мерки срещу Ислямска република Иран.
4 С Решение 2010/413/ОВППС на Съвета от 26 юли 2010 г. относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Обща позиция 2007/140/ОВППС (ОВ L 195, 2010 г., стр. 39 и поправка в ОВ L 197, 2010 г., стр. 19) ищецът е включен в списъка по приложение II към това решение.
5 Вследствие на това ищецът е включен в списъка по приложение V към Регламент (ЕО) № 423/2007 на Съвета от 19 април 2007 година относно ограничителни мерки срещу Иран (ОВ L 103, 2007 г., стр. 1).
6 Включването на ищеца в списъка, посочен в точка 5 по-горе, поражда действие от датата на публикуване на Регламент за изпълнение (ЕС) № 668/2010 на Съвета от 26 юли 2010 година за прилагане на член 7, параграф 2 от Регламент № 423/2007 (ОВ L 195, 2010 г., стр. 25) в Официален вестник на Европейския съюз, а именно от 27 юли 2010 г. То има за последица замразяването на финансовите средства и икономическите ресурси на ищеца (наричани по-нататък „ограничителните мерки“).
7 За включването на ищеца в списъците, посочени в точки 4 и 5 по-горе, са изложени следните основания:
„[Ищецът] се разви от банка на вътрешния пазар в Иран в банка, която подпомага международната търговия на Иран. Действа от името на Bank Sepah (посочена в Резолюция 1747 на [Съвета за сигурност]), като изпълнява нейни трансакции и прикрива връзките ѝ с трансакции, за да заобиколи санкциите. През 2009 г. [ищецът] е действал[…] като посредник в бизнеса между ирански предприятия в областта на отбраната и международни бенефициери от името на Bank Sepah. Посредничил[…] е в бизнеса с водеща фирма от името на Tranchon Commercial Bank на ДНРК [Корейска народнодемократична република], известна с посредничеството си за бизнес, свързан с разпространението, между Иран и ДНРК“.
8 С писмо от 29 юли 2010 г. Съветът на Европейския съюз уведомява ищеца за включването му в списъците, посочени в точки 4 и 5 по-горе. Към писмото е приложено копие от тези актове.
9 С писмо от 12 септември 2010 г. ищецът моли Съвета да преразгледа включването му в разглежданите списъци с оглед на представените от него данни.
10 С Решение 2010/644/ОВППС от 25 октомври 2010 година за изменение на Решение 2010/413 (ОВ L 281, 2010 г., стр. 81), след като преразглежда положението на ищеца, Съветът го оставя в списъка по приложение II към Решение 2010/413, считано от същия ден, на следните основания:
„[Ищецът] се разви от банка на вътрешния пазар в Иран в банка, която подпомага международната търговия на Иран. Действа от името на Bank Sepah (посочена в Резолюция 1747 на [Съвета за сигурност]), като изпълнява нейни трансакции и прикрива връзките ѝ с трансакции, за да заобиколи санкциите. През 2009 г. [ищецът] посредничи в бизнеса между ирански предприятия в областта на отбраната и международни бенефициери от името на Bank Sepah. Посредничил[…] е в бизнеса с дружество, служещо за прикритие на Tranchon Commercial Bank на ДНРК, известна с посредничеството си за бизнес, свързан с разпространението, между Иран и ДНРК“.
11 При приемането на Регламент (ЕС) № 961/2010 на Съвета от 25 октомври 2010 година относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Регламент № 423/2007 (ОВ L 281, 2010 г., стр. 1) ищецът е включен в списъка по приложение VIII към посочения регламент, считано от 27 октомври 2010 г.
12 С писмо от 28 октомври 2010 г., получено от ищеца на 29 октомври 2010 г., Съветът го уведомява, че след преразглеждане на положението му с оглед на съображенията, изложени в писмото от 12 септември 2010 г., за него трябва да продължат да се прилагат ограничителни мерки.
13 С писмо от 28 декември 2010 г. ищецът отхвърля обвиненията, отправени към него от Съвета. За да може да упражни правото си на защита, той моли за достъп до преписката.
14 На 7 януари 2011 г. ищецът подава в секретариата на Общия съд жалба, с която иска по същество списъците, посочени в точки 4 и 5 по-горе, да бъдат отменени в отнасящата се до него част. Жалбата е заведена под номер T‑13/11.
15 С писмо от 22 февруари 2011 г. Съветът предоставя на ищеца отнасящите се до него извадки от направените от държавите членки предложения за включване в списъците, които се съдържат в придружителните писма, заведени под номера 13413/10 EXT 5, 13414/10 EXT 5 и 6723/11.
16 С писмо от 29 юли 2011 г. ищецът отново оспорва основателността на обвиненията, отправени към него от Съвета.
17 С Решение 2011/783/ОВППС от 1 декември 2011 година за изменение на Решение 2010/413 (ОВ L 319, 2011 г., стр. 71) и Регламент за изпълнение (ЕС) № 1245/2011 от 1 декември 2011 година за прилагане на Регламент № 961/2010 (ОВ L 319, 2011 г., стр. 11), след като преразглежда положението на ищеца, Съветът го оставя в списъка по приложение II към Решение 2010/413, изменено с Решение 2010/644, и в списъка по приложение VIII към Регламент № 961/2010, считано съответно от 1 и 2 декември 2011 г.
18 С писмо от 5 декември 2011 г. Съветът уведомява ищеца, че за него трябва да продължат да се прилагат ограничителни мерки.
19 С писмо от 13 януари 2012 г. ищецът отново иска достъп до преписката.
20 Решение 2012/35/ОВППС на Съвета от 23 януари 2012 година за изменение на Решение 2010/413 (ОВ L 19, 2012 г., стр. 22) влиза в сила в деня на приемането му. С член 1, точка 7 от него, считано от последната дата, се изменя член 20 от Решение 2010/413, като по-специално се въвежда нов критерий, свързан с предоставянето на подкрепа, и по-конкретно финансова, на правителството на Иран.
21 С писмо от 21 февруари 2012 г. Съветът изпраща на ищеца документи относно „решение […] от 1 декември 2011 г. за оставяне в сила на ограничителните мерки [спрямо него]“.
22 При приемането на Регламент (ЕС) № 267/2012 на Съвета от 23 март 2012 година относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Регламент № 961/2010 (ОВ L 88, 2012 г., стр. 1) новият критерий за предоставянето на подкрепа, и по-конкретно финансова, на правителството на Иран е установен в член 23, параграф 2, буква г) от посочения регламент. Освен това на същите основания като вече посочените в точка 10 по-горе ищецът е включен в списъка по приложение IX към Регламент № 267/2012 (по-нататък заедно със списъка по приложение II към Решение 2010/413, изменено с Решение 2010/644, и списъка по приложение VIII към Регламент № 961/2010 наричани общо „спорните списъци“), считано от 24 март 2012 г.
23 С изявление, подадено в секретариата на Общия съд на 4 юни 2012 г., ищецът изменя исканията си по дело T‑13/11, така че по същество да се иска отмяна на всички спорни списъци в отнасящата се до него част.
