РЕШЕНИЕ НА СЪДА (втори състав)
11 септември 2008 година(*)
„Неизпълнение на задължения от държава-членка — Директива 2002/22/ЕО — Универсална услуга и права на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги — Член 26, параграф 3 — Единен европейски номер за спешни повиквания — Предоставяне на информация във връзка с локализирането на този, който осъществява повикването“
По дело C‑274/07
с предмет иск за установяване на неизпълнение на задължения, предявен на основание член 226 ЕО на 7 юни 2007 г.,
Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н G. Braun и г‑жа A. Steiblytė, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,
ищец,
срещу
Република Литва, за която се явява г‑н D. Kriaučiūnas, в качеството на представител,
ответник,
СЪДЪТ (втори състав),
състоящ се от: г‑н C. W. A. Timmermans, председател на състав, г‑н L. Bay Larsen, г‑н K. Schiemann, г‑н P. Kūris и г‑жа C. Toader (докладчик), съдии,
генерален адвокат: г‑н D. Ruiz-Jarabo Colomer,
секретар: г‑н R. Grass,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 С исковата си молба Комисията на Европейските общности иска от Съда да установи, че като не е гарантирала на практика, доколкото това е технически възможно, че информацията във връзка с локализирането на този, който осъществява повикването, се предоставя на разположение на службите за спешни повиквания при всички повиквания към единния европейски номер за спешни повиквания „112“, преминаващи през обществените телефонни мрежи, Република Литва не е изпълнила задълженията си по член 26, параграф 3 от Директива 2002/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно универсалната услуга и правата на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за универсалната услуга) (ОВ L 108, стр. 51; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 213).
Правна уредба
Общностно право
2 Съображение 36 от Директивата за универсалната услуга гласи:
„Важно е, че потребителите следва да имат възможност да се обадят на единния европейски номер за спешни повиквания „112“ и всеки друг национален номер за спешни повиквания безплатно от всеки телефонен апарат, включително от платени телефонни автомати, без да използват никакво платежно средство. [?] Информацията за местоположението на обаждането, която се получава от аварийните служби [да се чете: „службите за спешно реагиране“], ще подобри равнището на защита и сигурност на потребителите на услуги от номер „112“ и ще подпомогне аварийните служби [да се чете: „службите за спешно реагиране“] до технически възможното равнище за изпълнението на техните задължения, при условие че се гарантира прехвърляне на повикванията и свързаните с тях данни на аварийните служби [да се чете: „службите за спешно реагиране“]. […]“
3 Член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга гласи:
„Държавите-членки гарантират, че предприятията, които управляват обществените телефонни мрежи, предоставят на службите за спешни повиквания, доколкото това е технически възможно, информацията, свързана с локализирането на този, който осъществява повикването, при всички повиквания на единния европейски номер за спешни повиквания „112“.
4 Съгласно член 38, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга държавите-членки приемат и обнародват необходимите законови, подзаконови и административни разпоредби, за да се съобразят с тази директива, не по-късно от 24 юли 2003 г. и незабавно информират Комисията за това. Те прилагат тези мерки от 25 юли 2003 г.
5 Съгласно член 2 от Акта относно условията за присъединяване към Европейския съюз на Чешката република, Република Естония, Република Кипър, Република Латвия, Република Литва, Република Унгария, Република Малта, Република Полша, Република Словения и Словашката република и промените в Учредителните договори (ОВ L 236, 2003 г., стр. 33, наричан по-нататък „акта за присъединяване“), във връзка с член 54 от същия акт Република Литва е задължена да се съобрази с директивата за универсалната услуга от датата на присъединяването си към Европейския съюз, а именно 1 май 2004 г.
