ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑Н P. CRUZ VILLALÓN
представено на 5 май 2010 година(1)
Дело C‑515/08
Vítor Manuel dos Santos Palhota и др.
(Преюдициално запитване, отправено от Rechtbank van eerste aanleg van het gerechtelijk arrondissement Antwerpen (Първоинстанционен съд, съдебен район Антверпен) (Белгия)
„Свободно предоставяне на услуги — Членове 56 и 57 ДФЕС — Командироване на работници — Директива 96/71/ЕО — Член 5 — Задължения, налагани от държавата членка по местоназначение на работодателя, установен в друга държава членка — Предварителна декларация — Съхранение и предоставяне на разположение на социални документи, равностойни на тези в държавата членка по установяване — Ограничения на свободното предоставяне на услуги, основани на императивни съображения от общ интерес — Принцип на пропорционалност“
I – Въведение
1. Rechtbank van eerste aanleg van het gerechtelijk arrondissement Antwerpen (Първоинстанционен съд, съдебен район Антверпен, наричан по-нататък „Rechtbank“) иска Съдът да установи дали белгийското право може да се тълкува в смисъл, че е в съответствие с член 5 от Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници(2), както и с членове 56 и 57 ДФЕС.
2. Настоящото дело по същество е следствие от Решение на Съда по дело Arblade и др.(3), в което се определят критериите, необходими да се установи, в светлината на членове 56 и 57 ДФЕС, дали национална правна уредба, с която се предвижда контрол върху правомерния характер на вътреобщностното движение на работници, е в съответствие с този Договор. По-специално се поставя под съмнение законосъобразността на задължението на работодателя предварително да подаде декларация за командироване пред белгийската администрация по заетостта, както и да държи на разположение документи, които съответстват на белгийската индивидуална сметка или фиш за заплата.
3. Десет години по-късно Съдът трябва да се произнесе във връзка с проблем, сходен с този, разгледан по дело Arblade, но в контекста на нова национална правна уредба и след значително развитие на съдебната практика на Съюза в социалната област. Следователно настоящото дело дава възможност да се изясни дали тезата, че Съюзът преследва и социална цел, както е установил Съдът в Решение по дело Viking Line и Решение по дело Laval un Partneri(4), и след влизането в сила на Договора от Лисабон оказва някакво влияние върху съдебната практика, установена с Решение по дело Arblade.
II – Приложима правна уредба
А – Право на Съюза
1. Свободно предоставяне на услуги
4. Член 56 ДФЕС предвижда следното:
„В следващите разпоредби се забраняват ограниченията на свободното предоставяне на услуги в рамките на Съюза по отношение на гражданите на държавите членки, които са се установили в държава членка, различна от тази, в която се намира лицето, за което са предназначени услугите. Европейският парламент и Съветът, като действат в съответствие с обикновената законодателна процедура, могат да разширят обхвата на прилагането на разпоредбите на тази глава по отношение на граждани от трети държави, които предоставят услуги и които са се установили на територията на Съюза.“
2. Директива 96/71
5. С цел да се хармонизира командироването на работници поради трансгранично предоставяне на услуги с Директива 96/71 се въвеждат редица мерки във връзка с правата на работниците и задълженията на работодателите. По въпроса за условията за работа в член 3, параграф 1 от посочената директива се предвижда следното:
„Условия за работа
1. Държавите членки трябва да осигурят, независимо от приложимия закон по отношение на трудовото правоотношение, предприятията, посочени в член 1, параграф 1, да гарантират на работниците, командировани на тяхна територия, […] условия на работа, обхващащи следните въпроси, които са определени в държавата членка, в която се извършва работата:
– от законови, подзаконови или административни разпоредби, и/или
– по силата на колективни договори или арбитражни решения, които са били обявени за общоприложими по смисъла на параграф 8 дотолкова, доколкото те засягат дейностите, посочени в приложението:
а) максимална продължителност на работата и минимална продължителност на почивка;
б) минимални платени почивни дни;
в) минимални ставки на заплащане, включително ставки за извънреден труд; настоящата точка не се отнася за допълнителни професионални пенсионни схеми;
г) условия за предлагане на работници за наемане на работа, в частност от предприятия за временна работа;
д) здраве, безопасност и хигиена на работното място;
е) защитни мерки по отношение на условията за наемане на работа на бременни жени или родилки, деца и младежи;
ж) равно третиране на мъжете и жените и други разпоредби за недискриминация.
По смисъла на настоящата директива понятието за минимални ставки на заплащане, посочено в параграф 1, буква в) се определя от националното законодателство и/или практиката на държавата членка, на чиято територия се командирова работникът.
[…]“
6. Член 5, който позволява на държавите членки да вземат съответните мерки с цел да се гарантира прилагането на Директива 96/71, гласи следното:
„Мерки
Държавите членки вземат съответните мерки в случай на неспазване на настоящата директива.
В частност, те осигуряват работниците и/или техните представители да разполагат със съответни процедури за изпълнението на задълженията по настоящата директива.“
Б – Национално право
7. Белгия транспонира Директива 96/71 със Закон от 5 март 2002 г.(5), като включва в него и насоките, които Съдът излага в Решение по дело Arblade. Наред с други мерки в частта от значение за настоящото дело законът за транспониране въвежда опростен режим за воденето на някои социални документи от страна на предприятията, командироващи работници на белгийска територия (наричан по-нататък „опростен режим“). Този режим е приложен с Кралски указ от 29 март 2002 г.(6), в който се определят дейностите в областта на строителството, изрично предвидени в член 6, втора алинея от посочения по-горе закон за транспониране.
8. Както следва от твърденията на Комисията, на белгийското правителство и на обвиняемите в главното производство, опростеният режим, предвиден в Закона и Кралския указ от 29 март 2002 г., не се прилага след 1 април 2007 г., тъй като е заменен „с нова по-удобна и по-достъпна система“, основана на електронен формат на декларацията за командироване, наречена „декларация Limosa“(7). При все това обаче за целите на настоящия преюдициален въпрос правната уредба от 2002 г. представлява ratione temporis референтната национална правна уредба.
9. Член 8 от закона за транспониране в редакцията, която е в сила към момента на настъпване на фактите по настоящото дело, освобождава работодателя от задължението да изпълнява условията по член 6 ter, параграф 2 от Кралски указ № 5 от 23 октомври 1978 г. относно воденето на социални документи макар и само за период от шест месеца, установен от Краля съгласно същата разпоредба. По този начин работодателят се освобождава от задължението да изготвя правилник за работа(8), фишове за заплати(9), документация, свързана с трудовите договори(10), както и писмо и непосредствената декларация за заетост, доколкото за него не се прилагат белгийските режими на социално осигуряване(11).
