ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-ЖА JULIANE KOKOTT
представено на 27 януари 2011 година(1)
Дело C‑263/09 P
Edwin Co. Ltd
„Обжалване — Марка на Общността — Словна марка „ELIO FIORUCCI“ — Право на име — Искане за обявяване на недействителност, подадено от лицето, носещо името, от което е съставена марката — Член 52, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 40/94 — Отхвърляне на искането от апелативния състав — Контрол на Общия съд и Съда за прилагането на националното право“
I – Въведение
1. Жалбоподателят Edwin Co. Ltd и г‑н Elio Fiorucci спорят за това кой може да бъде притежател на марката на Общността „ELIO FIORUCCI“. Г‑н Fiorucci се позовава на италианското право, което според него предоставя единствено на него правото да регистрира въпросната марка.
2. В началото спорът между г‑н Fiorucci и жалбоподателя е разгледан в производство за обявяване на недействителност и производство по обжалване пред Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (наричана по-нататък „СХВП“). Пред тази служба г‑н Fiorucci изтъква своето право на име, което съгласно италианското право се ползва с особена защита. Основно спорът се отнася до това дали съществува тази защита и дали г‑н Fiorucci може — съгласно Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността(2) във връзка с италианското право — да забрани на трето лице да бъде притежател на марката на Общността „ELIO FIORUCCI“. В производството пред апелативния състав правните доводи на г‑н Fiorucci не са възприети.
3. С Решение от 14 май 2009 г. по дело Fiorucci/СХВП(3) (наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“) Първоинстанционният съд (понастоящем Общият съд) отменя спорното решение на първи апелативен състав на СХВП, „доколкото съдържа грешка при прилагане на правото във връзка с тълкуването на член 8, параграф 3 от Codice della Proprietà Industriale (италианският Кодекс на индустриалната собственост)“ (наричан по-нататък „CPI“) (вж. точка 1 от диспозитива). В обжалваното съдебно решение тази италианска разпоредба се разглежда и тълкува във връзка с член 52, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 40/94, изменен (наричан по-нататък „Регламент № 40/94“).
4. Жалбоподателят оспорва това съдебно решение, като основно поддържа, че Общият съд неправилно е тълкувал посочената италианска разпоредба.
5. Трябва ли обаче в производството по обжалване Съдът да се произнася по въпроси относно тълкуването на националното право?
II – Правна уредба
A – Правна уредба на Съюза
1. Договор за Европейския съюз (ДЕС)
6. Член 19, параграф 1 ДЕС гласи:
„Съдът на Европейския съюз се състои от Съд, Общ съд и специализирани съдилища. Той осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите.
Държавите членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза“.
2. Договор за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС)
7. Член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС гласи:
„Решенията на Общия съд […] подлежат на обжалване само по правни въпроси пред Съда, съгласно предвидените в статута условия и ограничения“.
8. Член 263 ДФЕС предвижда:
„Съдът на Европейския съюз осъществява контрол относно законосъобразността на законодателните актове, на актовете на Съвета, на Комисията и на Европейската централна банка, с изключение на препоръките и становищата, както и на актовете на Европейския парламент и на Европейския съвет, предназначени да произведат правно действие по отношение на трети страни. Той контролира също така законосъобразността на актовете, издадени от органите, службите или агенциите на Съюза, предназначени да произвеждат правно действие по отношение на трети страни.
За тази цел Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася по искове на държава членка, на Европейския парламент, на Съвета или на Комисията, на основание некомпетентност, съществено процесуално нарушение, нарушаване на Договорите или на всякаква правна норма, свързана с тяхното изпълнение, или злоупотреба с власт.
[…]“.
3. Статут на Съда
9. Член 58, първа алинея от Статута на Съда(4) гласи:
„Обжалването пред Съда се ограничава само до правни въпроси. Основанията за обжалване са липса на компетентност на Общия съд, нарушение на процесуални правила, което накърнява интересите на жалбоподателя, както и нарушение на правото на Съюза от страна на Общия съд“.
4. Регламент № 40/94
a) Приложима редакция на Регламент № 40/94
10. Приложимото материално право в настоящото дело е Регламент № 40/94 в редакцията му, която е в сила към момента на постановяването на решението на апелативния състав.
11. Апелативният състав на СХВП трябва да се произнесе с оглед на фактите и приложимото право към момента на постановяване на решението му(5). Съгласно член 63, параграф 1 от Регламент № 40/94(6) решението на апелативния състав се обжалва пред Общия съд. Дали това решение е опорочено поради грешка при прилагане на правото, може да се прецени само въз основа на приложимото право към момента на постановяване на обжалваното решение на апелативния състав(7). Общият съд съответно основава проверката си на редакцията на Регламент № 40/94, която е в сила към момента на постановяване на решението на апелативния състав(8). Тази редакция е меродавна и в производството по обжалване.
б) Релевантни разпоредби
12. Член 50, параграф 1 от Регламент № 40/94(9) предвижда:
„Правата на притежателя на марката на Общността се обявяват за отменени, въз основа на искане представено в службата или въз основа на насрещен иск в производство за нарушение на правата върху марка;
[…].
в) ако, в резултат на използването ѝ от притежателя на марката или с неговото съгласие за стоките или за услугите, за които тя е регистрирана, марката може да заблуди обществеността, по-специално по отношение на естеството, качеството или географския произход на тези стоки или услуги“.
13. Член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94(10) гласи:
„Марка на Общността също така се обявява за недействителна при подаване на искане пред службата или въз основа на насрещен иск в производство за нарушение, тогава когато използването на тази марка може да бъде забранено по силата на друго по-ранно право, и по-специално:
а) право на име;
б) право на лично изображение;
в) авторско право;
г) право на индустриална собственост;
съгласно законодателството на Общността или съгласно националното законодателство, регламентиращо защитата“.
14. Член 63 от Регламент № 40/94(11) предвижда:
„1. Жалби срещу решенията на апелативните състави могат да се подават пред Съда.
2. Основанията за обжалване могат да бъдат липса на компетентност, нарушаване на съществени процедурни изисквания, нарушаване на договора, на настоящия регламент или на всяка правна норма отнасяща се до тяхното прилагане[(12)] или злоупотреба с власт.
3. Съдът може както да отмени, така и да измени обжалваното решение.
[…]
6. Службата е длъжна да вземе необходимите мерки, които са необходими за изпълнение на решението на Съда“.
5. Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент № 40/94(13) (наричан по-нататък „Регламентът за прилагане“)
15. Разпоредбите на Регламента за прилагане ще се цитират тук в редакцията, в сила към момента на постановяване на решението на отдела по заличаването(14), както и към момента на постановяване на решението на апелативния състав(15).
16. Под заглавие „Искане за отмяна или за обявяване на недействителност“ правило 37 предвижда:
„Искането до Службата за отмяна или за обявяване на недействителност на марка на Общността […], съдържа следните данни:
[…]
б) по отношение на основанията, на които се позовава искането:
[…]
iii) в случай на искане по силата на член 52, параграф 2 от регламента, описание на правото, на което се основава ис[ка]нето за обявяване на недействителност, и доказателства[(16)], че заявителят е притежател на по-ранно право, както е посочено в член 52, параграф 2 от регламента или че е [оправомощен] по силата на приложимото национално законодателство да отстоява това право;
[…]“.
Б – Национална правна уредба
17. Съгласно член 8, параграф 3 от CPI(17) в меродавната за настоящия случай редакция(18), ако са общоизвестни, имената на лице, знаци, които са използвани в сферата на изкуството, литературата, науката, политиката или спорта, названията и буквените съкращения на прояви и на организации и сдружения с нестопанска цел, както и характеризиращите ги емблеми могат да се регистрират като марка единствено от притежателя или с негово съгласие или със съгласието на посочените в параграф 1 субекти(19).
III – Обстоятелства, предхождащи спора
18. Общият съд описва обстоятелствата, предхождащи спора, по следния начин:
„1 Жалбоподателят, дизайнерът Elio Fiorucci, придобива известна слава в Италия през 70‑те години. Вследствие на финансови затруднения през 80‑те години дружеството му Fiorucci SpA е обект на производство по несъстоятелност.
2 На 21 декември 1990 г. Fiorucci прехвърля чрез договор на встъпилата страна Edwin Co. Ltd, японска мултинационална компания, цялото свое „творческо наследство“. Член 1 от договора гласи:
„Дружеството Fiorucci цедира, продава и прехвърля на дружеството Edwin […], което от своя страна придобива:
– i) марките, които са регистрирани навсякъде или са предмет на заявки, подадени в която и да е част на света, и всички патенти, модели с орнаменти и полезни модели и всички други отличителни знаци, които принадлежат на дружеството Fiorucci, както са изброени в приложението към настоящия договор […],
[…]
– iv) всички права за изключително ползване на названието „FIORUCCI“, за изключително производство и продажба на облекла и други стоки, обозначени със знака „FIORUCCI“.
[…]
4 На 23 декември 1997 г. встъпилата страна подава до [СХВП] заявка за регистрация на словната марка „ELIO FIORUCCI“ като марка на Общността […].
5 На 6 април 1999 г. словната марка „ELIO FIORUCCI“ е регистрирана от СХВП […].
6 На 3 февруари 2003 г. жалбоподателят подава искане за отмяна и обявяване на недействителността на тази марка съгласно член 50, параграф 1, буква в) и член 52, параграф 2, буква а) от Регламент […] № 40/94 […], изменен.
7 С решение от 23 декември 2004 г. отделът по заличаването на СХВП уважава искането за обявяване на недействителност на марката „ELIO FIORUCCI“ поради нарушение на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 […].
8 Отделът по заличаването приема, че член 21, параграф 3 от Legge Marchi (италианският Закон за марките) (понастоящем член 8, параграф 3 от [CPI] […]) е приложим, и отменя регистрацията на разглежданата марка, защото общоизвестността на името Elio Fiorucci е доказана и защото липсва доказателството за […] съгласие за регистрацията на това име като марка на Общността. […].
9 Тогава встъпилата страна подава жалба пред апелативния състав на СХВП, с която се иска да се промени обжалваното решение, като се отхвърли искането за обявяване на недействителността на разглежданата марка и се остави в сила регистрацията.
10 С решение от 6 април 2006 г. […] първи апелативен състав на СХВП уважава жалбата на встъпилата страна и отменя решението на отдела по заличаването, като приема, че посоченото в член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 относително основание за недействителност не се прилага в конкретния случай, който не попада в предвидените в националното законодателство случаи (член 8, параграф 3 от [CPI]). Апелативният състав също отхвърля направеното от жалбоподателя искане за отмяна на разглежданата марка, изведено от нарушението на член 50, параграф 1, буква в) от Регламент № 40/94.
11 Апелативният състав уточнява по-специално, че основанието за съществуването на член 8, параграф 3 от [CPI] е да се възпрепятства използването от трети лица за търговски цели на името на известно лице. […] Апелативният състав изтъква, че доколкото му е известно, не съществува съдебна практика по този въпрос, но „най-добрата италианска доктрина“ изглежда потвърждава, че основанието за съществуването на цитираната разпоредба би отпаднало в случая, при който този търговски потенциал вече е бил широко използван. Апелативният състав посочва, че в конкретния случай общоизвестността на името Elio Fiorucci сред италианската общественост със сигурност не може да се определи като резултат от първоначална употреба в извънтърговската сфера. […]
12 Що се отнася до предявеното искане за отмяна по силата на член 50, параграф 1, буква в) от Регламент № 40/94, апелативният състав уточнява, че […]
13 […] обществеността съзнава употребата, която обикновено се прави с фамилните имена като търговски марки, без това да означава, че посочените фамилни имена отговарят на действително лице. Освен това апелативният състав изтъква, че с прехвърлянето през 1990 г. жалбоподателят се е отказал от всички права по използване, съответстващи както на марката „FIORUCCI“, така и на марката „ELIO FIORUCCI“. […]
14 […] В настоящия случай апелативният състав счита, че марката „ELIO FIORUCCI“, която представлява просто името на дадено лице, не дава никаква индикация за определени качествени свойства и че следователно не може да има никаква заблуда на обществеността“.
IV – Обжалваното съдебно решение
19. С жалбата си в първоинстанционното производство г‑н Fiorucci иска Общият съд да отмени решението на апелативния състав и да обяви отмяната, съответно недействителността на спорната марка на Общността. В това отношение той изтъква нарушения на член 50, параграф 1, буква в) и член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94.
20. Жалбата му отчасти е уважена.
