РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)
26 февруари 2013 година(*)
„Полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Европейска заповед за арест — Процедури за предаване между държавите членки — Решения, постановени вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично — Изпълнение на задочно постановена присъда — Възможност за преразглеждане на присъдата“
По дело C‑399/11
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal Constitucional (Испания) с акт от 9 юни 2011 г., постъпил в Съда на 28 юли 2011 г., в рамките на производство по дело
Stefano Melloni
срещу
Ministerio Fiscal,
СЪДЪТ (голям състав),
състоящ се от: г‑н V. Skouris, председател, г‑н K. Lenaerts, заместник-председател, г‑н A. Tizzano, г‑жа R. Silva de Lapuerta, г‑н L. Bay Larsen, г‑н T. von Danwitz, г‑н A. Rosas и г‑н E. Jarašiūnas, председатели на състави, г‑н E. Levits, г‑н A. Ó Caoimh, г‑н J.‑C. Bonichot, г‑н M. Safjan (докладчик) и г‑н C. G. Fernlund, съдии,
генерален адвокат: г‑н Y. Bot,
секретар: г‑жа M. Ferreira, главен администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 3 юли 2012 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за г‑н Melloni, от L. Casaubón Carles, abogado,
– за Ministerio Fiscal, от г‑н J. M. Caballero Sánchez-Izquierdo,
– за испанското правителство, от г‑жа S. Centeno Huerta, в качеството на представител,
– за белгийското правителство, от г‑жа C. Pochet и г‑н T. Materne, в качеството на представители,
– за германското правителство, от г‑жа J. Kemper и г‑н T. Henze, в качеството на представители,
– за италианското правителство, от г‑жа G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от г‑н G. Palatiello, avvocato dello Stato,
– за нидерландското правителство, от г‑н J. Langer и г‑жа C. Wissels, в качеството на представители,
– за австрийското правителство, от г‑жа C. Pesendorfer, в качеството на представител,
– за полското правителство, от г‑н M. Szpunar, в качеството на представител,
– за португалското правителство, от г‑н L. Inez Fernandes, в качеството на представител,
– за правителството на Обединеното кралство, от г‑жа H. Walker, в качеството на представител,
– за Съвета на Европейския съюз, от г‑жа P. Plaza García и г‑жа T. Blanchet, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от г‑жа I. Martínez del Peral, както и от г‑н H. Krämer и г‑н W. Bogensberger, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 2 октомври 2012 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Предмет на преюдициалното запитване са тълкуването и евентуално валидността на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки (ОВ L 190, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. (ОВ L 81, стр. 24, наричано по-нататък „Рамково решение 2002/584“). С това запитване Съдът също се приканва евентуално да разгледа въпроса дали държава членка може на основание член 53 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) да откаже изпълнението на европейска заповед за арест поради съображение, изведено от нарушение на основните права на заинтересуваното лице, гарантирани от националната конституция.
2 Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Melloni и Ministerio Fiscal по повод изпълнението на европейска заповед за арест, издадена от италианските органи за изпълнението на наказание лишаване от свобода, наложено му със задочно постановена присъда.
Правна уредба
Хартата
3 Член 47, втора алинея от Хартата гласи:
„Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван“.
4 Съгласно член 48, параграф 2 от Хартата:
„На всеки обвиняем се гарантира зачитане на правото на защита“.
5 Член 52, параграф 3 от Хартата предвижда:
„Доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи [подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., наричана по-нататък „ЕКПЧ“], техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита“.
6 Член 53 от Хартата, озаглавен „Степен на закрила“, гласи:
„Никоя разпоредба на настоящата Харта не трябва да се тълкува като ограничаваща или накърняваща права на човека и основни свободи, които в съответните им приложни полета са признати от правото на Съюза, от международното право и от международните конвенции, по които [Европейският съюз] или всички държави членки са страни[,] и по-специално от [ЕКПЧ], както и от конституциите на държавите членки“.
Рамкови решения 2002/584 и 2009/299
7 Член 1, параграфи 2 и 3 от Рамково решение 2002/584 предвижда:
„2. Държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципа на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение.
3. Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от Договора за Европейския съюз“.
8 Първоначалният текст на член 5 от споменатото Рамково решение е следният:
„Съгласно законодателството на изпълняващата държава членка изпълнението на европейската заповед за арест от изпълняващия съдебен орган може да бъде обвързано от следните условия:
1. когато европейската заповед за арест е издадена с оглед изпълнение на присъда или мярка, изискваща задържане, постановени задочно[,] и когато засегнатото лице не е било известено за датата и мястото на заседанието, довело до постановяване на задочното решение, предаване може да се извърши, при условие че съдебният орган, издал европейската заповед за арест, предостави подходяща гаранция с оглед обезпечаване възможността лицето[, спрямо което тя е издадена,] да иска повторно разглеждане на делото в страната, издала европейската заповед за арест[,] и да присъства при постановяване на присъдата;
[…]“.
