Language of document : ECLI:EU:C:2011:431

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-ЖА V. TRSTENJAK

представено на 29 юни 2011 година(1)

Дело C‑135/10

SCF Consorzio Fonografici

срещу

Marco del Corso

(Преюдициално запитване, отправено от Corte d’appello di Torino (Италия)

„Авторски права и сродните им права — Директиви 92/100/ЕИО и 2006/115/ЕО — Права на артистите изпълнители и на продуцентите на звукозаписи — Член 8, параграф 2 — Публично съобщаване — Непряко съобщаване на звукозаписи в рамките на радиопредавания, разгласявани в чакалнята на зъболекарски кабинет — Необходимост от стопанска цел — Справедливо възнаграждение“






Съдържание


I –  Въведение

II –  Приложимо право

А – Международна правна уредба

1.  Римската конвенция

2.  WPPT

3.  Споразумението ТРИПС

Б – Правна уредба на Съюза

1. Директива 92/100

2. Директива 2006/115

3. Директива 2001/29

В – Национална правна уредба

III –  Фактическата обстановка, производството пред националните юрисдикции и преюдициалните въпроси

IV –  Производството пред Съда

V –  Предварителни бележки

VI –  По четвъртия и петия преюдициален въпрос

А – Основни доводи на страните

Б – По допустимостта на преюдициалните въпроси

В – Правен анализ

1.  По тълкуването от Съда на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29

2.  По правната норма, релевантна за настоящото дело

3.  По тълкуването на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115

а) Самостоятелни понятия на правото на Съюза

б) Международноправен контекст и контекст на правото на Съюза

в) По понятието за публично съобщаване

i) По понятието за съобщаване

–       По отчитането на съображение 27 от Директива 2001/29

–       По отчитането на съображение 23 от Директива 2001/29

–       Междинно заключение

ii) По понятието за публика

iii) По другите доводи

–       По необходимостта от входна такса

–       По стопанската цел

–       По волята на пациентите

–       По другите доводи

iv) Заключение

г) По другите изисквания

4.  Заключение

VII –  По първия, втория и третия преюдициален въпрос

А – Основни доводи на страните

Б – Допустимост на преюдициалните въпроси

В – Правен анализ

VIII –  Заключение

I –  Въведение

1.        Както изобретяването на печатната машина от Гутенберг в крайна сметка води до авторскоправна закрила на произведенията в писмена форма, така и изобретяването на фонографа от Едисон не само засилва икономическото значение на закрилата на авторското право на музикални произведения, но и подготвя почвата за въвеждането на сродни права на артистите изпълнители и на продуцентите на звукозаписи. Използването на звукозапис засяга не само правото на автора на произведението, защитено с авторско право, но и сродните права на артистите изпълнители и на продуцентите на звукозаписи.

2.        Настоящото преюдициално запитване, отправено от Corte d’appello di Torino (наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“), се отнася до правото на справедливо възнаграждение по член 8, параграф 2 от Директива 92/100/ЕИО на Съвета от 19 ноември 1992 година относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право в областта на интелектуалната собственост(2), и от Директива 2006/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, [сродни на] авторското право в областта на интелектуалната собственост (кодифицирана версия)(3), което следва да се заплаща за публичното съобщаване на вече публикуван с търговска цел звукозапис.

3.        На първо място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали зъболекар, който дава възможност на пациентите си да слушат в кабинета му радиопредавания, трябва да заплаща справедливо възнаграждение за непрякото публично съобщаване на звукозаписите, разгласявани в радиопредаванията.

4.        На второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи както дали нормите на международното право, на които се основават нормите на правото на Съюза относно правото на справедливо възнаграждение, са непосредствено приложими в спор между частноправни субекти, така и каква е връзката между тези норми на международното право и нормите на правото на Съюза.

5.        Първият въпрос по същество е тясно свързан с Решение по дело SGAE/Rafael Hotelеs(4). В него Съдът най-напред приема, че е налице публично съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество(5), когато чрез телевизионни приемници, поставени в стаите на клиентите, хотелиер разпространява сигнал, независимо каква техника се използва за подаването на сигнала. Освен това Съдът приема, че ползването на хотелските стаи за лични цели не изключва наличието на публично съобщаване. По настоящото дело възниква по-специално въпросът дали посоченото решение на Съда, постановено във връзка с публичното съобщаване на защитени от авторско право произведения съгласно член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, може да се приложи към понятието за публично съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 и от Директива 2006/115, което се отнася до сродните права на артистите изпълнители и на продуцентите на звукозаписи.

6.        Освен това настоящото дело е тясно свързано с дело С‑162/10, Phonographic Performance, по което представям заключение в един и същ ден с това по настоящото дело. По дело Phonographic Performance по-специално се поставя въпросът дали хотелиерът или стопанисващото пансион лице, който поставя в стаите телевизионни приемници и/или радиоприемници и подава сигнал до тях, е длъжен да заплаща справедливо възнаграждение, понеже непряко публично разгласява звукозаписите, използвани в радио- и телевизионните предавания.

II –  Приложимо право

 А – Международна правна уредба

1.     Римската конвенция

7.        Член 12 от Римската конвенция от 26 октомври 1961 г. за закрила на артистите-изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации (наричана по-нататък „Римската конвенция“)(6) предвижда:

„Ако публикуван с търговска цел звукозапис или презапис на такъв звукозапис се използва пряко за излъчване или за публично съобщаване по друг начин, ползвателят заплаща само едно справедливо възнаграждение на артистите изпълнители или на продуцентите на звукозаписите, или на двете категории носители на права. При липса на споразумение между артистите изпълнители и продуцентите на звукозаписи националните законодателства могат да определят условията за разпределянето на това възнаграждение“.

8.        Съгласно член 15, параграф 1, буква а) от Римската конвенция:

„1.      Всяка договаряща държава може в своето национално законодателство да предвиди изключения от закрилата, гарантирана от тази конвенция, по отношение на:

(а)      частно ползване“.

9.        Член 16, параграф 1, буква а) от Римската конвенция гласи:

„1.      Всяка държава, след като стане страна по тази конвенция, е обвързана от всички задължения и се ползва от всички преимущества, предвидени от конвенцията. Всяка държава обаче може във всеки момент да декларира в уведомление, депозирано при генералния секретар на Организацията на обединените нации, че:

(а)      по отношение на член 12:

(i)      няма да прилага разпоредбите на този член;

(ii)      няма да прилага разпоредбите на този член по отношение на някои видове използвания;

(iii) няма да прилага този член по отношение на звукозаписи, чийто продуцент не е гражданин на друга договаряща държава;

(iv)      по отношение на звукозаписи, чийто продуцент е гражданин на друга договаряща държава, ще ограничи закрилата, предвидена от този член, до обем и за срок, за които другата държава предоставя закрила на звукозаписи, записани за първи път от гражданин на държавата, която прави декларацията. Фактът обаче, че договарящата държава, чийто гражданин е продуцентът, не предоставя закрила на същите категории носители на права както държавата, която прави декларацията, не се счита за различие в обема на закрила;

[…]“.

10.      Италия е договаряща страна по Римската конвенция и е направила декларация по член 16, параграф 1, буква а), подточки (ii), (iii) и (iv).

11.      Съюзът не е договаряща страна по Римската конвенция. Само държави могат да бъдат приети за страни по нея.

2.     WPPT

12.      Договорът на СОИС за изпълненията и звукозаписите (наричан по-нататък „WPPT“) от 20 септември 1996 г.(7) съдържа норми на международното право относно сродните права, които излизат извън обхвата на Римската конвенция.

13.      Член 1 от WPPT предвижда:

„Връзка с други конвенции

1.      Разпоредбите на този международен договор не отменят взаимните задължения на договарящите се страни по реда на Международната конвенция за [закрила на артистите-изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации], подписана в Рим на 26 октомври 1961 г. (за краткост в текста по-долу „Римската конвенция“).

2.      Защитата, предоставена по реда на този международен договор, не накърнява и по никакъв начин не [засяга] защитата на авторските права върху произведения на [литературата и изкуството]. Следователно този международен договор не може да бъде тълкуван като ограничителен по отношение на такава защита.

3.      Този международен договор не е свързан със или ограничаващ права и задължения по реда на други международни договори“.

14.      Член 2 от WPPT, в който са дадени определения, предвижда в букви е) и ж):

„За целите на този международен договор:

е)      „разпространение в ефир“ е безжичното предаване за целите на обществено приемане на звук или на картина и звук, или на възпроизведени такива;

ж)      „[публично съобщаване]“ на [изпълнение] или на фонограма означава представянето пред обществена аудитория чрез всякакви […] средства, с изключение на разпространение в ефир, на звук от [изпълнение, звук] или възпроизведен звук, записан под формата на фонограма; за целите на член 15 [изразът „публично съобщаване“] включва [създаването на възможност обществената аудитория да чуе] звук или възпроизведен звук, записан под формата на […] фонограма“.

15.      В глава II от WPPT се съдържат правата на изпълнителите, а в глава III от WPPT — правата на продуцентите на фонограми. Глава IV от WPPT съдържа общи разпоредби по отношение на изпълнителите и продуцентите на фонограми. Член 15 от WPPT, който се намира в тази глава, се отнася до правото на възнаграждение за разпространение в ефир и публичното съобщаване, и предвижда:

„1.      Изпълнителите и продуцентите на фонограми притежават право на еднократно [справедливо] възнаграждение за пряко или непряко ползване на фонограми, публикувани […] [с търговска цел за излъчване] или за целите на [публично съобщаване].

2.      Националните законодателства на договарящите се страни [могат] да съдържат разпоредби във връзка с еднократното [справедливо] възнаграждение, платимо от по[лзвателя] на изпълнителя или на продуцента на фонограма, или съвместно на изпълнителя и на продуцента на фонограма. В случай че отношенията между изпълнителя и продуцента на фонограми не [са уредени от] споразумение, договарящите се страни имат право да приемат законодателен акт, уреждащ […] разпределението на сумата на еднократното [справедливо] възнаграждение между изпълнителя и продуцента на фонограми.

3.      В нарочно уведомление до Генералния директор на Световната организация за интелектуалн[а собственост] всяка от договарящите се страни има право да декларира, че ще прилага разпоредбите […] на параграф 1 единствено по отношение на [определени видове] ползване, че ще [ограничи по друг начин прилагането на тези разпоредби] или че разпоредбите няма да бъдат прилагани.

4.      За целите на този член предоставените на обществена аудитория фонограми посредством жична или безжична технология по начин, позволяващ достъп до такива фонограми във време и на място по избор на отделните членове на обществената аудитория, се счита за [публикуване] с търговски цели“.

16.      Член 16 от WPPT, озаглавен „Ограничения и изключения“, гласи:

„1.      В рамките на своите национални законодателства договарящите се страни имат право да предвидят същите ограничения и изключения по отношение на защитата на изпълнителите и продуцентите на [фонограми] [като тези, които те са предвидили] по отношение на защитата на авторското право [върху произведения на литературата и изкуството].

2.      Договарящите се страни [трябва да прилагат] ограниченията и изключенията […] на [предвидените в] този договор [права] единствено [в] специфични случаи, които не нарушават обичайното ползване на изпълнението или фонограмата, и не накърняват [по необоснован начин] законните интереси на изпълнителя или на продуцента на фонограмата“.

17.      Съгласно член 23, параграф 1 от WPPT договарящите се страни се задължават да приемат мерки в съответствие със своята правна система, гарантиращи прилагането на WPPT.

18.      Италия и Съюзът са договарящи се страни по WPPT. Нито Италия, нито Съюзът са направили декларация по член 15, параграф 3 от WPPT.

3.     Споразумението ТРИПС

19.      Член 14 от Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост(8) (наричано по-нататък „Споразумението ТРИПС“), който урежда закрилата на артистите изпълнители, продуцентите на звукозаписи (фонограми) и излъчващите организации, предвижда:

„1.      Относно звукозаписа на изпълнението им артистите изпълнители следва да имат възможност да предотвратяват следните действия, когато се предприемат без тяхно разрешение: звукозапис на незаписаното им изпълнение и възпроизвеждането на такъв звукозапис. Артистите изпълнители следва да имат и възможност да предотвратяват следните действия, когато се предприемат без тяхно разрешение: излъчване по безжичен път и публично [съобщаване] на техните изпълнения на живо.

