ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
E. SHARPSTON
представено на 27 ноември 2014 година(1)
Дело C‑497/13
Froukje Faber
срещу
Autobedrijf Hazet Ochten BV
(Преюдициално запитване,
отправено от Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden (Нидерландия)
„Директива 1999/44/EО — Качество на купувача — Съдебна защита — Липса на съответствие на стоките — Задължение за информиране на продавача — Тежест на доказване“
1. По настоящото дело нидерландският Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden (Апелативен съд, Арнхем-Леуварден) (наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“) отправя преюдициално запитване по две групи въпроси, отнасящи се до Директива 1999/44/EО, с която се хармонизират разпоредбите относно някои аспекти на потребителските договори(2). Първата група цели да се установи по същество дали правото на Съюза изисква националният съд да разгледа служебно въпроса дали страна, която закупува стоки, e потребител по смисъла на Директива 1999/44 и ако това е така — какъв е обхватът на посоченото задължение(3). Втората група се отнася до задължението на потребителя да информира продавача за липсата на съответствие на стоките, доставени съгласно уреден от Директива 1999/44 договор, и до тежестта на доказване относно подобна липса на съответствие при всяко следващо производство.
2. Тези въпроси се поставят в рамките на спор между г‑жа Froukje Faber и дружеството Autobedrijf Hazet Ochten BV (наричано по-нататък „Hazet“) относно обезщетение за вреди, причинени от твърдяната липса на съответствие на продаденото от Hazet на г‑жа Faber превозно средство втора употреба, което се е възпламенило.
Директива 1999/44
3. Директива 1999/44 допринася за постигането на целта за високо равнище на защита на потребителите, посочена в член 169 ДФЕС(4). В директивата се предвижда минимална хармонизация(5). Съгласно съображение 5 от посочената директива „създаването на общ списък от минимални правила на потребителско право, което е валидно независимо от това къде в [Европейския съюз] са закупени стоките, увеличава доверието на потребителите и им дава възможност да се възползват максимално от вътрешния пазар“.
4. В съображение 6 несъответствието на стоките с договора се определя като основната трудност, пред която са изправени потребителите, и основният източник на спорове с продавачите. В съображение 7 се уточнява принципът на съответствие и се посочва, че:
„[…] стоките трябва преди всичко да отговарят на договорните спецификации; […] принципът на съответствие с договора може да бъде считан за общ за различните национални правни традиции; […] според някои национални правни традиции може да е невъзможно да се разчита изключително на този принцип за осигуряване едно минимално ниво на защита на потребителите; […] тези правни традиции, и по-специално допълнителните вътрешни разпоредби, могат да спомогнат да се гарантира защита на потребителя в случаите, когато страните не са съгласували специални договорни условия или когато страните са сключили договорни условия или споразумения, които пряко или непряко отнемат или ограничават правата на потребителя и които, доколкото са резултат от настоящата директива, не са задължителни за потребителя“.
5. Съгласно съображение 8 с цел да се улесни прилагането на принципа на съответствие „е полезно да се въведе оборима презумпция за съответствие с договора, обхващаща най-общите случаи; […] тази презумпция не ограничава принципа за свобода на договаряне […]“. В съображение 8 се посочва още, че „при отсъствието на специални договорни условия, както и в случаите, когато се прилага минималната защитна клауза, компонентите, посочени в презумпцията, могат да се използват за определяне липсата на съответствие на стоките с договора; […] качеството и представянето, които потребителите могат основателно да очакват, зависят, inter alia, от това дали стоките са нови или втора употреба; […] компонентите, посочени в презумпцията, са кумулативно дадени; […] ако обстоятелствата в конкретния случай правят някой отделен компонент очевидно неподходящ, останалите елементи на презумпцията се прилагат въпреки това“.
6. В съображение 19 се посочва, че „на държавите членки следва да се позволи да определят период, по време на който потребителят трябва да информира продавача за всяка липса на съответствие; […] държавите членки могат да осигурят по-високо ниво на защита на потребителите, като не приложат това задължение; […] при всички случаи потребителите в ц[е]л[ия] [Европейски съюз] следва да имат на разположение не по-малко от два месеца, по време на които да информират продавача за съществуващата липса на съответствие“.
7. Съгласно съображение 22 „страните не могат, по общо съгласие, да ограничат или отнемат правата, гарантирани на потребителите, тъй като в противен случай се възпрепятства предоставяната правна защита […]“.
8. По смисъла на Директива 1999/44 „потребител“ означава „всяко физическо лице, което при договорите, предмет на настоящата директива, действа за цели, които не са в рамките на неговата професионална или търговска дейност“ (член 1, параграф 2, буква a); „продавач“ означава „всяко физическо или юридическо лице, което по договор продава потребителски стоки като част от неговата професионална или търговска дейност“ (член 1, параграф 2, буква в); и „потребителски стоки“ включва „всяка движима материална вещ“ (член 1, параграф 2, буква б)(6).
9. В съответствие с член 2, параграф 1 „[п]родавачът е длъжен да достави на потребителя стока, която съответства на договора за продажба“. Съгласно член 2, параграф 2 се счита, че потребителските стоки съответстват на договора, ако те:
„a) отговарят на описанието, дадено от продавача и притежават характеристиките, представени от продавача под формата на мостра или образец;
б) са годни за специфична употреба, желана от потребителя, при условие че той е уведомил продавача за своето изискване при сключването на договора и то е прието от продавача;
в) са годни за обичайната употреба, за която служат стоките от същия вид;
г) притежават обичайните качества и характеристики на стоките от същия вид, които потребителят може разумно да очаква, като се имат предвид естеството на потребителската стока и публичните изявления за конкретните ѝ характеристики, направени от продавача, производителя или негов представител, които се съдържат в рекламата или етикета“.
10. Съгласно член 2, параграф 3 „[н]е се счита за липса на съответствие по смисъла на настоящия член, ако в момента на сключване на договора потребителят е знаел или не е могъл да не знае липсата на съответствие, или ако липсата на съответствие се дължи на материали, предоставени от потребителя“.
11. В член 3, параграф 1 се предвижда, че продавачът следва да бъде отговорен за всяка липса на съответствие, която съществува, когато се доставят стоките. В останалата част на член 3 се определят начините за обезщетяване на потребителя. Те са обобщени в член 3, параграф 2 в следната последователност: ремонт или замяна с цел стоките да бъдат приведени в съответствие безплатно; подходящо намаление на цената; анулиране на договора по отношение на съответните стоки.
12. Член 5, озаглавен „Срокове“, гласи:
„1. Продавачът е отговорен по силата на член 3, когато липсата на съответствие бъде установена до две години след доставката на стоките. Ако по силата на вътрешното законодателство правата, постановени в член 3, параграф 2, са предмет на погасителен давностен срок, посоченият срок не изтича в период от две години от момента на доставката[(7)].
2. Държавите членки могат да предвидят, че с цел да се възползва от своите права потребителят е длъжен да информира продавача за липсата на съответствие в срок от два месеца считано от датата, на която е установил подобна липса на съответствие.
