РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (четвърти състав)
20 март 2013 година(*)
„Държавни помощи — Помощ, предоставена от България под формата на несъбиране на вземания — Решение, с което тази помощ се обявява за несъвместима с вътрешния пазар и се разпорежда възстановяването ѝ — Нова помощ — Нарушение на конкуренцията — Задължение за мотивиране“
По дело T‑489/11
„Русе индъстри“ АД, установено в Русе (България), за което се явяват адв. Ал. Ангелов и адв. Св. Панов,
жалбоподател,
срещу
Европейска комисия, за която се явяват г‑н C. Urraca Caviedes и г‑н Д. Стефанов, в качеството на представители,
ответник,
с предмет искане за частична отмяна на Решение 2012/706/ЕС на Комисията от 13 юли 2011 година относно държавна помощ SA.28903 (C 12/10) (ex N 389/09), приведена в действие от България в полза на „Русе индъстри“ (ОВ L 320, 2012 г., стр. 27),
ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав),
състоящ се от: г‑жа I. Pelikánová (докладчик), председател, г‑жа K. Jürimäe и г‑н M. van der Woude, съдии,
секретар: г‑жа T. Weiler, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 5 декември 2012 г.,
постанови настоящото
Решение
Обстоятелства, предхождащи спора
1 Жалбоподателят, „Русе индъстри“ АД, е дружество създадено през 1991 г., което се занимава с производство и ремонт на метални структури, кранове, кораби и корабно оборудване. На 27 април 1999 г. 80 % от акциите му са придобити от дружеството Rousse Beteiligungsgesellschaft mbH.
2 През 1996 г. и 1997 г. жалбоподателят сключва с Държавен фонд за реконструкция и развитие (наричан по-нататък „ДФРР“) споразумения за заеми за обща първоначална сума от 8 450 000 USD.
3 На 8 април 1999 г. в рамките на приватизацията на жалбоподателя е сключено споразумение между Rousse Beteiligungsgesellschaft и българското Министерство на финансите, което е поело вземанията на ДФРР (наричано по-нататък „споразумението от 1999 г.“). От една страна, това споразумение предвижда, че дългът на жалбоподателя в размер на 8 000 000 USD заедно с лихвите се превалутира в евро към датата на прехвърлянето на собствеността върху акциите в полза на Rousse Beteiligungsgesellschaft. От друга страна, споразумението от 1999 г. предвижда, че при приключването на процеса на приватизация ще бъде сключено споразумение между посоченото Министерство на финансите и дружеството жалбоподател, а именно договор за новация на задълженията на последното, по силата на който изплащането на дълга ще започне на 1 декември 2000 г. и той ще бъде погасен на 30 юни 2006 г.
4 На 21 май 2001 г. българското Министерство на финансите и жалбоподателят сключват споразумение, съгласно което пълното изплащане на дълга към държавата заедно с лихвите се отлага до 30 септември 2015 г. (наричано по-нататък „разсрочването от 2001 г.“).
5 Съгласно разсрочването от 2001 г. дългът се състои от главница в размер на 7 970 000 EUR и лихви, натрупани към 1 април 1999 г., в размер на два милиона евро. С разсрочването се предвижда по главницата да се начислява годишна лихва от 1 %, а при забава на плащанията по уговорения погасителен план да се начислява наказателна лихва от 3 %.
6 От приложения към разсрочването от 2001 г. погасителен план е видно, че плащанията по лихвите, включително просрочените лихви, натрупани след 31 март 1999 г., трябва да се възобновят по шестмесечна схема от 31 март 2001 г., а що се отнася до главницата, на длъжника е предоставен гратисен период до 31 март 2006 г. За тази цел са предвидени 28 шестмесечни вноски, от които първите 8 се отнасят само до текущите и просрочени лихви след 31 март 1999 г., следващите 18, дължими от 31 март 2006 г., обхващат изплащането на главницата и текущите лихви, а последните 2, изискуеми на 31 март и 30 септември 2015 г., представляват просрочените лихви до 31 март 1999 г.
7 След изтичането на гратисния период на 31 март 2006 г. обаче жалбоподателят не е изплащал вноските, дължими по силата на разсрочването от 2001 г., като единственото плащане, извършено до 3 декември 2010 г., е за сумата от 245 000 EUR, внесена през юли 2008 г.
8 През юли 2008 г. жалбоподателят предлага да плати 1 милион евро просрочени плащания на два равни транша — през октомври 2008 г. и през февруари 2009 г. При все това, въпреки предоставеното на два пъти от българските власти продължаване на сроковете и въпреки изпратените през февруари 2009 г., април 2010 г. и юни 2010 г. три напомнителни, плащанията не са извършени.
9 С писмо от 4 юни 2009 г. жалбоподателят отново иска от българските власти да разсрочат задължението му до 2019 г. с гратисен период до 2012 г. След това искане Република България изпраща на 30 юни 2009 г. уведомление до Комисията за планираното разсрочване на изчисленото в размер на 9 850 000 EUR задължение като помощ за преструктуриране.
10 На 14 април 2010 г. Комисията образува официална процедура по разследване по реда на член 108, параграф 2 ДФЕС по отношение на помощта, за която е направено уведомление на 30 юни 2009 г., и по отношение на непогасяването от жалбоподателя на просрочените плащания в съответствие с разсрочването от 2001 г.