2.      Продуцентите на звукозаписи имат право да разрешават или забраняват пряко или непряко възпроизвеждане на техните звукозаписи.

[…]

6.      Относно правата, предоставени съгласно параграфи 1, 2 и 3, всяка страна членка може да определи условия, ограничения, изключения и резерви до степен, разрешена от Римската конвенция. Същевременно разпоредбите на член 18 от Бернската конвенция (1971 г.) също се прилагат mutatis mutandis по отношение на правата на артистите изпълнители и продуцентите на звукозаписи [върху] звукозаписите“.

 Б – Правна уредба на Съюза(9)

 1. Директива 92/100

20.      Пето съображение, от седмо до десето съображение, от петнадесето до седемнадесето съображение, както и двадесето съображение от Директива 92/100 гласят:

„[…]

като има предвид, че надлежната закрила на произведенията — обект на авторското право, и на обектите на сродни права чрез правото на отдаването под наем и правото на отдаването в заем, както и защитата на обектите на сродни права чрез правото на [записване], правото на възпроизвеждане, правото на разпространение, правото на излъчване и [на публично] съобщаване […], може да бъде определена като елемент с основно значение за икономическото и културното развитие на Общността;

[...]

като има предвид, че творческата и художествената работа на авторите и артистите изпълнители има нужда от адекватен доход като основа за по-нататъшна творческа и художествена работа, а инвестициите, по-специално необходими за производството на звукозаписи и филми, са твърде високи и рискови; като има предвид, че възможността за осигуряване на този доход и възвръщане на инвестициите може да бъде гарантирана ефективно [само] чрез адекватна правна закрила на съответните носители на права;

като има предвид, че творческата, художествената и предприемаческата дейност до голяма степен е дейност на лица със самостоятелна заетост; като има предвид, че извършването на тази дейност се улеснява чрез предоставянето на хармонизирана правна закрила в Общността;

като има предвид, че доколкото тази дейност се изразява главно в услуги, тяхното предоставяне трябва [също] да бъде […] улеснено чрез създаването на хармонизирана правна рамка в Общността;

като има предвид, че законодателството на държавите членки трябва да бъде сближено така че да не противоречи на международните конвенции, върху които се основават законите за авторското право и сродните му права в много от държавите членки;

[…]

като има предвид, че е нужно да се въведе уредба, чрез която се гарантира, че авторите и артистите изпълнители получават неотменимо справедливо възнаграждение, като запазват възможността да поверяват управлението на това право на […] дружества [за колективно управление], които ги представляват;

като има предвид, че справедливото възнаграждение трябва да се извършва чрез едно или няколко плащания при сключването на договора или след това;

като има предвид, че при справедливото възнаграждение трябва да се отчита значението на приноса на съответните автори и артисти изпълнители за звукозаписа или филма;

[…]

като има предвид, че държавите членки могат да предвидят по-обширна закрила за носителите на права, сродни на авторското право, отколкото изисква член 8 от настоящата директива;

[…]“.

21.      Член 8 от Директива 92/100 е озаглавен „Излъчване и [съобщаване] на публиката“. Той гласи:

„1.      Държавите членки са длъжни да предвидят за артистите изпълнители изключително право да разрешават или забраняват излъчването по безжичен път и съобщаването на публиката на техните изпълнения, освен ако самото изпълнение вече представлява излъчено изпълнение или е създадено чрез [записване].

2.      Държавите членки са длъжни да предвидят право, чрез което се гарантира, че ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение, ако [публикуван с търговска цел] звукозапис[…] или [презапис] на този звукозапис се използва за излъчване по безжичен път или за какъвто и да е вид съобщаване на публиката, [както] и […] [се] гарантира[…], че това възнаграждение се поделя между съответните артисти изпълнители и продуценти на звукозаписи. При липса на съгласие между артистите изпълнители и продуцентите на звукозаписи, държавите членки могат да установят условията за поделяне на възнаграждението помежду им.

3.      Държавите членки са длъжни да предвидят за излъчващите организации изключително право да разрешават или забраняват преизлъчването на техните предавания по безжичен път, както и съобщаването на техните програми на публиката, ако това съобщаване се извършва на места, достъпни за публиката срещу заплащане на входна такса“.

22.      Член 10 от Директива 92/100 предвижда:

„Ограничаване на правата

1.      Държавите членки могат да предвидят ограничения на правата, посочени в глава II по отношение на:

а) личното използване;

[…]

2.      Независимо от разпоредбата на параграф 1, всяка държава членка може да предвиди за закрилата на артисти изпълнители, продуценти на звукозаписи, излъчващи организации и продуценти на първо[началeн запис] на филми същите ограничения, каквито предвижда за закрилата на авторското право върху произведения на литературата и изкуството. Независимо от това, принудителни лицензии могат да се предвиждат само доколкото съответстват на Римската конвенция.

3.      Параграф 1, буква а) не засяга действащите или бъдещите нормативни актове относно възнаграждението за възпроизвеждане за лични цели“.

 2. Директива 2006/115

23.      С Директива 2006/115 е консолидирана Директива 92/100. Съображения 3, 5—7, 12, 13 и 16 от Директива 2006/115 гласят:

„(3)      Адекватната закрила на произведенията, обект на авторско право, и на обектите на сродни права чрез правото на отдаване под наем и в заем, както и закрилата на обектите на сродни права чрез правото на записване, правото на разпространение, правото на излъчване и публично съобщаване, може да бъде определена като елемент с основно значение за икономическото и културното развитие на Общността.

[…]

(5)      Творческата и художествената работа на авторите и изпълнителите има нужда от адекватен доход като основа за по-нататъшна творческа и художествена работа, а инвестициите, по-специално необходими за производството на звукозаписи и филми, са твърде големи и рискови. Възможността за осигуряване на този доход и възвръщане на инвестициите може да бъде гарантирана ефективно [само] чрез адекватна правна закрила на съответните носители на права.

(6)      Тези творчески, художествени и предприемачески дейности до голяма степен са дейности на самостоятелно заети лица. Извършването на тези дейности се улеснява чрез предоставянето на хармонизирана правна закрила в Общността. Доколкото тази дейност се изразява главно в услуги, тяхното предоставяне трябва [също] да бъде […] улеснено чрез създаването на хармонизирана правна рамка в Общността.

(7)      Законодателството на държавите членки следва да бъде сближено, така че да не противоречи на международните конвенции, върху които се основават законите за авторското право и сродните му права в много от държавите членки.

[…]

(12)      Необходимо е да се въведе уредба, чрез която се гарантира, че авторите и изпълнителите получават неотменимо справедливо възнаграждение, като запазват възможността да поверяват управлението на това право на […] дружества [за колективно управление], които ги представляват.

(13)      Справедливото възнаграждение може да се извършва чрез едно или няколко плащания при сключването на договора или след това. То би следвало да отчита значението на приноса на съответните автори и изпълнители за звукозаписа или филма.

[…]

(16)      Държавите членки могат да предвидят по-обширна закрила за носителите на права, сродни на авторското право, отколкото изискват разпоредбите, установени в настоящата директива по отношение на излъчването и публичното съобщаване“.

24.      Глава II от Директивата урежда правата, сродни на авторското право. Член 8 от Директивата, който се отнася до излъчването и публичното съобщаване, предвижда:

„1.      Държавите членки предвиждат за изпълнителите изключително право да разрешават или забраняват излъчването по безжичен път и публичното съобщаване на техните изпълнения, освен ако самото изпълнение вече представлява излъчено изпълнение или е създадено чрез записване.

2.      Държавите членки предвиждат право, чрез което се гарантира, че ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение, ако [публикуван с търговска цел] звукозапис[…] или [презапис] на този звукозапис се използва за излъчване по безжичен път или за какъвто и да е вид публично съобщаване, както и се гарантира, че това възнаграждение се поделя между съответните [артисти] изпълнители и продуценти на звукозаписи. При липса на съгласие между [артистите] изпълнители[…] и продуцентите на звукозаписи, държавите членки могат да установят условията за поделяне на възнаграждението помежду им.

3.      Държавите членки предвиждат за излъчващите организации изключително право да разрешават или забраняват преизлъчването на техните предавания по безжичен път, както и публичното съобщаване на техните предавания […], ако това съобщаване се извършва на места, достъпни за публиката срещу заплащане на входна такса“.

25.      Член 10 от Директивата е озаглавен „Ограничаване на правата“ и гласи:

„1.      Държавите членки могат да предвиждат ограничения на правата, посочени в настоящата глава, по отношение на:

а)      личното използване;

[…]

2.      Независимо от разпоредбата на параграф 1, всяка държава членка може да предвиди за закрилата на [артисти] изпълнители, продуценти на звукозаписи, излъчващи организации и продуценти на първоначален запис на филми същите ограничения, каквито предвижда за закрилата на авторското право върху произведения на литературата и изкуството.

Независимо от това, принудителни лицензии могат да се предвиждат, само доколкото съответстват на Римската конвенция.

3.      Посочените в параграфи 1 и 2 ограничения се прилагат [само] в някои специфични случаи, които не противоречат на нормалното използване на обектите, както и не засягат по необоснован начин законните интереси на носителя на правото“.

26.      Член 14 от Директивата е озаглавен „Отмяна“ и гласи:

„С настоящото се отменя Директива 92/100/EИО, без да се засягат задълженията на държавите членки относно времевите ограничения за транспониране в националното законодателство на директивите, изложени в част Б от приложение I.“

Позоваванията на отменената директива се считат за позовавания на настоящата директива и се тълкуват в съответствие с таблицата на съответствието в приложение II“.

 3. Директива 2001/29

27.      Съображения 9—12, 15, 23, 24 и 27 от Директива 2001/29 гласят:

„(9)      Всяка хармонизация на авторското право и сродните му права трябва да се основава на висока степен на закрила, тъй като такива права са основни за интелектуалното творчество. Тяхната защита спомага, за да гарантира поддържането и развитието на творческия процес в интерес на авторите, артистите изпълнители, продуцентите, потребителите, културата, промишлеността и публиката като цяло. Интелектуалната собственост следователно е призната за неразделна част от собствеността.

(10)      Ако авторите или артистите изпълнители следва да продължат творческата си и артистична работа, те трябва да получат съответно възнаграждение за използването на техните произведения, както и продуцентите, за да бъдат в състояние да финансират това произведение. Инвестициите, необходими за създаването на продукти като звукозаписи, филми или аудио-визуално произведение, и на услуги, например услугите „до поискване“, са значителни. Необходима е адекватна правна закрила на правата върху интелектуална собственост, за да се гарантира наличието на такова възнаграждение и за да се гарантира възможността за задоволителна възвръщаемост от тези инвестиции.

(11)      Строга и ефективна система за защита на авторското право и сродните му права е един от основните начини, които позволяват да се гарантира на европейското културно творчество и продуцентство получаването на необходимите средства и да се запази независимостта и достойнството на творците и изпълнителите.

(12)      Адекватната защита на произведенията, обект на авторското право и обектите на сродните му права, е също от голямо значение от културна гледна точка. Член 151 от Договора изисква Общността да отчита културните аспекти в своите действия.

[…]

(15)      Дипломатическата конференция, която се проведе под егидата на Световната организация за интелектуална собственост (СОИС) през декември 1996 г., доведе до приемането на два нови договора, а именно Договора на СОИС за авторското право и Договора на СОИС за изпълнения и звукозаписи, разглеждащи съответно закрилата на автори и закрилата на изпълнители и продуценти на звукозаписи. Тези договори актуализират международната закрила на авторското право и на сродните му права в значителна степен, а именно по отношение на така наречения „електронен бележник“, и усъвършенстват средствата за борба с пиратството в световен мащаб. Общността и голяма част от държавите членки вече са подписали договорите и е в ход процесът за изготвяне на процедури за ратификация на договорите от Общността и държавите членки. Настоящата директива също има за цел прилагането на някои от новите международни задължения.

