Дело C‑542/09

Европейска комисия

срещу

Кралство Нидерландия

„Неизпълнение на задължения от държава членка — Свободно движение на хора — Достъп до образование на работници мигранти и на членове на техните семейства — Финансиране на висше образование извън територията на съответната държава членка — Условие за пребиваване“

Резюме на решението

1.        Свободно движение на хора — Работници — Равно третиране — Социални предимства

(член 45 ДФЕС, член 7, параграф 2 от Регламент № 1612/68 на Съвета, изменен с Регламент № 2434/92)

2.        Свободно движение на хора — Работници — Равно третиране — Социални предимства — Достъп до образование на децата на работник

(член 7, параграф 2 и член 12 от Регламент № 1612/68 на Съвета, изменен с Регламент № 2434/92)

1.        Не е изпълнила задълженията си по член 45 ДФЕС и по член 7, параграф 2 от Регламент № 1612/68 относно свободното движение на работници в Общността, изменен с Регламент № 2434/92, държава членка, която налага условие за пребиваване през поне три от шестте години преди записването да следват висше образование извън тази държава членка на работниците мигранти и на членовете на семействата им, които са на тяхна издръжка, за да могат да получат финансиране на висшето образование извън тази държава.

Това условие за пребиваване може да има действие главно във вреда на работниците мигранти и на пограничните работници, граждани на други държави членки, доколкото лицата, които не пребивават в съответната държава, са най-често чужди граждани. В този контекст е без значение фактът, че спорната мярка евентуално засяга както гражданите на съответната държава, които не са в състояние да изпълнят подобен критерий, така и гражданите на други държави членки. За да може дадена мярка да бъде квалифицирана като непряко дискриминационна, не е необходимо тя да поставя в по-благоприятно положение всички граждани на съответната държава или в по-неблагоприятно положение единствено гражданите на други държави членки, а не гражданите на съответната държава.

Целта да избегне неразумна финансова тежест не би могла да бъде считана за императивно съображение от общ интерес, което да обоснове такова неравно третиране между работници, граждани на съответната държава членка, и работниците от други държави членки. В това отношение, що се отнася до работниците мигранти и пограничните работници, фактът, че имат достъп до пазара на труда на дадена държава членка, по принцип създава достатъчна връзка на интегриране с обществото на тази държава, която им позволява да се ползват от принципа на равно третиране по отношение на работниците — местни граждани, що се отнася до социалните предимства. Този принцип е приложим не само за всички условия за наемане и на труд, но и за всички предимства, които, независимо дали са свързани с трудов договор, обикновено се признават на работниците — местни граждани, главно поради обективното им качество на работници или само поради факта на тяхното обичайно пребиваване на национална територия. Връзката на интегриране е резултат по-специално от факта, че с данъците, които плаща в приемащата държава членка поради упражняваната от него дейност като наето лице, работникът мигрант също допринася за финансирането на социалните политики на тази държава и трябва да се ползва от тях при същите условия като работниците — местни граждани.

Освен това насърчаването на мобилността на студентите не обосновава подобна правна уредба. Несъмнено подобна обосновка представлява императивно съображение от общ интерес, което може да обоснове ограничение на принципа за недопускане на дискриминация поради гражданството. При все това правна уредба, която е в състояние да ограничи гарантирана от Договора основна свобода като свободното движение на работници, може да бъде валидно обоснована само ако е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната легитимна цел и не надхвърля необходимото за нейното постигане. Горепосочената мярка обаче има твърде абсолютен характер. Всъщност, като изисква конкретни периоди на пребиваване на територията на съответната държава членка, правилото „три от шестте години“ привилегирова елемент, който не е непременно единственият представителен относно действителната степен на обвързаност между заинтересованото лице и посочената държава членка.

(вж. точки 38, 65, 66, 69, 72, 73, 86 и 89 и диспозитива)

2.        Членовете на семейството на работник мигрант са непреки ползватели на равното третиране, предоставено на този работник с член 7, параграф 2 от Регламент № 1612/6868 относно свободното движение на работници в Общността, изменен с Регламент № 2434/92. При положение че предоставянето на финансиране за обучение на дете на работник мигрант представлява за последния социално предимство, самото дете може да се позовава на тази разпоредба, за да получи посоченото финансиране, ако съгласно националното право това финансиране се предоставя пряко на студента. За работника мигрант обаче тази полза представлява социално предимство по смисъла на посочената разпоредба само доколкото той продължава да осигурява издръжка на своя низходящ.

За сметка на това член 12 от същия регламент предоставя на децата на работника мигрант самостоятелно право на достъп до образование. Това право не е поставено в зависимост нито от статута на дете на издръжка, нито от правото на пребиваване на техните родители в приемащата държава членка. То не е сведено и само до децата на работниците мигранти, тъй като е приложимо и за децата на бившите работници мигранти. Член 12 изисква единствено детето да е живяло с родителите си или с един от тях в държава членка, докато поне един от неговите родители пребивава там в качеството на работник.

Макар да е вярно, че член 7, параграф 2 и член 12 от Регламент № 1612/68 имат различно действие по отношение на лицата, това не променя факта, че двата члена формулират по идентичен начин общо правило, което в областта на образованието налага на всяка държава членка да осигури равно третиране между нейните граждани и децата на работниците, граждани на друга държава членка, установени на нейна територия.

Във всеки случай обхватът на действието по отношение на лицата на задължението за равно третиране, предвидено в член 7, параграф 2, не би могъл да зависи от естеството на дискриминацията.

(вж. точки 48, 51 и 53)