10. Съгласно член 6 ter, параграф 2 от посочения по-горе Кралски указ № 5 работодателите са освободени от задължението да изготвят и водят социалните документи, предвидени от или в съответствие с глава II от този кралски указ, при условие че изпълнят две условия: На първо място, преди командироването на работниците да изпратят до компетентните служби декларация за командироване, изготвена в съответствие с член 6 quater. На второ място, за установения в параграф 1 период да държат на разположение на същите служби копие на документите, предвидени от законодателството на страната, в която е установен работодателят, като тези документи трябва да са равностойни на „индивидуалната сметка“, уредена в член 4, параграф 1 от кралския указ, или на „фиша за заплата“ по член 15 от Закона от 12 април 1965 г. за защита на възнагражденията на работниците.
11. В случай че работодателят не притежава „равностойните документи“, член 6 quater, параграф 4 от Кралски указ № 5 го задължава да изготви и води индивидуална сметка и фиш за заплата така, както е предвидено в белгийската правна уредба.
12. Глава III от Кралски указ от 29 март 2002 г., озаглавена „Ред и условия за освобождаване от задължението за изготвяне и водене на социалните документи“, се състои от член 3, който изисква преди началото на командироването на работниците работодателят да изпрати до Инспекцията за социалното законодателство с писмо, по електронна поща или по факс „предварителна декларация за командироване“ в съответствие с предвиденото в член 4 от този указ. Получаването и съответствието на тази декларация се удостоверяват в рамките на пет работни дни от датата, на която Инспекцията я е получила, като за целта същата издава, по някой от описаните по-горе начини „входящ номер“ на декларацията на работодателя (параграф 2). Действителното командироване на съответните работници може да се осъществи единствено след датата, на която Инспекцията е уведомила работодателя за входящия номер, като при липсата на такъв той не може да се възползва от това освобождаване (параграф 3).
13. Глава IV от същия кралски указ, отнасяща се до „декларацията за командироване“, включва член 4, в който са изброени данните, които тази предварителна декларация следва да съдържа:
„1. по отношение на работодателя, който командирова работници в Белгия: фамилно, собствено име и домашен адрес или фирма и седалище на предприятието, естеството на дейността му, фирмен адрес, телефонен номер, номер на факс, електронен адрес и идентификационен или регистрационен номер на работодателя, издаден от компетентния орган на социалното осигуряване в страната по произход.
2. по отношение на служителя или пълномощника на работодателя, който държи равностойните документи на разположение в съответствие с член 5, § 1 от настоящия указ: фамилно, собствено име, фирма, фирмен адрес, телефонен номер, номер на факс и електронен адрес.
3. по отношение на всеки командирован в Белгия работник: фамилно, собствено име, домашен адрес, дата на раждане, гражданско състояние, пол, националност, адрес, телефонен номер, номер и вид на документа за самоличност, дата на сключване на трудовия договор, начална дата на командироването в Белгия, както и изпълняваната длъжност.
4. по отношение на приложимите за командированите работници условия за работа: седмичната продължителност на работата и работното време.
5. по отношение на командироването: вида на услугите, предоставяни в рамките на командироването, началната дата на командироването и очакваната му продължителност, както и мястото, на което ще се полага труд.
6. по отношение на равностойните документи: мястото, на което се водят и съхраняват в съответствие с член 5 от настоящия указ.“
14. Член 4, параграф 2, от кралския указ изисква въпросната декларация да бъде съставена в съответствие с модел, приложен към този указ.
15. В глава V от този подзаконов акт се уреждат „редът и условията за предоставяне на разположение и съхранение на равностойните документи“, като се обособяват първа част „по време на периода на командироване на работниците в Белгия“ (член 5), и втора част „след изтичането на периода на командироване на работниците в Белгия“ (член 6).
16. Член 5, параграф 1 предвижда задължение за работодателите да държат било на работното място, където е командирован работникът, било на домашния адрес в Белгия на физическо лице, съхраняващо го в качеството си на пълномощник или служител на работодателя, копие на разположение на службите за инспекция. Това задължение включва редовно попълване на документите, които работодателите са длъжни да водят съгласно закона на държавата по произход. При неизпълнение на това задължение те следва да изготвят индивидуална сметка и фиш за заплата в съответствие с белгийската правна уредба, както е предвидено в член 5, параграф 1.
17. След изтичане на шестмесечния период, предвиден в член 2 от кралския указ, работодателите трябва в продължение на пет години да съхраняват на разположение на съответните служби за инспекция и на посочените по-горе места копие на тези равностойни документи, като в случай че не изпълнят това задължение, трябва да изготвят белгийската индивидуална сметка и фиш за заплата. Въпреки това споменатият член 5, параграф 3 позволява съхраняването на копията на равностойните документи под каквато и да е форма, при условие че са четливи и че начинът на копиране позволява извършването на ефективен надзор.
18. Освен това член 6 предвижда задължение за работодателите да подадат в Инспекцията по труда копието на равностойните документи — задължение, което се запазва след приключването на срока на командироване.
III – Фактите и спорът по главното производство
19. Termiso Limitada, португалско дружество, специализирано в топлинната и звуковата изолация в сектора на кораборемонтните дейности, командирова заварчици и монтьори от персонала си в Португалия в корабостроителницата, която дружеството Antwerp Ship Repair притежава в Антверпен, с цел извършването на работи като подизпълнител.
20. При всяко сключване на договор Termiso иска от португалските органи формулярите E101(12), тъй като Antwerp Ship Repair, от своя страна, уведомява Инспекцията по труда за командироването на работниците в съответствие с член 69 от Закона за икономическо преустройство от 14 август 1978 г.(13)
21. При проверка, извършена на 12 юли 2004 г. от Инспекцията на федералната публична служба за социално осигуряване в корабостроителните съоръжения на Antwerp Ship Repair, се установява, че петдесет и трима металургични оператори, командировани от Termiso Limitada, работят на посочените съоръжения. За нито едно от командированията на споменатите работници не е била съставена и следователно подадена до белгийската инспекция преди командироването на работниците въпросната предварителна декларация. От своя страна, началникът на Termiso не е в състояние да представи никакви документи за трудово възнаграждение.