[…]
3. Освен ако не [бъде доказано противното], всяка липса на съответствие, която бъде установена в срок от шест месеца след доставката на стоките, се счита за съществувала в момента на доставката, освен ако тази презумпция е несъвместима с естеството на стоките или естеството на несъответствието“.
13. В член 8, параграф 2 („Национално законодателство и минимална защита“) се посочва:
„Държавите членки могат да приемат или запазят в сила по-строги разпоредби в съответствие с Договора, в областта, уредена от настоящата директива, за да гарантират още по-високо ниво на защита на потребителите“(8).
14. В съответствие с член 9 „[д]ържавите членки предприемат необходимите мерки за информиране на потребителите относно националното законодателство, транспониращо настоящата директива, и поощряват, при необходимост, професионалните организации да информират потребителите относно техните права“.
Нидерландско право
15. Съгласно член 7:5, параграф 1 от Burgerlijk Wetboek (Гражданския кодекс на Нидерландия, наричан по-нататък „BW“) продажба на потребителска стока е „договорът за продажба на движима вещ, […] който е сключен от продавач в рамките на упражнявана от него професионална или търговска дейност с купувач — физическо лице, който не действа в рамките на упражнявана от него професионална или търговска дейност“.
16. В съответствие с член 7:17, параграф 1 от BW доставените стоки трябва да бъдат в съответствие с договора.
17. Член 7:18, параграф 2 от BW, който транспонира член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 в нидерландското право, гласи:
„В случаите на продажба на потребителска стока се счита, че при доставката вещта не е съответствала на договора, ако несъответствието с уговореното бъде установено в срок от шест месеца след доставката, освен ако от естеството на вещта или на несъответствието не следва друго“.
18. Съгласно изложението на мотивите по отношение на член 7:18, параграф 2 от BW купувачът трябва да заяви (и да докаже в случай на спор), че вещта не съответства на договора и че несъответствието е установено в срок от шест месеца след доставката. Тогава продавачът е длъжен да заяви и да докаже, че при доставката вещта действително е съответствала на договора.
19. Член 7:23, параграф 1 от BW гласи:
„Купувачът не може да твърди, че доставеното не съответства на договора, ако не е уведомил продавача за това несъответствие в разумен срок след като го е установил или логично е трябвало да го установи. Ако обаче се окаже, че вещта не притежава характеристика, която за продавача тя има, или ако несъответствието се отнася до факти, за които продавачът е знаел или е бил длъжен да знае, но не ги е съобщил, продавачът трябва да бъде съответно уведомен в разумен срок след установяването на това. В случаите на продажба на потребителска стока уведомлението за несъответствие трябва да бъде направено в разумен срок след установяването, като се има предвид, че уведомлението, направено в срок от два месеца след момента на установяване, се счита за своевременно“.
20. Според запитващата юрисдикция купувачът е длъжен да информира продавача, че доставеното не съответства на договора по смисъла на член 7:17 от BW. Не е необходимо уведомлението да бъде в писмен вид; устното уведомление може да е достатъчно. Съгласно постоянната практика на Hoge Raad (Върховният съд на Нидерландия), ако в своя защита продавачът твърди, че информацията не е съобщена своевременно (което е описанието на времевото условие по отношение на продажбите на потребителски стоки, посочено в член 7:23, параграф 1, трето изречение), купувачът е длъжен да обоснове и ако е необходимо, да докаже, че е направил възражение своевременно и по очевиден за продавача начин.
21. Запитващата юрисдикция изтъква, че ако продавачът е уведомен твърде късно, купувачът губи всички права във връзка с несъответствието с уговореното.
22. Дали купувачът е информирал продавача в разумен срок (което е описанието на общоприложимото времево условие по отношение на продажбите, посочено в член 7:23, параграф 1, първо и второ изречение) зависи (съгласно съдебната практика на Hoge Raad) от това дали той: i) е извършил проверка, която при обстоятелствата е логично да се очаква да направи, за да прецени съответствието на доставената му вещ, и ii) е уведомил продавача в разумен срок, след като е установил (или при такава проверка е трябвало да установи) липсата на съответствие. Продължителността на срока за извършване на проверката, посочена в подточка i), зависи от обстоятелствата по случая, като по-специално са от значение естеството и видимостта на недостатъка, как е установен и техническите знания на купувача. Може да се наложи извършването на проверка от експерт. Що се отнася до продължителността на срока, посочен в подточка ii), в случай на продажба, която не е продажба на потребителски стоки, следва да се претеглят всички засегнати интереси и да се вземат предвид всички релевантни обстоятелства. В това отношение не е възможно строго придържане към определен срок. Що се отнася до продажбата на потребителски стоки, дали е своевременно информирането на продавача, направено повече от два месеца след установяването на несъответствието, е въпрос, който зависи от фактите и обстоятелствата по случая.
23. Независимо от факта, че (с изключение на последното изречение) член 7:23, параграф 1 от BW се прилага както за продажби на потребителски стоки, така и за продажби на други стоки, запитващата юрисдикция заявява, че с посочената разпоредба се прилага член 5, параграф 2 от Директива 1999/44.
24. Съгласно нидерландското право повечето аспекти на правната уредба в областта на защитата на потребителите не се разглеждат като норми от публичен ред.
25. Съгласно член 22 от Wetboek van Burgerlijke Rechtsvordering (Гражданския процесуален кодекс, наричан по-нататък „Rv“) съдът може при всички обстоятелства и на всеки етап от производството да поиска от едната или от двете страни да предоставят допълнителни разяснения относно позициите си. Съгласно член 23 от Rv съдът се произнася по всичко, което страните твърдят или искат, а съгласно член 24 от Rv — въз основа на фактите, обстоятелствата и основанията, на които страните базират оплакването(ята) си. Член 149 от Rv по принцип не допуска съдът да взема предвид други факти, освен общоизвестни, които не са включени в становищата на страните.
26. В производства по обжалване съдът може да се произнася единствено по посочените от страните основания. Той обаче може да прилага служебно норми от публичен ред. Страните могат да представят нови факти, но само с първите си писмени становища в рамките на производство по обжалване.
27. В съдебното заседание нидерландското правителство пояснява още, че въпреки пасивната си роля в гражданските производства нидерландският съд е длъжен да реши какви правни разпоредби да прилага към определени факти и разполага с други конкретни средства за изясняване на спора, например правото да поиска от страните допълнителна информация.
Факти, производство и преюдициални въпроси
28. На 27 май 2008 г. г‑жа Faber закупува от Hazet превозно средство втора употреба, за което заплаща 7 002 EUR. Превозното средство ѝ е доставено още същия ден. Договорните условия са изложени в стандартен договор „Koopovereenkomst particulier“ (Договор за продажба на частни лица), в който са попълнени по-специално името и адресът на г‑жа Faber, подробни данни за закупеното превозно средство, условията на продажбата („изключване на всякаква гаранция“), цената и подписите на г‑жа Faber и на представител на Hazet.
