РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
(трети състав)

12 март 2014 година

Дело F‑128/12

CR

срещу

Европейски парламент

„Публична служба — Възнаграждение — Семейни надбавки — Надбавка за дете на издръжка — Възстановяване на неоснователно платени суми — Умишлено въвеждане на администрацията в заблуждение — Доказване — Неприложимост спрямо администрацията на петгодишния срок за предявяване на искането за възстановяване на неоснователно платени суми — Възражение за незаконосъобразност — Досъдебна процедура — Правило за съответствие — Възражение за незаконосъобразност, формулирано за първи път в жалбата — Допустимост“

Предмет:      Жалба на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ по силата на член 106а от последния, с която CR иска да бъде отменено решението на Европейския парламент за връщане на недължимо получени надбавки за дете на издръжка извън петгодишния давностен срок

Решение:      Отхвърля жалбата. Осъжда CR да понесе направените от него съдебни разноски, както и тези на Европейския парламент. Съветът на Европейския съюз, встъпила страна, понася направените от него съдебни разноски.

Резюме

1.      Жалби на длъжностните лица — Предварителна административна жалба — Съгласуваност на административната жалба със съдебната жалба — Идентичност на предмет и основание — Възражение за незаконосъобразност, повдигнато за пръв път при обжалването — Допустимост

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

2.      Длъжностни лица — Възстановяване на неоснователно платени суми — Давностен срок — Служител, въвел умишлено администрацията в заблуждение — Непротивопоставимост на този срок на администрацията — Нарушение на принципа на правна сигурност от законодателя на Съюза — Липса

(член 85, втора алинея от Правилника за длъжностните лица)

3.      Длъжностни лица — Възстановяване на неоснователно платени суми — Давностен срок — Служител, въвел умишлено администрацията в заблуждение — Непротивопоставимост на този срок на администрацията — Нарушение на принципа на пропорционалност — Липса

(член 85, втора алинея от Правилника за длъжностните лица)

4.      Длъжностни лица — Възстановяване на неоснователно платени суми — Давностен срок — Изключение — Намерение от страна на служителя умишлено да въведе администрацията в заблуждение — Тежест на доказване

(член 85, втора алинея от Правилника за длъжностните лица)

1.      Съображения, свързани, съответно с целта на досъдебната процедура, с естеството на възражението за незаконосъобразност и с принципа на ефективна съдебна защита, не дават възможност възражението за незаконосъобразност, формулирано за първи път в жалбата, да бъде обявено за недопустимо само поради това че не е било повдигнато в предхождащата я административна жалба.

На първо място, що се отнася до целта на досъдебната процедура, предвид принципа на презумпцията за законосъобразност на актовете на институциите на Европейския съюз, според който правната уредба на Европейския съюз е напълно ефективна, докато компетентен съд не установи нейната незаконосъобразност, органът по назначаването не би могъл да реши да не приложи влязъл в сила акт от общ характер, който според него не е съобразен с правна норма от по-висок ранг, с единствената цел да позволи извънсъдебното уреждане на спора. Подобно решение би трябвало да се изключи по аргумент на по-силното основание, когато съответният орган по назначаването действа в условията на обвързана компетентност, какъвто е случаят, в който са изпълнени условията за прилагане на член 85 от Правилника и администрацията е длъжна да си възстанови недължимо получените от неин служител суми. В този контекст на обвързана компетентност органът по назначаването не може да оттегли или да измени оспорваното от служителя решение, дори да счита за обосновано възражението за незаконосъобразност на разпоредбата, въз основа на която е прието то.

На второ място, що се отнася до естеството на възражението за незаконосъобразност, член 277 ДФЕС е израз на общ принцип, който осигурява на всяка страна — за да тя постигне отмяната на акт, срещу който може да подаде жалба — правото да оспори инцидентно валидността на по-ранен акт на институция на Съюза, който представлява правното основание на обжалвания акт, ако тази страна не е имала право да обжалва пряко по-ранния акт, чиито последици търпи, без да е била в състояние да поиска отмяната му. Ето защо целта на член 277 ДФЕС е да защити страните от прилагането на незаконосъобразен нормативен акт, тъй като съдебното решение, с което се установява неприложимостта, има действие само между страните по спора и последното решение не засяга самия акт, който вече е необжалваем.

Ако се приеме обаче, че задължението възражението за незаконосъобразност да се формулира в административната жалба — тъй като в противен случай то би било недопустимо — може да отговори на целта на досъдебната процедура, то самото естество на възражението за незаконосъобразност е да съвмести принципа на законосъобразност с този на правната сигурност.

Накрая, от текста на член 277 ДФЕС следва, че страната може да оспори акт с общо приложение след изтичането на срока за обжалване само при спор пред съда на Съюза. Следователно такова възражение не би могло да породи изцяло действието си при производство по административна жалба.

На трето и последно място, санкцията за недопустимост на възражение за незаконосъобразност, формулирано за първи път в жалбата, представлява ограничение на правото на ефективна съдебна защита, непропорционално на преследваната от правилото за съответствие цел, а именно да се даде възможност за уреждане по взаимно съгласие на споровете, възникнали между засегнатото длъжностно лице и администрацията. Всъщност макар от всяко длъжностно лице, което полага обичайно дължимата грижа, да се очаква да е запознато с Правилника, поради самото си естество възражението за незаконосъобразност изисква мотиви, които се състоят в преценка на законосъобразността на този акт предвид общи принципи или правни норми от по-висок ранг, така че не може от длъжностното лице или служителя, който подава жалбата по административен ред, и който не е задължително да има подходяща правна компетентност, да се изисква да формулира в досъдебната фаза такова възражение, тъй като в противен случай впоследствие жалбата може да бъде недопустима.

