РЕШЕНИЕ НА СЪДА (втори състав)
30 април 2014 година(*)
„Обща система на данък върху финансовите сделки — Разрешаване на засилено сътрудничество съгласно член 329, параграф 1 ДФЕС — Решение 2013/52/ЕС — Жалба за отмяна поради нарушение на членове 327 ДФЕС и 332 ДФЕС и на обичайното международно право“
По дело C‑209/13
с предмет жалба за отмяна на основание член 263 ДФЕС, подадена на 18 април 2013 г.,
Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, за което се явяват E. Jenkinson и S. Behzadi Spencer, в качеството на представители, подпомагани от M. Hoskins и P. Baker, QC, както и от V. Wakefield, barrister,
жалбоподател,
срещу
Съвет на Европейския съюз, за който се явяват A.‑M. Colaert, както и F. Florindo Gijón и A. de Gregorio Merino, в качеството на представители,
ответник,
подпомаган от:
Кралство Белгия, за което се явяват J.‑C. Halleux и M. Jacobs, в качеството на представители,
Федерална република Германия, за която се явяват T. Henze и J. Möller, както и K. Petersen, в качеството на представители,
Френска република, за която се явяват D. Colas и J.‑S. Pilczer, в качеството на представители,
Република Австрия, за която се явява C. Pesendorfer, в качеството на представител,
Португалска република, за която се явяват L. Inez Fernandes, J. Menezes Leitão и A. Cunha, в качеството на представители,
Европейски парламент, за който се явяват A. Neergaard и R. van de Westelaken, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,
Европейска комисия, за която се явяват R. Lyal, B. Smulders и W. Mölls, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,
встъпили страни,
СЪДЪТ (втори състав),
състоящ се от: R. Silva de Lapuerta, председател на състав, K. Lenaerts (докладчик), заместник-председател на Съда, J. L. da Cruz Vilaça, G. Arestis и J.‑C. Bonichot, съдии,
генерален адвокат: N. Wahl,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 С жалбата си Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия иска от Съда да отмени Решение 2013/52/ЕС на Съвета от 22 януари 2013 година за разрешаване на засилено сътрудничество в областта на данъка върху финансовите сделки (ОВ L 22, стр. 11, наричано по-нататък „обжалваното решение“).
Обстоятелства, предхождащи спора
2 На 28 септември 2011 г. Европейската комисия приема Предложение COM (2011) 594 окончателен за директива на Съвета относно обща система на данък върху финансовите сделки и за изменение на Директива 2008/7/ЕО (наричано по-нататък „предложението от 2011 г.“).
3 Член 1 от предложението от 2011 г. е озаглавен „Предмет и обхват“ и параграф 2 от него гласи:
„Настоящата директива се прилага към всички финансови сделки, при условие че поне една от страните по сделката е установена в държава членка и че страна по сделката е финансова институция, установена на територията на държава членка, която действа за своя сметка или за сметка на друго лице или действа от името на страна по сделката“.
4 Член 3 от посоченото предложение е озаглавен „Установяване“ и параграф 1 от него предвижда:
„За целите на настоящата директива дадена финансова институция се счита за установена на територията на държава членка, когато е изпълнено някое от следните условия:
[…]
д) тя е страна, която действа или за своя сметка, или за сметка на друго лице, или действа от името на страна по сделката, по отношение на финансова сделка с друга финансова институция, установена във въпросната държава членка съгласно букви а), б), в) или г), или със страна, установена на територията на същата държава членка, която не е финансова институция“.
5 След три заседания на Съвета на Европейския съюз, които са проведени на 22 и 29 юни и на 10 юли 2012 г., става очевидно, че принципът на общата система на данък върху финансовите сделки (наричан по-нататък „ДФС“) не ще може да получи единодушна подкрепа в рамките на Съвета в обозримо бъдеще, и оттук, че целта за приемане на такава обща система не ще може да бъде постигната в разумен срок от Европейския съюз като цяло.
6 При тези обстоятелства между 28 септември и 23 октомври 2012 г. единадесет държави членки уведомяват Комисията, че желаят да установят засилено сътрудничество помежду си в областта на ДФС.
7 На 22 януари 2013 г. Съветът приема по предложение на Комисията обжалваното решение.
8 Съображение 6 от посоченото решение гласи следното:
„[…] единадесет държави членки, а именно Белгия, Германия, Естония, Гърция, Испания, Франция, Италия, Австрия, Португалия, Словения и Словакия отправиха искания до Комисията […], в които се посочва, че желаят да установят засилено сътрудничество помежду си в областта на ДФС. Тези държави членки поискаха обхватът и целите на засиленото сътрудничество да се основават на предложението на Комисията за директива от 28 септември 2011 г. Отбелязана беше по-специално необходимостта от предотвратяване на действия за избягване на данъчно облагане, данъчни нарушения и прехвърляне към други юрисдикции“.