22. На 14 юли 2004 г. Инспекцията по труда образува административно производство срещу Termiso Limitada за нарушаване на белгийското законодателство относно воденето на социалните документи, а на 17 ноември същата година го прекратява.
23. Белгия квалифицира като престъпление неспазването на условията, предвидени в белгийското социално законодателство(14). В резултат на това прокуратурата повдига срещу Termiso Limitada (работодател и юридическо лице, носещо наказателна отговорност), Vítor Manuel dos Santos Palhota (акционер и генерален директор), Mário de Moura Gonçalves (понастоящем починал) и Fernando Luis das Neves Palhota (акционер и технически директор) обвинение за извършването на различни престъпления, състоящи се в неводене на индивидуална сметка на командированите работници, както и в неизплащане на законоустановената минимална заплата и допълнителното възнаграждение за извънреден труд съгласно предвиденото в белгийското законодателство.
IV – Преюдициалният въпрос и производството пред Съда
24. В рамките на наказателното производство, образувано пред Rechtbank срещу Termiso Limitada, Vitor Manuel dos Santos Palhota, Mário de Moura Gonçalves и Fernando Luis das Neves Palhota, посоченият по-горе орган спира производството и на основание член 267 ДФЕС поставя на Съда следния преюдициален въпрос:
„Нарушават ли разпоредбите на член 8 от Закона от 5 март 2002 г. и на членове 3, 4 и 5 от Кралския указ от 29 март 2002 г. (Указ за прилагане) членове 49 и 50 ЕО като задължават желаещите да командироват работници чуждестранни работодатели да подадат предварително декларация за командироване пред Dienst Toezicht op de Sociale Wetten (служба за инспекция за социалното законодателство), както и да държат на разположение на тази служба документи, които съответстват на белгийските индивидуална сметка или фиш за заплата, в резултат на което достъпът до белгийския пазар на услуги е възпрепятстван или най-малкото затруднен?“
25. Преюдициалният въпрос постъпва в секретариата на Съда на 26 ноември 2008 г.
26. В срока, посочен в член 23 от Статута на Съда, са представени становища от правителствата на Белгия, Германия, Франция, Гърция и Дания, както и от Комисията и обвиняемите в националното наказателно производство.
27. В съдебното заседание, проведено на 25 февруари 2010 г., се явяват представителите на Кралство Белгия, Република Гърция, Френската република и надзорния орган на ЕАСТ, както и на Комисията.
V – По допустимостта
28. Белгия изтъква три основания, за да оспори допустимостта на преюдициалния въпрос.
29. На първо място, поддържа, че въпросът на запитващата юрисдикция изхожда от грешно тълкуване на член 8 от белгийския закон за транспониране на Директива 96/71 и на правилника за прилагането му, а именно че въпросният „опростен режим“ е задължителен за доставчиците на услуги. Споменатата правна уредба предвижда алтернативна система, позволяваща на въпросния работодател или да избере опростения режим, или като алтернатива да изготви и води белгийската документация.
30. На второ място, счита, че актът за преюдициално запитване съдържа пропуски в обосноваването, тъй като посочените в него факти и правна уредба не позволяват да се изведат причините, поради които белгийският правен ред противоречи на настоящия член 56 ДФЕС, което поставя под въпрос и релевантността на Директива 96/71 за решаването на делото по същество.
31. На трето място, не приема, че Съдът може да се произнася по член 57 ДФЕС, доколкото никой не е поставял под въпрос това, че работата, изпълнявана в Белгия от работниците на Termiso Limitada, представлява предоставяне на услуги, като прилагането на този член освен това е от компетентността на националния съд.
32. Първото основание за недопустимост е очевидно недостатъчно, за да се обоснове отхвърляне a limine на преюдициалния въпрос. На първо място, защото не Съдът следва да анализира националното право предвид това, че преюдициалният механизъм се основава на ясно разделение на функциите между националните юрисдикции и Съда, който следва единствено да се произнася по тълкуването или валидността на правните разпоредби на Съюза, като изхожда от фактите, предоставени му от националната юрисдикция(15). На второ място, защото независимо от това какви са причините, подтикнали Rechtbank да съсредоточи съмненията си върху опростения режим, само той може да прецени необходимостта от отправяне на запитване до Съда и да подбере фактите и правната уредба, на които то се основава(16).
33. Във връзка с второто основание за недопустимост е необходимо да се подчертае, че според постоянната съдебна практика отхвърлянето a limine на преюдициален въпрос може да се обоснове единствено ако е очевидно, че исканото тълкуване на общностното право няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство(17), когато проблемът е хипотетичен(18) или когато Съдът не разполага с фактическите или правните елементи, необходими за предоставянето на полезен отговор на отправените въпроси(19).
34. В действителност определянето на фактическия контекст и на правната уредба, в които се вписва преюдициалният въпрос, са от решаващо значение за възможността Съдът да предостави на националната юрисдикция полезно тълкуване на правото на Съюза(20), както и за това страните в преюдициалното производство да могат да изложат становища преди произнасянето на Съда(21).
35. При тези условия и въпреки обобщаващия характер на акта за преюдициално запитване не може да се отрече, че той дава минимална, но достатъчна илюстрация на връзката между член 56 ДФЕС, Директива 96/71 и белгийската правна уредба от 2002 г., както и на фактическите обстоятелства, които пораждат съмненията на запитващата юрисдикция. От друга страна, фактът, че въпросът не се позовава на посочената директива, с нищо не засяга компетентността на Съда, тъй като запитващата юрисдикция може да се позове и на член 56 ДФЕС — разпоредба, която е релевантна, за да се предостави отговор на запитващия орган.
36. В същия смисъл следва да се разглежда и третото основание за недопустимост, изтъкнато от Белгия, предвид това, че член 57 ДФЕС забранява дискриминацията в контекста на свободното предоставяне на услуги, а именно тази е проблематиката, която стои в основата на делото, представено от Rechtbank.
37. Следователно допустимостта на въпроса не може да бъде оборена с нито едно от тези основания.
