Дело C‑583/11 P

Inuit Tapiriit Kanatami и др.

срещу

Европейски парламент и Съвет на Европейския съюз

„Обжалване — Регламент (ЕО) № 1007/2009 — Търговия с тюленови продукти — Ограничения на вноса и на търговията с посочените продукти — Жалба за отмяна — Допустимост — Право на жалба на физическите или юридическите лица — Член 263, четвърта алинея ДФЕС — Понятието „подзаконови актове“ — Законодателни актове — Основно право на ефективна съдебна защита“

Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 3 октомври 2013 г.

1.        Обжалване — Основания — Обикновено повторение на правните основания и доводите, изложени пред Общия съд — Недопустимост — Оспорване на тълкуването или прилагането на общностното право от Общия съд — Допустимост

(член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС; член 58, първа алинея от Статута на Съда; член 168, параграф 1, буква г) от Процедурния правилник на Съда)

2.        Право на Европейския съюз — Тълкуване — Методи — Буквално, систематично и телеологично тълкуване — Прибягване до генезиса на разпоредба — Допустимост

3.        Жалба за отмяна — Физически или юридически лица — Понятие за подзаконов акт по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС — Всеки акт с общо приложение, с изключение на законодателните актове

(член 263, четвърта алинея ДФЕС)

4.        Жалба за отмяна — Физически или юридически лица — Актове, които ги засягат пряко и лично — Регламент № 1007/2009 относно търговията с тюленови продукти — Липса на лично засягане на жалбоподателите — Недопустимост

(член 263, четвърта алинея ДФЕС; Регламент № 1007/2009 на Европейския парламент и на Съвета)

5.        Жалба за отмяна — Физически и юридически лица — Актове, които ги засягат пряко и лично — Условия, които имат кумулативен характер — Недопустимост на жалба, в случай че липсва само едно от тези условия

(член 263, четвърта алинея ДФЕС)

6.        Обжалване — Основания — Недостатъчни или противоречиви мотиви — Обхват на задължението за мотивиране — Подразбиращи се мотиви на Общия съд — Допустимост — Условия

(член 263, четвърта алинея ДФЕС)

7.        Основни права — Право на ефективна съдебна защита — Контрол за законосъобразност на актовете на Съюза — Способи — Защита на това право от съда на Съюза или от националните юрисдикции в зависимост правното естество на обжалвания акт — Възможност да се подава жалба за отмяна или да се отправя преюдициално запитване за преценка на валидността

(член19, параграф 1 ДЕС; член 263, четвърта алинея ДФЕС и членове 267 ДФЕС и 277 ДФЕС; член 47 и член 52, параграф 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз)

1.        От член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС, член 58, първа алинея от Статута на Съда и член 168, параграф 1, буква г) от Процедурния правилник на Съда е видно, че жалбата трябва точно да посочва пороците на съдебното решение, чиято отмяна се иска, както и правните доводи, с които по специфичен начин се подкрепя това искане. Жалба, която само възпроизвежда буквално вече изложени пред Общия съд основания и доводи, в това число и основаните на изрично отхвърлени от тази юрисдикция фактически обстоятелства, не отговаря на произтичащото от тези разпоредби изискване за мотивиране.

При положение обаче че жалбоподателят оспорва тълкуването или прилагането на правото на Съюза от страна на Общия съд, разгледаните в първата инстанция правни въпроси могат отново да бъдат обсъдени в хода на производството по обжалване. Всъщност, ако жалбоподателят не би могъл да основе жалбата си пред Съда на вече изложени пред Общия съд основания и доводи, производството по обжалване отчасти би се обезсмислило.

(вж. точки 46 и 47)

2.        Вж. текста на решението.

(вж. точка 50)

3.        Член 263, първа алинея ДФЕС обозначава актовете на Съюза, които подлежат на обжалване пред съда на Съюза, а именно, от една страна, законодателните актове, а от друга страна, другите актове с обвързващ характер, предназначени да произведат правно действие по отношение на трети лица, като те могат да бъдат индивидуални актове или актове с общо приложение.

Що се отнася до правото на физическите и юридическите лица на обжалване, първите две части на член 263, четвърта алинея ДФЕС имат предвид всеки акт на Съюза, който произвежда задължителни правни последици. Така понятието в тези разпоредби обхваща актовете с общо приложение, от законодателно или друго естество, и индивидуалните актове.