24 С решение от 6 септември 2013 г., Post Bank Iran/Съвет (T‑13/11, непубликувано, EU:T:2013:402), Общият съд по-специално отменя спорните списъци в отнасящата се до ищеца част, с мотива че те не са подкрепени с доказателства. Тъй като не е обжалвано, решението става окончателно и придобива сила на пресъдено нещо.
25 С Решение 2013/661/ОВППС от 15 ноември 2013 година за изменение на Решение 2010/413 (ОВ L 306, 2013 г., стр. 18) и Регламент за изпълнение (ЕС) № 1154/2013 от 15 ноември 2013 година за прилагане на Регламент № 267/2012 (ОВ L 306, 2013 г., стр. 3) Съветът оставя в сила ограничителните мерки, приети за ищеца въз основа на новия критерий за предоставянето на подкрепа, и по-конкретно финансова, на правителството на Иран. Тези актове влизат в сила на 16 ноември 2013 г. — датата на публикуването им в Официален вестник.
26 На 29 януари 2014 г. ищецът подава в секретариата на Общия съд жалба за отмяна на актовете от 15 ноември 2013 г., с които се оставят в сила приетите за него ограничителни мерки. Жалбата е заведена под номер T‑68/14.
27 С решение от 3 май 2016 г., Post Bank Iran/Съвет (T‑68/14, непубликувано, EU:T:2016:263), Общият съд отхвърля жалбата и осъжда ищеца да заплати съдебните разноски.
28 С писмо от 25 юли 2015 г. ищецът представя на Съвета предварително искане за обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпял в резултат на ограничителните мерки, които са му наложени съгласно Регламент за изпълнение № 668/2010 и Решение 2010/413. Съветът не отговаря на това писмо.
Производството и исканията на страните
29 На 25 септември 2015 г. ищецът предявява в секретариата на Общия съд иска по настоящото производство. Делото е разпределено на първи състав на Общия съд поради свързаност на делата.
30 На 2 февруари 2016 г. Съветът представя писмена защита.
31 С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 16 март 2016 г., Европейската комисия иска да встъпи в настоящото производство в подкрепа на исканията на Съвета.
32 Съветът и ищецът представят становища по молбата за встъпване съответно на 12 април и на 4 май 2016 г.
33 С решение на председателя на първи състав на Общия съд от 18 май 2016 г., прието в съответствие с член 144, параграф 4 от Процедурния правилник на Общия съд, Комисията е допусната да встъпи в спора.
34 На 27 май 2016 г. ищецът представя реплика.
35 На 22 юли 2016 г. Съветът представя дуплика.
36 На 19 юли 2016 г. Комисията представя изявление при встъпване. Съветът и ищецът представят становища по това изявление съответно на 7 септември и на 13 октомври 2016 г.
37 По предложение на съдията докладчик Общият съд (първи състав) постановява извършването на процесуално-организационно действие, а именно изслушването на страните по евентуалното спиране на производството до постановяване на решението на Съда, с което се слага край на производството по дело C‑45/15 P, Safa Nicu Sepahan/Съвет. Главните страни представят становище в това отношение в определения срок.
38 След промяна в съставите на Общия съд, съгласно член 27, параграф 5 от Процедурния правилник съдията докладчик е включен в първи състав, на който вследствие на това е разпределено настоящото дело.
39 Предвид становищата на главните страни с решение от 10 октомври 2016 г. председателят на първи състав на Общия съд решава да спре производството по настоящото дело.
40 След обявяването на решение от 30 май 2017 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет (C‑45/15 P, EU:C:2017:402), по предложение на съдията докладчик Общият съд (първи състав) постановява извършването на процесуално-организационно действие, а именно изслушването на страните по последиците, които според тях произтичат от посоченото съдебно решение за настоящото дело. Главните страни представят становище в това отношение в определения срок. В становището си ищецът посочва по-специално че оттегля искането си за обезщетение, що се отнася до имуществените вреди.
41 Никоя от главните страни не е направила искане в определения срок за провеждането на съдебно заседание за изслушване на устните състезания съгласно член 106, параграф 1 от Процедурния правилник.
42 На 15 декември 2017 г. на основание член 28 от Процедурния правилник и по предложение на първи състав Общият съд решава да препрати настоящото дело на разширен състав.
43 По предложение на съдията докладчик Общият съд решава да започне устната фаза на производството, да поиска становище от главните страни по евентуалното съединяване на настоящото дело с дело T‑558/15, Iran Insurance/Съвет, за целите на устната фаза на производството и да постави някои въпроси на страните. Страните изпълняват тези искания в определените срокове.
44 С решение от 9 февруари 2018 г. председателят на първи състав на Общия съд решава да съедини настоящото дело с дело T‑558/15 за целите на устната фаза на производството.
45 Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд устни въпроси са изслушани в съдебното заседание от 20 март 2018 г. В отговорите си ищецът по-конкретно уточнява незаконосъобразността, установена в решение от 6 септември 2013 г., Post Bank Iran/Съвет (T‑13/11, непубликувано, EU:T:2013:402), на която той се позовава в подкрепа на искането си за обезщетение; това е отразено в протокола от съдебното заседание.
46 След изменение на исканията (вж. т. 40 по-горе) ищецът по същество моли Общия съд:
– да осъди Съвета да му заплати обезщетение в размер на 1 000 000 EUR за неимуществените вреди, претърпени от него в резултат на незаконосъобразното му включване в спорните списъци в периода между юли 2010 г. и ноември 2013 г. съгласно Решение 2010/644, Регламент № 961/2010, Решение 2011/783, Регламент за изпълнение № 1245/2011 и Регламент № 267/2012,
– да осъди Съвета да заплати съдебните разноски.
47 Съветът по същество моли Общия съд:
– да отхвърли частично иска поради липса на компетентност да се произнесе по него, а в останалата част да го отхвърли като явно неоснователен,
– да осъди ищеца да заплати съдебните разноски.
48 Комисията моли искът да бъде отхвърлен в неговата цялост.
От правна страна
По компетентността на Общия съд да се произнесе по иска
49 [Поправен с определение от 21 март 2019 година] В дупликата Съветът, подкрепян в това отношение от Комисията, изразява становището, че доколкото ищецът основава искането си за обезщетение на незаконосъобразността на включването му в списъка по приложение II към Решение 2010/413, изменено с Решение 2010/644, Общият съд не е компетентен да се произнесе по иска, тъй като член 275, втора алинея ДФЕС не му предоставя правомощие да се произнася по искане за обезщетение, основаващо се на незаконосъобразността на акт, приет в рамките на общата външна политика и политиката на сигурност (ОВППС).
50 В писмените си отговори на въпросите на Общия съд (т. 43 по-горе) ищецът поддържа, че повдигнатото от Съвета възражение за липса на процесуална предпоставка е недопустимо, тъй като е направено извън срока, и е неоснователно, доколкото в случая приетите в рамките на ОВППС актове са били приложени с регламенти, приети на основание член 215 ДФЕС.