9 Обжалваното решение съдържа два члена. С член 1 от него се разрешава на посочените в предходната точка от настоящото съдебно решение единадесет държави членки (наричани по-нататък „участващите държави членки“) да установят засилено сътрудничество помежду си в областта на създаването на обща система на ДФС, като за целта прилагат съответните разпоредби на Договорите. Член 2 от същото решение предвижда, че то влиза в сила в деня на приемането му.
10 На 14 февруари 2013 г. Комисията приема Предложение за директива на Съвета за въвеждане на засилено сътрудничество в областта на ДФС (наричано по-нататък „предложението от 2013 г.“).
11 Член 3 от предложението от 2013 г. е озаглавен „Обхват“ и параграф 1 от него гласи:
„Настоящата директива се прилага за всички финансови сделки, при условие че поне една от страните по сделката е установена на територията на участваща държава членка и че страна по сделката е финансова институция, която е установена на територията на участваща държава членка и която действа за своя сметка или за сметка на друго лице или действа от името на страна по сделката“.
12 Член 4 от посоченото предложение е озаглавен „Установяване“ и параграфи 1 и 2 от него предвиждат:
„1. За целите на настоящата директива дадена финансова институция се смята за установена на територията на участваща държава членка, когато е изпълнено някое от следните условия:
[…]
ж) тя е страна, която действа или за своя сметка, или за сметка на друго лице, или действа от името на страна по сделката, по финансова сделка със структуриран продукт или финансов инструмент, посочен в раздел В от приложение І към Директива 2004/39/ЕО, издаден на територията на въпросната държава членка, с изключение на инструментите, които са посочени в точки 4—10 от споменатия раздел и които не се търгуват на организирана платформа за търговия.
2. Лице, което не е финансова институция, се смята за установено на територията на участваща държава членка, когато е изпълнено някое от следните условия:
[…]
в) то е страна по финансова сделка със структуриран продукт или финансов инструмент, посочен в раздел В от приложение І към Директива 2004/39/ЕО, издаден на територията на въпросната държава членка, с изключение на инструментите, които са посочени в точки 4—10 от споменатия раздел и които не се търгуват на организирана платформа за търговия“.
Искания на страните и производство пред Съда
13 Обединеното кралство иска от Съда да отмени обжалваното решение и да осъди Съвета да заплати съдебните разноски.
14 Съветът иска от Съда да отхвърли жалбата и да осъди Обединеното кралство да заплати съдебните разноски.
15 Кралство Белгия, Федерална република Германия, Френската република, Република Австрия, Португалската република, Европейският парламент и Комисията са допуснати да встъпят в подкрепа на исканията на Съвета.
По жалбата
16 Макар Обединеното кралство да признава, че жалбата му, подадена като предохранителна мярка, би могла да се разглежда като преждевременна, то изтъква в нейна подкрепа две основания. Първото е изведено от нарушение на член 327 ДФЕС и на обичайното международно право, тъй като с обжалваното решение се разрешава приемането на ДФС с екстериториално действие. Второто основание, предявено при условията на евентуалност, е изведено от нарушение на член 332 ДФЕС, тъй като с това решение се разрешава приемането на ДФС, който ще наложи разходи за държавите членки, които не участват в засиленото сътрудничество (наричани по-нататък „неучастващите държави членки“).
Доводи на страните
17 Първото основание се разделя на две части, изведени съответно от нарушение на член 327 ДФЕС и на обичайното международно право.
18 В рамките на първата част на посоченото основание Обединеното кралство поддържа, че обжалваното решение нарушава член 327 ДФЕС, като разрешава приемането на ДФС с екстериториално действие поради „принципа на контрагента“, уреден в член 3, параграф 1, буква д) от предложението от 2011 г., и поради „принципа на мястото на издаване“, посочен в член 4, параграф 1, буква ж) и член 2, буква в) от предложението от 2013 г.
19 Всъщност споменатото решение позволявало да се създаде ДФС, приложим поради горепосочените два принципа на данъчно облагане към образувания, лица или сделки, разположени на територията на неучастващи държави членки, което накърнявало компетентностите и правата на последните.
