РЕШЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)
15 юни 2017 година(*)
„Преюдициално запитване — Застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства — Произшествие, настъпило през 2006 г. между автомобили с обичайно домуване в различни държави членки — Вътрешни правила на Съвета на националните застрахователни бюра на държавите членки — Липса на компетентност на Съда — Директива 2009/103/ЕО — Неприложимост ratione temporis — Директиви 72/166/ЕИО, 84/5/ЕИО и 2000/26/ЕО — Неприложимост ratione materiae — Член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Неприложимост — Липса на прилагане на правото на Съюза“
По дело C‑587/15
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Lietuvos Aukščiausiasis Teismas (Върховен съд на Литва) с акт от 23 октомври 2015 г., постъпил в Съда на 12 ноември 2015 г., в рамките на производство по дело
Lietuvos Respublikos transporto priemonių draudikų biuras
срещу
Gintaras Dockevičius,
Jurgita Dockevičienė,
СЪДЪТ (първи състав),
състоящ се от: R. Silva de Lapuerta, председател на състава, E. Regan, Aл. Арабаджиев (докладчик), C.G. Fernlund и S. Rodin, съдии,
генерален адвокат: M. Bobek,
секретар: M. Aleksejev, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 14 декември 2016 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за Lietuvos Respublikos transporto priemonių draudikų biuras, от A. Križinauskas, в качеството на представител,
– за литовското правителство, от D. Kriaučiūnas, R. Dzikovič и G. Taluntytė, в качеството на представители,
– за чешкото правителство, от J. Vláčil и M. Smolek, в качеството на представители,
– за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от F. Varrone, avvocato dello Stato,
– за Европейската комисия, от K.‑P. Wojcik и A. Steiblytė, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 23 март 2017 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на:
– член 3, параграф 4, член 5, параграфи 1 и 4, член 6, параграф 1 и член 10 от Вътрешните правила на Съвета на бюрата, приети със споразумение, сключено на 30 май 2002 г. между националните застрахователни бюра на държавите — членки на Европейското икономическо пространство, и на други асоциирани държави, съдържащо се в допълнение към Решение 2003/564/ЕО на Комисията от 28 юли 2003 г. за прилагането на Директива 72/166/ЕИО на Съвета относно проверките на застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства (ОВ L 192, 2003 г., стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 5, стр. 220, наричани по-нататък „Вътрешните правила“),
– член 2, член 10, параграфи 1 и 4, както и член 24, параграф 2 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (ОВ L 263, 2009 г., стр. 11) и
– член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено в спор между Lietuvos Respublikos transporto priemonių draudikų biuras (литовското бюро за застраховане на моторни превозни средства, наричано по-нататък „Бюро Б“), от една страна, и г‑н Gintaras Dockevičius и г‑жа Jurgita Dockevičienė, литовски граждани, от друга страна, относно суброгационен иск, с който Бюро Б иска да бъдат осъдени ответниците по главното производство, които не са изпълнили своето задължение за застраховане на гражданската отговорност при използването на моторни превозни средства, когато са били участници в пътно-транспортно произшествие в Германия, да му възстановят сумите, изплатени на Германското национално застрахователно бюро (наричано по-нататък „Бюро А“) като връщане на сумите, изплатени от това бюро като обезщетение на другата страна — участник в посоченото произшествие.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Съгласно член 2 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка (ОВ L 103, 1972 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 10, стр. 78), изменена с Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г. (ОВ L 149, 2005 г., стр. 14; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 7, стр. 212; наричана по-нататък „Директива 72/166“):
„1. Държавите членки се въздържат от извършване на проверки на застраховките „Гражданска отговорност“ по отношение на автомобили, принадлежащи на територията на друга държава членка, и по отношение на автомобили, принадлежащи на трета страна, които влизат на тази територия от друга държава членка. Въпреки това те могат да извършват несистемни проверки на застраховките, при условие че тези проверки не са дискриминиращи и се извършват като част от контролирането, а не непременно с цел проверка на застраховката.
2. За превозни средства с обичайно домуване на територията на държава членка, разпоредбите на настоящата директива, с изключение на член 3 и 4, влизат в сила:
– след сключване на споразумение между деветте национални застрахователни бюра, съгласно което всяко национално бюро гарантира, съобразно разпоредбите на собственото си национално законодателство за задължителното застраховане, уреждането на претенции във връзка с настъпили на негова територия произшествия, причинени от превозни средства с обичайно домуване на територията на друга държава членка, независимо дали тези превозни средства са застраховани или не;
– от определената от Комисията дата, след като същата е установила в тясно сътрудничество с държавите членки, че е сключено такова споразумение;
– за срока на сключеното споразумение“.