51 В това отношение е важно да се припомни, че възражението за липса на процесуална предпоставка, което е повдигнато на етапа на дупликата, при положение че е могло да бъде повдигнато още на етапа на писмената защита, трябва да се приеме за направено извън срока (вж. в този смисъл решение от 18 февруари 2016 г., Jannatian/Съвет, T‑328/14, непубликувано, EU:T:2016:86, т. 29). Разглежданото в настоящия случай възражение за липса на процесуална предпоставка, което Съветът е можел да повдигне още на етапа на писмената защита, е направено извън срока и поради това е недопустимо.
52 При все това съгласно член 129 от Процедурния правилник Общият съд може служебно във всеки един момент, след изслушване на страните, да се произнесе по липсата на абсолютни процесуални предпоставки, сред които съгласно съдебната практика е компетентността на съда на Европейския съюз да се произнесе по иска или жалбата (вж. в този смисъл решения от 18 март 1980 г., Ferriera Valsabbia и др./Комисия, 154/78, 205/78, 206/78, 226/78—228/78, 263/78, 264/78, 31/79, 39/79, 83/79 и 85/79, EU:C:1980:81, т. 7 и от 17 юни 1998 г., Svenska Journalistförbundet/Съвет, T‑174/95, EU:T:1998:127, т. 80).
53 От член 24, параграф 1, втора алинея, шесто изречение ДЕС и член 275, първа алинея ДФЕС следва обаче, че Съдът на Европейския съюз по принцип няма компетентност по отношение на разпоредбите от първичното право относно ОВППС и приетите въз основа на тях правни актове. Съдилищата на Съюза по изключение са компетентни в областта на ОВППС съгласно член 275, втора алинея ДФЕС. Правомощията им включват, от една страна, контрола за спазването на член 40 ДЕС, и от друга, жалбите за отмяна, подадени от частноправни субекти в условията по член 263, четвърта алинея ДФЕС срещу ограничителните мерки, приети от Съвета в рамките на ОВППС. За сметка на това член 275, втора алинея ДФЕС не предоставя на Съда на Европейския съюз правомощието да се произнася по каквито и да било искове за обезщетение (решение от 18 февруари 2016 г., Jannatian/Съвет, T‑328/14, непубликувано, EU:T:2016:86, т. 30).
54 От това следва, че искът за обезщетение за вредите, които ищецът твърди, че е претърпял в резултат на приемането на акт в областта на ОВППС, е извън компетентността на Общия съд (решение от 18 февруари 2016 г., Jannatian/Съвет, T‑328/14, непубликувано, EU:T:2016:86, т. 31).
55 За сметка на това Общият съд винаги е приемал, че има компетентност да се произнася по искания за обезщетение за вреди, които дадено лице или образувание твърди, че е претърпяло вследствие на ограничителни мерки, постановени за него съгласно член 215 ДФЕС (вж. в този смисъл решения от 11 юли 2007 г., Sison/Съвет, T‑47/03, непубликувано, EU:T:2007:207, т. 232—251 и от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 45—149).
56 В случая ограничителните мерки, наложени на ищеца съответно с Решение 2010/644 и Решение 2011/783, са приложени с Регламент № 961/2010, Регламент за изпълнение № 1245/2011 и Регламент № 267/2012, приети съгласно член 215 ДФЕС.
57 От това следва, че макар да няма компетентност да се произнесе по искането за обезщетение на ищеца, доколкото то се отнася до вредите, които последният твърди, че е претърпял в резултат на ограничителните мерки, наложени му с Решение 2010/644 и Решение 2011/783, Общият съд все пак е компетентен да се произнесе по това искане, доколкото се отнася до вредите, които ищецът твърди, че е претърпял в резултат на прилагането на тези мерки с Регламент № 961/2010, Регламент за изпълнение № 1245/2011 и Регламент № 267/2012 (наричани по-нататък „спорните актове“).
58 Поради това искът по настоящото производство следва да се разгледа само доколкото се отнася до поправяне на вредите, които ищецът твърди, че е претърпял вследствие на прилагането със спорните актове на ограничителните мерки, приети за него с Решение 2010/644 и Решение 2011/783.
По допустимостта на иска
59 Без да повдига възражение с отделен акт, Комисията поддържа, че като се има предвид, че искът по настоящото производство е предявен на 25 септември 2015 г., то той е предявен след изтичане на петгодишния срок по член 46 от Статута на Съда на Европейския съюз, доколкото се отнася до обезщетение за вреди, настъпили преди 25 октомври 2010 г. Ето защо в съответствие със съдебната практика искът по настоящото производство следвало да бъде обявен за частично недопустим. Според Комисията частичното погасяване на правото на иск може да бъде разгледано служебно, доколкото става въпрос за липса на абсолютна процесуална предпоставка.
60 Съветът счита, че в случая видимо не се поставя въпросът за погасителната давност, тъй като ищецът иска обезщетение само във връзка с включването му в спорните списъци след 25 септември 2010 г. Съветът посочва все пак, че ако се постави въпросът за погасителната давност, той може да бъде разгледан служебно, доколкото се отнася до абсолютна процесуална предпоставка.
61 Ищецът моли това възражение за липса на процесуална предпоставка да бъде отхвърлено като недопустимо, както и поради това че не може да бъде разгледано служебно от Общия съд, тъй като не става въпрос за липса на абсолютна процесуална предпоставка. Във всички случаи това възражение за липса на процесуална предпоставка не било основателно. Ищецът посочва още, че въпросът за погасителната давност вече не представлява интерес, след като той е оттеглил искането си за обезщетение за имуществените вреди.
62 По възражението за липса на процесуална предпоставка, повдигнато от Комисията, следва да се отбележи, че исканията на Съвета за отхвърляне на иска по настоящото дело ни най-малко не се основават на частично погасяване на правото на иск. Съгласно член 40, четвърта алинея и член 53, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, както и член 142, параграф 1 от Процедурния правилник исканията в молбата за встъпване не могат да имат друг предмет освен подкрепата, изцяло или частично, на исканията на една от главните страни. Освен това съгласно член 142, параграф 3 от Процедурния правилник встъпилата страна е обвързана от етапа, на който се намира производството към момента на встъпването.
63 От това следва, че встъпилата страна не е легитимирана самостоятелно да повдига възражение за липса на процесуална предпоставка и поради това Общият съд не е длъжен да разгледа основанията, които са изтъкнати само от нея и не се отнасят до липса на абсолютна процесуална предпоставка (вж. в този смисъл решения от 24 март 1993 г., CIRFS и др./Комисия, C‑313/90, EU:C:1993:111, т. 22 и от 3 юли 2007 г., Au Lys de France/Комисия, T‑458/04, непубликувано, EU:T:2007:195, т. 32).
