РЕШЕНИЕ НА СЪДА (втори състав)
10 юли 2014 година (*)
„Преюдициално запитване — Директива 2004/38/ЕО — Член 16, параграф 2 — Право на постоянно пребиваване на членовете на семейството на гражданин на Съюза, които са граждани на трета страна — Прекратяване на съвместното съжителство на съпрузите — Незабавно започване на съжителство с други партньори през петгодишния непрекъснат период на пребиваване — Регламент (ЕИО) № 1612/68 — Член 10, параграф 3 — Условия — Нарушаване от държава членка на правото на Съюза — Проверка на естеството на разглежданото нарушение — Необходимост от преюдициално запитване“
По дело C‑244/13
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от High Court (Ирландия) с акт от 19 април 2013 г., постъпил в Съда на 30 април 2013 г., в рамките на производство по дело
Ewaen Fred Ogieriakhi
срещу
Minister for Justice and Equality,
Irlande,
Attorney General,
An Post,
СЪДЪТ (втори състав),
състоящ се от: R. Silva de Lapuerta (докладчик), председател на състава, J. L. da Cruz Vilaça, G. Arestis, J.‑C. Bonichot и Aл. Арабаджиев, съдии,
генерален адвокат: Y. Bot,
секретар: L. Hewlett, главен администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 6 март 2014 г.,
като има предвид становищата, представени:
– от г‑н Ogieriakhi,
– за Minister for Justice and Equality, Ирландия, Attorney General и An Post, от E. Creedon и B. Lydon, в качеството на представители, подпомагани от R. Barron, SC, E. Brennan, BL, и R. Barrett, adviser,
– за гръцкото правителство, от T. Papadopoulou, в качеството на представител,
– за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,
– за Европейската комисия, от J. Enegren, C. Tufvesson и M. Wilderspin, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 14 май 2014 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася, от една страна, до тълкуването на член 16, параграф 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 51), както и на член 10, параграф 3 от Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността (ОВ L 257, стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 11), и от друга страна, до това да се определи какви последици има отправянето от национална юрисдикция на преюдициално запитване, свързано с материалноправния въпрос за правото на постоянно пребиваване, когато по иск за обезщетение поради нарушение на правото на Съюза тази юрисдикция преценява дали съответната държава членка е извършила явно нарушение на това право.
2 Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Ogieriakhi, от една страна, и Minister for Justice and Equality, Ирландия, Attorney General и An Post, от друга, по иск за обезщетение за вреди и пропуснати ползи, който г‑н Ogieriakhi е предявил срещу тази държава членка въз основа на съдебната практика, изведена от решение Francovich и др. (C‑6/90 и C‑9/90, EU:C:1991:428), поради твърдяното неизпълнение от страна на Ирландия на задълженията ѝ за транспониране на Директива 2004/38.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 2004/38
3 Съгласно съображение 17 от Директива 2004/38:
„Правото на постоянно пребиваване на гражданите на Съюза, които са избрали да се установят дългосрочно в приемащата държава членка, би укрепило чувството за гражданство на Съюза и представлява ключов елемент за насърчаване на социалното сближаване, което е една от основните цели на Съюза. Поради това правото на постоянно пребиваване трябва да бъде предоставяно на всички граждани на Съюза и на членовете на техните семейства, които са пребивавали в приемащата държава членка в съответствие с условията, определени в настоящата директива, в продължение на непрекъснат период от пет години, без да са станали обект на мярка за експулсиране“.
4 Член 2 от Директива 2004/38, озаглавен „Определения“, гласи:
„За целите на настоящата директива:
1) „Гражданин на Съюза“ означава лице, което има гражданство на държава членка;
2) „Член на семейство“ означава:
а) съпруга/съпругата;
[…]
3) „Приемаща държава членка“ означава държавата членка, в която гражданинът на Съюза се движи, за да упражни своето право на свободно движение и пребиваване“.
5 Член 3 от тази директива е озаглавен „Бенефициенти“ и параграф 1 от него предвижда:
„Настоящата директива се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани, и за членовете на техните семейства (така, както са определени в член 2, точка 2), които ги придружават или се присъединяват към тях“.