9 Рамково решение 2009/299 уточнява основанията за отказ да се изпълни европейската заповед за арест, когато засегнатото лице не се е явило по делото. Съображения 1—4 и 10 от него гласят:
„(1) Правото на обвиняемия да присъства лично на съдебния процес е включено в правото на справедлив процес, предвидено в член 6 от [ЕКПЧ], съгласно тълкуването на Европейския съд по правата на човека. Съдът е постановил също така, че правото на обвиняемия да се яви лично на съдебния процес не е абсолютно и че при определени обстоятелства обвиняемият може по своя собствена воля, явно или мълчаливо, но недвусмислено да се откаже от това право.
(2) В различните рамкови решения за прилагане на принципа за взаимно признаване на окончателни съдебни актове липсва последователност по въпроса за решенията, постановени вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично. Тези различия биха могли да създадат усложнения в практиката и да затруднят съдебното сътрудничество.
(3) […] Рамково решение 2002/584/ПВР […] допуска изпълняващият орган да изиска от издаващия орган да представи достатъчна гаранция, че на лицето, за което е издадена европейска заповед за арест, е осигурена възможност да поиска повторно разглеждане на делото в издаващата държава членка и да присъства при разглеждането. Дали тази гаранция е достатъчна, е въпрос, който се решава от изпълняващия орган, и поради това е трудно да се прецени точно кога е възможно да бъде отказано изпълнение.
(4) Поради това е необходимо да се предоставят ясни и общовалидни основания за отказ за признаване на решения, постановени вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично. Настоящото рамково решение има за цел да определи по-добре тези общи основания, които дават възможност на изпълняващия орган да изпълни решението въпреки отсъствието на лицето по време на съдебния процес и при пълно зачитане на правото на защита на лицето. Настоящото рамково решение няма за цел да регулира начините и методите, включително процесуалните изисквания, използвани за постигането на посочените в настоящото рамково решение резултати, които са предмет на националното законодателство на държавите членки.
[…]
(10) Признаването и изпълнението на решение, постановено вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично, не следва да бъдат отказвани, когато заинтересованото лице, след като е било уведомено за насрочения съдебен процес, е решило да бъде защитавано от защитник и е упълномощило този защитник, като се гарантира, че правната помощ е действително оказана на практика. В този контекст не бива да е от значение дали този защитник е бил избран и посочен и му е заплатено от заинтересованото лице или е бил посочен и му е било заплатено от държавата, като се подразбира, че заинтересованото лице следва съзнателно да е избрало да бъде представлявано от защитник, вместо да се яви лично на съдебния процес. […]“.
10 Съгласно член 1, параграфи 1 и 2 от Рамково решение 2009/299:
„1. Целите на настоящото рамково решение са да укрепи процесуалните права на лицата, които са субекти на наказателно производство, да улесни съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси и по-специално да спомогне за взаимното признаване на съдебни решения между държавите членки.
2. Настоящото рамково решение не поражда действие за изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от Договора [за ЕС в редакцията му преди Договора от Лисабон], включително правото на защита на лицата, които са субекти на наказателни производства, и не засяга задълженията, възложени на съдебните органи във връзка с това“.
11 С член 2 Рамково решение 2009/299 заличава член 5, точка 1 от Рамково решение 2002/584 и въвежда в последното член 4а, свързан с решенията, постановени вследствие на съдебен процес, на който лицето не се е явило лично, със следния текст:
„1. Изпълняващият съдебен орган също така може да откаже да изпълни европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, освен ако в европейската заповед за арест не е посочено, че лицето, в съответствие с допълнителните процесуални изисквания, определени в националното законодателство на издаващата държава членка:
a) своевременно
i) или е призовано лично и по този начин уведомено за определената дата и място на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, или чрез други средства действително е получило официална информация за определената дата и място на съдебния процес по начин, който недвусмислено доказва, че то е било уведомено за насрочения съдебен процес;
и
ii) е уведомено за възможността за постановяване на такова решение, ако не се яви на съдебния процес;
или
б) след като е било уведомено за насрочения съдебен процес, е упълномощило защитник, посочен от заинтересованото лице или от държавата, с цел да го защитава на съдебния процес и действително е било защитавано от този защитник на процеса;
или
в) след като решението му е било връчено лично и е било изрично уведомено за правото на повторно разглеждане или обжалване, в което лицето има правото да участва и което позволява делото да се преразгледа по същество, включително и с оглед на нови доказателства, и което може да доведе до отмяна на първоначалното решение:
i) изрично е заявило, че не оспорва решението;
или
ii) не е поискало повторно разглеждане или обжалване в приложимия за целта срок;
или
г) решението не му е било връчено лично, но:
i) решението ще му бъде връчено лично незабавно след предаването и ще бъде изрично уведомено за правото си на повторно разглеждане или обжалване, в което лицето има правото да участва и което позволява делото да се преразгледа по същество, включително и с оглед на нови доказателства, и което може да доведе до отмяна на първоначалното решение;
и
ii) ще бъде уведомено за срока, в който трябва да поиска повторно разглеждане или обжалване, както е посочено в съответната европейска заповед за арест.
[…]“.
12 Съгласно член 8, параграфи 1—3 от Рамково Решение 2009/299:
„1. Държавите членки вземат необходимите мерки за спазване на разпоредбите на настоящото рамково решение до 28 март 2011 г.
