ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑Н N. WAHL
представено на 9 октомври 2013 година(1)
Дело C‑371/12
Enrico Petillo
Carlo Petillo
срещу
Unipol
(Преюдициално запитване, отправено от Tribunale di Tivoli (Италия)
„Застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства — Директива 72/166/ЕИО — Член 3 — Директива 84/5/ЕИО — Член 1 — Директива 90/232/ЕИО — Член 1a — Право на обезщетение — Ограничаване на правото на обезщетение — Неимуществена вреда“
1. В настоящото дело от Съда се иска по същество да се произнесе дали национална разпоредба, която урежда размера на обезщетението, заплащано при вреди, различни от финансови вреди или вреди върху имущество („неимуществени вреди“) в случай на пътнотранспортни произшествия, е съвместима с правилата на Европейския съюз („ЕС“) за застраховане на моторни превозни средства.
2. Този въпрос поставя редица важни тълкувателни проблеми във връзка с посочените правила на ЕС. Решаването на тези проблеми всъщност може пряко да засегне около 1 500 000 физически лица годишно, които претърпяват телесни повреди в резултат на пътнотранспортни произшествия в Европейския съюз(2). Освен това тълкуването на тези правила е от особено значение за застрахователните предприятия, тъй като застрахователната отговорност при използване на моторни превозни средства представлява значителна част от застрахователната дейност в Европейския съюз.
I – Правна уредба
А – Право на Европейския съюз
3. Член 3 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка(3) (наричана по-нататък „Първа директива“) гласи:
„1. Всяка държава членка, при съблюдаване на разпоредбите на член 4, предприема всички подходящи мерки, с които да гарантира, че гражданската отговорност във връзка с използването на превозни средства с обичайно домуване на нейна територия е застрахована. Обхватът на покритата отговорност и условията за нейното покритие се определят въз основа на тези мерки.
2. Всяка държава членка предприема всички подходящи мерки, с които да се гарантира, че застрахователният договор покрива и:
– съобразно действащото законодателство в другите държави членки, всички вреди, причинени на територията на тези държави,
– всички вреди, понесени от граждани на държавите членки по време на пряко пътуване между две територии, в които се прилага Договорът за създаване на Европейската икономическа общност, ако няма национално застрахователно бюро, което да отговаря за прекосяваната територия; в този случай вредите се покриват в съответствие с действащото национално законодателство относно задължението за застраховане в държавата членка по обичайното домуване на превозното средство“.
4. Член 1 от Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства (МПС)(4) (наричана по-нататък „Втора директива“) гласи:
„1. Застраховката, посочена в член 3, параграф 1 от [Първа директива], покрива задължително както имуществени щети, така и [телесни увреждания].
[…]“.
5. Съгласно член 1а от Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства(5) (наричана по-нататък „Трета директива“):
„Застраховката, посочена в член 3, параграф 1 от [Първа директива], обхваща телесни увреждания и имуществени щети, претърпени от пешеходци, велосипедисти и други лица по пътя, които не използват моторни превозни средства, които вследствие на произшествие с участие на МПС имат право на обезщетение съгласно националното гражданско законодателство. Настоящият член не засяга нито гражданската отговорност, нито размерите на щетите“.
6. Първа, Втора и Трета директива по същество са кодифицирани с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка(6), която ги отменя. Член 3 от Директива 2009/103, озаглавен „Задължение за застраховане на превозни средства“, гласи:
„Всяка държава членка, при спазване на член 5, предприема всички подходящи мерки, с цел застраховането на гражданската отговорност при използването на превозни средства, които обичайно се намират на нейна територия.
Покритите вреди и условията на застраховката се определят в рамките на мерките, посочени в първа алинея.
Всяка държава членка предприема всички подходящи мерки с цел застрахователният договор да покрива и:
a) всички вреди, причинени на територията на другите държави, в съответствие с действащото законодателство на тези държави членки;
б) всички вреди, претърпени от граждани на държавите членки по време на пряко пътуване между две територии, в които се прилага Договорът — ако няма национално застрахователно бюро, което да отговаря за прекосяваната територия; в такъв случай вредите се покриват в съответствие с действащото национално законодателство относно задължителното застраховане в държавата членка, на чиято територия обичайно се намира превозното средство.
Застраховката, посочена в първа алинея, покрива задължително както имуществени вреди, така и телесни увреждания“.
Б – Италианско право
7. Член 139 от Законодателен декрет № 209 от 7 септември 2005 г. за създаване на Кодекс за частното застраховане(7) (наричан по-нататък „Кодекс за частното застраховане“), озаглавен „Телесни увреждания вследствие на леки наранявания“, гласи:
„1. Обезщетението за телесни увреждания вследствие на леки наранявания, претърпени в резултат на произшествия, причинени при използването на моторни превозни средства и на плавателни съдове, се изплаща при следните условия и в следния размер:
a) за трайни телесни увреждания, за последиците от наранявания, по-малки или равни на 9 %, се изплаща сума, която нараства повече от съразмерното за всеки процентен пункт на инвалидност; тази сума се изчислява, като към всеки процентен пункт на инвалидност се прилага съответният коефициент съгласно посоченото в параграф 6 съотношение. Така определената сума се намалява с увеличаването на възрастта на съответното лице с 0,5 % за всяка година от възрастта, считано от 11-годишна възраст. На първия процентен пункт на инвалидност съответства сума в размер на 674,78 EUR.
b) за временни телесни увреждания се изплаща сума от 39,37 EUR за всеки ден пълна загуба на работоспособност; в случай на временна неработоспособност под 100 % се изплаща сума, съответстваща на процента призната неработоспособност за всеки ден.
2. За целите на параграф 1 „телесно увреждане“ означава временно или трайно накърняване на физическата или психическата цялост на лицето, подлежащо на установяване чрез съдебномедицински преглед, и което има отрицателно въздействие върху ежедневните дейности и върху аспектите, свързани със социалната активност в живота на пострадалото лице, независимо от евентуалното отражение върху способността му да реализира доходи.