64 Освен това вече е било постановено, че доколкото съгласно член 340 ДФЕС искът за извъндоговорна отговорност на Съюза се урежда от основните принципи, общи за правото на държавите членки, и сравнително изследване на правните системи на държавите членки показва, че по правило и с малки изключения съдът не може да разглежда служебно основанието, свързано с погасяване на правото на иск, то не следва да се разглежда служебно въпросът за евентуалното погасяване по давност на правото на иск в настоящото производство (решения от 30 май 1989 г., Roquette frères/Комисия, 20/88, EU:C:1989:221, т. 12 и 13 и от 8 ноември 2012 г., Evropaïki Dynamiki/Комисия, C‑469/11 P, EU:C:2012:705, т. 51).
65 Поради това повдигнатото от Комисията възражение за липса на процесуална предпоставка трябва да бъде отхвърлено като недопустимо.
По допустимостта на доказателствата, представени в приложение към репликата
66 В дупликата Съветът, подкрепян в това отношение от Комисията, моли доказателствата, представени в приложения R.1—R.15 към репликата, да бъдат обявени за недопустими, доколкото са представени извън срока. Според него в съответствие със съдебната практика тези доказателства е можело и е трябвало да бъдат представени на етапа на исковата молба.
67 В писмените им отговори на въпросите на Общия съд (вж. т. 43 по-горе) Съветът и Комисията признават, че поради изменението на исканията на ищеца (вж. т. 40 по-горе) вече не е необходимо Общият съд да се произнася по допустимостта на доказателствата, представени в приложения R.2—R.15 към репликата, които се отнасят единствено до имуществените вреди, които ищецът твърди, че е претърпял.
68 Ищецът също признава, че след изменението на исканията му (вж. т. 40 по-горе) възражението за недопустимост остава релевантно само за приложение R.1 към репликата. Той моли възражението за недопустимост да бъде отхвърлено, тъй като приложение R.1 към репликата съдържа допълнителни доказателства за факти, вече надлежно доказани в исковата молба, които са необходими, за да бъдат оборени доводите, изтъкнати от Съвета в писмената защита. Съветът имал пълна възможност да упражни правото си на защита по отношение на тези доказателства в дупликата. Комисията също имала възможност да провери и прецени тези доказателства.
69 В случая от изменените искания на ищеца е видно, че искът по настоящото производство има за предмет обезщетение за неимуществените вреди, които ищецът твърди, че е претърпял вследствие на приемането от Съвета на спорните актове. Следователно става въпрос за иск, с който ищецът иска Съюзът да понесе извъндоговорна отговорност.
70 Съгласно постоянната съдебна практика обаче в производството по иск за извъндоговорна отговорност ищецът следва да представи пред съда на Съюза съответните доказателства за действителното настъпване и размера на вредите, които твърди, че е претърпял (вж. решения от 28 януари 2016 г., Zafeiropoulos/Cedefop, T‑537/12, непубликувано, EU:T:2016:36, т. 91 и цитираната съдебна практика, и от 26 април 2016 г., Strack/Комисия, T‑221/08, EU:T:2016:242, т. 308, непубликувано).
71 Разбира се, съдът на Съюза е признал, че в определени случаи, и по-специално когато са налице затруднения за количествено изразяване на твърдените вреди, в исковата молба или жалбата не е абсолютно необходимо да се уточнява точният им обхват, нито да се посочва размерът на исканото обезщетение (вж. решение от 28 февруари 2013 г., Inalca и Cremonini/Комисия, C‑460/09 P, EU:C:2013:111, т. 104 и цитираната съдебна практика).
72 Исковата молба по настоящото дело е подадена на 25 септември 2015 г. В исковата молба ищецът оценява неимуществените вреди, които смята, че е претърпял, като се основава на доказателствата, съдържащи се в приложенията към нея.
73 В самото начало следва да се припомни, че съгласно член 76, буква е) от Процедурния правилник, който е влязъл в сила на 1 юли 2015 г. и следователно е приложим за иска по настоящото дело, исковата молба или жалбата трябва при необходимост да съдържа доказателствата и доказателствените искания.
74 Освен това член 85, параграф 1 от Процедурния правилник предвижда, че доказателствата се представят и доказателствените искания се правят при първата размяна на писмени изявления. В параграф 2 от същия член се предвижда още, че страните могат да представят доказателства и да правят доказателствени искания в подкрепа на своите доводи и с репликата и дупликата, при условие че късното им представяне и поискване бъде мотивирано. В последния случай съгласно член 85, параграф 4 от Процедурния правилник Общият съд се произнася по допустимостта на представените доказателства или направените доказателствени искания, след като е дал възможност на другите страни да вземат отношение по тях.
75 Правилото за преклузивния срок, предвидено в член 85, параграф 1 от Процедурния правилник, не се прилага за представянето на насрещни доказателства и допълването на доказателствените искания вследствие на представяне на насрещни доказателства от противната страна (вж. решение от 22 юни 2017 г., Biogena Naturprodukte/EUIPO (ZUM wohl), T‑236/16, EU:T:2017:416, т. 17 и цитираната съдебна практика).
76 Видно от съдебната практика във връзка с прилагането на правилото за преклузивния срок, предвидено в член 85, параграф 1 от Процедурния правилник, страните трябва да посочат мотивите, поради които са представили нови доказателства или направили нови доказателствени искания извън срока (решение от 18 септември 2008 г., Angé Serrano и др./Парламент, T‑47/05, EU:T:2008:384, т. 54), и съдът на Съюза има правомощието да контролира правилността на мотивите за късното представяне на тези доказателства или доказателствени искания и, според случая, тяхното съдържание, както и да ги отхвърли, ако късното представяне или поискване не е надлежно обосновано или основано (решения от 14 април 2005 г., Gaki-Kakouri/Съд, C‑243/04 P, непубликувано, EU:C:2005:238, т. 33 и от 18 септември 2008 г., Angé Serrano и др./Парламент, T‑47/05, EU:T:2008:384, т. 56).
77 Вече е било постановено, че късното представяне от една от страните на доказателства или доказателствени искания може да бъде обосновано, ако страната не е можела преди това да разполага с въпросните доказателства или ако късното представяне от насрещната страна обосновава допълването на преписката, за да се гарантира спазването на принципа на състезателност (решения от 14 април 2005 г., Gaki-Kakouri/Съд, C‑243/04 P, непубликувано, EU:C:2005:238, т. 32 и от 18 септември 2008 г., Angé Serrano и др./Парламент, T‑47/05, EU:T:2008:384, т. 55).
78 В конкретния случай ищецът представя определени доказателства в подкрепа на искането за обезщетение за твърдените неимуществени вреди в приложение R.1 към репликата, без да дава ясна обосновка за късното им представяне.
79 Доколкото в отговорите си на въпросите на Общия съд (вж. т. 43 по-горе) ищецът изтъква, че в приложение R.1 към репликата се съдържат допълнителни доказателства за факти, които вече са надлежно доказани в исковата молба, тази обосновка трябва да бъде отхвърлена като неотносима, тъй като само обстоятелството, че фактите вече са били доказани, не може да обоснове късното представяне на нови доказателства.