2. Настоящото рамково решение се прилага от датата, посочена в параграф 1, по отношение на признаването и изпълнението на решения, постановени вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило.
3. Ако при приемането на настоящото рамково решение държава членка е декларирала, че има сериозни причини да допусне, че няма да е в състояние да се съобрази с разпоредбите на настоящото рамково решение до датата, посочена в параграф 1, настоящото рамково решение ще се прилага най-късно от 1 януари 2014 г. по отношение на признаването и изпълнението на решения, постановени от компетентните органи на тази държава членка вследствие на съдебен процес, на който съответното лице не се е явило лично. […]“.
Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси
13 С определение от 1 октомври 1996 г. първи състав на наказателното отделение на Audiencia Nacional (Испания) допуска екстрадицията на г‑н Melloni в Италия с цел да бъде съден за деянията, описани в заповеди за арест № 554/1993 и № 444/1993, издадени съответно на 13 май и 15 юни 1993 г. от Tribunale di Ferrara (Италия). След като е бил освободен под гаранция от 5 000 000 ESP [испански песети], която е внесъл на 30 април 1996 г., г‑н Melloni се е укрил, поради което не е бил предаден на италианските органи.
14 С акт от 27 март 1997 г. Tribunale di Ferrara констатира неявяването в съда на г‑н Melloni и постановява занапред уведомленията да се извършват до избраните и упълномощени от него адвокати. С решение на Tribunale di Ferrara от 21 юни 2000 г., впоследствие потвърдено с решение на Corte d’appello di Bologna (Италия) от 14 март 2003 г., г‑н Melloni е осъден задочно на десет години лишаване от свобода за умишлен банкрут. С решение от 7 юни 2004 г. пето наказателно отделение на Corte suprema di cassazione (Италия) отхвърля жалбата, внесена от адвокатите на г‑н Melloni. На 8 юни 2004 г. прокуратурата при Corte d’Appello di Bologna издава европейска заповед за арест № 271/2004 за изпълнение на присъдата, произнесена от Tribunale di Ferrara.
15 След задържането на г‑н Melloni на 1 август 2008 г. от испанската полиция, с определение от 2 август 2008 г. Juzgado Central de Instrucción № 6 (Испания) решава с посочената европейска заповед за арест да сезира първи състав на наказателното отделение на Audiencia Nacional.
16 Г‑н Melloni оспорва предаването си на италианските органи, като се позовава, на първо място, на това, че във връзка с въззивното производство е определил друг адвокат, различен от двамата адвокати, които са го представлявали, и че е оттеглил тяхното пълномощно, но въпреки оттеглянето посочените органи са продължили да изпращат уведомленията на тези двама адвокати. На второ място, той твърди, че италианското процесуално право не предоставя възможност за обжалване на задочно постановените присъди, поради което съответно изпълнението на европейската заповед за арест трябвало да бъде поставена в зависимост от условието Италианската република да гарантира възможност за обжалване на решението, с което е потвърдена неговата присъда.
17 С определение от 12 септември 2008 г. първи състав на наказателното отделение на Audiencia Nacional решава да предаде г‑н Melloni на италианските органи за изпълнението на произнесената срещу него от Tribunale di Ferrara присъда, затова че е извършил престъплението умишлен банкрут, като приема, от една страна, за недоказано, че считано от 2001 г., определените от него адвокати вече не са го представлявали, и от друга страна, че правото на защита е било спазено, след като той е бил уведомен за предстоящото провеждане на съдебния процес, по собствена воля не се е явил пред съда и е определил двама адвокати, които да го представляват и защитават, като последните са се явили в това качество в първоинстанционното, въззивното и касационното производство, като по този начин са изчерпали възможностите за обжалване.
18 Г‑н Melloni подава пред Tribunal Constitucional „recurso de amparo“ (конституционна жалба) срещу това определение. В подкрепа на тази жалба той твърди, че е налице непряко нарушение на абсолютните изисквания, произтичащи от правото на справедлив съдебен процес, прогласено в член 24, параграф 2 от испанската конституция. Било накърнено основното съдържание на справедливия процес по начин, който засяга човешкото достойнство, вследствие на допускането на екстрадицията към страни, които в случай на много тежко престъпление допускат задочно постановени присъди да пораждат действие, без да обвързват предаването с условието осъденото лице да може да ги оспори, за да запази правото си на защита.
19 С определение от 18 септември 2008 г. първи състав на Tribunal Constitucional обявява жалбата „recurso de amparo“ за допустима и решава да спре изпълнението на определението от 12 септември 2008 г. и с определение от 1 март 2011 г. пленарният състав на Tribunal Constitucional решава сам да разгледа жалбата.