11 През юли 2010 г. жалбоподателят поема задължението пред българските власти да изплати всички просрочени и неизплатени суми на два равни транша — през юли и август 2010 г. Въпреки това не успява да изпълни това задължение.
12 На 3 ноември 2010 г. българските власти отправят официално искане за плащане на въпросните суми. Към тази дата жалбоподателят е изплатил общо един милион евро, дължими в съответствие с разсрочването от 2001 г., от които 245 000 EUR главница, 705 000 EUR лихви и 50 000 EUR наказателни лихви. Последното плащане е направено от жалбоподателя на 11 юли 2008 г. Сумата на просрочените плащания е възлизала на 3 700 000 EUR, от които 3 400 000 EUR главница, 151 000 EUR лихви и 140 000 EUR наказателни лихви.
13 На 11 ноември 2010 г., поради неплащане след отправената покана за изпълнение, българските власти образуват производство по несъстоятелност по отношение на жалбоподателя.
14 На 23 ноември 2010 г. българските власти оттеглят уведомлението си относно планираното разсрочване на дълга на жалбоподателя.
15 На 22 март 2011 г. българската Национална агенция за приходите оттегля молбата за образуване на производство по несъстоятелност по отношение на жалбоподателя.
16 На 13 юли 2011 г. Комисията приема Решение 2012/706/ЕС относно държавна помощ SA.28903 (C 12/10) (ex N 389/09), приведена в действие от България в полза на „Русе индъстри“ (OВ L 320, 2012 г., стр. 27, наричано по-нататък „обжалваното решение“). Съгласно член 2 от това решение въздържането на българската държава от ефикасно изискване на плащането на дължимите ѝ суми, считано от 1 януари 2007 г., представлява неправомерна държавна помощ, която е несъвместима с вътрешния пазар. Съгласно член 3 от същото решение Република България трябва незабавно и ефективно да си възстанови помощта, като приложи към дължимите суми лихви в съответствие с глава V от Регламент (ЕО) № 794/2004 на Комисията от 21 април 2004 година за прилагането от Регламент (ЕО) № 659/1999 на Съвета относно определянето на подробни правила за прилагането на член 93 [ЕО] (ОВ L 140, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 2, стр. 42).
17 С писмо от 2 септември 2011 г. българската Национална агенция за приходите уведомява Комисията, че между 3 декември 2010 г. и 10 юли 2011 г. жалбоподателят е извършил различни плащания общо в размер на 4 200 000 EUR и по този начин е погасил изцяло дължимите съгласно разсрочването от 2001 г. просрочени суми. В същото писмо тя иска уточнения дали следва да се изискат предвидените в член 3 от обжалваното решение допълнителни лихви, като се има предвид, че просрочените суми са били платени преди самото приемане на обжалваното решение.
Производство и искания на страните
18 На 20 септември 2011 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.
19 С отделна молба, постъпила същия ден в секретариата на Общия съд, жалбоподателят прави искане за спиране на изпълнението на обжалваното решение. Това искане е отхвърлено с Определение на председателя на Общия съд от 14 октомври 2011 г. по дело Русе индъстри/Комисия (T‑489/11 R, непубликувано в Сборника) и Общият съд не се е произнесъл по съдебните разноски.
20 Въз основа на доклад на съдията докладчик Общият съд (четвърти състав) решава да открие устната фаза на производството и в рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 64 от неговия процедурен правилник, поставя на страните писмени въпроси. Страните отговарят на тези въпроси в определения срок.
21 Устните състезания и отговорите на страните на въпросите, поставени устно от Общия съд, са изслушани в съдебното заседание от 5 декември 2012 г.
22 Жалбоподателят иска от Общия съд:
– да отмени членове 2―5 от обжалваното решение,
– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.
23 Комисията иска от Общия съд:
– да отхвърли жалбата,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
От правна страна
24 В подкрепа на жалбата си жалбоподателят изтъква три правни основания, изведени, първо, от допуснати от Комисията грешки при установяване на наличието на неправомерна помощ, второ, от нарушение на задължението за мотивиране и трето, от нарушение на член 14 от Регламент (ЕО) № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 година за установяване на подробни правила за прилагането на член [108 ДФЕС] (ОВ L 83, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 41).
По първото правно основание, изведено от грешки при установяване на наличието на неправомерна помощ
25 В рамките на първото си правно основание жалбоподателят изтъква четири оплаквания, изведени от това, че на първо място, във всички случаи твърдяната помощ не е нова помощ, на второ място, българските власти са предприели мерки за ефективно събиране на вземанията си, на трето място, жалбоподателят не е извлякъл никакво предимство от твърдяната помощ и на четвърто място, не е налице никакво доказателство за нарушение на конкуренцията и за засягане на търговията между държавите членки.
26 На първо място, следва да се определят с точност фактите, които са предмет на обжалваното решение, преди да се прецени, на второ място, дали тези факти съставляват държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. При утвърдителен отговор на този въпрос, на трето място, следва да се провери дали тази помощ трябва да се квалифицира като нова помощ по смисъла на член 1, буква в) от Регламент № 659/1999.