6 Член 7 от същата директива е озаглавен „Право на пребиваване за повече от три месеца“ и параграфи 1 и 2 от него предвиждат:
„1. Всички граждани на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца, ако те:
а) са работници или самостоятелно заети лица в приемащата държава членка […]
[…]
2. Правото на пребиваване, предвидено в параграф 1, обхваща и членове на семейството, които не са граждани на държава членка и които придружават или се присъединяват към гражданина на Съюза в приемащата държава членка, при условие че този гражданин на Съюза отговаря на условията, посочени в параграф 1, букви а), б) или в)“.
7 Съгласно член 13, параграф 2 от посочената директива:
„Без да се засяга втора алинея, разводът, анулирането на брака или прекратяването на регистрираното съжителство така, както то е определено в член 2, точка 2, буква б), не водят до загуба на правото на пребиваване на членовете на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава членка, когато:
а) преди започването на процедурите по развода или анулирането на брака или по прекратяването на регистрираното съжителство, посочено в член 2, точка 2, буква б), бракът или регистрираното съжителство е продължил/о най-малко три години, включително една година в приемащата държава членка; или
б) по силата на споразумение между съпрузите или партньорите, посочени в член 2, точка 2, буква б) или по силата на съдебно разпореждане, съпругът или партньорът, който не е гражданин на държава членка, притежава настойничество/попечителство над децата на гражданина на Съюза, или
в) това е оправдано с оглед на особено трудни обстоятелства, като например, лицето е било жертва на домашно насилие, когато бракът или регистрираното съжителство са били още в сила; или
г) по силата на споразумение между съпрузите или партньорите, посочени в член 2, точка 2, буква б), или по силата на съдебно разпореждане съпругът/ата или партньорът, който не е гражданин на държава членка, има правото на посещаване на непълнолетно дете, при условие че съдът е постановил, че посещенията трябва да се провеждат в приемащата държава членка, толкова време, колкото е необходимо.
Преди да се придобие право на постоянно пребиваване, правото на пребиваване на въпросните лица продължава да зависи от изискването те да могат да докажат, че са работници или самостоятелно заети лица или че притежават достатъчно средства за себе си и за членовете на своето семейство, така че да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето на пребиваването си, и че имат пълна здравна осигуровка в приемащата държава членка или че са членове на вече създадено в приемащата държава членка семейство на лице, отговарящо на тези изисквания. „Достатъчни средства“ са средствата, определени в член 8, параграф 4.
Такива членове на семейството запазват своето право на пребиваване изключително на лична основа“.
8 Член 16 от Директива 2004/38, който е озаглавен „Общо правило за граждани на Съюза и членове на техните семейства“ и се намира в глава IV („Право на постоянно пребиваване“), предвижда:
„1. Граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава. Това право не зависи от условията, предвидени в глава III.
2. Параграф 1 се прилага също така за членове на семейството, които не са граждани на държава членка, ако те са пребивавали законно заедно с гражданина на Съюза в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години.
3. Непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от временни отсъствия, ненадвишаващи общо шест месеца на година, или от отсъствия с по-голяма продължителност за отбиване на задължителна военна служба, или от едно отсъствие от максимум дванадесет последователни месеца поради уважителни причини като бременност и раждане, тежко заболяване, следване или професионално обучение или командироване в друга държава членка или в трета страна.
4. След като бъде придобито, правото на постоянно пребиваване се губи само при отсъствие от приемащата държава членка за срок, надвишаващ две последователни години“.
9 Съгласно член 18 от същата директива:
„Без да се засяга член 17, членовете на семейството на гражданин на Съюза, за които са приложими член 12, параграф 2 и член 13, параграф 2 и които отговарят на условията, постановени в тези разпоредби, придобиват право на постоянно пребиваване, след като пребивават законно в приемащата държава членка в продължение на пет последователни години“.
Регламент № 1612/68
10 Член 10 от Регламент № 1612/68 предвижда:
„1. Независимо от тяхното гражданство, имат право да се настаняват заедно с работник гражданин на държава членка, нает на работа на територията на друга държава членка, следните лица:
а) съпруг/а и техни низходящи, на възраст под 21 години или издържани от тях;
б) издържани роднини по възходяща линия на работника и на съпруг/а.