21. Общият съд обаче не приема твърдението, че е налице основанието за отмяна, предвидено в член 50, параграф 1, буква в) от Регламент № 40/94. Според него не са изпълнени особените изисквания по отношение на критерия относно заблудата при имена на дизайнери(20). Освен това не е доказана заблуждаваща употреба на марката(21).
22. При разглеждането на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94 Общият съд обстойно(22) обсъжда тълкуването на член 8, параграф 3 от CPI и посочва следното:
„50 Първо, следва да се отбележи, че тълкуването на член 8, параграф 3 от [CPI], както е възприето от апелативния състав, не се потвърждава от текста на тази разпоредба, която посочва имената на общоизвестните лица, без да прави разграничение според сферата, в която е придобита тази общоизвестност.
[…]
53 Второ, в противоречие на това, което апелативният състав възприема […], дори и в хипотезата, при която името на общоизвестното лице е било вече регистрирано или използвано като фактическа марка, защитата, предоставена от член 8, параграф 3 от [CPI], не е по никакъв начин излишна или лишена от смисъл.
[…]
55 [Това е така, тъй като] не е изключено име на общоизвестно лице, регистрирано или използвано като марка за определени стоки или услуги, да може да бъде предмет на нова регистрация за различни стоки или услуги, които нямат никаква прилика с тези, обхванати от по-ранната регистрация. […]
56 Освен това следва да се отбележи, че член 8, параграф 3 от [CPI] не поставя за прилагането си никакво условие, различно от това, свързано с общоизвестния характер на името на съответното лице. […]
57 Трето, откъсите от цитираната в […] обжалваното решение част от доктрината, също не позволяват да се заключи, че тълкуването на член 8, параграф 3 от [CPI], както е възприето от апелативният състав в обжалваното решение, е правилно.
58 Така г‑н Vanzetti, автор заедно с г‑н Di Cataldo, на цитираното в […] обжалваното решение произведение участва в съдебното заседание като адвокат на жалбоподателя и посочва, че възприетата от апелативния състав теза по никакъв начин не произтича от написаното от него във въпросното произведение […].
59 Що се отнася до г‑н Ricolfi, […] той се позовава според апелативния състав на „общоизвестността [на името на дадено лице], която е резултат на първоначална употреба много често с нетърговски характер“, което по никакъв начин не изключва общоизвестността, резултат на „търговска“ употреба […].
60 Единствено г‑н Ammendola […] посочва употреба в „извънпазарната сфера“, без обаче изрично да прави извода, че не може да има позоваване на член 8, параграф 3 от [CPI], за да се защити име на лице, чиято общоизвестност не е била придобита в такава сфера. Във всеки случай с оглед на всичко гореизложено [Общият] съд не може въз основа само на мнението на този единствен автор да постави прилагането на въпросната разпоредба в зависимост от условие, което не произтича от нейния текст.
61 От посоченото следва, че апелативният състав е допуснал грешка при прилагане на правото при тълкуването на член 8, параграф 3 от [CPI]. Тази грешка има за последица неправилното отхвърляне на прилагането на тази разпоредба в случая с името на жалбоподателя, макар да е установено, че става въпрос за име на общоизвестно лице.
[…]“.
23. Поради тези съображения в точка 1 от диспозитива Общият съд отменя решението на апелативния състав, доколкото съдържа грешка при прилагане на правото във връзка с тълкуването на член 8, параграф 3 от CPI, но не обявява недействителността на разглежданата марка. Общият съд посочва, че апелативният състав не е разгледал довода, че и марката „ELIO FIORUCCI“ е била включена в прехвърлянето на всички марки и отличителни знаци. Според Общия съд искането на жалбоподателя за изменение на решението на апелативния състав и обявяване на недействителността на разглежданата марка не може да бъде уважено, тъй като това би означавало по същество упражняване на административните функции и функции по разследване, свойствени за СХВП, и поради този факт би било в противоречие с институционалното равновесие(23).
V – Жалбата и исканията на страните
24. Жалбоподателят оспорва обжалваното съдебно решение и иска отмяна на точка 1 от диспозитива. При условията на евентуалност той основава това искане за отмяна на твърдение за липса на мотиви. При условията на евентуалност спрямо предходното той иска при всички случаи на СХВП да се дадат задължителни указания да разгледа този довод. При условията на евентуалност спрямо предходното той основава искането си за отмяна на твърдение за отказ от правосъдие, изразяващ се в нарушение на член 63, параграф 3 от Регламент № 40/94. При условията на евентуалност спрямо предходното следвало на СХВП да се даде задължително указание да разгледа този довод. Освен това жалбоподателят моли Съда да осъди г‑н Fiorucci да заплати съдебните разноски по първоинстанционното производство и производството по обжалване или — ако жалбата не бъде уважена — да разпредели разноските.
25. СХВП моли Съда да отмени обжалваното съдебно решение и да осъди г‑н Fiorucci да заплати съдебните разноски.
26. Г‑н Fiorucci моли Съда да потвърди точки 1, 3 и 4 от диспозитива на обжалваното съдебно решение, да измени точки 33—35 от това съдебно решение и да разпореди да му бъдат възстановени съдебните разноски във връзка с производството по обжалване.
27. Жалбоподателят моли Съда да отхвърли искането за изменение, направено от г‑н Fiorucci.
VI – Анализ на правните основания за обжалване
A – Първо и второ правно основание: нарушения на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94 и на член 8, параграф 3 от CPI
28. Тъй като поради нормативната структура на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 посочените разпоредби, а съответно и доводите на страните по тях, се припокриват, ми се струва разумно първите две правни основания да бъдат разгледани заедно. От съдържателна гледна точка доводите на страните може да се разделят на две: с някои се оспорва общо приложимостта на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94 по отношение на настоящия случай, а с други се поставя под съмнение тълкуването на член 8 от CPI във връзка с прилагането на Регламент № 40/94.
1. Неприложимост на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94?
29. В самото начало следва да се разгледа материалното приложно поле на разпоредбите на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94. Жалбоподателят изтъква, че установеното в член 8 от CPI право на регистрация защитава чисто имуществени интереси по отношение на знаците, които са придобили общоизвестност в нетърговската сфера. За сметка на това целта на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94 била да се осигури защита на интересите, свързани с правото на име, едно от правата на личността. Г‑н Fiorucci обаче не доказал, че това право е нарушено.
a) Материално приложно поле на разпоредбите на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94
30. Съгласно член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 искането за обявяване на недействителност може „по-специално“ да се основава на правото на име (буква а), но и на правото на лично изображение (буква б), на авторско право (буква в), на право на индустриална собственост (буква г) или на всяко друго по-ранно право, когато използването на оспорваната марка може да бъде забранено по силата на това право съгласно законодателството, регламентиращо защитата.
