Language of document : ECLI:EU:T:2017:99

РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (първи състав)

17 февруари 2017 година(*)

„Извъндоговорна отговорност — Доказване на съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранната марка — Международна регистрация, посочваща Европейския съюз — Решение за отхвърляне на възражението поради липсата на доказателство за по-ранното право — Правило 19, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 2868/95 — Преразглеждане на решението — Член 62, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 207/2009 — Вреда, състояща се в разноски за адвокат — Причинно-следствена връзка“

По дело T‑726/14

Novar GmbH, установено в Albstadt (Германия), за което се явява R. Weede, адвокат,

ищец,

срещу

Служба на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO), за която се явява S. Hanne, в качеството на представител,

ответник,

с предмет искане на основание член 268 ДФЕС за обезщетение за имуществена вреда, която ищецът твърди, че е претърпял вследствие на разноските за адвокат, които е направил в производство по обжалване на решение на отдела по споровете, за което поддържа, че е прието в нарушение на правило 19, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета относно марката на Общността и в нарушение на общите принципи на правото,

ОБЩИЯТ СЪД (първи състав),

състоящ се от: H. Kanninen (председател), E. Buttigieg (докладчик) и L. Calvo-Sotelo Ibáñez-Martín, съдии,

секретар: S. Bukšek Tomac, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 30 септември 2016 г.,

постанови настоящото

Решение

 Обстоятелства по спора

1        Ищецът, Novar GmbH, е притежател на международна регистрация, посочваща Европейския съюз, на марката „FlexES“.

2        На 15 юни 2012 г. ищецът е направил възражение пред Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO), основаващо се на тази марка, срещу заявката за марка на Европейския съюз „FLEXPS“. Езикът на производството по възражение е английски.

3        С писмо от 22 юни 2012 г. EUIPO съобщава на ищеца, че възражението му е обявено за допустимо и му определя срок в съответствие с член 41, параграф 3, второ изречение от Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 78, 2009 г., стр. 1) и с правило 19 от Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета относно марката на Общността (OВ L 303, 1995 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 189), за да представи фактите, доказателствата и становището по възражението си, и по-специално доказателства за по-ранното право, на което се позовава в подкрепа на това възражение.

4        В същото писмо се съобщава по-специално следната информация относно доказването на съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранните права, на което е направено позоваване в подкрепа на възражението:

„Доколкото едно възражение се основава на заявки или на по-ранни регистрации на марки на [Европейския съюз,] не е необходимо възразяващата страна да представя доказателство относно посочените марки, като се има предвид, че Службата разполага с релевантната информация в своята база данни и че ще изпрати линк на другата страна към тази база данни (CTM-Online). Освен това моля отбележете, че това се отнася и за случая, при който по-ранната марка е международна регистрация, посочваща [Европейския съюз], при условие обаче, че езикът на производството е английски, френски или испански, които са трите официални езика на Световната организация за интелектуална собственост (СОИС), и че данните са на разположение на тези три езика.“

5        Считано от 1 юли 2012 г., EUIPO изменя практиката си по прилагането на правило 19, параграф 2, буква а) от Регламент № 2868/95, като решава, че извлеченията от базата данни на EUIPO, CTM-Online вече не са достатъчни, за да се докаже съществуването на по-ранна марка, в случай че възражението се основава на международна регистрация, посочваща Европейския съюз. Тази нова практика се прилага за всички възражения, подадени след 1 юли 2012 г.

6        На 26 октомври 2012 г. ищецът подава писмено становище в подкрепа на възражението, без да приложи доказателства за съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранната марка.

7        С решение от 14 май 2013 г. отделът по споровете отхвърля възражението въз основа на правило 20, параграф 1 от Регламент № 2868/95 с мотива, че ищецът не е доказал съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранната марка.