3. Размерът на обезщетението за телесни увреждания по смисъла на параграф 1 може да бъде увеличен от съда с размер, който не може да надхвърля 1/5, определен по справедливост и с мотивирана преценка на субективното положение на пострадалото лице.
4. С декрет на президента на Републиката […] се изготвя конкретна таблица за уврежданията, накърняващи физическата или психическата цялост, между 1 и 9 пункта на инвалидност.
5. Сумите, посочени в параграф 1, се осъвременяват годишно с декрет […], пропорционално на установената от ISTAT промяна на националния индекс за потребителските цени за семействата на работниците и служителите.
6. При изчисляване на сумата по параграф 1, буква а) за процентен пункт на инвалидност 1 се прилага коефициент за умножение 1,0, за процентен пункт на инвалидност 2 се прилага коефициент за умножение 1,1, за процентен пункт на инвалидност 3 се прилага коефициент за умножение 1,2, за процентен пункт на инвалидност 4 се прилага коефициент за умножение 1,3, за процентен пункт на инвалидност 5 се прилага коефициент за умножение 1,5, за процентен пункт на инвалидност 6 се прилага коефициент за умножение 1,7, за процентен пункт на инвалидност 7 се прилага коефициент за умножение 1,9, за процентен пункт на инвалидност 8 се прилага коефициент за умножение 2,1 и за процентен пункт на инвалидност 9 се прилага коефициент за умножение 2,3“.
II – Факти, производство и преюдициален въпрос
8. Ищецът в главното производство, г‑н Enrico Petillo, е пострадал при пътнотранспортно произшествие на 21 септември 2007 г. Той е предявил иск пред Tribunale di Tivoli (Районен съд на Тиволи) за получаване на обезщетение от Unipol Assicurazioni S.p.a. (наричано по-нататък „Unipol“) за имуществени и неимуществени вреди, които смята, че е претърпял в резултат от произшествието. По-специално г‑н Petillo иска от Unipol да му изплати сумата от 14 155 EUR за неимуществени вреди, но Unipol въз основа на критериите, посочени в член 139 от Кодекса за частното застраховане, е заплатил само сумата от 2 700 EUR като обезщетение за този вид вреда.
9. Поради съмнения относно съвместимостта на член 139 от Кодекса за частното застраховане с правото на ЕС, Tribunale di Tivoli решава да спре производството и да зададе следния преюдициален въпрос:
„Разрешено ли е с оглед на Директиви 72/166/ЕИО, 84/5/ЕИО, 90/232/ЕИО и 2009/103/EО, уреждащи задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, вътрешното законодателство на държава членка да предвижда — чрез задължително изчисляване по силата на закона само на размера на вредите, настъпили в резултат на пътнотранспортни злополуки — фактическо ограничаване (от гледна точка на изчисляването) на отговорността за неимуществени вреди, които са за сметка на правните субекти (застрахователните дружества), задължени по смисъла на същите директиви да гарантират задължителната застраховка за вреди, причинени от използването на моторни превозни средства?“.
10. В настоящото производство писмени становища са представили Unipol, италианското, германското, гръцкото, испанското, латвийското и литовското правителство, както и Комисията.
11. На 29 април 2013 г. Съдът е поканил запитващата юрисдикция да направи някои разяснения относно приложното поле на член 139 от Кодекса за частното застраховане и същевременно е поканил страните, участващи в съдебно заседание, да изразят становище по отговора на запитващата юрисдикция.
12. На 23 май 2013 г. Tribunale di Tivoli отговаря на поканата на Съда. В съдебното заседание от 3 юли 2013 г. Unipol, италианското, германското, гръцкото, испанското и латвийското правителство, както и Комисията, правят устни изявления.
III – Анализ
А – Допустимост
13. Unipol и италианското правителство твърдят, че преюдициалният въпрос е недопустим, тъй като Tribunale di Tivoli не е изтъкнал никакви основания, поради които отговорът на Съда му е необходим за решаване на спора. Също така Unipol твърди, че въпросът е недопустим, тъй като според него няма никакво съмнение относно съвместимостта на член 139 от Кодекса за частното застраховане с правото на ЕС.
14. Във връзка с това бих искал да припомня, че в рамките на преюдициалното производство преюдициалните въпроси се ползват от презумпция за релевантност. Поради духа на съдебното сътрудничество, залегнал в член 267 ДФЕС, Съдът отказва да отговори на тези въпроси само в някои особени положения: когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на ЕС няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите фактически и правни елементи, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(8).
15. Не смятам, че в настоящото производство исканото тълкуване няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство. Напротив, в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция посочва основанията си да повдигне въпроса за съвместимостта на член 139 от Кодекса за частното застраховане със съответните разпоредби от правото на ЕС и защо приема за необходимо да отправи този преюдициален въпрос до Съда.
16. Освен това, що се отнася до изтъкнатия от Unipol довод, че липсва каквото и да било съмнение, е достатъчно да се посочи, че съгласно член 267 ДФЕС националните юрисдикции разполагат с възможно най-широко право да сезират Съда, ако счетат, че висящото пред тях дело повдига въпроси, налагащи тълкуване или преценка на валидността на разпоредбите на правото на Съюза, по които трябва да се произнесат. Член 267 ДФЕС предоставя на националните юрисдикции възможност, и когато е уместно, им налага задължение да отправят един или повече въпроси по реда на преюдициалното производство; възможно е също така съдът служебно да прецени, че съществото на спора изисква тълкуване или има несигурност относно валидността на правото на ЕС(9). Фактът, че една от страните по главното производство по делото, в случая Unipol, няма никакви съмнения в съвместимостта на приложимото национално право, няма значение за допустимостта на преюдициалното запитване.
Б – Въпроси по същество
17. С въпроса си запитващата юрисдикция търси напътствия относно това дали национална разпоредба като член 139 от Кодекса за частното застраховане е съвместима с Първа, Втора и Трета директива, както и с Директива 2009/103.