VI – По съществото на спора
А – Параметри за анализ
1. Предварително съображение: командироването на работници, Директива 96/71 и заложените интереси
38. Настоящото дело показва още веднъж присъщото напрежение между изграждането на вътрешния пазар и защитата на социалните ценности. Както е видно от предишни дела, командироването на работници противопоставя едни на други предприятията, извършващи свободното предоставяне на услуги, работниците от персонала им, преместващи се в резултат на това предоставяне, и държавите членки, приемащи както предприятието, така и наетите лица. Опит за отговор на това напрежение е Директива 96/71, чиято цел е да се постигне баланс между свободата на работодателя да предоставя услугите си и запазването на стандарти на социална закрила.
39. Същественият за прилагането на директивата елемент е извършването на икономическа дейност в държава членка, различна от държавата членка по произход на предприятието, което същевременно командирова за своя сметка и под свое ръководство работника. Поради това законодателят на Съюза е наясно, „че е в интерес на страните да се определят редът и условията, които уреждат предвиденото трудово правоотношение“(22), което е причина за въвеждане на правила за определянето на приложимото трудово право.
40. Въпросът за приложимите норми (на държавата по установяване или на приемащата държава) се решава, като се подчертава нуждата от координиране на националните законодателства, за да се определи ядро от задължителни разпоредби за минимална закрила(23), които да се спазват в държавата по местоназначение независимо от продължителността на командироването(24). Тази идея е конкретизирана в член 3, параграф 1 от директивата, който предвижда, че държавите членки трябва да осигурят, „независимо от приложимия закон по отношение на трудовото правоотношение, предприятията […] да гарантират на работниците, командировани на тяхна територия, ред и условия на работа“, обхващащи толкова значими аспекти, като максималната продължителност на работа и минималната продължителност на почивка, минималните ставки на заплащане или здравето на работното място и пр. Към този текст е включен параграф 7, гарантиращ, във всички случаи, „прилагането на условия за наемане на работа, които са по-благоприятни за работниците“(25).
41. Като заключителен текст, параграф 10 от посочения член 3 признава на държавите членки, при условие че спазват Договорите, правомощието да налагат на предприятията, командироващи работници на тяхна територия, условия за работа, отнасящи се до области, различни от изброените в параграф 1, първа алинея от посочения член, доколкото става въпрос за разпоредби, свързани с обществения ред.
42. Споменатият по-горе режим, който може да се определи като материалноправният елемент на директивата, доколкото засяга трудовите отношения, съществува съвместно с допълнителен, но съществен компонент, позволяващ неговото осъществяване: националните контролни и правоохранителни разпоредби, които трябва да позволят да се следи за спазването на правата на работниците. Именно към тази група спадат белгийските разпоредби, оспорвани в настоящото дело. Тези разпоредби, приемани и прилагани обикновено от държавата по местоназначение, не са включени в материалноправния компонент на директивата: първо, защото не фигурират в член 3 и второ, защото с член 5 на държавите членки се поверява ефективната защита на предвидените в нея цели.
43. От изложеното дотук произтича една последица: доколкото посоченият член 5 предоставя на държавите членки правомощието да приемат мерки, гарантиращи прилагането на Директива 96/71, съответствието им с правото на Съюза трябва да се разглежда в светлината на Договорите(26). Затова в настоящото дело се налага тълкуване не толкова на посочения по-горе член 5, а по-скоро на членове 56 и 57 ДФЕС, с които се признават свободното предоставяне на услуги, както и основните изисквания към държавите членки, за да гарантират ефективността на тази свобода.
44. Този резултат освен това е съгласуван с практиката на Съда, който наскоро даде широко тълкуване на материалноправните мерки на Директива 96/71, с ясен акцент в полза на свободното предоставяне на услуги. Както е добре известно, посоченото по-горе Решение по дело Laval un Partneri въвежда тълкуване на член 3 от Директива 96/71, което ограничава свободата на действие на държавите членки да налагат на чуждестранните предприятия, командироващи работници на тяхна територия, мерки за социална закрила, различни от тези, изброени в посочената разпоредба. Това тълкуване на член 3 от Директива 96/71 обуславя също прилагането на член 56 ДФЕС, и по-специално вида контрол, който следва да се прилага по отношение на националните мерки за закрила на работниците. Този подход, който е критикуван и до известна степен неясен(27), наскоро бе потвърден в Решение по дело Rüffert(28) и в Решение по дело Комисия/Люксембург(29).
45. Въпреки това, когато въпросните мерки засягат контролните и правоохранителни мерки, които държавите членки приемат, за да гарантират прилагането на посочения член 3 от Директива 96/71, Съдът потвърждава, че релевантният критерий за контрол е Договорът. Това става ясно от посоченото по-горе Решение по дело Комисия/Люксембург, в което Съдът се произнася по национални материалноправни мерки в светлината на член 3 от Директива 96/71, като приема, че контролът по отношение на контролните и правоохранителни мерки трябва да е основан на Договорите.
46. Следователно параметрите за анализ, както и видът контрол, който следва да се приложи по отношение на разглежданите национални мерки, са тези, предвидени в Договорите, както произтича от Решение по дело Arblade. Така съдебната практика, установена с посоченото решение, продължава да бъде изцяло приложима въпреки скорошното развитие след Решение по дело Laval un Partneri.
47. При все това, както заявява Съдът в Решение по дело Arblade, това заключение не е пречка запитващата юрисдикция „да вземе предвид, съгласно принцип от своето национално наказателно право, най-благоприятните разпоредби от Директива 96/71 за нуждите на прилагане на вътрешното право, въпреки че правото на Съюза не налага каквото и да е задължение в този смисъл“(30). Следователно и доколкото с Директива 96/71 се въвеждат критерии, смекчаващи наказателната отговорност на обвиняемите, тя може да се вземе предвид при прилагането на членове 56 и 57 ДФЕС.
2. Ограничения на свободното предоставяне на услуги и тяхното обосноваване
48. В случай че нормите, приложими за услугите, не са хармонизирани, пречките за прилагането на член 56 ДФЕС понякога произтичат от това, че националните законодателства са предназначени да се прилагат по отношение на всяко намиращо се на територията на държавата членка лице, а също и по отношение на доставчиците на услуги, които са установени в друга държава членка и по стечение на обстоятелствата се намират на територията на първата. Съдебната практика нееднократно потвърждава, че тази основна свобода изисква не само премахването на всякакъв вид дискриминация, основана на националност, по отношение на лицата, предоставящи трансгранични услуги, но също така премахването на всяко ограничение, дори ако това ограничение се прилага, без да се прави разграничение между националните доставчици на услуги и тези от другите държави членки, когато то е от естество да забрани, да затрудни или да направи по-малко привлекателни дейностите на доставчика, установен в друга държава членка, в която законно предоставя аналогични услуги(31).
