РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (първи състав)
12 декември 2013 година(*)
„Публична служба — Акредитирани парламентарни сътрудници — Предсрочно прекратяване на договора — Искане за съдействие — Психически тормоз“
По дело F‑129/12
с предмет жалба на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОAЕ по силата на член 106а от последния.
CH, акредитиран парламентарен сътрудник на Европейския парламент, с местожителство в Брюксел (Белгия), за която се явяват L. Levi, C. Bernard-Glanz и A. Tymen, avocats,
жалбоподател,
срещу
Европейски парламент, за който се явяват S. Alves и E. Танева, в качеството на представители,
ответник,
СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав),
състоящ се от: H. Kreppel, председател, E. Perillo и R. Barents (докладчик), съдии,
секретар: J. Tomac, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 9 юли 2013 г.,
постанови настоящото
Решение
1 С жалба, постъпила в секретариата на Съда на публичната служба на 31 октомври 2012 г., CH иска отмяна на решението на Европейския парламент от 19 януари 2012 г., с което се прекратява нейният договор като акредитиран парламентарен сътрудник, отмяна на решението от 15 март 2012 г., с което се отхвърля искането ѝ за съдействие, и доколкото е необходимо, отмяна на решенията, с които се отхвърлят административните жалби срещу тези решения, както и осъждане на Парламента да ѝ заплати обезщетение за вреди в размер на 120 000 EUR.
Правна уредба
2 Правната уредба по настоящото дело включва членове 12а и 24 от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“) и член 2, буква в), членове 127 и 130 и член 139, параграф 1, буква г) от Условията за работа на другите служители на Европейския съюз (наричани по-нататък „УРДС“).
3 Член 31, озаглавен „Справедливи и равни условия на труд“, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз предвижда:
„Всеки работник има право на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му“.
4 Член 41 от Хартата, озаглавен „Право на добра администрация“, гласи:
„1. Всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза безпристрастно, справедливо и в разумен срок.
2. Това право включва по-специално:
а) правото на всяко лице да бъде изслушвано преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него;
[…]“.
5 Член 9, параграф 2 от Правилника за дейността на Парламента, приложим към момента на настъпване на фактите, гласи:
„Поведението на членовете на ЕП се характеризира с взаимно уважение, основава се на ценностите и принципите, определени в учредителните текстове на Европейския съюз, зачита достойнството на Парламента и не нарушава нормалното протичане на парламентарната работа или реда и спокойствието в помещенията на Парламента. […]“.
6 Член 20, параграф 2 от Мерките за прилагане на дял VII от УРДС, приети с решение на Бюрото на Парламента от 9 март 2009 г. и последно изменени с решение на Бюрото на Парламента от 13 декември 2010 г. (наричани по-нататък „Мерките за прилагане“), предвижда:
„Когато сътрудникът, членът или обединението на членове на ЕП, които той подпомага, решат да прекратят договора предсрочно, сътрудникът или съответният член на ЕП изпраща писмено искане в този смисъл до компетентната служба на генералния секретариат, като уточнява съображението или съображенията, поради които се иска предсрочно прекратяване на договора.
След разглеждане на искането органът, оправомощен да сключва договори, прекратява договора на основание член 139, параграф 1, [буква] г) от [УРДС], като спазва предвидения срок на предизвестие, или на основание член 139, параграф 3 от [УРДС], като спазва предвидените условия“.
Обстоятелства в основата на спора
7 На 1 октомври 2004 г. жалбоподателката е назначена като парламентарен сътрудник от г‑н B., член на Парламента, по силата на договор, който е трябвало да изтече в края на парламентарния мандат 2004/2009 г. След края на мандата на г‑н B. през 2007 г. жалбоподателката е назначена като парламентарен сътрудник от друг член на Парламента, г‑жа P., считано от 1 декември 2007 г. до края на споменатия парламентарен мандат през 2009 г. Считано от 1 август 2009 г., жалбоподателката е назначена от Парламента като акредитиран парламентарен сътрудник по смисъла на член 5б от УРДС (наричан по-нататък „АПС“), за да подпомага г‑жа P. до края на парламентарния мандат 2009/2014 г. Договорът ѝ е предвиждал класиране в степен 14 на функционална група II.
8 Считано от 1 септември 2010 г., този договор е заменен с нов, съгласно който жалбоподателката е прекласирана в степен 11 на функционална група II.
9 Считано от 27 септември 2011 г., жалбоподателката излиза в отпуск по болест, който продължава до 19 април 2012 г.