29. На 26 септември 2008 г. г‑жа Faber управлява превозното средство на път за бизнес среща. В превозното средство се намира и дъщеря ѝ. Превозното средство се възпламенява и изгаря напълно. Спасителните служби нареждат на „Пътна помощ“ да транспортира превозното средство до сервиза на Hazet за съхранение. Г‑жа Faber твърди, че в деня на пожара е провела телефонен разговор с Hazet, докато заедно с дъщеря си пътуват в колата на „Пътна помощ“ като пътници към сервиза на Hazet. Hazet отрича, че на този етап г‑жа Faber е споменала нещо за възможната причина за пожара или за участие на Hazet. По молба на Hazet превозното средство е транспортирано до Autodemontagebedrijf Reuvers (наричано по-нататък „Reuvers“), където да се съхранява в съответствие с приложимите закони в областта на околната среда.
30. В началото на 2009 г. Hazet се свързва с г‑жа Faber по телефона относно останките от превозното средство и тя му казва, че все още очаква да получи полицейския технически доклад за пожара.
31. На 16 февруари 2009 г. г‑жа Faber иска техническия доклад от полицията, но на 26 февруари 2009 г. полицията ѝ отговаря, че технически доклад не е изготвен.
32. На 8 май 2009 г. останките от превозното средство са унищожени от Reuvers, което два дни по-рано е информирало Hazet с електронно писмо за намерението си да направи това, освен ако не бъде указано друго(9).
33. С писмо от 11 май 2009 г. г‑жа Faber информира Hazet, че го счита за отговорно за вредите (на обща стойност 10 828,55 EUR), които е претърпяла вследствие на пожара, включващи цената, платена за покупката на превозното средство, лаптоп, фотоапарат, кожено яке, друго яке, навигационен уред и отпечатана върху платно снимка, предназначена за клиентите, към които е пътувала, когато превозното средство се е възпламенило. Тя твърди също така, че е претърпяла вреди от психологическо естество.
34. В началото на юли 2009 г. г‑жа Faber възлага на експерта ― оценител на щети, Extenso, да извърши техническо изследване на причината за възникналия пожар. На 7 юли 2009 г. Extenso отговаря, че това е невъзможно, тъй като превозното средство е разрушено и поради това вече не е на разположение за изследване.
35. Hazet отрича да носи отговорност и отказва да заплати обезщетение за вреди. То твърди по-специално, че г‑жа Faber не е спазила член 7:23, параграф 1 от BW, като го е уведомила твърде късно за твърдяната липса на съответствие, и че е изчакала девет месеца, преди да възложи извършването на техническо изследване.
36. На 26 октомври 2010 г. г‑жа Faber подава пред Rechtbank te Arnhem (Районен съд, Арнхем, наричан по-нататък „Rechtbank“) иск срещу Hazet за обезщетение за претърпените вреди, ведно със законната лихва и извънсъдебните разноски. Тя твърди, че превозното средство не е било в съответствие с Договора за продажба на частни лица и че следователно Hazet е нарушило член 7:17 от BW. Г‑жа Faber не посочва изрично, че е била потребител.
37. Hazet оспорва това твърдение и добавя, че г‑жа Faber го е уведомила за твърдяното несъответствие твърде късно и поради това в съответствие с член 7:23, параграф 1 от BW е загубила правото си на обезщетение за вреди.
38. На 27 април 2011 г. Rechtbank отхвърля иска на г‑жа Faber и уважава довода на Hazet, основан на член 7:23, параграф 1 от BW: първият контакт между страните е осъществен в началото на 2009 г., т.е. повече от три месеца след пожара (който се определя като момента на установяване на несъответствието с договора). Г‑жа Faber не е посочила наличието на особени обстоятелства, които да обосноват това забавяне. Rechtbank не се произнася по въпроса дали по време на проведените в деня на пожара и в началото на 2009 г. телефонни разговори уведомлението на г‑жа Faber до Hazet е достатъчно ясно, за да представлява валидно уведомяване на продавача, или дали извършената от нея покупка е покупка на потребителска стока по смисъла на член 7:23, параграф 1 от BW.
39. На 26 юли 2011 г. г‑жа Faber обжалва това решение пред запитващата юрисдикция. В производството по обжалване г‑жа Faber отново нито твърди, че е подписала Договора за продажба на частни лица в качеството си на потребител, нито обжалва тази част от решението на Rechtbank. Запитващата юрисдикция не счита, че е възможно да вземе отношение по този въпрос въз основа на съдържащата се в преписката информация.
40. Г‑жа Faber е представлявана от адвокат в първоинстанционното производство и в производството по обжалване.
41. При тези обстоятелства запитващата юрисдикция иска от Съда насоки по следните въпроси:
„1. Националният съд длъжен ли е — било поради принципа на ефективност, било поради високото равнище на защита на потребителите в рамките на Европейския съюз, което се цели с Директива 1999/44, било поради други разпоредби или норми на правото на Съюза — да проверява служебно дали купувачът по даден договор е потребител по смисъла на член 1, параграф 2, буква а) от Директива 1999/44?
2. При утвърдителен отговор на първия въпрос: това важи ли и когато преписката по делото не съдържа (или съдържа недостатъчна или противоречива) фактическа информация, която да позволява да се определи качеството на купувача?
3. При утвърдителен отговор на първия въпрос: това важи ли и в производство по обжалване, в което купувачът не възразява срещу това, че в решението си първоинстанционният съд не е извършил (служебно) тази проверка и че изрично е оставил открит въпроса дали купувачът следва да се счита за потребител?
4. Директива 1999/44 (или член 5 от нея) следва ли да се приеме за уредба, равностойна на националните норми от публичен ред във вътрешния правопорядък?
5. Принципът на ефективност, високото равнище на защита на потребителите в рамките на Европейския съюз, което се цели с Директива 1999/44, или други разпоредби или норми на правото на Съюза допускат ли нидерландското право, доколкото то възлага на потребителя/купувача тежестта за излагане на факти и обстоятелства и за доказване, що се отнася до задължението (своевременно) да уведоми продавача за предполагаемия недостатък на доставената вещ?
6. Принципът на ефективност, високото равнище на защита на потребителите в рамките на Европейския съюз, което се цели с Директива 1999/44, или други разпоредби или норми на правото на Съюза допускат ли нидерландското право, доколкото то възлага на потребителя/купувача тежестта да посочи и да докаже, че вещта не съответства на договора и че тази липса на съответствие е установена в срок от шест месеца след доставката? Какво означава изразът „всяка липса на съответствие, която бъде установена“ в член 5, параграф 3 от Директива 1999/44, и по-специално: доколко потребителят/купувачът е длъжен да изложи факти и обстоятелства, които се отнасят до липсата на съответствие (или до причината за нея)? За целта достатъчно ли е потребителят/купувачът да посочи и в случай на мотивирано оспорване, да докаже, че закупената вещ не функционира (безупречно), или той е длъжен също така да посочи и в случай на мотивирано оспорване, да докаже кой недостатък на продадената вещ е (бил) причина за това, че тя не функционира (или не функционира безупречно)?
7. За отговора на предходните въпроси има ли значение обстоятелството, че в настоящото производство и пред двете инстанции г‑жа Faber е представлявана от адвокат?“.