По фактите, които са предмет на обжалваното решение
27 Съображенията, изложени от Комисията в обжалваното решение и в писмените ѝ изявления пред Общия съд, се основават на предпоставката, че продължителното бездействие на българските власти при липсата на плащане на предвидените в разсрочването от 2001 г. вноски представлява само по себе си държавна помощ, което жалбоподателят оспорва. Според жалбоподателя разсрочването от 2001 г., което представлява само по себе си съществуваща помощ по смисъла на член 1, буква б) от Регламент № 659/1999, не е изменено съществено вследствие на критикуваното от Комисията бездействие на българските власти.
28 В това отношение следва да се приеме преди всичко, че в съображение 59 от обжалваното решение „несъвместимият елемент на помощ“ е дефиниран като „дължимата и неизплатена сума според разсрочването от 2001 г., от 1 януари 2007 г. до 11 ноември 2010 г., когато [Република] България е регистрирала вземането си в производството по несъстоятелност“. Следователно от текста на обжалваното решение е видно ясно, че обявената за несъвместима с вътрешния пазар помощ се състои единствено от бездействието на българските власти между 1 януари 2007 г. и 11 ноември 2010 г., а не от разсрочването от 2001 г., което Комисията изобщо не квалифицира като държавна помощ в писмените си изявления.
По квалифицирането на бездействието на българските власти като държавна помощ
29 За квалифицирането като помощ е необходимо да са изпълнени всички условия, посочени в член 107, параграф 1 ДФЕС. По този начин, първо, трябва да е налице намеса от страна на държавата или посредством държавни ресурси. Второ, тази намеса трябва да е в състояние да засегне търговията между държавите членки. Трето, тя трябва да предоставя предимство на своя получател. Четвърто, тя трябва да нарушава конкуренцията или да създава опасност от нарушаването ѝ (Решение на Съда от 23 март 2006 г. по дело Enirisorse, C‑237/04, Recueil, стр. I‑2843, точки 38 и 39).
30 На първо място, що се отнася до условието относно предимството, от което трябва да се ползва предприятието, продължителното бездействие на българските власти при многократното и трайно неизпълнение от жалбоподателя на поетите от него задължения му е позволило да не внася дължимите суми, които е трябвало да заплати на българската държава съгласно разсрочването от 2001 г.
31 В това отношение следва да се подчертае, че плащанията, които са извършени от жалбоподателя между 3 декември 2010 г. и 10 юли 2011 г. и които покриват всички дължими до тази последна дата суми въз основа на разсрочването от 2001 г., не могат да се вземат предвид при изчисляването на предимството, от което се е ползвал жалбоподателят.
32 Всъщност, от една страна, от съдържащата се в съображение 59 от обжалваното решение дефиниция за несъвместим елемент на помощ, цитирана в точка 28 по-горе, е видно, че времевата граница на помощта, предмет на обжалваното решение, не надхвърля датата 11 ноември 2010 г., на която българските власти са регистрирали вземането си в рамките на производството по несъстоятелност.
33 От друга страна, съгласно постоянната съдебна практика законосъобразността на решение относно държавни помощи трябва да се преценява въз основа на информацията, с която Комисията е разполагала към момента, в който го е приела (Решение на Съда от 13 юни 2002 г. по дело Нидерландия/Комисия, C‑382/99, Recueil, стр. I‑5163, точка 49 и Решение на Съда от 14 септември 2004 г. по дело Испания/Комисия, C‑276/02, Recueil, стр. I‑8091, точка 31), и следователно Комисията не може да бъде упреквана, че не е взела предвид евентуални фактически или правни обстоятелства, които са могли да бъдат, но не са ѝ били представени в хода на административната процедура (Решение на Общия съд от 14 януари 2004 г. по дело Fleuren Compost/Комисия, T‑109/01, Recueil, стр. II‑127, точка 49). Следователно, тъй като Комисията е била уведомена за разглежданите плащания за първи път с писмото на българската Национална агенция за приходите от 2 септември 2011 г. (вж. точка 17 по-горе), невземането предвид на тези плащания не може да засегне законосъобразността на обжалваното решение, прието на 13 юли 2011 г.
34 Във всички случаи, както подчертава Комисията в съдебното заседание, посочените плащания не лишават от предмет настоящата жалба. Всъщност наред с обстоятелството, че жалбоподателят би могъл да има евентуално интерес да се установи незаконосъобразността на обжалваното решение, дори след като е платил дължимите от него просрочени суми, необходимо е да се отбележи, че остава да се заплати от жалбоподателя част от наложените с обжалваното решение допълнителни лихви в размер, който предстои да бъде определен.
35 Освен това, противно на твърденията на жалбоподателя, българските власти очевидно не са действали по начина, по който би действал един частен кредитор при конкретните обстоятелства.
36 Преди всичко, доколкото жалбоподателят поставя под съмнение самия критерий на частния кредитор, следва да се посочи постоянната съдебна практика, съгласно която, в случай че публичен кредитор предоставя улеснения за плащане, поведението му трябва да се сравни с това на частен кредитор, който се стреми да събере дължите му суми от длъжник, намиращ се във финансово затруднение (вж. в този смисъл Решение на Съда от 29 април 1999 г. по дело Испания/Комисия, C‑342/96, Recueil, стр. I‑2459, точка 46, Решение на Съда от 29 юни 1999 г. по дело DM Transport, C‑256/97, Recueil, стр. I‑3913, точка 24 и Решение на Общия съд от 11 юли 2002 г. по дело HAMSA/Комисия, T‑152/99, Recueil, стр. II‑3049, точка 167).