18. Предварително трябва да отбележа, че — както твърдят някои от страните, които са представили становища пред Съда — Директива 2009/103 не е приложима ratione temporis към фактите по главното производство. Действително произшествието, което в крайна сметка е в основата на главното производство, е настъпило през 2007 г. Както ще обясня по-нататък обаче, влизането в сила на Директива 2009/103 не е довело до никакви релевантни промени в правната рамка на ЕС, приложима в настоящия случай.
19. При това положение, преди да се разгледа подробно същността на правните въпроси, повдигнати в настоящото производство, според мен е важно те да бъдат поставени в правилния правен и фактически контекст. За тази цел най-напред накратко ще посоча причините, поради които запитващата юрисдикция изразява съмнения относно съвместимостта на член 139 от Кодекса за частното застраховане с правото на ЕС. След това ще направя преглед на релевантната практика на Съда по Първа, Втора и Трета директива.
1. Съображения на запитващата юрисдикция
20. Tribunale di Tivoli обяснява, че по силата на членове 2043 и 2059 от италианския Граждански кодекс в италианския правен ред както имуществените, така и неимуществените вреди по принцип трябва да бъдат обезщетени при наличие на извъндоговорна отговорност. Corte costituzionale и Suprema Corte di Cassazione последователно подчертават единния характер на понятието „неимуществена вреда“ като включващо „всяка вреда, произтичаща от накърняване на аспекти, които са вътрешно присъщи на личността“(10). Според запитващата юрисдикция обаче в обичайната си практика италианските съдилища обикновено приемат неимуществената вреда като обхващаща различни подвидове вреди: i) „телесно увреждане“ („danno biologico“, тоест физическо или умствено увреждане); ii) „психическо увреждане“ („danno morale“, тоест емоционално страдание, предизвикано от нараняването); и iii) „неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание“ (често наричана „danno esistenziale“, категория, обхващаща вреди, които в по-широк смисъл се изразяват в засягане способността на човека да упражнява пълноценно правата, които обичайно са му предоставени в свободното общество). Тази категоризация се използва в съчетание с други фактори, за да се определи подходящ размер на обезщетението, което трябва да се заплати на пострадалото лице. По принцип националните юрисдикции, сезирани със случай на извъндоговорна отговорност, не са обвързани с никакви законово установени критерии при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.
21. Извъндоговорната отговорност при пътнотранспортни произшествия обаче е уредена в Кодекса за частното застраховане, който е lex specialis по отношение на Гражданския кодекс. Що се отнася по-специално до неимуществените вреди в случай на пътнотранспортно произшествие, довело до незначителни физически наранявания, член 139 от Кодекса за частното застраховане посочва критериите, които националните юрисдикции трябва да спазват, когато определят размера на обезщетението за телесно увреждане, заплащано от застрахователя на гражданска отговорност.
22. Запитващата юрисдикция изразява съмнения, че член 139 от Кодекса за частното застраховане е съвместим със задължението за възстановяване на всяка щета или вреда, посочено в Първа, Втора и Трета директива. Според тази юрисдикция член 139 понастоящем поставя три важни ограничения на правомощието на националния съд да присъди подходящо обезщетение за вреди, причинени при пътнотранспортно произшествие, изразяващи се в незначителни физически наранявания. На първо място, националните юрисдикции са задължени да спазват специфични критерии, когато изчисляват обезщетението за „телесно увреждане“, за разлика от други случаи на извъндоговорна отговорност. На второ място, това обезщетение може да бъде съобразено със специфичните обстоятелства по делото само в ограничена степен(11). На трето място, член 139 от Кодекса за частното застраховане изглежда не допуска присъждането на каквото и да било обезщетение за „психическо увреждане“, претърпяно от пострадалото лице (макар че националната юрисдикция пояснява, че не всички италиански съдилища споделят това тълкуване на въпросната разпоредба).
2. Практиката на Съда
23. Разпоредбите на Първа, Втора и Трета директива, които са приложими в настоящото производство, вече са били тълкувани от Съда в редица решения.
24. Съдът е посочил в практиката си, че общите цели на Първа, Втора и Трета директива са, на първо място, да осигурят както свободното движение на превозните средства с обичайно домуване на територията на Съюза, така и на лицата, които пътуват в тях, и на второ място, да гарантира, че пострадалите от произшествие, причинено от тези превозни средства, ще се ползват от сходно третиране, независимо от това къде на територията на Европейския съюз е настъпило произшествието(12). Тези директиви обаче не целят да хармонизират режима на гражданска отговорност в държавите членки и при сегашното състояние на правото на ЕС последните са свободни да определят режима на гражданска отговорност, приложим към произшествията при използването на превозни средства(13).
25. Въз основа на това Съдът прави разграничение между задължението за покриване от застраховката „Гражданска отговорност“ на вреди, причинени от моторни превозни средства, което е определено и гарантирано от законодателството на ЕС, и обхвата на обезщетяването на пострадалите на основание на гражданската отговорност на застрахованото лице, материя, която по същество е уредена от националното право(14).
26. Относно задължението за осигуряване на покритие от застраховка „Гражданска отговорност“ Съдът е постановил, че държавите членки „са длъжни да гарантират, че гражданската отговорност, възникваща по тяхното национално право, е покрита от застраховка съобразно разпоредбите на трите горепосочени директиви“(15). По-специално член 3, параграф 1 от Първа директива, както е изменен и допълнен от Втора и Трета директива, уточнява, наред с останалото, според Съда „видовете вреди и третите пострадали лица, които тази застраховка трябва да покрива“(16).
27. По отношение на въпросите, които по принцип се уреждат от националното право в областта на гражданската отговорност, Съдът обаче е пояснил, че държавите членки „трябва да упражняват компетентността си при спазване на правото на Съюза“. В това отношение Съдът уточнява, че „разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяването при произшествия при използването на превозни средства, не могат да лишат [Първа, Втора и Трета директива] от тяхното полезно действие“(17).