20 Запитващата юрисдикция отбелязва, че в посоченото по-горе свое решение 91/2000 от 30 март 2000 г. е приела, че обвързващото съдържание на основните права, когато се прилагат ad extra, е по-ограничено, като само най-общите или основни изисквания могат да се свързват с член 24 от испанската конституция и да дадат основание за установяването на непряка неконституционосъобразност. Същевременно решението на испанските съдебни органи да допуснат екстрадицията към страни, които в случаи на много тежко престъпление допускат задочно постановени присъди да пораждат действие, без да обвързват предаването с условието осъденото лице да може да ги оспори, за да запази правото си на защита, според тази юрисдикция представлява „непряко“ нарушение на изискванията на правото на справедлив съдебен процес, като накърнява основното съдържание на този процес по начин, който засяга човешкото достойнство.
21 Посочената юрисдикция припомня, че тази национална съдебна практика е приложима и в рамките на процедурата по предаване, въведена с Рамково решение 2002/584, поради две причини. Първата е, че условието, с което е обвързано предаването на осъденото лице, е присъщо на основното съдържание на конституционното право на справедлив съдебен процес. Втората причина се основава на това, че действащата към онзи момент редакция на член 5, точка 1 от това рамково решение предвижда възможността изпълнението на европейска заповед за арест, издадена за изпълнението на задочно постановена присъда, да бъде подчинено, „съгласно законодателството на изпълняващата държава членка“, по-специално на условието „съдебният орган, издал европейската заповед за арест, да предостави подходяща гаранция с оглед обезпечаване възможността лицето, спрямо което тя е издадена, да иска повторно разглеждане на делото, при което да се гарантира правото му на защита, в страната, издала европейската заповед за арест, и да присъства при постановяване на присъдата“ (Решение 177/2006 от 5 юни 2006 г. на Tribunal Constitucional).
22 Накрая, запитващата юрисдикция припомня, че в своето решение 199/2009 от 28 септември 2009 г. тя уважава „recurso de amparo“ срещу определение за предаването на заинтересованото лице на Румъния в изпълнение на европейска заповед за арест за изпълнението на присъда от четири години лишаване от свобода, постановена задочно, без да се упоменава изискването присъдата да може да бъде преразгледана. За целта с посоченото съдебно решение се отхвърлят поддържаните от Audiencia Nacional доводи, според които присъдата в действителност не е била постановена задочно, тъй като жалбоподателят е упълномощил адвокат, който се е явил в процеса като негов нарочен защитник.
23 Според Tribunal Constitucional трудността възниква от това, че Рамково решение 2009/299 отменя член 5, точка 1 от Рамково решение 2002/584 и въвежда член 4а. Посоченият член 4а обаче забранява „[отказа да се изпълни] европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението“, когато лицето, „след като е било уведомено за насрочения съдебен процес, е упълномощило защитник, посочен от заинтересованото лице или от държавата, с цел да го защитава на съдебния процес[,] и действително е било защитавано от този защитник на процеса“. По делото, довело до образуването на това производство за контрол за конституционосъобразност пред запитващата юрисдикция, според последната се оказва, че г‑н Melloni е упълномощил двама защитници, които Tribunale di Ferrara е уведомил за насрочването на съдебния процес, така че той е бил запознат с това обстоятелство. Също така е установено, според същата юрисдикция, че г‑н Melloni действително е бил защитаван от тези двама защитници в последвалото първоинстанционно производство, както и по време на по-нататъшните обжалвания пред въззивната и касационната инстанции.
24 Следователно според Tribunal Constitucional възниква въпросът дали Рамково решение 2002/584 възпрепятства испанските съдебни органи да поставят като условие за предаването на г‑н Melloni възможността въпросната присъда да бъде преразгледана.
25 В тази връзка запитващата юрисдикция отхвърля довода на Ministerio Fiscal, съгласно който не е нужно преюдициално запитване, тъй като Рамково решение 2009/299 не е приложимо ratione temporis към спора по главното производство. Всъщност предметът на спора бил да се определи не дали определението от 12 септември 2008 г. не зачита Рамково решение 2009/299, а дали е накърнило непряко правото на справедлив съдебен процес, защитено от член 24, параграф 2 от испанската конституция. Същевременно Рамково решение 2009/299 следва да се вземе предвид, за да се определи съдържанието на това право, чието действие се разпростира ad extra, тъй като това решение представлява правото на Съюза, приложимо към момента на преценяване на конституционосъобразността на посоченото определение. Неговото съобразяване също се налагало от принципа на тълкуване на националното право в съответствие с рамковите решения (вж. Решение от 16 юни 2005 г. по дело Pupino, C‑105/03, Recueil, стр. I‑5285, точка 43).
26 Предвид на изложените съображения Tribunal Constitucional решава да спре производството и да постави до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР в действащата редакция в резултат от Рамково решение 2009/299/ПВР да се тълкува в смисъл, че възпрепятства националните съдебни органи, в посочените в същата разпоредба случаи, да обвързват изпълнението на европейска заповед за арест с условието въпросната присъда да може да бъде преразгледана с цел гарантиране на правата на защита на лицето, чието предаване се иска?
2) В случай че на първия въпрос бъде даден утвърдителен отговор, съвместим ли е член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР с изискванията, произтичащи от правото на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, предвидено в член 47 от Хартата […], както и с правото на защита, гарантирано в член 48, параграф 2 от посочената харта?