(вж. точки 32, 33, 35, 36, 38—40, 44 и 45)

Позоваване на:

Съд — 16 март 1978 г., Ritter von Wüllerstorff und Urbair/Комисия, 7/77, точка 7; 13 февруари 1979 г., Granaria, 101/78, точка 4; 6 март 1979 г., Simmenthal/Комисия, 92/78, точка 3; 3 юли 1980 г., Grassi/Съвет, 6/79 и 97/79, точка 15; 14 юли 1983 г., Detti/Съд, 144/82, точка 16; 19 януари 1984 г., Andersen и др./Парламент, 262/80, точка 6; 7 юни 1988 г., Комисия/Гърция, 63/87, точка 10; 5 октомври 2004 г., Комисия/Гърция, C‑475/01, точка 18

Първоинстанционен съд — 30 септември 1998 г., Losch/Съд, T‑13/97, точка 99; 30 септември 1998 г., Chvatal и др./Съд, T‑154/96, точка 112; 19 май 1999 г., Connolly/Комисия, T‑34/96 и T‑163/96, точка 168 и цитираната съдебна практика; 12 юли 2001 г., Kik/СХВП (Kik), T‑120/99, точка 55; 23 януари 2002 г., Gonçalves/Парламент, T‑386/00, точка 34; 25 октомври 2006 г., Carius/Комисия, T‑173/04, точка 45 и цитираната съдебна практика; 17 септември 2008 г., Neurim Pharmaceuticals (1991)/СХВП — Eurim-Pharm Arzneimittel (Neurim PHARMACEUTICALS), T‑218/06, точка 52; 21 ноември 2013 г., Roulet/Комисия, F‑72/12 и F‑10/13, точка 48 и цитираната съдебна практика

Съд на публичната служба — 7 юни 2011 г., Mantzouratos/Парламент, F‑64/10, точка 22; 20 юни 2012 г., Cristina/Комисия, F‑66/11, точка 34

2.      Като пречи вече установени с течение на времето положения да бъдат оспорвани за неопределен срок, погасителната давност има за цел да увеличи правната сигурност, но може също така да доведе до закрепване на положения, които поне в началото са били незаконосъобразни. Следователно степента, в която тази давност се използва, е резултат от съвместяване на изискванията за правна сигурност и тези за законосъобразност в зависимост от историческите и социалните обстоятелства, преобладаващи в обществото към даден момент. По тази причина изборът е оставен изцяло на законодателя. Следователно законодателят на Съюза не може да бъде санкциониран от съда на Съюза за избора си да въведе правила за давност и да определи съответните срокове.

Следователно фактът, че в член 85, втора алинея, второ изречение от Правилника, е установена неприложимост спрямо администрацията на петгодишния срок за предявяване на искането за възстановяване на неоснователно платени суми, когато тя е в състояние да установи, че заинтересованото лице умишлено я е въвело в заблуждение, не може да представлява сам по себе си незаконосъобразност с оглед на спазването на принципа на правната сигурност.

(вж. точки 48 и 49)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 6 октомври 2005 г., Sumitomo Chemical и Sumika Fine Chemicals/Комисия, T‑22/02 и T‑23/02, точки 82 и 83

3.      Съгласно принципа на пропорционалност, за да бъде дадена правна уредба на Съюза законосъобразна, се изисква избраните от нея средства да са подходящи за осъществяването на легитимната цел, следвана от разглежданата правна уредба, и да не надхвърлят необходимото за постигането ѝ, като се има предвид, че когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения.

Очевидно е, че следваната от член 85 от Правилника цел е защитата на финансовите интереси на Съюза в специфичната област на отношенията между институциите на Съюза и техните служители, т.е. лицата, свързани с тези институции посредством специфичното задължение за лоялност, предвидено в член 11 от Правилника, който изисква по-конкретно от длъжностното лице да се ръководи „единствено от интересите на Съюза“ и да изпълнява възложените му функции „при спазване на задължението за лоялност към Съюза“.

Член 85, втора алинея, второ изречение от Правилника обаче задължава администрацията да си връща изцяло недължимо изплатените суми, стига да може да установи, че служителят умишлено я е въвел в заблуждение, при това без да зачита горепосоченото специфично задължение за лоялност. При това положение неприложимостта на петгодишния давностен срок не надхвърля необходимото за постигане на преследваната цел.

(вж. точки 60—63)

Позоваване на:

Съд на публичната служба — 28 март 2012 г., Rapone/Комисия, F‑36/10, точка 50

4.      Съгласно член 85, втора алинея от Правилника искането за възстановяване на неоснователно платени суми трябва да бъде предявено не по-късно от пет години от датата на изплащане на сумата. Този срок от пет години обаче не е противопоставим на органа по назначаването, ако той е в състояние да докаже, че заинтересованото лице умишлено е въвело в заблуждение администрацията с цел получаване на въпросната сума. Така от текста на член 85, втора алинея, второ изречение от Правилника следва, че администрацията трябва да докаже намерението на съответния служител умишлено да я въведе в заблуждение.

Когато органът по назначаването основава искането си за възстановяване на неоснователно платени суми на обстоятелството, че съответният служител е давал нееднократно неверни сведения на администрацията и че тези неверни сведения са давани от длъжностно лице с висока степен и с юридически опит в сферата на публичната служба, което не оспорва, че е знаело за нередността на получените суми или че е трябвало да знае за това, този орган е доказал надлежно умисъл от страна на същия служител да я въведе в заблуждение.

(вж. точки 67, 68, 72 и 73)