31. В този смисъл приложното поле на тази разпоредба е възможно най-широко и отворено. Изрично, но не и изчерпателно изброените в нея права не са уредени от правото относно марките. Независимо от това единственият общ признак за всички тях е, че предоставят на притежателя на правото, независимо на какво основание, правомощието да забрани използването на марката.
32. По тази причина текстът на разпоредбата не дава основание за ограничаването ѝ до застрашаването на интересите на притежателя на правото, произтичащи от правата на личността, или на творческите му интереси с неимуществен характер, още повече че както при авторското право, така и при правото на индустриална собственост интересите по правило са имуществени. Буквалното и систематичното тълкуване на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94 следователно не допускат ограничително разбиране на тази разпоредба.
33. Практиката на апелативните състави на СХВП потвърждава това тълкуване. Те уважават искания за обявяване на недействителност например въз основа на право на изображение(24) или въз основа на защитено с авторско право изображение на лозов лист(25) и са разглеждали приложимостта на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 по отношение на заглавия на филми(26), без да прибягват към ограничително телеологично тълкуване в смисъла, предлаган от жалбоподателя.
б) Междинно заключение
34. Следователно в настоящия случай член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 се прилага, ако действително е налице правото по член 8 от CPI, на което се позовава г‑н Fiorucci.
2. Нарушение на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94 поради неправилни изводи по отношение на член 8 от CPI?
a) Доводи на страните
35. Жалбоподателят и СХВП считат, че Общият съд е допуснал грешка при тълкуването на член 8 от CPI и като последица от тази грешка е налице нарушение на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94.
36. Според жалбоподателя чрез отпращането в член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 към националното право член 8, параграф 3 от CPI „се е превърнал в неразделна част от правния ред на Европейския съюз“. Член 8, параграф 3 от CPI обаче предоставял на г‑н Fiorucci в качеството му на носител на името не право да забранява използването на марката, а единствено приоритетно право да регистрира името си като марка. Г‑н Fiorucci вече е регистрирал марки, които съдържат елемента „FIORUCCI“, между които са италианските марки „FIORUCCI“ и новозеландската марка „ELIO FIORUCCI“. Впоследствие чрез Fiorucci Spa той прехвърлил тези марки на жалбоподателя. Г‑н Fiorucci вече не можел да регистрира други съдържащи елемента „FIORUCCI“ марки без съгласието на притежателя на марката поради вероятност от объркване с вече защитени марки(27).
37. Освен това член 8, параграф 3 от CPI се прилагал само по отношение на имена, които първоначално са придобили общоизвестност в нетърговската сфера. Това следвало както от италианската правна теория, така и от постановените до момента решения във връзка с член 8, параграф 3 от CPI, които се отнасяли единствено до „нетърговски знаци“. Според жалбоподателя е необяснимо защо Общият съд не е разгледал тази съдебна практика, която е била посочена и в първоинстанционното производство.
38. По същество СХВП изтъква, че Общият съд не е преценил какво значение има прехвърлянето на всички марки с елемента „FIORUCCI“ за тълкуването на член 8, параграф 3 от CPI. Тези марки били регистрирани със съгласието на г‑н Fiorucci. С това неговото право по член 8, параграф 3 от CPI се изчерпало. Член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94 отпращал към член 8, параграф 3 от CPI. Следователно неправилните изводи по отношение на италианската разпоредба можело да доведат до нарушение на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94.
39. Г‑н Fiorucci оспорва този довод, който счита отчасти за неоснователен и отчасти за недопустим, тъй като не е посочен в първоинстанционното производство.
б) Въпроси, които се нуждаят от изясняване
40. Тъй като член 8 от CPI не е норма от правото на Съюза, а разпоредба от италианското право, на първо място ще изследвам как той трябва да се вземе предвид при прилагането на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94.
41. На второ място следва да се разгледа въпросът дали и доколко доводът за грешка при тълкуването на член 8 от CPI е допустим в производствата пред юрисдикциите на Съюза.
i) Нормативна структура на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94 във връзка с националното право: липса на асимилация на националното право в правната уредба на Съюза
– Граматическо и систематично тълкуване на разпоредбата
42. При разглеждането на текста на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 прави впечатление, че когато се определя въз основа на кой правен ред трябва да е налице правото на име, даващо възможност да се забрани използването на съответната марка, тази разпоредба прави разграничение между „законодателството на Общността или […] националното законодателство, регламентиращо защитата“(28). От този предписан от законодателя двупосочен подход следва, че при прилагането на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 съдържанието на националното законодателство следва да се установява като обуславящ въпрос, когато трябва да се прецени релевантността на правото на име по отношение на по-късна марка.
43. Това обстоятелство обаче не превръща националното право в право на Съюза. Освен това съдебната практика, съгласно която международното право може да бъде неразделна част от правото на Съюза, не е релевантна в настоящия случай(29). Самият текст на разпоредбата показва, че националното право не се асимилира в правото на Съюза, а напротив — двата правопорядъка са разграничени. Следователно и при преценката на критерия „право на име“ член 8 от CPI си остава разпоредба от националното право.
– Особеното място на националното законодателство в светлината на Регламента за прилагане
44. От Регламента за прилагане е видно, че националното законодателство, към което отпраща член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94, не се абсорбира в правото на Съюза, а напротив, трябва да се разглежда в самостоятелен нормативен контекст, различен от този на правото на Съюза.
45. Всъщност съгласно правило 37 заявителят трябва да представи „доказателства, че […] е притежател на по-ранно право, както е посочено в член 52, параграф 2 от регламента или че е [оправомощен] по силата на приложимото национално законодателство да отстоява това право“(30).
46. Следователно заявителят трябва да изложи фактите и да докаже пред СХВП, че правото, на което се позовава, позволява да се забрани използването на по-късната марка(31).
47. На пръв поглед това разпределение на доказателствената тежест изглежда особено, тъй като разглежда съдържанието на националното право като фактически въпрос(32). При по-задълбочен размисъл това се оказва логично и съответно на функцията, която изпълнява националното право, когато към него отпращат разпоредбите на правото на Съюза.