20 В рамките на втората част от първото си основание Обединеното кралство поддържа, че обичайното международно право приема, че дадена правна уредба има екстериториално действие само доколкото между съответните факти или субекти и държавата, която упражнява правомощията си по отношение на тях, съществува елемент на привръзка, която е достатъчно тясна, за да обоснове изземване на суверенните правомощия на друга държава.
21 В конкретния случай екстериториалното действие на бъдещия ДФС, произтичащо от „принципа на контрагента“ и от „принципа на мястото на издаване“, не било оправдано от гледна точка на никое признато от международното право правило за данъчна компетентност.
22 С второто си основание Обединеното кралство поддържа, че макар разходите, свързани с осъществяването на засиленото сътрудничество в областта на ДФС, да могат по принцип, съгласно член 332 ДФЕС, да бъдат за сметка само на участващите държави членки, това осъществяване ще бъде източник на разходи и за неучастващите държави членки поради прилагането на Директива 2010/24/ЕС на Съвета от 16 март 2010 година относно взаимната помощ при събиране на вземания, свързани с данъци, такси и други мерки (ОВ L 84, стр. 1) и на Директива 2011/16/ЕС на Съвета от 15 февруари 2011 година относно административното сътрудничество в областта на данъчното облагане и за отмяна на Директива 77/799/ЕИО (ОВ L 64, стр. 1).
23 Всъщност тези две директиви не разрешавали на неучастващите държави членки да искат възстановяване на разходите за взаимна помощ и за административно сътрудничество, свързани с прилагането на тези директиви към бъдещия ДФС.
24 Обединеното кралство допълва в това отношение, че понятието „разходи, свързани с осъществяването на дадено засилено сътрудничество“ по смисъла на член 332 ДФЕС обхваща разходите във връзка с исканията за помощ или за сътрудничество, основани на националните разпоредби, приети за привеждане в действие на засиленото сътрудничество в областта на ДФС.
25 Съветът, всички встъпили в негова подкрепа държави членки с изключение на Федерална република Германия, Европейския парламент и Комисията приемат изрично или имплицитно допустимостта на жалбата и на подкрепящите я основания. Те обаче изтъкват, че тези основания не са обосновани.
26 Що се отнася до първото основание, посочените страни подчертават по същество, че принципите на данъчно облагане, оспорени от Обединеното кралство в рамките на това основание, представляват на този етап чисто хипотетични елементи от законодателство, което предстои да бъде създадено. Следователно доводите на тази държава членка, основани на твърдяното екстериториално действие на бъдещия ДФС, били преждевременни и спекулативни. Поради това те били неоснователни в контекста на настоящата жалба.
27 Що се отнася до второто основание на жалбата, същите страни изтъкват по същество, че тя повдига преждевременен дебат относно начина, по който законодателят на Съюза ще реши въпроса за поемането на разходите, свързани с осъществяването на засиленото сътрудничество, разрешено с обжалваното решение. Освен това то изобщо не уреждало въпросите за взаимна помощ за целите на прилагането на бъдещия ДФС.
28 Съветът, Република Австрия, Португалската република и Комисията добавят, че второто основание на жалбата почива на погрешно тълкуване на член 332 ДФЕС. Всъщност този член се отнасял единствено до оперативните разходи за сметка на бюджета на Съюза във връзка с актовете за установяване на засиленото сътрудничество, а не до оспорените от Обединеното кралство разходи, които можело да бъдат направени от държавите членки съгласно директиви 2010/24 и 2011/16.
29 Като се основава на аналогични доводи като посочените в точки 26 и 27 от настоящото съдебно решение, Федерална република Германия счита, че жалбата е недопустима, дори явно недопустима, поради неспазване на изискването, посочено в член 120, буква в) от Процедурния правилник на Съда, тъй като изтъкнатите доводи от Обединеното кралство в подкрепа на жалбата му нямат никаква връзка с предмета на обжалваното решение. При условията на евентуалност тя изтъква, че жалбата трябва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Съображения на Съда
30 Що се отнася, на първо място, до възражението за недопустимост, посочено в предходната точка от настоящото съдебно решение, трябва да се припомни, че съгласно член 120, буква в) от Процедурния правилник и свързаната с него съдебна практика исковата молба или жалбата трябва да посочва предмета на спора и кратко изложение на основанията. Посочването трябва да е достатъчно ясно и точно, за да позволи на ответника да подготви защитата си, а на Съда — да упражни контрол. От това произтича, че съществените правни и фактически обстоятелства, на които искът или жалбата се основава, трябва да се извеждат по логичен и разбираем начин от текста на самата искова молба или жалба и че исканията в нея трябва да са формулирани по недвусмислен начин, за да не се произнесе Съдът ultra petita или да пропусне да се произнесе по някое твърдение за нарушение (решение Комисия/Испания, C‑360/11, EU:C:2013:17, точка 26 и решение Комисия/Чешка република, C‑545/10, EU:C:2013:509, точка 108).
