ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑ЖА J. KOKOTT
представено на 19 ноември 2009 година(1)
Съединени дела C‑317/08—C‑320/08
Rosalba Alassini и др.
(Преюдициално запитване, отправено от Giudice di pace di Ischia (Италия)
„Спорове между крайни потребители и оператори, които извършват дейност в областта на електронните съобщения — Директива 2002/22/ЕО — Задължителна процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове като условие за допустимост на иск — Принцип на ефективна съдебна защита“
I – Въведение
1. Допуска ли общностното право национална правна уредба, която поставя като условие за допустимост на някои искове, свързани със далекосъобщителните услуги, предварително да е направен опит за извънсъдебно разрешаване на спора?
2. Този въпрос по настоящото дело е отправен до Съда от Giudice di pace di Ischia (Италия). Посочената юрисдикция предоставя на Съда възможност да се произнесе не само по Директива 2002/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно универсалната услуга и правата на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за универсалната услуга)(2), но и в частност по принципа на ефективна съдебна защита.
II – Правна уредба
А – Общностно право
3. Директива 2002/22 се отнася за предоставянето на електронни съобщителни мрежи и услуги на крайните потребители. Съгласно член 1 от същата целта ѝ е на територията на цялата Европейска общност да се осигурят качествени обществени услуги. В това отношение тя определя правата на крайните потребители и съответните задължения на доставчиците. По отношение на универсалната услуга директивата определя минималния набор от услуги с определено качество, до които достъп имат всички крайни потребители, на поносими цени с оглед на специфичните национални условия, без да се накърнява конкуренцията.
4. Съображение 47 от Директива 2002/22 се отнася до разрешаването на спорове:
„[…] Следва да се разработят ефективни процедури за разрешаване на спорни въпроси между потребителите, от една страна, и предприятията, които предоставят обществени съобщителни услуги, от друга. Държавите членки следва изцяло да се съобразяват с Препоръка 98/257/ЕО на Комисията от 30 март 1998 г. относно принципите, които се прилагат за органите, които отговарят за извънсъдебното решаване на [потребителски спорове] […].“
5. В този смисъл член 34 от Директива 2002/22, озаглавен „Извънсъдебно решаване на спорове“, гласи:
„1. Държавите членки гарантират прозрачни, опростени и несвързани с големи разходи процедури за извънсъдебно решаване на спорни въпроси с участието на потребителите по въпросите в приложното поле на настоящата директива. Държавите членки приемат мерки за обективното и бързо прилагане на тези процедури за решаване на спорни въпроси и могат при необходимост да приемат система за възстановяване на разходите и/или компенсации. Държавите членки могат да разширят обхвата на тези задължения, за да обхванат и спорни въпроси с други крайни потребители.
2. Държавите членки гарантират, че националното им законодателство не представлява пречка за създаването на служби, в които се внасят жалби и предоставянето на онлайн услуги на подходящо териториално равнище, [с цел улесняване на достъпа на крайните потребители и ползватели до структурите за разрешаване на спорове].
[…]
4. Настоящият член не засяга процедурите на националния съд.“
Б – Национално право
6. Съгласно Закон № 249 от 31 юли 1997 г. Autorità per le garanzie nelle comunicazioni (Орган за регулиране на съобщенията, наричан по-нататък „AGC“) е компетентен да разглежда споровете между крайните потребители и доставчиците на далекосъобщителни услуги относно неспазването на разпоредби, свързани с универсалната услуга и с правата на крайните потребители.
7. С решение № 173/07/CONS(3) AGC приема процедурни правила за уреждане на спорове между доставчиците на електронни далекосъобщителни услуги и крайни потребители.
8. Членове 3 и 13 от приложение А към посоченото решение гласят:
„Член 3
По посочените в член 2, параграф 1 спорове не може да се предявява иск по съдебен ред, преди да се направи задължителен опит за постигане на споразумение в помирителна процедура пред Co.re.com [регионален комитет по съобщенията], който има териториална компетентност и е упълномощен да изпълнява помирителни функции, или пред посочените в член 13 органи за извънсъдебно уреждане на спорове.
Ако териториално компетентният [регионален комитет по съобщенията] не е упълномощен съгласно параграф 1, задължително се прави опит за постигане на споразумение пред другите органи, посочени в член 13.