6 В член 19, параграф 1 от Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги („Рамкова директива“) (ОВ L 108, стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 195) се предвижда:
„Когато Комисията, като действа в съответствие с процедурата, посочена в член 22, параграф 2, издаде препоръки към държавите-членки относно хармонизираното прилагане на разпоредбите на настоящата директива и Специфичните директиви, с оглед бъдещото постигане на целите, определени в член 8, държавите-членки гарантират националните регулаторни власти да отчитат в максимална степен тези препоръки при изпълнение на задачите си. Когато национален регулаторен орган предпочете да не спази дадена препоръка, той информира Комисията, като мотивира своята позиция.“
7 Десетото съображение от Препоръка 2003/558/ЕО на Комисията от 25 юли 2003 г. относно обработката на информацията за локализирането на този, който осъществява повикването, в електронните съобщителни мрежи с цел предоставяне на услуги за локализиране на спешни повиквания (ОВ L 189, стр. 49) гласи, както следва:
„За ефикасното изпълнение на услугите за локализиране на спешни повиквания е необходимо освен това информацията за локализирането на този, който осъществява повикването, така както я определя доставчикът на обществената мрежа или телефонна услуга, да бъде предадена автоматично към всеки център за приемане на спешни повиквания, който може да приема и да използва предоставените му данни за локализирането“. [неофициален превод]
8 Точки 4 и 13 от Препоръка 2003/558 гласят:
„4. За всяко спешно повикване към единния европейски номер за спешни повиквания „112“ операторите на обществени телефонни мрежи трябва да изпратят („push“) от мрежата към центровете за приемане на спешни повиквания най-пълната информация, с която разполагат относно локализирането на този, който осъществява повикването, доколкото това е технически възможно. В преходния период, предхождащ приключването на оценяването, предвидено в точка 13 по-долу, може да се допусне операторите да предоставят информацията за локализирането само при поискване („pull“).
[…]
13. Държавите-членки следва да приканят своите национални органи да представят в края на 2004 година доклад на Комисията за състоянието на въвеждането на номера „E112“, за да може тя да извърши оценяване, като се съобрази с новите изисквания, поставени от центровете за приемане на спешни повиквания и от службите за спешно реагиране, както и с постигнатия напредък и с наличните технологични ресурси в областта на локализирането.“ [неофициален превод]
Национално право
9 Член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга е въведен в литовския правен ред с член 65, параграф 4 от Закон № IX‑2135 за електронните съобщения (Elektroninių ryšių įstatymas Nr. IX‑2135) от 15 април 2004 г. (Žin., 2004, Nr. 69-2382, наричан по-нататък „Закон за електронните съобщения“), влязъл в сила на 1 май 2004 г., който предвижда:
„Доставчиците на обществени съобщителни мрежи и на общественодостъпни електронни съобщителни услуги предоставят без съгласието на абонат или на потребител на електронни съобщителни услуги информацията за локализирането (както и данните за потока) на органите, на които е възложена обработката на спешните повиквания, по-конкретно на органите на съда, на службите за бърза помощ, на пожарните служби, както и на всички други служби за спешно реагиране, за да могат тези органи да отговарят на повикванията на абонати или на потребители на електронни съобщителни услуги и да реагират по подходящия начин. […]“
10 На 1 септември 2007 г. влиза в сила Закон № X‑1092 от 12 април 2007 г. (Žin., 2007, №. 46-1723) за изменение на член 65 от Закона за електронните съобщения. С изменението в параграф 4 от посоченият член 65 се предвижда, че доставчиците на обществени съобщителни мрежи и на общественодостъпни електронни съобщителни услуги са длъжни да предоставят безвъзмездно информацията за локализирането на повикващия на общия център на службите за спешно реагиране и че разноските за закупуване, монтаж (адаптиране), обновяване и функциониране на необходимото за тази цел оборудване се възстановяват от публични средства.
11 Освен Закона за електронните съобщения Република Литва приема редица актове, имащи за цел прилагането на член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга. Сред тях са:
– Закон № IX-2246 за общия център на службите за спешно реагиране (Bendrojo pagalbos centro įstatymas Nr. IX-2246) от 25 май 2004 г. (Žin., 2004, № 90-3306),
– Решение № 1500 на правителството на Република Литва за създаването на общия център на службите за спешно реагиране и за стратегията за въвеждане на единния номер за спешни повиквания „112“, както и за одобряване на плана за нейното изпълнение (Lietuvos Respublikos Vyriausybės nutarimas Nr. 1500 dėl Bendrojo pagalbos centro įsteigimo ir vieno skubaus iškvietimo telefono numerio 112 įvedimo strategijos, jos įgyvendinimo plano patvirtinimo) от 25 септември 2002 г. (Žin., 2002, Nr. 95-4114) и
– Заповед № 1V-389 на директора на Регулаторния орган на съобщенията за одобряване на процедурата и на условията за предаване на повикванията на абонатите и/или на потребителите на съобщителни услуги към номерата на общия център на службите за спешно реагиране и/или към службите за спешно реагиране [Ryšių reguliavimo tarnybos direktoriaus įsakymas Nr. 1V-389 dėl abonentų ir(ar) paslaugų gavėjų skambučių siuntimo į Bendrojo pagalbos centro ir(ar) pagalbos tarnybų numerius tvarkos ir sąlygų aprašo patvirtinimo], от 21 април 2005 г. (Žin., 2005, № 55-1918).