4 Член 1, параграфи 4 и 7 от Втора директива 84/5/EИО на Съвета от 30 декември 1983 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства (ОВ L 8, 1984 г., стр. 17; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 240), изменена с Директива 2005/14 (наричана по-нататък „Директива 84/5“), гласи:
„4. Всяка държава членка създава или упълномощава орган със задачата да предоставя обезщетение в размер поне до размерите на застрахователната отговорност за имуществена щета или за телесни увреждания, причинени от неидентифицирано превозно средство или такова, за което застрахователната отговорност, предвидена в параграф 1, не е била изпълнена.
Първа алинея не засяга правото на държавите членки да разглеждат обезщетението от органа като субсидиарно или не и правото да включват условия за уреждане на искове между органа и лицето или лицата, носещи отговорност за произшествието, и другите застрахователи или органи за социално осигуряване, които трябва да обезщетят пострадалото лице за същата злополука. Въпреки това държавите членки не могат да разрешават на органа да изплаща обезщетение, при условие че пострадалото лице докаже по някакъв начин, че отговорното лице не е в състояние или отказва да плати.
[…]
7. Всяка държава членка прилага своите законови, подзаконови и административни разпоредби по отношение на плащането на обезщетения от страна на органа, без да накърнява всякакви други практики, ко[и]то [са] по-благоприятн[и] за пострадалото лице“.
5 Член 1, параграф 1, първа алинея от Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 май 2000 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства и за изменение на Директиви 73/239/ЕИО и 88/357/ЕИО на Съвета (ОВ L 181, 2000 г., стр. 65; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 4, стр. 3) гласи:
„Настоящата директива има за цел да установи специални разпоредби, приложими за пострадали лица с право на обезщетение за загубите или другите вреди от произшествия, които са настъпили в държава членка, различна от държавата членка по пребиваване на пострадалото лице, и са причинени в резултат на използването на превозни средства, застраховани и обикновено домуващи в държава членка“.
6 Член 6, параграфи 1 и 2 от тази директива има следния текст:
„1. Всяка държава членка създава или одобрява орган, който да отговаря за изплащане на обезщетения на пострадалите лица в случаите по член 1.
Увредените лица могат да предявяват претенция пред органа за изплащане на обезщетения в държавата членка по своето пребиваване:
a) ако в тримесечен срок от датата, на която пострадалото лице е предявило претенцията си за обезщетение пред застрахователното предприятие на превозното средство, при чието използване е настъпило произшествието, или пред представителя на това предприятие за уреждане на претенции, застрахователното предприятие или неговият представител за уреждане на претенции не са дали мотивиран отговор по исканията, включени в претенцията; или
б) ако застрахователното предприятие не е назначило представител за уреждане на претенции в държавата по пребиваване на пострадалото лице в съответствие с член 4, параграф 1. В този случай пострадалите лица не могат да предявяват претенция пред органа за изплащане на обезщетения, ако са предявили претенция направо пред застрахователното предприятие на превозното средство, при чието използване е настъпило произшествието, и са получили мотивиран отговор в тримесечен срок от предявяване на претенцията.
Пострадалите лица не могат да предявяват претенция пред органа за изплащане на обезщетения, ако са завели дело направо срещу застрахователното предприятие.
Органът за изплащане на обезщетения предприема действия в двумесечен срок от датата, на която пострадалото лице е предявило пред него претенция за обезщетение, но прекратява намесата си, ако застрахователното предприятие или неговият представител за уреждане на претенциите впоследствие дадат мотивиран отговор по претенцията.
Органът за изплащане на обезщетения незабавно уведомява:
a) застрахователното предприятие на превозното средство, при чието използване е настъпило произшествието, или неговия представител за уреждане на претенции;
б) органа за изплащане на обезщетения в държавата членка по установяване на застрахователното предприятие, което е издало полицата;
в) лицето, причинило произшествието, ако е известно,
за това, че е получил претенция от пострадалото лице и ще отговори по претенцията в двумесечен срок от подаването ѝ.
Тази разпоредба не засяга правото на държавите членки да предвидят субсидиарен или несубсидиарен характер на изплащаните от този орган обезщетения, нито правото им да предвидят уреждане на претенциите между органа и лицето или лицата, причинили произшествието, и други застрахователни предприятия или обществено-осигурителни организации, които са длъжни да обезщетят пострадалото лице за същото произшествие. Държавите членки не могат да разрешават на органа да поставя условия за изплащането на обезщетения, различни от предвидените в настоящата директива, и по-специално условие пострадалото лице да докаже по някакъв начин, че отговорното лице е неспособно или отказва да плати.