42. Правителствата на Австрия, Белгия и Нидерландия, както и Европейската комисия представят писмени становища. В съдебното заседание от 11 септември 2014 г. са изслушани устните становища на Hazet, нидерландското правителство и Комисията.
Преценка
Предварителни бележки
43. При спор между частноправни субекти като разглеждания нито една от страните не може да се позове на директния ефект на Директива 1999/44. Сезираните с такъв спор национални юрисдикции обаче са длъжни „при прилагането на вътрешноправните разпоредби да взем[ат] предвид нормите от националното право в тяхната цялост и във възможно най-голяма степен да ги тълкува[т] предвид текста и целта на приложимата в областта директива, за да се стигне до решение, съответстващо на преследваната от нея цел“(10). В настоящия случай запитващата юрисдикция иска указания относно тълкуването на Директива 1999/44, които да я насочат при прилагането на член 7:18, параграф 2 и член 7:23, параграф 1 от BW.
44. Преюдициалните въпроси се поставят в контекста на съдебно производство, започнато от г‑жа Faber, купувач на превозно средство втора употреба, която иска обезщетение зa претърпени вреди от продавача, Hazet. За да се защити срещу иска, последният се позовава на разпоредба от националното право (от която една част се прилага най-общо към покупко-продажби, а друга — конкретно към продажби на потребителски стоки), като изтъква, че г‑жа Faber е загубила правото си да претендира за обезщетение за вреди, тъй като го е уведомила твърде късно за твърдяната липса на съответствие.
45. Изглежда, че въпросът за качеството на г‑жа Faber като потребител не е поставен на първа инстанция, тъй като Rechtbank приема, че във всички случаи тя е уведомила твърде късно Hazet и поради това е загубила правото си да иска обезщетение за вреди. Освен това при предявяването на иск, основан на разпоредба от националното право, която явно се прилага към всички видове продажби (член 7:17, параграф 1 от BW), самата г‑жа Faber не е посочила, че е потребител.
46. Когато разглежда жалбата на г‑жа Faber, запитващата юрисдикция счита, че е важно да знае дали г‑жа Faber е била потребител, тъй като това определя приложимия закон (включително последното изречение от член 7:23, параграф 1 от BW). Поради факта обаче, че Rechtbank не прави констатации в това отношение, членове 24 и 149 от Rv и разпоредбите, които уреждат правото на обжалване, възпрепятстват запитващата юрисдикция да разгледа този въпрос служебно. В производство по обжалване тя може да направи това единствено ако съответните закони са от публичен ред, а съгласно запитващата юрисдикция това не е така за (националната) правна уредба в областта на защитата на потребителите.
47. При тези обстоятелства първият и четвъртият въпрос се отнасят до това изисква ли правото на Съюза националният съд да разгледа служебно въпроса дали купувачът е потребител по смисъла на Директива 1999/44 и следователно трябва ли да се придаде действие на тази директива. (Всъщност националният съд трябва първо да разгледа приложното поле на директивата, преди да приведе в действие по-специално член 5(11), като тълкува приложимото национално право по начин, който съответства на тази разпоредба.) Съдът потвърждава в контекста на правната уредба в областта на защитата на потребителите (по-специално във връзка с неравноправните клаузи в потребителските договори(12)) прилагането на принципа, че при липса на хармонизация на процесуалноправните норми националните норми продължават да се прилагат при спазване на принципите на ефективност и равностойност(13). В настоящия случай според мен въпроси от първи до трети се отнасят по-конкретно до принципа на ефективност и до това дали практиката на Съда, по-специално в областта на неравноправните клаузи в потребителските договори, се прилага по аналогия, докато четвъртият въпрос може да се разглежда като свързан в по-голяма степен с принципа на равностойност. Ако има изискване да се разглежда ex officio въпросът дали купувач е потребител по смисъла на Директива 1999/44, тогава запитващата юрисдикция иска указания във втория и третия въпрос относно обстоятелствата, при които националният съд има това задължение.
48. Ако запитващата юрисдикция определи, че г‑жа Faber е била потребител, и счита, че тя е уведомила своевременно продавача за липсата на съответствие (член 7:23, параграф 1, последно изречение от BW), четвъртият въпрос обаче може също така да се тълкува (по-широко) в смисъл, че тогава съдът трябва да приложи ex officio правилата за тежестта на доказване, предвидени в член 7:18, параграф 2 от BW, с който се прилага член 5, параграф 3 от Директива 1999/44. Ще разгледам и този аспект на четвъртия въпрос.
49. Доколкото съгласно член 5, параграф 2 от Директива 1999/44 държава членка изисква потребителят да уведоми продавача за липсата на съответствие в срок от два месеца с цел да се възползва от своите права по-специално по член 3 от Директива 1999/44, петият въпрос се свежда по същество до това по какъв начин да се установи дали потребителят е действал своевременно. Шестият въпрос е съсредоточен върху член 5, параграф 3 и тежестта на доказване, която се прилага с цел да се установи дали е налице липса на съответствие (и следователно отговорност на продавача). Ще разгледам тези два въпроса отделно. Седмият въпрос е самостоятелен.
50. Преди това най-напред ще се спра накратко на контекста, в който се поставят въпроси от първи до четвърти и седми въпрос.
51. Не споделям мнението на Комисията, че въпросите, отнасящи се до служебното разглеждане на приложното поле на Директива 1999/44, са недопустими. Позицията на Комисията се основава на това, че изглежда нито една от страните в спора по главното производство не се съмнява в качеството на потребител на г‑жа Faber и че следователно тези въпроси са чисто хипотетични.
52. Приема се, че въпросите за тълкуване, отправени от национален съд във фактическата и нормативната рамка, която той определя, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(14).
53. В настоящия случай въпросът, който се поставя пред Съда, не е кой е потребител по смисъла на Директива 1999/44. Съдът също така няма за задача да решава дали запитващата юрисдикция (и преди това Rechtbank) е разполагала с достатъчно факти, за да се произнесе по качеството на г‑жа Faber(15). От Съда се иска по-скоро да посочи позицията съгласно правото на Съюза по отношение на служебното разглеждане на качеството на купувач при обстоятелства, при които националната правна уредба изглежда не допуска подобно разглеждане. Следователно отправените въпроси са релевантни, а не хипотетични за производството пред запитващата юрисдикция. Ето защо предлагам отговор на всички тях.
54. Признавам, че макар да считам въпросите относно служебното разглеждане за допустими, като се вземат предвид допълнителните обяснения относно ролята на съда съгласно нидерландското право, дадени от нидерландското правителство по време на съдебното заседание, до известна степен бях изненадана от факта (независимо от причините, поради които г‑жа Faber не се е позовала изрично на качеството си на потребител), че Rechtbank не е разгледал качеството ѝ, а запитващата юрисдикция счита, че не може да направи това. В първоинстанционното производство и в производството за обжалване г‑жа Faber се позовава на разпоредби на BW, които се прилагат както към продажби на потребителски стоки, така и към други продажби и изглежда, че прилагат (поне частично) Директива 1999/44. Hazet се основава на разпоредба, чието последно изречение се прилага конкретно за продажбата на потребителски стоки, а останалата част — най-общо за всички видове продажби, и която прилага член 5, параграф 2 от Директива 1999/44. Освен това в съдебното заседание нидерландското правителство потвърждава, че юрисдикциите следва да определят приложимото право, да установят дали националното право транспонира правото на Съюза и да тълкуват нидерландското право в съответствие с правото на Съюза. Предвид гореизложено обаче, поради липсата на по-ясно разбиране на нидерландското право, тези твърдения не са достатъчни, за да се обявят въпроси от първи до четвърти и седми за недопустими.
