ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑Н М. POIARES MADURO
представено на 31 януари 2008 година(1)
Дело C‑303/06
S. Coleman
срещу
Attridge Law
и
Steve Law
(Преюдициално запитване, отправено от Employment Tribunal, London South (Обединеното кралство)
1. Това преюдициално запитване от South London Employment Tribunal за първи път повдига важния въпрос за обхвата на Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите(2) (наричана по-нататък „директивата“). Този съд иска да се установи дали съдържащата се в директивата забрана на дискриминация обхваща и случаите, когато определена служителка е третирана по-малко благоприятно, отколкото нейните колеги, тъй като макар самата тя да няма увреждания, е свързана с лице с увреждания.
I – Фактите по спора и преюдициалните въпроси
2. Ищцата по главното производство г‑жа Sharon Coleman работи от 2001 г. като юридически секретар за лондонската адвокатска кантора Attridge Law, един от съдружниците в която е г‑н Steve Law. През 2002 г. тя ражда син, който има увреждания; той страда от бронхомалация и вродена аномалия на ларинкса. Тя полага основните грижи за него.
3. На 4 март 2005 г. ищцата приема да напусне работа по свое желание и съответно спира да работи за Attridge Law. На 30 август 2005 г. тя предявява иск срещу бившите си работодатели, с който поддържа, че фактически е била уволнена („constructive dismissal“) и че срещу нея е допусната дискриминация, основана на увреждане. Тя твърди, че е била третирана по-малко благоприятно, отколкото служителите с деца без увреждания и че поведението спрямо нея я е поставило във враждебна среда. Сред примерите за дискриминационно третиране, което тя твърди, че е претърпяла, е отказът на нейните работодатели да я възстановят на заеманата дотогава длъжност след завръщането ѝ от отпуск по майчинство; определянето ѝ като „мързелива“, когато поискала да ползва свободно време, за да се грижи за детето си, и отказът да ѝ се предостави същото гъвкаво работно време като на колегите ѝ с деца без увреждания; заявили ѝ, че използва „проклетото дете“ („fucking child“), за да манипулира условията на труд; взели дисциплинарни мерки срещу нея и не разгледали надлежно официално подадената от нея жалба за лошо третиране.
4. Г‑жа Coleman се позовава на приложимия национален закон, Disability Discrimination Act 1995 (Закон от 1995 г. относно дискриминацията, основана на увреждане), и на директивата. Според доводите ѝ целта на директивата е да се забрани дискриминацията не само срещу самите лица с увреждания, но и срещу лица, които са жертва на дискриминация, защото са свързани с лице с увреждания. По-нататък според нея Employment Tribunal трябва да тълкува Закона относно дискриминацията, основана на увреждане, в съответствие с директивата и следователно да предостави защита срещу дискриминацията поради свързаност. Ответниците в главното производство твърдят, че този закон защитава единствено лицата с увреждания и че директивата не обхваща дискриминацията поради свързаност.
5. Искът на г‑жа Coleman може да бъде уважен само ако директивата трябва да се тълкува в смисъл, че забранява дискриминацията поради свързаност. Затова Employment Tribunal не пристъпва към установяване на фактите и разглеждане на делото по същество, а спира производството по тази част от иска и провежда предварително съдебно заседание само по въпроса дали е налице забрана на дискриминацията поради свързаност. След съдебното заседание съдът спира производството и поставя на Съда следните въпроси:
„1) В рамките на забраната за всяка форма на дискриминация, основана на увреждане, директивата защитава ли от пряка дискриминация и от тормоз единствено самите лица с увреждания?
2) При отрицателен отговор на първия въпрос, директивата защитава ли служители, които макар да нямат увреждания, са третирани по-малко благоприятно или са подложени на тормоз поради тяхната връзка с лице с увреждания?
3) Когато работодател третира служител по-малко благоприятно, отколкото третира или е третирал други служители, и е доказано, че причината за третирането на служителя е в това, че той има син с увреждания, за когото се грижи, посоченото третиране представлява ли пряка дискриминация, която противоречи на утвърдения в директивата принцип на равно третиране?