8        На 21 май 2013 г. ищецът подава жалба пред EUIPO срещу решението на отдела по споровете, като представя извлечения от регистъра на EUIPO и на Световната организация за интелектуална собственост (СОИС). При условията на евентуалност ищецът подава искане за restitutio in integrum относно срока за представяне на доказателства за по-ранната марка.

9        На 27 юни 2013 г. отделът по споровете уведомява ищеца и заявителя на оспорената марка на Европейския съюз в съответствие с член 62, параграф 2 от Регламент № 207/2009 за намерението си да уважи жалбата с мотива, че противно на това, което следва от решението от 14 май 2013 г., е трябвало да се приеме, че в подкрепа на възражението са били представени факти, доказателства и становище.

10      На 27 август 2013 г. заявителят на марката на Европейския съюз приема преразглеждането съгласно член 62, параграф 2 от Регламент № 207/2009. На 9 октомври 2013 г. секретариатът на апелативния състав уведомява ищеца, че отделът по споровете е преразгледал решението си от 14 май 2013 г., че производството по обжалване е прекратено и че таксата за обжалване ще бъде възстановена.

11      Производството по възражение е възобновено и с решение от 17 октомври 2013 г. отделът по споровете уважава възражението и отхвърля заявката за марка на Европейския съюз. При липсата на обжалване от страните това решение става окончателно.

12      С писма от 10 февруари и от 24 март 2014 г. ищецът иска от EUIPO обезщетение за вреди съгласно член 118, параграф 3 от Регламент № 207/2009 в размер на 2 498 EUR за разноски за адвокат, свързани с оспорването на решението на отдела по споровете от 14 май 2013 г.

13      С писмо от 2 май 2014 г. EUIPO отхвърля искането на ищеца.

 Производство и искания на страните

14      На 26 септември 2014 г. ищецът предявява настоящия иск в секретариата на Общия съд.

15      Ищецът иска от Общия съд:

–        да осъди EUIPO да заплати 2 498 EUR заедно с лихви в размер на 5 % над основния лихвен процент, считано от образуването на делото,

–        да осъди EUIPO да заплати разноските по спора, включително разноските за представляването му от адвокат.

16      EUIPO иска от Общия съд:

–        да отхвърли иска,

–        да осъди ищеца да заплати съдебните разноски.

17      По предложение на съдията докладчик Общият съд реши да започне устната фаза на производството и в рамките на процесуално-организационни действия, предвидени в член 89 от неговия Процедурен правилник, от една страна, прикани страните да представят някои документи и от друга страна, постави на страните писмени въпроси, като ги прикани да отговорят на тях отчасти преди съдебното заседание и отчасти на самото заседание.

18      Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание, проведено на 30 септември 2016 г.

 От правна страна

19      С настоящия иск за обезщетение ищецът иска да бъде поправена имуществената вреда, състояща се в разноски за адвокат, които е направил при обжалването на решението на отдела по споровете от 14 май 2013 г. (вж. т. 12 по-горе).

20      Ищецът твърди, че в случая са изпълнени трите условия, позволяващи да се ангажира извъндоговорната отговорност на EUIPO на основание на член 118, параграф 3 от Регламент № 207/2009. Първо, според ищеца решението на отдела по споровете от 14 май 2013 г. е незаконен акт, представляващ достатъчно съществено нарушение на правото по смисъла на съдебната практика в областта на извъндоговорната отговорност, доколкото то се основава на неправилно прилагане на правило 19, параграф 2, буква а) от Регламент 2868/95 и е прието в нарушение принципа на добросъвестност и на забраната за извършване на противоречиви действия. Всъщност ищецът отбелязва в това отношение, че с посоченото решение възражението му е отхвърлено с мотива, че не е представил доказателство за съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранната марка, докато според информацията, която му е съобщена с писмо от 22 юни 2012 г. (вж. т. 4 по-горе), това доказателство не е било изисквано в случаи като настоящия, при който възражението се основава на международна регистрация, посочваща Европейския съюз, и езикът на производството е английски.