48. В уредените в правото на Съюза производства националното право и правото на Съюза са същностно различни и при прилагането им се забелязват значителни практически разлики. Същите са видни и в съдебната практика.
ii) Особеното място на националното право съгласно практиката на юрисдикциите на Съюза
– Встъпителни бележки
49. Една от задачите на юрисдикциите на Съюза е да следят за „спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите“(33) (член 19 ДЕС). Тълкуването на националното право поначало не е част от задачите им. То е в правомощията на юрисдикциите на държавите членки. Независимо от това, както и в настоящия случай, при прилагането на разпоредбите от правото на Съюза могат да възникнат въпроси за съдържанието и тълкуването на националното право.
50. Юрисдикциите на Съюза не разполагат със специфичен инструментариум, за да установяват съдържанието на приложимото към съответните факти национално право. Правото на Съюза не предвижда сезиране на висши национални юрисдикции или други национални органи с искане за задължително тълкуване на националното право по аналогия с механизма на преюдициалното запитване.
51. Процесуалното право на Съюза не предвижда и в такива случаи задължително да се спре производството и на страните да се даде задължително указание да сезират юрисдикциите на държавите членки, за да изяснят правното положение чрез установителен иск. По принцип поради очевидните практически трудности за юрисдикциите на Съюза и още повече за останалите органи, на които е възложено прилагането на правото на Съюза(34), най-вероятно е много по-трудно да установят правилно съдържанието на приложимото към съответните факти национално право, отколкото да преценят свързаните с правото на Съюза аспекти на случая.
52. Член 24, параграф 2 от Статута(35) по принцип дава възможност на Съда „да изисква от държавите членки […] да представят цялата информация, която Съдът счита за необходима за целите на производството“, но от една страна, тази разпоредба няма да е полезна в случаите, когато Съдът се сблъсква с националното право на държава извън Съюза, и от друга страна, информацията, например за текста на национална данъчноправна разпоредба, не е равностойна на задължително съдебно решение, установяващо съдържанието на приложимото към съответните факти право.
– Националното право в контекста на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94
53. Този проблем обаче не стои за юрисдикциите на Съюза, поне в разглежданата хипотеза на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94, тъй като съгласно Регламента за прилагане заявителят е длъжен сам да представи доказателства за наличието на правото, на което се позовава. СХВП или — в случай на обжалване — сезираната юрисдикция на Съюза трябва да вземе предвид представените доказателства, но нищо повече(36).
54. Макар че за съдебното производство не е налице конкретна разпоредба, която да съответства на правило 37 от Регламента за прилагане, няма основание същият принцип да не се спазва и в съдебното производство. След като предметът на спора пред апелативния състав и пред Общия съд е еднакъв(37), еднакви трябва да са и разпределението и обемът на доказателствената тежест за страните.
55. Следователно от гледна точка на правораздавателните органи на Съюза националното право, чието съдържание трябва да бъде установено като обуславящ въпрос, напуска сферата на правното и се доближава до тази на фактите, където се допуска събирането на доказателства(38).
56. Доколкото поставя обуславящия въпрос за съдържанието на националното право на равнището на подлежащите на доказване факти(39), правото на Съюза е в съгласие с класическите принципи на международното частно право(40). Освен това този подход, който конкретно при правото относно марките на Съюза изглежда закрепен като позитивно право в Регламента за прилагане, съответства и на посочената практика на международните и арбитражните съдилища(41): когато изобщо е приложим, принципът iura novit curia се отнася до съответното международно право, но не и до националния закон(42), чието съдържание при необходимост се установява по пътя на доказването и се преценява въз основа на доводите на страните, без съответният съд да е длъжен извън това и сам да изяснява въпроса.
– Междинно заключение
57. Макар само с отпращането към него в Регламент № 40/94 националното право да не се превръща в право на Съюза, все пак грешката при установяването на съдържанието на националното право, в случай че то е релевантно като обуславящ въпрос, за да се прецени дали е изпълнен фактическият състав на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94, може да доведе до неправилен извод за наличие или липса на някой от елементите на този състав, например на правото на име, въз основа на което може да се забрани използването на съответната марка.
58. По-нататък ще бъде разяснен въпросът дали оплакване в този смисъл може да бъде разгледано от Общия съд или от Съда в производството по обжалване.
iii) Твърдение за нарушение на член 8, параграф 3 от CPI пред юрисдикциите на Съюза
59. В част от писмените си изявления жалбоподателят и г‑н Fiorucci подробно разглеждат различните подходи в италианската доктрина при тълкуването на посочената разпоредба, които всеки от тях привежда в подкрепа на собственото си становище. В тези изявления обаче не се споменава въпросът дали в производството по обжалване Съдът изобщо е оправомощен да упражни контрол върху изводите на Общия съд в първоинстанционното производство относно националното право. В съдебното заседание жалбоподателят поддържа, че в производството по обжалване следва да се допусне пълен контрол по въпроса за националното право, доколкото към него отпращат разпоредбите на правото на Съюза. За сметка на това за СХВП изглежда е допустим единствено ограничен контрол, свеждащ се до проверка дали Общият съд не е допуснал явна грешка при преценката на представените му доказателства. Г‑н Fiorucci счита, че контролът в производството по обжалване е строго ограничен до въпросите от правото на Съюза.
60. Анализът на разпоредбите на правото относно марките и на процесуалните разпоредби показва, на първо място, че обхватът на съдебния контрол по въпроса дали е допусната грешка при прилагането на националното право не следва задължително да бъде един и същ пред различните юрисдикции на Съюза. В първоинстанционното производство и в производството по обжалване пред Съда се прилагат различни принципи. Те се основават на факта, че националното право, лишено от нормативния си характер пред юрисдикциите на Съюза, следва да се окачестви по-скоро като част от излаганите от страните факти. Следователно като факт то подлежи единствено на ограничен контрол в производството по обжалване.
– Разглеждане на националното право от Общия съд в светлината на член 63 от Регламент № 40/94 (понастоящем член 65 от Регламент № 207/2009)
61. Съгласно член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94 основанията за обжалване на решенията на апелативните състави пред Съда „могат да бъдат липса на компетентност, нарушаване на съществени процедурни изисквания, нарушаване на договора, на настоящия регламент или на всяка правна норма отнасяща се до тяхното прилагане или злоупотреба с власт“.