2. Държавите членки улесняват приемането на всеки член на семейството извън разпоредбите на параграф 1, ако е издържан от посочения по-горе работник или живее в неговото домакинство в страната, от която идва.
3. За целите на параграфи 1 и 2 работникът трябва да разполага с такова жилище за своето семейство, което се смята нормално за работниците местни граждани в региона, където е нает на работа; тази разпоредба обаче не трябва да поражда дискриминация между работниците местни граждани и работниците от други държави членки“.
Ирландското право
11 Правилникът относно свободното движение на лицата в Европейските общности от 2006 г. [European Communities (Free Movement of Persons) Regulations 2006, SI 2006, № 656, наричан по-нататък „Правилникът от 2006 г.“] транспонира Директива 2004/38 в ирландското право.
12 Член 12 от въпросния правилник транспонира член 16 от тази директива.
Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси
13 Г‑н Ogieriakhi, нигерийски гражданин, пристига в Ирландия през май 1998 г. и през същия месец подава молба за политическо убежище. През май 1999 г. той се жени за френска гражданка, г‑жа Georges. След като сключват брак, той оттегля молбата си за убежище и получава разрешение за пребиваване за периода от 11 октомври 1999 г. до 11 октомври 2000 г. След като този период изтича, той подава молба за подновяване на разрешението му за пребиваване и такова му е издадено за периода от 11 октомври 2000 г. до 11 октомври 2004 г.
14 През периода от 1999 г. до 2001 г. г‑н Ogieriakhi и съпругата му живеят заедно на различни адреси в Дъблин (Ирландия), в жилища под наем.
15 Малко след август 2001 г. г‑жа Georges напуска семейното жилище, за да заживее с друг мъж. Впоследствие г‑н Ogieriakhi също напуска това жилище, за да заживее заедно с ирландска гражданка, г‑жа Madden, от която има едно дете, родено през декември 2003 г. Безспорно е, че от 2002 г. нататък г‑жа Georges няма никаква роля в предоставянето или осигуряването на жилище за г‑н Ogieriakhi.
16 През периода от октомври 1999 г. до октомври 2004 г. с изключение на един месец г‑жа Georges или работи, или получава социалноосигурителни обезщетения, които са обвързани с условието да търси работа. През декември 2004 г. тя напуска Ирландия и окончателно се връща във Франция.
17 Разводът между г‑н Ogieriakhi и г‑жа Georges е постановен през януари 2009 г. През юли същата година г‑н Ogieriakhi се жени за г‑жа Madden. Впоследствие през 2012 г. г‑н Ogieriakhi получава ирландско гражданство по натурализация.
18 През септември 2004 г. г‑н Ogieriakhi моли разрешението му за пребиваване да бъде подновено. Неговата молба обаче е отхвърлена с мотива, че г‑н Ogieriakhi не може да докаже, че през този период г‑жа Georges упражнява правата, които черпи от Договора за ЕС, като работи или пребивава в тази държава, понеже доказателствата, с които разполага Minister for Justice and Equality, сочат, че през декември 2004 г. тя се е върнала в Париж (Франция), за да работи там.
19 След като изтича срокът за транспониране на Директива 2004/38, към средата на 2007 г. г‑н Ogieriakhi подава молба да му бъде издадено разрешение за постоянно пребиваване в Ирландия, тъй като същият е пребивавал законно през непрекъснат период от 5 години, т.е. от 1999 г. до 2004 г., поради брака му с г‑жа Georges през този период.
20 През септември 2007 г. тази молба е отхвърлена от Minister for Justice and Equality, който приема, че г‑н Ogieriakhi няма право на пребиваване в Ирландия съгласно разпоредбите на Правилника от 2006 г. поради липсата на доказателства, от които да е видно, че през споменатия период съпругата му все още упражнява в тази държава членка правата, които черпи от Договора.
21 През октомври 2007 г. г‑н Ogieriakhi е уволнен от длъжността „пощенски сортировач“, която заема в An Post (държавните пощи), по съображение че изобщо няма право на пребиваване в Ирландия.