[…]

(23)      Настоящата директива следва да хармонизира в по-голяма степен правото на автора на съобщаване на публиката. [Това] право следва да се разбира в широк смисъл, като обхваща всяко съобщаване на публиката, която не присъства на мястото, откъдето произхожда [съобщаването]. Това право следва да обхваща всяко такова предаване или препредаване на произведение на публиката по жичен или безжичен път, включително аудио-визуално излъчване. Това право не обхваща други действия.

(24)      Правото да се предоставят на разположение на публиката закриляни обекти, посочени в член 3, параграф 2, следва да се разбира като обхващащо всички действия на предоставяне на такъв обект на разположение на публиката, която не присъства на мястото, откъдето произхожда актът на предоставяне на разположение и като необхващащо други действия.

[…]

(27)      Самото предоставяне на физически съоръжения, които имат за цел да позволят или реализират [съобщаването], не представлява само по себе си [съобщаване] по смисъла на настоящата директива.

[…]“.

28.      Член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2001/29 гласи:

„1.      Държавите членки предоставят на авторите изключително право да разрешават или забраняват публичното [съобщаване] на техни произведения по жичен или безжичен път, включително предоставяне на публично разположение на техни произведения по такъв начин, че всеки може да има достъп до тях от място и във време, самостоятелно избрани от него.

2.      Държавите членки предвиждат [за изброените по-долу лица] изключително право да разрешават или забраняват предоставяне на публично разположение по жичен или безжичен път по такъв начин, че всеки да има достъп до тях от място и във време, самостоятелно избрани от него:

а)      за [артистите] изпълнители[…] — на [записите] на техните изпълнения;

б)      за продуценти на звукозаписи — на техните звукозаписи;

[…]

г)      за радио- и телевизионните организации — за [записа] на техните излъчвания, независимо дали тези излъчвания са предавани по жичен път или по въздуха, включително чрез кабел или спътник“.

 В – Национална правна уредба

29.      Член 72 от италианския Закон № 633 от 22 април 1941 г. за закрилата на авторското право и на други, сродни права (наричан по-нататък „Законът за авторското право“), предвижда:

„Без да се засягат правата, които авторът има съгласно дял I, продуцентът на звукозаписи има за срока и при условията, определени в следващите членове, изключителното право да разрешава:

а)      прякото или непрякото, временното или трайното възпроизвеждане на звукозаписите му по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, изцяло или частично, чрез всякакви способи на възпроизвеждане;

б)      разпространението на екземпляри от неговите звукозаписи. Изключителното право на разпространение не се изчерпва на територията на Европейската общност, освен ако първата продажба на носителя на звукозаписа в държава членка се извършва от продуцента или с негово разрешение;

в)      отдаването под наем или в заем на екземпляри от звукозаписите му. Това право не се изчерпва с продажбата на екземпляри или с тяхното разпространение под каквото и да е форма;

г)      предоставянето на публичен достъп до звукозаписите му, така че неограничен кръг лица да имат достъп до тях от място и по време, индивидуално избрано от всяко от тези лица. Това право не се изчерпва с предприемането на каквато и да било мярка на предоставяне на публичен достъп“.

30.      Член 73 от Закона за авторското право (за последен път изменен с член 12, параграф 1 от законодателен декрет № 68 от 9 април 2003 г.) предвижда:

„1.      Продуцентът на звукозаписи и артистите-изпълнители, които са представили записаните или възпроизведени върху звуконосител изпълнения, независимо от предоставеното им право на разпространение, право на отдаване под наем и в заем, имат право на възнаграждение за използването на звукозаписите с търговска цел в киното, радиото и телевизията, включително за публичното съобщаване чрез спътник, при обществени танцови мероприятия, в обществени заведения или във връзка с всякакво друго публично използване на звукозаписите. Посоченото право се упражнява от продуцента, който поделя възнаграждението с артистите-изпълнители […]“.

31.      Член 73а от Закона за авторското право (въведен с член 9, параграф 1 от законодателен декрет № 685 от 16 ноември 1994 г.) гласи:

„Артистите-изпълнители и продуцентът на използвания звукозапис имат право на справедливо възнаграждение, включително когато използването по смисъла на член 73 не е с търговска цел […]“.

III –  Фактическата обстановка, производството пред националните юрисдикции и преюдициалните въпроси

32.      Società Consortile Fonografici (наричано по-нататък „SCF“) е дружество, което управлява авторски права в Италия и в чужбина. То представлява артисти изпълнители и продуценти на звукозаписи.

33.      В качеството си на лице, на което е възложено управлението, събирането и разпределението на таксите, в Италия и в чужбина, между продуцентите на звукозаписи, които са негови членове, SCF осъществява по-специално следните дейности:

а)      събиране на възнагражденията за използването с търговска цел на звукозаписи в радиото и телевизията, включително за публичното съобщаване чрез спътник, на филмови записи при обществени танцови мероприятия, в обществени заведения или във връзка с друго използване;

б)      събиране на възнагражденията за използване с нетърговска цел;

в)      управление на лицензионните права за препредаването на звукозаписи по кабел, и

г)      управление на правата на възпроизвеждане на звукозаписи.

34.      SCF преговаря с Associazione Dentisti Italiani (Асоциация на италианските зъболекари) с оглед сключването на колективно споразумение, за да се определи размерът на съответното справедливо възнаграждение по смисъла на член 73 или член 73а от Закона за авторското право за съобщаването на звукозаписи, включително за разпространението в частни професионални кабинети, независимо от формата, под която е извършено.

35.      След неуспешното приключване на тези преговори SCF предявява иск пред Tribunale di Torino срещу г‑н Marco del Corso, зъболекар, с цел да се установи, че в частния си зъболекарски кабинет в Торино този зъболекар разпространява като фон защитени звукозаписи и че за това действие като публично съобщаване по смисъла на италианския Закон за авторското право, както и на международното договорно право и на правото на Съюза, трябва да бъде заплатено справедливо възнаграждение. Установяването на размера на възнаграждението следвало да бъде предмет на бъдещо производство.

36.      Г-н Marco del Corso моли искът да бъде отхвърлен. В подкрепа на искането си той посочва най-напред, че SCF може да се позовава на авторското право само при условие че самият той използва звукозаписите; звукозаписите в частния му кабинет обаче се предавали чрез радиоизлъчване. Поради това радиотелевизионният оператор дължал справедливо възнаграждение, докато за слушането на радиопредавания не се дължало справедливо възнаграждение. На второ място, според г‑н Del Corso не е налице публично съобщаване, тъй като частният зъболекарски кабинет не можел да се разглежда като обществено място. Кабинетът бил достъпен за пациентите само след предварително определяне на дата и час.

37.      Tribunale di Torino отхвърля иска. Тази юрисдикция приема, че не е налице съобщаване със стопанска цел и че зъболекарският кабинет е частен и следователно не представлява обществено място или място, достъпно за обществеността.

38.      SCF обжалва това решение пред запитващата юрисдикция. Г‑н Marco del Corso иска жалбата да бъде отхвърлена.

39.      Апелативният прокурор към запитващата юрисдикция встъпва в производството и също иска жалбата да бъде отхвърлена.

40.      Според запитващата юрисдикция разпоредбите на международното право, на правото на Съюза и на националното право предвиждат право на продуцентите на звукозаписи да искат възнаграждение за използването на създадените от тях звукозаписи с цел публично съобщаване. Тя счита, че правото на справедливо възнаграждение за повторно публично съобщаване не се изключва или изчерпва, поради обстоятелството че радиотелевизионният оператор вече е заплатил справедливо възнаграждение. Според тази юрисдикция даденото на радиотелевизионния оператор разрешение несъмнено включва и възможността даден притежател на техническо приемащо устройство да ползва радиопредаването за лични цели. Публичното използване, например в обществено заведение или от множество лица чрез евентуален общ достъп обаче предоставя допълнителна полза, за която като такава трябва да бъде заплатено отделно възнаграждение. Според запитващата юрисдикция обаче се поставя въпросът дали понятието за публично съобщаване обхваща и съобщаването в частни професионални кабинети като зъболекарските кабинети, в които по правило пациентът идвал след предварително определяне на дата и час и в които радиопрограмата се възпроизвеждала независимо от неговата воля.

41.      При тези условия запитващата юрисдикция поставя следните преюдициални въпроси:

„1.      Римската конвенция от 26 октомври 1961 г. за сродните права, Споразумението ТРИПС (Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост) и Договорът на СОИС (Световна организация за интелектуална собственост) за изпълненията и звукозаписите (WPPT) имат ли непосредствено приложение в общностния правен ред?

2.      Посочените актове на международното право имат ли непосредствено задължително действие спрямо частноправните отношения?

3.      Понятията „публично съобщаване“, които се съдържат съответно в горепосочените разпоредби на международното договорно право, съответстват ли на тези на общностното право, съдържащи се в Директиви 92/100/ЕО и 2001/29/ЕО? В случай на отрицателен отговор, кой акт има предимство?

4.      Безвъзмездното излъчване на звукозаписи в зъболекарски кабинет в полза на и независимо от волята на клиентите, извършено при упражняването на свободна професия, съставлява ли „публично съобщаване“ или „предоставяне на публично разположение“ по смисъла на член 3, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29/ЕО?

5.      Това излъчване поражда ли право на възнаграждение за продуцентите на звукозаписи?“.

IV –  Производството пред Съда

42.      На 15 март 2010 г. преюдициалното запитване постъпва в секретариата на Съда.

43.      В писмената фаза на производството становища представят SCF, г‑н Marco del Corso, италианското и ирландското правителство, както и Комисията.

44.      В общото съдебно заседание по настоящото дело и по дело Phonographic Performance (С‑162/10), проведено на 7 април 2011 г., участват представителите на жалбоподателя по главното производство, на SFC, на г‑н Marco del Corso, на италианското, ирландското, гръцкото и френското правителство, както и на Комисията.

V –  Предварителни бележки

45.      С преюдициалните си въпроси запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали зъболекар, който дава възможност за слушане на радиопредавания в кабинета си, непряко разгласява публично звукозаписите, използвани в тези радиопредавания, и трябва да заплати справедливо възнаграждение за тяхното разгласяване.

46.      Най-напред ще разгледам четвъртия и петия преюдициален въпрос, които се отнасят до тълкуването на разпоредби на правото на Съюза. След това ще се спра на първия, втория и третия въпрос, които се отнасят до разпоредби на международното право.

VI –  По четвъртия и петия преюдициален въпрос

47.      С четвъртия и петия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали зъболекар, който в чакалнята на кабинета си дава възможност за слушане на радиопредаване, разгласява публично или предоставя на публично разположение по смисъла на член 3, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 използваните в радиопредаването звукозаписи и за това действие трябва да заплати справедливо възнаграждение.

 А – Основни доводи на страните

48.      В съдебното заседание всички страни изразяват позицията — отчасти в отклонение от писмените си становища — че релевантната по настоящото дело разпоредба е член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 и от Директива 92/100, а не член 3 от Директива 2001/29.

49.      SCF и френското правителство считат, че е налице публично съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115. Понятието за публично съобщаване по член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 и по член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябвало да се тълкува еднакво и съгласувано в целия Съюз. Ето защо постановеното във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles било приложимо към член 8, параграф 2 от Директива 2006/115. Този извод следвал преди всичко от текста и целта на директивите. Обстоятелството, че Директива 2006/115 не съдържала съображение, сравнимо със съображение 23 от Директива 2001/29, съгласно което понятието за публично съобщаване трябва да се тълкува в широк смисъл, не опровергавало този извод. Всъщност в това отношение съображение 23 било излишно. Доколкото двете директиви предвиждали различна степен на защита, посоченото съображение се отнасяло до определянето на правата, а не до понятието за публично съобщаване. На следващо място, от обстоятелството, че по силата на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 на авторите се предоставяло изключително право, докато на продуцентите на звукозаписи и на артистите изпълнители — само икономическо право съгласно член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, не следвало, че понятието за публично съобщаване, съдържащо се в тези две разпоредби, трябва да се тълкува по различен начин. Освен това фактът, че на международноправно равнище в WPPT и WCT също било използвано аналогично понятие за публично съобщаване, подкрепял тезата за съгласувано тълкуване. От друга страна, Решение на Съда по дело SENA(10) не било приложимо, тъй като в него Съдът разгледал само понятието за справедливост на възнаграждението. Нещо повече, от структурата на Директива 2001/29 следвало, че при тълкуването на понятието за публично съобщаване не можели да бъдат отчетени интересите на други заинтересовани лица. На последно място, френското правителство посочва, че се налагало понятието за публично съобщаване да бъде тълкувано по еднакъв начин, защото съгласно Директива 2006/116/EО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за срока за закрила на авторското право и някои сродни права(11) това тълкуване било от значение за срока за закрила на авторското право и на сродните му права.