4) Когато работодател подлага на тормоз служител и е доказано, че причината за третирането на служителя е в това, че той има син с увреждания, за когото се грижи, този тормоз противоречи ли на утвърдения в директивата принцип на равно третиране?“
II – Анализ
6. Четирите въпроса, които Employment Tribunal отправя до Съда, се свеждат до един-единствен правен въпрос: директивата защитава ли лица без увреждания, които са обект на пряка дискриминация и/или тормоз на работното място, тъй като са свързани с лице с увреждания?
7. Директивата е приета на основание член 13 ЕО, който е въведен в Договора за ЕО с Договора от Амстердам и гласи следното: „Без да се засягат останалите разпоредби от настоящия договор и в рамките на правомощията, които той поверява на Общността, Съветът, като се произнася с единодушие по предложение на Комисията и след консултиране с Европейския парламент, може да приеме необходимите действия за борба с всяка дискриминация, основана на пола, на расовия или етнически произход, на религията или убежденията, на увреждане, възраст или сексуална ориентация“. Първо трябва да се отбележи, че в член 13 ЕО са посочени конкретни основания за дискриминация, които се разглеждат като подозрителни основания, или — ако заемем термина от американското конституционно право — като „подозрителни категории“ („suspect classifications“)(3), и които са предмет на общностното антидискриминационно законодателство. Съгласно тази широка разпоредба може да се приемат законодателни мерки с цел борба с дискриминацията на изброените основания. Макар че Съветът има широко право на преценка относно приемането на подходящи мерки предвид конкретните обстоятелства и конкретната социална среда, член 13 ЕО не може да се тълкува в смисъл, че допуска приемането на законодателни мерки, несъвместими с целта и духа на Договора и с пределите на защитата, която неговите автори са възнамерявали да предоставят. Следователно приетите на основание член 13 ЕО законодателни мерки трябва да се тълкуват в светлината на целите на самия член 13(4).
8. Член 13 ЕО е израз на значението на принципите на равно третиране и на недопускане на дискриминация в общностния правен ред. В този смисъл при тълкуването както на този член, така и на приетата на негово основание директива, трябва да се вземе предвид практиката на Съда във връзка с тези принципи(5). Член 1 от самата директива предвижда, че целта ѝ е „да регламентира основната рамка за борба с дискриминацията […] с оглед прилагането в държавите-членки на принципа за равно третиране“ (курсивът мой). Практиката на Съда е ясна, що се отнася до значението на равното третиране и недопускането на дискриминация в общностния правен ред. Равенството е не само политически идеал и стремеж, но и един от основните принципи на общностното право(6). Както постановява Съдът в Решение по дело Mangold, директивата определя практическите правила за прилагането на принципа на равенството(7). За да се определи в какво се състои изискването за равенство във всеки отделен случай, трябва да се припомнят ценностите, на които равенството се опира, а именно човешкото достойнство и самостоятелността на личността.
9. От гледна точка на човешкото достойнство минималното изискване е да се признае, че всички хора са еднакво ценни. Животът на всекиго е ценност поради самия факт, че става дума за човешки същества, и ничий живот не е по-ценен от живота на другиго. Както неотдавна ни напомни Роналд Дуоркин, дори когато сме изправени пред дълбоко несъгласие по въпросите на политическата етика, структурата на политическите институции и функционирането на нашите демократични държави, пак запазваме общата си привързаност към този основен принцип(8). Ето защо с действията си хората и политическите институции не трябва да поставят под съмнение присъщата стойност на всеки човешки живот. Друга ценност, която има значение в случая, е самостоятелността на личността. Тя изисква всеки да има право да определя хода на своя живот и да го следва чрез свободен избор между различни полезни възможности(9). Упражняването на самостоятелност предполага хората да разполагат с набор от полезни възможности, между които да избират. Когато действаме като самостоятелни личности и правим избор как искаме да протече животът ни, „личното ни достойнство и чувство за чест и самоуважение добиват практическо измерение“(10).
10. Целта на член 13 ЕО и на директивата е да се защитят достойнството и самостоятелността на хората от подозрителните категории. Най-очевидният начин да се накърни достойнството и самостоятелността на даден човек е нападките да се насочат пряко срещу него, защото има подозрителен признак. Когато някой е третиран по-малко благоприятно поради причини като религиозни убеждения, възраст, увреждане или сексуална ориентация, се застрашава особената и неповторима ценност, която всеки има поради самия факт, че е човек. Признаването, че всички човешки същества са еднакво ценни, означава да не се вземат предвид подобен род съображения, когато на определен човек се възлага тежест или се отнема предимство. Другояче казано, това са признаци, които не трябва да имат значение при преценката може ли някой да бъде подложен на по-малко благоприятно третиране, или не.