37 По-нататък, относно прилагането на принципа на частния кредитор в конкретния случай, от съдържащите се в обжалваното решение изводи, които не са оспорени от жалбоподателя, следва, че през целия разглеждан период жалбоподателят се е намирал в постоянна забава по отношение плащането на значителни суми, надвишаващи три милиона евро, считано от март 2010 г., и дори е преустановил всички плащания, считано от юли 2008 г. Освен това от години неговият оборот е бил в постоянен спад. Така през 2008 г. оборотът му в размер на 7,035 милиона евро е бил дори по-нисък от размера на вземането, което е предмет на разсрочването от 2001 г. Нещо повече, жалбоподателят е понасял нарастващи загуби, надвишаващи 50 % от оборота му през 2008 г., без да се е очертавала перспектива за възстановяването на неговата жизнеспособност. При тези обстоятелства Комисията правилно е приела в съображение 50 от обжалваното решение, че един частен кредитор би предприел действия за принудително изпълнение на задълженията на жалбоподателя на основание разсрочването от 2001 г., за да събере поне част от вземането си.
38 В това отношение първо следва да се отхвърли доводът, основаващ се на твърденията на жалбоподателя, че българските власти са предприели мерки за ефективно събиране на вземането, а именно напомнителни за плащане и образуването на производство по несъстоятелност. Във връзка с това, от една страна, е достатъчно да се отбележи, че обикновени напомнителни за плащане, които въпреки трайната липса на изпълнение от страна на длъжника не са последвани от други, по-строги мерки, като в частност мерки за принудително изпълнение, не могат да бъдат квалифицирани като мерки за ефективно събиране на вземане. От друга страна, относно производството по несъстоятелност се налага изводът, че последното е образувано едва на 11 ноември 2010 г., след като Комисията е започнала официална процедура по разследване на 14 април 2010 г. (вж. точки 10 и 13 по-горе). Впрочем именно по отношение на периода преди 11 ноември 2010 г. Комисията упреква българските власти, че не са предприели ефективни мерки за събиране на вземането.
39 Второ, макар жалбоподателят да твърди, че подобни мерки биха възпрепятствали окончателно събирането на вземането, налага се изводът, че той не е представил каквото и да е доказателство, че в периода между 1 януари 2007 г. и 11 ноември 2010 г. са съществували конкретни и достоверни индикации за предстоящо възстановяване на рентабилността му, което да може да убеди един частен кредитор да се въздържи от предприемане на действия за принудително изпълнение.
40 Трето, жалбоподателят поддържа, че не е извлякъл никакво предимство от твърдяната помощ, тъй като въпреки разсрочването от 2001 г. и несъбирането на вземането дружеството продължавало да реализира все по-малка оперативна печалба. В това отношение следва да се посочи, че по всяка вероятност оперативната печалба на жалбоподателя щеше да бъде още по-малка в хипотезата на принудително изпълнение на спорния дълг. От друга страна, обстоятелството, че търговско дружество е освободено от заплащането на сума, представлява само по себе си предимство, без да е необходимо Комисията да доказва, че това обстоятелство е увеличило оперативната печалба на посоченото дружество. Това се отнася както за хипотезата, в която разглежданото дружество разполага с необходимите ликвидни средства за плащане, така и в обратната хипотеза. Всъщност в първата хипотеза се подобрява състоянието на посочените ликвидни средства, а във втората се избягва необходимостта да се договори възмезден заем. Следователно този довод трябва да се отхвърли като неоснователен.
41 Четвърто, в отговорите си на писмените въпроси на Общия съд жалбоподателят твърди, че противно на посоченото в съображение 48 от обжалваното решение, спорният дълг е бил обезпечен не само със заложени активи на стойност 590 000 EUR, но и че други активи също служели като гаранция, която възлизала по този начин на 8 311 008,11 EUR, стойност, която дори надвишавала тази на спорния дълг. Същевременно жалбоподателят представя списък на заложените си активи, който е извлечение от Централния регистър на особените залози към българското Министерство на правосъдието. Поради това жалбоподателят смята, че не може да става въпрос за предимство в негова полза, нито за намаление, дори потенциално, на имуществото на българската държава.
42 В това отношение, от една страна, следва да се приеме, че както отбелязва Комисията в съдебното заседание, тези факти са посочени за първи път в отговорите на жалбоподателя от 5 ноември 2012 г. на писмените въпроси на Общия съд. Освен това те влизат в противоречие със съдържанието на предходните писмени изявления на жалбоподателя, тъй като, напротив, в стремежа си да оправдае пасивното поведение на българските власти, той извежда довод в жалбата от недостатъчните си активи, обезпечаващи спорния дълг, като твърди, че в хипотезата на принудително изпълнение това обстоятелство би възпрепятствало окончателно българската държава да събере остатъка от вземането си.
43 От друга страна, дори да се приеме, че са основателни твърденията на жалбоподателя относно номиналната стойност на активите, заложени за обезпечаване на спорния дълг, това не би могло да постави под съмнение извода, направен в точка 37 по-горе, че един частен кредитор би предприел мерки за принудително изпълнение въз основа на разсрочването от 2001 г. Всъщност, както правилно отбелязва Комисията в съдебното заседание, тъй като заложените активи, посочени в представения от жалбоподателя списък, могат да загубят от стойността си, това представлява още едно основание за българските власти да предприемат без забавяне мерки за принудително изпълнение. Освен това, дори да се предположи, че номиналната стойност на заложените активи е реална, това само потвърждава още по ясно, че едно принудително изпълнение би позволило да се съберат изискуемите суми.