50.      Според SCF и френското правителство в случай като настоящия е налице публично съобщаване.

51.      На първо място, SCF посочва, че на всеки зъболекар средно се падали значителен брой пациенти. Освен това обстоятелството, че пациентите имали достъп до зъболекарския кабинет само ако са определени дата и час за преглед и на договорна основа, също не опровергавало тезата за публично съобщаване.

52.      На второ място, що се отнасяло до въпроса дали преследването на стопанска цел е условие за наличието на публично съобщаване, най-напред SCF отбелязва, че запитващата юрисдикция не поставила този въпрос. При условията на евентуалност SCF твърди, че не е необходимо да е налице такава цел. Преди всичко текстът на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 не предвиждал такава цел. Освен това структурата на Директиви 2006/115 и 2001/29 не допускала подобен извод. От член 5 от Директива 2001/29, който съгласно член 10, параграф 2 от Директива 2006/115 можел да се прилага и към сродните права на продуцентите на звукозаписи и на артистите изпълнители, следвало, че липсата на стопанска цел се отчитала едва на плоскостта на изключения и ограничения, и следователно не трябвало да се взема предвид още в рамките на понятието за публично съобщаване. По-нататък съдебната практика също не изисквала да е налице такава цел. На последно място, не бил определящ и въпросът дали публичното съобщаване влияе върху избора на зъболекаря. Щом като следвало да бъде постигната целта за висока степен на закрила на авторските права, съобщаването на звукозаписи във връзка с упражняването на свободни професии не можело да бъде изключено от самото начало от обхвата на закрилата на разглежданите права на интелектуална собственост.

53.      На трето място, SCF и френското правителство твърдят, че ползвател на звукозаписа е не пациентът, а лекарят. Ето защо било ирелевантно обстоятелството, че съобщаването се извършва независимо от волята на пациентите, както и че последните евентуално нямали интерес от такова съобщаване.

54.      Г-н Marco del Corso счита четвъртия и петия преюдициален въпрос за недопустими поради тяхната ирелевантност. Не било доказано нито че същият е разгласявал на пациентите си произведения, съхранени на звукозаписи, нито че е изисквал заплащането на входна такса за това.

55.      Освен това той счита, че в случая не е налице нито публично съобщаване, нито предоставяне на публично разположение. Публично съобщаване на звукозапис било налице само в случай на действителното му разгласяване пред публика, на обществено място или на достъпно за обществеността място, или в случай на разгласяването му в частни помещения пред значителна на брой публика, заплащаща за разгласяването. В случая липсвал необходимият публичен характер. Първо, пациентите на зъболекарския кабинет не били публика, тъй като нямали самостоятелно социално, икономическо или правно измерение. Второ, на преден план била предоставената на договорна основа специална, лична и интелектуална услуга на зъболекаря. Възпроизвеждането на музика във връзка с тази услуга нямало стопанска цел. Трето, зъболекарят, който бил длъжен да съблюдава свързаните с личността права на пациентите си, нямало как да предоставя едновременно своите услуги, поради което неговите пациенти не били събрани по едно и също време в кабинета му. Четвърто, пациентите не заплащали входна такса. Пето, изчисленията от страна на SCF относно броя на пациентите били грешни. Предоставяне на публично разположение също липсвало. По-нататък г‑н Marco del Corso посочва, че застъпеното от SCF становище би довело до това, че слушането на музика от физическо лице в частни помещения също представлява публично съобщаване.

56.      Според италианското правителство на четвъртия преюдициален въпрос следва да се даде отрицателен отговор. В Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles Съдът приел, че е налице публично съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. В настоящия случай обаче приложим бил член 8, параграф 2 от Директива 92/100. В случая не било налице публично съобщаване по смисъла на тази разпоредба. Първо, зъболекарският кабинет бил частно място, което пациентите посещавали само след определяне на дата и час. Дори да не се възприемел този материален подход, а функционален такъв, в случай като настоящия не можело да се приеме, че е налице публично съобщаване. Макар да не бил решаващ въпросът колко пациенти присъствали едновременно в кабинета, всъщност трябвало да се приложи подходът на следване и натрупване, като същевременно се отчитат целите, преследвани от пациентите. Релевантната в рамките на Директивата публика били само лицата, готови да заплатят за възможността да чуят съдържанието на звукозаписите или предвид тази възможност. Всъщност не било оправдано да се предоставя икономическо право на продуцентите на звукозаписи и на артистите изпълнители, когато самото публично съобщаване нямало икономическо значение. Що се отнасяло до клиентите на хотел, съобщаването имало икономическо значение, тъй като достъпът до радио- и телевизионните програми бил част от офертата на съдържателя на хотела, взета предвид от клиентите на хотела. Наличието на икономическо значение с оглед на пациентите в зъболекарски кабинет обаче следвало да бъде отхвърлено. Съобщаването на звукозаписи наистина можело да направи по-приятен престоя на пациентите, но нямало никаква пряка или непряка връзка със стойността на зъболекарската услуга. Според италианското правителство не е необходимо да се дава отговор на петия преюдициален въпрос, тъй като на четвъртия преюдициален въпрос следвало да се даде отрицателен отговор.

57.      Според Комисията и ирландското правителство понятието за публично съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 не може просто да се приравни на понятието за публично съобщаване, съдържащо се в член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. Напротив, с оглед на разликите между тези две разпоредби това понятие по член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябвало да се тълкува по-ограничително. По-специално трябвало да се отчита, че съгласно член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 на автора се предоставяло изключително право, докато на продуцента на звукозаписи съгласно член 8, параграф 2 от Директива 92/100 — само право на справедливо възнаграждение. Освен това нямало да бъдат спазени изискванията на международното право и на правото на Съюза, ако на авторите и на продуцентите на звукозаписи бъде предоставена еднаква защита.

58.      В становището си Комисията преди всичко посочва необходимостта тълкуването на понятието за съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 да бъде съобразено с член 2, буква ж) и с член 15 от WPPT. Така това понятие включвало и непрякото съобщаване, и за целта било достатъчно даването на възможност за слушане на съхранения под формата на звукозапис звук. Ето защо в случай като настоящия следвало да се приеме, че е налице съобщаване. Практиката на Съда по член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 не можела да се приложи към член 8, параграф 2 от Директива 92/100, а по-скоро било необходимо да се отчита дали мястото, където се извършва съобщаването, е частно или обществено, както и икономическата цел на съобщаването. Такава цел липсвала в настоящия случай, тъй като изборът на лекар зависел не от привлекателността на чакалнята, а от личното доверие, и съобщаването не влияело върху качеството на медицинската услуга.

59.      В съдебното заседание обаче Комисията застъпва позицията, че в случай като настоящия не е възможно да е налице съобщаване. Според Комисията в Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles Съдът се ограничава да даде определение на понятието за публичност на съобщаването, но не и на понятието за съобщаване. Понятието за съобщаване следвало да се тълкува както предлагала генералният адвокат Kokott в заключението си по дело Football Association(12). От съображение 23 от Директива 2001/29 можело да се направи извод, че понятието за публично съобщаване обхваща само лицата, присъстващи на мястото, откъдето произхожда съобщаването. Предаването на програмата по радиоприемник в зъболекарски кабинет обаче се извършвало пред публика, присъстваща на мястото по произхода на предаването. Случаят би могъл да е друг, ако разгласеният чрез такъв апарат сигнал първоначално се подава в мрежа.

 Б – По допустимостта на преюдициалните въпроси

60.      Четвъртият и петият преюдициален въпрос са допустими.

61.      Първо, следва да се отхвърли доводът на г‑н Marco del Corso, че тези въпроси били ирелевантни, тъй като не било доказано, че радиопрограмата е разгласена на пациентите. Всъщност от акта за преюдициално запитване е видно, че според запитващата юрисдикция е налице такова разгласяване. Въз основа на отношенията на сътрудничество между запитващата юрисдикция и Съда в рамките на преюдициалното производство съгласно член 267 ДФЕС Съдът е длъжен да изхожда от фактическото положение, описано му от запитващата юрисдикция(13).

62.      Второ, що се отнася до позоваването на г‑н Marco del Corso на факта, че не е изисквал от пациентите си да заплащат входна такса за разгласяването на радиопрограмите, то също не води до ирелевантност на преюдициалните въпроси. Всъщност запитващата юрисдикция иска именно да се установи дали и в такава хипотеза от изискванията на правото на Съюза може да бъде изведено право да се иска възнаграждение от зъболекаря.

 В – Правен анализ

63.      Четвъртият и петият преюдициален въпрос са поставени в контекста на Решение на Съда по дело SGAE/Rafael Hoteles(14). В него Съдът постановява, че хотелиерът, който разпространява телевизионен сигнал чрез поставени в хотелските стаи телевизионни приемници, съобщава публично по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 използваните в телевизионното предаване произведения. Посочената разпоредба урежда изключителното право на автора да разрешава или забранява публичното съобщаване на произведенията му. По настоящото дело спорът между страните е по-специално дали посочената съдебна практика, която е свързана с авторски права и хотелски стаи, може да се приложи към сродните права на продуцентите на звукозаписи и на артистите изпълнители в случая, когато в зъболекарски кабинет може да бъде слушано радиопредаване, в което се използват звукозаписи. Предвид гореизложеното най-напред ще се спра на тълкуването на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, дадено от Съда в Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles (1). След това ще посоча коя е релевантната по настоящото дело разпоредба от правото на Съюза (2) и как тя следва да бъде тълкувана (3).

1.     По тълкуването от Съда на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29

64.      Съдът мотивира по следния начин решението си, че разпространението на сигнал чрез поставени в хотелските стаи телевизионни приемници, което даден хотел извършва за клиентите си, представлява, независимо какви технически средства се използват за предаване на сигнала, публично съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от същата директива.

65.      Първо, Съдът се позовава на съображенията на Директива 2001/29. Най-напред той се позовава на съображение 23, съгласно което понятието за публично съобщаване следва да се разбира в широк смисъл(15). По-нататък Съдът посочва, че само така може да бъде постигната посочената в съображения 9 и 10 цел да се създаде висока степен на закрила на авторите и да им се предостави съответно възнаграждение за използването на техните произведения(16).

66.      Второ, Съдът цитира практиката си по други разпоредби на правото на Съюза(17).

67.      Трето, Съдът отчита кумулативните последици, които могат да произтекат от факта, че в хотелските стаи обикновено клиентите бързо следват едни след други, и следователно е възможно предоставянето на достъп до произведенията да придобие особено значение(18).

68.      Четвърто, Съдът приема, че съгласно член 11 bis, параграф 1, подточка ii) от Бернската конвенция за закрила на литературните и художествени произведения е налице независимо публично съобщаване, когато излъчване, което се извършва от първоначална излъчваща организация, се препредава от друга излъчваща организация. Всъщност така с предаването на радиотелевизионното излъчване произведението се съобщава косвено на нова публика(19).

69.      Пето, в това отношение Съдът, позовавайки се на ръководството на СОИС за Бернската конвенция, определя публичния характер на непрякото съобщаване с оглед на вече даденото разрешение от автора. Той уточнява, че разрешението на автора за радиотелевизионно излъчване на произведението му обхваща само пряката аудитория, тоест притежателите на приемници, които приемат излъчването лично, в частен или семеен кръг. Когато предаването обаче се извършва с цел да достигне до по-широка аудитория, често срещу възнаграждение, на нова част от публиката се дава възможност да чуе и да види произведението. В този случай разгласяването на програмата чрез излъчване по високоговорители или други подобни апарати вече не е просто приемане на самата програма, а самостоятелно действие, с което излъченото произведение се разгласява на нова публика(20).