11. По подобен начин зачитането на самостоятелността на личността означава хората да не бъдат лишавани от полезни възможности в областите от основно значение за техния живот поради принадлежността си към някоя от подозрителните категории. Достъпът до заетост и професионалното развитие имат основно значение за всеки човек не само като средство да изкарва прехраната си, но и като важен начин за самоутвърждаване и реализиране на личния потенциал. Който дискриминира човек от подозрителните категории, несправедливо го лишава от полезни възможности. В резултат способността на този човек да води самостоятелен живот е сериозно застрашена, тъй като определен важен аспект от неговия живот зависи не от собствения му избор, а от предразсъдъците на другиго. Когато са третирани по-малко благоприятно поради своите признаци, хората от тези групи са лишени от възможност да упражняват своята самостоятелност. При това положение е справедливо и обосновано да се приложи антидискриминационен закон. По същество като приемаме равенството за ценност и се съгласяваме да постигнем равенство чрез закона, ние се опитваме трайно да осигурим условия за самостоятелен живот на всеки човек.
12. Все пак прякото насочване на нападките срещу човек с определен признак не е единственият начин за дискриминация срещу него; съществуват и други, по-фини и не толкова явни начини. Един от начините да се накърни достойнството и самостоятелността на хората от определена група е нападките да се насочат не срещу самите тях, а срещу трети лица, с които те са тясно свързани, но които не принадлежат към тази група. Едно твърдо понятие за равенство изисква тези по-фини форми на дискриминация също да попадат в обхвата на антидискриминационното законодателство, тъй като и те засягат лицата от подозрителните категории.
13. Наистина достойнството на човек с подозрителни признаци се накърнява не само когато срещу него се извършва пряка дискриминация, но и когато наблюдава как друг човек е дискриминиран само поради своята връзка с него. По този начин лицето, което е непосредствената жертва на дискриминация, не само понася несправедливост срещу себе си, но се превръща и в средство за накърняване на достойнството на другиго — на лице от подозрителните категории.
14. Освен това тази по-фина форма на дискриминация застрашава способността на хората с подозрителни признаци да упражняват своята самостоятелност. Така, самостоятелността на членовете на религиозна група (например по отношение на това с кого да сключат брак или къде да живеят) може да бъде засегната, ако знаят, че лицето, с което ще сключат брак, вероятно ще бъде обект на дискриминация поради религиозната принадлежност на своя(та) съпруг(а). Макар и в по-малка степен, същото може да се случи при хората с увреждания. Принадлежащите към определени групи често са по-уязвими от средностатистическия човек, затова обикновено разчитат на хората, с които са тясно свързани, да им помогнат да живеят съгласно основните житейски избори, които са направили. Когато поради връзката си с лице с подозрителен признак човек е лишен от полезни възможности в областите с основно значение в нашия живот, то и това лице е лишено от полезни възможности и не е в състояние да упражнява своята самостоятелност. Другояче казано, лицето, което принадлежи към подозрителните категории, губи редица възможности, до които иначе щеше да има достъп.
Как функционира директивата
15. Общностният законодател приема директивата, за да предостави защита в областта на заетостта и професиите на хората от подозрителните категории и да се увери, че тяхното достойнство и самостоятелност няма да бъдат накърнени нито чрез явна и непосредствена, нито чрез фина и не толкова явна дискриминация. Още от член 1 от директивата личи как следва да се постигне това: „Целта на настоящата директива е да регламентира основната рамка за борба с дискриминацията, основана на религия или убеждение, увреждане, възраст или сексуална ориентация, по отношение на заетостта и упражняването на занятие, с оглед прилагането в държавите-членки на принципа за равно третиране“ (курсивът мой).