22 Г‑н Ogieriakhi счита, че е придобил право на постоянно пребиваване в тази държава и подава жалба по съдебен ред срещу решението на Minister for Justice and Equality, която е отхвърлена от High Court през януари 2008 г. с мотива, че Правилникът от 2006 г. не е приложим към периодите преди влизането му в сила.
23 Г‑н Ogieriakhi не обжалва незабавно това решение. След постановяването на решение Lassal (C‑162/09, EU:C:2010:592), от което следва, че за пребиваването отпреди 2006 г. по принцип може да приеме, че отговаря на критерия за непрекъснато пребиваване през период от пет години, г‑н Ogieriakhi моли Supreme Court да удължи срока за обжалване пред него, за да може да подаде жалба пред този съд. С решение от 18 февруари 2011 г. Supreme Court отхвърля тази молба, но отбелязва, че Minister for Justice and Equality се е съгласил да преразгледа предходното си решение и че г‑н Ogieriakhi може да предприеме всякакви действия, каквито смята за уместни, включително действия, основани на правото на Съюза.
24 След като преразглежда решението си от септември 2007 г., на 7 ноември 2011 г. Minister for Justice and Equality предоставя на г‑н Ogieriakhi право на постоянно пребиваване със съображението, че той отговаря на всички релевантни условия, предвидени в Правилника от 2006 г.
25 Тогава, позовавайки се на изведената от решение Francovich и др. (EU:C:1991:428) съдебна практика, г‑н Ogieriakhi предявява пред High Court иск за обезщетение за вредата, претърпяна вследствие на твърдяно неправилно транспониране на Директива 2004/38 в националното право. Като основание на това искане по-специално са посочени загубите, които г‑н Ogieriakhi претърпял вследствие на развалянето на трудовия му договор на 24 октомври 2007 г. с мотива, че същият вече няма право на пребиваване в Ирландия.
26 При разглеждането на това дело запитващата юрисдикция приема, че предявеният от г‑н Ogieriakhi иск въз основа на съдебната практика, изведена от решение Francovich и др. (EU:C:1991:428), с който се твърди, че правото на Съюза е транспонирано (и е приложено) неправилно, изисква г‑н Ogieriakhi да докаже, че към момента на уволнението си от An Post през октомври 2007 г. е имал право на пребиваване през непрекъснат период от поне пет години (като цяло или отчасти, преди или след 2006 г.) и че това право на пребиваване произтича от правото на Съюза.
27 При тези обстоятелства High Court решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Може ли да се твърди, че лице, което е сключило брак с гражданин на Съюза, но към този момент не е било гражданин на държава членка, е „пребивавал[о] законно заедно с гражданина на Съюза в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години“ по смисъла на член 16, параграф 2 от Директива 2004/38[…], в случай че бракът е сключен през май 1999 г., правото на пребиваване е предоставено през октомври 1999 г. и най-късно в началото на 2002 г. съпрузите са се разбрали да живеят разделени и в края на 2002 г. са започнали да съжителстват със съвсем други партньори?
2) Ако отговорът на първия въпрос е утвърдителен и имайки предвид, че гражданин на трета държава, който иска да му се признае право на постоянно пребиваване по силата на член 16, параграф 2, основано на петгодишно непрекъснато пребиваване преди 2006 г., трябва да докаже и че пребиваването му е в съответствие по-специално с условията по член 10, параграф 3 от Регламент […] № 1612/68, следва ли да се приеме, че условията по член 10, параграф 3 от Регламент № 1612/68 не са изпълнени поради това, че през този предполагаем петгодишен период гражданинът на ЕС е напуснал семейното жилище, а гражданинът на третата държава е започнал да съжителства с друго лице в ново семейно жилище, което не е предоставено или осигурено от (бившия) съпруг, гражданин на ЕС?