70.      Шесто, Съдът приема, че клиентелата на хотел представлява нова публика. Хотелът е организацията, която бидейки напълно наясно с последиците от действията си, дава на клиентите достъп до закриляните произведения(21).

71.      Седмо, Съдът подчертава, че за да е налице публично съобщаване, достатъчно е произведението да бъде предоставено на публично разположение, така че всеки да може да има достъп до него(22).

72.      Осмо, Съдът приема, че предоставянето на достъп до излъчваните произведения е допълнителна услуга, която се предоставя с цел извличане на известна полза. В хотелите предоставянето на този достъп служи дори за стопански цели, тъй като посочената услуга оказва влияние върху имиджа на хотелите и следователно върху цената на стаите(23).

73.      Девето, Съдът обаче изрично уточнява, че самò по себе си предоставянето на приемници не представлява съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. От друга страна, разпространението на сигнал чрез поставени в хотелските стаи телевизионни приемници, което даден хотел извършва за клиентите си, представлява публично съобщаване по смисъла на посочената разпоредба, независимо с какви технически средства се предава сигналът(24).

2.     По правната норма, релевантна за настоящото дело

74.      В четвъртия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция се позовава на член 3, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29. Посочената разпоредба не е релевантна за настоящото дело. Член 3, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 е неприложим, тъй като урежда само случаите на предоставяне на разположение, в които звукозаписите, изпълнението или представянето се предоставят на разположение на всеки от място и във време, самостоятелно избрани от него. Случаят не е такъв при предаването на радиопрограма. По съображения за изчерпателност бих искала да подчертая, че и член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 е ирелевантен, тъй като в настоящия случай става въпрос не за произведения, защитени от авторско право, а за сродните права на продуцентите на звукозаписи и на артистите изпълнители.

75.      Релевантни всъщност са член 8, параграф 2 от Директива 92/100 и член 8, параграф 2 от Директива 2006/115. Съгласно посочените разпоредби държавите членки са длъжни да предвидят както че ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение, ако публикуван с търговска цел звукозапис или презапис на този звукозапис се използва за излъчване по безжичен път или за какъвто и да е вид публично съобщаване, така и че това възнаграждение се поделя между съответните изпълнители и продуценти на звукозаписи.

76.      Доколкото Съдът, за да е полезен със своя отговор, може да предостави на запитващата юрисдикция указанията, които счита за необходими(25), по-нататък ще се спра на тълкуването на посочените релевантни разпоредби. В допълнение, при положение че Директива 2006/115 кодифицира Директива 92/100 и че текстът на немски език на член 8, параграф 2 е идентичен в двете директиви, по-надолу ще разгледам само член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, като посоченото се отнася съответно и за член 8, параграф 2 от Директива 92/100. На следващо място, с цел опростяване по-нататък ще разгледам само хипотезата на публикуван с търговска цел звукозапис, като съображенията важат съответно и за възпроизвеждането на такъв звукозапис.

3.     По тълкуването на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115

77.      В самото начало бих искала да уточня, че условията по член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 са самостоятелни понятия на правото на Съюза (а), които следва да бъдат тълкувани, като се отчита международноправният им контекст (б). След това ще разгледам понятието за публично съобщаване (в), както и другите условия по член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 (г).

 а) Самостоятелни понятия на правото на Съюза

78.      При липсата на препращане към правото на държавите членки понятията, използвани в член 8, параграф 2 от Директивата, са самостоятелни понятия на правото на Съюза. За да се осигури еднаквото прилагане на правото на Съюза във всички държави членки и да бъде спазен принципът на равенство в целия Европейски съюз, тези понятия трябва да бъдат тълкувани еднакво(26). Само така може да бъде постигната посочената в съображение 6 от Директива 2006/115 цел да се улесни извършването на творчески, художествени и предприемачески дейности чрез предоставянето на хармонизирана правна закрила в Общността.

79.      При все това в определени случаи, въпреки наличието на самостоятелно понятие на правото на Съюза, може да е извършена хармонизация само в много ограничена степен, така че регулаторният интензитет на понятието да е много нисък. В такива случаи правото на Съюза налага само широка нормативна рамка, която държавите членки трябва да запълнят(27). Съдът изхожда от това положение във връзка с понятието за справедливост на възнаграждението по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115(28). Доколкото регулаторният интензитет на понятията обаче трябва да се преценява отделно за всяко понятие, използвано в дадена разпоредба, от това не могат да се направят никакви изводи за останалите понятия, използвани в член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

 б) Международноправен контекст и контекст на правото на Съюза

80.      Трябва също така да се има предвид, че разпоредбата за правото на справедливо възнаграждение по член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 следва да се тълкува с оглед на нейния международноправен контекст.

81.      Всъщност на международноправно равнище правото на справедливо възнаграждение е уредено в член 12 от Римската конвенция и в член 15 от WPPT. Следователно член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва да се тълкува с оглед на посочените международноправни разпоредби.

82.      Що се отнася до WPPT, това се дължи на факта, че самият Съюз е договаряща страна по този договор. Всъщност съгласно постоянната съдебна практика разпоредбите на правото на Съюза трябва да се тълкуват с оглед на международния договор, особено когато Съюзът е договаряща страна по него и целта на посочените разпоредби на правото на Съюза е въпросният договор да бъде приведен в действие(29).

83.      Що се отнася до Римската конвенция, несъмнено следва да се посочи, че самият ЕС не е страна по нея. От съображение 7 от Директива 2006/115, съгласно което хармонизацията на законодателствата трябва да бъде извършена, така че да не противоречи на Римската конвенция, обаче следва, че разпоредбите на Римската конвенция трябва да бъдат взети предвид.

 в) По понятието за публично съобщаване

84.      От формулировката на понятието за публично съобщаване е видно, че могат да бъдат разграничени два негови елемента. Първо, трябва да е налице съобщаване. Второ, съобщаването трябва да е публично.

 i) По понятието за съобщаване

85.      Вярно е, че Директива 2006/115 не дава изрично определение на „съобщаване“ по смисъла на член 8, параграф 2 от нея. От текста и контекста на посочената разпоредба могат обаче да бъдат изведени насоки как следва да се тълкува това понятие.

86.      Както се посочи по-горе(30), при тълкуването на понятието за съобщаване, съдържащо се в посочената разпоредба, е необходимо да бъдат съобразени изискванията по член 12 от Римската конвенция и по член 15 от WPPT. По отношение на понятието за съобщаване от значение по-специално е член 15, параграф 1 във връзка с член 2, буква ж) от WPPT. Член 15, параграф 1 предвижда, че за прякото или непряко използване с цел разпространение в ефир или публично съобщаване изпълнителите и продуцентите на звукозаписи притежават право на еднократно справедливо възнаграждение. В член 2, буква ж) от WPPT понятието за публично съобщаване е дефинирано като представяне пред обществена аудитория чрез всякакви средства, с изключение на разпространение в ефир, на звук от изпълнение, звук или възпроизведен звук, записан под формата на звукозапис. Освен това в посочената разпоредба се уточнява, че за да е налице публично съобщаване за целите на член 15 от WPPT, е достатъчно звукът, записан под формата на звукозапис, да може да бъде чут или да е възпроизведен.

87.      От посоченото могат да се направят следните изводи за понятието за съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

88.      Първо, член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 обхваща както прякото, така и непрякото съобщаване. Този извод се подкрепя преди всичко от широката формулировка и генезиса на разпоредбата. Всъщност от генезиса на Директива 92/100 е видно, че не е счетено за необходимо понятието за съобщаване да бъде допълнително конкретизирано с добавяне на израза „пряко или непряко“, тъй като при употребата на понятието за съобщаване е очевидно, че е обхванато и непрякото съобщаване(31). Такова тълкуване понастоящем се подкрепя и от член 15 от WPPT след влизането му в сила, който изисква да е налице право и в случаите на непряко предаване(32).

89.      Второ, за да е налице съобщаване, е достатъчно да бъде дадена възможност за слушане на звука, съхранен върху звукозаписа. Без значение е дали клиентът реално е чул звука. Този извод се подкрепя на първо място от член 2, буква ж) от WPPT, която разпоредба се позовава на възможността за слушане. На следващо място, в съответствие със смисъла и целта на Директива 2006/115 би трябвало да е достатъчно, ако клиентът има правната и практическа възможност да използва звукозаписите(33). Предимството на тълкуване в този смисъл се състои и в това, че в това отношение то съответства на тълкуването на понятието за публично съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.

90.      Предвид посочените изисквания има редица основания да се смята, че понятието за съобщаване, съдържащо се в член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като настоящия, когато в кабинета си зъболекар дава възможност чрез радиоприемник на своите пациенти да слушат радиопредавания, той разгласява непряко звукозаписите, използвани в радиопредаванията.

91.      Във връзка с това Комисията поддържа, че понятието за публично съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 по принцип не трябва да се тълкува по-разширително от понятието за публично съобщаване, съдържащо се в член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. Според нея е необходимо да бъде отчетена волята на законодателя на Съюза да предвиди по-висока степен на закрила на авторските права, отколкото на сродните права на продуцентите на звукозаписи и на артистите изпълнители, и следователно логиката на системата не допускала на продуцентите на звукозаписи и на артистите изпълнители да бъдат предоставени на основание член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 права с по-широк обхват, отколкото на авторите на основание член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.

92.      Ето защо възникват въпросите дали е необходимо съображения 23 и 27 от Директива 2001/29 да бъдат взети предвид при тълкуването на понятието за публично съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 и дали поради това в случай като настоящия не е налице съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

–       По отчитането на съображение 27 от Директива 2001/29

93.      На първо място, поставя се въпросът дали предвид съображение 27 от Директива 2001/29 в случай като настоящия може да се приеме, че е налице съобщаване.

94.      Съгласно посоченото съображение самото предоставяне на физически съоръжения, които имат за цел да позволят или да реализират съобщаването, самò по себе си не представлява съобщаване. Съображението следва да се разглежда във връзка със съвместната декларация на договарящите се страни по член 8 от WCT. Съгласно посочената декларация самото предоставяне на съоръжения, които дават възможност за съобщаване, не представлява съобщаване по смисъла на WCT или на Бернската конвенция.

95.      По мое мнение това няма как да се тълкува в смисъл, че в случай като настоящия не е налице съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 или на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115(34). Напротив, според мен изложеното следва да се тълкува в смисъл, че лицата, които предоставят на разположение устройства за възпроизвеждане, без същевременно да контролират достъпа до произведенията, защитени от авторско право, не извършват по този начин действие на публично съобщаване. Такъв е случаят например, когато се продават или отдават под наем телевизионни приемници или радиоприемници, или когато доставчик на интернет услуги предоставя само достъп до интернет. В случай като настоящия обаче зъболекарят не просто предоставя на разположение устройствата за възпроизвеждане. Нещо повече, самият той дава възможност на пациентите си да слушат радиопредаванията, а следователно непряко и звукозаписите, използвани в радиопредаванията.

96.      Следователно в случай като настоящия съображение 27 от Директива 2001/29 допуска да се приеме, че е налице съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 и на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

–       По отчитането на съображение 23 от Директива 2001/29

97.      Съгласно съображение 23 от Директива 2001/29 правото на публично съобщаване следва да се разбира в смисъл, че обхваща всяко съобщаване на публиката, която не присъства на мястото, откъдето произхожда съобщаването.

98.      В съдебното заседание Комисията (за разлика от представените си до този момент писмени становища) изтъква, че предвид цитираното съображение е съмнително дали е налице съобщаване. В това отношение тя се позовава на заключението на генералния адвокат Kokott по дела Football Association Premier League и др.(35), в което, позовавайки се на въпросното съображение, генералният адвокат застъпва позицията, че приемането на телевизионно предаване чрез апарат за автоматично приемане не е съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. Според генералния адвокат съобщаване е налице само когато се извършва отделно препредаване на първоначалната емисия, като например в случая, когато първоначалният сигнал на дадена емисия се приема и чрез разпределителен апарат се предава към различни апарати(36). Въз основа на тези обстоятелства в настоящия случай Комисията счита, че в Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles Съдът е разгледал само публичния аспект на съобщаването, но не и самото съобщаване.