Помирителната процедура трябва да приключи в срок от тридесет дни, считано от датата на подаване на заявлението; след изтичането на този срок страните могат да предявят иск по съдебен ред, дори процедурата да не е приключила.
[…]
Член 13
„1. Вместо помирителна процедура пред [регионалния комитет по съобщенията], заинтересованите лица могат да направят задължителен опит за постигане на споразумение, дори по телематичен път, пред посочените в член 1, точка o) от настоящия правилник органи за извънсъдебно уреждане на потребителски спорове.
2. За тази цел потребителят има възможност да се обърне и към упълномощените за това по взаимно съгласие между операторите и представителните сдружения на потребителите на национално равнище комисии, доколкото участието им е безплатно и доколкото те спазват принципите на прозрачност, справедливост и ефикасност, установени в Препоръка 2001/310/ЕО.“
9. Озаглавеният „Преходни и заключителни разпоредби“ член 5 от същото решение гласи:
„1. До пълното въвеждане на разпоредбите, посочени в член 141, параграф 2 от Законодателен декрет № 206 от 6 септември 2005 г., страните могат да направят опит за постигане на споразумение като отнесат случая към помирителните състави, създадени към търговските, промишлени, селскостопански и занаятчийски камари, и към комисиите, вписани в регистъра по член 38 от Законодателен декрет № 5 от 17 януари 2003 г.
2. По отношение на споровете, възникнали преди датата на влизане в сила на настоящото решение, дори и ако са на етап помирение, продължава да се прилага посочената в член 4, параграф 1 предходна уредба […].“
III – Фактически обстоятелства, преюдициален въпрос и производство
10. Ищците по главните производства са получатели на далекосъобщителни услуги. В исковете си те посочват съответно, че Telecom Italia SpA(4) и Wind SpA(5) следва да бъдат осъдени да им заплатят обезщетение за вредите, които са претърпели поради твърдяно неизпълнение на договорите им относно предоставяните от тези предприятия телефонни услуги. Освен това ищецът по дело C‑319/08 иска от националния съд да обяви за недължими някои от претендираните от Telecom Italia SpA суми.
11. Ответниците, които са предприятия, предоставящи телефонни услуги, във всеки един от случаите се позовават на недопустимост на исковете, поради това че ищците не са направили преди това задължителен опит за постигане на споразумение в помирителна процедура съгласно членове 3 и 13 от приложение A към решение № 173/07/CONS.
12. Запитващата юрисдикция отбелязва, че в регион Campanie все още не е създаден предвиденият в националните разпоредби регионален комитет по съобщенията. Следователно задължителната процедура за разрешаване на споровете трябва да се проведе пред органите, посочени в член 13 от приложение A към решение № 173/07/CONS. Преди това обаче не е извършена проверка дали алтернативни помирителни комисии като предвидените в посочения член 13 отговарят на установените в Препоръка 2003/310/ЕО критерии по отношение по-специално на свързаните с процедурата разходи.
13. Предвид това, дори и регионалният комитет по съобщения да беше създаден в региона на Campanie, запитващата юрисдикция счита, че задължителният характер на помирителната процедура представлява неприемливо препятствие пред правото на достъп до съд.
14. Giudice di pace di Ischia иска да се установи дали италианските разпоредби са съвместими с общностното право. С актове от 4 април 2008 г. същият спира производствата по четирите дела и поставя на Съда следния преюдициален въпрос:
„Имат ли посочените по-горе общностни разпоредби (член 6 от Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи, Директива 2002/22/ЕО, Директива 1999/44/ЕО, Препоръка 2001/310/ЕО на Комисията, [Препоръка 98/257/ЕО на Комисията]) непосредствено обвързващо действие и следва ли да се тълкуват в смисъл, че при споровете „в областта на електронните съобщения между крайни потребители и оператори, които произтичат от неспазване на разпоредбите относно универсалната услуга и правата на крайните потребители, установени със законови разпоредби, с решения на органа, с договорни условия и с хартата на услугите“ (спорове, предвидени от член 2 [от приложение А към] Решение № 173/07/CONS на регулаторния орган), не трябва да се прави предвиденият задължителен опит за постигане на споразумение в помирителна процедура, при липса на който се стига до невъзможност за предявяване на иск по съдебен ред, като тези разпоредби надделяват над нормите, произтичащи от член 3, параграф 1 [от приложение А към] посоченото по-горе решение на органа за регулиране на съобщенията?“
15. С определение на председателя на Съда от 16 септември 2008 г. делата C‑317/08—C‑320/08 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и с оглед на постановяването на решението.