Досъдебна процедура
12 С официално уведомително писмо от 10 април 2006 г. Комисията споделя с Република Литва своето безпокойство във връзка с неправилното прилагане на член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга. Това безпокойство се дължало на обстоятелството, че когато спешните повиквания към единния европейски номер за спешни повиквания „112“ постъпват от мобилен телефон, информацията за локализирането на този, който осъществява повикването, не се доставя в службите за спешно реагиране.
13 В отговора си, изпратен на 11 юли 2006 г., литовските власти потвърждават това обстоятелство, като същевременно обясняват, че всички оператори на обществени съобщителни мрежи и на общественодостъпни електронни съобщителни услуги не разполагат с необходимите за тази цел технически съоръжения и че те не са постигнали съгласие със споменатите оператори за поемане на разходите, свързани с локализирането на този, който осъществява повикването. На 25 септември същата година литовското правителство изпраща до Комисията по-нова информация, като посочва мерките, които се предвиждат, за да се гарантира прилагането на член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга.
14 На 18 октомври 2006 г. Комисията приема мотивирано становище, в което установява, че на практика Република Литва не е в състояние да гарантира предоставянето на информацията за локализирането на този, който осъществява повикването, когато спешните повиквания към номер „112“ постъпват от мобилен телефон, като по този начин не изпълнява задълженията си по член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга. Наред с това тя приканва тази държава-членка да приеме необходимите мерки, за да се съобрази с това становище в двумесечен срок, считано от нотифицирането му.
15 В отговора си от 12 януари 2007 г. Република Литва посочва, че в литовския парламент е внесен законопроект за изменение на член 65 от Закона за електронните съобщения, в който се предвижда разходите на доставчиците на услуги от обществените мрежи за мобилна телефония, свързани с услугата по предаване на информацията за локализирането на този, който осъществява повикването, да се поемат националния бюджет. Към това писмо е приложено споразумение за услугите за локализирането на този, който осъществява повикването, сключено на 4 декември 2006 г. между общия център на службите за спешно реагиране и операторите на мобилна телефония.
16 Тъй като счита обаче, че положението продължава да бъде незадоволително, Комисията предявява настоящия иск.
По иска
По допустимостта
Доводи на страните
17 Република Литва изтъква, че искът трябва да бъде отхвърлен като недопустим, с мотива че изложените в мотивираното становище твърдения за нарушение се различавали по своето съдържание от повдигнатите в исковата молба. Всъщност докато мотивите на мотивираното становище поставяли ударението върху обстоятелството, че в Литва при повикванията към номер „112“ от мобилен телефон информацията за локализирането на този, който осъществява повикването, не се доставяла по метода „pull“, исковата молба посочвала в това отношение задължение за прилагане на метода „push“.
18 Комисията отговаря, че мотивираното становище и исковата молба посочват двата метода — „push“ и „pull“, указани в Препоръка 2003/558, като оставят на Република Литва избора кой от тези методи следва да се приложи за изпълнението на член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга.
19 В своята дуплика Република Литва поддържа, че едва на етапа на репликата Комисията е изяснила своята нова гледна точка, според която държавите-членки не само могат, но дори трябва да приемат най-простите технически мерки, за да гарантират локализирането на този, който осъществява повикването, т.е. да приложат метода „pull“. След като до този етап позицията на Комисията е била неуточнена, направените от нея твърдения за нарушения не спазвали изискването за точно формулиране на предмета на иска за неизпълнение на задължения.