3) Ако отговорът на първия въпрос е утвърдителен, а на втория въпрос — отрицателен, следва ли да се приеме — за целите на преценката дали държава членка неправилно е транспонирала или по друг начин ненадлежно е приложила условията по член 16, параграф 2 от Директива 2004/38 — че фактът, че националният съд, разглеждащ иск за обезщетяване на вреди поради нарушение на правото на Съюза, е счел за нужно да отправи преюдициално запитване във връзка с материалноправния въпрос дали ищецът има право на постоянно пребиваване, сам по себе си представлява фактор, който въпросният съд трябва да вземе предвид, когато преценява дали е налице явно нарушение на правото на Съюза?“.
По преюдициалните въпроси
По първия и втория въпрос
28 С първите си два въпроса, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 16, параграф 2 от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че гражданинът на трета страна, който през непрекъснат петгодишен период преди датата на транспониране на тази директива е пребивавал в държава членка в качеството на съпруг на гражданин на Съюза, работещ в посочената държава членка, трябва да се счита за придобил правото на постоянно пребиваване, предвидено в тази разпоредба, въпреки че през споменатия период съпрузите са решили да се разделят и са заживели с други партньори, а обитаваното от гражданина на третата страна жилище вече не е било нито предоставено, нито осигурено на това лице от съпруга му, гражданин на Съюза.
29 Като начало следва да се припомни, че Съдът е постановил, че с оглед на придобиването на предвиденото в член 16 от Директива 2004/38 право на постоянно пребиваване трябва да се вземат предвид периодите на непрекъснато пребиваване в продължение на пет години, изтекли преди датата на транспониране на тази директива, а именно 30 април 2006 г., в съответствие с предхождащи тази дата актове на правото на Съюза (решение Lassal, EU:C:2010:592, т. 40).
30 В това отношение следва да се отбележи, че изразът „предходни актове на правото на Съюза“ от Директива 2004/38, за който става въпрос в точка 40 от решение Lassal (EU:C:2010:592), трябва да се разбира като отнасящ се до актовете, които тази директива е кодифицирала, изменила и отменила (решение Alarape и Tijani, C‑529/11, EU:C:2013:290, т. 47).
31 В допълнение, Съдът е постановил също, че за целите на придобиването от членовете на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава членка, на правото на постоянно пребиваване по смисъла на Директива 2004/38 могат да бъдат взети под внимание единствено периодите на пребиваване, които отговарят на условията, предвидени в тази директива (решение Alarape и Tijani, EU:C:2013:290, т. 42).
32 Ето защо, когато петгодишният непрекъснат период на пребиваване е изтекъл изцяло или отчасти преди крайната дата за транспониране на Директива 2004/38, за да може правото на постоянно пребиваване съгласно член 16, параграф 2 от тази директива да бъде упражнено, посоченият период трябва да отговаря на условията, предвидени както от тази директива, така и от правото на Съюза, което е в сила през периода на това пребиваване.
33 Регламент № 1612/68 е законодателството, което е в сила към момента на настъпване на фактите, така че най-напред следва да се провери дали завършеният от г‑н Ogieriakhi непрекъснат период от пет години отговаря на условията, предвидени от Директива 2004/38, а след това — дали споменатият период отговаря и на условията, предвидени от същия регламент.
34 В това отношение следва да се отбележи, че при анализа на член 16, параграф 2 от Директива 2004/38 Съдът е постановил, че придобиването на правото на постоянно пребиваване от членове на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава членка, зависи във всички случаи от обстоятелството дали, от една страна, този гражданин отговаря на изброените в член 16, параграф 1 от тази директива условия, и от друга страна, дали тези членове са пребивавали с него през съответния период (решение Alarape и Tijani, EU:C:2013:290, т. 34).
35 В случая по главното производство е безспорно, че през целия съответен период г‑жа Georges е отговаряла на условията по член 16, параграф 1 от Директива 2004/38.
36 Доколкото член 16, параграф 2 от цитираната директива обвързва придобиването на правото на постоянно пребиваване от членовете на семейството на гражданин на Съюза с условието да са пребивавали законно „с“ последния през непрекъснат период от пет години, се поставя въпросът дали раздялата на съпрузите през разглеждания период — поради липсата не само на съжителство, но и най-вече на реален съвместен брачен живот — е пречка да се приеме, че въпросното условие е изпълнено.