44 Ето защо този довод на жалбоподателя следва да се отхвърли, без да е необходимо произнасяне по искането, направено от Комисията в съдебното заседание, тези нови твърдения на жалбоподателя и свързаните с тях доказателства да се отхвърлят като недопустими.
45 Следователно предимството, от което се е ползвал жалбоподателят, се състои в обстоятелството, че за периода от 1 януари 2007 г. до 11 ноември 2010 г. не е трябвало да плаща дължимите суми по разсрочването от 2001 г. В съображение 59 от обжалваното решение Комисията е изчислила предварително тези суми в размер на 3,7 милиона евро, като е уточнила същевременно, че последващите плащания могат да бъдат приспаднати от сумата, подлежаща на възстановяване от българските власти.
46 На второ място, що се отнася до условието във връзка с използването на държавни средства, следва да се отбележи, както е направила Комисията в съображение 44 от обжалваното решение, че несъбирането на вземане от българската държава неминуемо е довело до намаляване на имуществото на последната в сравнение с положението при пълно събиране на вземането. Вярно е, че както посочва жалбоподателят, в крайна сметка българската държава е събрала всички разглеждани суми вследствие на плащанията, извършени между 3 декември 2010 г. и 10 юли 2011 г. От една страна, обаче предвид икономическото положение на жалбоподателя, описано в точки 35 и 39 по-горе, това събиране на вземанията съвсем не е било сигурно. При бездействието си българската държава е била изложена на опасността от допълнително влошаване на икономическото положение на жалбоподателя, което би довело до пълна несъбираемост на вземането ѝ. От друга страна, българската държава е понесла загуби във връзка с лихвите поради закъснялото събиране на разглежданите суми. Тази загуба не може да бъде компенсирана с предвидените в разсрочването от 2001 г. наказателни лихви в размер на 3 %, тъй като последните са под размера на лихвения процент, дължим от самата Република България за заемите ѝ между 2007 г. и 2010 г., както следва от данните, представени от Комисията в отговор на писмените въпроси на Общия съд и неоспорени от жалбоподателя.
47 На трето място, както правилно е отбелязала Комисията в съображение 45 от обжалваното решение, при това без твърдението ѝ да е оспорено от жалбоподателя, полученото от последния предимство е селективно, тъй като той е единственото предприятие, което се е ползвало от него.
48 На четвърто място, относно условията във връзка с нарушението на конкуренцията и засягането на търговията между държавите членки жалбоподателят твърди, че в това отношение изводите на Комисията, съдържащи се в обжалваното решение, не почиват на никакви доказателства.
49 Съгласно постоянната съдебна практика за целите на квалифицирането на една национална мярка като държавна помощ следва да се установи не реално въздействие на помощта върху търговията между държавите членки и действително нарушаване на конкуренцията, а само да се провери дали помощта може да засегне тази търговия и да наруши конкуренцията (вж. Решение на Съда от 10 януари 2006 г. по дело Cassa di Risparmio di Firenze и др., C‑222/04, Recueil, стр. I‑289, точка 140 и цитираната съдебна практика и Решение на Съда от 30 април 2009 г. по дело Комисия/Италия и Wam, C‑494/06 P, Сборник, стр. I‑3639, точка 50).
50 В случая в съображение 46 от обжалваното решение Комисията е установила, че жалбоподателят е предприятие, произвеждащо стоки, които се търгуват свободно в Европейския съюз, и поради това е приела, че условията за засягане на конкуренцията и търговията в Съюза трябва да се считат за изпълнени. Тези обяснения са релевантни предвид практиката на Общия съд, съгласно която всяка помощ, отпусната на предприятие, което осъществява дейността си на вътрешния пазар, може да предизвика нарушения на конкуренцията и да засегне търговията между държави членки (вж. Решение на Общия съд от 6 март 2002 г. по дело Diputación Foral de Álava и др./Комисия, T‑92/00 и T‑103/92, Recueil, стр. II‑1385, точка 72 и цитираната съдебна практика, Решение на Общия съд от 11 юни 2009 г. по дело Италия/Комисия, T‑222/04, Сборник, стр. II‑1877, точка 43 и Решение на Общия съд от 11 юни 2009 г. по дело ASM Brescia/Комисия, T‑189/03, Сборник, стр. II‑1831, точка 68).
51 От изложеното по-горе следва, че Комисията правилно е приела в съображение 51 от обжалваното решение, че бездействието на българските власти между 1 януари 2007 г. и 11 ноември 2010 г. при забавата на плащанията на жалбоподателя по отношение на задълженията му по разсрочването от 2001 г., представлява държавна помощ.
По квалифицирането на получената от жалбоподателя помощ като нова помощ
52 Що се отнася до въпроса дали тази помощ трябва да се квалифицира като нова помощ или като съществуваща помощ, жалбоподателят твърди по същество, че твърдяното предимство, от което се е ползвал благодарение на временното бездействие на българските власти, всъщност не се е отклонявало от условията, предвидени в разсрочването от 2001 г. Тъй като последното е сключено много преди присъединяването на Република България към Европейския съюз, не става въпрос за нова помощ по смисъла на член 1, буква в) от Регламент № 659/1999.