80 Доколкото в същите отговори ищецът твърди, че в приложение R.1 към репликата се съдържат доказателства, необходими, за да бъдат оборени доводите на Съвета в писмената защита, следва да се отбележи, че доказателствата в посоченото приложение са представени от ищеца само с цел да бъдат удостоверени, съгласно цитираната в точка 70 по-горе съдебна практика, действителното настъпване и размерът на твърдените неимуществени вреди, както са били оценени в исковата молба, а не с цел оборване на доказателствата, представени от Съвета в приложение към писмената защита. Фактът, че в писмената защита Съветът изтъква, че ищецът не е доказал надлежно действителното настъпване и размера на вредите, които твърди, че е претърпял, не може да се разглежда като насрещно доказателство по смисъла на съдебната практика, цитирана в точка 75 по-горе, и не позволява да се приеме, че доказателствата в приложение R.1 към репликата представляват доразвиване на доказателствените искания, направени след представянето на насрещно доказателство, нито че поради това представянето на тези доказателства извън срока е обосновано от необходимостта да се отговори на доводите на Съвета и да се гарантира спазването на принципа на състезателност.
81 От това следва, че доказателствата, представени в приложение R.1 към репликата, трябва да бъдат отхвърлени като недопустими и поради това няма да бъдат взети предвид при разглеждането на иска по същество.
По същество
82 Съгласно член 340, втора алинея ДФЕС „[в] случай на извъндоговорна отговорност, Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения“. Съгласно постоянната съдебна практика, за да се ангажира извъндоговорната отговорност на Съюза по смисъла на член 340, втора алинея ДФЕС за противоправни деяния на нейните органи, трябва да са налице определени кумулативни условия, а именно противоправност на деянията, за които са упрекнати институциите, наличие на вреда и наличие на причинно-следствена връзка между твърдените деяния и претендираната вреда (вж. решение от 9 септември 2008 г., FIAMM и др./Съвет и Комисия, C‑120/06 P и C‑121/06 P, EU:C:2008:476, т. 106 и цитираната съдебна практика; решения от 11 юли 2007 г., Schneider Electric/Комисия, T‑351/03, EU:T:2007:212, т. 113 и от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 47).
83 В подкрепа на иска по настоящото производство ищецът твърди, че в случая са изпълнени трите посочени по-горе условия.
84 Съветът, подкрепян в това отношение от Комисията, моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен, с мотива че ищецът не е доказал — макар да носи тежестта за това — че в случая са налице всички условия за понасянето на извъндоговорна отговорност от Съюза.
85 Съгласно постоянната съдебна практика условията за ангажирането на извъндоговорната отговорност на Съюза по смисъла на член 340, втора алинея ДФЕС, както са посочени в точка 82 по-горе, са кумулативни (решение от 7 декември 2010 г., Fahas/Съвет, T‑49/07, EU:T:2010:499, т. 92 и 93 и определение от 17 февруари 2012 г., Dagher/Съвет, T‑218/11, непубликувано, EU:T:2012:82, т. 34). От това следва, че когато едно от тези условия не е изпълнено, искът трябва да бъде отхвърлен в неговата цялост (решение от 26 октомври 2011 г., Dufour/ЕЦБ, T‑436/09, EU:T:2011:634, т. 193).
86 Поради това в случая следва да се провери дали ищецът е изпълнил задължението си да докаже, че деянието, за което упреква Съвета, а именно приемането на спорните актове, е противоправно, че действително са настъпили неимуществените вреди, които твърди, че е претърпял, и че е налице причинно-следствена връзка между приемането на актовете и твърдените вреди.
По твърдяната противоправност
87 Ищецът твърди, че е изпълнено условието за наличие на противоправно деяние на дадена институция, тъй като приемането на спорните актове е достатъчно съществено нарушение от страна на Съвета на правна норма, която има за цел да предостави права на частноправните субекти — нарушение, което съгласно съдебната практика може да доведе до това Съюзът да понесе извъндоговорна отговорност.
88 В това отношение ищецът поддържа, че включването и оставянето му в спорните списъци съгласно спорните актове са явно незаконосъобразни, както приема Общият съд в решение от 6 септември 2013 г., Post Bank Iran/Съвет (T‑13/11, непубликувано, EU:T:2013:402). Освен това законовите разпоредби, които били нарушени в случая, имали за цел по-специално да защитят индивидуалните интереси на съответните лица и образувания, на които предоставят права (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 57 и 58).
89 Според ищеца достатъчно съществено нарушение на тези разпоредби е налице, когато Съветът включи или остави дадено лице в списъците, при положение че не разполага с данни или доказателства, които надлежно удостоверяват основателността на взетите ограничителни мерки (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 59, 63 и 68). В случая Съветът приел спорните актове, с които за периода между юли 2010 г. и ноември 2013 г. на ищеца били наложени ограничителни мерки, без да били налице каквито и да било доказателства за извършването на деянията, за които е упрекнат.
90 На последно място, ищецът счита, че Съветът не може да твърди, че нарушените от него разпоредби са мъгляви, двусмислени или неясни, тъй като към момента на приемане на спорните актове е ясно, че Съветът трябва да представи доказателства в подкрепа на ограничителните мерки, които налага.
91 Съветът, подкрепян в това отношение от Комисията, не оспорва незаконосъобразността на спорните актове, но смята, че тя не може да доведе до понасяне на извъндоговорна отговорност от Съюза, тъй като не е достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да предостави права на частноправните субекти. Подобно нарушение можело да бъде установено, ако е доказано, в съответствие със съдебната практика, че Съветът е нарушил явно и сериозно пределите на правото си на преценка, а конкретният случай не бил такъв.
92 В решение от 6 септември 2013 г., Post Bank Iran/Съвет (T‑13/11, непубликувано, EU:T:2013:402), Общият съд констатира незаконосъобразността на спорните актове.
93 Въпреки това следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Общия съд установяването на незаконосъобразността на правен акт не е достатъчно, колкото и нередно да е допускането на тази незаконосъобразност, за да се приеме, че е изпълнено условието за ангажиране на отговорността на Съюза, свързано с противоправност на деянието, в което са упрекнати институциите (решение от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 50; вж. също в този смисъл решения от 6 март 2003 г., Dole Fresh Fruit International/Съвет и Комисия, T‑56/00, EU:T:2003:58, т. 72—75 и от 23 ноември 2011 г. по дело Sison/Съвет, T‑341/07, EU:T:2011:687, т. 31). Следователно евентуалната отмяна на един или няколко акта на Съвета, които са в основата на изтъкнатите от ищеца вреди, дори когато подобна отмяна бъде обявена с решение от Общия съд, постановено преди предявяването на иска за обезщетение, не съставлява неопровержимо доказателство за достатъчно съществено нарушение от страна на тази институция, което да позволи отговорността на Съюза да бъде ангажирана ipso jure (решение от 13 декември 2017 г., HTTS/Съвет, T‑692/15, обжалвано, EU:T:2017:890, т. 48).