10 На 26 октомври 2011 г. лекуващият лекар на жалбоподателката, д‑р A. G., издава свидетелство, с което удостоверява тревожно-депресивното ѝ състояние, рецидив на състоянието „натрапчиви мисли“, хранително разстройство, като се позовава на твърдението на жалбоподателката, че е жертва на психически тормоз на работното място. В становище от 20 ноември 2011 г., изпратено до д‑р A. G., д‑р Y. G., невропсихиатър, констатира продължаващо тревожно-депресивно разстройство. На 22 ноември 2011 г. д‑р J. de M., завеждащ отделение по медико-психологични експертизи в университетския болничен център Brugmann в Брюксел (Белгия), стига до заключението за синдром на реактивно изтощение и заявява, че тревожно-депресивното разстройство на жалбоподателката произтича от „преживян психически тормоз на работното място“.
11 На 28 ноември 2011 г. жалбоподателката информира консултативната комисия по проблемите на тормоза на работното място и неговото предотвратяване, създадена от Парламента (наричана по-нататък „консултативната комисия по проблемите на психическия тормоз“), за състоянието си и за поведението на г‑жа Р. спрямо нея. На 6 декември 2011 г. жалбоподателката се допитва до всички членове на споменатата комисия относно действията, които трябва да предприеме, за да подаде жалба за психически тормоз. С електронно писмо от 12 декември 2011 г. жалбоподателката препраща до всички членове на консултативната комисия по проблемите на психическия тормоз, както и до генералния секретар на Парламента, електронното писмо, изпратено в същия ден до г‑жа Р., в което описва здравословното си състояние в резултат на упражнения от последната тормоз. С електронно писмо от 21 декември 2011 г. жалбоподателката се обръща към председателя на споменатата комисия с молба за среща.
12 На 22 декември 2011 г. жалбоподателката, посредством съветниците си, подава искане за съдействие на основание член 24 от Правилника, в което твърди, че е жертва на психически тормоз от страна на г‑жа Р., и моли за приемането на мерки, забраняващи доближаването, както и за образуването на административно разследване.
13 На 6 януари 2012 г. г‑жа Р. изпраща до отдела за назначаване и преместване на персонала към Дирекция за развитие на човешките ресурси в рамките на Генерална дирекция за персонала на Генералния секретариат на Парламента писмено искане за прекратяване на договора на жалбоподателката. На 18 януари 2012 г. г‑жа Р. потвърждава това искане.
14 С решение от 19 януари 2012 г. договорът на жалбоподателката е прекратен, считано от 19 март 2012 г., поради загуба на доверие (наричано по-нататък „решението за уволнение“). Жалбоподателката е освободена от задължението да идва на работа, докато тече предизвестието. В писмото, придружаващо горното решение, ръководителят на компетентния отдел информира жалбоподателката, че на 18 януари 2012 г. е получено искане от страна на г‑жа Р. за прекратяване на договора ѝ. Г‑жа Р. считала, на първо място, че жалбоподателката не притежава необходимите компетентности, за да следи работата на парламентарните комисии, в които тя членува, и на второ място, че жалбоподателката понякога е имала недопустимо поведение както по отношение на нея, така и по отношение на други депутати и сътрудници. Поради тези причини г‑жа Р. не можела повече да гласува доверие на жалбоподателката да продължи да подпомага работата ѝ.
15 С писмо от 23 януари 2012 г. съветниците на жалбоподателката искат копие от искането за уволнение, изготвено от г‑жа Р. В отговор на тази молба компетентният отдел на Парламента им предоставя с писмо от 2 февруари 2012 г. неизчерпателен списък от примери, илюстриращи загубата на доверие между жалбоподателката и г‑жа Р.
16 С писмо от 7 февруари 2012 г. съветниците на жалбоподателката припомнят, че подаденото от нея искане за съдействие е оставено без отговор.
17 С писмо от 4 март 2012 г., изпратено до д‑р A. G., д‑р Y. G. установява влошаване на тревожно-депресивното разстройство на жалбоподателката поради, от една страна, непризнаването от Парламента на „преживения психически тормоз“, и от друга страна, в резултат на решението за уволнение.
18 С писмо от 15 март 2012 г. относно искането за съдействие, подадено от жалбоподателката, компетентният генерален директор на Парламента заявява, че не се произнася по това дали се прилага член 24 от Правилника, тъй като поради прекратяването на договора на жалбоподателката и продължителното ѝ отсъствие по болест това искане е станало безпредметно (наричано по-нататък „решението за отхвърляне на искането за съдействие“).
19 На 30 март 2012 г. жалбоподателката подава административна жалба на основание член 90, параграф 2 от Правилника срещу решението за уволнение. На 22 юни 2012 г. жалбоподателката подава административна жалба на същото основание срещу решението за отхвърляне на искането ѝ за съдействие.
20 С решение от 20 юли 2012 г. генералният секретар на Парламента частично уважава административната жалба срещу решението за уволнение, като взема решение да отложи датата на изтичане на договора на жалбоподателката за 20 юни 2012 г. поради удостоверения ѝ отпуск по болест до 19 април 2012 г. съгласно член 139, параграф 1, буква г), последно изречение от УРДС.