53 Съгласно член 1, буква б), подточка i) от Регламент № 659/1999 „съществуваща помощ“ означава:
„i) без да се накърняват […] точки 2 и 3, буква б) и допълнението към споменатото приложение към Акта за присъединяване на България и Румъния, всички помощи, които са съществували преди влизането в сила на Договора в съответните държави членки, тоест схеми за помощ и индивидуална помощ, които са били въведени в действие преди и все още са приложими след влизането в сила на Договора“.
54 За разлика от това член 1, буква в) от Регламент № 659/1999 определя „нова помощ“ съответно като „всяка помощ, т.е. схеми за помощ и индивидуална помощ, които не са съществуваща помощ, включително измененията на съществуваща помощ“.
55 В това отношение от съдебната практика следва, че когато съществуваща помощ е изменена съществено, или помощта изцяло се оказва преобразувана в нова помощ, ако изменението засяга първоначалната помощ в самата ѝ същност, или само новият елемент се квалифицира като нова помощ, когато той може ясно да бъде отделен от първоначалната помощ (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 30 април 2002 г. по дело Government of Gibraltar/Комисия, T‑195/01 и T‑207/01, Recueil, стр. II‑2309, точки 109 и 111, Решение на Общия съд по дело Италия/Комисия, точка 50 по-горе, точка 94 и Решение на Общия съд 16 декември 2010 г. по дело Нидерландия/Комисия, T‑231/06 и T‑237/06, Сборник, стр. II‑5993, точка 177).
56 В случая обаче, без да е необходимо да се преценява коя от двете части на алтернативата е приложима, нито дори да се проверява дали разсрочването от 2001 г. представлява само по себе си държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, се налага изводът, че бездействието на българските власти е изменило съществено условията на разсрочването от 2001 г.
57 Всъщност следва да се подчертае, че както посочва Комисията в отговора си на писмените въпроси на Общия съд, промяната в правното положение на жалбоподателя спрямо българските власти е настъпила с изтичането на гратисния период на 31 март 2006 г. Всъщност, тъй като преди тази дата жалбоподателят не е бил правно задължен да извърши плащанията, българските власти не са имали никакво право да предявят срещу него искане за плащане и при това положение бездействието им не може да представлява държавна помощ. За разлика от това от 1 април 2006 г. предвидените в рамките на разсрочването от 2001 г. шестмесечни вноски са станали изискуеми. Следователно от тази дата, докато продължава бездействието на българските власти при многократното и трайно неизпълнение от жалбоподателя на поетите от него задължения по разсрочването от 2001 г., това бездействие изменя съществено първоначалните условия на посоченото разсрочване, доколкото позволява на жалбоподателя да се ползва от облекчен график на плащанията в сравнение с предвидения при сключването на разсрочването от 2001 г.
58 Тъй като това бездействие на българските власти има напълно фактическо естество (за разлика от бездействие, което би произтичало от договореност между жалбоподателя и посочените власти), то на практика е равнозначно на отлагане за неопределено време на изпълнението на задълженията на жалбоподателя. Всъщност, от една страна, жалбоподателят не се ползва от правната сигурност, свързана с определянето на точна дата на отлагането, тъй като няма правна пречка българските власти да предприемат по всяко време мерки за принудително изпълнение. От друга страна, жалбоподателят не търпи и неудобството от наличието на определена дата на отсрочване, доколкото може разумно да очаква, че бездействието на българските власти ще продължи sine die. Това очакване може да се основава на обстоятелството, изтъкнато правилно от Комисията, че българските власти не са показали никакво намерение да предприемат конкретни мерки, за да осигурят своевременно действителното събиране на разглежданите вземания, за което свидетелства новият проект за разсрочване от 30 юни 2009 г., за който са отправили уведомление след неуспешните опити за събиране на вземането през 2008 г. и 2009 г. (вж. точки 8 и 9 по-горе).
59 Вярно е, че разсрочването от 2001 г. предвижда особен, по-висок, лихвен процент от 3 % в случай на забава на плащанията (вж. точка 5 по-горе). Следователно самото разсрочване от 2001 г. предвижда хипотезата на забава на плащанията и съдържа особени разпоредби за тези случаи. С извършените от него плащания между 3 декември 2010 г. и 10 юли 2011 г. жалбоподателят изцяло е погасил сумите, дължими като наказателни лихви, и следователно е изпълнил посочените особени разпоредби. Поради това жалбоподателят поддържа, че дори да е бил за определено време в положението на неизправен длъжник по отношение на задълженията си по разсрочването от 2001 г., плащанията, които е извършил към 10 юли 2011 г., са му позволили да поправи това положение. По този начин към датата на приемане на обжалваното решение жалбоподателят е изпълнил всички свои задължения по разсрочването от 2001 г. Следователно от тази гледна точка бездействието на българските власти по отношение на временното неизпълнение от жалбоподателя на задълженията му по разсрочването от 2001 г. не представлявало изменение на условията на това споразумение, а само водело до прилагането на наказателните лихви, които се добавяли към дължимите от жалбоподателя суми.