37 В това отношение следва да се отбележи, че Съдът е постановил, че брачният съюз не може да се смята за разтрогнат, докато компетентният орган не постанови решение в този смисъл, и че не е налице решение в този смисъл, когато съпрузите просто живеят разделени, макар и с намерението впоследствие да се разведат, така че не е необходимо съпругът/съпругата постоянно да живее с гражданина на Съюза, за да има производно право на пребиваване (решения Diatta, 267/83, EU:C:1985:67, т. 20 и 22, и Iida, C‑40/11, EU:C:2012:691, т. 58).
38 Следователно обстоятелството, че през периода от 11 октомври 1999 г. до 11 октомври 2004 г. съпрузите не само са престанали да живеят заедно, но и са живели с други партньори, е ирелевантно за целите на придобиването от г‑н Ogieriakhi на право на постоянно пребиваване съгласно член 16, параграф 2 от Директива 2004/38.
39 Всъщност, доколкото бракът между съпрузите е продължил да съществува до януари 2009 г. в държавата членка, където г‑жа Georges упражнява правото си на свободно движение, през посочения период, за г‑н Ogieriakhi не може да се счита, че е загубил качеството си на съпруг на гражданка на Съюза, който я придружава или се присъединява към нея в приемащата държава членка, и следователно той отговаря на критериите по член 7, параграф 2 от въпросната директива.
40 В допълнение, това тълкуване е съобразено с необходимостта разпоредбите на Директива 2004/38 да не се тълкуват ограничително и да не бъдат лишавани от тяхното полезно действие. В този смисъл следва да се отбележи, че ако член 16, параграф 2 от цитираната директива се тълкува буквално, гражданинът на третата страна би могло да бъде поставен в уязвимо положение поради едностранните мерки, взети от съпруга(та) му — нещо, което би било в разрез с духа на тази директива, една от целите на която именно е, съгласно текста на съображение 15 от нея, членовете на семейството на гражданина на Съюза, които пребивават в приемащата държава членка, да бъдат защитени от правна гледна точка, за да могат — в някои случаи и при определени условия — да запазят правото си на пребиваване изключително на лична основа.
41 Тълкуването на член 16, параграф 2 от Директива 2004/38 в смисъл, че за целите на придобиването на правото на постоянно пребиваване задължението за пребиваване с гражданина на Съюза може да се счита за изпълнено единствено в специфичния случай, когато пребиваващият с гражданина на Съюза в приемащата държава членка съпруг не е прекратил всякакво семейно съжителство с последния, обаче не изглежда съгласувано с горепосочената цел на тази директива, по-специално що се отнася до залегналите в членове 13 и 18 от същата директива права относно пребиваването, които при определени условия са признати на бившите съпрузи в случай на развод.
42 Както отбелязва генералният адвокат в точки 49—53 от заключението си, едно такова тълкуване всъщност би довело до прилагането на по-благоприятен режим спрямо гражданите на съответните трети страни в случай на развод в сравнение с приложимия режим в случай на раздяла, въпреки че в последния случай гражданинът на третата страна все още запазва брачната връзка и следователно продължава да бъде член на семейството на гражданина на Съюза по смисъла на Директива 2004/38.
43 Колкото до предвидените от Регламент № 1612/68 условия, поставя се по-специално въпросът дали залегналото в член 10, параграф 3 от Регламента изискване работникът гражданин на държава членка да разполага с жилище за своето семейство, което се смята нормално за работниците, местни граждани в региона, където е нает на работа, е изпълнено, ако въпросният работник е напуснал семейното жилище, а съпругът е отишъл да живее с друг партньор в ново жилище, което не е нито предоставено, нито осигурено на този съпруг от работника.
44 В това отношение трябва да се отбележи, че Съдът вече е имал повод да уточни обхвата на член 10, параграф 3 от Регламент № 1612/68 в светлината на преследваната с този регламент цел, а именно да се улесни свободното движение на работниците.
