Дело C‑91/13

Essent Energie Productie BV

срещу

Minister van Sociale Zaken en Werkgelegenheid

(Преюдициално запитване,
отправено от Raad van State (Нидерландия)

„Споразумение за асоцииране ЕИО—Турция — Член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол и член 13 от Решение № 1/80 — Приложно поле — Въвеждане на нови ограничения на свободата на установяване, на свободното предоставяне на услуги и на условията за достъп до работа — Забрана — Свободно предоставяне на услуги — Членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС — Командироване на работници — Граждани на трети държави — Изискване за разрешително за работа при предлагане за наемане на работна ръка“

Резюме — Решение на Съда (втори състав) от 11 септември 2014 г.

1.        Международни споразумения — Споразумение за асоцииране ЕИО—Турция — Свободно предоставяне на услуги — Правило „standstill“ по член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол — Директен ефект — Приложно поле

(член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол към Споразумението за асоцииране ЕИО—Турция)

2.        Преюдициални въпроси — Компетентност на Съда — Установяване на относимите разпоредби на правото на Съюза — Преформулиране на въпросите

(член 267 ДФЕС)

3.        Свободно предоставяне на услуги — Ограничения — Командироване на работници, граждани на трети държави, от предприятие, установено в друга държава членка — Национална правна уредба, която изисква разрешително за работа при предлагане за наемане на работна ръка — Недопустимост — Непропорционалност на разглежданото изискване

(член 56 ДФЕС и член 57 ДФЕС)

1.        Вж. текста на решението.

(вж. точки 21 и 31—34)

2.        Вж. текста на решението.

(вж. точка 36)

3.        Членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, съгласно която предлагането за наемане на работници, граждани на трети държави, от предприятие, установено в друга държава членка, на предприятие ползвател, установено в първата държава членка, което използва тези работници за извършване на работа за сметка на друго предприятие, установено в същата държава членка, е обвързано от условието тези работници да имат разрешително за работа.

В действителност, макар че на дадена държава членка следва да се признае както възможността да проверява дали предприятието, установено в друга държава членка, което предоставя на установено в първата държава членка предприятие ползвател услуга, състояща се в предлагане за наемане на работници, граждани на трети държави, не си служи със свободата на предоставяне на услуги за цели, различни от предоставянето на съответната услуга, така и възможността да предприеме необходимите в това отношение мерки за контрол, упражняването на тази възможност обаче не би следвало да позволява на тази държава членка да поставя непропорционални изисквания. Запазването за постоянно от държава членка на изискването гражданите на трети държави, предложени за наемане в установено в тази държава предприятие от предприятие, установено в друга държава членка, да имат разрешително за работа, надхвърля необходимото за постигане на целта, преследвана с посочената правна уредба.

В това отношение задължението на предприятието — доставчик на услуги, да предостави на властите на приемащата държава членка данни, от които да се установява, че в държавата членка, където са наети от това предприятие, положението на въпросните работници е изрядно, по-специално по отношение на пребиваването, разрешителното за работа и социалното осигуряване, би предоставило на посочените власти по по-малко ограничителен, но също толкова ефективен начин — в сравнение с изискването за разрешително за работа — гаранция за изрядното положение на тези работници и за обстоятелството, че полагат труд основно в държавата членка, където е установено предприятието — доставчик на услуги.

Също така, задължението на предприятието — доставчик на услуги, предварително да уведомява властите на приемащата държава членка за присъствието на един или повече командировани работници, очакваната продължителност на престоя и услугата/услугите, за чието извършване са командировани, би представлявало също толкова ефикасна и същевременно не толкова радикална мярка, колкото изискването за разрешително за работа. То би позволило на тези власти да упражняват контрол за спазването на националното социално законодателство през периода на командироване, като се имат предвид вече съществуващите задължения за това предприятие, съгласно нормите на социалното право, приложими в държавата членка по произход.

(вж. точки 55—57, 59 и 60 и диспозитива)