21      Второ, подобно неправилно прилагане на правото от EUIPO принудило ищеца да подаде жалба и причинило вреди, съответстващи на наложилите се вследствие на това обжалване разноски за адвокат.

22      Трето, съществувала пряка причинно-следствена връзка между тези разноски и незаконния акт на EUIPO, тъй като ищецът бил принуден да прибегне до представляването му от адвокат, за да контролира законосъобразността на решението на отдела по споровете от 14 май 2013 г.

23      EUIPO оспорва основателността на тези твърдения.

24      Съгласно член 340, втора алинея ДФЕС Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения.

25      В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, за да се ангажира извъндоговорната отговорност на Съюза по смисъла на член 340, втора алинея ДФЕС за неправомерно поведение на неговите институции или органи, трябва да са изпълнени определени условия, а именно неправомерност на разглежданото поведение, наличие на вреда и наличие на причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и претендираната вреда (решение от 29 септември 1982 г., Oleifici Mediterranei/ЕИО, 26/81, EU:C:1982:318, т. 16; вж. и решение от 9 ноември 2006 г., Agraz и др./Комисия, C‑243/05, EU:C:2006:708, т. 26 и цитираната съдебна практика). Тези принципи се прилагат mutatis mutandis за извъндоговорната отговорност на Съюза по смисъла на същата разпоредба за неправомерно поведение и причинена от някоя от неговите служби, каквато е EUIPO, вреда, която тази служба е длъжна да поправи съобразно с член 118, параграф 3 от Регламент № 207/2009 (вж. решение от 27 април 2016 г., European Dynamics Luxembourg и др./EUIPO, T‑556/11, обжалвано, EU:T:2016:248, т. 264 и цитираната съдебна практика).

26      Следва да се припомни също, че предвид кумулативния характер на тези условия искът трябва да се отхвърли изцяло, когато някое от тези условия не е изпълнено, без да е необходимо да се разглеждат другите условия (решения от 15 септември 1994 г., KYDEP/Съвет и Комисия, C‑146/91, EU:C:1994:329, т. 19 и 81 и от 20 февруари 2002 г., Förde-Reederei/Съвет и Комисия, T‑170/00, EU:T:2002:34, т. 37). Освен това съдът на Съюза не е длъжен да разгледа тези условия в определен ред (решение от 9 септември 1999 г., Lucaccioni/Комисия, C‑257/98 P, Сб., EU:C:1999:402, т. 13).

27      Общият съд счита, че следва да започне с разглеждането на наличието на причинно-следствена връзка между твърдяното неправомерно поведение на EUIPO, а именно приемането на решението на отдела по споровете от 14 май 2013 г. и твърдяната вреда, състояща се в разноски за адвокат, направени от ищеца за подаването на жалба срещу това решение.

28      В това отношение от съдебната практика следва, че от Съюза може да се търси отговорност само за вредата, която произтича достатъчно пряко от противоправното поведение на съответната институция (решение от 4 октомври 1979 г., Dumortier и др./Съвет, 64/76, 113/76, 167/78, 239/78, 27/79, 28/79 и 45/79, EU:C:1979:223, т. 21). Ищецът следва да представи доказателство за наличието на такава връзка (решение от 30 януари 1992 г., Finsider и др./Комисия, C‑363/88 и C‑364/88, EU:C:1992:44, т. 25).

29      По същество ищецът поддържа, че е налице пряка причинно-следствена връзка между разноските за адвокат, наложили се вследствие на подаването на жалба срещу решението на отдела по споровете от 14 май 2013 г., и неправомерното поведение на EUIPO, състоящо се в приемането на това решение, тъй като ищецът е бил принуден да прибегне до представляването му от адвокат, за да може да контролира законосъобразността на посоченото решение, по-специално по причини, свързани със задължението да се намалят вредите в максимална степен.