16. Ответникът по главното производство по дело C‑318/08, Wind SpA, германското правителство, както и Комисията на Европейските общности представят писмени и устни становища пред Съда. Освен това полското правителство представя писмено становище, а италианското правителство — устно становище.
IV – Правни съображения
А – Допустимост на преюдициалните запитвания
17. В хода на устната фаза на производството италианското правителство защитава позицията, че преюдициалните запитвания трябва да се отхвърлят поради недопустимост. Според него настоящото производство се отнася до въпроса дали задължителната процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове представлява забранена пречка пред упражняването на правата, предоставени от общностното законодателство. Преюдициалните запитвания обаче не посочват кои права са оспорени в главните производства. Поради това италианското правителство счита, че поставените въпроси са от чисто хипотетично естество.
18. Следва да се приеме доводът на Италия, според който въвеждането на задължителни процедури за извънсъдебно разрешаване на спорове може да се разглежда в светлината на общностното право само ако предметът на спора по главното производство спада към приложното поле на общностното право(6).
19. В настоящото дело запитващата юрисдикция не е представила подробни сведения относно предмета на висящите пред нея дела. От преюдициалните запитвания може само да се заключи, че по главните производства крайните потребители са предявили срещу предоставящите им телефонни услуги дружества искове за поправяне на вредите, които са претърпели поради неизпълнение на договорите им за тези услуги. Запитващата юрисдикция не уточнява спорните за страните по всеки случай права и задължения.
20. Въпреки това не би могло да се заключи, че поставените преюдициални въпроси са недопустими.
21. Във връзка с това най-напред следва да се напомни, че по принцип само националният съд, който е сезиран със спора, може да прецени — предвид особеностите на висящото пред него дело — необходимостта от преюдициално заключение. В крайна сметка запитващата юрисдикция поема отговорността за последващото му съдебно решаване. Поради това Съдът по принцип е длъжен да се произнесе по поставените въпроси за тълкуване на общностното право(7).
22. Само при изключителни случаи Съдът следва да разгледа условията, при които националният съд го е сезирал(8). Според установената съдебна практика Съдът може да отхвърли отправеното от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на общностното право няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(9).
23. В настоящите главни производства крайните потребители са предявили искове срещу дружества, предоставящи телефонни услуги. Съгласно член 1, параграф 2 от Директива 2002/22 тя определя правата на крайните потребители и съответните задължения на предприятията, които предоставят обществени електронни съобщителни мрежи и услуги. В самия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция уточнява, че главните производства се отнасят до спорове в областта на електронните съобщения между крайни потребители и оператори поради нарушения на разпоредби, свързани с универсалната услуга и с правата на крайните потребители. Поради това за целите на проверката на допустимостта не може да се приеме, че настоящите дела не попадат в приложното поле на общностното право и че тълкуването на общностното право очевидно няма никаква връзка с предмета на спора по главните производства.
24. Следователно преюдициалните запитвания са допустими.
Б – Съображения относно съдържанието на преюдициалните въпроси
25. В настоящото дело по същество се иска да се установи дали общностното право допуска правна уредба на държава членка, която поставя прилагането на извънсъдебна помирителна процедура като условие за допустимост на искове по съдебен ред относно права, свързани с Директива 2002/22.
26. Преюдициалният въпрос се позовава на различни разпоредби от общностното право. В него най-напред се цитира Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции(10). В член 1, параграф 2, буква б) от тази директива потребителските стоки се определят като движими материални вещи. Тъй като обаче в главните производства не става въпрос за материални вещи, а за телефонни услуги, Директива 1999/44 не е приложима.
27. Доколкото запитващата юрисдикция се позовава на препоръки 98/257(11) и 2001/310(12), трябва да се уточни, че съгласно член 249, пета алинея ЕО те нямат задължителен характер. Следователно те не могат да създават отделни задължения за държавите членки. Могат обаче да бъдат използвани при тълкуване на други разпоредби от общностното право и от националните законодателства.
28. Следователно относими към настоящото дело в частност са член 34 от Директива 2002/22 и правото на ефективна съдебна защита.