28. Съдът прилага тези принципи по дела, засягащи националните разпоредби, които изключват или ограничават обезщетението, когато пострадалият от произшествието е допринесъл за настъпване на претърпяната от него щета или вреда. В Решение по дело Ambrósio Lavrador Съдът приема, че Първа, Втора и Трета директива биха били лишени от тяхното полезно действие, ако „национална правна уредба, основаваща се на общи и абстрактни критерии, откаже на пострадалото лице правото да бъде обезщетено от задължителната застраховка на автомобилистите или пък ограничи подобно право по несъразмерен начин“(18). По същия начин в Решение по дело Candolin и др. и в Решение по дело Farrell Съдът приема, че национални разпоредби, които допускат несъразмерно ограничаване или лишаване от обезщетението, което трябва да бъде предоставено на пътник чрез задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при употребата на моторни превозни средства, са несъвместими с тези директиви(19).
29. В този контекст ще се върна на въпроса, поставен от националната юрисдикция.
3. Разглеждане на поставения въпрос
30. Запитващата юрисдикция, както е обяснено по-долу, изглежда приема, че член 139 от Кодекса за частното застраховане е несъвместим с разпоредбите на Първа, Втора и Трета директива. Комисията в известна степен споделя това становище.
31. За сметка на това Unipol и всички правителства, представили писмени становища в настоящото производство, смятат, че разпоредба като член 139 от Кодекса за частното застраховане е съвместима с правото на ЕС. Според тях тази разпоредба просто урежда обхвата на обезщетяването на пострадалия от пътнотранспортно произшествие, което представлява материя, регламентирана от националното право.
32. Мисля, че за да се отговори на поставения въпрос, е необходимо да се направи правен анализ на два етапа.
33. На първо място, трябва да се разгледа дали член 139 от Кодекса за частното застраховане е съвместим със задължението за осигуряване на застрахователно покритие в съответствие с член 3, параграф 1 от Първа директива, така както е допълнена от Втора и Трета директива. Дори това да е така, би трябвало, на второ място, да се определи дали член 139 от Кодекса за частното застраховане има за последица лишаване на Първа, Втора и Трета директива от полезното им действие, като на пострадалите се отказва правото да бъдат обезщетени или пък като това право се ограничава по несъразмерен начин.
34. По-нататък ще поясня защо смятам, също както Unipol и правителствата, които са представили писмени становища в настоящото производство, че разпоредба като тази на член 139 от Кодекса за частното застраховане е съвместима с Първа, Втора и Трета директива.
а) Съвместим ли е член 139 от Кодекса за частното застраховане с член 3, параграф 1 от Първа директива?
35. Както бе посочено по-горе, според установената съдебна практика Първа, Втора и Трета директива изискват от държавите членки да гарантират, че гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства с обичайно домуване на тяхна територия е застрахована, и уточняват по-специално видовете вреди, които тази застраховка трябва да покрива.
36. В съответствие с това бих могъл да посоча два начина, по които разпоредба като тази на член 139 от Кодекса за частното застраховане може да бъде в разрез с посочения принцип. Първо, ако тя изключва от задължителната застраховка вид вреда, която съгласно посочените директиви трябва да бъде покрита. Второ, ако тя разрешава абстрактната възможност за получаване на обезщетение за този вид вреда, но в същото време ограничава тази възможност до предоставяне на обезщетение от водача (или собственика на автомобила), като по този начин изцяло или частично изключва обезщетение от страна на застрахователя.
i) Изключване на някои видове вреда от покритието на застраховката.
37. По първия въпрос считам, че неимуществената вреда трябва да бъде сред видовете вреди и увреждания, които се покриват от задължителната застраховка. Следователно дадена държава членка няма право да изключва изцяло от покритието на застраховката което и да било обезщетение за неимуществена вреда, претърпяна от пострадалите при пътнотранспортно произшествие.
38. Под „неимуществена вреда“ най-общо имам предвид щети, които не са свързани с имуществото, благосъстоянието или доходите на лицето, и които като такива не могат да бъдат оценени по обективен начин по отношение на пазарна цена или стойност(20).
39. В самото начало ще подчертая, че изглежда почти всеобщо приет принципът, че вредата, която дадено лице може да претърпи като последица от противоправно действие от страна на друго лице и която трябва да бъде обезщетена, може по принцип да включва и вреда, която надхвърля обикновената имуществена загуба.
40. Доколкото ми е известно, този принцип съществува в повечето правни системи на държавите членки, въпреки значителното разнообразие от използвани термини за неговото назоваване, точния обхват на приложното му поле, условията, които трябва да бъдат изпълнени, както и размера на дължимото обезщетение(21). Освен това според постоянната съдебна практика в правния ред на ЕС вреда, която трябва да бъде обезщетена от Европейския съюз в случай на извъндоговорна отговорност, включва неимуществени вреди(22). В международното публично право също така по принцип се приема много широко разбиране за вреда или увреждане, които при противоправно поведение подлежат на обезщетяване, включващо неимуществени вреди(23).
41. Все пак произходът на този принцип трябва да се търси в някои от най-старите познати правни текстове, най-малкото що се отнася до обезщетението за телесни увреждания. Например добре известният Кодекс на Хамурапи (наричан по-нататък „Кодекса“), вавилонският законник от 1772 г. пр.н.е., съдържа подробни разпоредби относно обезщетението за телесни увреждания. Тези разпоредби целят да накажат лицето, отговорно за причиненото увреждане, като в същото време предвиждат обезщетение за пострадалия или неговото семейство(24). Законите на Древния Рим се основават на подобни принципи. Така Дванадесетте таблици, датиращи от периода 451—449 г. пр.н.е., регламентират различни видове обезщетения за телесни повреди, които трябва да се заплатят на пострадалите за причинените им увреждания. По-късно Lex Aquilia de Damno от 286 г. пр.н.е. още повече усъвършенства тези принципи. Важно е да се отбележи, че предявяването на иск от пострадалия срещу отговорното за увреждането лице се е основавало на чувството за нанесено оскърбление, а не на икономическа загуба, и следователно присъденото обезщетение е могло да се дължи не само за парични разноски, но и за душевна или телесна болка и страдание(25).