21 С решение от 8 октомври 2012 г. генералният секретар на Парламента отхвърля административната жалба срещу решението за отхвърляне на искането за съдействие.
Искания на страните
22 Жалбоподателката моли Съда на публичната служба:
– да отмени решението за уволнение,
– да отмени решението за отхвърляне на искането за съдействие,
– доколкото е необходимо, да отмени решението на генералния секретар на Парламента от 20 юли 2012 г., с което се отхвърля административната ѝ жалба от 30 март 2012 г. срещу решението за уволнение, и решението на генералния секретар на Парламента от 8 октомври 2012 г., с което се отхвърля административната ѝ жалба от 22 юни 2012 г. срещу решението за отхвърляне на искането ѝ за съдействие,
– да осъди Парламента да ѝ заплати сума в размер на 120 000 EUR като обезщетение за вреди,
– да осъди Парламента да заплати всички съдебни разноски.
23 Парламентът моли Съда на публичната служба:
– да отхвърли жалбата като неоснователна,
– да осъди жалбоподателката да заплати всички съдебни разноски.
От правна страна
По искането за отмяна на решенията за отхвърляне на административните жалби
24 Според постоянната съдебна практика исканията за отмяна, които формално са насочени срещу решение, с което се отхвърля административна жалба, в случаите, когато това решение няма самостоятелно съдържание, водят до сезирането на Съда на публичната служба с акта, срещу който е насочена административната жалба (вж. в този смисъл Решение на Съда от 17 януари 1989 г. по дело Vainker/Парламент, 293/87, точка 8, Решение на Съда на публичната служба от 9 юли 2009 г. по дело Hoppenbrouwers/Комисия, F‑104/07, точка 31). При тези условия, тъй като решението от 20 юли 2012 г., с което се отхвърля административната жалба от 30 март 2012 г. срещу решението за уволнение, както и решението от 8 октомври 2012 г. за отхвърляне на административната жалба от 22 юни 2012 г. срещу решението, с което се отхвърля искането за съдействие, нямат самостоятелно съдържание, искането за отмяна трябва да се приеме за насочено само срещу решението за уволнение и решението за отхвърляне на искането за съдействие.
По исканията за отмяна на решението за уволнение и на решението за отхвърляне на искането за съдействие
Доводи на страните
– Доводи на жалбоподателката
25 Според жалбоподателката е съществувала пряка връзка между разглеждания тормоз, упражняващото тормоза лице и решението за уволнение, тъй като това решение се е основало на искането на упражняващото тормоза лице, г‑жа Р. Жалбоподателката отбелязва, че фактическият състав на тормоза е бил точно и прецизно описан и, доколкото е възможно, документиран в искането за съдействие и в административните жалби, така че г‑жа Р. не е можела да претендира, че не е била в течение на тази ситуация. Колкото до поведението на г‑жа Р., жалбоподателката подчертава, че същата показвала постоянно недоволство, което се изразявало в системно опетняване на опита и уменията ѝ, постоянни обидни и неконструктивни критики в нейно присъствие или пред трети лица, както и непрекъснато поставяне под съмнение на работата ѝ. Според жалбоподателката не само качеството на нейната работа било поставяно под съмнение, но също така и качеството на личността и достойнството ѝ.
26 На следващо място, жалбоподателката привежда конкретни примери за неправомерното според нея поведение на г‑жа Р. по отношение на нея, по-специално за опетняване пред трети лица. Жалбоподателката прави извода, че по силата на Решение на Съда на публичната служба от 24 февруари 2010 г. по дело Menghi/ENISA (F‑2/09) решението за уволнение е опорочено от злоупотреба с власт и трябва да бъде отменено. На практика това решение не било взето с цел г‑жа Р. да се раздели със сътрудник, загубил доверието ѝ, а с цел да се „освободи“ от сътрудник, чието искане за съдействие можело да бъде в неин ущърб. Жалбоподателката добавя, че именно органът, оправомощен да сключва договори (наричан по-нататък „ООСД“), който е сезиран с искане за уволнение, е трябвало да прецени действителността на съображенията, изтъкнати от г‑жа Р. ООСД не можел да се ограничи до утвърждаването на всяко едно искане за уволнение от страна на член на ЕП срещу негов сътрудник, a fortiori когато последният е подал искане за съдействие. Относно решението за отхвърляне на административната жалба срещу решението за уволнение жалбоподателката отбелязва, че Парламентът не само е отказал да отмени явно опорочено от злоупотреба с власт решение, но и не е изпълнил задължението си за мотивиране, като е пренебрегнал предоставените не без основание улики и като се е въздържал да се произнесе по въпроса за злоупотребата с власт. Жалбоподателката отбелязва също, че като е оставил в сила решението за уволнение, впоследствие Парламентът е имал възможност да оправдае решението за отхвърляне на искането за съдействие с довода, че уволнението го е направило безпредметно. Накрая, решението за уволнение трябвало също да бъде отменено, тъй като нарушавало член 12а от Правилника и гаранцията, която тази разпоредба предоставя на длъжностните лица, които дават показания относно факти, свързани с тормоз.