30      EUIPO припомня, че съгласно член 92 от Регламент № 207/2009 представляването от адвокат не е задължително в производствата пред EUIPO. Все пак, ако е осигурено такова представителство, разпоредбите на Регламент № 207/2009 и на Регламент № 2868/95 уреждат разпределянето и определянето на разноските за това представителство. Следователно според EUIPO с иска на основание член 118, параграф 3 от Регламент № 207/2009 не може да се претендира обезщетение за разноските за представителство в производство по обжалване пред инстанциите на EUIPO, доколкото с подобна жалба може да се заобиколят изчерпателните правила на Регламент № 207/2009 относно разпределянето и определянето на разноските.

31      В това отношение от постоянната съдебна практика следва, че когато представляването от адвокат или от правен съветник в досъдебна процедура не е задължително, не е налице причинно-следствена връзка между твърдяната вреда, а именно разноските за такова представителство, и евентуално укоримото поведение на институцията или на службата. Всъщност, макар на заинтересованото лице да не може да се забрани да си осигури адвокатски съвети още на тази фаза, става дума за неговия собствен избор, за който следователно съответната институция или служба не може да носи отговорност (решения от 9 март 1978 г., Herpels/Комисия, 54/77, EU:C:1978:45, т. 46—49, от 28 юни 2007 г., Internationaler Hilfsfonds/Комисия, C‑331/05 P, EU:C:2007:390, т. 24—29 и от 8 юли 2008 г., Franchet и Byk/Комисия, T‑48/05, EU:T:2008:257, т. 415 и 416).

32      В случая от член 92 от Регламент № 207/2009 е видно, че представляването от адвокат пред инстанциите на EUIPO не е задължително за страна, която като ищеца има постоянен адрес, седалище или реално и сериозно промишлено или търговско предприятие на територията на Съюза. Следователно разноските за адвокат, направени в случая от ищеца, произтичат от неговия собствен избор и EUIPO не носи пряко отговорност за тях. Поради това не е налице причинно-следствена връзка между твърдяното неправомерно поведение на EUIPO и разноските за представляване от адвокат, направени от ищеца в производството по обжалване.

33      Доводът на ищеца, че е бил принуден да прибегне до представляването му от адвокат за оспорването на решението на отдела по споровете от 14 май 2013 г., за да се „намалят вредите в максимална степен“, не може да опровергае този извод. Действително с този довод ищецът твърди, че е била налице такава причинно-следствена връзка между поведението на институцията и твърдяната вреда, и поддържа, че е положил разумна грижа, като е предприел необходимите мерки, за да ограничи евентуална вреда и така да не прекъсне причинно-следствена връзка със своето собствено поведение (вж. в този смисъл решения от 27 март 1990 г., Grifoni/Комисия, C‑308/87, EU:C:1990:134, т. 16 и 17 и от 19 май 1992 г., Mulder и др./Съвет и Комисия, C‑104/89 и C‑37/90, EU:C:1992:217, т. 33). В случая обаче именно причинно-следствената връзка не е налице. Следователно в настоящия случай въпросът дали, като е прибягнал до съветите на адвокат, ищецът е ограничил обхвата на евентуалната вреда, е ирелевантен.

34      Предвид изложеното и с оглед на кумулативния характер на условията за ангажиране на извъндоговорната отговорност на институциите, органите и службите на Съюза, искът за обезщетение трябва да се отхвърли изцяло, доколкото ищецът не е доказал наличието на пряка причинно-следствена връзка между твърдяното неправомерно поведение на EUIPO и твърдяната вреда, без да е необходимо да се разглеждат останалите условия за ангажирането на посочената отговорност.

35      За изчерпателност следва да се отбележи по примера на EUIPO и че макар представляването от адвокат да не е задължително в производствата пред нея, член 85 от Регламент № 207/2009 и правило 94 от Регламент № 2868/95 предвиждат правилата относно разпределянето на разноските, както и границите на тарифите относно подлежащите на възстановяване разноски, когато страна е определила представител. Както обаче правилно подчертава ищецът, което по същество не се оспорва от EUIPO, тези разпоредби намират приложение само в производството по възражение и се отнасят до разпределянето на разноските между страните в това производство.