99.      Този довод не може да бъде приет.

100. Всъщност от съображение 23 от Директива 2001/29 няма как да заключи, че в случай като настоящия не е налице съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.

101. Обратно на поддържаното от Комисията, в Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles Съдът не се е ограничил само до тълкуването на публичния аспект на съобщаването. Напротив, в посоченото решение той уточнява, че за да се приеме, че е налице съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, е достатъчно да е предоставен достъп до произведение чрез разпространението на сигнал посредством телевизор. Всъщност Съдът изрично уточнява, че е налице публично съобщаване, независимо с какви технически средства се предава сигналът(37). По мое мнение посоченото уточнение може да се разбира единствено в смисъл, че за наличието на съобщаване няма значение дали самите телевизори приемат емисията или дали преди това се извършва ново, различно от първоначалната емисия, предаване на сигнала до телевизора.

102. От гореизложеното следва, че относно тълкуването на понятието за съобщаване има противопоставяне на два несъвместими един с друг подхода. Застъпеният от Съда подход отдава първостепенно значение на целта за адекватна закрила на авторите, независимо от техническите условия, и поради това по-нататък ще го квалифицирам като функционален подход. От друга страна, възприетият от Комисията подход изхожда от това дали е извършено по-нататъшно предаване на сигнала или става въпрос за апарат за автоматично приемане. Доколкото при този подход на преден план са техническите условия, по-нататък ще го квалифицирам като технически подход.

103. От моя гледна точка по-убедителни са доводите в подкрепа на функционалния подход, възприет от Съда.

104. На първо място, функционалният подход се подкрепя от целта за адекватна закрила на авторските и сродните им права, изразена в съображения 9 и 10 от Директива 2001/29 и в съображения 5, 12 и 13 от Директива 2006/115. Ако посочената цел бъде взета предвид, за мен е по-убедително да се изхожда от това кои са лицата получатели, до които се отнася разрешението или справедливото възнаграждение.

105. На второ място, срещу функционалния подход не може да се възрази, че не е предвиден от международното право. Макар в международното право да не е постигнато единодушие относно задължителния характер на този критерий(38), това не е пречка за прилагането на този критерий в правото на Съюза. Всъщност релевантните норми на международното право предвиждат само минимална закрила на авторските и сродните им права, чийто обхват договарящите се страни могат да надхвърлят. В това отношение също така следва да се посочи, че макар международното договорно право да не задължава договарящите се страни да прилагат функционалния подход, в тълкувателни документи без задължителен характер, като ръководството на СОИС(39), договарящите страни се приканват да го прилагат.

106. На трето място, противно на мнението на Комисията, от съображение 23 от Директива 2001/29 и от генезиса ѝ не мога достатъчно категорично да заключа, че волята на законодателя на Съюза е била да изключи публичното съобщаване на емисията чрез апарати за автоматично приемане от обхвата на понятието за съобщаване по смисъла на член 3 от посочената директива.

107. В хода на законодателния процес Европейският парламент е предложил да се уточни в посоченото съображение, че правото на публично съобщаване не включва прякото изпълнение или представяне. Комисията приема това уточнение в измененото си предложение. Макар по същество да подкрепя посоченото предложение, Съветът все пак решава да не се употребява понятието за пряко представяне, тъй като при липсата на единна дефиниция би се породила правна несигурност. Вместо това Съветът предпочита да уточни действителния обхват на понятието за публично съобщаване по смисъла на член 3 от Директива 2001/29(40).

108. Следователно целта на съображение 23 е да се изключи прякото представяне или изпълнение от обхвата на понятието за публично съобщаване, без да бъде използвано това понятие. Видно от формулировката на посоченото съображение, законодателят на Съюза се е опитал да постигне тази цел чрез изключването на част от лицата от обхвата на понятието за имащата значение публика, а именно на частта, която присъства на мястото, откъдето произхожда съобщаването(41). Ето защо от решаващо значение е отсъствието на публиката от мястото на произход на съобщаването, а не техническите аспекти.

109. Следователно от целта, преследвана от законодателя на Съюза със съображение 23, и от формулировката на това съображение може да се направи извод, че законодателят на Съюза е искал да ограничи само кръга лица, които могат да бъдат разглеждани като публика, но не и понятието за съобщаване.

110. В обобщение трябва да се приеме, че нито съображение 23, нито генезисът на Директивата дават достатъчно убедителни причини да се смята, от една страна, че установеното в член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 понятие за съобщаване от техническа гледна точка следва да бъде ограничено до случаите на предаване на сигнала до радио- или телевизионен приемник, различно от първоначалното излъчване, и от друга страна, че автоматичното приемане чрез радио- и телевизионни приемници следва да бъде изключено от посоченото понятие.

–       Междинно заключение

111. Като междинно заключение се налага изводът, че когато чрез радиоприемник зъболекар дава възможност за слушане в кабинета си на радиопредаване, той непряко разгласява по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 използваните в радиопредаването звукозаписи.

 ii) По понятието за публика

112. В Директива 2006/115 също така не е изяснено какво следва да се разбира под „публичност“ на съобщаването.

113. За разлика от дефиницията на понятието за съобщаване, в това отношение легалната дефиниция на „публично съобщаване“, съдържаща се в член 2, буква ж) от WPPT, не е от полза. Всъщност публичният аспект, който трябва да бъде дефиниран, не е разгледан по-задълбочено в цитираната норма. По-скоро просто е посочено, че трябва да е предоставена възможност на публиката за слушане, поради което в това отношение легалната дефиниция се оказва изпразнена от съдържание.

114. В това отношение все пак може да се препрати към посочената по-горе практика на Съда относно тълкуването на понятието за публично съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29(42). Както посочих в представеното си днес заключение по дело Phonographic Performance, понятието за публика, съдържащо се в член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 и в член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, по принцип трябва да се тълкува съгласувано. Ето защо препращам към съответните съображения, изложени в точки 96—111 от това заключение.

115. Ако се приложат критериите, развити от Съда в Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles, има редица основания да се смята, че в случай като настоящия също следва да се приеме, че е налице публично съобщаване. Всъщност и в случай като настоящия чрез предоставянето на възможност за слушане на радиопредаването звукозаписите се разгласяват непряко на нова публика. Наистина, пациентите пребивават в чакалнята на зъболекарския кабинет по-кратко време, но престоите им следват един след друг по-бързо, отколкото в хотелските стаи, така че и в настоящия случай следва да се приеме, че е налице ефект на следване и на натрупване, който придава особено значение на предоставянето на достъп до звукозаписите.

116. В това отношение обаче възниква и въпросът дали по изложените по-горе съображения понятието за публично съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва, предвид съображение 23 от Директива 2001/29, да се тълкува в смисъл, че в случай като настоящия не е налице публично съобщаване. Както се посочи по-горе, със съображение 23 от Директива 2001/29 законодателят на Съюза е искал да изключи лицата, присъстващи на мястото на съобщаването, от кръга на лицата, които следва да бъдат разглеждани като публика по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата. Целта е понятието за публично съобщаване да не включва прякото представяне или изпълнение(43).

117. Като се позовава на заключението на генералния адвокат Kokott по дело Football Association Premier League и др., Комисията поддържа, че целта е да се изключи кръгът от лица, които се намират в непосредствена близост до телевизор за автоматично приемане. Тя твърди, че всъщност в случаите на телевизор за автоматично приемане мястото на произход на съобщаването е мястото, на което се намира телевизорът(44).

118. Доводът на Комисията не може да бъде приет.

119. На първо място, това схващане е несъвместимо с подхода, възприет от Съда в Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles. От посоченото решение всъщност е видно, че мястото на произход на съобщаването и в случаите на телевизор за автоматично приемане не е мястото, където се намира телевизорът(45).

120. Доводите в подкрепа на подхода на Съда са и по-убедителни. Всъщност съдържащото се в съображение 23 от Директива 2001/29 позоваване на мястото на произход на съобщаването не може да се тълкува в смисъл, че в случаите на телевизори за автоматично приемане това място е мястото, на което се намира телевизорът.

121. На първо място, общоупотребимият смисъл на думата „произход“ показва, че не става въпрос за мястото, на което в крайна сметка се извършва съобщаването.

122. На следващо място, подобно разбиране се подкрепя от вече посочения генезис на Директивата. С уточнението, съдържащо се в съображение 23, всъщност целта на законодателя на Съюза е била понятието за публично съобщаване да не включва публичното представяне или изпълнение(46). Тази цел се постига чрез изключването на публиката, която не е физически отдалечена от мястото на първоначалното представяне или изпълнение на произведението, от обхвата на понятието за публично съобщаване(47). За слушателите на радиопрограма обаче е характерна такава физическа отдалеченост.

123. Освен това връзката между съображения 23 и 24 от Директива 2001/29 не подкрепя подхода, според който мястото на произход на съобщаването в случаите на апарат за автоматично приемане следва да е мястото, на което се намира апаратът. Всъщност съгласно съображение 24 правото на предоставяне на публично разположение, предвидено в член 3, параграф 2 от Директива 2001/29, следва да се разбира като обхващащо всички действия на предоставяне на разположение на публиката, която не присъства на мястото, откъдето произхожда актът на предоставяне на разположение. Ако се приеме, че и в това отношение мястото, откъдето произхожда актът на предоставяне на разположение, е местонахождението на апарата, на който в крайна сметка се възпроизвежда звукозаписът, разпоредбата на член 3, параграф 2 от Директивата би била лишена до голяма степен от полезно действие, тъй като в много случаи ще става въпрос за апарат, намиращ се в частно домакинство. Ето защо по-убедително ми се струва съображение 23, както и съображение 24 да се тълкуват в смисъл, че от обхвата на понятието за съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 се изключва единствено публиката на прякото представяне или изпълнение като публика, присъстваща на мястото на произход на съобщаването.

124. Освен това подходът, според който в случаите на радиоприемник за автоматично приемане мястото на произход на съобщаването е мястото, на което се намира апаратът, трябва да се изключи, поради обстоятелството че такъв подход би довел до несъгласувани резултати. Всъщност според този подход при поставяне на множество радиоприемници за автоматично приемане в бар не би било налице съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, докато при поставяне само на два радиоприемника в този бар, към които се препредава сигнал от поставен в мазето на сградата апарат, би било налице съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. За мен е малко вероятно волята на законодателя на Съюза да е била да допусне толкова несъгласуван резултат.

125. Налага се изводът, че в случай като настоящия мястото, откъдето произхожда съобщаването по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, е мястото, на което първоначалното представяне или изпълнение е съхранено на звукозапис.

126. При това положение доводът на Комисията трябва да се отхвърли просто защото поради изложените по-горе съображения от съображение 23 няма как да се направи извод, че публиката пред телевизор за автоматично приемане не може да бъде отчитана за целите на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.

127. Ако в отклонение от досегашната си практика Съдът тълкува понятието за публично съобщаване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 като необхващащо съобщаването на публиката пред апарат за автоматично приемане, доводът на Комисията все пак би следвало да се отхвърли, поради това че такъв подход не може да бъде приложен към понятието за съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115. Всъщност понятието за съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва да се тълкува с оглед на член 15 във връзка с член 2, буква ж) от WPPT. Съгласно тези разпоредби съобщаване на звукозаписи е налице и когато на публиката се дава възможност да слуша звука, съхранен на звукозапис. Така понятието за съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2от Директива 2006/155 във всеки случай обхваща и публиката, която присъства на мястото на съобщаването(48).

128. Ето защо съображение 23 от Директива 2001/29 не налага понятието за публичност на съобщаването по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 да се тълкува в смисъл, че в случаите на радиоприемници за автоматично приемане не се отчита публиката, която присъства на мястото, където се намира радиоприемникът.

 iii) По другите доводи

129. Другите доводи на страните също не могат да бъдат приети.