42. За нашите цели не е необходимо да навлизаме повече в историческия произход на съвременните граждански закони, регламентиращи отговорността. Това което искам да подчертая е, че още от началото на нашата цивилизация е съществувала идеята, че гражданските деликти могат да породят вреда, която трябва да бъде обезщетена и която надхвърля обикновената парична или имуществена загуба. Това е особено вярно, ако вредата е свързана с физическо и психическо страдание.
43. Принципът за обезщетяване на неимуществената вреда се е променял с времето и днес е широко приет и с голямо значение. Идеята, че лице, пострадало от незаконосъобразното поведение на друго лице, има право да бъде обезщетено за всички претърпени вреди, независимо от това дали увредените интереси са с имуществено или неимуществено измерение и дали е възможно да се определи обективната им икономическа стойност, е ясно установена в съвременното общество.
44. Съществуващата практика на Европейският съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) е показателна в този смисъл. ЕСПЧ обикновено присъжда обезщетение както за „имуществени“, така и за „неимуществени“ вреди, претърпени от жалбоподателите вследствие от нарушаването на основните им права, по-специално на основание член 41 от Европейската конвенция за правата на човека(26), като неимуществените вреди често могат да бъдат по-значителни от имуществените вреди(27).
45. Следователно би било доста странно, ако Първа, Втора и Трета директива предвиждат обстоятелства, при които държавите членки са свободни да изключат от застрахователното покритие определен вид вреда, за която се признава, че заслужава защита на практика във всички действащи правни системи, както на национално, така и на наднационално ниво, а и по силата на общите принципи на международното право.
46. Така че използваните термини в тази актове според мен са достатъчно широки, за да включват и неимуществените вреди. Съгласно член 3, параграф 2 от Първа директива държавите членки предприемат всички необходими мерки, с които да гарантират, че застрахователният договор покрива също така „всички причинени вреди“(28). По същия начин, член 1 от Втора директива предвижда, че застраховката, посочена в член 3, параграф 2 от Първа директива, „покрива задължително както имуществени щети, така и лични наранявания“. Подобна терминология се използва и в член 1а от Трета директива.
47. Според мен прилагателното „any“, което определя съществителните „loss or injury“ в член 3, параграф 2 от Първа директива, в английската езикова версия, означава, че тези понятия трябва да бъдат тълкувани широко. Дори и прилагателното „any“ да не е възпроизведено в другите езикови версии на същата разпоредба, те въпреки това изглежда се изразяват по по-общ начин.
48. Освен това терминът „лични наранявания“ в член 1 от Втора директива и в член 1а от Трета директива неизбежно се отнася както до физическата, така и до психическата неприкосновеност на пострадалите(29). Всяко накърняване на неприкосновеността трябва да бъде обезщетено, независимо от всяка отрицателна икономическа последица, която пострадалите могат да претърпят вследствие на произшествието. Както генералният адвокат Jääskinen посочва в заключението си по делото Haasová и Drozdovs, сравнението на различните езикови версии на тези разпоредби, както и подготвителните работи по Втора директива в частност, изглежда придават още по-голямо значение на това тълкуване(30).
49. В този контекст бих искал да подчертая и че когато е приканен да тълкува равностойни понятия, споменати в други законодателни актове на ЕС или в международни конвенции, по които Европейският съюз е страна, Съдът последователно е давал тълкуване на тези понятия, което включва и неимуществените вреди(31).
50. В Решение по дело Leitner Съдът тълкува понятието „вреда“ в член 5 от Директива 90/314/ЕИО на Съвета от 13 юни 1990 година относно пакетните туристически пътувания, пакетните туристически ваканции и пакетните туристически обиколки(32) като обхващаща неимуществени вреди. Съдът се основава на буквален прочит на тази разпоредба, както и на телеологично тълкуване на директивата(33). В дело Walz(34) запитващата юрисдикция иска да се установи дали понятието „вреда“, в основата на член 22, алинея 2 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз („Конвенцията от Монреал“(35)), който определя лимита на отговорност на въздушния превозвач за вредите, настъпили по-специално вследствие на загуба на багаж, трябва да се тълкува в смисъл, че включва както имуществени, така и неимуществени вреди. Съдът разглежда понятието за вреда съгласно правилата на общото международно право и отговаря положително на този въпрос(36). В Решение по дело Sousa Rodríguez и др.(37) Съдът стига до същия извод, когато тълкува понятието „допълнително обезщетяване“ съгласно член 12 от Регламент (ЕО) № 261/2004(38) (наричан по-нататък „регламент за правата на пътниците във въздушния транспорт“). Съдът приема, че понятието „допълнително обезщетяване“ трябва да се тълкува така, че да позволява на националния съд да присъди обезщетение за вредата, включително неимуществена вреда(39).
51. Вярно е, че в Решение по дело Veedfald(40) Съдът приема, че задължението на производителя да обезщети пострадалите за вреди, причинени от дефект на стока, съгласно член 1 от Директива 85/374/ЕИО на Съвета от 25 юли 1985 г. за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно отговорността за вреди, причинени от дефект на стока(41), не обхваща неимуществените вреди, „чието обезщетяване се урежда единствено от националното право“(42). За разлика от горепосочените дела и от разглежданите правни актове обаче, Директива 85/374 съдържа изрично правило относно неимуществените вреди. Наистина, като определя понятието „вреда“ за целите на тази директива, член 9 от нея гласи: „[н]астоящият член се прилага в съответствие с националните разпоредби относно неимуществените вреди“.
52. Поради това считам, че както текстът на Първа, Втора и Трета директива, така и предходната практика на Съда са в подкрепа на широко тълкуване на понятието „вреда“. Освен това има три допълнителни съображения, които според мен подкрепят допълнително този извод.