49. Следователно Съдът използва едно широко понятие за „ограничение“ по отношение на свободното предоставяне на услуги, което обхваща както ефективната забрана на дадена дейност, така и просто отпадането на нейната привлекателност. Тази промяна е в синхрон с развитието, наблюдавано при други свободи, а именно при свободното движение на стоки.
50. По смисъла на член 52 ДФЕС, параграф 1, приложим към свободното предоставяне на услуги въз основа на препратката, която прави към него член 62 ДФЕС, ограниченията в свободата могат да се основават на съображения за обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве. Въпреки това, когато ограничението представлява мярка, приложима, без да се прави разлика и непораждаща пряка дискриминация, Съдът допуска, че подобни мерки също трябва да се обосновават „с императивни съображения от обществен интерес, които се прилагат спрямо всички лица и предприятия, упражняващи дейност на територията на приемащата държава членка, ако този интерес не е защитен с разпоредбите, които се прилагат спрямо доставчика на услуги в държавата членка, в която е установен“(32). Тази обосновка трябва да се тълкува стеснително(33) и посредством контрол за пропорционалност(34).
51. Въпреки това, след 1 декември 2009 г. — датата, на която влиза в сила Договорът от Лисабон — следва да се имат предвид някои разпоредби от първичното социално право, засягащи рамката на различните свободи. По-специално, доколкото може да окаже влияние върху интензитета на свободното предоставяне на услуги, командироването на работници следва да се тълкува в светлината на социалните разпоредби, въведени с посочения Договор. В действителност член 9 ДФЕС предвижда преходна клауза за социална закрила, която задължава институциите да вземат предвид „изискванията, свързани с насърчаването на висока степен на заетост, с осигуряването на адекватна социална закрила, с борбата срещу социалното изключване, както и с постигане на високо равнище на образование, обучение и опазване на човешкото здраве“. Това изискване е формулирано, след като в член 3 ДЕС, параграф 3 е заявено, че изграждането на вътрешния пазар се реализира посредством политики, основани на „силно конкурентна социална пазарна икономика, която има за цел пълна заетост и социален прогрес“.
52. Това социално изискване е още по-ясно отразено в член 31 от Хартата на основните права — текст, който вече е част от първичното право на Съюза и в който се заявява, че „[в]секи работник има право на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му“. Сред тези условия се предвижда гаранция относно продължителността на работата, почивките и платения отпуск, които илюстрират, макар и не изчерпателно, минимална рамка на защита в полза на работника.
53. След влизането в сила на Договора от Лисабон същият налага, когато условията за работа се явяват императивни съображения от общ интерес, които обосновават изключение от свободното предоставяне на услуги, те да спрат да се тълкуват стеснително. Доколкото закрилата на работника се явява фактор, заслужаващ да бъде защитен със самите Договори, не е налице просто изключение от дадена свобода и още по-малко — неписано изключение, произтичащо от съдебната практика. Новата уредба в първичното право, доколкото задължително налага повишена степен на социална закрила, позволява на държавите членки, с оглед запазването на определено равнище на социална закрила, да ограничават свобода и да го правят, без това да се приема от правото на Съюза като нещо изключително и следователно като подлежащо на стеснителен анализ. Тази теза, намираща своето основание в новите разпоредби от споменатите по-горе договори, на практика се изразява в прилагането на принципа на пропорционалност.
54. Така, за да бъдат обосновани съгласно посочените по-горе условия, спорните трудовоправни мерки в приемащата държава трябва да бъдат адекватни, за да гарантират осъществяването на преследваната с тях цел и не трябва да надхвърлят необходимото за постигането на въпросната цел. Този критерий за пропорционалност, който Съдът прилага постоянно в своята съдебна практика относно основните свободи, обикновено се определя съответно като теста за адекватност и за необходимост.
55. Затова следва да се определи дали спорните мерки представляват ограничение на свободното предоставяне на услуги и впоследствие, ако отговорът е положителен, да се прецени дали са обосновани, като се извърши контрол за пропорционалност. Този анализ трябва да се осъществи чрез индивидуализиран подход, като се разгледа поотделно всяка спорна мярка, и то с оглед на определен вид контрол, който в светлината на Договора да бъде особено чувствителен по отношение на социалната закрила на работника.
Б – Белгийските мерки за контрол
56. Опростеният режим, въведен в Белгия през 2002 г., освобождава доставчика на услуги, установен в друга държава членка, от задължението за изготвяне на някои документи, предвидени в правото на приемащата държава, при условие че: a) подаде в белгийската служба за надзор на социалното законодателство предварителна декларация за всеки командирован от него работник съгласно подробен модел; б) съхранява и държи на разположение на съответните органи документите от държавата по установяване на предприятието, които съответстват на индивидуалните сметки и на фишовете за заплати, предвидени в белгийския правен ред; в) срокът на въпросното командироване не превишава шест месеца.
57. Следователно опростеният режим никога не се прилага по отношение на командированията, превишаващи шест месеца, въпреки че в него не се включват и тези, които не превишават шест месеца, когато не е изпълнено изискването за подаване на предварителната декларация, като в този случай се прилага общият режим.
1. Декларацията, предхождаща командироването
а) Формулиране на проблема
58. Комисията и обвиняемите в главното производство изтъкват, че задължителната декларация, както и последиците, в случай че не бъде подадена, на практика прикриват истинско разрешение, възпрепятстващо свободното предоставяне на услуги. Противно на това белгийското правителство подчертава, че общностната съдебна практика изрично допуска този похват за контрол, като отрича, че той представлява необходимо условие, за да може да се избегне общият режим.
59. Въпреки изтъкнатите от Белгия доводи, всичко сочи към това, че става въпрос за ограничение на свободното предоставяне на услуги предвид факта, че държавата членка нарушава равенството на условията за чуждестранния и за националния доставчик на услуги, тъй като декларацията се изисква единствено от първия.
60. Най-напред следва да се припомни, че в съдебната практика е установено, че предварителната декларация се обосновава с оглед закрилата на работниците(35). В действителност няма никакво основание да се възрази срещу задължението доставчикът на услуги да спази тази формалност, за да удостовери, че положението на съответните работници е правомерно, по-специално що се отнася до пребиваването, разрешителното за работа и социалното осигуряване в държавата членка, в която въпросното предприятие ги е наела на работа. Подобна мярка не надхвърля необходимото, за да се предотвратят злоупотребите, които може да възникнат вследствие на упражняването на свободното предоставяне на услуги.