Съображения на Съда
20 Трябва да се припомни, че съгласно постоянна съдебна практика целта на досъдебната процедура е да предостави възможност на засегнатата държава-членка, от една страна, да изпълни задълженията си, произтичащи от правото на Общността, а от друга — пълноценно да изтъкне доводите на защитата си срещу направените от Комисията твърдения за нарушение (вж. по-конкретно Решение от 7 септември 2006 г. по дело Комисия/Обединено кралство, C‑484/04, Recueil, стр. I‑7471, точка 24 и цитираната съдебна практика).
21 Редовният ход на тази процедура съставлява основополагаща гаранция, съдържаща се в Договора за ЕО, не само за защита на правата на съответната държава-членка, но и за осигуряване на ясно определен предмет на спора в евентуалното съдебно производство (вж. Решение от 15 февруари 2007 г. по дело Комисия/Нидерландия, C‑34/04, Сборник, стр. I‑1387, точка 49 и цитираната съдебна практика).
22 От това следва, на първо място, че предметът на предявения на основание член 226 ЕО иск се предопределя от предвидената в тази разпоредба досъдебна процедура. Следователно искът и мотивираното становище трябва да се основават на едни и същи мотиви и правни основания (вж. Решение от 20 юни 2002 г. по дело Комисия/Германия, C‑287/00, Recueil, стр. I‑5811, точка 18 и Решение от 9 февруари 2006 г. по дело Комисия/Обединено Кралство, C‑305/03, Recueil, стр. I‑1213, точка 22).
23 На второ място, мотивираното становище трябва да съдържа последователно и подробно изложение на съображенията, довели Комисията до убеждението, че заинтересованата държава-членка не е изпълнила едно от задълженията си по общностното право. (вж. Решение по дело Комисия/Германия, точка 19 и Решение от 7 септември 2006 г. по дело Комисия/Обединено кралство, точка 26, цитирани по-горе).
24 В конкретния случай следва да се установи, че твърдението за нарушение срещу Република Литва е останало непроменено в хода на досъдебната процедура и на съдебното производство. Всъщност както в рамките на досъдебната процедура, така и пред Съда Комисията упреква тази държава-членка, че не е изпълнила задълженията по член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга, като не е гарантирала на практика, доколкото това е технически възможно, че при всички повиквания към единния европейски номер за спешни повиквания „112“ информацията за локализирането на този, който осъществява повикването, се предоставя на разположение на службите за спешни повиквания.
25 Що се отнася до конкретното съдържание и до мотивите на това твърдение за нарушение, Комисията поддържа в официалното уведомително писмо и в мотивираното становище, че за операторите на фиксирана и мобилна телефония в Литва е било технически възможно да предоставят тази информация поне по посочения в Препоръка 2003/558 метод „pull“. С това обаче тя не налага по никакъв начин последния метод на Република Литва, а се ограничава до това да разясни, че от нейна гледна точка задължението, предвидено в член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга, действително трябва да се приложи в конкретния случай, щом като е изпълнено условието за техническата възможност, на което тази разпоредба подчинява посоченото задължение.
26 Противно на твърдяното от Република Литва, Комисията също не е заявила в рамките на производството пред Съда, че съществува задължение за държавите-членки да прилагат особен метод, за да се съобразят с член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга. Всъщност исковата молба и писмената реплика, както преди това официалното уведомително писмо и мотивираното становище, само се позовават на точка 4 от Препоръка 2003/558, без обаче да изискват прилагането на единия или на другия от посочените в тази точка методи.
27 Така например Комисията поддържа по-конкретно в своята писмена реплика не това, че Република Литва трябва да прибегне към метода „pull“, а че тази държава-членка е задължена да приложи поне най-простите технически мерки, за да гарантира, че считано от датата, определена в Акта за присъединяване, информацията във връзка с локализирането на този, който осъществява повикването, се предава реално. А тази позиция съответства напълно на позицията, изложена от Комисията в рамките на досъдебната процедура.
28 От предходното следва, че повдигнатото от Република Литва възражение за недопустимост трябва да бъде отхвърлено.