55. Накрая, за изчерпателност ще добавя, че по-специално от съображения 8 и 16 от Директива 1999/44 следва предвидената в член 1, параграф 3 възможност държавите членки да изключат от обхвата на „потребителските стоки“ стоките втора употреба, продавани на определени видове публични търгове, и посочената в член 7, параграф 1, втора алинея възможност да съкратят периода на отговорност на продавача по отношение на стоките втора употреба, който Директива 1999/44 по принцип прилага към такива стоки.
Първи до четвърти въпроси и седми въпрос
56. С Директива 1999/44 се гарантират правата на потребителите, по-специално обезщетението за липса на съответствие на доставените от продавача стоки. В нея обаче не се разглежда въпросът длъжни ли са националните съдилища служебно да разгледат въпроса дали Директива 1999/44 и предоставяната от нея защита са приложими към спор, с който са сезирани.
57. Съгласно постоянната съдебна практика при липсата на хармонизация на процесуалноправните норми държавите членки запазват компетентност да организират съдебните си системи (принцип на процесуална автономия)(16). Самият факт на предимството на правото на ЕС не означава, че националното процесуално право трябва винаги да се отмени, за да се приведе в действие правото на Съюза(17). При упражняването на тази компетентност обаче от държавите членки се изисква да спазват принципите на ефективност и равностойност, които са част от правото на Съюза(18) и косвено гарантират зачитането на предимството на правото на Съюза.
58. Принципът на равностойност изисква националното право да третира искове или жалби, основани на правото на Съюза, не по-малко благоприятно, отколкото тези, основани на вътрешното право(19). В това отношение националната юрисдикция следва да разгледа предмета и основните елементи на националните производства, за които се твърди, че са сходни(20). Едно конкретно приложение на този принцип, което също е видно в практиката на Съда относно други директиви на ЕС в областта на защитата на потребителите, се състои в това, че когато националното право изисква служебно разглеждане на вътрешноправна норма, същото трябва да важи по отношение на равностойна норма от правото на Съюза. Така, „когато по силата на националното право националните юрисдикции са длъжни да съобразят служебно правните основания, изведени от задължителна норма на националното право, които не са били предмет на спор, подобно задължение съществува и по отношение на задължителни норми [на правото на Съюза]“ или „ако вътрешното право предоставя на националните юрисдикции дискреционното правомощие служебно да прилагат задължителни правни норми“(21).
59. Съгласно принципа на ефективност националното право не трябва да прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза(22). Когато се преценява спазването на този принцип, е необходимо да се вземе предвид мястото на конкретна разпоредба в производството, както и ходът и особеностите на това производство, разгледани като цяло, пред различните национални инстанции, и ако е необходимо, основните принципи на националната правораздавателна система, включително гарантиране на правото на защита, принципът на правната сигурност и правилното развитие на производството(23).
60. В настоящия случай националното процесуално право изисква съдиите да спазват принципа на автономия на волята. Те трябва да основават решението си на твърденията, доводите и фактите, изложени от страните. Освен общоизвестни факти, те могат да вземат под внимание единствено тези факти, които са част от становищата на страните. Въззивните съдилища могат да прилагат служебно само норми от публичен ред(24). Вече изразих съмненията си относно това дали при обстоятелства като тези по настоящото дело нидерландското право действително не допуска националните юрисдикции да определят дали лице като г‑жа Faber е потребител въз основа на правната и фактическа информация, с която разполагат(25). За целите на настоящото производство обаче трябва да се изхожда от това, че тези норми заедно не допускат съгласно нидерландското право национална юрисдикция да разгледа положението на купувач като г‑жа Faber. В противен случай въпроси от първи до четвърти и седми никога не биха били поставени в контекста на настоящия спор.
61. Изисква ли правото на Съюза при разглежданите обстоятелства съдът да провери дали г‑жа Faber попада в приложното поле на Директива 1999/44 и при утвърдителен отговор — при какви условия?
62. Въз основа по-специално на принципа на ефективност Съдът изисква служебно разглеждане на отделни разпоредби на други директиви на ЕС в областта на защитата на потребителите(26). Според мен този извод се налага главно поради факта, че при съставянето на въпросните директиви законодателят обикновено се основава на предположението, че потребителят е по-слабата страна, която не познава или може да не познава правата си и поради това е възможно изобщо да не се възползва от защитата. Съдът е развил тази съдебна практика отделно от делата по сходни въпроси в контекста на други области от правото на Съюза(27).
63. Така по отношение на Директива 93/13(28) Съдът приема, че правото на Съюза изисква националните юрисдикции да разгледат служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства(29). Това е така, защото Директива 93/13 „се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност“(30). Потребителят приема условията, подготвени от професионален продавач, върху които не може да повлияе(31). Следователно само положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса може да компенсира подобно неравноправно положение(32). Поради това Съдът е приел, че по отношение на Директива 93/13 „ефективната защита на потребителите може да бъде гарантирана само ако на националния съд бъде признато правото да преценява служебно такава клауза“(33). Поради същите причини не се допуска национална правна норма, която предвижда давностен срок за установяване, че договорна клауза е неравноправна(34). От друга страна, в същия контекст Съдът добавя, че принципът на ефективност „не може да доведе до цялостно заместване на пълната пасивност в процеса на съответния потребител“(35).
64. Считам, че неравноправните договорни клаузи са по същество клаузи, за които продавачът има специални познания и чийто неравноправен характер няма интерес да разкрие, но има интерес да бъдат прилагани, докато потребителят често не може да ги оспори или да разполага с изчерпателна информация за неравноправния им характер. Поради това без намесата на трета страна правната защита срещу неравноправни договорни клаузи е значително отслабена.
65. Може да не е лесно да се обоснове служебна намеса на национална юрисдикция по отношение на отделни разпоредби на други директиви в областта на защита на потребителите. Така в заключението по дело Duarte Hueros генералният адвокат Kokott посочва, че макар Директива 93/13 и Директива 1999/44 да се отнасят до защитата на потребителите в търговския обмен и да са насочени към постигането на високо равнище на защита на потребителите, положението, при което правната уредба има за цел да се компенсира по-неизгодната позиция, в която се намира потребителят при сключването на договор (Директива 93/13), е различно от това, при което правната уредба се отнася до изпълнението на вече сключен договор (Директива 1999/44). Генералният адвокат счита, че що се отнася до последното, лошото изпълнение на договора обикновено не зависи от волята на страните и потребителят не се намира в същата слаба позиция, както в случая с неравноправните клаузи, тъй като той може лесно да разпознае дали купената вещ е с договореното качество(36).
