РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
(втори състав)

15 февруари 2012 година

Дело F‑113/10

AT

срещу

Изпълнителна агенция
за образование, аудиовизия и култура

„Публична служба — Срочно нает служител — Доклад за оценка — Окончателен характер — Срок за обжалване — Просрочие — Предсрочно прекратяване на срочен договор поради професионална некомпетентност — Съдебен контрол — Явна грешка в преценката“

Предмет:      Жалба на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за Евратом по силата на член 106а от него, с която AT по същество иска отмяна на доклада за кариерното му развитие за периода от 1 юни до 31 декември 2008 г., и на решението на Изпълнителната агенция за образование, аудиовизия и култура (EACEA) от 12 февруари 2010 г., с което срочният му трудов договор като срочно нает служител е прекратен предсрочно, и да бъде осъдена EACEA да му заплати обезщетение за имуществени и неимуществени вреди и загуби

Решение:      Отхвърля жалбата. Жалбоподателят понася всички съдебни разноски.

Резюме

1.      Длъжностни лица — Обжалване — Предварителна административна жалба — Срокове — Начален момент — Познаване на съдържанието на решение от неговия адресат — Тежест на доказване — Доказателство, изведено от написано от заинтересованото лице електронно писмо

(член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица, член 46 от Условията за работа на другите служители)

2.      Длъжностни лица — Срочно наети служители — Обжалване — Жалба срещу решение за прекратяване на договор — Правно основание, изведено от нередности в доклада за оценка, който не е оспорен в срок — Недопустимост

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

3.      Длъжностни лица — Срочно наети служители — Прекратяване на срочен договор поради професионална некомпетентност — Право на преценка на администрацията — Обхват — Явна грешка в преценката — Тежест на доказване

1.      Според член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица, приложим по отношение на срочно наетите служители на основание член 46 от Условията за работа на другите служители, срокът за подаване на жалбата е три месеца, считано от датата на съобщаване на решението на засегнатото от него лице, но не по-късно от датата на получаване на уведомителното писмо, когато актът е от индивидуален характер.

Страната, която се позовава на пропускане на срока, трябва да докаже на коя дата е започнал да тече съответният срок. В това отношение, макар пропускане на срока да не може да се докаже само с улики, които дават основание да се смята, че адресатът на решение се е запознал с него преди датата, на която той твърди, че това е станало, други обстоятелства освен официалното съобщаване на посоченото решение могат да бъдат доказателство за момента, в който той се е запознал с него. По-конкретно това може да бъде електронно писмо от жалбоподателя, от което по безспорен начин да личи, че същият се е запознал надлежно с решението преди твърдяната дата.

(вж. точки 38 и 39)

Позоваване на:

Съд на публичната служба — 7 октомври 2009 г., Pappas/Комисия, F‑101/08, точки 43, 44 и 51—53

2.      Да се позволи на срочно нает служител, допуснал предвидените в членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица преклузивни срокове да изтекат, без да оспори доклада за оценката си, да направи инцидентно оспорване на този доклад при обжалването на решение за прекратяване на договор, за приемането на което посоченият доклад е имал подготвителна роля, би било несъвместимо с принципите, на които се подчиняват способите за правна защита, въведени с Правилника за длъжностните лица, и би нарушило стабилността на тази система, както и принципа на правна сигурност, от който тя се ръководи.

(вж. точка 70)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 29 февруари 1996 г., Lopes/Съд, T‑547/93, точка 128; 27 септември 2006 г., Lantzoni/Съд, T‑156/05, точка 103

3.      Грешка в преценката е явна, когато тя може лесно да се установи и да бъде открита с оглед на критериите, в зависимост от които законодателят е искал да постави упражняването на правото на администрацията да взема решения, които подлежат на обжалване. За да се докаже съществуването на такава грешка, жалбоподателят трябва да представи доказателства, които са достатъчни, за да бъде оспорена правдоподобността на възприетите от администрацията преценки. Тези доказателства следователно не са достатъчни, ако може да се приеме, че оспорваната преценка на администрацията е вярна или валидна. Това важи в особена степен, когато съответното решение е опорочено от грешки в преценката, които, дори да бъдат взети предвид в тяхната съвкупност, остават незначителни по характера си, който не е могъл да предопредели решението на администрацията.

При уволнението поради професионална непригодност на срочно нает служител доказателствата ще се считат за недостатъчни, по-конкретно когато решението за прекратяване на договора на служителя е било одобрено единодушно, ако решението никога не е било оспорвано, ако служителят е бил ръководен, подложен на редовно наблюдение и постоянна и внимателна оценка от страна на ръководителите си и ако се установи, че резултатите от работата му и уменията му продължават да са недостатъчни и за него е трудно да поддържа необходимото за изпълнение на служебните му задължения равнище на сътрудничество. Впрочем ако служителят може с основание да поддържа, че не е могъл да изпълнява задоволително задълженията си поради наличието на морален тормоз или изтъкне, че лицето, което е упражнявало моралния тормоз, на който той е подложен, е участвало в изготвянето или приемането на решението, което го засяга, с цел да му навреди, той трябва при всяко положение да подкрепи твърденията си с доказателства, които ги потвърждават.

(вж. точки 73—77, 82 и 84)

Позоваване на:

Съд — 23 ноември 1978 г., Agence européenne d’intérims/Комисия, 56/77, точка 20

Първоинстанционен съд — 8 май 1996 г., Adia interim/Комисия, T‑19/95, точка 49; 12 декември 1996 г., AIUFFASS и AKT/Комисия, T‑380/94, точка 59; 12 февруари 2008 г., BUPA и др./Комисия, T‑289/03, точка 221; 21 май 2008 г., Belfass/Съвет, T‑495/04, точка 63; 6 юли 2000 г., AICS/Парламент, T‑139/99, точка 39

Съд на публичната служба — 24 февруари 2010 г., Menghi/ENISA, F‑2/09, точки 70 и 71; 24 март 2011 г., Canga Fano/Съвет, F‑104/09, точка 35