94 Условието за наличие на противоправно деяние на институциите на Съюза изисква да е налице достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да предостави права на частноправни субекти (вж. решение от 30 май 2017 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, C‑45/15 P, EU:C:2017:402, т. 29 и цитираната съдебна практика).
95 Изискването за достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да предостави права на частноправните субекти, има за цел, независимо от характера на съответния незаконосъобразен акт, да предотврати случаите, в които рискът от понасяне на вредите, които претендират засегнатите лица, накърнява способността на съответната институция да упражни в пълна степен правомощията си в обществен интерес както в рамките на нормативната си дейност или на дейността, включваща упражняването на избор в областта на икономическата политика, така и в сферата на административните ѝ правомощия, при това без да пренася върху трети лица тежестта на последиците от явни и неизвиними нарушения (вж. решения от 23 ноември 2011 г., Sison/Съвет, T‑341/07, EU:T:2011:687, т. 34 и цитираната съдебна практика и от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 51).
96 След като бъдат установени правните норми, които според ищеца са нарушени в случая, следва да се провери, първо, дали тези норми имат за цел предоставянето на права на частноправните субекти, и второ, дали Съветът е допуснал достатъчно съществено нарушение на тези норми.
– По правните норми, които се твърди, че са нарушени
97 В хода на съдебното заседание в отговор на поставените от Общия съд устни въпроси ищецът уточнява, що се отнася до правните норми, чието нарушение е установено в решение от 6 септември 2013 г., Post Bank Iran/Съвет (T‑13/11, непубликувано, EU:T:2013:402), че той само препраща към констатацията в точки 133 и 134 от това съдебно решение, а именно че спорните актове, доколкото прилагат критерия за „подпомагането“ на включено в списъците лице или образувание да наруши или да избегне ограничителните мерки, са необосновани, тъй като не са подкрепени с доказателства и по същество нарушават член 20, параграф 1, буква б) от Решение 2010/413, член 16, параграф 2, буква б) от Регламент № 961/2010, както и член 23, параграф 2, буква б) от Регламент № 267/2012.
– По въпроса дали правните норми, които се твърди, че са нарушени, имат за цел предоставянето на права на частноправните субекти
98 Съгласно съдебната практика разпоредбите, които изчерпателно определят условията, при които могат да бъдат приемани ограничителни мерки, имат главно за цел да защитят индивидуалните интереси на лицата и образуванията, за които може да се приложат тези мерки, като ограничават случаите, в които подобни мерки могат да им бъдат законно наложени (вж. в този смисъл решение от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 57; вж. също, в този смисъл и по аналогия, решение от 23 ноември 2011 г., Sison/Съвет, T‑341/07, EU:T:2011:687, т. 51).
99 Така тези разпоредби осигуряват защитата на индивидуалните интереси на лицата и образуванията, за които може да се приложат ограничителните мерки, и поради това следва да се считат за правни норми, имащи за цел да предоставят права на частноправните субекти. Ако въпросните материалноправни условия не са изпълнени, засегнатото лице или образувание всъщност има право да не му бъдат налагани въпросните ограничителни мерки. По необходимост това право е свързано с възможността за лицето или образуванието, на което са наложени ограничителни мерки при условия, непредвидени от въпросните разпоредби, да поиска обезщетение за вредоносните последици от тези мерки, ако се установи, че тяхното налагане се основава на достатъчно съществено нарушение на материалноправните норми, прилагани от Съвета (вж. в този смисъл решение от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 58; вж. също, в този смисъл и по аналогия, решение от 23 ноември 2011 г., Sison/Съвет, T‑341/07, EU:T:2011:687, т. 52 и цитираната съдебна практика).
100 От това следва, че разпоредбите, които според ищеца са нарушени в случая, са правни норми, предоставящи права на частноправни субекти, сред които е и ищецът в качеството му на посочено в спорните актове лице.
– По въпроса дали Съветът е допуснал достатъчно съществено нарушение на правните норми, които се твърди, че са нарушени
101 Съдът вече е имал повод да поясни, че нарушението на правна норма, предоставяща права на частноправните субекти, може да се приеме за достатъчно съществено, когато е налице явно и сериозно неспазване от страна на съответната институция на пределите на правото ѝ на преценка, като факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на органа на Съюза (вж. решение от 30 май 2017 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, C‑45/15 P, EU:C:2017:402, т. 30 и цитираната съдебна практика).
102 Съгласно съдебната практика, когато съответният орган разполага само със значително ограничено право на преценка или дори не разполага с такова, неспазването на правото на Съюза само по себе си може да бъде достатъчно, за да се установи наличието на достатъчно съществено нарушение (вж. решение от 11 юли 2007 г., Sison/Съвет, T‑47/03, непубликувано, EU:T:2007:207, т. 235 и цитираната съдебна практика).
103 На последно място, от съдебната практика следва, че при всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то не е преустановено въпреки постановяването на съдебно решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, или на решение по преюдициално запитване, или пък въпреки наличието на трайно установена практика на съда на Съюза в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение (вж. решение от 30 май 2017 г.,Safa Nicu Sepahan/Conseil, C‑45/15 P, EU:C:2017:402, т. 31 и цитираната съдебна практика).
104 Към момента на приемане на спорните актове от Съвета, а именно между 25 октомври 2010 г. и 23 март 2012 г., от съдебната практика вече е следвало ясно и недвусмислено, че в случай на оспорване Съветът трябва да представи данните и доказателствата, удостоверяващи, че са изпълнени условията за прилагане на критерия за „подпомагане“ на дадено лице или образувание да наруши или избегне ограничителните мерки, посочен в член 20, параграф 1, буква б) от Решение 2010/413, член 16, параграф 2, буква б) от Регламент № 961/2010 и член 23, параграф 2 буква б) от Регламент № 267/2012. Впрочем Съдът вече е имал повод да констатира, основавайки се на установена преди приемането на спорните актове съдебна практика, че задължението на Съвета в случай на оспорване да представи данните и доказателствата, въз основа на които са наложени ограничителни мерки за дадено лице или образувание, произтича от трайна съдебна практика (вж. решение от 30 май 2017 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, C‑45/15 P, EU:C:2017:402, т. 35—40 и цитираната съдебна практика).
105 Освен това, доколкото задължението на Съвета да провери и да докаже основателността на ограничителните мерки, взети по отношение на дадено лице или образувание, преди приемането на тези мерки е продиктувано от зачитането на основните права на засегнатото лице или образувание, и по-специално на правото му на ефективна съдебна защита, Съветът няма свобода на преценка в това отношение (решение от 18 февруари 2016 г., Jannatian/Съвет, T‑328/14, непубликувано, EU:T:2016:86, т. 52; вж. също в този смисъл решение от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 59—61). Следователно в случая Съветът не е разполагал с никакво право на преценка при изпълнението на посоченото задължение.