3) В случай че на втория въпрос бъде даден утвърдителен отговор, позволява ли член 53, тълкуван систематично във връзка с признатите в членове 47 и 48 от Хартата права, на държава членка да обвърже предаването на задочно осъдено лице с условието присъдата да може да бъде подложена на преразглеждане в държава, от която изхожда искането, като по този начин предостави на тези права по-високо равнище на защита от това, което произтича от правото на Европейския съюз, с цел да се избегне ограничаващо или накърняващо тълкуване на основно право, признато от конституцията на тази държава членка?“.
По преюдициалните въпроси
По допустимостта на преюдициалното запитване
27 Някои от заинтересуваните страни, които представят становища пред Съда, твърдят, че настоящото преюдициално запитване трябва да се счита за недопустимо, тъй като член 4а от Рамково решение 2002/584 бил неприложим ratione temporis към процедурата по предаване на жалбоподателя в главното производство. Те сочат, че датата 12 септември 2008 г., на която е постановено определението, с което Audiencia Nacional решава да пристъпи към предаването му на италианските органи, предхожда крайния срок за транспониране на Рамково решение 2009/299, а именно 28 март 2011 г., определен в член 8, параграф 1 от него. Те отбелязват още, че — в допълнение и при всички положения — Италианската република е приложила варианта, предложен в същия член 8, параграф 3, при който по силата на тази разпоредба е възможно прилагането на Рамково решение 2009/299 да се отложи до 1 януари 2014 г. по отношение на признаването и изпълнението на решения, постановени от компетентните италиански органи вследствие на съдебен процес, на който съответното лице не се е явило лично. Поради това условията за предаването на г‑н Melloni от испанските на италианските органи продължавали да се уреждат от член 5, точка 1 от Рамково решение 2002/584.
28 В това отношение е важно в самото начало да се припомни, че в рамките на производството, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, след като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (вж. по-специално Решение от 8 септември 2011 г. по дело Paint Graphos и др., C‑78/08—C‑80/08, Сборник, стр. I‑7611, точка 30 и цитираната съдебна практика).
29 Презумпцията за релевантност на отправените от националните юрисдикции преюдициални въпроси може да се обори само по изключение, ако е очевидно, че исканото тълкуване на разпоредбите от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (вж. в този смисъл по-специално Решение по дело Paint Graphos и др., посочено по-горе, точка 31 и цитираната съдебна практика).
30 В случая не е очевидно, че поисканото от запитващата юрисдикция тълкуване на член 4а от Рамково решение 2002/584 няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство или се отнася до проблем от хипотетично естество.
31 Що се отнася до приложимостта ratione temporis на член 4а от посоченото рамково решение, следва да се отбележи, на първо място, че самият текст на член 8, параграф 2 от Рамково решение 2009/299 гласи, че от 28 март 2011 г. то „се прилага […] по отношение на признаването и изпълнението на решения, постановени вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило“, без да се прави разграничение дали тези решения са постановени преди или след тази дата.
32 Буквалното тълкуване се потвърждава от обстоятелството, че след като разпоредбите на член 4а от Рамково решение 2002/584 трябва да се считат за процесуални норми (вж. по аналогия Решение от 1 юли 2004 г. по дело Tsapalos и Diamantakis, C‑361/02 и C‑362/02, Recueil, стр. I‑6405, точка 20 и Решение от 12 август 2008 г. по дело Santesteban Goicoechea, C‑296/08 PPU, Сборник, стр. I‑6307, точка 80), те следва да се приложат във все още неприключилото производство по предаване на жалбоподателя, което е предмет на разглеждане в главното производство. Всъщност съгласно постоянната съдебна практика процесуалните норми се считат по правило за приложими към всички съдебни спорове, висящи към датата на тяхното влизане в сила, за разлика от материалноправните норми, които обикновено се тълкуват като неприложими към положения, съществуващи преди влизането им в сила (вж. по-специално Решение от 12 ноември 1981 г. по дело Meridionale Industria Salumi и др., 212/80—217/80, Recueil, стр. 2735, точка 9, Решение от 28 юни 2007 г. по дело Dell’Orto, C‑467/05, Сборник, стр. I‑5557, точка 48 и Решение по дело Santesteban Goicoechea, посочено по-горе, точка 80).
33 На второ място, обстоятелството, че Италианската република е декларирала, че се възползва от предоставената с член 8, параграф 3 от Рамково решение 2009/299 възможност да отсрочи най-късно до 1 януари 2014 г. прилагането на това рамково решение по отношение на признаването и изпълнението на решения, постановени от компетентните италиански органи вследствие на съдебен процес, на който съответното лице не се е явило лично, не би могло да доведе до недопустимост на настоящото преюдициално запитване. Всъщност от акта за преюдициално запитване е видно, че за да тълкува основните права, признати от испанската конституция, в съответствие с ратифицираните от Кралство Испания международни договори, запитващата юрисдикция иска да вземе под внимание релевантните разпоредби от правото на Съюза, за да определи основното съдържание на правото на справедлив съдебен процес, гарантирано от член 24, параграф 2 от посочената конституция.
34 От всички изложени съображения е видно, че отправеното от Tribunal Constitucional преюдициално запитване е допустимо.