27 Що се отнася до явната грешка в преценката, жалбоподателката възразява срещу съображенията, приведени в подкрепа на решението за уволнение, и отказа на Парламента да признае тази грешка. Жалбоподателката припомня, че след близо две години сътрудничество г‑жа Р. взела решение да я задържи на служба след изтичане на първия ѝ договор. Относно приведения в подкрепа на решението за уволнение довод за недопустимо поведение от страна на жалбоподателката по отношение на нейните колеги, същата отбелязва, че не са били представени никакви доказателства в подкрепа на това твърдение.
28 Относно решението за отхвърляне на искането за съдействие жалбоподателката посочва Решение на Съда на публичната служба от 8 февруари 2011 г. по дело Skareby/Комисия (F‑95/09) и подчертава, че решението за уволнение само по себе си не прави безпредметно искането за съдействие. При все че приема, че интересът от исканите мерки за забрана на доближаването е отпаднал в резултат на уволнението, тя поддържа, че член 24 от Правилника бил приложим спрямо АПС и че следователно не можело да ѝ се откаже съдействие, а оттам и образуването на разследване.
– Доводи на Парламента
29 Като начало Парламентът изтъква няколко съображения, свързани със статута на АПС. Най-напред той поддържа, че съдебната практика за прекратяването на договорите на срочно наети служители по член 2, буква в) от УРДС може да се прилага по аналогия спрямо уволняването на АПС, тъй като взаимното доверие е общ основен елемент за двата вида договори. В тази връзка Парламентът се позовава на Решение на Първоинстанционния съд от 17 октомври 2006 г. по дело Bonnet/Съд (T‑406/04) и на Решение на Съда на публичната служба от 7 юли 2010 г. по дело Tomas/Парламент (F‑116/07, F‑13/08 и F‑31/08). Относно процедурата по прекратяване на договор на основание член 139, параграф 1, буква г) от УРДС и член 20, параграф 2 от Мерките за прилагане Парламентът пояснява, че когато компетентният ООСД получи от страна на член на ЕП искане за предсрочно прекратяване на договор на АПС поради загуба на доверие, той може само да отбележи тази загуба на доверие и да уважи искането за уволнение. Всъщност ООСД не притежавал никаква свобода на преценка относно изпълнението на това искане. Що се отнася до разглеждането на споменатото искане от ООСД, предвидено в член 20, параграф 2, втора алинея от Мерките за прилагане, Парламентът уточнява, че ставало въпрос единствено за административно обработване с цел подготвяне на уволнението, както и за прилагане на процедурата при спазване на срока на предизвестие, предвиден в член 139, параграф 1, буква г) от УРДС. Следователно, отново според Парламента, ООСД не притежавал никаква свобода на преценка относно изпълнението на искането за уволнение на АПС, основаващо се на загуба на доверие. Поради това ООСД имал обвързана компетентност за целите на прекратяването на договора на жалбоподателката, действайки по искане на г‑жа Р., мотивирано със загубата на доверие, което е задължително за продължаването на професионалните отношения между нея и жалбоподателката.
30 Относно злоупотребата с власт и психическия тормоз Парламентът отбелязва, че твърденията и обвиненията на жалбоподателката не са подкрепени с никакви документи или доказателства, които да дадат възможност да се установи тяхната достоверност, както и че твърдението ѝ, че решението за уволнение било опорочено от злоупотреба с власт поради това, че е било взето с цел психически тормоз, трябва да бъде отхвърлено като неоснователно. Парламентът добавя, че обстоятелството, че приложените към жалбата медицински доклади удостоверяват, че тревожно-депресивното разстройство на жалбоподателката произтичало от „преживян психически тормоз на работното място“, не позволява да се установи съществуването на такъв тормоз, тъй като тези доклади са били изготвени въз основа на субективното описание от страна на жалбоподателката на условията ѝ на труд. Парламентът отбелязва също, че г‑жа Р. се свързала с компетентния отдел за първи път между 28 ноември и 5 декември 2011 г. във връзка с процедурата, по която да уволни жалбоподателката, тоест много преди подаването на искането за съдействие. Следователно, отново според Парламента, ООСД не бил приел решението за уволнение с цел да се „освободи“ от жалбоподателката в резултат на подаването на искането ѝ за съдействие. Накрая, Парламентът възразява срещу твърдяната липса на мотиви в решението за отхвърляне на административната жалба срещу решението за уволнение.
