Дело C-29/10

Heiko Koelzsch

срещу

Велико херцогство Люксембург

(Преюдициално запитване, отправено от Cour d’appel de Luxembourg)

„Римска конвенция за приложимото право към договорните задължения — Трудов договор — Избор на страните — Императивни разпоредби за приложимото право при липса на избор — Определяне на това право — Понятие за държава, в която работникът или служителят обичайно осъществява своята работа — Работник или служител, който осъществява своята работа в повече от една договаряща държава“

Резюме на решението

1.        Конвенция за приложимото право към договорните задължения — Приложимо право при липса на избор — Критерии за привръзка — Трудов договор — Държава, в която обичайно се осъществява работата — Независимо тълкуване

(член 6, параграф 2 от Римската конвенция от 19 юни 1980 г.)

2.        Конвенция за приложимото право към договорните задължения — Приложимо право при липса на избор — Критерии за привръзка — Трудов договор — Държава, в която обичайно се осъществява работата — Понятие — Осъществяване в няколко договарящи държави — Държава, в която или от която работникът или служителят преимуществено изпълнява задълженията си

(член 6, параграф 2 от Римската конвенция от 19 юни 1980 г.)

1.        Нормата, съдържаща се в член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, и по-конкретно критерият за държавата, където работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“, трябва да се тълкува самостоятелно, в смисъл че съдържанието и обхватът на тази препращаща норма не могат да бъдат определени въз основа на приложимото национално право според стълкновителните норми на сезирания съд, а трябва да бъдат установени по единни и самостоятелни критерии, за да се гарантира пълната ефективност на Римската конвенция с оглед на преследваните от нея цели.

Също така при това тълкуване не следва да се пренебрегва тълкуването, свързано с критериите, предвидени в член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, когато с тях се установяват правилата за определяне на компетентността на съдилищата по същите въпроси и се фиксират сходни понятия. Всъщност от преамбюла на Римската конвенция е видно, че същата е била сключена, за да продължи работата в областта на международното частно право по вече предприетата правна унификация с приемането на Брюкселската конвенция.

(вж. точки 31—33)

2.        Член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция от 19 юни 1980 година за приложимото право към договорните задължения трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотеза, в която работникът или служителят упражнява дейността си в повече от една договаряща държава, държавата, в която работникът или служителят в изпълнение на договора обичайно осъществява своята работа по смисъла на тази разпоредба, е тази, в която или от която, предвид всички обстоятелства, с които се характеризира посочената дейност, работникът или служителят изпълнява основната част от задълженията си към своя работодател.

Наистина, предвиденият в член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция критерий може да се прилага и в хипотеза, в която работникът или служителят упражнява дейността си в повече от една договаряща държава, когато за сезираната юрисдикция е възможно да определи държавата, с която работата е свързана по значим начин.

С оглед на целта на член 6 от Римската конвенция, а именно да бъде осигурена подходяща защита на работника или служителя, въведеният с параграф 2, буква а) от тази разпоредба критерий за държавата, където обичайно се полага трудът, трябва да бъде предмет на широко тълкуване. Също както при направеното от Съда тълкуване на член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, критерият за страната, където обичайно се полага трудът, трябва да се разбира като отнасящ се до мястото, на което или от което работникът или служителят упражнява реално професионалната си дейност, а при липсата на център на дейността — до мястото, на което той извършва по-голямата част от своята работа. Такова тълкуване отговаря и на текста на новата разпоредба относно стълкновителните норми относно индивидуалните трудови договори, въведена с Регламент (ЕО) № 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения (Рим I), и по-специално с член 8 от него.

Когато става въпрос за работа в сектора на международния транспорт, за да установи къде работникът или служителят обичайно осъществява работата си, запитващата юрисдикция трябва да отчете всички елементи, характеризиращи дейността на работника или служителя. За тази цел тя трябва да установи по-конкретно в коя държава се намира мястото, от което работникът или служителят осъществява своята транспортна дейност, получава инструкциите за своята дейност и организира работата си, както и мястото, където се намират неговите оръдия на труда. Тя трябва също да провери кои са местата, където главно се извършва транспортът, местата на разтоварване на стоките и мястото, където работникът или служителят се прибира след осъществяване на дейността.

(вж. точки 42—50 и диспозитива)