По съществото на спора
По първия въпрос
35 С първия си въпрос Tribunal Constitucional по същество иска да се установи дали член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска изпълняващият съдебен орган да обвързва в посочените в тази разпоредба хипотези изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда, с условието задочната присъда да се преразгледа в издаващата държава.
36 Следва да се припомни, че както е видно по-конкретно от член 1, параграфи 1 и 2 от Рамковото решение, както и от съображения 5 и 7 от него, посоченото рамково решение има за цел да замести многостранната система за екстрадиция между държавите членки със система за предаване между съдебните органи на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или за наказателно преследване, като системата е основана на принципа на взаимното признаване (вж. Решение от 29 януари 2013 г. по дело Radu, C‑396/11, точка 33).
37 В този смисъл посоченото Рамково решение 2002/584 има за цел чрез въвеждането на нова опростена и по-ефикасна процедура за предаване на осъдени или заподозрени в извършването на нарушения на наказателното право лица да улесни и ускори съдебното сътрудничество, за да допринесе за осъществяването на целта на Съюза да се превърне в пространство на свобода, сигурност и правосъдие въз основа на високата степен на доверие, която трябва да съществува между държавите членки (Решение по дело Radu, посочено по-горе, точка 34).
38 По силата на член 1, параграф 2 от посоченото Рамково решение 2002/584 държавите членки по принцип са длъжни да дадат ход на европейска заповед за арест. Всъщност съгласно разпоредбите на това рамково решение държавите членки могат да откажат изпълнението на такава заповед само в случаите по член 3 от него, при които не се допуска изпълнение, както и в случаите, при които изпълнението може да бъде отказано, изброени в членове 4 и 4а от същото. Освен това изпълняващият съдебен орган може да обвърже изпълнението на европейска заповед за арест само с условията, определени в член 5 от посоченото рамково решение (Решение по дело Radu, посочено по-горе, точки 35 и 36).
39 За да се определи обхватът на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, който е предмет на настоящия въпрос, следва да се разгледат текстът, структурата и целта му.
40 От текста на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 следва, че тази разпоредба предвижда случай, при който може да бъде отказано изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановена присъдата. Тази възможност е съпътствана все пак от четири изключения, при които изпълняващият съдебен орган е лишен от възможността да откаже изпълнението на въпросната европейска заповед за арест. От това следва, че в посочените четири хипотези член 4а, параграф 1 не допуска изпълняващият съдебен орган да подчинява предаването на задочно осъдения на възможността за преразглеждане на осъдителната присъда в негово присъствие.
41 Подобно буквално тълкуване на член 4а, параграф 1 от Рамковото решение 2002/584 се потвърждава от анализ на структурата на тази разпоредба. Рамково решение 2009/299 има за цел, от една страна, да отмени член 5, точка 1 от Рамково решение 2002/584, който при определени условия е позволявал изпълнението на европейска заповед за арест с оглед изпълнение на присъда, постановена задочно, да се обвърже с условието в издаващата държава членка да се гарантира на заинтересуваното лице повторно разглеждане на делото в негово присъствие, и от друга страна, има за цел да замени тази разпоредба с член 4а. Същият вече ограничава възможността да се откаже изпълнението на подобна заповед, като определя, съгласно посоченото в съображение 6 от Рамково решение 2009/299, „условията, при които признаването и изпълнението на решение, постановено вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично, не следва да бъдат отказвани“.
42 По-специално член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 предвижда по същество в букви а) и б), че след като задочно осъденият своевременно е бил уведомен за насрочения съдебен процес и е бил уведомен за възможността за постановяване на решение, ако не се яви на съдебния процес, или че след като е бил уведомен за насрочения съдебен процес, е упълномощил защитник, който да го защитава, изпълняващият съдебен орган е задължен да извърши предаване на това лице, поради което няма възможност да подчини предаването на възможността за повторно разглеждане в присъствие на лицето в издаващата държава членка.
43 Подобно тълкуване на посочения член 4а се потвърждава и от целите на законодателя на Съюза. Както от съображения 2—4, така и от член 1 от Рамково решение 2009/299 следва, че с неговото приемане законодателят на Съюза е имал намерение да улесни съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, като спомогне за взаимното признаване на съдебни решения между държавите членки чрез хармонизиране на основанията за отказ за признаване на решения, постановени вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично. Както по-специално се подчертава в съображение 4, с определянето на тези общи основания законодателят на Съюза е искал да позволи на „изпълняващия орган да изпълни решението въпреки отсъствието на лицето по време на съдебния процес и при пълно зачитане на правото на защита на лицето“.
44 Както отбелязва генералният адвокат в точки 65 и 70 от своето заключение, решението, което възприема законодателят на Съюза, състоящо се в изчерпателно предвиждане на хипотезите, при които изпълнението на европейска заповед за арест, издадена за изпълнението на задочно постановен съдебен акт, следва да се приема за ненакърняващо правото на защита, е несъвместимо със запазването на възможност за изпълняващия съдебен орган да обвърже това изпълнение с условието въпросната присъда да може да бъде преразгледана с цел гарантиране на правата на защита на заинтересуваното лице.