61. Както се изтъква по-нататък, тази обосновка може успешно да се защити предвид съдържанието и формата на декларацията. Въпреки това подчиняването на приемането ѝ на условието да е подадена в предхождащ командироването момент, както и някои аспекти, свързани с практическото ѝ прилагане, пораждат съмнения относно съответствието ѝ с член 56 ДФЕС.
б) Съдържание на декларацията
62. Данните, които съгласно член 4 от Кралския указ от 29 март 2002 г. следва да се предоставят в предварителната декларация, не пораждат прекалени съмнения, ако се анализират в светлината на Договорите. Както изтъкват държавите, представили становища, крайната цел, която се преследва с тази подробна информация, е да се провери в съответствие с критериите от Директива 96/71 правомерността на положението на работниците в държавата по произход, както и да се определят правата, от които те следва да се ползват на мястото на временното предоставяне на услугите. Тези данни освен това са необходими, за да се установи коя е най-благоприятната за тях норма. Подробната информация за работодателя, за самите работници(36), както и отразяването на приложимите условия за работа, по-специално седмичната продължителност на работата и работното време, имат за цел да се провери правомерният характер на наемането в държавата по произход. Следователно установяването на „вида на услугите, предоставяни в рамките на командироването, началната дата на командироването и очакваната продължителност, както и мястото, на което ще се полага труд“, съответства на целта да се изяснят правата, признати на работниците в приемащата държава.
63. Също така известността по отношение на мястото, на което се водят и съхраняват равностойните документи, както и информацията за лицето, отговарящо за тях в Белгия, са съгласувани с ефективната закрила на работниците. Това е прието от Съда в Решение по дело Arblade, в което се изтъква, че тази закрила, по-специално в областта на осигуряването, здравето и работната седмица, „може да изисква държането на някои документи на работното място или поне на достъпно и ясно обозначено място на територията на приемащата държава членка на разположение на компетентните контролни органи на тази държава, в случай че липсва организирана система за сътрудничество или обмен на информация между държавите членки като системата, предвидена в член 4 от Директива 96/71“.
в) Формата на декларацията
64. Изискването декларацията да бъде съставена съгласно типов модел също не трябва да се разглежда като прекомерно затруднение за доставчика на услуги; това по-скоро му предоставя правна яснота и го улеснява в задачата да изпрати декларацията. Освен това доставчикът на услуги може да попълни формуляра на своя език(37).
г) Удостоверяване на съответствието на декларацията преди командироването
65. Белгийските норми, съществуващи наред със спорната правна уредба, заслужават по-задълбочено разглеждане — по-специално онези, които освобождават от задължението за изготвяне и водене на белгийските социални документи, при условие че инспекцията удостовери „получаването и съответствието на тази декларация“ в рамките на пет работни дни от получаването ѝ, издаде входящ номер на въпросната декларация и уведоми за него работодателя.
66. Белгия определя системата на предварителната декларация като „само една процедура за уведомяване“(38) и не приема, че става въпрос за необходимо условие за осъществяване на командироването. Това тълкуване обаче изглежда противоречи на твърдението ѝ, че „прилагането на опростения режим се обуславя от изпращането на декларация за командироване“(39), както и на текста на разпоредбите, уреждащи декларацията.
67. Съгласно посоченото по-горе Решение по дело Комисия/Германия, контролът ex ante от страна на органите на държавата по местоназначение „надхвърля необходимото за предотвратяване на злоупотребите, до които може да доведе прилагането на свободата на предоставяне на услуги“(40). Предварителната проверка на условията противоречи на изцяло информативната цел на този вид съобщения според съдебната практика, която е единствено да се позволи на националните органи „да проверят a posteriori данните и да предприемат необходимите мерки, в случай че работниците са в неправомерно положение“(41).
68. Освен това е важно да се добави, че що се отнася до командироването на работници от трета държава, които са част от персонала на установено в Съюза предприятие, съдебната практика не приема националната правна уредба да подчинява предоставянето на услуги от тяхна страна на условието за издаване на административно разрешение(42). Следователно изглежда разумно Съдът да запази сходна позиция, когато става въпрос за заети лица, които са граждани на Съюза, както е в случая със служителите на Termiso Limitada.
69. Въпреки това в настоящото дело има особеност, която го отличава от съдебната практика във връзка с граждани на трети държави, тъй като предварителната декларация, която работодателят трябва да подаде, задължително е последвана от издаването на входящ номер от страна на белгийските органи. Както бе споменато по-горе, удостоверяването на съответствието от страна на органите на приемащата държава невинаги предполага проверка за спазване при командироването на всички предвидени в социалната правна уредба изисквания. По-скоро обратното, обявяването на съответствието може да се тълкува като формалност, при която само се установява, че предварителната декларация е била правилно попълнена. Въпреки това белгийският режим следва да бъде оценен по много по-различен начин, като се има предвид, че е невъзможно предоставянето на услуги да започне, преди на работодателя да се издаде и връчи споменатият входящ номер на неговата декларация, без който, както бе установено, командироването не може да бъде осъществено.
70. Следователно простото предаване на информация на органите на държавата по местоназначение, както и удостоверяването на получаването, потенциално могат да се превърнат в механизми за проверка и разрешаване, предхождащи предоставянето на услугата. Трудно може да се приеме, че подобен резултат е в съответствие с Договорите, още повече ако се анализира от гледна точка на неговата ефективност.
д) Административната ефективност на декларацията
71. Очевидно е, че познаването на обстоятелствата около дадени трудови правоотношения улеснява работата по инспектиране. С удостоверяването на съответствието на предварителната декларация инспекторът се запознава със съдържанието на трудовото правоотношение с цел да се избегнат евентуалните пропуски преди започване на предоставянето на услугата. Така, в случай че се установят подобни нередности, на работодателя не се издава входящ номер (тъй като, както вече бе споменато, без такъв номер не може да се осъществи командироване, нито извършване на работа), като по този начин се избягва положение, при което инспекторът да установи подобни пропуски на работното място.
72. Въпреки това и с оглед на член 56 ДФЕС подобна управленска ефективност не обосновава това, командироването да се обуславя от приемането на декларацията посредством входящ номер.