2. Органът за изплащане на обезщетения, който е обезщетил пострадалото лице в държавата членка по пребиваването му, има право да претендира възстановяване на изплатената като обезщетение сума от органа за изплащане на обезщетения в държавата членка по установяване на застрахователното предприятие, издало полицата.
В този случай последно споменатият орган встъпва в правата на пострадалото лице спрямо лицето, причинило произшествието или спрямо неговото застрахователно предприятие до размера, до който органът за изплащане на обезщетения в държавата членка по местоживеене на увреденото лице го е обезщетил за претърпените загуби или други вреди. Всяка държава членка е длъжна да признае суброгацията, предвидена от друга държава членка“.
7 Директива 2009/103 кодифицира по-рано съществуващите директиви в материята на задължителното застраховане на гражданската отговорност при използването на моторни превозни средства и в резултат на това отменя същите, съгласно член 30 от нея, считано от 27 октомври 2009 г. Според таблицата на съответствието, съдържаща се в приложение II към тази директива член 2, параграф 2 от Директива 72/166 съответства на член 2 от Директива 2009/103, член 1, параграфи 4 и 7 от Директива 84/5 съответства на член 10, параграфи 1 и 4 от Директива 2009/103, а член 6, параграф 2 от Директива 2000/26 съответства на член 24, параграф 2 от Директива 2009/103.
Вътрешните правила
8 Член 3, параграф 1 от Вътрешните правила гласи:
„Когато едно бюро бъде уведомено за настъпването на злополука на територията на страна, за която то е компетентно, в която участва превозно средство, произхождащо от друга страна, то трябва да пристъпи незабавно, без да чака предявяването на официална претенция, към разследване на обстоятелствата на злополуката. То съобщава, във възможно най-кратък срок тези сведения на застрахователя, който е издал зелената карта или застрахователната полица, или, когато са налице условията за това, на заинтересованото бюро. Независимо от това, всеки пропуск в тази насока не може да бъде използван срещу него.
Когато по време на това разследване бюрото установи, че застрахователят на замесеното превозно средство е известен и че кореспондент на този застраховател е бил надлежно одобрен, в съответствие с разпоредбите на член 4, то предава незабавно информацията на този кореспондент за предприемане на всички необходими последващи действия“.
9 Член 3, параграф 4 от Вътрешните правила гласи:
„Всички претенции се обработват от бюрото напълно независимо и в съответствие със законовите и подзаконовите разпоредби относно отговорността, обезщетяването на пострадалите лица и задължителното автомобилно застраховане, приложими в страната, в която е настъпила злополуката, по най-добър начин от гледна точка на интересите на застрахователя, издал зелената карта или застрахователната полица, или, когато такъв е случаят, на заинтересованото бюро.
То единствено е компетентно по всички въпроси, свързани с тълкуването на приложимото право в страната, в която е настъпила злополуката (дори то да препраща към правните разпоредби на друга страна) и с уреждането на претенцията. Независимо от тази последна разпоредба, бюрото уведомява, по изрично искане, застрахователя или заинтересуваното бюро преди да вземе окончателно решение“.
10 Съгласно член 5, параграф 1 от Вътрешните правила:
„Когато бюро или посоченият за тази цел пълномощник е уредил всички претенции, възникнали във връзка с една и съща злополука, в срок максимум до една година, считано от датата на последното плащане, осъществено в полза на пострадало лице, той изпраща по факса или по електронна поща, на члена на бюрото, което е издало зелената карта или застрахователната полица, или, ако такъв е случаят, на заинтересуваното бюро, искане за възстановяване на изплатените суми, в което се посочват:
1.1. сумите, изплатени като обезщетение на пострадалите лица въз основа на доброволно споразумение или в изпълнение на съдебно решение;
1.2. сумите, изплатени за външни услуги, свързани с обработването и уреждането на всяка претенция, както и специфичните разходи, направени за нуждите на съдебно производство, които при сходни обстоятелства също биха били заплатени от застраховател, установен в страната на злополуката;
1.3. таксата за обработването, покриващ[а] всички други разходи, изчислен[а] в съответствие с правилата, одобрени от Съвета на бюрата.
Когато исковете, възникнали във връзка с една и съща злополука, не са довели до никакво обезщетяване, могат да се предявят претенции по отношение на сумите, посочени в член 5, параграф 1, алинея 2, както и минималната такса, определена от Съвета на бюрата в съответствие с член 5, параграф 1, алинея 3“.