По съществото на спора
Доводи на страните
29 Комисията счита, че за литовските оператори на обществени мрежи за мобилна телефония е технически възможно да предоставят информацията за локализирането на този, който осъществява повикването, когато той набира номер „112“ от мобилен телефон. По този начин от съобщената от самия ответник информация следвало, че мрежите на мобилната телефония в Литва нямат специфични характеристики, които от техническа гледна точка биха попречили на предаването на тази информация.
30 По-конкретно споразумението относно услугите за локализиране на този, който осъществява повикването, сключено на 4 декември 2006 г. между общия център на службите за спешно реагиране и доставчиците на услуги за обществени мрежи на мобилна телефония, показвало, че е технически възможно да се предават посочените информации, но това би могло да изисква допълнителни инвестиции. Липсата на инвестиции и закъснението в закупуването на необходимите за тази цел съоръжения обаче не биха могли да бъдат считани за липса на техническа възможност по смисъла на член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга.
31 В своята реплика Комисията заявява, че точка 4 от Препоръка 2003/558, на която се позовава в исковата си молба, с оглед на необвързващия характер на тази препоръка не може да задължи държавите-членки да прилагат по-скоро метода „push“, отколкото метода „pull“, за да предават информацията за локализирането на този, който осъществява повикването. Следователно макар Република Литва да е свободна в избора на метод, съгласно член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга тя все пак била длъжна да приложи поне най-простите технически мерки, за да гарантира, че операторите на фиксирани и мобилни обществени телефонни мрежи предоставят тази информация, считано от определената в Акта за присъединяване дата.
32 Република Литва изтъква, че твърдението за нарушение, на което Комисията се позовава, е необосновано, поради самия факт че не е формулирано по подходящия начин. Като се има предвид, че с цел да изпълни задълженията си, предвидени в член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга, тази държава-членка била приела всички възможни правни, технически и организационни мерки, посоченото твърдение за нарушение е трябвало да бъде формулирано така, че да се иска установяването на неизпълнение на задължения, състоящо се в това, че тя не е гарантирала, че управляващите обществените телефонни мрежи предприятия предоставят информацията във връзка с локализирането на този, който осъществява повикването, на разположение на службите за спешни повиквания.
33 Що се отнася до техническата възможност, Република Литва изтъква, че общият център на службите за спешно реагиране разполага с техническите средства за приемане на информацията за локализирането на лице, което осъществява повикване на номер „112“. Операторите на обществени мрежи на мобилна телефония, действащи в Литва, обаче все още не разполагали с техническите средства за предоставяне на тази информация.
34 Тази държава-членка уточнява, че адаптирането на метода „pull“, използван от някои оператори за търговски цели, би било определено по-просто в сравнение с преминаването към система, основана на метода „push“. По същото време обаче, когато било решено да се прибегне към този последен, по-модерен метод, било отказано да бъдат реализирани допълнителни инвестиции за адаптиране на метода „pull“ към нуждите на локализиране на повикванията към номер „112“.
35 В този контекст Република Литва подчертава, че техническите средства, необходими за предаване на разглежданата информация, се различават коренно в зависимост от използвания метод „pull“ или „push“ и че двете системи изискват инвестиции и известно време за подготовка. Този свързан с техническата възможност елемент следвало да се вземе предвид при обсъждането на причините, поради които литовските оператори на мобилна телефония не са готови да предават информацията на службите за спешно реагиране.
36 Освен това следвало да се отчете неяснотата, породена от Препоръка 2003/558 относно начина, по който трябва да бъдат изпълнявани задълженията по член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга, и относно срока, който трябва да бъде спазен в това отношение. Всъщност за нарушение можело да става дума само в случай че предварително е било известно кой метод може и трябва да бъде прилаган и считано от коя дата. Според Република Литва, ако още от самото начало било ясно установено, че държавите-членки са свободни да прилагат по-простия от техническа гледна точка метод „pull“, тя можела да се възползва от тази възможност, което щяло да позволи да се спести значително време.
37 Всъщност точки 4 и 13 от Препоръка 2003/558 следвало да се тълкуват като означаващи, че при използването на метода „pull“ целите на Директивата за универсалната услуга не се постигат по ефикасен начин и че поради това е необходимо във възможно най-широка степен да се въведе методът „push“. Като се има предвид, че за прилагането на този последен метод било необходимо допълнително време, в посочената препоръка Комисията предвиждала допълнителен срок.