73. В Решение по дело Arblade категорично се посочва, че критерият за улесняване на изпълнението на контролните функции на органите, „не е достатъчен, за да се обоснове ограничение на свободното предоставяне на услуги“, като се добавя, че „също така е необходимо тези органи да не могат да осъществяват ефективно контролните си функции“(43). В същия смисъл в Решение по дело Комисия/Люксембург изискването лицето, съхраняващо определени документи, да бъде пълномощник, пребиваващ в Люксембург, е обявено за непропорционално, като се посочва, че Великото херцогство „не е представило никакво конкретно доказателство в подкрепа на тезата, че единствено съхраняването на въпросните документи от пълномощник, пребиваващ в Люксембург, би позволило на посочените органи да осъществят контрола, за който отговарят“(44).
74. Данните от декларацията са достатъчно ясни, за да позволят последващо осъществяване на контрол, и не може да се установи в каква степен условието за нейното получаване в срок от пет дни е необходимо с оглед на осъществяването на контрола.
75. Подобно изискване не предоставя и действително или допълнително предимство за командированите работници в сравнение с контрола a posteriori(45). На практика самото наличие на спора по националното производство, който отразява проверките на органите във връзка с правата на работниците на Termiso Limitada, представлява доказателство, че предварителната проверка на индивидуалната декларация за командироване не е определяща за изпълнението на задачите на белгийската инспекция.
76. От друга страна, по отношение на петдневния срок, с който разполагат белгийските органи, за да потвърдят получаването и издадат входящия номер, бе доказано, че този период от време, макар и кратък, може да затрудни свободното предоставяне на услуги, на каквото имат право предприятия като Termiso, тъй като извършването на предлаганите от него услуги изисква почти незабавно командироване на неговите работници в Белгия(46) — нещо, което то не може да направи, ако трябва да чака отговора на Инспекцията в рамките на този срок. Режим на мълчаливо съгласие например, при който се изхожда от презумпцията за предоставяне на номер, в случай че органът не даде отговор в определения срок, може да послужи като алтернативен метод. Това решение следователно показва, че съществуват средства, които създават по-малко ограничения от чакането на потвърждение и входящ номер, което потвърждава, че при анализ то не издържа проверката за пропорционалност(47).
е) Обобщение
77. С оглед на изложените доводи членове 56 и 57 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което подчинява командироването на работници, както и действителното започване на предоставянето на услуги, на условието за удостоверяване на получаването на декларацията и нейното съответствие в срок от пет работни дни от датата на получаването ѝот инспекцията.
2. Документите от държавата по установяване, равностойни на тези от приемащата държава
а) Формулиране на проблема
78. Втората мярка, пораждаща съмнения у Rechtbank, е тази, съгласно която предприятието, установено в друга държава членка, е длъжно да държи на разположение на компетентните органи някои документи от държавата по произход, съответстващи на документи от държавата по местоназначение, по-специално на белгийската индивидуална сметка и фиш за заплата.
79. Забраната за „двоен контрол“, съчетана с практиката на Съда, позволява да се твърди, че Директива 96/71 изисква наличието на разумна степен на равностойност между наложените в приемащата държава механизми за гаранция и тези, изисквани в държавата по произход на работодателя. Това условие за сравнимост на изискванията често се предвижда по отношение на социалните документи — обичайна отправна точка за Инспекцията по труда.
80. В своето Заключение, представено по дело Arblade, генералният адвокат Ruiz-Jarabo Colomer анализира обхвата на това изискване за равностойност, като подчертава, че държавите по местоназначение „трябва да преценят дали тези предприятия не изпълняват вече подобни задължения по силата на законодателството на държавата членка по установяване, отдавайки значение не толкова на наименованието на различните документи, колкото на тяхното съдържание и цел, като признаят равностойния характер в случай на утвърдителен отговор“. По този начин държавите по местоназначение „могат да изискват [от доставчиците на услуги] да се придържат към тяхното законодателство единствено доколкото то допълва законодателството на държавата по установяване, но не и ако двете законодателства се припокриват“ (точка 89).
81. Съдът приема този подход в решението си по посоченото дело, като потвърждава, че задължението за изготвяне и притежаване на документите от приемащата държава членка „предполага разходи и допълнителни административни и икономически тежести за предприятията, установени в друга държава членка, поради което такива предприятия не се намират в равностойни условия от гледна точка на конкуренцията с предприятията, установени в приемащата държава членка“ (точка 58). Съдът счита, че „сам по себе си фактът, че са налице някои различия във формата или съдържанието, не може да обоснове задължението да се водят два вида документи: едните — съгласно правната уредба на държавата членка по установяване и другите — съгласно тази на приемащата държава членка, ако информацията, съдържаща се в документите, изисквани от правната уредба на държавата членка по установяване, в своята цялост е достатъчна, за да се позволи извършване на необходимите проверки в приемащата държава членка“(48). Вследствие на това Съдът заключава, че „налагането на такова задължение представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги по смисъла на член 59 от Договора“(49).
82. В основата на съдебната практика, установена с Решение по дело Arblade, е залегнал принципът на взаимно доверие между държавите членки, тъй като в крайна сметка отричането на „двойната тежест“ налага приемането на правото на друга държава членка (на държавата по произход) като валиден инструмент за защита на общия интерес в държавата по местоназначение.
83. Въз основа на изложеното дотук може да се твърди, че изискването на документите от държавата по произход (in abstracto, без да се вземат предвид задълженията за държане и съхранение) не представлява ограничение на член 56 ДФЕС, предвид това, че от една страна, предприятието следва да ги изготви в държавата, в която е установено, като всички останали предприятия, и че от друга страна, предприятията, установени на мястото на предоставяне на услугите, също следва да предоставят „равностойните“ документи съгласно белгийското законодателство. Въпреки това конкретните характеристики на белгийския режим, и по-специално задължението за съхранение на споменатите документи, могат да доведат, както ще стане видно по-нататък, до различен резултат.
б) Документите, равностойни на индивидуалната сметка и фиша за заплата в приемащата държава
84. Без да се задълбочавам в смисъла на избора, който според белгийското правителство белгийската система предлага на доставчика на услуги (да се възползва от опростения режим или направо да изготви предвидените в Белгия документи), може да се отбележи, че опростеният режим има за крайна цел да освободи работодателя от някои формалности, като изготвянето и притежаването на определени документи (например индивидуалната сметка и фиша за заплата), които съгласно член 56 ДФЕС могат да се изискват в случаи на временно командироване на работници, само когато социалната им закрила не е гарантирана посредством документите, предвидени в правната уредба на държавата членка, в която е установено предприятието.