11 Член 5, параграф 4 от Вътрешните правила уточнява:
„По искане на адресата на искането за възстановяване на изплатените суми доказателствата, включващи и оправдателни документи, че обезщетенията на пострадалите лица са били изплатени, се изпращат незабавно, без това да може да забави възстановяването на изплатените суми“.
12 Член 6, параграф 1 от Вътрешните правила има следния текст:
„Всяко бюро гарантира възстановяването на сумите на своите членове в съответствие с разпоредбите, предвидени в член 5, от бюрото на страната, в която е настъпила злополуката, или от посочения за тази цел пълномощник.
Когато член не извърши плащането, което е поискано от него в двумесечния срок, предвиден в член 5, бюрото, в което членува този член, след получаването на искането основано на гаранционното задължение отправено от бюрото на страната, в която е станала злополуката или посочения за тази цел пълномощник, само възстановява изплатените суми, при условията описани по-долу.
Бюрото, което се явява гарант, извършва плащането в срок от един месец. След изтичането на този срок се дължи по право лихва за забава, изчислена на годишна основа при 12 %, считано от датата на искането за плащане въз основа на гаранционното задължение, до датата на получаването на исканата сума от банката на бенефициента.
Това искане за плащане по гаранционното задължение трябва да бъде изпратено по факс или по електронна поща в срок от дванадесет месеца, считано от изпращането на искането за възстановяване на изплатените суми, посочени в член 5. След изтичането на този срок, независимо от евентуалните лихви за забава, които самото то ще дължи, отговорността на бюрото, което се явява гарант, се ограничава само до размера, който претендира неговият член, увеличен с лихвата за 12 месеца, изчислена при 12 % годишна основа.
Искане за гаранционно плащане не се приема, ако бъде изпратено след изтичането на две години след изпращането на искането за възстановяване на изплатените суми“.
13 Член 10 от Вътрешните правила има следния текст:
„Бюрата, за които се отнасят разпоредбите от настоящия раздел, гарантират помежду си възстановяването на всички платими въз основа на тези вътрешни правила суми, в резултат на всяка претенция, във връзка с каквато и да е злополука, при която участва превозно средство, чието обичайно домуване е на територията на държавата, за която всяко от тези бюра е компетентно, независимо дали то е застраховано или не“.
Литовското право
14 Член 17, параграф 4 от Transporto priemonių valdytojų civilinės atsakomybės privalomojo draudimo įstatymas (Закон за задължителното застраховане на гражданската отговорност при използването на моторни превозни средства) от 5 март 2004 г. (Žin., 2004, n° 46‑1498) в редакцията му към момента на настъпване на фактите по главното производство предвижда:
„[Бюро Б] заплаща обезщетение за вредата, причинена в друга държава — членка на Европейския съюз, в съответствие със законодателството на тази държава членка (чието национално застрахователно бюро е подписало Вътрешните правила), ако отговорното лице, чието превозно средство е с обичайно домуване на територията на Република Литва, не е покрито от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства […] [Бюро Б] заплаща обезщетение и в други случаи в съответствие с изискванията на Вътрешните правила“.
15 Член 23, параграф 5 от този закон гласи:
„След извършване на плащането, поискано от органа за изплащане на обезщетения на друга държава — членка на Европейския съюз, [Бюро Б] има право да претендира възстановяване на така платената сума от отговорното лице, което не е застраховано, или от застрахователя на отговорното лице“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
16 На 20 юли 2006 г. в Германия настъпва пътнотранспортно произшествие, при което се сблъскват превозно средство, управлявано от г‑н Dockevičius и собственост на г‑жа Dockevičienė, и превозно средство, управлявано от г‑н К. Floros, германски гражданин, пребиваващ в Германия. Превозното средство, собственост на г‑жа Dockevičienė, не отговаря на изискването за задължително застраховане на гражданската отговорност при използване на автомобили.
17 В съставения от полицейската служба във Франкфурт на Майн (Германия) протокол от местопроизшествието се уточнява, че не е било възможно да се определят категорично обстоятелствата и причините, довели до произшествието. Двамата водачи са квалифицирани като пострадали от произшествието и едновременно с това са обвинени в нарушения на Кодекса за движение по пътищата, за които на г‑н Floros и на г‑н Dockevičius са наложени глоби съответно в размер на 35 EUR и 60 EUR. Всъщност съгласно посочения протокол е установено, че г‑н Floros е управлявал превозното средство, без да спазва необходимото безопасно разстояние, когато се е блъснал в друго превозно средство, което е извършвало маневра за спиране, и че г‑н Dockevičius е предприел маневра на заден ход, без да прояви необходимата особена бдителност.