Съображения на Съда
38 Трябва да се припомни, че съгласно член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга държавите-членки гарантират, че предприятията, които управляват обществените телефонни мрежи, предоставят на службите за спешни повиквания, доколкото това е технически възможно, информацията, свързана с локализирането на този, който осъществява повикването, при всички повиквания на единния европейски номер за спешни повиквания „112“.
39 Както е видно от съображение 36 от Директивата за универсалната услуга, посоченият член 26, параграф 3 има за цел да подобри равнището на защита и на сигурност на потребителите на номер „112“ и да подпомогне службите за спешно реагиране в изпълнението на тяхната мисия.
40 По този начин както от редакцията, така и от целта на посочената разпоредба следва, че тя налага на държавите-членки, при условие че съществува техническа възможност, задължение за постигане на определен резултат, което не се ограничава с това да бъде приета подходящата правна рамка, а изисква информацията, свързана с локализирането на всички, които осъществяват повиквания към номер „112“, да бъде реално предавана на службите за спешно реагиране.
41 В конкретния случай обаче Република Литва не оспорва, че след изтичането на определения в мотивираното становище срок тази информация не е била предавана при повиквания, постъпващи от мобилен телефон.
42 Що се отнася, на първо място, до довода на тази държава-членка, според който твърдението за нарушения на Комисията не било формулирано по подходящия начин, щом като Република Литва била приела всички правни, технически и организационни мерки, необходими за транспонирането на член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга, той не може да бъде приет. Всъщност както от текста, така и от мотивите на това твърдение за нарушение ясно следва, че Комисията упреква Република Литва не в това, че е транспонирала неправилно или недостатъчно посочената разпоредба, а че не е в състояние да гарантира на практика, че разглежданата информация реално се предоставя на разположение на службите за спешно реагиране.
43 На второ място, що се отнася до условието за съществуване на техническа възможност, съпътстващо задължението, наложено на държавите-членки от член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга, следва да се установи, че според предоставените от Република Литва данни непредаването на информацията, свързана с локализирането на повикванията, постъпващи от обществените мрежи на мобилна телефония, се дължи на факта, че операторите на тези мрежи не разполагат с необходимите съоръжения, които изисквали значителни инвестиции.
44 В това отношение беше заявено, че след първоначално несъгласие между тези оператори и литовските власти във връзка с поемането на разходите, съответстващи на тези инвестиции, законодателят е изменил член 65, параграф 4 от Закона за електронните съобщения, с действие от 1 септември 2007 г., който вече предвижда, че операторите предоставят безвъзмездно разглежданата информация на общия център на службите за спешно реагиране и че разноските за закупуване, монтаж или адаптиране, обновяване и функциониране на необходимото за тази цел оборудване се възстановяват от публични средства.
45 От тези елементи следва, без да е необходимо да се анализира споразумението относно услугите за локализиране на този, който осъществява повикването, сключено на 4 декември 2006 г. между общия център на службите за спешно реагиране и доставчиците на услуги за обществените мрежи на мобилна телефония, чието тълкуване се оспорва между страните, че непредаването на информацията за локализиране на повикванията, постъпващи от тези мрежи, произтича не от техническите характеристики на тези мрежи, които обективно препятствали предаването на посочената информация, а от липсата на необходимите инвестиции за закупуване или адаптиране на оборудването, позволяващо това предаване.
46 Както обаче Комисията подчертава напълно основателно, незакупуването и неадапатирането на необходимото оборудване не би могло да се счита за отсъствие на техническа възможност по смисъла на член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга.
47 Що се отнася на последно място до доводите, развити от Република Литва във връзка с метода, който трябва да бъде прилаган за предаване на информацията за локализиране на този, който осъществява повикването към телефон „112“, следва да се установи, че член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга не съдържа никакво указание в това отношение и следователно оставя на държавите-членки избора на начина, по който те искат конкретно да осигурят предаването на тази информация.
48 В точка 4 от Препоръка 2003/558 се прави позоваване на два метода. Първият, определен като метода „push“, се състои в автоматичното предаване на посочената информация от операторите на обществени телефонни мрежи, докато според втория, определен като метода „pull“, тази информация се предоставя само при поискване от центровете за приемане на спешни повиквания.