66. Споделям мнението, че двата вида потребители не са в еднакво положение. Възможно е обаче все още да е налице асиметрия на информацията (вероятно в по-малка степен), в резултат на която след сключването на договора потребителят да продължи да бъде по-слабата страна по отношение на съответствието с договора на доставените стоки. Освен ако в момента на сключване на договора потребителят е знаел или не е могъл да не знае за липсата на съответствие (или ако липсата на съответствие се дължи на материали, предоставени от потребителя)(37), преценката на съответствието зависи от информацията, по-специално от включената в договора информация относно по-конкретно употребата, качествата и характеристиките на стоките(38). Това следва от изброените в член 2, параграф 2 компоненти. Смятам, че за целите на настоящото дело не е необходимо да се решава дали този списък е изчерпателен(39). Достатъчно е тук да се уточни, че тази преценка се основава на информацията, съобщена от продавача на потребителя (преди сключването на договора); информацията, съобщена от потребителя на продавача в момента на сключването на договора; общите предположения за употребата на стоката и публичните изявления, направени от продавача, производителя или негов представител. Освен това често именно продавачът решава каква конкретна стока да бъде доставена на потребителя (макар това невинаги да е така). Следователно потребителят често е в по-слаба позиция да прецени дали и до каква степен стоката не съответства на това, което би могъл основателно да очаква да получи.
67. При всички положения в настоящия случай въпросът за служебно разглеждане не се поставя по отношение на разпоредба на Директива 1999/44, свързана с изпълнението на договора. Той не се отнася и до разпоредба, уреждаща обезщетения в случай на липса на несъответствие (член 3) или предвиждаща времеви изисквания или правила за доказване, които са релевантни за посочване и доказване на отговорността на продавача за липса на съответствие и за позоваване на тези начини за обезщетяване (член 5, който е предмет на пети и шести въпрос)(40). Въпросът възниква по-скоро по отношение на предварителния въпрос за приложното поле на Директива 1999/44. Ако правото на Съюза изисква запитващата юрисдикция да разгледа служебно дали г‑жа Faber е потребител и тази юрисдикция стигне до извода, че това е така, е ясно, че както г‑жа Faber, така и Hazet са се позовали на национална правна уредба за прилагане на Директива 1999/44. Тогава националната юрисдикция трябва да определи дали например член 7:23, параграф 1, последно изречение от BW се прилага, и ако това е така, да тълкува тази разпоредба в съответствие с член 5, параграф 2 от Директива 1999/44. Противно на това, при обстоятелствата по настоящото дело въпросът за служебно разглеждане на член 5, параграф 2 не се поставя. По тази причина считам, че не е възможно да се отговори на въпросите на запитващата юрисдикция в настоящия случай, като се вземе първо решение дали следва да се приложи служебно конкретна разпоредба и въз основа на резултата да се определи дали приложното поле на Директива 1999/44 трябва също да се разгледа служебно(41).
68. Следователно въпросът за служебното разглеждане се поставя тук на по-общо и абстрактно равнище.
69. По мое мнение на първия въпрос трябва да се отговори, че при обстоятелства, при които купувач е започнал производство за обезщетение за вреди срещу продавач въз основа на разпоредби на националното право, които се прилагат по-специално към потребителски договори, но не е посочил изрично, че е потребител, норма на националното процесуално право не е пречка националният съд да разгледа въпроса дали това лице е наистина потребител по смисъла на Директива 1999/44 и следователно да приложи националното право в областта на защитата на потребителите, тълкувано в съответствие с Директива 1999/44. Принципът на ефективност изисква подобна национална процесуалноправна норма да се отмени, за да се позволи на националния съд да разгледа служебно дали купувач като г‑жа Faber е потребител по смисъла на Директива 1999/44.
70. Това е така, защото законодателят е избрал да гарантира на потребителите високо равнище на защита, тъй като те по принцип са в по-слаба позиция в договорните отношения с продавача. Така Директива 999/44 гарантира високо равнище на защита на потребителите(42) на всички физически лица, които отговарят на определението в член 1, параграф 2, буква а) от тази директива(43). Въз основа на тази обосновка законодателят е установил съвкупност от норми, определящи, освен ако изрично не е предвидено друго, минимално равнище на защита, което държавите членки и страните по потребителски договори са длъжни да спазват. По този начин се прилага задължително равнище на защита. Следователно е целесъобразно да се предвиди норма от публичен ред, която възлага на националния съд задължението да провери дали в производство, образувано по искане на купувач, за да упражни правата си по отношение на закупуването на стока, ищецът попада в приложното поле на Директива 1999/44 (и други директиви в областта на защитата на потребителите)(44), тъй като с подобна защита се постига пълната ефективност на директивата и се свежда до минимум рискът купувачът да се ползва от по-ниско от гарантираното от правото на Съюза равнище на защита поради непознаване на закона(45).
71. Това изискване обаче не означава автоматично, че националният съд трябва служебно да разгледа всяка една разпоредба на Директива 1999/44. По отношение на всяка отделна разпоредба това изискване следва да се определя от Съда на индивидуална основа. Това е така по-специално, тъй като равнището на защита на потребителя може да е различно в зависимост от разглежданата разпоредба и потребителят може изрично да реши да не упражни дадено право или да не се ползва по друг начин от конкретна разпоредба(46). Освен това не може да се изключи, че (вероятно по изключение) отделни разпоредби може да предоставят защита по-скоро на продавача, отколкото на потребителя(47).
72. Изводът ми не зависи от това дали потребителят ползва правна помощ (което е предмет на седми въпрос). Такова обстоятелство не може да промени смисъла на правото на Съюза или обхвата на принципите на ефективност и равностойност. Въпреки че съответното лице, когато се представлява от адвокат, следва да познава по-добре своето качество и права като потребител (можем да се надяваме), самият факт, че потребителят ползва правна помощ, не може да обоснове или да бъде основа за презумпция за такова знание(48).
73. Освен това изискването за служебно разглеждане на приложното поле на Директива 1999/44 е обвързано със същите условия като определените от Съда по отношение на други директиви в областта на защитата на потребителите (поставеният с втория и третия въпрос аспект). Следователно необходимите за това правни и фактически обстоятелства трябва да са известни на националния съд(49) или защото тези обстоятелства са вече част от преписката, или защото националният съд може да ги получи в съответствие с националното процесуално право. Националният съд не може да излезе извън границите на определения от страните предмет на спора. Същото задължение за служебно разглеждане и същите условия се прилагат към жалба, когато i) поне една от страните се позовава на разпоредби на национално право, които (поне частично) транспонират Директива 1999/44, и ii) в зависимост от това дали една страна е (или не е) потребител, тя може (или не може) да се ползва от предоставяната от тези разпоредби засилена защита.
74. Ако Съдът не приеме моя извод, принципът на равностойност все пак задължава ли националния съд да разгледа въпроса дали г‑жа Faber е била потребител по смисъла на Директива 1999/44?