18 Тъй като претенцията за обезщетение за вреди вследствие на това произшествие, насочена от г‑н Floros към Бюро А, е отхвърлена от последното, г‑н Floros сезира Landgericht Frankfurt (Окръжен съд Франкфурт на Майн, Германия) с иск за осъждане на това бюро да му заплати сумата от 4 095 EUR като обезщетение за вредите, претърпени от посоченото произшествие.
19 С неприсъствено решение от 27 декември 2010 г. Landgericht Frankfurt (Окръжен съд Франкфурт на Майн) отхвърля иска като неоснователен и недоказан. На 8 август 2011 г. състав на тази юрисдикция потвърждава това решение.
20 На 31 януари 2012 г. Oberlandesgericht Frankfurt (Върховен областен съд Франкфурт на Майн, Германия) приканва Бюро А и г‑н Floros да сключат спогодба по спора, като уважава искането на последния.
21 Впоследствие Бюро А изплаща на г‑н Floros поисканата сума, както и съдебни разноски в размер на 3 643,71 EUR и отправя до Бюро Б искане за възстановяване на общата сума от 8 352,96 EUR.
22 Бюро Б изпълнява искането на Бюро А и иска от ответниците по главното производство да му възстановят тази сума. Тъй като последните не удовлетворяват това искане, Бюро Б сезира Marijampolės rajono apylinkės teismas (Районен съд Мариампол, Литва) със суброгационен иск за осъждането на ответниците по главното производство да му възстановят посочената сума.
23 С решение от 5 май 2014 г. Marijampolės rajono apylinkės teismas (Районен съд Мариампол) уважава този иск, като приема, че Бюро А е единствено компетентно по всеки въпрос относно тълкуването на закона, приложим в държавата членка по настъпване на произшествието и относно уреждането на претенцията. Вследствие на това, като се има предвид, че Бюро Б е предявило иск за обезщетение срещу лицето, отговорно за настъпилата вреда, а последното оспорва отговорността си според законодателството на държавата, в която е настъпило произшествието, тежестта на доказването пада върху ответника, който трябва да представи доказателства в подкрепа на оспорваните основания и доводи.
24 На 7 октомври 2014 г. Kauno apygardos teismas (Окръжен съд Каунас, Литва) уважава жалбата на ответниците по главното производство срещу посоченото съдебно решение, отменя същото и отхвърля иска на Бюро Б. Въззивният съд отбелязва, че предвид факта, че лицето, отговорно за вредата, не е участвало в преговорите между застрахователните бюра и не е приело размера на вредата, информацията, предоставена от Бюро Б относно изплатеното от Бюро А обезщетение на пострадалия, не може да се приеме за достатъчна сама по себе си и да установи вредата по надежден начин.
25 Във въззивното съдебно решение се приема също, че в производства от този вид тежестта на доказване на размера на вредата и на причинно-следствената връзка е върху страната, предявила иска за обезщетение. Вътрешните правила уреждат само отношенията между самите национални застрахователни бюра и не са пряко приложими за отношенията между националните застрахователни бюра и трети лица. Нито Законът за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства, нито пък Директива 2009/103 предвиждали, че след като е възстановило на националното застрахователно бюро на другата държава членка сумата на обезщетението, изплатено от същото, националното застрахователно бюро на засегнатата държава членка може да получи осъждане на причинителя на вредата да плати тази сума, без да се извършва преценка на основателността и оценка на последната.
26 Сезиран с жалба, подадена от Бюро Б срещу решението от 7 октомври 2014 г. на Kauno apygardos teismas (Окръжен съд Каунас), Lietuvos Aukščiausiasis Teismas (Върховен съд на Литва) отбелязва, че това решение по същество е в съответствие с неговата практика, по-конкретно за това, че тя възлага на националното застрахователно бюро на засегнатата държава членка доказателствената тежест относно причинно-следствената връзка между поведението на участващото в произшествието лице и настъпилата вреда.
27 Въпреки това Бюро Б поддържа, че Вътрешните правила уреждат не само отношенията между самите застрахователни бюра, а и отношенията между тях и третите лица. Затова щом като Бюро Б е възстановило на Бюро А съобразно тези правила сумите, изплатени от последното, ответниците по главното производство били длъжни да му възстановят тези суми. При тези условия тежестта на доказване, по-конкретно на липсата на посочената причинно-следствена връзка, е върху тях. Това не засягало правото на защита на ответниците по главното производство, като се има предвид, че те са могли да встъпят и защитят това право по споровете, които са разглеждани в случая в Германия.