53. На първо място, съгласно пето съображение от преамбюла на Втора директива и четвърто съображение от преамбюла на Трета директива една от целите на Първа, Втора и Трета директива е да гарантират, че пострадалите от злополуки с моторни превозни средства, получават „адекватно обезщетение“ и „съпоставимо третиране“, независимо от това къде в Европейския съюз е настъпило произшествието(43). Ако беше позволено държавите членки да изключват от застрахователното покритие такъв важен вид вреди, то третирането на пострадалите при пътнотранспортни произшествия на територията на Европейския съюз трудно би могло да бъде определено като „съпоставимо“, а обезщетението не винаги би било „адекватно“. Видът и размерът на обезщетението могат значително да се различават в зависимост от мястото на пътнотранспортното произшествие.
54. На второ място, доколкото намерението на законодателя на ЕС е да защити пострадалите от пътнотранспортни произшествия като особено уязвима категория лица(44), тази цел не би могла да бъде постигната в необходимата степен, ако бъде позволено на някои застрахователи да ограничат обхвата на предлаганото от тях покритие само до имуществени вреди.
55. На трето място, тази разлика в третирането между застрахователите може да има отрицателни последици върху правилното функциониране на вътрешния пазар. Наистина исканията за обезщетяване на неимуществени вреди често се предявяват в производства, свързани с пътнотранспортни произшествия, и понякога могат да се отнасят до значителни суми. Наличието на съществени различия между застрахователите, действащи в различни части на вътрешния пазар на ЕС, по отношение на гражданската отговорност, която те биха могли да носят, може да предизвика нарушаване на конкуренцията на застрахователния пазар(45).
ii) Ограничаване на солидарната отговорност на застрахователя
56. Що се отнася до второто възможно нарушение, споменато в точка 36 по-горе, бих отбелязал, че от съдебната практика съвсем ясно следва, че държава членка не може да ограничи или изключи отговорността на застрахователите за вреди до степен, при която това обезщетение за вреди трябва (изцяло или частично) да се претендира пряко от водача или собственика на автомобила.
57. Това наистина би довело до ограничаване на застрахователното покритие, което би било явно незачитане на принципа, че задължителната застраховка трябва да дава възможност на пострадалите от произшествия, предизвикани от превозни средства, да бъдат обезщетявани за всички претърпени от тях вреди до сумите, определени в Първа, Втора и Трета директива(46). Както генералният адвокат Mengozzi заявява, като се позовава на Директива 2009/103, тази директива „се основава на идеята, че по принцип застрахователят винаги трябва да обезщети пострадалите, освен ако не се прилага някое от изрично предвидените в директивата изключения“(47). Приемам, че това становище е приложимо и по отношение на Първа, Втора и Трета директива. Бих добавил, че тези директиви се основават и на идеята, че застрахователят трябва по принцип да обезщети пострадалите изцяло, в рамките и при условията, предвидени в Първа, Втора и Трета директива.
58. Всъщност поради тази причина Съдът на ЕАСТ приема по дело Nguyen, че разпоредби на норвежкото право, ограничаващи обхвата на обезщетението по такъв начин, че пострадалите могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди само от водача, и изключващи такова обезщетение от задължителното застрахователно покритие, са несъвместими с Първа, Втора и Трета директива(48).
iii) Разглежданият случай
59. При това положение според мен изглежда, че член 139 от Кодекса за частното застраховане не нарушава задължението за предоставяне на застрахователно покритие в съответствие с член 3, параграф 1 от Първа директива, по един от описаните по-горе начини.
60. От една страна, е очевидно, че член 139 от Кодекса за частното застраховане не изключва изцяло обезщетението за неимуществени вреди, причинени от пътнотранспортни произшествия. Параграф 2 от посочената разпоредба всъщност гласи, че уреденият вид вреда се отнася до „нараняване, което накърнява физическата или психическата цялост […], което има отрицателно въздействие върху ежедневните дейности и върху аспектите, свързани със социалната активност в живота на пострадалото лице, независимо от евентуалното отражение върху способността му да реализира доходи“.
61. От друга страна, запитващата юрисдикция посочва, че пострадалата страна не може да търси допълнително обезщетение пряко от титуляря на полицата въз основа на други национални правни разпоредби. Това означава, че застрахователното покритие отразява съответните задължения по отношение на гражданската отговорност. Както потвърди италианското правителство в съдебно заседание, целта на член 139 от Кодекса за частното застраховане е просто да определи в цифрово изражение обезщетението, което трябва да се присъди на пострадалите за неимуществени вреди, а не да ограничи отговорността на застрахователите по отношение на пострадалите от пътнотранспортни произшествия, като прехвърли част от тази отговорност към застрахованите лица(49).
62. Въз основа на горепосоченото приемам, че разпоредба като член 139 от Кодекса за частното застраховане не е несъвместима със задължението за осигуряване на застрахователно покритие, в съответствие с член 3, параграф 1 от Първа директива, допълнена от Втора и Трета директива.
б) Член 139 от Кодекса за частното застраховане лишава ли Втора и Трета директива от тяхното полезно действие?
i) Общи бележки
63. На следващия етап от правния ми анализ по това дело се разглежда въпросът дали разпоредба като член 139 от Кодекса за частното застраховане има за последица да лиши Първа, Втора и Трета директива от тяхното полезно действие, като отказва на пострадалите правото да бъдат обезщетени или като ограничава това право по несъразмерен начин.
64. Наистина, както бе споменато по-горе, общите правила и принципи, регламентиращи гражданската отговорност на застрахователите, както и обхватът на обезщетението, платимо от тези дружества на пострадалите, са въпроси, уредени от националното право(50). Освен това според мен е очевидно, че държавите членки трябва да разполагат със значителна свобода на действие в тази област на правото.