60 Следва да се отбележи обаче, че самият факт, че в рамките на споразумение за разсрочване са предвидени наказателни лихви, не означава, че на длъжника е позволено да забави плащанията, още по-малко за неопределено време и без да е налице сериозна перспектива за възстановяването на неговата жизнеспособност, какъвто е конкретният случай. Това важи в още по-голяма степен, когато, както е и в конкретния случай, посочените лихви са определени в размер, който не отразява платежоспособността на длъжника и надвишава лихвения процент, дължим от самия кредитор (вж. точка 46 по-горе). Всъщност при подобно положение прилагането на наказателни лихви не само води до допълнителна загуба в сравнение с положението, при което своевременно се заплащат предвидените в разсрочването вноски, но и както правилно посочва Комисията, увеличава опасността вземането да се окаже несъбираемо след евентуално обявяване на длъжника в несъстоятелност. При подобни условия предвид обстоятелствата, които са в основата на спора, и тези, които го съпътстват (вж. фактите, изложени в точки 37 и 46 по-горе), продължителното бездействие на българските власти представлява допълнителна съществена отстъпка спрямо жалбоподателя в сравнение с условията, произтичащи от разсрочването от 2001 г., и поради това е предимство, което жалбоподателят не би получил при нормални пазарни условия.
61 Следователно бездействието на българските власти между 1 януари 2007 г. и 11 ноември 2010 г. представлява нова помощ по смисъла на член 1, буква в) от Регламент № 659/1999.
62 Този извод не може да бъде опроверган с довода на жалбоподателя, че като е решила да преценява единствено периода след присъединяването на Република България към Съюза, Комисията изкуствено е разделила факти и периоди, които в действителност се отнасят само до една съществуваща помощ, а именно разсрочването от 2001 г.
63 В този контекст следва да се отбележи, на първо място, че макар бездействието на българските власти при забавата на плащанията на жалбоподателя да е започнало с изтичането на гратисния период на 31 март 2006 г., към тази дата Република България все още не е била членка на Съюза. Следователно едва от момента на присъединяването на Република България Комисията е придобила компетентността, позволяваща ѝ да извърши контрол върху техните действия (или в случая бездействие) на основание член 108 ДФЕС.
64 Следователно Комисията изобщо не е разделила изкуствено фактите и периодите, а напротив, правилно е взела предвид, от една страна, изменението на правното положение на жалбоподателя на основание разсрочването от 2001 г. (вж. точка 57 по-горе) и от друга страна, времевите граници на компетентността си да упражнява контрол върху държавните помощи.
65 На второ място, дори да се приеме, че разсрочването от 2001 г. трябва да се квалифицира като държавна помощ, както твърди жалбоподателят, то в никакъв случай не може да се квалифицира като съществуваща помощ по смисъла на член 1, буква б), подточка i) от Регламент № 659/1999, цитиран в точка 53 по-горе.
66 Всъщност тази разпоредба е допълнена по-специално с приложение V, дял 2 към Акта относно условията за присъединяване на Република България и Румъния и промените в Учредителните договори на Европейския съюз (ОВ L 157, 2005 г., стр. 203), което предвижда следното:
„1. Следните схеми за помощ и индивидуална помощ, влезли в сила в нова държава членка преди датата на присъединяване и все още приложими след тази дата, се считат при присъединяването за съществуваща помощ по смисъла на член 88, параграф 1 [ЕО]:
а) мерките за помощ, влезли в сила преди 10 декември 1994 г.;
б) мерките за помощ, изброени в допълнението към настоящото приложение;
в) мерките за помощ, които са оценени преди датата на присъединяване от органа за контрол върху държавните помощи на новата държава членка и са определени като съвместими с достиженията на правото на [ЕО] и за които Комисията не е направила възражение на основание на сериозни съмнения относно съвместимостта на мярката с общия пазар съобразно процедурата, предвидена в параграф 2.
Всички мерки, все още приложими след датата на присъединяване, които представляват държавна помощ и не отговарят на изложените по-горе условия, се считат за нова помощ при присъединяването за целите на прилагането на член 88, параграф 3 [ЕО].
[…]“.
67 По същество помощ, приведена в изпълнение от България преди присъединяването ѝ към Съюза, се счита за съществуваща помощ единствено в трите хипотези, възпроизведени в букви а)—в) на разпоредбата, посочена в предходната точка. В случая обаче разсрочването от 2001 г. не е приведено в изпълнение преди 10 декември 1994 г., нито се съдържа в допълнението към приложение V към Акта за присъединяване (ОВ L 157, 2005 г., стр. 277) и също така не е било предмет на процедурата, посочена в приложение V, дял 2, член 2.
68 Предвид изложеното по-горе първото правно основание на жалбоподателя следва да се отхвърли като неоснователно.
По второто правно основание, изведено от нарушение на задължението за мотивиране
69 Жалбоподателят твърди, че в обжалваното решение не е посочено в какво се състои предимството, от което се е ползвал вследствие на твърдяната помощ.
70 Комисията оспорва този довод, като препраща към съображения 47 и 50 от обжалваното решение.
71 В това отношение следва да се отбележи, че мотивите на обжалваното решение относно наличието на предимство са съсредоточени единствено върху прилагането на критерия на частния инвеститор. Всъщност, след като в съображения 48 и 49 от това решение е изложила фактите относно отношенията между жалбоподателя и българската държава, които са в основата на спора, и относно затрудненото финансово положение на жалбоподателя, в съображение 50 от посоченото решение Комисията е направила извод, че при подобни обстоятелства един частен кредитор би предприел мерки за принудително изпълнение, така че липсата на такива марки предоставя предимство на жалбоподателя.