31 Относно явната грешка в преценката Парламентът подчертава, че жалбоподателката, която отговаряла за оценката на целесъобразността да се внесат изменения в документите относно Агенцията на Европейския съюз за мрежова и информационна сигурност (ENISA), не e доказала, че предлаганите изменения са били „вносими“. Следователно жалбоподателката не доказала, че ООСД е допуснал такава грешка. На следващо място, в решението за уволнение Парламентът не бил обвинил жалбоподателката в лошо проследяване на работата на Комисията по икономически и парични въпроси. В това отношение Парламентът подчертава, че от жалбоподателката, която е била във функционална група II, се изисквало основно да изпълнява функции, свързани със съставителска и съветническа дейност. В писмото от 2 февруари 2012 г. ООСД обаче отбелязва, че макар жалбоподателката да „[била] способна да изпълнява секретарски задачи, тя не показ[вала] способност за политическа проницателност […], необходима за да може […] ефикасно да сътрудничи на [г‑жа Р.] в проследяването на [работата] на парламентарните комисии“.
32 Относно решението за отхвърляне на искането за съдействие Парламентът отбелязва най-напред, че членове 12а и 24 от Правилника не са приложими спрямо членовете на ЕП. На следващо място, Парламентът поддържа, че отхвърлянето на искането за образуване на административно разследване се основава на две съображения: от една страна, на факта, че това искане е станало безпредметно вследствие на уволнението на жалбоподателката, и от друга страна, на неприложимостта на член 24 от Правилника спрямо членовете на ЕП. Следователно Парламентът счита, че ООСД не може да уважи искането за съдействие. Поради това, отново според Парламента, основанието, изведено от нарушение на член 24 от Правилника, трябва да бъде отхвърлено. Парламентът добавя, че възстановяването на жалбоподателката на работа при всички случаи е изключено, тъй като съгласно член 5а от УРДС самите членовете на ЕП искат от администрацията да наеме избраните от тях сътрудници.
Преценка на Съда на публичната служба
– По прекратяването на договора на жалбоподателката
33 Съгласно член 41, параграф 2, буква а) от Хартата всяко лице има право да бъде изслушвано, преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него.
34 Безспорно е, че в настоящия случай решението за уволнение съставлява индивидуална мярка, която има неблагоприятни последици за жалбоподателката.
35 Впрочем от преписката е видно, че ООСД не е изслушал жалбоподателката, преди да прекрати договора ѝ. На въпрос в тази връзка, зададен в съдебното заседание, Парламентът изрично потвърждава този факт.
36 Според Парламента, видно от съдебната практика, свързана с прекратяването на договори на срочно наети служители на основание член 2, буква в) от УРДС, която според него може да се приложи по аналогия и за уволняването на АПС, ООСД не е длъжен да изслуша АПС, преди да приеме решение за прекратяване на договора му.
37 Доколкото Парламентът се позовава на практиката на Съда на публичната служба и на Общия съд, съгласно която, когато се вземе решение за уволнение, мотивирано със загуба на доверие, заинтересованото лице не разполага с процесуални гаранции, като например правото да бъде изслушано в рамките на административното производство, е достатъчно да се отбележи, че от влизането в сила на Договора от Лисабон на 1 декември 2009 г. следва да се отчитат разпоредбите на Хартата, които имат същата правна сила като Договорите.
38 За да може обаче нарушаването на правото на изслушване в настоящия случай да доведе до отмяна на решението за уволнение, трябва също така да се провери дали резултатът от производството би могъл да бъде различен при липсата на този порок. Съдът на публичната служба ще разгледа този въпрос в точка 48 от настоящото решение.
39 На следващо място, трябва да се разгледа доводът на Парламента, че когато компетентният ООСД получи искане от страна на член на ЕП за предсрочно прекратяване на договор на АПС поради загуба на доверие, то същият може само да отбележи тази загуба на доверие и да уважи искането за уволнение, тъй като този орган не разполага с никаква свобода на преценка относно изпълнението на това искане.
40 В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно член 20, параграф 2 от Мерките за прилагане членът на ЕП, който иска прекратяването на договора на АПС, е длъжен да „уточн[и] съображението или съображенията“ и че съгласно втора алинея ООСД прекратява договора „след разглеждане на искането“. Следователно от тази разпоредба е видно, че ООСД е длъжен най-малкото да разгледа законосъобразността на искането за прекратяване. В противен случай задължението, по силата на което членът на ЕП трябва да „уточн[и]съображението или съображенията“, и задължението на ООСД да разгледа искането, биха били безсмислени.
41 Следователно, без да е необходимо произнасяне относно обхвата на разглеждането на искането от страна на ООСД по силата на член 20, параграф 2 от Мерките за прилагане, е достатъчно да се приеме за установено, че текстът на този член изисква ООСД да провери дали евентуално изтъкнатото съображение в това отношение не нарушава по своята същност основните права (вж. в този смисъл Решение по дело Bonnet/Съд, посочено по-горе, точка 52) и разпоредбите, регламентиращи трудовоправните отношения между Съюза и неговите служители, тълкувани в светлината на тези права. В тази връзка следва да се отбележи, че в съдебното заседание Парламентът заявява, че в рамките на разглеждането, предвидено в споменатия член, действително проверява дали искането за прекратяване на договора зачита основните права.