1. Член 34 от Директива 2002/22
29. Член 34 от Директива 2002/22 задължава държавите членки да осигурят процедури за извънсъдебно уреждане на спорове. Те трябва да бъдат прозрачни, опростени и несвързани с големи разходи. Държавите членки трябва да гарантират, че тези процедури позволяват справедливо и бързо разрешаване на споровете.
30. Следователно член 34 определя качествените критерии, на които процедурите за разрешаване на спорове трябва да отговарят. В него обаче не се посочва изрично дали процедурите за извънсъдебно разрешаване на спорове могат да станат задължителни и прилагането им да се поставя като условие за предявяване на иск по съдебен ред. Напротив, самият член 34, параграф 4 от Директива 2002/22 ясно посочва, че не засяга процедурите на националния съд. Тъй като изискването за опит за разрешаване на спора като условие за допустимостта на иска спада към приложното поле на уредбата на държавите членки относно съдебните производства, Директива 2002/22 не урежда изчерпателно този въпрос.
31. Ако процедурата за извънсъдебно разрешаване на спорове отговаря на критериите на член 34 от Директива 2002/22, а именно ако е прозрачна, опростена и несвързана с големи разходи, самата директива допуска тя да бъде предвидена като задължителна.
32. Следва накратко да се разгледат два от критериите, на които директивата изисква процедурите за уреждане на спорове да отговарят: да са прозрачни и да не са свързани с големи разходи.
33. От член 13, параграф 2 от приложение A към Решение № 173/07/CONS е видно, че провежданите от компетентните институции помирителни процедури за разглеждане на потребителски спорове по принцип са безплатни. Ответникът по главното производство по дело C‑318/08 посочва, че процедурите пред Регионалния комитет по съобщения също са безплатни и че другите компетентни органи предлагат услугите си срещу много ниско заплащане.
34. Освен това процедурата трябва да бъде прозрачна. Това предполага заинтересованите лица да могат да установят кои са компетентните за разрешаването на спора органи. Съгласно италианските разпоредби такъв е, на първо място, Регионалният комитет по съобщенията, който има териториална компетентност. За регионите, където такъв все още не е създаден, компетентни са други инстанции за разрешаване на споровете. Изглежда обаче, че ако положат разумно усилие, от законовите разпоредби ищците могат да разберат кои са другите компетентни инстанции.
35. Поради това италианските разпоредби изглежда отговарят на материалноправните изисквания на Директива 2002/22. Запитващата юрисдикция следва да провери дали в случая това е така.
36. В заключение трябва да се приеме, че Директива 2002/22 не дава указания относно това дали задължителната процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове е правомерна. Следователно този въпрос трябва да се разглежда единствено в светлината на принципа на ефективна съдебна защита.
2. Принцип на ефективна съдебна защита
37. Според постоянната съдебна практика принципът на ефективна съдебна защита представлява основен принцип на общностното право, който произтича от общите конституционни традиции на държавите членки и който е провъзгласен в членове 6 и 13 от Европейската конвеция за защита правата на човека и основните свободи(13). Впрочем той е потвърден с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, прогласена на 7 декември 2000 г. в Ница(14).
38. В самото начало следва да се уточни, че националните правни уредби могат да се разглеждат в светлината на основните принципи на общностното право само когато попадат в неговото приложно поле(15).
39. Директива 2002/22 установява материални права за крайните потребители на телефонни услуги. Тъй като задължителната помирителна процедура е свързана със съдебната защита на предоставените с директивата материални права, настоящото дело попада в приложното поле на общностното право.
40. По принцип процедурите, гарантиращи спазване на общностното право, и процесуалните правила за предявяване на искове се уреждат от националното право на всяка държава членка. Въпреки това държавите членки не разполагат с пълна свобода при установяването на процедурни разпоредби относно прилагането на общностното право.
41. Съдът винаги е подчертавал, че производствата, предназначени да гарантират упражняването на правата, които правните субекти черпят от общностното право, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни съдебни правоотношения (принцип на равностойност). Освен това те не трябва да правят практически невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективност)(16).
42. При иск по съдебен ред, предявен с оглед спазването на общностното право, принципът на ефективност е израз на общия принцип на ефективна съдебна защита. Поради това най-напред ще разгледам настоящото дело в светлината на принципа на ефективна съдебна защита. По-нататък ще се занимая с въпроса за равностойността.