16. Важните думи тук са „основана на“. Известна максима както от правото, така и от етиката е, че не всяка дискриминация е несправедлива. В областта на заетостта например е напълно допустимо работодателят да наеме на работа отговорен, надежден и възпитан кандидат и да отхвърли безотговорните, ненадеждни и невъзпитани кандидати. Обратно, смята се за несправедливо някой да бъде отхвърлен поради своята раса или религия и в повечето правни системи са приети закони, за да се предотврати подобна дискриминация. Допустимостта или недопустимостта на поведението на работодателя и съответно необходимостта от прилагането на законови правила се определя от основанието, поради което работодателят допуска дискриминация във всеки отделен случай.
17. Структурата на приложимото законодателство е отражение на факта, че несправедливостта на дискриминацията зависи от основанията, на които тя почива. На практика всички антидискриминационни закони забраняват дискриминацията на редица конкретни основания. Такъв е подходът на общностния законодател в директивата, която забранява дискриминацията, основана на религия, убеждение, увреждане, възраст и сексуална ориентация. Основното задължение, наложено от антидискриминационните закони като директивата, е хората да бъдат третирани по начин, който е сходен с начина на третиране на останалите(11). С приемането на директивата Съветът ясно показва, че е неправомерно поради някое от тези основания работодателят да третира свой служител по-лошо от останалите негови колеги. Установи ли се, че причината за поведението на работодателя е едно от забранените основания, това означава, че се навлиза в областта на незаконната дискриминация.
18. В описания по-горе смисъл директивата има изключваща функция: тя изключва религиозните убеждения, възрастта, уврежданията и сексуалната ориентация от разрешените причини, на които работодателят може законно да се основе, за да третира един служител по-малко благоприятно от друг. С други думи, след влизането в сила на директивата на работодателите вече не е разрешено да вземат предвид тези съображения, когато решават дали да третират даден служител по-малко благоприятно.
19. Директивата забранява пряката дискриминация(12), тормоза(13) и непряката дискриминация(14). Отличителната характеристика на пряката дискриминация и тормоза е, че те задължително са свързани с определена подозрителна категория. Действията на извършващия акт на дискриминация са основани на подозрителна категория. Категоризирането е не само евентуално, то служи като съществена предпоставка за съображенията му. Прилагането на подозрителните основания от работодателите се разглежда в общностния правен ред като зло, което трябва да се изкорени. Следователно директивата забранява използването на тези категории като основания за съображенията на работодателя. За разлика от това, в случаите на непряка дискриминация намеренията на работодателя и съображенията, поради които предприема дадено действие или не, са без значение. Всъщност точно в това е и смисълът на забраната на непряката дискриминация: дори неутрална, невинна или добросъвестно взета мярка или политика без никакъв умисъл за дискриминация ще попадне в обхвата на забраната, ако въздействието ѝ върху лицата с определени признаци е по-голямо, отколкото върху останалите лица(15). Именно това „неравномерно въздействие“ на подобни мерки върху определени хора е предмет на законодателството в областта на непряката дискриминация. Забраната на тази дискриминация е тясно свързана със задължението на работодателите да подпомагат тези групи, като вземат мерки и определят политиката си така, че да не им създават прекомерна тежест в сравнение с тежестите, които понасят останалите хора(16). По този начин докато забраната на пряката дискриминация и тормоза действа чрез механизма на изключването (като изключва възможността работодателят да се позовава на определени основания), забраната на непряката дискриминация действа чрез механизма на включването (като задължава работодателите да вземат предвид и да се съобразяват с нуждите на хората с определени признаци). Именно по тази причина, дори и да се приеме доводът на правителството на Обединеното кралство, че дискриминацията поради свързаност несъмнено не попада в обхвата на забраната на непряката дискриминация, това изобщо не означава, че тя остава и извън обхвата на забраната на пряката дискриминация и тормоза. Напротив, включването на дискриминацията поради свързаност в обхвата на забраната на пряката дискриминация и тормоза е естествена последица от механизма на изключването, чрез който действа забраната на този вид дискриминация.
20. Случаят на г‑жа Coleman повдига въпроса за пряката дискриминация. Както личи от акта за препращане, тя не се оплаква от въздействието на неутрална мярка върху нея като майка на дете с увреждане, която полага основните грижи за него, а твърди, че работодателят ѝ я е разграничил от останалите и е насочил нападките си срещу нея именно поради увреждането на нейния син. Следователно пред Съда стои въпросът дали директивата забранява пряката дискриминация поради свързаност.