65. Трябва да се има предвид, че въпреки определени общи характеристики, някои аспекти на деликтното право са уредени по начин, който значително се различава в отделните държави членки. Всъщност приложимите национални правила могат да се основават на поредица от материалноправни и процесуалноправни принципи, които се различават, особено в зависимост от правната традиция на всяка държава. В този контекст едва ли е необходимо да се привлича вниманието върху факта, че правилата, свързани с гражданските деликти заемат доста централно място в системата на частното право на държавите членки. Законодателят на ЕС изрично е заявил, че държавите членки регламентират тази материя и съзнателно е избрал да не извършва хармонизация. Съдът от своя страна също би следвало внимателно да прецени последиците за тези системи като цяло, когато постановява решения, засягащи тази сфера.
66. Следователно само когато задължението за предоставяне на застрахователно покритие „Гражданска отговорност“ за вреди, причинени от моторни превозни средства, както е определено и гарантирано в Първа, Втора и Трета директива, е осигурено на теоретично равнище, но не и на практика, релевантните национални разпоредби трябва да се считат за несъвместими с правото на ЕС. С други думи, правото на ЕС не допуска прилагането на национални разпоредби за гражданска отговорност при пътнотранспортни произшествия само доколкото тези разпоредби застрашават ефективността на системата, установена от посочените директиви.
ii) Разглежданият случай
67. Повдигнатите от запитващата юрисдикция въпроси по отношение на член 139 от Кодекса за частното застраховане са основно три: първо, има ли право държава членка да въведе законово установени критерии, които са задължителни за националните юрисдикции при определяне на обхвата на вреда, причинена при пътнотранспортно произшествие? Второ, водят ли критериите по член 139 от Кодекса за частното застраховане до несъразмерно ограничаване на обезщетението, което се дължи на пострадалите? Трето, може ли от факта, че както се твърди, „психическо увреждане“ не може да бъде взето предвид от националната юрисдикция, да произтича несъразмерно ограничаване на това обезщетение?
68. По първия повдигнат правен въпрос според мен фактът, че държава членка като Италия решава да приеме законодателство, въвеждащо задължителни критерии при определяне на неимуществените вреди, причинени от пътнотранспортни произшествия, не представлява сам по себе си нарушение на разпоредба от правото на ЕС.
69. Безспорно италианският законодател е могъл да вземе различно политическо решение, като остави размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да бъде определен от националните юрисдикции въз основа на предоставените от страните доказателства и/или по справедливост. Такава е била, доколкото разбирам, приложимата в Италия система преди влизането в сила на Кодекса за частното застраховане, която изглежда се счита за по-подходяща от запитващата юрисдикция.
70. Всяко от тези две законодателни решения обаче според мен е еднакво легитимно от гледна точка на правото на ЕС. Несъмнено Първа, Втора и Трета директива нито налагат една от тези системи, нито изразяват предпочитание към някоя от тях. Освен това всяка от тези системи има определени предимства.
71. Основното предимство при предоставянето изцяло на националните юрисдикции да определят обхвата на вредите се изразява във факта, че те могат да вземат предвид всички обстоятелства и особености на делото. По този начин има вероятност присъденото обезщетение да отразява това, което в определен момент и на определено място се признава за подходящо, от гледна точка на парична стойност, спрямо претърпяната от пострадалия вреда.
72. От друга страна, въвеждането на законово установени критерии, задължителни за националните юрисдикции, предоставя други предимства въпреки факта, че това неизбежно ограничава възможността им за преценка, като навлиза в правомощието им да определят размера на обезщетението, което считат за справедливо при обстоятелствата по всяко дело. Това може да направи например равнищата на обезщетяване по-предвидими, като по този начин увеличи правната сигурност и ограничи необходимостта да се прибягва до съдебно разглеждане на спорове. Освен това може да позволи на застрахователните предприятия да извършат с времето по-точна оценка на финансовите си рискове. Подобно ограничаване на потенциалните рискове би могло да има благоприятно отражение върху равнището на заплащаните от собствениците на автомобили застрахователни премии.
73. В това отношение съм съгласен с Unipol и италианското правителство, които подчертават наличието на неизбежна и пряка взаимовръзка между равнището на обезщетението, присъдено за вреди, претърпени в резултат на пътнотранспортни произшествия, и равнището на застрахователните премии, които застрахователните предприятия обикновено начисляват. Следователно дадена държава членка може легитимно да вземе политическо решение да определи и според случая, да ограничи ex ante паричната стойност на обезщетението за неимуществени вреди, така че да позволи на застрахователните предприятия да намалят застрахователните премии в полза на собствениците на автомобили като цяло.
74. Мисля, че не Съдът е този, който трябва да преразглежда политическите решения на държавите членки в тази област. Съдът може само да подпомага националните юрисдикции, така че те да могат да преценят дали in concreto критериите, посочени в разпоредби като тази на член 139 от Кодекса за частното застраховане, водят до несъразмерно ограничаване на обезщетението, дължимо на пострадалите.
75. Това налага разглеждането на втория проблем, повдигнат от запитващата юрисдикция.
76. Тук следва да призная, че не е лесна задача установяването на общо правило или принцип, за да се провери дали конкретно равнище на присъдено обезщетение е пропорционално на претърпяната вреда, когато целта е да се обезщети определен вид вреда, която, както посочих по-горе, не може да бъде обективно определена спрямо някакъв пазарен критерий или икономически заместител.
77. Единственият принцип, които може да бъде открит в текстовете на Първа, Втора и Трета директива, е принципът на „адекватност“ на обезщетението. Пето съображение от преамбюла на Втора директива гласи, че „сумите, за които е задължителна застраховката, трябва при всяко събитие да гарантират на пострадалите адекватно обезщетение, независимо от това в коя държава членка се е случило произшествието“.
78. Струва ми се обаче, че това, което се може да се приеме за адекватно или подходящо в една държава членка, може да не бъде непременно такова в друга държава членка. Това е особено вярно за видовете вреда, свързани с интереси от личен характер за физическото лице и които не могат да бъдат цифрово изразени като имуществена загуба.
79. Според мен дали обезщетението е адекватно в конкретен случай може да се определи само като се вземе предвид специфичната стойност, придадена в националния правов ред на нарушените интереси на лицето. Поради това е доста трудно за Съда да оцени адекватността на обезщетението, дължимо за неимуществена вреда според правната система на дадена държава членка.