43. Италианските разпоредби поставят предварителното прилагане на процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове като условие за предявяването на иск по съдебен ред. Искът по съдебен ред е недопустим, ако преди предявяването му не е направен опит за разрешаване на спора. По този начин се поставя допълнително препятствие пред достъпа до съд. Следователно подобно на всяко друго предвидено от закона условие за допустимост, задължението за предприемане на опит за постигане на извънсъдебно споразумение в помирителна процедура представлява ограничение на достъпа до съд. Поради това принципът на ефективна съдебна защита е нарушен.
44. Правото на ефективна съдебна защита не е абсолютно. Напротив, по отношение на достъпа до съдебна защита могат да се налагат ограничения. В крайна сметка всяко съдебно производство изисква законът да определи подробни правила за него и условията за допустимост. В това отношение държавите членки разполагат с особено право на преценка. Както Съдът приема в контекста на спазването на правото на защита, ограниченията все пак трябва действително да отговарят на цели от общ интерес и да не представляват по отношение на следваната цел непропорционална намеса, която би могла да накърни самата същност на правата(17).
45. В съдебното заседание италианското правителство посочва, че задължителният опит за разрешаване на спорове се счита за по-бързо и несвързано с големи разходи. Най-напред, в интерес на всяка от страните е споровете да се разрешават по-бързо и без големи разходи. Същевременно това води и до облекчаване на работата на съдилищата като цяло, като по този начин допринася и за ефективното държавно правораздаване(18). Накрая, постигането на извънсъдебно споразумение в много случаи води до по-трайно разрешаване на спора, отколкото постановяването на спорно съдебно решение(19). Следователно италианските разпоредби преследват легитимни цели от общ интерес.
46. Въвеждането на задължителен опит за извънсъдебно разрешаване на спорове също е подходящо за постигането на тези цели.
47. Въпреки това въвеждане на задължителна процедура за разрешаване на спорове се налага само когато напълно доброволната помирителна процедура не е в еднаква степен подходящо, а по-необвързващо средство за постигането на посочените по-горе цели. Следва обаче да се съгласим с италианското правителство, че напълно доброволната процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове не е толкова ефикасна, колкото задължителната процедура, която трябва да се проведе преди предявяването на иск по съдебен ред. Германското правителство също с основание посочва, че практиката показва, че дори в случаите, когато едната или дори и двете страни не искат да приложат помирителната процедура, все пак съществува вероятност в хода на тази процедура да се разкрият възможности за разрешаването на спора, които страните не са могли да предвидят преди започването ѝ.
48. Накрая, няма голяма непропорционалност между, от една страна, преследваната цел за бързо, несвързано с големи разходи и отговарящо на интересите на страните разрешаване на споровете и от друга страна, евентуалните неудобства, които причинява задължението за прилагане на помирителна процедура. Това е така, защото задължението да се направи опит за постигане на споразумение в извънсъдебна помирителна процедура засяга правото на ефективна съдебна защита само в минимална степен, така че предимствата, които тази процедура разкрива, значително надделяват.
49. От една страна, предварителната процедура за разрешаване на спорове не забавя съществено предявяването на иск по съдебен ред. Всъщност съгласно член 3 от приложение A към Решение № 173/07/CONS срокът за приключване на помирителната процедура е тридесет дни, считано от подаването на заявлението за помирителна процедура. След изтичането на този срок страните могат да предявят иск по съдебен ред дори и ако процедурата все още не е приключила.
50. Освен това, както вече беше посочено, прилагането на процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове не е свързано с големи разходи(20).
51. Освен това погасителната давност на правата спира да тече по време на помирителната процедура. Следователно прилагането на тази процедура също не застрашава защитата на правата.
52. В акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция обаче подлага на критичен анализ един формален аспект на процедурата за разрешаване на спорове, който би могъл да доведе до това, цялата процедурата да се квалифицира като непропорционално засягане. Запитващата юрисдикция посочва, че опитът за помирение непременно трябва да се направи с помощта на формуляри, които могат да се намерят в интернет страницата на регулаторния орган. Според нея това представлява препятствие пред лицата, които не разполагат с компютър. Ако заявление за помирение може да се подаде само в определени формуляри, които са достъпни единствено в Интернет, то следва да се приеме изразеното от запитващата юрисдикция становище, че прилагането на помирителна процедура, и в крайна сметка предявяването на иск по съдебен ред, е много затруднено за лицата, които нямат достъп до Интернет. Поради това считам, че е налице несъразмерно засягане на правото на ефективна съдебна защита.