Договорът от Лисабон добавя в член 263, четвърта алинея ДФЕС трета част, която смекчава условията за допустимост на подадените от физическите и юридическите лица жалби за отмяна. Всъщност тази част, без да поставя допустимостта на подадените от физическите и юридическите лица жалби за отмяна в зависимост от условието за лично засягане, предвидено във втората част на разпоредбата, предоставя този способ за защита по отношение на подзаконовите актове, които не включват мерки за изпълнение и засягат пряко жалбоподателя.

Що се отнася до понятието „подзаконови актове“, от член 263, четвърта алинея, трета част ДФЕС следва, че неговият обхват е по-ограничен от този на понятието „актове“, използвано в член 263, четвърта алинея, първа и втора част ДФЕС, за да се квалифицират другите видове мерки, чиято отмяна може да бъде поискана от физическите и юридическите лица. Първото понятие не би могло да обхваща всички актове с общо приложение, а се отнася до по-тясна категория актове от такова естество. Ако се възприеме обратното тълкуване, би се обезсмислило разграничението, проведено във втората и третата част на член 263, четвърта алинея ДФЕС между термините „актове“ и „подзаконови актове“.

Освен това от подготвителните работи по член III‑365, параграф 4 от проекта на договор за създаване на конституция за Европа следва, че макар предназначението на промяната в член 230, четвърта алинея ЕО да е да разшири условията за допустимост на жалбите за отмяна, що се отнася до физическите и юридическите лица, условията за допустимост, предвидени в член 230, четвърта алинея ЕО и свързани със законодателните актове, обаче не е трябвало да бъдат променяни. Така използваният в проекта за изменение на тази разпоредба израз „подзаконови актове“ дава възможност да се обозначат категорията актове, които занапред могат да бъдат обжалвани при условия, по-малко стриктни от преди, като същевременно се запази ограничителен подход относно жалбите на частноправните субекти срещу законодателните актове, за които продължава да се прилага условието „които ги засягат пряко и лично“.

При тези обстоятелства следва да се приеме, че целта на изменението в предвиденото в член 230, четвърта алинея ЕО право на физическите и юридическите лица на жалба е да позволи на тези лица да подават при по-малко стриктни условия жалби за отмяна на актове с общо приложение, с изключение на законодателните актове.

(вж. точки 52 и 54—60)

4.        Съдържанието на условието за лично засягане от акта, чиято отмяна се иска, съгласно член 263, четвърта алинея ДФЕС, не е променено с Договора от Лисабон. Според него физическите или юридически лица отговарят на условието за лично засягане само ако обжалваният акт се отнася до тях поради някои присъщи за тях качества или поради фактическо положение, което ги разграничава от всички останали лица и така ги индивидуализира по същия начин, както адресата на акта. При това положение предвидената в Регламент № 1007/2009 относно търговията с тюленови продукти забрана за пускане на пазара на тюленови продукти е формулирана общо и се прилага без разлика спрямо всеки икономически оператор, който попада в приложното му поле.

(вж. точки 71—73)

5.        Допустимо е физическо или юридическо лице да поиска, съгласно член 263, четвърта алинея ДФЕС, отмяната на акт, който нито е адресиран до него, нито представлява подзаконов акт, единствено ако такъв акт го засяга не само пряко, но и лично. Ето защо, тъй като условията за пряко засягане и за лично засягане от акта, чиято отмяна е поискана, са кумулативни, ако жалбоподателят не изпълнява едно от тях, подадената от него жалба за отмяна на този акт трябва да се счита за недопустима.

(вж. точки 75 и 76)

6.        Общият съд не е длъжен в своето изложение да следва изчерпателно всички съображения, формулирани от страните по спора. Всъщност мотивите на Общия съд могат да бъдат и имплицитни, при условие че дават възможност на заинтересованите лица да се запознаят с причините, поради които са взети въпросните мерки, а на компетентната юрисдикция — да разполага с достатъчно данни, за да упражни своя контрол.