28 Запитващата юрисдикция изразява съмнения относно основателността на тези доводи и отбелязва най-напред, че в конкретния случай Бюро А няма никакво задължение да уведомява ответниците по главното производство за процедурата по уреждане на претенцията. Всъщност нито Директива 2009/103, нито Вътрешните правила установяват изрично подобен механизъм за предаване на информация или начин за функционирането му.
29 По-нататък, г‑н Dockevičius винаги оспорвал ангажирането на неговата гражданска отговорност за произшествието, а данните в преписката не позволявали да се направи обратният извод. Накрая, обезщетяването на г‑н Floros е извършено по силата на спогодба, по която г‑н Dockevičius не е страна и която не установява никаква гражданска отговорност на последния.
30 По този начин запитващата юрисдикция се пита дали при такива обстоятелства г‑н Dockevičius може да бъде привлечен към отговорност за разноските, направени от Бюро Б.
31 При тези обстоятелства Lietuvos Aukščiausiasis Teismas (Върховен съд, Литва) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 2, член 10, параграфи 1 и 4 и член 24, параграф 2 от Директива 2009/103, член 3, параграф 4, член 5, параграфи 1 и 4, член 6, параграф 1 и член 10 от Вътрешните правила, както и член 47 от [Хартата] (разглеждани заедно или поотделно, но без ограничaване до горепосочените разпоредби) да се разбират и тълкуват в смисъл, че в случаите, когато:
– национално застрахователно бюро (Бюро A) плати обезщетение на лице, пострадало в пътнотранспортно произшествие в държавата членка, в която това бюро е установено, тъй като гражданинът на друга държава членка, който е отговорен за вредата, няма застраховка „Гражданска отговорност“,
– поради това обезщетение Бюро A встъпва в правата на пострадалото лице и претендира възстановяване на разходите, възникнали при уреждането на претенцията от националното застрахователно бюро в държавата на произход на отговорното лице (Бюро Б),
– Бюро Б, без да проведе независимо разследване или да поиска допълнителна информация, се съгласява с искането на Бюро A за възстановяване,
– Бюро Б претендира по съдебен ред от ответниците (отговорното лице и собственика на превозното средство) обезщетение за направените разходи,
ищецът в това производство (Бюро Б) може да основе претенцията си срещу ответниците (отговорното лице и собственика на превозното средство) единствено на извършеното от Бюро А плащане на разходите и (ищецът в първоинстанционното производство) не е длъжен да установи, че условията за ангажиране на гражданската отговорност на ответника (отговорното лице) са били налице (неговата вина, неправомерни деяния, причинно-следствената връзка и размера на вредата), както и че чуждото право е било правилно приложено при обезщетяването на пострадалото лице?
2) Трябва ли член 24, параграф 1, пета алинея, буква в) от Директива 2009/103 и член 3, параграфи 1 и 4 от Вътрешните правила (разглеждани заедно или поотделно, но без ограничaване до горепосочените разпоредби) да се разбират и тълкуват в смисъл, че преди да вземе окончателно решение за плащане на обезщетение за претърпяната от пострадалото лице вреда, Бюро А трябва да информира ясно и разбираемо (включително с оглед на езика, на който се предоставя информацията) отговорното лице и собственика на превозното средство (ако не са едно и също лице) за началото и хода на процедурата за уреждане на претенцията, както и да им предостави достатъчно време да дадат обяснения или да повдигнат възражения във връзка с бъдещото решение за плащане на обезщетение и/или размера на това обезщетение?
3) При отрицателен отговор на първия въпрос (т.е. ако ответниците (отговорното лице и собственикът на превозното средство) могат да искат от ищеца в първоинстанционното производство (Бюро Б) да представи доказателства и могат да повдигнат възражения или да изразят съмнения по-специално относно обстоятелствата на пътнотранспортното произшествие, прилагането на регулаторната рамка относно гражданската отговорност на отговорното лице, размера на вредата и начина на изчисляването му), трябва ли член 2, член 10, параграф 1 и член 24, параграф 2 от Директива 2009/103 и член 3, параграф 4, втора алинея от Вътрешните правила (разглеждани заедно или поотделно, но без ограничаване до горепосочените разпоредби) да се разбират и тълкуват в смисъл, че макар, преди да вземе окончателно решение, Бюро Б да не е поискало от Бюро А да представи информация относно тълкуването на законодателството, приложимо в държавата, в която е настъпило пътнотранспортното произшествие, и относно уреждането на претенцията, Бюро А във всички случаи трябва да предостави тази информация на Бюро Б, ако последното я поиска впоследствие, заедно с всякаква друга информация, необходима на Бюро Б, за да докаже претенцията си [за обезщетение] срещу ответниците (отговорното лице и собственика на превозното средство)?