62. Понятието „Съд“ в тази разпоредба се отнася общо до Съда като институция, а не като инстанция(43). В този смисъл член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94 следва да се тълкува в смисъл, че подадената пред Общия съд жалба може да се основава, наред с другото, на „нарушаване на договора, на настоящия регламент или на всяка правна норма отнасяща се до тяхното прилагане“(44).
63. На първо място, трябва да бъде разгледан въпросът какво следва да се разбира под „всяка правна норма отнасяща се до […] прилагане[то] [на Регламент № 40/94]“.
64. При граматическо тълкуване общо формулираното понятие „правна норма“ включва не само разпоредбите на правото на Съюза, но и тези на правото на държавите членки. Всъщност в редица случаи Регламент № 40/94 отпраща към националното право, най-вече в случаи, в които, аналогично на настоящия, по-ранни права са в колизия с марката на Общността(45).
65. Освен това изразът правни норми, „отнасящ[и] се до тяхното прилагане“, не се отнася само до разпоредбите на Регламента за прилагане. Ако се възприеме по-тясно тълкуване, което да обхваща само Регламента за прилагане, извън него би останало отпращането към националното право в Регламент № 40/94 и то би се оказало освободено от контрола на Общия съд. Това би било проблематично с оглед на принципа за ефективна правна защита.
66. Текстовете на други езици(46) потвърждават тълкуването на Регламент № 40/94 в смисъл, който гарантира правната защита. Следва да се отбележи, че например в текста на член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94 на френски език е използван изразът „violation du traité, du présent règlement ou de toute règle de droit relative à leur application“(47). Притежателното местоимение „leur“ в множествено число позволява — с много по-голяма яснота в сравнение с текста на немски език — да се направи изводът, че става въпрос за прилагането както на Договора, така и на Регламент № 40/94. Дори само заради това свеждането на понятието „правна норма“ до разпоредбите на Регламента за прилагане, който се отнася единствено до Регламент № 40/94, но не и до самия Договор, би било безсмислено(48). Следователно понятието за правна норма включва всички разпоредби, които следва да се отчитат при тълкуването и прилагането на Регламент № 40/94 и на Договора.
67. Ето защо като междинно заключение може да се приеме, че във всички случаи пред Общия съд може да се изтъкне грешка при тълкуването на националното право, доколкото това право е релевантно за прилагането на Регламент № 40/94(49).
68. Предвид това обжалваното съдебно решение(50) по принцип не може да се оспорва на основание член 63 от Регламент № 40/94, поради това че в него подробно се разглежда член 8, параграф 3 от CPI в светлината на представените пред апелативния състав доказателства(51).
69. С това обаче все още не е даден отговор на меродавния за настоящото производство по обжалване въпрос дали Съдът може да упражни контрол върху изводите за националното право, които Първоинстанционният съд е направил и е бил оправомощен да направи съгласно член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94.
iv) Националното право като въпрос, който не подлежи на разглеждане в производството по обжалване с оглед на член 58 от Статута на Съда
70. Съгласно член 58 от Статута на Съда обжалването пред Съда се ограничава само до правни въпроси. Основанията за обжалване са липса на компетентност на Общия съд, нарушение на процесуални правила, което накърнява интересите на жалбоподателя, както и нарушение на правото на Съюза от страна на Общия съд.
– Граматическо тълкуване
71. Ако член 58 от Статута на Съда се тълкува граматически, то Съдът не е компетентен да разгледа правно основание, с което се посочва нарушение на националното право. С такова правно основание очевидно не се твърди „нарушение на правото на Съюза“ от страна на Общия съд, а неправилно прилагане на националното право.
72. Обстоятелството, че член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 може да изисква прилагане на националното право, за да се прецени възможната релевантност на по-ранното право на име спрямо по-късни марки, не превръща приложимото в съответния случай национално право в право на Съюза, чието тълкуване и прилагане може да се оспори в производството по обжалване(52).
73. Този извод освен това намира подкрепа не само в структурата и текста на материалноправната норма, но и в цялостния анализ на процесуалните разпоредби за първоинстанционното производство и за производството по обжалване.
– Систематично тълкуване
74. Съпоставянето на член 58 от Статута на Съда, от една страна, и на член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94, от друга страна, на първо място показва, че втората разпоредба изрично предвижда възможност контролът в първоинстанционното производство да обхваща всяка правна норма, отнасяща се до прилагането на Регламент № 40/94, докато за обжалването пред Съда Статутът изрично се ограничава до по-тясното понятие за правото на Съюза. Законодателят лесно е можел да пренесе в член 58 от Статута деликатното разграничение, направено в член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94, и така да разшири обхвата на касационния контрол не само до правото на Съюза, но и, за да използваме същата формулировка, до други „правни норми, отнасящи се до неговото прилагане“.
75. Това обаче не е направено, впрочем за разлика от член 263, втора алинея ДФЕС, в който законодателят е предвидил тази по-широка формулировка за първоинстанционните производства по жалби за отмяна. Ако член 263, втора алинея ДФЕС се сравни с член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94, от една страна, и с член 58 от Статута, от друга, става ясно, че в производството по обжалване пред Съда, евентуално за разлика от първоинстанционното производство, по принцип не се допуска разглеждането на въпроси, които не произтичат от правото на Съюза.
76. Член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС също не дава основание за друг извод. Действително с тази разпоредба общо се разрешава „обжалване само по правни въпроси“, което на пръв поглед би могло да включва и правни въпроси, отнасящи се до националното право. Обжалването обаче трябва е съобразено с „предвидените в статута условия и ограничения“, което от своя страна изключва възможността в производството по обжалване да се разглеждат твърдения за нарушение на националното право.
77. Систематичният анализ на разпоредбите, които се прилагат за първоинстанционното производство и за производството по обжалване, по принцип също подкрепя тезата, че разглеждането на въпроса за националните правни норми е изключено в производството по обжалване. Това е логично, тъй като от гледна точка на правораздавателните органи на Съюза националните правни норми са част от фактическите въпроси, чиято преценка не е от компетентността на касационната инстанция, поне доколкото не се твърди явно изопачаване от страна на Общия съд на съдържанието на писмените становища в първоинстанционното производство или на доказателствата(53).
78. Следователно твърдението за неправилно прилагане на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 във връзка с обхвата на защита на „друго по-ранно право“ може да се разгледа изцяло в производството по обжалване, ако по-ранното право се основава на правото на Съюза, и само в първоинстанционното производство, ако защитата на по-ранното право е регламентирана в националното законодателство.
