Дело C‑221/11

Leyla Ecem Demirkan

срещу

Bundesrepublik Deutschland

(Преюдициално запитване, отправено от Oberverwaltungsgericht Berlin-Brandenburg)

„Споразумение за асоцииране ЕИО — Турция — Допълнителен протокол — Член 41, параграф 1 — Клауза „standstill“ — Задължение за притежаване на виза за приемане на територията на държава членка — Свободно предоставяне на услуги — Право на турски гражданин да влезе в дадена държава членка с цел посещение на член на своето семейство и потенциално ползване на предоставяни услуги“

Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 24 септември 2013 г.

1.        Свободно движение на хора — Свободно предоставяне на услуги — Обхват — Пасивно право на предоставяне на услуги — Включване

(член 56 ДФЕС)

2.        Международни споразумения — Споразумение за асоцииране ЕИО—Турция — Свободно движение на хора — Свобода на установяване — Правило „standstill“ по член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол — Непосредствено действие

(член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол към Споразумението за асоцииране ЕИО—Турция)

3.        Международни споразумения — Споразумение за асоцииране ЕИО—Турция — Свободно движение на хора– Свобода на установяване — Свободно предоставяне на услуги — Правило „standstill“ по член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол — Обхват — Право на влизане в дадена държава членка с цел ползване на предоставяни услуги (пасивно право на предоставяне на услуги) — Изключване

(член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол към Споразумението за асоцииране ЕИО—Турция)

1.        Правото на свободно предоставяне на услуги, гарантирано с член 56 ДФЕС на гражданите на държавите членки, а следователно и на гражданите на Европейския съюз, включва пасивното право на свободно предоставяне на услуги, а именно свободата на получателите на услуги да отидат в друга държава членка, за да ползват там определена услуга, без да бъдат възпрепятствани от каквито и да са ограничения. Така туристите, лицата, които получават медицински грижи, и лицата, които извършват учебни или работни пътувания, следва да се разглеждат като получатели на услуги.

(вж. точки 35 и 36)

2.        Вж. текста на решението.

(вж. точки 38 и 40)

3.        Понятието „свобода на предоставяне на услуги“, използвано в член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол, подписан на 23 ноември 1970 г. в Брюксел и сключен, одобрен и потвърден от името на Общността с Регламент № 2760/72, следва да се тълкува в смисъл, че то не обхваща свободата на турските граждани, получатели на услуги, да отидат в друга държава членка, за да се ползват в нея от предоставянето на определена услуга.

Във връзка с това между Споразумението за асоцииране и неговия допълнителен протокол, от една страна, и Договора, от друга страна, съществуват различия, дължащи се по-специално на съществуващата връзка между свободното предоставяне на услуги и свободното движение на хора на територията на Съюза. По-конкретно целта на член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол, както и контекстът, в който се вписва тази разпоредба, разкриват базисни различия с целта и контекста на член 56 ДФЕС, а именно по отношение на приложимостта на тези разпоредби към получателите на услуги.

На първо място, с асоциирането EИО—Турция се преследват изключително икономически цели, които по същество следва да благоприятстват икономическото развитие на Турция. Споразумението за асоцииране обаче няма за предмет развитието на икономическите свободи, позволяващо на общо основание свободното движение на хора, което да е съпоставимо със свободното движение на хора, приложимо на основание на член 21 ДФЕС за гражданите на Съюза. В действителност по никакъв начин не се предвижда установяването на общ принцип на свободното движение на хора между Турция и Съюза — нито в това споразумение, нито в неговия допълнителен протокол, а още по-малко в Решение № 1/80 на Съвета по асоцииране от 19 септември 1980 година относно развитието на асоциирането, което се отнася единствено до свободното движение на работниците. Освен това Споразумението за асоцииране гарантира възможността за ползване на определени права единствено на територията на приемащата държава членка. Следователно условията за влизане и за пребиваване на турските граждани на територията на държавите членки могат да бъдат засегнати от клаузата „standstill“ единствено ако тя се прилага във връзка с упражняването на икономическа дейност.

На второ място, клауза „standstill“ като предвидената в член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол сама по себе си не поражда права. Следователно става въпрос за разпоредба, която забранява въвеждането на всякакви нови ограничителни мерки след определена дата.

(вж. точки 49, 50, 53, 55, 58 и 62 и диспозитива)