49 Макар от текста на точка 4, както и от десето съображение от Препоръка 2003/558 да следва, че Комисията преценява за по-ефикасно прилагането на първия метод и препоръчва на държавите-членки да го наложат, поне след изтичането на преходен период, на операторите на обществени телефонни мрежи, действащи на тяхната територия, също толкова очевидно е, че с оглед на необвързващия си характер посочената препоръка не би могла да задължи държавите-членки да прибягнат към особен метод за прилагане на член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга.
50 Тази липса на задължителен характер на Препоръката 2003/558 следва не само от член 249, пета алинея ЕО, но и изрично се потвърждава в член 19 от Рамковата директива, въз основа на която е приета посочената препоръка. Всъщност от параграф 1 от този член 19 ясно следва, че национален регулаторен орган може да предпочете да не спази дадена препоръка, приета от Комисията въз основа на тази последна разпоредба, като същевременно обаче има за задача да информира Комисията за това, като мотивира своята позиция.
51 Следователно макар държавите-членки да са свободни да избират метода, който трябва да се използва от операторите на обществените телефонни мрежи за предаването на информацията за локализирането на тези, който осъществяват повикванията към номер „112“, те същевременно са обвързани с ясното и точното задължение за постигане на определен резултат, предвидено в член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга, който им налага да гарантират, че тази информация се предоставя реално на службите за спешно реагиране.
52 По-специално една държава-членка не би могла да обоснове евентуално закъснение в изпълнението на това задължение с обстоятелството, че е решила да приложи метода „push“, основаващ се на автоматичното предаване на информацията за локализирането на този, който осъществява повикването.
53 В това отношение следва да се установи, че противно на това, което се изтъква от Република Литва, Препоръка 2003/558 не предоставя допълнителен срок на държавите-членки, избрали метода „push“. Комисията не само не би била компетентна да продължи валидно задължителния срок, определен за държавите-членки за привеждане в съответствие с член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга, но освен това от редакцията на точка 4 от тази препоръка следва, че тя не си поставя за цел по никакъв начин да освобождава от спазването на този срок. Всъщност макар и споменатата точка 4 да указва възможността да се предвиди прилагането на метода „push“ едва след изтичането на преходен период, тя посочва същевременно, че през същия период информацията за локализирането на този, който осъществява повикването, трябва да бъде предоставяна най-малкото при поискване от службите за спешно реагиране, т.е. по метода „pull“.
54 И накрая, що се отнася до твърдяната неяснота относно метода и срока за изпълнение на задължението, предвидено в член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга, следва да се установи, че тази разпоредба, както и Препоръка 2003/558 не предизвикват никакво обективно съмнение в това отношение. При тези условия и като се вземе предвид по-конкретно, че Република Литва сама е изложила в своята писмена защита, че Препоръка 2003/558 няма задължителна сила за държавите-членки, тя не би могла валидно да изтъкне, че нейното закъснение в реалното изпълнение на член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга е обосновано от недоброто разбиране на нейните задължения.
55 С оглед на гореизложеното следва да се установи, че като не е гарантирала на практика, доколкото това е технически възможно, че информацията във връзка с локализирането на този, който осъществява повикването, се предоставя на разположение на службите за спешни повиквания при всички повиквания към единния европейски номер за спешни повиквания „112“, преминаващи през обществените телефонни мрежи, Република Литва не е изпълнила задълженията си по член 26, параграф 3 от Директивата за универсалната услуга.
По съдебните разноски
56 По силата на член 69, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила искане за осъждане на Република Литва и последната е загубила делото, тя следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски.
По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:
1) Като не е гарантирала на практика, доколкото това е технически възможно, че информацията във връзка с локализирането на този, който осъществява повикването, се предоставя на службите за спешни повиквания при всички повиквания към единния европейски номер за спешни повиквания „112“, преминаващи през обществените телефонни мрежи, Република Литва не е изпълнила задълженията си по член 26, параграф 3 от Директива 2002/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно универсалната услуга и правата на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за универсалната услуга).
2) Осъжда Република Литва да заплати съдебните разноски.
Подписи