42 От това следва, че ООСД действително е бил длъжен да провери дали съществува връзка между искането на г‑жа Р. от 6 януари 2012 г. да прекрати договора на жалбоподателката и факта, че на 22 декември 2011 г. последната е подала искане за съдействие съгласно член 24 от Правилника, чийто предмет е твърденият психически тормоз от страна на г‑жа Р. спрямо нея и образуването на административно разследване.
43 В това отношение Парламентът подчертава, че такава възможност е била изключена, поради това че г‑жа Р. се е свързала с компетентните служби между 28 ноември и 5 декември 2011 г., за да получи информация за договора на жалбоподателката, тоест много преди последната да подаде искането си за съдействие. Трябва обаче да се констатира, че Парламентът не е представил никакво доказателство в тази връзка.
44 На следващо място, е безспорно, че на 6 януари 2012 г., а именно датата, на която г‑жа Р. е поискала прекратяване на договора на жалбоподателката, ООСД е бил запознат с медицинските свидетелства, предоставени от жалбоподателката, от които е видно недвусмислено, че според консултираните лекари разстройството на същата, наложило излизането ѝ в отпуск по болест от 27 септември 2011 г., е било породено от тормоза, преживян на работното ѝ място. Безспорен е също така и фактът, че на 12 декември 2011 г. жалбоподателката е изпратила електронно писмо до г‑жа Р., с което я уведомява за нейното пренапрежение „в резултат на ежедневния тормоз, чиято жертва [била] от [нейна] страна“, и че на същия ден жалбоподателката е изпратила копие от това електронно писмо до генералния секретар на Парламента и до консултативната комисия по проблемите на психическия тормоз. Накрая, следва да се констатира, че на 19 декември 2011 г. г‑жа Р. е изпратила електронно писмо до компетентната служба, с което я уведомява за електронното писмо на жалбоподателката от 12 декември 2011 г., което по мнение на г‑жа Р. е „много обидно“. Със същото това електронно писмо г‑жа Р. иска да получи и информация относно условията и реда за прекратяване на договорите на АПС.
45 Съдът на публичната служба счита, че взети като цяло, горепосочените факти е трябвало да накарат ООСД в рамките на разглеждането по силата на член 20, параграф 2 от Мерките за прилагане да провери дали искането за прекратяване на договора на жалбоподателката е можело да има връзка с искането за съдействие, подадено от същата на 22 декември 2011 г. Макар да се признава трудното и деликатно естество на това разглеждане, ООСД е можел, постъпвайки по този начин, да гарантира напълно в настоящия случай спазването на член 31, параграф 1 от Хартата, съгласно който всеки работник има право на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му.
46 Следва да се приеме за установено обаче, съгласно заявеното от Парламента в съдебното заседание, че след като на 6 януари 2012 г. получава искането на г‑жа Р. за прекратяване на договора на жалбоподателката, ООСД не разглежда споменатото искане и изчаква потвърждаването му на 18 януари 2012 г. Съдът на публичната служба счита също така, че пропускът на ООСД да извърши предвиденото по член 20, параграф 2 от Мерките за прилагане разглеждане на искането за уволнение се потвърждава от обстоятелството, че договорът на жалбоподателката е бил прекратен на следващия ден след потвърждаването на искането, а именно на 19 януари 2012 г., при това въпреки пълното знание от страна на ООСД, че жалбоподателката е в отпуск по болест.
47 Следователно е очевидно, че след като г‑жа Р. внася искането си, ООСД не е извършил дори минимална проверка, за да се увери дали в настоящия случай са били спазени разпоредбите член 139, параграф 1, буква г), последно изречение от УРДС, съгласно които двумесечният срок на предизвестието, на който е имала право жалбоподателката, е трябвало да спре да тече до 19 април 2012 г. Съдът на публичната служба констатира също така, че едва в отговор от 20 юли 2012 г. на административната жалба от 30 март 2012 г. ООСД поправя тази грешка.
48 Накрая, следва да се разгледа и въпросът дали изслушването на жалбоподателката преди приемането на решението за уволнение би могло да доведе до друг резултат. В това отношение Съдът на публичната служба счита, че ако жалбоподателката е била изслушана, ООСД е щял да получи повече информация, за да разгледа дали искането за прекратяване на договора ѝ може да има връзка с искането за съдействие на същата, и както бе отбелязано в точка 45 от настоящото решение, да гарантира по този начин напълно спазването на член 31, параграф 1 от Хартата.
49 Следователно, като приема решението за уволнение, ООСД не е изпълнил, предвид обстоятелствата в случая, задълженията си по силата на член 31, параграф 1 и член 41, параграф 2, буква а) от Хартата, както и на член 20, параграф 2 от Мерките за прилагане. Поради това посоченото решение следва да се отмени.