45 Що се отнася до довода на запитващата юрисдикция, че задължението за спазване на основните права, залегнали в член 6 ДЕС, би могло да позволи на изпълняващите съдебни органи да откажат да изпълнят европейска заповед за арест, включително в посочените в член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 хипотези, когато заинтересованото лице не може да се възползва от повторно разглеждане на делото, е важно да се подчертае, че този довод в действителност поражда въпроси относно съвместимостта на член 4а от Рамково решение 2002/584 с основните права, защитени в правния ред на Съюза, което е предмет на втория отправен въпрос.
46 От всички изложени съображения следва, че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска изпълняващият съдебен орган да обвързва в посочените в тази разпоредба хипотези изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда, с условието задочната присъда да може да се преразгледа в издаващата държава.
По втория въпрос
47 С втори си въпрос запитващата юрисдикция по същество приканва Съда да се произнесе дали член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 е съвместим с изискванията, произтичащи от правото на ефективни правни средства за защита и за справедлив съдебен процес, предвидено в член 47 от Хартата, както и от правото на защита, гарантирано от член 48, параграф 2 от нея.
48 Трябва да се напомни, че в съответствие с член 6, параграф 1 ДЕС Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата, „която има същата юридическа сила като Договорите“.
49 Що се отнася до обхвата на правото на ефективно правно средство за защита и на справедлив съдебен процес, предвидено в член 47 от Хартата, както и на правото на защита, гарантирано в член 48, параграф 2 от нея, следва да се уточни, че макар правото на подсъдимия да се яви лично в процеса да представлява основен елемент от правото на справедлив съдебен процес, последното не е абсолютно (вж. по-специално Решение от 6 септември 2012 г. по дело Trade Agency, C‑619/10, точки 52 и 55). Подсъдимият може да направи отказ от него по собствена воля, изрично или мълчаливо, при условие отказът да бъде установен по недвусмислен начин, да е съпътстван от минимални гаранции, съответстващи на значимостта му, и да не е в разрез с нито един значим обществен интерес. По-специално не се установява нарушение на правото на справедлив съдебен процес, въпреки че подсъдимият не се е явил лично, ако е бил информиран за датата и мястото на процеса или се е ползвал от упълномощен за целта защитник.
50 Това тълкуване на член 47 и на член 48, параграф 2 от Хартата е в съзвучие с признатия обхват на правата, гарантирани от член 6, параграфи 1 и 3 от ЕКПЧ в практиката на Европейския съд по правата на човека (вж. по-специално Решение от 14 юни 2001 г. на ЕСПЧ по дело Medenica/Швейцария по жалба № 20491/92, §§ 56—59, Решение на ЕСПЧ от 1 март 2006 г. по дело Sejdovic/Италия по жалба № 56581/00, Recueil des arrêts et décisions 2006‑II, §§ 84, 86 и 98 и Решение от 24 април 2012 г. по дело Харалампиев/България по жалба № 29648/03, §§ 32 и 33).
51 Следва също да се отбележи, че хармонизацията на условията за изпълнение на европейските заповеди за арест, издадени за изпълнението на решения, постановени вследствие на съдебен процес, на който лицето не се е явило лично, осъществена с Рамково решение 2009/299, цели, съгласно член 1 от него, да укрепи процесуалните права на лицата, които са субекти на наказателно производство, като едновременно с това спомогне за взаимното признаване на съдебни решения между държавите членки.
52 В този смисъл член 4, параграф 1, букви а) и б) от Рамково решение 2002/584 уреждат условията, при които може да се приеме, че заинтересованото лице е направило съзнателен и недвусмислен отказ да присъства на своя съдебен процес, поради което изпълнението на европейската заповед за арест за изпълнението на присъда от задочно осъдения не би могло да се обвърже с условието той да може да се ползва от производство за повторно разглеждане в негово присъствие в издаващата държава членка. Това е така или, както посочва параграф 1, буква а), когато заинтересуваното лице не се яви лично в процеса, въпреки че е било лично призовано или е получило официална информация за определената дата и място на съдебния процес, или, както посочва буква б) от същия параграф, след като е било уведомено за насрочения съдебен процес, е избрало да бъде представлявано от защитник, а не да се яви лично. Що се отнася до букви в) и г) от споменатия параграф 1, те уреждат случаите, при които изпълняващият съдебен орган е задължен да изпълни европейската заповед за арест, въпреки че заинтересуваното лице има право да се ползва от процедура за повторно разглеждане, след като посочената заповед за арест посочва, че или заинтересуваното лице не е поискало да се ползва от процедура по повторно разглеждане, или че ще бъде изрично уведомено за правото си на повторно разглеждане.
53 С оглед на изложеното следва да се приеме, че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 не нарушава нито правото на ефективно правно средство за защита и на справедлив съдебен процес, нито правото на защита, гарантирани съответно в член 47 и в член 48, параграф 2 от Хартата.
54 От изложените съображения следва, че на втория въпрос е уместно да се отговори, че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 е съвместим с изискванията, произтичащи от член 47 и от член 48, параграф 2 от Хартата.