36      В това отношение следва да се отбележи и че както посочва EUIPO, нито една разпоредба от Регламент № 207/2009 и от Регламент № 2868/95 не предвижда възстановяване на направените разноски за представляване от адвокат в производство по обжалване, ако инстанцията, постановила обжалваното решение, реши, както в случая, да го преразгледа съгласно член 62 от Регламент № 207/2009. По-специално нито една разпоредба на тези регламенти не предвижда EUIPO да възстанови на спечелилата страна разноските за представляване от адвокат в рамките на такова производство. Само възстановяването на таксата за обжалване е предвидено в правило 51, буква а) от Регламент № 2868/95, според което инстанцията, чието решение е оспорено, разпорежда възстановяване на таксата за обжалване, когато уважава искането за преразглеждане съгласно член 61 или член 62 от Регламент № 207/2009. В случая ищецът не оспорва, че EUIPO му е възстановила таксата за обжалване.

37      От изложеното по-горе следва, че да се присъди на ищеца обезщетение за разноските за адвокат, които е направил, що се отнася до жалбата срещу решението на отдела по споровете от 14 май 2013 г., би означавало да се заобиколи режимът на разноските за представителство, предвиден в Регламент № 207/2009 и в Регламент № 2868/95 (вж. по аналогия решение от 8 ноември 2011 г., Idromacchine и др./Комисия, T‑88/09, EU:T:2011:641, т. 100 и цитираната съдебна практика).

38      Следователно искът трябва да бъде отхвърлен.

 По съдебните разноски

39      Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. При все това съгласно член 135, параграф 2 от същия правилник Общият съд може да осъди дори спечелила делото страна да заплати част от или всички съдебни разноски, ако това е оправдано от поведението на спечелилата страна, включително преди образуване на съдебното производство, по-специално ако прецени, че тя необосновано или злонамерено е причинила разноски на другата страна.

40      Съгласно съдебната практика тази разпоредба следва да се приложи, когато с поведението си институция или служба на Съюза са способствали за възникването на спора (вж. решение от 8 юли 2015 г., European Dynamics Luxembourg и др./Комисия, T‑536/11, EU:T:2015:476, т. 391 (непубликувано) и цитираната съдебна практика).

41      В случая EUIPO не оспорва, че в изпратеното до ищеца писмо от 22 юни 2012 г. се съдържа информацията, че ако възражението се основава, както е в случая, на международна регистрация, посочваща Съюза, и при условие че езикът на производството е английски, както е в случая, не е необходимо възразяващата страна да представя доказателство относно това по-ранно право. Освен това тази информация се потвърждава от практиката на EUIPO относно подаваните възражения като това на ищеца, която е прилагана преди 1 юли 2012 г., което впрочем EUIPO не оспорва. Въпреки тази информация и тази практика обаче отделът по споровете е отхвърлил подаденото от ищеца възражение именно с мотива, че ищецът не е доказал съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранната марка.

42      Това поведение на EUIPO е принудило ищеца да подаде жалба срещу решението на отдела по споровете от 14 май 2013 г. Тъй като ищецът не е могъл да си възстанови разноските, свързани с представляването му от адвокат по повод на подаването на тази жалба съгласно Регламент № 207/2009 и Регламент № 2868/95, както е видно от точки 35 и 36 по-горе, той е имал основание да сметне, че искът за обезщетение е единственото средство, за да може да поиска възстановяване на тези разноски от EUIPO.

43      Следователно в основата на настоящия иск е поведението на EUIPO в производството пред нея. Така, независимо от отхвърлянето на настоящия иск, в случая е справедливо всяка страна да понесе направените от нея съдебни разноски.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (първи състав)

реши:

1)      Отхвърля иска.

2)      Novar GmbH и Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) понасят направените от тях съдебни разноски.

Kanninen

Buttigieg

Calvo-Sotelo Ibáñez-Martín

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 17 февруари 2017 година.

Подписи


* Език на производството: немски