72 Вярно е, че тези мотиви до известна степен са косвени, доколкото в тях се посочват само обстоятелствата, позволяващи да се направи извод за наличие на предимство, без обаче да се идентифицира изрично последното, което се състои в обстоятелството, че жалбоподателят не е трябвало да внася суми, които нормално е бил длъжен да заплати (вж. точка 45 по-горе).
73 Следва да се отбележи обаче, че съображение 59 от обжалваното решение трябва да се разглежда като допълнение към мотивите, съдържащи се в съображения 47—50 от посоченото решение. Всъщност е установено, че „[н]есъвместимият елемент на помощ на мярката се изчислява като дължимата и неизплатена сума според разсрочването от 2001 г., от 1 януари 2007 г. до 11 ноември 2010 г., когато [Република] България е регистрирала вземането си в производството по несъстоятелност“, и че „[п]о това време просрочената сума възлиза на [3,7 милиона евро]“. В този пасаж елементът на помощ не само е идентифициран, но дори е и оценен, което позволява на жалбоподателя и на българските власти да се запознаят с обосновката за приетата мярка, а на Общия съд — да упражни контрол в това отношение. Ето защо следва да се приеме, че Комисията е мотивирала надлежно извода си за наличието на предимство.
74 Поради това второто правно основание на жалбоподателя следва да се отхвърли като неоснователно.
По третото правно основание, изведено от нарушение на член 14 от Регламент № 659/1999
75 Жалбоподателят твърди, че противно на предвидените в член 14 от Регламент № 659/1999 изисквания, в обжалваното решение не са посочени точният размер на помощта, която трябва да бъде възстановена, както и лихвите въз основа на подходящ лихвен процент, определен от Комисията, така че прилагането на това решение налага тълкуване.
76 Комисията оспорва този довод.
77 В това отношение следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика нито една разпоредба не изисква от Комисията да определя точния размер на подлежащата на възстановяване помощ, когато разпорежда възстановяването на помощ, обявена за несъвместима с вътрешния пазар. Достатъчно е всъщност решението на Комисията да съдържа указания, позволяващи на неговия адресат сам да определи този размер без прекомерни затруднения (Решение на Съда от 12 май 2005 г. по дело Комисия/Гърция, C‑415/03, Recueil, стр. I‑3875, точка 39, Решение на Съда от 18 октомври 2007 г. по дело Комисия/Франция C‑441/06, Сборник, стр. I‑8887, точка 29 и Решение на Общия съд от 15 юни 2010 г. по дело Mediaset/Гърция, T‑177/07, Сборник, стр. II‑2341, точка 181).
78 Както правилно отбелязва Комисията, член 14 от Регламент № 659/1999 ѝ налага само задължението да определи лихвения процент и датата, от която стават дължими лихвите върху размера на подлежащата на възстановяване помощ, изисквания, които тя е спазила в член 3, параграфи 2 и 3 от обжалваното решение.
79 Що се отнася до трудностите, които би могла да срещне Република България при определянето на точния размер на разпореденото в член 3, параграф 1 от обжалваното решение възстановяване, достатъчно е да се напомни, че задължението за държава членка да изчисли точния размер на подлежащите на възстановяване помощи се вписва в по-широката рамка на задължението за лоялно сътрудничество, което взаимно обвързва Комисията и държавите членки при прилагането на нормите от Договора в областта на държавните помощи (Решение по дело Нидерландия/Комисия, точка 33 по-горе, точка 91 и Решение по дело Mediaset/Комисия, точка 77 по-горе, точка 183). Всъщност съгласно постоянната съдебна практика в случай на вътрешни трудности при изпълнение на решение за възстановяване Комисията и държавата членка трябва по силата на посоченото задължение за лоялно сътрудничество, предвидено в член 4, параграф 3 ДЕС, да си сътрудничат добросъвестно, за да преодолеят тези трудности, при пълно спазване на разпоредбите на Договора, и по-специално на тези относно държавните помощи (Решение на Съда от 4 април 1995 г. по дело Комисия/Италия, C‑348/93, Recueil, стр. I‑673, точка 17 и Решение на Съда от 22 март 2001 г. по дело Комисия/Франция, C‑261/99, Recueil, стр. I‑2537, точка 24).
80 От друга страна, именно в рамките на това лоялно сътрудничество от страна на Република България, за което свидетелства писмото от 2 септември 2011 г. (вж. точка 17 по-горе), тя е поискала от Комисията уточнения относно точните суми на дължимите лихви, които следва да се съберат от жалбоподателя.
81 Ето защо обжалваното решение не нарушава член 14 от Регламент № 659/1999 и поради това третото правно основание на жалбоподателя, както и жалбата в нейната цялост следва да се отхвърлят като неоснователни.
По съдебните разноски
82 Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като жалбоподателят е изгубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с исканията на Комисията.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав)
реши:
1) Отхвърля жалбата.
2) „Русе индъстри“ АД понася направените от него съдебни разноски, както и тези на Европейската комисия, включително свързаните с обезпечителното производство.
Pelikánová | Jürimäe | Van der Woude |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 20 март 2013 година.
Подписи