106 Ето защо, като не е изпълнил задължението си да обоснове спорните актове, Съветът е допуснал в случая достатъчно съществено нарушение на правна норма, предоставяща права на частноправен субект, а именно на ищеца.
107 Следователно условието за противоправност на деянието, за което е упрекнат Съветът, а именно приемането на спорните актове, е изпълнено по отношение на правните норми, на които се позовава ищецът и чието нарушение е установено в точки 133 и 134 от решение от 6 септември 2013 г., Post Bank Iran/Съвет (T‑13/11, непубликувано, EU:T:2013:402).
По твърдените вреди и наличието на причинно-следствена връзка между изтъкнатото противоправно деяние и тези вреди
108 Ищецът твърди, че е доказал, че е понесъл действителни и сигурни неимуществени вреди в резултат на спорните актове. Той поддържа, че спорните актове, доколкото са засегнали доброто му име, са му причинили тежки неимуществени вреди, които той оценява по справедливост на един милион евро, както вече е посочил в писмото си до Съвета от 25 юли 2015 г. Ищецът твърди в това отношение, че в сходна хипотеза съдът на Съюза вече е приел за установени и е присъдил обезщетение за неимуществените вреди на дружество, изразяващи се в уронване на доброто му име (решение от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 80 и 83).
109 Противно на твърдението на Съвета, основано на решение на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“), а именно решение на ЕСПЧ по дело Uj с/у Унгария от 19 юли 2011 г. (CE:ECHR:2011:0719JUD 002395410), ищецът изразява становището, че дружествата имат неимуществено измерение и могат да понасят неимуществени вреди, например вследствие на уронване на доброто им име или на способността им да осъществяват търговската си дейност. Позоваването от Съвета на това решение на ЕСПЧ било неотносимо, тъй като в него се разглеждала само защитата на доброто име от гледна точка на ограниченията, които могат да бъдат наложени на свободата на изразяване. Запазването на доброто име било особено важно на банковия пазар, на който ищецът осъществявал дейност, тъй като този пазар се основавал на доверието между операторите. Ищецът изтъква, че преди приемането на спорните актове се е ползвал с добро име на международно равнище, за което свидетелства фактът, че е упражнявал банкова дейност на това равнище. Освен това той направил значителни инвестиции в реклама на международните си услуги в Иран, за да популяризира имиджа си на международен финансов оператор. Спорните актове, в които името му било свързано със сериозна заплаха за международния мир и сигурност и които довели до прекратяването не по негова воля на дейността му в Съюза, засегнали неблагоприятно доброто му име. Възобновяването на отношенията с партньорите в сектора, като например Society for Worldwide Interbank Financial Telecommunication (SWIFT), и с бившите му клиенти на международния финансов пазар изисквало много средства. При всички положения в търговския сектор прекратяването на дейността на даден оператор не по негова воля водело до очевидно и неизбежно уронване на доброто му име и на надеждността му. За да възстанови доброто си име, трябвало да проведе рекламна кампания в световен мащаб на обща прогнозна стойност от 45 милиона щатски долара (USD) (около 38,7 милиона евро). Тъй като ищецът все още не бил оценил точно разходите по възстановяването на доброто си име, Общият съд можел в рамките на действия по събиране на доказателства да назначи независимо вещо лице, което да извърши тази оценка. На последно място, ищецът смята, че не е необходимо да доказва, че е направил разходи, по-специално за реклама, за да възстанови доброто си име. Достатъчно било да изтъкне, че е уронено доброто му име, чието възстановяване неминуемо било свързано със значителни разходи.
110 Съветът, подкрепян в това отношение от Комисията, смята, че в случая не е изпълнено условието за наличие на вреди. Спорните актове не налагали наказателни санкции на ищеца и нямали за цел да му причинят вреди. Те имали за цел единствено предотвратяването на ядреното разпространение. Следователно ищецът не бил заклеймен като организация, която като такава представлява заплаха за международния мир и сигурност, и впрочем той не представял никакво доказателство в този смисъл. Ищецът бил посочен единствено като лице, улеснило търговски сделки, свързани с ядреното разпространение, което било достатъчно, за да обоснове включването му в спорните списъци. Ищецът не представил никакви доказателства, че е претърпял неимуществени вреди вследствие на приемането на посочените актове, както изисквала съдебната практика. Нищо не доказвало, че той се е ползвал с добро име на международно равнище, че е претърпял пропуснати ползи поради уронването на доброто му име и че е имал разходи по рекламни кампании или други дейности за възстановяване на доброто му име. Статията от печата, приложена към исковата молба и отнасяща се до прогнозната стойност на рекламна кампания в световен мащаб, не била релевантна, тъй като се отнасяла до дружество, което нямало връзка с ищеца, осъществявало дейност в различен сектор и на различен континент в сравнение с него и нямало връзка с наложените от Съюза ограничителни мерки. Твърденията на ищеца в репликата не доказвали уронването на доброто му име, особено извън Иран, а оттам и наличието на настъпили вследствие на това неимуществени вреди. Освен това ищецът не представил никакви пояснения или доказателства в подкрепа на твърденията си, че възобновяването на отношенията със SWIFT изисквало много средства. Във всеки случай, както ЕСПЧ констатирал в точка 22 от решение по дело Uj с/у Унгария от 19 юли 2011 г. (CE:ECHR:2011:0719JUD 002395410), имало разлика между уронването на търговската репутация на дадено дружество и уронването на доброто име на дадено лице с оглед на социалния му статус, като в първия случай нямало неимуществено измерение. Общият съд също се основавал на тази съдебна практика по дело относно ограничителни мерки (решение от 12 февруари 2015 г., Akhras/Съвет, T‑579/11, непубликувано, EU:T:2015:97, т. 152). Ищецът се опитвал да заобиколи задължението си да докаже настъпването на твърдените от него вреди и да определи размера им, като моли Общия съд да назначи вещо лице в рамките на действия по събиране на доказателства. Ако Общият съд установи, че Съюзът следва да понесе извъндоговорна отговорност, съгласно съдебната практика той трябвало да приеме, че отмяната на спорните актове е достатъчна, за да бъдат поправени понесените от ищеца неимуществени вреди. Във всеки случай сумата от един милион евро, която ищецът иска да му бъде присъдена като обезщетение за неимуществените вреди, които твърди, че е претърпял, била прекалено висока с оглед на съдебната практика и необоснована.
111 Комисията добавя, че изтъкнатият от ищеца вид неимуществени вреди, а именно разходите за рекламна кампания с цел възстановяване на имиджа му, се припокрива с имуществени вреди, като той трябва да докаже, че са настъпили такива действителни и сигурни вреди.