31 В настоящия случай следва да се констатира, че съдържанието на жалбата отговаря на тези изисквания за яснота и точност. То позволява на Съвета и на встъпилите в негова подкрепа държави членки да подготвят доводите си във връзка с изтъкнатите основания от Обединеното кралство и дава възможност на Съда да упражни контрол върху обжалваното решение.
32 Оттук следва, че това възражение за недопустимост трябва да се отхвърли.
33 На второ място, следва да се подчертае, че в рамките на жалба за отмяна, насочена срещу решение на Съвета, което — както обжалваното решение — има за цел разрешаването на засилено сътрудничество на основание на член 329 ДФС, контролът на Съда се състои във въпроса дали това решение е валидно самò по себе си от гледна точка по-специално на разпоредбите, съдържащи се в член 20 ДЕС, както и в членове 326—334 ДФЕС, които определят материалноправните и процесуалноправните условия във връзка с предоставянето на такова разрешение.
34 Този контрол не може да се смесва с контрола, който може да бъде упражнен в рамките на следваща жалба за отмяна спрямо акт, приет с оглед на осъществяването на разрешеното засилено сътрудничество.
35 Първото основание на настоящата жалба има за цел да оспори последиците, които би имало използването на определени принципи на данъчно облагане във връзка с бъдещия ДФС за образувания, лица или сделки, разположени на територията на неучастващи държави членки.
36 Трябва обаче да се констатира, че обжалваното решение има за цел да разреши на единадесет държави членки да установят засилено сътрудничество помежду си в областта на създаването на обща система на ДФС при спазване на съответните разпоредби на Договорите. Обаче принципите на данъчно облагане, оспорени от Обединеното кралство, изобщо не са съставни елементи на това решение. Всъщност, от една страна, „принципът на контрагента“ съответства на елемент от предложението от 2011 г., споменато в съображение 6 от посоченото решение. От друга страна, „принципът на мястото на издаване“ е записан за първи път в предложението от 2013 г.
37 Колкото до второто основание на жалбата, с което Обединеното кралство по същество поддържа, че бъдещият ДФС ще бъде източник на разходи за неучастващите държави членки поради задълженията за взаимна помощ и за административно сътрудничество, свързани с прилагането на директиви 2010/24 и 2011/16 към този данък, което според тази държава членка противоречи на член 332 ДФЕС, следва да се отбележи, че обжалваното решение не съдържа никаква разпоредба във връзка с въпроса за разходите, свързани с осъществяването на разрешеното с него засилено сътрудничество.
38 Освен това, и независимо дали понятието „разходи, свързани с осъществяването на дадено засилено сътрудничество“ по смисъла на член 332 ДФЕС обхваща разходите за взаимна помощ и за административно сътрудничество, посочени от Обединеното кралство в рамките на второто му основание, е очевидно, че не може да се разглежда въпросът за евентуалното въздействие на бъдещия ДФС върху административните разходи на неучастващите държави членки, докато не бъдат окончателно установени принципите на данъчно облагане във връзка с този данък в рамките на осъществяването на засиленото сътрудничество, разрешено с обжалваното решение.
39 Всъщност посоченото въздействие зависи от приемането на „принципа на контрагента“ и на „принципа на мястото на издаване“, които обаче не са съставни елементи на обжалваното решение, както бе отбелязано в точка 36 от настоящото съдебно решение.
40 От гореизложените съображения следва, че двете основания, изтъкнати от Обединеното кралство в подкрепа на неговата жалба, трябва да бъдат отхвърлени и че следователно тя трябва да се отхвърли.
По съдебните разноски
41 Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Съветът е направил искане за осъждането на Обединеното кралство и последното е загубило делото, то трябва да бъде осъдено да заплати съдебните разноски. Съгласно член 140, параграф 1 от същия правилник, по силата на който държавите членки и институциите, встъпили по делото, понасят направените от тях съдебни разноски, Кралство Белгия, Федерална република Германия, Френската република, Република Австрия, Португалската република, Европейският парламент и Комисията понасят направените от тях съдебни разноски.
По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:
1) Отхвърля жалбата.
2) Осъжда Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия да заплати съдебните разноски.
3) Кралство Белгия, Федерална република Германия, Френската република, Република Австрия, Португалската република, Европейският парламент и Комисията понасят направените от тях съдебни разноски.
Подписи