85. Доводите на Белгия потвърждават това тълкуване: тъй като Решение по дело Arblade забранява да се установи общо задължение за работодателите да изготвят индивидуалната сметка, предвидена в белгийското право, последното освобождава работодателя от такъв ангажимент при определени условия.
86. В действителност съдебната практика въвежда един основен и един допълнителен критерий, като предоставя ясни правомощия на органите, в конкретния случай на съдебните органи на приемащата държава членка, за да „проверят последователно, преди да изискат да се съставят и водят на нейна територия документите, предвидени в нейното собствено социално или трудово законодателство, дали социалната закрила на работниците, която може да обоснове подобни изисквания, е гарантирана в достатъчно степен посредством представянето в разумен срок на водените в държавата членка по установяване документи или на техни копия“(50).
87. В случай че работодателят не притежава тези равностойни документи, правната уредба на приемащата държава го задължава да изготви и води индивидуална сметка и фиш за заплата, предвидени в белгийския правен ред. Следователно не трябва да се критикува режим, изискващ социални документи, равностойни на тези в държавата по установяване, и при условията на евентуалност — спазване на обикновения документен режим. Видно е, че този подход е в съответствие с практиката, установена от Съда в Решение по дело Arblade.
88. По-трудно е обаче да се обоснове това, че Белгия прилага практиката на Съда само за командироване за срок, по-кратък от шест месеца, като се има предвид, че член 56 ДФЕС се прилага и за командироване за по-дълъг от този срок. В крайна сметка командироване за срок над шест месеца пак би било временно, както следва да се заключи от Решение по дело Rush Portuguesa, Решение по дело Vander Elst, Решение по дело Finalarte или Решение по дело Комисия/Люксембург, в които Съдът уточнява, че доколкото работниците са командировани за сметка на предприятие, което не е установено в приемащата държава, но предоставя услуги в нея, „те не искат да получат достъп до пазара на труда в държавата членка по командироване“(51).
в) Съдържанието на документите
89. По индивидуалната сметка на всеки работник се отразява работата, извършена от него за период от една година, както и полученото възнаграждение. Във фиша за заплата, изпращан на работника за всеки период на възнаграждение, се посочват точният начин на изчисляване на възнаграждението и съответните удръжки.
90. Очевидно е, че тези два документа адекватно служат за определянето на икономическите права на работника, доколкото позволяват да се провери дали са спазени ограниченията, установени с правната уредба или с колективния трудов договор, както и дали действително е било заплатено възнаграждение за всички дни, през които е осъществявано предоставянето на услуги, в това число за неработните дни и годишния отпуск, а също така са необходими, за да се провери дали е платена минималната заплата и възнаграждение за извънреден труд. Освен това въпросните документи са необходими за сравняването на правата на служителя според различните законодателства и въз основа на съблюдаването на равностойния характер на документите от държавата по установяване и на тези от държавата по местоназначение се оказват не така обременителни като други алтернативни методи, например директното попълване на белгийските документи.
г) Съхранението на документите
91. Във връзка със съхранението на документите следва да се откроят три различни аспекта: първият, свързан с предоставянето на разположение и съхранението на равностойните документи по време на периода на командироване на работниците в Белгия; вторият, разпростиращ задължението за притежаването на документите за период до пет години, считано от изтичането на шестмесечния период, започнал от първото командироване; и третият, отнасящ се до мястото на съхранение, т.е. работното място на командирования работник или домашния адрес в Белгия на физическо лице, съхраняващо документите като пълномощник.
92. По отношение на времето на съществуване на това задължение организираната система за сътрудничество и обмен на информация между държавите членки, предвидена в член 4 от Директива 96/71, прави ненужно съхранението на такива документи в приемащата държава членка, след като работодателят е преустановил заетостта на работниците в тази държава(52). От друга страна, съдебната практика допуска „съхранението на определени документи на домашния адрес на физическо лице, пребиваващо в приемащата държава членка“, като това съхранение обаче се ограничава до периода на командироването(53). Следователно, макар изискването равностойните документи да се съхраняват за времето на командироването да съответства на принципа на пропорционалност, по-спорен е въпросът за удължаване на срока на задължението до пет години след предоставянето на услугите, като това се потвърждава в точки 77 и 78 от Решение по дело Arblade, както и в точки 90—94 от Решение по дело Комисия/Люксембург (C‑319/06). Фактът, че държавите членки разполагат с алтернативни механизми за сътрудничество, които допълват наложеното на работодателя задължение, и обстоятелството, че това предполага управленски разходи, които излишно разубеждават работодателите да предоставят услуги в друга държава членка, различна от тази по установяване, потвърждава, че става въпрос за непропорционално условие, противоречащо на член 56 ДФЕС.
д) Обобщение
93. От всичко изложено по-горе следва да се заключи, че членове 56 и 57 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство, изискващо представянето на някои документи от държавата по установяване (в конкретния случай — белгийската индивидуална сметка и фиш за заплата), равностойни на документите, които следва да се изготвят в държавата по местоназначение. За сметка на това режим като белгийския, изискващ съхранението на някои документи от държавата по установяване, равностойни на тези в приемащата държава, след приключване на действителното командироване на работниците, е непропорционален и не може да се обоснове в светлината на членове 56 и 57 ДФЕС. Същата критика следва да се отправи и по отношение на система, изискваща направо документите от приемащата държава при временните командирования на работници за период, превишаващ шест месеца.
VII – Заключение
94. Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос, както следва:
„1) Членове 56 и 57 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което подчинява командироването на работници, както и действителното започване на предоставянето на услуги, на условието за удостоверяване на получаването на декларацията и нейното съответствие в срок от пет работни дни от датата на получаването ѝ от Инспекцията.
2) Членове 56 и 57 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национален режим, изискващ представянето на някои документи от държавата по установяване (в конкретния случай белгийската индивидуална сметка и фиш за заплата), равностойни на документите, които следва да се изготвят в държавата по местоназначение.
За сметка на това членове 56 и 57 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национален режим, изискващ
– съхранението на някои документи от държавата по установяване, равностойни на тези от приемащата държава, след приключване на действителното командироване на работниците;
– получаването на документите от приемащата държава при временните командирования на работници за период, превишаващ шест месеца.“