21. Ясно е, че ако самата ищца страдаше от увреждане, директивата щеше да е приложима. В настоящия случай обаче се твърди, че дискриминационното третиране е резултат от увреждането на сина на ищцата. В този смисъл лицето с увреждания и лицето, което очевидно е жертва или обект на дискриминационния акт, не са едно и също лице. Пречка ли е това за прилагането на директивата? Предвид направения дотук анализ, мисля, че не е.
22. Както вече посочих, действието на директивата се състои в недопускане на положенията, при които работодателят се основава на религията, възрастта, увреждането или сексуалната ориентация на някои свои служители, за да ги третира по-лошо от останалите. Ако постъпи така, той подлага тези хора на несправедливо третиране и накърнява тяхното достойнство и самостоятелност. Този факт не се променя, когато самият служител, който е обект на дискриминация, няма увреждане. Основанието, на което е извършен дискриминационният акт срещу него, пак е увреждане. Директивата действа на равнището на основанията за дискриминация. Несправедливостта, която тя има за цел да отстрани, е използването на определени признаци като основание за третирането на някои служители по-лошо от други; на практика тя изцяло премахва религията, възрастта, уврежданията и сексуалната ориентация от основанията, които работодателят може законно да използва, за да третира някои хора по-лошо. Другояче казано, директивата не разрешава евентуалното враждебно отношение на работодателя към някои хора от изброените подозрителни категории да служи като основа за каквото и да е по-малко благоприятно третиране в областта на заетостта и професиите. Както обясних, това враждебно отношение може да се проявява открито, чрез нападки срещу определени хора, когато самите те имат определени признаци, или по-фино и прикрито, чрез нападки срещу онези, които са свързани с лице с такива признаци. В първия случай приемаме, че подобно поведение е несправедливо и следва да се забрани; вторият случай фактически е напълно същият. И в двата случая именно враждебното отношение на работодателя към възрастните хора, хората с увреждания, хомосексуалистите или хората с определени религиозни убеждения го кара да третира по-лошо някои от служителите си.
23. Следователно всеки, който е обект на дискриминация поради някой от изброените в член 1 признаци, може да се позовава на защита по директивата дори ако самият той няма такъв признак. Не е необходимо човекът, който е обект на дискриминация, да е бил третиран лошо поради „своето увреждане“. Достатъчно е да е бил третиран лошо поради „увреждане“. В този смисъл съгласно директивата човек може да е жертва на незаконна дискриминация, основана на увреждане, без сам да страда от увреждане; важното е това увреждане — в случая увреждането на сина на г‑жа Coleman — да е използвано като причина за по-лошото ѝ третиране. Директивата се прилага не само когато самият ищец страда от увреждане, а винаги когато е налице по-малко благоприятно третиране поради увреждане. Следователно ако може да докаже, че е била третирана по-малко благоприятно поради увреждането на сина си, г‑жа Coleman ще има право на защита по директивата.
24. На последно място, правителството на Обединеното кралство изтъква, че директивата е приета само с цел да се установят минимални изисквания. В подкрепа на това то сочи факта, че Съветът е приел акт в област, която е преди всичко от компетентността на държавите-членки. В резултат държавите-членки трябвало да решат дали в областта на заетостта и професиите да забранят дискриминацията поради свързаност или не. Не съм съгласен. Първо, липсата на пълна хармонизация в дадена област или наличието в нея само на ограничена законодателна компетентност на Общността изобщо не предполага, че намесата на общностното право, каквото и да е то, трябва да е в минимална степен. С други думи, ограничената компетентност на Общността в областта на основните права не означава, че когато реши да упражни тази компетентност, Общността може да предвиди само минималните изисквания за защита на основните права. Второ, постановителната част и съображенията на директивата по никакъв начин не указват, че волята на Съвета е била такава. Напротив, в съображение 6 например се изтъква „важността на борбата срещу всяка форма на дискриминация“ (курсивът мой)(17).
III – Заключение
25. По изложените по-горе съображения смятам, че Съдът трябва да отговори на въпроса на Employment Tribunal така:
„Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите предоставя защита на хората, които макар самите те да нямат увреждане, са обект на пряка дискриминация и/или тормоз в областта на заетостта и професиите, тъй като са свързани с лице с увреждане.“