– По отхвърлянето на искането за съдействие
50 Най-напред следва да се разгледа доводът на Парламента, че член 12а от Правилника не е приложим спрямо членовете на тази институция и че поради това Парламентът не може да уважи искането за съдействие, подадено от жалбоподателката.
51 Този довод трябва да се отхвърли. Макар несъмнено да е вярно, че член 12а, параграф 1 от Правилника се прилага само за длъжностните лица, вярно е също, че вторият параграф от тази разпоредба се отнася за „длъжностно лице, което е станало жертва на психически тормоз“, без да има каквото и да било уточнение относно източника на тормоза. Следователно първият параграф на тази разпоредба сам по себе си не забранява на Парламента да действа, когато лицето, за което се предполага, че упражнява тормоза, е член на тази институция.
52 На следващо място, трябва да се разгледа доводът на Парламента, че искането за съдействие, подадено на 22 декември 2011 г., е станало безпредметно вследствие на прекратяването на договора на жалбоподателката.
53 Съдът на публичната служба счита, че този довод е непонятен. Всъщност, ако преди датата на прекратяване на договора жалбоподателката действително е била жертва на тормоз от страна на г‑жа Р., тези факти биха били установени и прекратяването на договора при това положение не би могло да ги заличи. Ако се предположи, че Парламентът възнамерява с този довод да изтъкне, че задължението за оказване на съдействие престава да съществува в момента на прекратяване на функциите на съответното длъжностно лице, то такова тълкуване е явно несъвместимо с целта и обхвата на споменатото задължение. Всъщност с оглед на член 31, параграф 1 от Хартата, съгласно който „[в]секи работник има право на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му“, следва да се отбележи, че замисълът на задължението за съдействие не е единствено интересът на службата, а също така, както е видно от текста на този член, и този на заинтересованото лице. Това важи още повече когато искането за съдействие идва от длъжностно лице, което твърди, че е жертва на психически тормоз, последиците от който могат да просъществуват и след прекратяването на функциите му. Освен това Парламентът заявява в съдебното заседание, че доводът, че искането за съдействие е станало безпредметно поради самия факт на прекратяване на договора на жалбоподателката, не е бил добре формулиран.
54 Парламентът твърди също, че в настоящия случай член 24 от Правилника не е приложим, тъй като лицето, за което се твърди, че упражнява тормоз, е член на ЕП.
55 В това отношение е достатъчно да се приеме, че този довод се основава на явно неправилен прочит на член 24 от Правилника. Всъщност съгласно текста на този член целта му е да защити длъжностните лица от действията на трети лица. В настоящия случай лицето, за което се твърди, че упражнява тормоз, е член на ЕП, който, поради това че не е част от персонала на Парламента, има качеството на трето лице спрямо твърдяната жертва на поведението си.
56 Парламентът твърди също, че член 24 от Правилника не може да се приложи в случая на г‑жа Р., тъй като Парламентът не разполага с никакви принудителни средства по отношение на членовете си.
57 Този довод също свидетелства за явно неправилен прочит на този член. Всъщност, доколкото става въпрос за защита на длъжностно лице срещу действията на трети лица и тъй като институциите по принцип не разполагат с принудителни средства срещу такива лица, Правилникът предвижда задължението за съдействие, което позволява на администрацията да оказва съдействие на длъжностното лице в търсенето му на защита с правните средства на държавата членка, в която са били извършени незаконосъобразните действия.
58 Накрая, без да е необходимо да се изразява становище относно изтъкнатия от Парламента в съдебното заседание довод, че г‑жа Р. поради качеството си на член на ЕП не можела да бъде разглеждана като трето лице спрямо жалбоподателката, следва да се припомни, че съгласно член 9, параграф 2 от Правилника за дейността на Парламента, приложим към момента на настъпване на фактите, „поведението на членовете на ЕП се характеризира с взаимно уважение, основава се на ценностите и принципите, определени в учредителните текстове на Европейския съюз […] [и] зачита достойнството на Парламента […]“. Следователно нищо не е пречило на Парламента, като се позове на цитираната по-горе разпоредба, да прикани г‑жа Р. да сътрудничи в рамките на административно разследване, за да провери твърдяното поведение на тормоз от страна на последната, на което жалбоподателката поддържа, че е жертва.
59 За изчерпателност Съдът на публичната служба изтъква, че тълкуването, което Парламентът прави на членове 12а и 24 от Правилника по отношение на правната уредба на договорите на АПС, съгласно което ООСД не би могъл нито да образува административно разследване, за да разгледа случай на психически тормоз, за който се твърди, че е упражнен от лице, член на ЕП, нито да окаже съдействие на АПС срещу действията на такъв член на ЕП, би довело до лишаване на споменатите разпоредби от всякакво полезно действие и до изключване в настоящия случай на всякаква, дори ограничена форма на контрол върху законосъобразността на решенията за уволнение и за отхвърляне на искането за съдействие. Съдът на публичната служба счита, че такова тълкуване е в явно противоречие с член 31, параграф 1 от Хартата, който изрично гласи, че всеки работник има право на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му.