Обстоятелството, че Общият съд не споменава изрично изтъкнатите от жалбоподателите разпоредби и не обсъжда изрично всички детайли от техните доводи, не може да се счита за неизпълнение на задължението за мотивиране. Същото важи и когато Общият съд приема, че не може да не приложи условията, свързани с подаването на жалба срещу регламент, които са изрично предвидени в член 263, четвърта алинея ДФЕС, макар да е извършил буквално, историческо и телеологично тълкуване на тази разпоредба. Всъщност когато Общият съд се произнася по обхвата на понятието „подзаконови актове“, предвидено в член 263, четвърта алинея ДФЕС, като извършва класическо тълкуване съгласно признатите от правото на Съюза методи за тълкуване, извършеното от него не оказва влияние върху факта, че посоченото понятие представлява условие за допустимост — изрично предвидено в член 263, четвърта алинея ДФЕС, на което трябва да отговарят жалбите за отмяна от физическите и юридическите лица — и не може да доведе по противоречие в мотивите на Общия съд.

(вж. точки 82—84)

7.        Съдебният контрол за спазването на правния ред на Съюза се осигурява, както следва от член 19, параграф 1 ДЕС, от Съда и юрисдикциите на държавите членки. Освен това Съюзът е правов съюз, в който актовете на неговите институции са обект на контрол за съответствие по-специално с Договорите, с общите принципи на правото, както и с основните права.

За тази цел посредством разпоредбите на членове 263 и 277, от една страна, и член 267, от друга страна, Договорът за функционирането на ЕС е установил завършена система от способи за защита и процедури, чиято цел е да осигурят контрола за законосъобразност на актовете на Съюза, поверявайки го на съда на Съюза. Така физическите или юридически лица, които поради посочените в член 263, четвърта алинея ДФЕС условия за допустимост не могат да обжалват пряко актовете на Съюза с общо приложение, са защитени срещу прилагането спрямо тях на такива актове. Когато изпълнението на посочените актове е от компетентността на институциите на Съюза, тези лица могат да подадат пряка жалба пред юрисдикцията на Съюза срещу актовете за прилагане при условията, посочени в член 263, четвърта алинея ДФЕС, и съгласно член 277 ДФЕС те могат да изтъкнат в подкрепа на тази жалба незаконосъобразността на спорния общ акт. Когато това изпълнение е възложено на държавите членки, те могат да се позоват на недействителността на спорния акт на Съюза пред националните юрисдикции и да дадат повод на тези юрисдикции да се обърнат към Съда, на основание член 267 ДФЕС, с преюдициални въпроси.

От това следва, че преюдициалното запитване за преценка на валидността представлява, също както жалбата за отмяна, средство за контрол на законосъобразността на актовете на Съюза.

Предвид закрилата, предоставена от член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, следва да се отбележи, че този член няма за цел да променя предвидената в Договорите система за съдебен контрол, и по-специално правилата, свързани с допустимостта на исковете или жалбите, подадени пряко пред юрисдикцията на Европейския съюз. Така условията за допустимост, предвидени в член 263, четвърта алинея ДФЕС, трябва да бъдат тълкувани в светлината на основното право на ефективна съдебна защита, без обаче да се стига до неприлагане на условията, изрично предвидени в посочения договор. Що се отнася до ролята на националните юрисдикции, те изпълняват в сътрудничество със Съда функция, която им е възложена съвместно с оглед осигуряване на спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите. Следователно държавите членки трябва да предвидят система от способи за защита и производства, които да осигурят спазването на основното право на ефективна съдебна защита, задължение, което е потвърдено и в член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС.

Що се отнася до способите за защита, които държавите членки трябва да предвидят, макар Договорът за функционирането на ЕС да е установил определен брой преки искове и жалби, които физическите и юридическите лица могат да предявят при необходимост пред съда на Съюза, нито Договорът за функционирането на ЕС, нито член 19 ДЕС са имали намерение да въведат, с оглед спазването на правото на Съюза, способи за защита пред националните юрисдикции, различни от установените в националното право. Различно щеше да бъде само ако от структурата на разглеждания национален правен ред личеше, че няма никакъв способ за защита, който да позволява дори и инцидентно да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, или още ако единствената възможност правните субекти да получат достъп до съд е да се окажат принудени да нарушат правото.

Освен това предоставената от член 47 от Хартата защита не изисква правният субект да може безусловно да подава жалба пряко пред юрисдикцията на Съюза за отмяна на законодателни актове на Съюза. Всъщност нито това основно право, нито член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС изискват правният субект да може да подава жалби срещу такива актове основно пред националните юрисдикции.

(вж. точки 90—93, 95, 97—101 и 103—106)