75. Според моето разбиране разглежданото нидерландско процесуално право се прилага независимо от това дали потребителят се позовава в искането си на правото на Съюза или на националното право.
76. Принципът на равностойност е в основата и на четвъртия въпрос, който се отнася до член 5 от Директива 1999/44. Според мен обаче запитващата юрисдикция е сезирана с разпоредба, транспонираща член 5, параграф 2 (в настоящия случай член 7:23, параграф 1 от BW). Поради това не възниква въпрос за служебно разглеждане на член 5, параграф 2. Вместо това запитващата юрисдикция трябва да тълкува националното право в съответствие с член 5(50).
77. Въпреки това, ако запитващата юрисдикция установи, че г‑жа Faber е потребител и е спазила член 7:23, параграф 1 от BW, възниква въпросът дали тя трябва да приложи служебно правилото относно тежестта на доказване, предвидено в член 7:18, параграф 2 от BW, който транспонира член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 в нидерландското право. Четвъртият въпрос трябва да се разгледа единствено в този контекст.
78. Предвиденото в член 5, параграф 3 правило относно тежестта на доказване се прилага в случаите, в които е необходимо да се установи дали продавачът е отговорен за липсата на съответствие. В случай че първоинстанционният съд не е установил релевантни факти (например защото е приел, че потребителят е загубил правото си да предяви такъв иск поради късно уведомление), струва ми се малко вероятно въззивната юрисдикция, която е сезирана с последваща жалба, да може непременно да приложи това правило. Не знам дали този проблем може да се разреши съгласно националното процесуално право (например като се върне делото на първоинстанционния съд за допълнителна проверка на фактите). Поради тази причина имам известни съмнения дали въпросът за служебното разглеждане на правилото, предвидено в член 5, параграф 3 от Директива 1999/44, е релевантен за разглеждането на жалбата на г‑жа Faber от запитващата юрисдикция.
79. Независимо от факта, че в рамките на настоящото производство Съдът не може да определи кои са нидерландските норми от публичен ред, той може да отговори на четвъртия въпрос (а също и на шестия въпрос), като предостави насоки относно тълкуването на член 5, параграф 3 от Директива 1999/44. С тази разпоредба се предоставя задължителна защита на потребителя, като се обръща частично тежестта на доказване с цел да се подобрят условията, при които потребителят може да се възползва от правата си по Директива 1999/44, по-специално предвидените обезщетения, ако е налице отговорност на продавача. Нито държавите членки, нито страните по потребителски договор не могат да предвидят по-строги изисквания за доказване(51). Тежестта на доказване е променена в полза на потребителите, тъй като те обикновено са в слаба позиция спрямо продавачите по отношение на наличната информация за стоката и състоянието, в което е била доставена. Без (поне) частично обръщане на тежестта на доказване сериозно се накърнява ефективното упражняване на правата на потребителите в област, която е основният източник на спорове с продавачи(52). Поради това смятам, че принципът на ефективност изисква служебно прилагане на член 5, параграф 3, при условие че националният съд разполага с необходимата информация за правните и фактически обстоятелства и не променя границите на определения от страните предмет на спора. Доколкото член 5, параграф 3 съдържа характеристики, сходни с тези на норма от публичен ред съгласно националното право, принципът на равностойност може също да изисква национален съд като този в спора по главното производство да прилага служебно всяка разпоредба на националното право, която транспонира член 5, параграф 3.
Пети въпрос
80. Нидерландия се е възползвала от предвидената в член 5, параграф 2 от Директива 1999/44 възможност да наложи на потребителя изисквания за уведомление(53). В пети въпрос запитващата юрисдикция пита как следва да се установи, че потребителят е спазил тези изисквания.
81. Смятам, че това се урежда от националното право в областта на доказването. Доколкото националното право предвижда срок не по-къс от два месеца, не въвежда правила, които променят съдържанието на задълженията по член 5, и иначе е в съответствие с принципите на равностойност и ефективност, Директива 1999/44 не ограничава правомощията на държавите членки да определят и да прилагат правилата за доказване, които считат за подходящи.
82. Така например в член 5, параграф 2 не се посочва по какъв начин потребителят трябва да информира продавача. Тази разпоредба нито забранява, нито изисква продавачът да бъде информиран по-скоро в писмен вид, отколкото устно. Считам обаче, че тъй като предоставянето на такава информация е предварително условие за упражняване на гарантираните с Директива 1999/44 права, националното право не може да налага условия, в резултат на които за потребителя става невъзможно или прекалено трудно да докаже, че е информирал продавача надлежно и своевременно по смисъла на член 5, параграф 2. Това също произтича от принципа на ефективност.
83. Също така националното право не може да определя правила за доказване, които са в противоречие със съдържанието на задължението по член 5, параграф 2 и други части на член 5. Поради това според мен държавата членка не може да изисква от потребителя на етапа, когато информира продавача за липсата на съответствие, също и да доказва такава липса. Това тълкуване се потвърждава при сравняване на формулировката, използвана в член 5, параграфи 2 и 3. Информирането на продавача, че е установена подобна липса на съответствие (член 5, параграф 2) е различно от позоваването в член 5, параграф 3 на доказването на тази липса на съответствие(54). Потребителят уведомява продавача за липсата на съответствие с цел да продължи да се ползва от правата си, предвидени в Директива 1999/44. Те включват не само ползването на обезщетенията по член 3, параграф 3, но и ползването на времевите условия и правилата за доказване, съдържащи се в член 5, параграф 3. Информирането на продавача (когато това се изисква) логично не може да се извърши след упражняването или позоваването на правата в посочените други разпоредби. Уведомяването трябва да се извърши преди потребителят да реши да иска обезщетение и с оглед на това да предостави необходимите доказателства за установяване на отговорността на продавача. В първоначалното си предложение за Директива 1999/44 Комисията обяснява, че с изискването в (настоящия) член 5, параграф 2 „се засилва правната сигурност и се насърчава полагането на дължима грижа от купувача, като се отчитат интересите на продавача“ [неофициален превод](55).
84. По мое мнение това означава, че изискванията на член 5, параграф 2 са изпълнени, ако потребителят информира продавача по такъв начин, че да го уведоми за възможна липса на съответствие и следователно за потенциалната му отговорност. В информацията, която потребителят предоставя на продавача, той трябва да идентифицира стоката и продажбата, както и да свърже стоката с продавача. Без тази информация продавачът не може да знае по отношение на коя стока може да бъде държан отговорен. В предоставената информация трябва да се посочват също така обстоятелствата, които са подтикнали потребителя да уведоми продавача за липсата на съответствие. Възможно е да са налице различни причини, поради които потребителят може да счита, че доставената му стока, в момента на доставката или по-късно, не е тази, която е могъл логично да очаква да получи въз основа на описанието на тази стока в договора или на друга информация, която може да е била предоставена от продавача или по друг начин. На този етап обаче потребителят не трябва да доказва липсата на съответствие и възможната причина за това.