– Междинно заключение
79. Ако се възприеме този строг прочит, правното основание, изведено от нарушение на член 8, параграф 3 от CPI, трябва да се отхвърли като недопустимо, без да се разглежда по същество. При всички обстоятелства в контекста на Регламента относно марките, който е меродавен в настоящия случай, процесуалното право на Съюза предвижда ясно балансирана двуинстанционна система за съдебна защита: в нея правното основание, изведено от националното право, е допустимо съгласно член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94 в първоинстанционното производство по жалбата за отмяна, но не и в производството по обжалване.
– Липса на изопачаване
80. Доколкото при прилагането на член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94 изводите по отношение на националното право се разглеждат като преценка на фактите, налице е все пак тясно ограничена възможност за контрол в производството по обжалване. По принцип единствено Общият съд е компетентен да установява и преценява относимите факти, както и да преценява доказателствата(54). Правен въпрос, който може да бъде разгледан в рамките на производството по обжалване, обаче представлява оплакването, че от писмените становища в първоинстанционното производство ясно личи, че фактическите констатации на Общия съд са неточни(55) или че Общият съд е изопачил представените му доказателства. Приема се, че изопачаване на доказателствата е налице, когато преценката на представените доказателства е явно неправилна(56) и във всички случаи когато изопачаването ясно личи от материалите по делото, без да е необходимо да се прибягва до нова преценка на фактите и доказателствата(57).
81. В случая такова оплакване за изопачаване не би било основателно по отношение на обжалваното съдебно решение. Напротив, Общият съд обстойно е разгледал текста на въпросната италианска разпоредба и е преценил логически обосновано представените на апелативния състав и на него самия доказателства, изведени от италианската доктрина. Няма основание да се приеме, че са изопачени становищата на страните или доказателствата.
82. Общият съд не е бил длъжен самостоятелно да събира допълнителни доказателства, за да установи съдържанието на националното право. Напротив, тъй като предметът на производството пред Общия съд се определя от предмета на спора пред апелативния състав(58), Общият съд е трябвало да ограничи проверката си до обсъдените пред апелативния състав въпроси, включително що се отнася до въпроса за съдържанието на националното право. Това произтича от окачествяването на националното право като подлежащ на доказване фактически въпрос, от една страна, а от друга — от това, че при контрола за законосъобразност на решението на апелативния състав може да се вземат предвид само доказателства, които са били представени на апелативния състав(59).
83. Общият съд е трябвало да прецени дали изводите на апелативния състав за националното право са правилни, или напротив, допуснато е нарушение на правна норма, отнасяща се до прилагането на Регламент № 40/94(60). Без значение е, че в настоящото производство жалбоподателят твърди, че в първоинстанционното производство са били посочени и различни релевантни решения на италианските съдилища, които Общият съд не взел предвид. Всъщност, макар Общият съд да е компетентен да упражнява контрол за законосъобразност на решенията на апелативните състави, недопустимо е да взема предвид доказателства, които са представени за първи път с жалбата(61).
v) Разграничаване от арбитражната клауза (член 272 ДФЕС)
84. При арбитражните клаузи правната уредба не е така сложна и разностранна, както в резултат от съчетанието на процесуалните разпоредби и разпоредбите на правото относно марките.
85. При арбитражните клаузи е характерно, че юрисдикциите на Съюза „[са] компетентн[и] да се произнася[т] по силата на арбитражна клауза, съдържаща се в договор, отнасящ се към публичното или частното право, сключен от Съюза или от негово име“ (член 272 ДФЕС) и в който обикновено за приложимо материално право е избрано правото на някоя от държавите членки.
86. В настоящия случай не е необходимо да се разглежда въпросът дали правилата за обхвата на контрола в производството по обжалване по отношение на националното право са различни, когато въз основа на арбитражна клауза пред юрисдикциите на Съюза се изтъква нарушение на националното право.
3. Заключение по първото и второто правно основание
87. След като в производството по обжалване не следва да се разглеждат нито твърдения за нарушение на член 52, параграф 2, буква а) от Регламент № 40/94, нито твърдения за нарушение на член 8 от CPI, първото и второто правно основание трябва да се отхвърлят.
Б – Трето и четвърто правно основание: липса на мотиви и отказ от правосъдие, съответно нарушение на член 63, параграф 3 от Регламент № 40/94
88. Тези две правни основания също могат да бъдат разгледани заедно, тъй като по същество се отнасят до разпределението на правомощията между Общия съд и апелативния състав, и по-специално до обхвата на контролните правомощия на Общия съд.
1. Липса на мотиви
89. При условията на евентуалност жалбоподателят основава своето искане на твърдение за липса на мотиви, тъй като Общият съд не разгледал представените от него доводи и доказателства, сочещи, че г‑н Fiorucci е дал съгласие за регистриране на марката. От една страна, можело „по презумпция“ да се приеме, че е налице твърдяното съгласие, тъй като искането за обявяване на недействителност е подадено едва години след подаването на заявката и след регистрацията на въпросната марка, а от друга страна, на апелативния състав била представена декларация от един от управителите на Fiorucci Spa, пред когото г‑н Fiorucci дал своето съгласие.
90. Уместно е още в началото да се припомни, че въпросът дали мотивите на решението на Общия съд са противоречиви или недостатъчни е правен въпрос, който като такъв може да бъде повдигнат в производство по обжалване(62).
91. Съгласно член 36 от Статута на Съда, който съгласно член 53, първа алинея от Статута се прилага съответно за Общия съд, в решенията се излагат мотивите, на които те са основани. Тази разпоредба не установява по-подробни изисквания по отношение на задължението за мотивиране.
92. Съгласно постоянната съдебна практика задължението за мотивиране, с което е обвързан Общият съд, не го задължава да направи изложение, което да следва изчерпателно и едно по едно всички логически разсъждения, направени от страните по спора, и следователно мотивите може да бъдат имплицитни, при условие че позволяват на заинтересованите лица да се запознаят с причините, поради които Общият съд не е приел доводите им, а на Съда — да разполага с достатъчно данни, за да упражни своя контрол(63).
93. В точки 64 и 65 от обжалваното съдебно решение Общият съд не разглежда основателността на доводите на жалбоподателя за релевантността на съгласието на г‑н Fiorucci, тъй като апелативният състав не е отхвърлил искането за обявяване на недействителност на това основание, а Общият съд не може да замени със свои мотиви тези на апелативния състав.