60 Следователно решението за отхвърляне на искането за съдействие трябва да бъде отменено.
61 Тъй като решението за уволнение и решението за отхвърляне на искането за съдействие са отменени, не е необходимо да се разглеждат останалите основания.
По искането за обезщетение
Доводи на страните
62 Жалбоподателката моли Парламентът да бъде осъден да ѝ изплати обезщетение за нанесените медицински, финансови и неимуществени вреди, които е претърпяла в резултат на решенията за уволнение и за отхвърляне на искането за съдействие, в общ размер ex æquo et bono на 120 000 EUR.
63 Парламентът моли за отхвърляне на това искане.
Съображения на Съда на публичната служба
64 В самото начало следва да се отбележи, че като се имат предвид писмените изявления и доводите на жалбоподателката, исканото от нея обезщетение за претърпени медицински, финансови и неимуществени вреди трябва да се възприема като искане за парично обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от увреждането на нейното здраве и уронването на достойнството и професионалната ѝ репутация вследствие на разглежданите решения. В тази връзка следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика със самата отмяна на незаконосъобразен акт може да се поправи по подходящ начин и по принцип в достатъчна степен всяка неимуществена вреда, която може да е настъпила вследствие на този акт (Решение на Съда по дело Hochbaum и Rawes/Комисия, 44/85, 77/85, 294/85 и 295/85, точка 22, Решение на Първоинстанционния съд от 9 ноември 2004 г. по дело Montalto/Съвет, T‑116/03, точка 127, Решение на Съда на публичната служба от 8 май 2008 г. по дело Suvikas/Съвет, F‑6/07, точка 151), освен ако жалбоподателят не докаже, че е претърпял неимуществена вреда, която не произтича от незаконосъобразността, дала основание за отмяната, и не може да бъде напълно поправена с тази отмяна (вж. в този смисъл Решение на Съда от 7 февруари 1990 г. по дело Culin/Комисия, C‑343/87, точки 27 и 28, Решение на Първоинстанционния съд от 6 юни 2006 г. по дело Girardot/Комисия, T‑10/02, точка 131).
65 Съдът на публичната служба припомня, че без съмнение чувството за несправедливост и терзанията, които предизвиква за дадено лице необходимостта да води досъдебно, а след това и съдебно производство, за да бъдат признати правата му, съставлява вреда, която произтича от самия факт, че администрацията е допуснала незаконосъобразни действия. С оглед на това, че тези вреди подлежат на обезщетение, когато не са компенсирани от удовлетворението, произтичащо от отмяната на обжалваните решения (вж. в този смисъл Решение на Съда на публичната служба от 11 юли 2013 г. по дело CC/Парламент, F‑9/12, точка 128), като отчита подлежащите на особена критика условия, при които са взети решенията за уволнение и за отхвърляне на искането за съдействие, Съдът на публичната служба приема, че в конкретните обстоятелства по настоящия случай справедливата преценка на неимуществената вреда, претърпяна от жалбоподателката, налага той да определи ex æquo et bono обезщетение на споменатата част от вредата в размер на 50 000 EUR.
66 От всичко изложено по-горе следва, че Парламентът трябва да бъде осъден да изплати на жалбоподателката сумата от 50 000 EUR.
По съдебните разноски
67 Съгласно член 87, параграф 1 от Процедурния правилник, без да се засяга действието на другите разпоредби на дял II, осма глава от посочения правилник, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Съгласно параграф 2 от същия член, когато справедливостта изисква това, Съдът на публичната служба може да реши дадена страна, макар и загубила делото, да бъде осъдена да заплати само частично съдебните разноски и дори да не бъде осъдена за тях.
68 От изложените в настоящото решение съображения следва, че Парламентът е загубил делото. Освен това жалбоподателката изрично е поискала Парламентът да бъде осъден да заплати съдебните разноски. Тъй като обстоятелствата в конкретния случай не обосновават прилагането на разпоредбите на член 87, параграф 2 от Процедурния правилник, Парламентът трябва да понесе направените от него съдебни разноски и се осъжда да заплати съдебните разноски, направени от жалбоподателката.
По изложените съображения
СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(първи състав)
реши:
1) Отменя решението на Европейския парламент от 19 януари 2012 г., с което се прекратява договорът на СН като акредитиран парламентарен сътрудник.
2) Отменя решението на Европейския парламент от 15 март 2012 г., с което се отхвърля искането за съдействие на СН от 22 декември 2011 г.
3) Осъжда Европейския парламент да заплати на СН сумата от 50 000 EUR.
4) Осъжда Европейския парламент да понесе направените от него съдебни разноски, както и тези на СН.
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 12 декември 2013 година.