112 Що се отнася до условието да са настъпили действителни вреди, съгласно съдебната практика (вж. в този смисъл решения от 27 януари 1982 г., De Franceschi/Съвет и Комисия, 51/81, EU:C:1982:20, т. 9, от 13 ноември 1984 г., Birra Wührer и др./Съвет и Комисия, 256/80, 257/80, 265/80, 267/80, 5/81, 51/81 и 282/82, EU:C:1984:341, т. 9 и от 16 януари 1996 г., Candiotte/Съвет, T‑108/94, EU:T:1996:5, т. 54) Съюзът ще понесе извъндоговорна отговорност само ако ищецът реално е претърпял действителни и сигурни вреди. Ищецът следва да докаже, че това условие е изпълнено (вж. решение от 9 ноември 2006 г., Agraz и др./Комисия, C‑243/05 P, EU:C:2006:708, т. 27 и цитираната съдебна практика), и по-конкретно да представи убедителни доказателства както за наличието, така и за размера на вредите (вж. решение от 16 септември 1997 г., Blackspur DIY и др./Съвет и Комисия, C‑362/95 P, EU:C:1997:401, т. 31 и цитираната съдебна практика).
113 По-специално във всяко искане за обезщетение за вреди, независимо дали става въпрос за имуществени или неимуществени вреди и за символично или за реално обезщетение, трябва да се уточнява естеството на твърдените вреди с оглед на деянието, за което е упрекван причинителят, и дори приблизително да се оцени цялата вреда (вж. решение от 26 февруари 2015 г., Sabbagh/Съвет, T‑652/11, непубликувано, EU:T:2015:112, т. 65 и цитираната съдебна практика).
114 Когато иска обезщетение за вреди, които квалифицира като „неимуществени“, ищецът изтъква уронване на доброто му име вследствие на свързването му със сериозна заплаха за международния мир и сигурност, като за факта, че доброто му име действително е уронено, свидетелства промяната на отношението към него от страна на трети лица в резултат на приемането на спорните актове, а за последиците от уронването може да се съди от размера на инвестициите в реклама, които ищецът трябва да направи, за да възстанови имиджа си.
115 Следователно вредите, за които ищецът иска обезщетение и които определя като неимуществени, са нематериални и се изразяват в уронване на имиджа или доброто му име.
116 От съдебната практика по член 268 ДФЕС във връзка с член 340, втора алинея ДФЕС следва, че по принцип на юридическо лице може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди (вж. в този смисъл решения от 28 януари 1999 г., BAI/Комисия, T‑230/95, EU:T:1999:11, т. 37 и от 15 октомври 2008 г., Camar/Комисия, T‑457/04 и T‑223/05, непубликувано, EU:T:2008:439, т. 56 и цитираната съдебна практика) и че тези вреди може да се изразяват в уронване на имиджа или доброто име на посоченото лице (вж. в този смисъл решения от 9 юли 1999 г., New Europe Consulting и Brown/Комисия, T‑231/97, EU:T:1999:146, т. 53 и 69, от 8 ноември 2011 г., Idromacchine и др./Комисия, T‑88/09, EU:T:2011:641, т. 70—76 и от 25 ноември 2014 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, T‑384/11, EU:T:2014:986, т. 80—85).
117 Доколкото Съветът се позовава на практиката на ЕСПЧ, следва да се припомни, че този съд не изключва, с оглед на собствената си практика и на тази линия на разсъждения, че дори търговско дружество може да понесе вреди, които не са имуществени и за които трябва да бъде присъдено парично обезщетение, зависещо от обстоятелствата в конкретния случай (решение на ЕСПЧ по дело Comingersoll S.A. с/у Португалия от 6 април 2000 г., CE:ECHR:2000:0406JUD 003538297, § 32 и 35). За такова дружество тези вреди може да имат повече или по-малко „обективни“ и „субективни“ аспекти, сред които са доброто име на предприятието, последиците за което не може да бъдат точно изчислени (решение на ЕСПЧ по дело Comingersoll S.A. с/у Португалия от 6 април 2000 г., CE:ECHR:2000:0406JUD 003538297, § 35). Както следва от решение на ЕСПЧ по дело Magyar Tartalomszolgáltatók Egyesülete и index.hu Zrt с/у Унгария от 2 февруари 2016 г. (CE:ECHR:2016:0202JUD 002294713, § 84), тази практика на ЕСПЧ не е била променена с цитираното от Съвета решение на ЕСПЧ по дело Uj с/у Унгария от 19 юли 2011 г. (CE:ECHR:2011:0719JUD 002395410), в което само се уточнява, че нематериалните вреди, претърпени от дадено дружество, са по-скоро от търговски отколкото от неимуществен характер.
118 Ето защо следва да бъдат отхвърлени както доводите на Комисията, че неимуществените вреди, които ищецът твърди, че е понесъл, всъщност са имуществени, така и тези на Съвета, че на ищеца, в качеството му на търговско дружество, не може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на доброто му име.
119 По въпроса дали действително са настъпили твърдените неимуществени вреди следва да се припомни, че представянето на доказателства или доказателствени искания не се приема непременно като условие за признаване на наличието конкретно на такива вреди, но ищецът все пак трябва да докаже, че деянието, за което е упрекната съответната институция, може да му причини подобни вреди (вж. решение от 16 октомври 2014 г., Evropaïki Dynamiki/Комисия, T‑297/12, непубликувано, EU:T:2014:888, т. 31 и цитираната съдебна практика; вж. също в този смисъл решение от 28 януари 1999 г., BAI/Комисия, T‑230/95, EU:T:1999:11, т. 39).
120 Освен това, макар в решение от 28 май 2013 г., Abdulrahim/Съвет и Комисия (C‑239/12 P, EU:C:2013:331), Съдът да постановява, че отмяната на незаконосъобразните ограничителни мерки може да представлява форма на поправяне на претърпяната неимуществена вреда, все пак това не означава, че тази форма на поправяне на вредата непременно ще е достатъчна във всички случаи, за да се осигури цялостното поправяне на въпросната вреда, като всяко решение в това отношение трябва да бъде взето въз основа на преценка на обстоятелствата по случая (вж. в този смисъл решение от 30 май 2017 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, C‑45/15 P, EU:C:2017:402, т. 49).
121 В случая обаче единствените допустими доказателства, представени от ищеца, не позволяват да се констатира, че признаването на деянието, за което е упрекнат Съветът, за противоправно и отмяната на спорните актове сами по себе си не биха били достатъчни, за да бъдат поправени неимуществените вреди, които ищецът твърди, че е претърпял в резултат на уронването на доброто му име със спорните актове.
122 Ето защо, и дори без да е необходимо да се разглежда условието за наличие на причинно-следствена връзка, следва да бъде отхвърлено искането на ищеца за обезщетение за неимуществените вреди, а оттам и искът в неговата цялост.
По съдебните разноски
123 Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като ищецът е загубил делото, той следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с искането на Съвета.
124 Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник институциите, встъпили по делото, понасят направените от тях съдебни разноски. Поради това Комисията следва да понесе направените от нея съдебни разноски.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (първи разширен състав)
реши:
1) Отхвърля иска.
2) Post Bank Iran понася направените от нея съдебни разноски и тези на Съвета на Европейския съюз.
3) Европейската комисия понася направените от нея съдебни разноски.
Pelikánová | Valančius | Nihoul |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 13 декември 2018 година.
Подписи