–       По необходимостта от входна такса

130. Преди всичко наличието на съобщаване на публиката по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 не зависи от това дали е платена входна такса. Първо, няма елемент от текста на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, който да дава основание да се счита, че съществува такова условие. Второ, систематичната връзка с член 8, параграф 3 от Директивата не допуска това. Разпоредбата предвижда за излъчващите организации изключително право да разрешават или забраняват публичното съобщаване на техните предавания, ако това съобщаване се извършва на места, достъпни за публиката срещу заплащане на входна такса. От факта, че посочената разпоредба изисква кумулативно да е налице както публично съобщаване, така и съобщаване на места, достъпни за публиката срещу заплащане на входна такса, a contrario може да се заключи, че наличието на публично съобщаване не предполага нито мястото да е публично, нито заплащането на входна такса.

–       По стопанската цел

131. На следващо място считам за неубедителни доводите, изведени от липсата на публично съобщаване, поради това че в настоящия случай на преден план била зъболекарската услуга, а не съобщаването на звукозаписите, и че зъболекарят не действал със стопанска цел.

132. На първо място, за да е налице публично съобщаване, не е необходимо ползвателят да преследва стопанска цел.

133. Най-напред понятието за публично съобщаване не предполага необходимост да е налице стопанска цел.

134. На следващо място не само връзката с посочената по-горе разпоредба на член 8, параграф 3 от Директива 2006/115, но и връзката с член 5 от Директива 2001/29, към който препраща член 10, параграф 2 от Директива 2006/115, изключват подобно изискване. Така член 5, параграф 3, букви а), б) и й) от Директива 2001/29 предвижда, че държавите членки могат да предвидят изключения от правото на публично съобщаване или ограничения по отношение на това право, доколкото става въпрос за специфично привилегировано използване и не се преследва търговска цел или преследваната търговска цел не надхвърля привилегированата дейност. По аргумент за противното от това следва, че публично съобщаване може да е налице и когато не се преследва търговска или стопанска цел.

135. В допълнение от Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles също така не следва, че трябва да е налице стопанска цел. Вярно е, че в него Съдът подчертава стопанската цел, която преследват хотелиерите. Това обаче не означава, че той я разглежда като императивно условие за наличието на публично съобщаване(49).

136. Освен това изискването да е налице стопанска цел може да доведе до сериозни проблеми за разграничаването. Всъщност при такава хипотеза би трябвало да се преценява за всеки отделен случай дали съобщаването на звукозапис има по-малко значение, отколкото главната услуга.

137. На последно място, предвид посочените доводи следва да се отхвърли и доводът на италианското правителство, че не трябвало да бъде предоставено икономическо право като предвиденото в член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, когато с публичното съобщаване ползвателят не преследва стопанска цел. Не виждам защо в примера с политическо мероприятие авторът следва да има изключително право, а продуцентите на звукозаписи и артистите да нямат никакво право. Освен това непреследването от ползвателя на стопанска цел може да бъде отчетено при преценката съгласно член 8, параграф 2 кое възнаграждение е справедливо за такова използване.

138. На второ място, при условията на евентуалност бих желала да посоча, че в случай като настоящия е напълно възможно да се приеме, че е налице стопанска цел. Въпреки че радиопредаванията, слушани от пациентите в зъболекарския кабинет, със сигурност не са съществен елемент от зъболекарската услуга, все пак не може да се отрече, че те могат да имат практическа полза. Всъщност за пациентите в чакалнята поначало ще е по-приятно да слушат музика, отколкото шума на зъболекарската машина от манипулационната. Освен това такива предавания служат за развлечение при чакането, което редовно се налага пред лекарските кабинети. По мое мнение обстоятелството, че цената на лечението не се определя от това дали е дадена възможност за слушане на звукозаписа, не може да изключи наличието на стопанска цел. Всъщност, за да се приеме, че е налице такава цел, е достатъчно да става въпрос за един елемент от услугата, който е в състояние да подобри цялостната представа за услугата от гледна точка на пациента. Въз основа на посочените по-горе доводи ми се струва, че отговорът трябва да е положителен.

–       По волята на пациентите

139. Следва да се добави, че за преценката на публичния характер на съобщаването няма значение и обстоятелството, че съобщаването се извършва независимо от волята на пациентите и че последните дори евентуално го възприемат като смущаващо.

–       По другите доводи

140. Другите доводи също не могат да бъдат приети.

141. Първо, публичният характер на съобщаването по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 не предполага публиката да има самостоятелно социално, икономическо или правно измерение. Най-напред подобно измерение може да липсва и в други случаи, при които несъмнено има публика, като например на гарите или на станциите на метрото. Също така, що се отнася до публичния характер, в областта на авторското право и сродните му права големината или хомогенността на групата от лица, които могат да представляват публиката, са ирелевантни(50).

142. Второ, възражението, че всички пациенти на зъболекаря не се събират по едно и също време в кабинета му, също следва да се отхвърли, тъй като е достатъчно да е налице кумулативен ефект, който може да бъде постигнат и в резултат на последователни във времето престои в чакалнята.

 iv) Заключение

143. Ето защо член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва да се тълкува в смисъл, че публично съобщаване по смисъла на тази разпоредба е налице, когато зъболекарят поставя в чакалнята на кабинета си радио и чрез него излъчва радиопрограма.

 г) По другите изисквания

144. Що се отнася до изискването да е налице ползвател по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, налага се изводът, че лицето, което публично разгласява звукозаписите, ги използва по смисъла на тази разпоредба.

145. По отношение на задължението за заплащане на справедливо възнаграждение препращам към точки 118—144 от моето заключение, представено днес по дело Phonographic Performance (С‑162/10).

4.     Заключение

146. Ето защо член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 следва да се тълкува в смисъл, че зъболекарят, който поставя в кабинета си радиоприемник и чрез него дава възможност на своите пациенти да слушат радиопредавания, е длъжен да заплати справедливо възнаграждение за непрякото съобщаване на звукозаписите, използвани в радиопредаванията.

VII –  По първия, втория и третия преюдициален въпрос

147. С първия и втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали релевантните международноправни разпоредби на Римската конвенция, на WPPT и на Споразумението ТРИПС са пряко приложими в правния ред на Съюза и дали и частноправни субекти могат да се позовават пряко на тези разпоредби. С третия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали понятието за публично съобщаване по смисъла на посочените от нея международноправни разпоредби съответства на това понятие в Директиви 92/100 и 2001/29, и при отрицателен отговор, кой акт евентуално има предимство.

 А – Основни доводи на страните

148. Според SCF отговорът на тези въпроси e положителен. Съответните международноправни разпоредби без изключение били част от правния ред на Съюза и непосредствено приложими към частноправните отношения. Освен това правото на Съюза трябвало, доколкото е възможно, да се тълкува в съответствие с международното право, но можело да предвижда и по-високи изисквания от тези на международното право. Правото на Съюза можело да предоставя по-висока степен на закрила, отколкото релевантните норми на международното право, тъй като нормите относно авторското право и сродните му права непрекъснато се развивали.

149. Според г-н Marco del Corso Римската конвенция е непосредствено приложима в правния ред на Съюза, тъй като е инкорпорирана в Споразумението ТРИПС, към което Европейският съюз се е присъединил, както и към WPPT. Въпросът за предимството бил ирелевантен, тъй като релевантните норми на международното право и на правото на Съюза били идентични.

150. Според италианското правителство на първите три въпроса не следва да се дава отговор. Европейският съюз приел директивите, за да транспонира WPPT. Следователно само тълкуването на тези директиви било от значение.

151. Според Комисията на първите два въпроса следва да се даде отрицателен отговор. Що се отнася до Римската конвенция, това следвало от факта, че тя не била част от правния ред на Съюза. По отношение на Споразумението ТРИПС и WPPT Комисията отбелязва, че запитващата юрисдикция не посочила никакви конкретни разпоредби. Що се отнася до разпоредбите, посочени от запитващата юрисдикция в акта ѝ за преюдициално запитване, на тези въпроси следвало да се даде отрицателен отговор. Съгласно постоянната практика на Съда разпоредбата на международния договор била непосредствено приложима само ако съдържа ясно, точно и безусловно задължение, което не зависи от последващ акт за транспониране. Що се отнасяло до ГАТТ (Общото споразумение за митата и търговията), Съдът нееднократно отказал да приеме, че този международен договор поражда непосредствено действие. Посочената съдебна практика се прилагала и към Споразумението ТРИПС и WPPT. Подобно на Споразумението ТРИПС, и WPPT предвиждал задължение за договарящите се страни да транспонират това споразумение. Това се потвърждавало от член 14 от WCT и от член 23, параграф 1 от WPPT, които изрично предвиждали, че договарящите се страни приемат мерките, които са необходими, за да се гарантира транспонирането на посочените договори. С Директива 2001/29 Съюзът предприел посочените мерки за транспониране.

 Б – Допустимост на преюдициалните въпроси

152. Предвид отговорите на четвъртия и петия преюдициален въпрос, дадени в настоящото заключение, силно се съмнявам дали запитващата юрисдикция на практика ще има нужда от отговор на първия, втория и третия преюдициален въпрос. Всъщност по четвъртия и петия въпрос член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 е тълкуван в съответствие с изискванията на международното право. Доколкото в рамките на главното производство запитващата юрисдикция може да вземе предвид тази разпоредба на Директивата, съобразена с изискванията на международното право, не е необходимо самостоятелно прилагане на международноправните разпоредби.

153. При все това въпросите не могат да бъдат отхвърлени като ирелевантни за решението по спора. Всъщност въпросът за непосредственото прилагане на международноправните разпоредби би могъл да е релевантен, ако запитващата юрисдикция няма как да вземе предвид член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 в рамките на главното производство. Макар да ми се струва, че съответните национални разпоредби могат да се тълкуват в съответствие с Директивата (а следователно и в съответствие с международното право), въпросът дали подобно тълкуване е възможно в крайна сметка е въпрос на националното право, който е от компетентността само на запитващата юрисдикция. В случай (който считам за малко вероятен), че не е възможно тълкуване в съответствие с Директивата, все пак допускам, че не е възможно член 8, параграф 2 от Директивата да бъде приложен пряко, понеже става въпрос за спор между частноправни субекти.

154. Ето защо в крайна сметка не може да бъде отречена релевантността на първите три преюдициални въпроса.

 В – Правен анализ

155. Въпреки че поради посочените по-горе съображения от отговора на първите три преюдициални въпроса вероятно ще има само ограничена практическа полза за целите на главното производство, бих желала накратко да се спра на отговора на тези въпроси.

156. Условие за непосредствената приложимост на нормата от международното договорно право е тази норма да е част от сключено от Съюза международно споразумение и предвид нейния текст, както и същността и целта на посоченото споразумение, да съдържа ясни и точни задължения, чието изпълнение или действие не зависи от издаването на последващ акт. Следователно нормата трябва да е достатъчно ясна и безусловна(51).

157. Член 12 от Римската конвенция не може да бъде непосредствено приложима разпоредба от правото на Съюза, тъй като Съюзът не е страна по тази конвенция.

158. Доколкото запитващата юрисдикция се позовава на Споразумението ТРИПС, най-напред следва да се подчертае, че в него няма разпоредба, която да съответства на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115. Всъщност член 14 от Споразумението ТРИПС, който урежда сродните права на артистите изпълнители и на продуцентите на звукозаписи, не съдържа аналогично право на справедливо възнаграждение на артистите изпълнители и на продуцентите на звукозаписи(52).

159. Във всеки случай твърде ограничителната позиция на Съда относно непосредствената приложимост на споразуменията на СТО като цяло не би била довод в подкрепа на непосредствената приложимост на нормите на Споразумението ТРИПС. Съгласно постоянната съдебна практика, която поради изложените по-горе съображения не следва да бъде подробно анализирана в рамките на настоящото заключение, поради характера и структурата си споразуменията на СТО, а следователно и Споразумението ТРИПС, не могат да се прилагат непосредствено(53).