53. От член 13, параграф 1 от приложение A към Решение № 173/07/CONS обаче следва само, че заявлението може да се подаде и по електронен път. Следователно от наличните законови разпоредби не следва, че необходимите формуляри са достъпни само в Интернет. Запитващата юрисдикция следва да установи окончателно дали е разумно да се очаква, че правните субекти могат и с други средства да си набавят формулярите, необходими за процедурата за разрешаване на спорове.
54. Накрая, остава да се разгледат двете препоръки, за които запитващата юрисдикция отправя въпрос към Съда. За разлика от становищата на запитващата юрисдикция и на полското правителство, тези препоръки не позволяват да се достигне до друг извод. Наистина, Препоръка 98/257, както и Препоръка 2001/310 посочват, съответно в двадесет и първо съображение и в съображение 14, че извънсъдебните процедури не могат да имат за цел да заместят съдебната система, поради което използването им не може да лиши правните субекти от правото им на достъп до съд. Италианските разпоредби обаче не са в противоречие с посочените съображения. Всъщност извънсъдебното разрешаване на спорове не замества съдебното производство и следователно правните субекти не са в точния смисъл на думата лишени от достъп до съд, който достъп евентуално е отложен с 30 дни най-много.
55. Този извод впрочем се потвърждава и от Директива 2008/52 относно някои аспекти на медиацията по гражданскоправни и търговскоправни въпроси(21). Вярно е, че тя не е приложима към настоящото дело, но предвиденият от нея подход може да се отнесе към настоящия случай. В член 5, параграф 2 от Директива 2008/52 се посочва, че тя не засяга разпоредбите на националното законодателство, съгласно които медиацията е задължителна или подлежи на стимули или санкции, преди или след започване на съдебното производство, при условие че съответното законодателство не възпрепятства страните да упражняват правото си на достъп до съдебната система. Италианската правна уредба отговаря и на тези условия — както беше отбелязано в частност, достъпът до съд само се отлага.
56. Накрая, спорните разпоредби не нарушават и принципа на равностойност. Съгласно този принцип процесуалните правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от общностното право, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни съдебни производства(22). Наистина в хода на съдебното заседание и в отговор на въпрос на Съда италианското правителство посочва, че до момента задължителна процедура за разрешаване на спорове в Италия е предвидена само в областта на далекосъобщенията. Началото било поставено с въвеждането ѝ в тази област и в ход било пренасянето на задължителната помирителна процедура в други области, като например в енергийния сектор. Считам обаче, че от това не следва каквото и да било нарушение на принципа на равностойност. Всъщност не е налице третиране, което да е неблагоприятно по отношение на изцяло вътрешноправни положения. Най-напред, няма доказателства за това, че съдебните производства, свързани с други сектори, като например с доставката на електроенергия, представляват „сходни положения“. От друга страна, следва да се изхожда от принципа, че спорните разпоредби се прилагат не само по отношение на установените на общностно равнище права в областта на универсалните услуги, но и по отношение на произтичащите от националното законодателство права.
57. В заключение следва да се приеме, че процедура за разрешаване на спорове, която задължително трябва да се проведе преди съдебното производство, по принцип не представлява непропорционално засягане на правото на ефективна съдебна защита. Разпоредби като спорните засягат в минимална степен правото на съдебна защита и компенсират това засягане с възможността за разрешаване на спора със средства, които не са свързани с големи разходи и които са бързи.
V – Заключение
58. Предвид гореизложеното, предлагам на четирите преюдициални въпроса, поставени от Giudice di pace di Ischia, Съдът да отговори по следния начин:
Член 34 от Директива 2002/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно универсалната услуга и правата на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за универсалната услуга) изисква процедурите за извънсъдебно разрешаване на спорове да бъдат прозрачни, опростени и несвързани с големи разходи. Принципът на ефективна съдебна защита допуска уредба, съгласно която процедурите за извънсъдебно разрешаване на спорове са задължителни, ако с нея се преследват легитимни цели от общ интерес и ако не представлява по отношение на преследваната цел непропорционално засягане.