94. В този смисъл Общият съд е изпълнил задължението си за мотивиране. Тук е без значение дали изводите му са правилни. Следователно не е налице липса на мотиви.
2. Отказ от прaвoсъдие, съответно нарушение на член 63, параграф 3 от Регламент № 40/94
95. При условията на евентуалност спрямо предходното жалбоподателят основава своето искане на твърдение за отказ от правосъдие. Общият съд допуснал грешка, като не разгледал въпроса за придобиването на марката „ELIO FIORUCCI“ предвид предмета на спора пред апелативния състав, и неправилно отказал да измени решението на апелативния състав в полза на жалбоподателя. В това отношение било налице нарушение на член 63, параграф 3 от Регламент № 40/94.
96. При условията на евентуалност спрямо предходното на СХВП следвало да се дадат задължителни указания да разгледа този довод.
97. Обжалваното съдебно решение обаче не може да се оспорва поради това, че във връзка с член 8 от CPI Общият съд не е разгледал релевантността (твърдяна и от СХВП) на прехвърлянето на марката чрез договор и не е изменил решението на апелативния състав.
98. Съгласно член 63, параграф 3 от Регламент № 40/94 Общият съд може както да отмени, така и да измени решението на апелативния състав.
99. В настоящия случай обаче няма основание за това. Напротив, предвид предмета на спора Общият съд не е могъл да постанови решение за изменение. Правната защита в областта на правото относно марките е тристепенна и е уредена така, че за установяването на фактите апелативният състав има централна роля, определяща границите на предмета на спора. Следователно в точка 64 от обжалваното съдебно решение правилно се посочва, че апелативният състав не е взел предвид като решаващ критерий въпроса за придобиването на марката и е отхвърлил искането за обявяване на недействителност (и съответно член 8 от CPI) на друго основание. Юрисдикциите на Съюза обаче не са овластени отново и в пълен обем да разгледат въпроса за националното право, който следва да се разглежда като фактически въпрос и следователно като част от предмета на спора.
100. Както не е налице твърденият от жалбоподателя отказ от правосъдие, така не може и да се приеме, че е допуснато нарушение на член 63, параграф 3 от Регламент № 40/94.
101. Всъщност съгласно член 63, параграф 6 от Регламент № 40/94 СХВП е длъжна да вземе необходимите мерки за изпълнение на решението на юрисдикциите на Съюза. При пълна или частична отмяна на решението на апелативния състав това може да означава, че съгласно член 1г от Регламент (ЕО) № 216/96 на Комисията от 5 февруари 1996 година за установяване на процедурни правила за организацията на дейността на апелативните състави към Службата за хармонизация във вътрешния пазар(64) следва да се извърши „преразглеждане от апелативните състави на делото“. Това означава, че СХВП трябва — по своя инициатива и независимо дали съдът ѝ е дал задължителни указания — да пристъпи към цялостно ново разглеждане на случая в светлината на съответното съдебно решение(65).
102. В настоящия случай апелативният състав, който трябва да се произнесе отново, би трябвало първо подробно да разгледа въпроса дали г‑н Fiorucci действително е дал съгласие за регистрирането на марката. Този фактически въпрос, макар и да не е от значение по отношение на изтъкнатата липса на мотиви, е релевантен предвид изводите на Общия съд за неправилно тълкуване на член 8 от CPI и вече трябва да бъде разгледан. Същото се отнася и до въпроса какви точно права върху марки и знаци са прехвърлени на жалбоподателя с договора за прехвърляне.
103. Въпреки че последното искане на жалбоподателя при условията на евентуалност е именно на СХВП да се дадат задължителни указания да разгледа тези въпроси, то не може да бъде уважено. Това е така, тъй като задължението на СХВП за ново разглеждане следва пряко от приложимите разпоредби, а юрисдикциите на Съюза не могат да дават задължителни указания на СХВП.
3. Междинно заключение
104. Следователно третото и четвъртото правно основание също трябва да се отхвърлят.
В – Заключение по жалбата
105. Тъй като нито едно от правните основания не може да се приеме, жалбата трябва изцяло да се отхвърли.
VII – По искането на г‑н Fiorucci за изменение на точки 33 и 35 от обжалваното съдебно решение
106. Г‑н Fiorucci поддържа, че изложените в тези точки съображения са неправилни. Той иска своеобразна „поправка на съдебното решение“, без да посочва какви би следвало да са последиците за диспозитива на решението.
107. Това не е сред допустимите искания, които може да се направят с писмения отговор, тъй като предметът му не е нито да се отмени, поне частично, решението на Общия съд, нито да се уважат направените искания на първа инстанция(66).
108. По същите съображения това искане не може да се разглежда като насрещна жалба(67).
109. Следователно искането на г‑н Fiorucci трябва да се отхвърли като недопустимо.
VIII – По съдебните разноски
110. Съгласно член 118 във връзка с член 69, параграф 3 от Процедурния правилник на Съда в производството по обжалване Съдът може да разпредели разноските или да реши всяка страна да понесе направените от нея разноски, ако всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания или поради изключителни обстоятелства.
111. В конкретния случай трябва да се приеме, че исканията на г‑н Fiorucci са уважени, като се изключи искането за поправка на обжалваното съдебно решение. За сметка на това жалбоподателят е загубил по всички предявени основания, като се изключи искането му да се отхвърли искането на г‑н Fiorucci за изменение на обжалваното съдебно решение. СХВП е загубила делото изцяло.
112. Следователно СХВП и жалбоподателят трябва да бъдат осъдени да понесат, наред с направените от тях съдебни разноски, и три четвърти от съдебните разноски на г‑н Fiorucci. Г‑н Fiorucci съответно трябва да понесе една четвърт от направените от него съдебни разноски.
IX – Заключение
113. Поради това предлагам на Съда да постанови следното:
„1) Отхвърля жалбата.
2) Отхвърля искането на г‑н Fiorucci за изменение на обжалваното съдебно решение.
3) Жалбоподателят и СХВП понасят, наред с направените от тях съдебни разноски, и три четвърти от съдебните разноски на г‑н Fiorucci, като отговарят солидарно за заплащането им.
4) Г‑н Fiorucci понася една четвърт от направените от него съдебни разноски“.