85. Това тълкуване се потвърждава от подготвителните работи по изготвянето на директивата. В първоначалното предложение на Комисията относно член 5, параграф 2, първа алинея е използвано заключителното изречение „[…] считано от датата, на която е установил или би трябвало обичайно да е установил липсата на съответствие“ вместо „[…] считано от датата, на която е установил подобна липса на съответствие“. Съгласно изложението на мотивите на това предложение, целта на това изречение е била да се „задължи потребителят да положи обичайната дължима грижа при проверката на стоките след получаването им“. В него обаче „не се установява строго задължение за извършване на подробна проверка на стоката или за провеждане на тестове за оценка на нейното функциониране или характеристики“(56).
Шести въпрос
86. С шестия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество насоки във връзка с тежестта на доказване по член 5, параграф 3 от Директива 1999/44. Когато държава членка изисква от потребителя да уведоми продавача съгласно член 5, параграф 2, този въпрос е релевантен само ако потребителят първо е направил това надлежно и своевременно и впоследствие иска да се възползва по-специално от обезщетенията, предвидени в член 3 от Директива 1999/44. Посочената в член 5, параграф 3 презумпция се прилага, освен ако тя е несъвместима с естеството на стоките или естеството на несъответствието. Запитващата юрисдикция не иска насоки по това изключение и поради тази причина няма да го разглеждам.
87. С член 5, параграф 3 частично се обръща тежестта на доказване в полза на потребителя, който, при спазване на определен срок, не трябва да доказва, че липсата на съответствие вече е съществувала при доставката на стоката. Поради това потребителят все пак трябва да заяви и ако е необходимо, да докаже, че доставената стока не отговаря на стандартите за качество, представяне и годност за употреба на стоката, която той логично би могъл да очаква да получи съгласно договора и посочената в член 2, параграф 2 информация. Следователно трябва да се установи липсата на съответствие, а не причината за тази липса. Поради това в настоящия случай не е достатъчно потребител като г‑жа Faber да докаже само, че е възникнал пожар. Тя трябва по-скоро да докаже защо, в резултат на пожара, счита, че доставеното ѝ превозно средство не съответства на превозното средство, което въз основа на договора и друга съответна информация тя е очаквала да получи. При обстоятелства като тези в настоящия случай може да е достатъчно г‑жа Faber да докаже, че продуктът не може повече да изпълнява (правилно) функцията, заради която е бил закупен (тъй като тя не може повече да използва превозното средство), без да се изисква от нея да определи причината за случилото се(57).
88. Не е необходимо обаче потребителят да твърди — и евентуално, да докаже, че продавачът е отговорен за липсата на съответствие (което вероятно би включвало проучване на състоянието на стоката преди или при доставката ѝ на потребителя). Такова изискване би подкопало изцяло посоченото в член 5, параграф 3 правило. Освен това отговорността на продавача съгласно Директива 1999/44 не е виновна отговорност. Това следва също от член 4, с който се предоставя на продавача право на регресен иск срещу производителя, чието действие или бездействие е довело до липсата на съответствие. Освен това би било невъзможно да се възложи на потребителя такава тежест на доказване, тъй като е логично да се предполага, че по принцип продавачът разполага с повече (подробна) информация за стоката и състоянието, в което е била доставена. От потребителя не може да се изисква да представи доказателства, с които не разполага(58). Това би било в противоречие и с целия замисъл на предвидената в член 5, параграф 3 оборима презумпция и по-широките цели на Директива 1999/44.
89. Формулировката, използвана в член 5, параграф 3 и в съображение 8 от Директива 1999/44 показва, че тежестта на доказване тогава се измества към продавача, който, за да избегне отговорност, трябва да докаже, че липсата на съответствие не е съществувала при доставката(59), или да обори по друг начин твърденията на потребителя и да оспори доказателствата. Той може да направи това например като установи, че дефектът се дължи на действие или бездействие, извършено след доставката на стоката, или се дължи на фактор, за който той, продавачът, не носи отговорност. Едва на този по-късен етап уважаването на иска на потребителя ще зависи от представените от него доказателства относно причината за липсата на несъответствие.
90. Накрая, в член 5, параграф 3 се определя кой какво и в каква поредност трябва да доказва. В него обаче не се посочва как да се докажат изискваните елементи. Според мен в отсъствието на правни норми на ЕС това е предмет на националното процесуално право в областта на доказването, което в този контекст несъмнено трябва да спазва и принципите на равностойност и ефективност(60).
Заключение
91. С оглед на всички гореизложени съображения считам, че Съдът следва да отговори на отправеното от Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden преюдициално запитване по следния начин:
При обстоятелства, при които купувач е започнал производство за обезщетение за вреди срещу продавач въз основа на разпоредби на националното право, които се прилагат по-специално към потребителски договори, но не е посочил изрично, че е потребител, норма на националното процесуално право не е пречка националният съд да разгледа въпроса дали това лице е наистина потребител по смисъла на Директива 1999/44 на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции, и следователно да приложи националното право в областта на защитата на потребителите, тълкувано в съответствие с Директива 1999/44. Това изискване обаче зависи от условието необходимите за тази задача правни и фактически обстоятелства да са известни на националния съд или защото тези обстоятелства са вече част от преписката, или защото националният съд може да ги получи в съответствие с националното процесуално право. Националният съд не може да излезе извън границите на определения от страните предмет на спора. Същото задължение за служебно разглеждане и същите условия се прилагат към жалба, когато i) поне една от страните се позовава на разпоредби на национално право, които (поне частично) транспонират Директива 1999/44, и ii) в зависимост от това дали една страна е (или не е) потребител, тя може (или не може) да се ползва от предоставяната от тези разпоредби засилена защита. Обстоятелството, че потребител се представлява от адвокат, не променя този извод.
Принципът на ефективност изисква служебно разглеждане на член 5, параграф 3, при условие че националният съд разполага с необходимата информация за правните и фактически обстоятелства и не променя границите на определения от страните предмет на спора. Доколкото член 5, параграф 3 съдържа характеристики, сходни с тези на норма от публичен ред съгласно националното право, принципът на равностойност може също да изисква национален съд като този в спора по главното производство да прилага служебно националноправна разпоредба, която транспонира член 5, параграф 3.
Директива 1999/44 не ограничава правомощията на държавите членки да определят и да прилагат правила за доказване по отношение на изискването по член 5, параграф 2 от Директива 1999/44 потребителят да уведомява продавача за липсата на съответствие, доколкото националното право: i) предвижда срок, не по-къс от два месеца, ii) не въвежда правила, които променят съдържанието на задълженията по член 5 от Директива 1999/44, и iii) приложимите правила не са по-неблагоприятни в друго отношение от правилата, които уреждат вътрешноправни съдебни производства, и не са формулирани така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза.
С член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 частично се обръща тежестта на доказване в полза на потребителя, който, при спазване на определен срок, не трябва да доказва, че липсата на съответствие вече е съществувала към момента на доставката на стоката. Поради това потребителят все пак трябва да определи, че доставената стока не съответства на стоката, която той логично би могъл да очаква да получи съгласно договора и посочената в член 2, параграф 2 информация. Не е необходимо обаче потребителят да докаже, че продавачът е отговорен за липсата на съответствие.