160. Що се отнася до непосредственото прилагане на член 15 от WPPT, на първо място възниква въпросът дали целта на това споразумение по принцип е да предостави пряко права на частноправните субекти. Във връзка с това следва да се отчита по-конкретно член 23, параграф 1 от WPPT, съгласно който договарящите се страни се задължават да приемат мерки в съответствие със своята правна система, гарантиращи прилагането на WPPT. Разпоредбата би могла да се разбира в смисъл, че държавите членки имат задължение да приемат последващи мерки, което би изключило непосредствената приложимост на разпоредбите на WPPT. В подкрепа на тази теза може да се посочи, че редица разпоредби от WPPT предоставят на договарящите се страни широко право на преценка. Възниква обаче въпросът дали член 23, параграф 1 от WPPT допуска непосредственото прилагане на определени разпоредби от WPPT, доколкото те са достатъчно ясни и безусловни.

161. За целите на настоящия случай не е необходимо да се дава отговор на този въпрос. Всъщност член 2, буква ж) и член 15 от WPPT не съдържат достатъчно ясни индикации дали правото на справедливо възнаграждение е приложимо и в случаи като настоящия, в който понятието за съобщаване се тълкува функционално и публичният характер на съобщаването се обосновава с идеята за следване и за натрупване на публиката. Всъщност безспорно в WPPT няма установени изисквания за тези случаи. Доколкото WPPT не съдържа индикации за разграничаването на понятията за публично съобщаване и за лично съобщаване, договарящите се страни имат значителна свобода на преценка при вземането на решение кога да приемат наличие на публично съобщаване(54).

162. Срещу това не може да се възрази, че в Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles Съдът изхожда от релевантните международноправни разпоредби, за да даде тълкуване на понятието за публично съобщаване, съдържащо се в член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. Всъщност по отношение на основния въпрос дали критерият за нов кръг слушатели може да бъде използван като критерий при преценката дали е налице ново публично съобщаване, Съдът не се позовава на разпоредбите на Бернската конвенция. Страните по Бернската конвенция всъщност умишлено са отхвърлили този критерий(55). Обратно, в подкрепа на тълкуването си Съдът се позовава на ръководството на СОИС по Бернската конвенция, тоест на документ, който не е правнообвързващ. Следователно публичният характер не е уточнен още на равнището на съответните международноправни разпоредби, а едва на плоскостта на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, т.е. на равнището на правото на Съюза.

163. Ето защо член 2, буква ж) и член 15 от WPPT също не са разпоредби, на които страните по главното производство могат пряко да се позовават.

VIII –  Заключение

164. По изложените по-горе съображения предлагам на Съда да даде следния отговор на преюдициалните въпроси:

1.      Член 8, параграф 2 от Директива 92/100/ЕИО на Съвета от 19 ноември 1992 година относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право в областта на интелектуалната собственост, и от Директива 2006/115/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, [сродни на] авторското право в областта на интелектуалната собственост (кодифицирана версия), следва да се тълкува в смисъл, че зъболекар, който поставя в чакалнята на кабинета си радиоприемник и чрез него дава възможност на своите пациенти да слушат радиопредаване, е длъжен да заплаща справедливо възнаграждение за непрякото публично съобщаване на звукозаписите, използвани в радиопредаването.

2.      Съгласно критериите на правото на Съюза нито член 12 от Римската конвенция от 15 септември 1965 г. за закрила на артистите-изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации, нито член 15 от Договора на СОИС от 20 септември 1996 г. за изпълненията и звукозаписите (WPPT), нито член 14 от Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост (ТРИПС) са разпоредби на международното право, на които при спор между частноправни субекти някоя от страните може да се позовава пряко.


1 – Език на оригиналния текст: немски; език на производството: италиански.


2 – ОВ L 346, стр. 61; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 120.


3 – ОВ L 376, стр. 28; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 3, стр. 14.


4 – Решение от 7 декември 2006 г. (C‑306/05, Recueil, стр. I‑11519).


5 – ОВ L 167, стр. 10; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 230.


6 – Възпроизведена в германския Bundesgesetzblatt, 1965 II, стp. 1245.


7 – Вж. Решение 2000/278/ЕО на Съвета от 16 март 2000 година относно одобрението от името на Европейската общност на Договора на СОИС за авторското право (WCT) и Договора на СОИС за изпълненията и фонограмите (WPPT) (ОВ L 89, стр. 6; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 20, стр. 212).


8 – Приложение 1 В към Споразумението за създаване на Световната търговска организация (СТО) (ОВ L 336, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 10, стр. 3).


9 – В съответствие с използваните в ДЕС и ДФЕС означения понятието „право на Съюза“ се използва като общо понятие за общностното право и за правото на Съюза. Доколкото по-нататък става въпрос за конкретни разпоредби от първичното право, ще се посочват действащите разпоредби ratione temporis.


10 – Решение от 6 февруари 2003 г. (C‑245/00, Recueil, стр. I‑1251).


11 – ОВ L 372, стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 3, стр. 7.


12 – Заключение на генералния адвокат J. Kokott, представено на 3 февруари 2011 г. по висящите понастоящем дела Football Association Premier League и др. (С‑403/08 и С‑429/08).


13 – Вж. в този смисъл Решение от 27 март 1963 г. по дело Da Costa и др. (28/62—30/62, Recueil, стр. 65, точка 81), Решение от 1 март 1973 г. по дело Bollmann (62/72, Recueil, стр. 269, точка 4), Решение от 10 юли 1997 г. по дело Palmisani (С‑261/95, Recueil, стр. I‑4025, точка 31) и Решение от 12 февруари 2008 г. по дело Kempter (С‑2/06, Сборник, стр. I‑411, точка 41 и сл.).


14 – Посочено в бележка под линия 4.


15 – Пак там, точка 36.


16 – Пак там, точка 36.


17 – Пак там, точка 37. В това отношение Съдът най-напред се позовава на Решение от 2 юни 2005 г. по дело Mediakabel (С‑89/04, Recueil, стр. І‑4891, точка 30), в което във връзка с член 1, буква а) от Директива 89/552/ЕИО на Съвета от 3 октомври 1989 година относно координирането на някои разпоредби, формулирани в действащи закони, подзаконови и административни актове на държавите членки, отнасящи се до упражняване на телевизионна дейност (ОВ L 298, стp. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 215), Съдът тълкува понятието за приемане на телевизионно предаване от обществеността в смисъл, че определящ фактор е приемането от неопределен брой потенциални телевизионни зрители. Освен това Съдът се позовава на Решение от 14 юли 2005 г. по дело Lagardère Active Broadcast (C‑192/04, Recueil. стp. I‑7199, точка 31), в което във връзка с член 1, параграф 2, буква а) от Директива 93/83/ЕИО на Съвета от 27 септември 1993 година относно координирането на някои правила, отнасящи се до авторското право и сродните му права, приложими към спътниковото излъчване и кабелното препредаване (ОВ L 248, стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 134) тълкува понятието за публично съобщаване чрез спътник в смисъл, че определящ фактор е съобщаването на неопределен брой потенциални слушатели.


18 – Пак там, точка 38 и сл.


19 – Пак там, точка 40.


20 – Пак там, точка 41.


21 – Пак там, точка 42.


22 – Пак там, точка 43.


23 – Пак там, точка 44.


24 – Пак там, точка 45 и сл.


25 – Решение от 18 януари 2001 г. по дело Stockholm Lindöpark (C‑150/99, Recueil, стр. I‑493, точка 38) и Решение от 18 юни 2009 г. по дело Stadeco (C‑566/07, Сборник, стр. I‑5295, точка 43).


26 – Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles, посочено в бележка под линия 4, точка 31.


27 – Решение по дело SENA, посочено в бележка под линия 10, точка 34.


28 – Пак там, точки 34—38.


29 – Решение от 10 септември 1996 г. по дело Комисия/Германия (С‑61/94, Recueil, стр. I‑3989, точка 52), Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles (посочено в бележка под линия 4, точка 35). Вж. по този въпрос Rosenkranz, F. Die völkerrechtliche Auslegung des EG-Sekundärrechts dargestellt am Beispiel der Urheberrechts, Europäische Zeitschrift für Wirtschaftsrecht 2007, р. 238 et sq., р. 239 et sq.


30 – Вж. точка 80 и сл. от настоящото заключение.


31Reinbothe, J., Lewinski, S. The E.C. Directive on Rental and Lending Rights and on Piracy, Sweet & Maxwell 1993, р. 97.


32 – Член 12 от Римската конвенция предвижда такова право само при пряко предаване. В това отношение договарящите се страни по WPPT съзнателно са надхвърлили обхвата на Римската конвенция.


33 – Вж. в това отношение точка 67 от заключението на генералния адвокат E. Sharpston, представено на 13 юли 2006 г. по дело SGAE/Rafael Hoteles (посочено в бележка под линия 4), както и точка 22 от заключението на генералния адвокат La Pergola, представено на 9 септември 1999 г. по дело Egeda (С‑293/98, Recueil, стр. I‑629).


34 – В същия смисъл и Ullrich, J. N., Die „öffentliche Wiedergabe“ von Rundfunksendungen in Hotels nach dem Urteil „SGAE“ des EuGH (Rs. С-306/05), Zeitschrift für Urheber- und Medienrecht 2008, р. 112 et sq., р. 117 et sq.


35 – Посочено в бележка под линия 12.


36 – Пак там, точки 127—147.


37 – Вж. изложеното относно решението в точки 65—73 от настоящото заключение.


38 – Вж. точка 50 от заключението на генералния адвокат E. Sharpston по дело SGAE/Rafael Hoteles (посочено в бележка под линия 4).


39 – Решение по дело SGAE/Rafael Hoteles (посочено в бележка под линия 4, точка 41).


40 – Вж. Съобщение на Комисията до Европейския парламент съгласно член 251, параграф 2, втора алинея от Договора за ЕО относно общата позиция на Съвета във връзка с приемането на Директива на Европейския парламент и на Съвета относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество, SEC (2000) 1734 окончателен.


41Walter, M., Lewinsky, S. European Copyright Law, Oxford University Press 2010, р. 981.


42 – Вж. точки 65—73 от настоящото заключение.


43 – Вж. точки 106—109 от настоящото заключение.


44 – Вж. точки 144 и 146 от заключението на генералния адвокат Kokott по дело Football Association Premier League и др. (посочено в бележка под линия 12).


45 – Иначе в случаите на апарат за автоматично приемане не би могло да е налице публично съобщаване, наличието на което Съдът обаче изглежда е приел в това дело.


46 – Вж. точка 104 и сл. от настоящото заключение.


47Reinbothe, J., Die EG-Richtlinie zum Urheberrecht in der Informationsgesellschaft, Gewerblicher Rechtsschutz und Urheberrecht Internationaler Teil 2001, р. 733 et sq., р. 736.


48Lewinsky, S. International Copyright and Policy, Oxford University Press 2008, р. 481.


49 – В същия смисъл и Walter, M., Lewinsky, S, цит. съч. (посочено в бележка под линия 41), стр. 990.


50 – В този смисъл и Walter, M., Lewinsky, S, цит. съч. (посочено в бележка под линия 41), стр. 990.


51 – Решение от 30 септември 1987 г. по дело Demirel (12/86, Recueil, стр. 3719, точка 14), Решение от 16 юни 1998 г. по дело Racke (С‑162/96, Recueil, стр. I‑3655, точка 31).


52 – Вж. по този въпрос Correa, C. Trade related aspects of intellectual Property rights, Oxford University Press 2007, р. 156, 162, както и Busche, J., Stoll, P.-T. TRIPs — Internationales und europäisches Recht des geistigen Eigentums, Carl Heymanns Verlag 2007, р. 268, 272.


53 – Решение от 23 ноември 1999 г. по дело Португалия/Съвет (C‑149/96, Recueil, стр. I‑8395, точка 47).


54 – Вж. Lewinski, S., Walter, M., цит. съч. (посочено в бележка под линия 41), стр. 988.


55 – Вж. точка 50 от заключението на генералния адвокат Sharpston по дело SGAE/Rafael Hoteles (посочено в бележка под линия 4).