4) При утвърдителен отговор на втория въпрос (т.е. Бюро А е длъжно да информира отговорното лице и собственика на превозното средство относно процедурата за уреждане на претенцията и да им даде възможност да повдигнат възражения по отношение на отговорността или на размера на вредата), в случай че Бюро А не изпълни задължението си за предоставяне на информация, какви ще бъдат последиците за:
a) задължението на Бюро Б да се съгласи с искането за възстановяване на понесените разноски, направено от Бюро A;
б) задължението на отговорното лице и собственика на превозното средство да обезщетят Бюро Б за направените от него разходи?
5) Трябва ли член 5, параграф 1 и член 10 от Вътрешните правила да се разбират и тълкуват в смисъл, че сумата, изплатена като обезщетение от Бюро A на пострадалото лице, трябва да се разглежда като необезпечен риск, поет от самото Бюро А (освен ако този риск е поет от Бюро Б), а не като парично задължение на другото лице, участващо в същото пътнотранспортно произшествие, като се имат предвид обстоятелствата по настоящото дело, и в частност изброените по-долу:
– първоначално органът за изплащане на обезщетения (Бюро A) отхвърля претенцията за обезщетение на пострадалото лице,
– поради тази причина пострадалото лице претендира обезщетение по съдебен ред,
– предявеният срещу Бюро A иск е отхвърлен от първоинстанционните съдилища като неоснователен и недоказан,
– споразумението за доброволно уреждане на спора между пострадалото лице и Бюро A е постигнато едва пред по-горен по степен съд, след като последният посочва, че ако страните откажат да сключат споразумение за доброволно уреждане на спора, делото ще бъде върнато за ново разглеждане,
– Бюро A обосновава решението си да сключи споразумение за доброволно уреждане на спора главно въз основа на обстоятелството, че по този начин ще се избегнат допълнителни разходи, свързани с удължаване на производството,
– в случая няма съд, който да е установил отговорността (вината) на ответника, участващ в пътнотранспортното произшествие?“.
Производството пред Съда
32 С писмо от 25 юли 2016 г. Съдът изпраща на запитващата юрисдикция решение от 6 октомври 1987 г., Demouche и др. (152/83, EU:C:1987:421), на немски, английски и френски език, тъй като това решение не е било преведено на литовски език, придружено от въпрос дали с оглед на точки 17—21 от него тя поддържа или не своето преюдициално запитване.
33 С писмо от 20 септември 2016 г. запитващата юрисдикция отговаря, че поддържа запитването си.
По преюдициалните въпроси
34 С въпросите си, които трябва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграф 4, член 5, параграфи 1 и 4, член 6, параграф 1 и член 10 от Вътрешните правила, член 2, член 10, параграфи 1 и 4, както и член 24, параграф 2 от Директива 2009/103 и/или член 47 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат в конкретния случай последиците, произтичащи от нейната практика, според която по същество за целите на суброгационния иск Бюро Б носи доказателствената тежест във връзка със съвкупността от елементи, установяващи гражданската отговорност на ответниците по главното производство за произшествието, настъпило на 20 юли 2006 г.
35 На първо място, доколкото запитващата юрисдикция иска от Съда да тълкува Вътрешните правила, следва да се припомни, че съгласно текста на член 267 ДФЕС Съдът е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договорите, както и относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза.
36 Съдът обаче вече е имал случай да констатира, във връзка с актове от същото естество, предшестващи посочените правила, че те не могат да се считат за актове на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза (вж. в този смисъл решения от 6 октомври 1987 г., Demouche и др., 152/83, EU:C:1987:421, т. 19 и от 12 ноември 1992 г., Fournier, C‑73/89, EU:C:1992:431, т. 22 и 23).
37 Всъщност Съдът отбелязва, че тези актове са изготвени и сключени от частноправни образувания, като в тяхното приемане не е участвала никоя институция или орган на Съюза (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 1987 г., Demouche и др., 152/83, EU:C:1987:421, т. 18 и 19).
38 По-нататък, Съдът приема за неотносими към естеството на посочените актове обстоятелствата, че на първо място, тяхното приемане е било предвидено като условие за въвеждане в действие на Директива 72/166, на второ място, времетраенето на приложимост на тази директива е било обусловено от продължителността на прилагане на разглежданите актове, на трето място, Комисията била констатирала всеки път, с препоръка и с поредица решения, че тези актове съответстват на изискванията на посочената директива, и на четвърто място, посочените актове се съдържали в приложения към решенията на Комисията и публикувани с тях в Официален вестник на Европейския съюз (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 1987 г., Demouche и др., 152/83, EU:C:1987:421, т. 19 и 20).