По третия въпрос
55 С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 53 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на изпълняващата държава членка да обвърже предаването на задочно осъдения с условието присъдата да може да бъде подложена на преразглеждане в издаващата държава членка, с цел да се избегне нарушение на правото на справедлив съдебен процес и на правото на защита, гарантирани от Конституцията.
56 В тази връзка запитващата юрисдикция най-напред разглежда тълкуването, че член 53 от Хартата разрешава по общ начин държавите членки да приложат стандарта за защита на основните права, гарантиран от тяхната конституция, когато същият е по-висок от произтичащия от Хартата, и евентуално да го противопоставят на прилагането на разпоредби от правото на Съюза. Подобно тълкуване би позволило по-конкретно на държава членка да обвърже изпълнението на европейска заповед за арест, издадена за изпълнение на задочна присъда, с условия, целящи да избегнат тълкуване, ограничаващо основните признати по конституция права или накърняващо същите, въпреки че прилагането на тези условия не би било разрешено съгласно член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584.
57 Подобно тълкуване на член 53 от Хартата не би могло да се приеме.
58 Всъщност това тълкуване на член 53 от Хартата би накърнило принципа на предимство на правото на Съюза, доколкото би позволило на държава членка да препятства прилагането на актове от правото на Съюза, които са изцяло в съответствие с Хартата, при положение че не зачитат основните права, гарантирани от конституцията на тази държава.
59 Действително съгласно утвърдената съдебна практика по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, който е основна характеристика на правния ред на Съюза (вж. Становище 1/91 от 14 декември 1991 г., Recueil, стр. I‑6079, точка 21 и Становище 1/09 от 8 март 2011 г., точка 65), позоваването от държава членка на норми на националното право, макар и да са конституционни, не би могло да накърни действието на правото на Съюза на територията на тази държава (вж. в този смисъл по-специално Решение от 17 декември 1970 г. по дело Internationale Handelsgesellschaft, 11/70, Recueil, стр. 1125, точка 3; и Решение от 8 септември 2010 г. по дело Winner Wetten, C‑409/06, Сборник, стр. I‑8015, точка 61).
60 Действително член 53 от Хартата потвърждава, че когато акт от правото на Съюза изисква национални мерки за прилагане, националните органи и юрисдикции могат да прилагат националните стандарти за защита на основните права, стига в този процес да не се намалява нивото на защита, предвидено от Хартата съгласно тълкуването на Съда, нито предимството, единството и ефективността на правото на Съюза.
61 Независимо от това, видно от точка 40 от настоящото решение, член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 не дава на държавите членки възможност да откажат изпълнението на европейска заповед за арест, когато заинтересуваното лице е в някоя от четирите хипотези, изброени в споменатата разпоредба.
62 Следва освен това да се напомни, че приемането на Рамково решение 2009/299, което добавя посочената по-горе разпоредба в Рамково решение 2002/584, има за цел да облекчи затрудненията при взаимното признаване на актовете, постановени в отсъствието на заинтересуваното лице от процеса, произтичащи от наличието на различия в закрилата на основните права в държавите членки. В тази връзка посоченото рамково решение хармонизира условията за изпълнение на европейската заповед за арест в случай на задочно осъждане, с което се отразява консенсусът, постигнат от всички държави членки относно обхвата, който на основание на правото на Съюза трябва да се предостави на процесуалните права, от които се ползват задочно осъдените, които са обект на европейска заповед за арест.
63 Следователно, да се позволи на държава членка да се ползва от член 53 от Хартата, за да обвърже предаването на задочно осъдено лице с условието, което не е предвидено в Рамково решение 2009/2999, да има възможност за преразглеждане на присъдата в издаващата държава членка, за да се избегне нарушение на правото на справедлив съдебен процес и на правото на защита, гарантирани от конституцията на изпълняващата държава членка, би довело — поставяйки под съмнение единството на стандарта за защита на основните права, дефиниран в това рамково решение — до нарушаване на принципите на взаимно доверие и взаимно признаване, което то цели да утвърди, а следователно и до компрометиране на ефективността на посоченото рамково решение.
64 С оглед на изложените съображения на третия въпрос следва да се отговори, че член 53 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не позволява на държава членка да обвърже предаването на задочно осъдено лице с условието присъдата да може да бъде подложена на преразглеждане в издаващата държава членка с цел да се избегне нарушение на правото на справедлив съдебен процес и на правото на защита, гарантирани от нейната конституция.
По съдебните разноски
65 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:
1) Член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска изпълняващият съдебен орган да обвързва в посочените в тази разпоредба хипотези изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда, с условието задочната присъда да може да се преразгледа в издаващата държава.
2) Член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, изменено с Рамково решение 2009/299, е съвместим с изискванията, произтичащи от член 47 и от член 48, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз.
3) Член 53 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не позволява на държава членка да обвързва предаването на задочно осъдено лице с условието присъдата да може да бъде подложена на преразглеждане в издаващата държава членка с цел да се избегне нарушение на правото на справедлив съдебен процес и на правото на защита, гарантирани от нейната конституция.
Подписи