80. Това важи в още по-голяма степен, когато, както в настоящия случай, претърпяната от пострадалия вреда произтича от незначителни физически наранявания. В това отношение бих искал още веднъж да подчертая, че член 139 от Кодекса за частното застраховане урежда единствено размера на обезщетението, което трябва да се заплати за неимуществени вреди, причинени от пътнотранспортни произшествия, които са предизвикали незначителни физически наранявания. При пътнотранспортни произшествия, причиняващи по-значителни физически наранявания, се прилагат други правни разпоредби.
81. При тези обстоятелства не намирам нищо в преписката по делото, което да навежда на мисълта, че обезщетението, дължимо въз основа на критериите, посочени в член 139 от Кодекса за частното застраховане, е неадекватно. Посочените в него суми със сигурност не са нито незначителни, нито минимални. Обезщетението, което според запитващата юрисдикция Unipol вече е заплатило на г‑н Petillo съгласно това правило, според мен не изглежда незначително за описания в акта за преюдициално запитване вид вреда.
82. Запитващата юрисдикция не е съгласна, че тези критерии са различни от критериите, установени от съдебната практика на италианските съдилища по дела за извъндоговорна отговорност, която не се отнася до пътнотранспортни произшествия. Това обаче е само въпрос, който трябва да бъде разгледан съгласно националното право в светлината например на принципа на равенство.
83. Извъндоговорната отговорност може да възникне при особено много и разнообразни обстоятелства. В Първа, Втора и Трета директива няма разпоредба, която по принцип да възпрепятства националните законодатели да установяват специфични системи за извъндоговорна отговорност, които да бъдат адаптирани към специфичните особености на пътнотранспортните произшествия.
84. Поради посочените по-горе причини не смятам, че прилагането на критериите, установени в член 139 от Кодекса за частното застраховане, води до несъразмерно ограничаване на обезщетението, което се дължи на пострадалите при произшествия с моторни превозни средства.
85. Накрая, по отношение на третия правен въпрос, повдигнат от запитващата юрисдикция, свързан с твърдяно несъответствие при обезщетяване на „психическо увреждане“, мисля че и този въпрос е ирелевантен в контекста на настоящия анализ.
86. Както става ясно от обясненията, предоставени от запитващата юрисдикция, които бяха потвърдени в съдебното заседание от италианското правителство и от Unipol, изглежда сред италианските съдилища има определено несъгласие относно точния смисъл на член 139 от Кодекса за частното застраховане. Някои национални съдилища считат, че „психическо увреждане“ (понятие, което е общо взето подобно на познатото като „болки и страдания“ в някои правни системи) не се покрива от обезщетението, определено в съответствие с член 139 от Кодекса за частното застраховане. От това следва, че може да бъде присъдено допълнително обезщетение, когато пострадалите надлежно докажат наличието на допълнителна вреда. От друга страна, според друго течение в съдебната практика, обезщетяването на „психическо увреждане“ вече е взето предвид в обезщетението, предвидено в член 139 от Кодекса за частното застраховане, тъй като текстът на тази разпоредба се отнася до „нараняване, което накърнява физическата или психическата цялост […], което има отрицателно въздействие върху ежедневните дейности и върху аспектите, свързани със социалната активност в живота на пострадалото лице“.
87. В това отношение бих искал само да отбележа, че независимо от това какво е правилното тълкуване на националната разпоредба (въпрос, които трябва да се реши от италианските съдилища), релевантното италианско законодателство предвижда обезщетяване на наранявания, които накърняват физическата или психическата цялост, претърпени от лица, пострадали от пътнотранспортни произшествия, независимо от това как тези наранявания могат да засегнат способността на съответното лице да реализира доход.
88. Следователно единственият действителен въпрос според мен е дали това обезщетение може да се приеме за „адекватно“. В това отношение няма значение как се квалифицира по националното право вредата, която трябва да бъде обезщетена. Както бе посочено по-горе, не виждам никакъв признак, че член 139 от Кодекса за частното застраховане определя критерии, водещи до неадекватност на обезщетението за неимуществени вреди.
89. Поради това стигам до заключението, че разпоредба като тази на член 139 от Кодекса за частното застраховане няма за последица лишаване на Първа, Втора и Трета директива от тяхното полезно действие, като отказва на пострадалите правото да бъдат обезщетени или като ограничава това право по несъразмерен начин.
В – Съображения rationae temporis
90. Накрая, бих искал да добавя, че според мен отговорът, които трябва да се даде на запитващата юрисдикция, не би бил различен, ако Директива 2009/103 се прилагаше в разглеждания случай.
91. Тази директива просто кодифицира Първа, Втора и Трета директива с оглед постигане на яснота и рационалност(51). Освен това разпоредбите на Първа, Втора и Трета директива, които са релевантни за настоящото производство, не са били съществено изменени.
92. По-специално член 1 от Директива 2009/103 дава определение за „увредено лице“, което е идентично на това по член 1 от Първа директива. Освен това член 3 от Директива 2009/103 гласи, че както имуществени вреди, така и телесни увреждания трябва да бъдат покрити от задължителна застраховка, което вече е упоменато в член 1а от Трета директива. На последно място, съображение 3 от преамбюла на Директива 2009/103 и член 3 от нея потвърждават, че „покритите вреди и условията на застраховката“ продължават да бъдат област, в която по принцип са компетентни държавите членки.
IV – Заключение
93. Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос, поставен от Tribunale di Tivoli (Италия), както следва:
Член 3 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, член 1, параграф 1 от Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства (МПС), и член 1а от Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национални разпоредби като член 139 от Законодателен декрет № 209 от 7 септември 2005 г. за създаване на Кодекс за частното застраховане, които определят критерии за изчисляване на обезщетението, дължимо от застрахователя за неимуществени вреди, претърпени от пострадалите при произшествия с моторни превозни средства.