39 Трябва да се констатира обаче, че същите съображения важат за Вътрешните правила, които са били изготвени и сключени от частноправни образувания, като в тяхното приемане не е участвала никоя институция, орган и агенция на Съюза.
40 Поради това Съдът няма компетентност да се произнесе преюдициално по тази част от поставените от запитващата юрисдикция въпроси, която се отнася до тълкуването на Вътрешните правила.
41 На второ място, доколкото запитващата юрисдикция иска от Съда да даде тълкуване на разпоредбите на Директива 2009/103, от една страна, трябва да се констатира, че последната не е приложима ratione temporis към спора по главното производство, с оглед както на датата на нейното влизане в сила, така и на тази на произшествието, дало повод за посочения спор.
42 От друга страна, тъй като г‑н Floros сезира Бюро A със своето искане и понеже това бюро в Германия е не органът, компетентен по смисъла на член 1, параграфи 4 и 7 от Директива 84/5, а бюрото от системата „Зелена карта“, е явно, че спорът по главното производство е в обхвата на посочената система, а не на тази, създадена по-конкретно с Директиви 72/166, 84/5 и 2000/26.
43 Освен това, понеже съгласно член 1, параграф 1, първа алинея от Директива 2000/26, член 6 от тази директива визира процедурата за обезщетение само на пострадалите лица, пребиваващи в държава членка, различна от тази, в която е настъпило разглежданото произшествие, и произшествието, което е в основата на спора по главното производство, е настъпило в държавата членка на пребиваване на г‑н Floros, тази разпоредба във всички случаи не може да се приложи към спора по главното производство. Същото важи по отношение на член 2 от Директива 72/166, който явно няма друга връзка с този спор освен позоваването в него на Вътрешните правила, за тълкуването на които Съдът няма компетентност.
44 На трето място, при това положение в спора по главното производство по никакъв начин не е налице прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, поради което член 47 също не е приложим към спора по главното производство.
45 С оглед на гореизложените съображения, на поставените въпроси следва да се отговори:
– Съдът няма компетентност да се произнесе преюдициално по тази част от поставените от запитващата юрисдикция въпроси, която се отнася до тълкуването на Вътрешните правила.
– Тъй като Директива 2009/103 не е приложима ratione temporis към спора по главното производство,
– тъй като Директиви 72/166, 84/5 и 2000/26 не са приложими ratione materiae към този спор и следователно,
– член 47 от Хартата, при липсата на прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от нея, също не е приложим към посочения спор,
посочените директиви и член 47 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат, в конкретния случай, последиците, произтичащи от практиката на запитващата юрисдикция, според която Бюро Б за целите на суброгационния иск трябва да носи доказателствената тежест във връзка със съвкупността от елементи, установяващи гражданската отговорност на ответниците по главното производство за произшествието, настъпило на 20 юли 2006 г.
По съдебните разноски
46 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:
Съдът няма компетентност да се произнесе преюдициално по тази част от поставените от запитващата юрисдикция въпроси, която се отнася до тълкуването на Вътрешните правила на Съвета на бюрата, приети със споразумение, сключено на 30 май 2002 г. между националните застрахователни бюра на държавите — членки на Европейското икономическо пространство, и на други асоциирани държави, съдържащо се в допълнение към Решение 2003/564/ЕО на Комисията от 28 юли 2003 година за прилагането на Директива 72/166/ЕИО на Съвета относно проверките на застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства.
– Тъй като Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка не е приложима ratione temporis към спора по главното производство,
– тъй като Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, изменена с Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година, Директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, изменена с Директива 2005/14, и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 май 2000 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства и за изменение на Директиви 73/239/ЕИО и 88/357/ЕИО на Съвета, не са приложими ratione materiae към този спор и следователно
– член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, при липсата на прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от нея, също не е приложим към посочения спор,
посочените директиви и член 47 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат, в конкретния случай, последиците, произтичащи от практиката на запитващата юрисдикция, според която Lietuvos Respublikos transporto priemonių draudikų biuras (литовското бюро за застраховане на моторни превозни средства) за целите на суброгационния иск трябва да носи доказателствената тежест във връзка със съвкупността от елементи, установяващи гражданската отговорност на ответниците по главното производство за произшествието, настъпило на 20 юли 2006 г.
Подписи