45 Така в точка 18 от решение Diatta (EU:C:1985:67) Съдът е постановил, че като предвижда правото на съответния член на семейството на работника мигрант да се настани заедно с работника, цитираната разпоредба изисква не съответният член на семейството да живее постоянно с последния, а само жилището, с което разполага работникът, да може да се смята за нормално за настаняването на семейството му, поради което не може имплицитно да се изведе изискване семейството постоянно да живее под един покрив.
46 Съдът също така е отбелязал, че член 10, параграф 3 от Регламент № 1612/68 трябва да се тълкува в смисъл, че условието за наличие на жилище, считано за нормално, се налага единствено като условие за настаняване на всеки член на семейството при работника (решение Комисия/Германия, 249/86, EU:C:1989:204, т. 12), така че във всеки случай преценката дали тази разпоредба е спазена ще може да се направи едва към момента, когато гражданинът на третата страна е започнал в приемащата държава членка съвместен живот със съпруга с гражданство на Съюза, в настоящия случай — през 1999 г.
47 С оглед на всички изложени дотук съображения на първите два въпроса следва да се отговори, че член 16, параграф 2 от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че гражданинът на трета страна, който през непрекъснат петгодишен период преди датата на транспониране на тази директива е пребивавал в държава членка в качеството на съпруг на гражданин на Съюза, работещ в посочената държава членка, трябва да се счита за придобил правото на постоянно пребиваване, предвидено в тази разпоредба, въпреки че през споменатия период съпрузите са решили да се разделят и са заживели с други партньори, а обитаваното от гражданина на третата страна жилище вече не е било нито предоставено, нито осигурено на това лице от съпруга му, гражданин на Съюза.
По третия въпрос
48 С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали обстоятелството, че по иск за обезщетение поради нарушение на правото на Съюза националната юрисдикция е счела за необходимо да отправи преюдициално запитване относно разглежданото в главното производство право на Съюза, трябва да се приеме за определящ фактор при преценката дали държавата членка е извършила явно нарушение на това право.
49 Като начало следва да се припомни, че принципът за отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за които държавата носи отговорност, е присъщ на системата на Договора (решения Francovich и др., EU:C:1991:428, т. 35, Brasserie du pêcheur и Factortame, C‑46/93 и C‑48/93, EU:C:1996:79, т. 31, и British Telecommunications, C‑392/93, EU:C:1996:131, т. 38).
50 В допълнение следва да се напомни, че Съдът също така е постановил, че правото на обезщетяване е признато от правото на Съюза, при положение че са изпълнени три условия, а именно че нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, че нарушението е достатъчно съществено и че съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи отговорност държавата, и вредата, претърпяна от увредените лица (решение Brasserie du pêcheur и Factortame, EU:C:1996:79, т. 51).
51 Що се отнася до второто условие, след като отбелязва, че решаващият критерий, за да се приеме, че дадено нарушение на правото на Съюза е достатъчно съществено, е този на явно и значително неспазване от държава членка на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка, Съдът посочва критериите, които националните юрисдикции, единствено компетентни да установят фактическите обстоятелства по делата по главните производства и да квалифицират съответните нарушения на правото на Съюза, могат да вземат предвид, като степента на яснота и прецизност на нарушената норма (решение Brasserie du pêcheur и Factortame, EU:C:1996:79, т. 55, 56 и 58).
52 Съдът обаче нееднократно е постановявал, че националните юрисдикции имат най-широко право да сезират Съда, ако счетат, че висящото пред тях дело повдига въпроси, които налагат тълкуване или преценка на валидността на разпоредбите на правото на Съюза за целите на решаването на отнесения до тях спор (решение Križan и др., C‑416/10, EU:C:2013:8, т. 64).
53 В допълнение, както отбелязва генералният адвокат в точка 62 от заключението си, самото отправяне на преюдициално запитване не може да ограничи свободата на съда, който разглежда делото по същество. Всъщност отговорът на въпроса дали дадено нарушение на правото на Съюза е достатъчно съществено следва не от упражняването на възможността, предвидена в член 267 ДФЕС, а от даденото от Съда тълкуване.
54 Следва да се отбележи, че признатата на националните юрисдикции възможност да сезират Съда, ако считат това за необходимо, за да им бъде разтълкувана разпоредба от правото на Съюза, дори ако поставеният въпрос вече е решен, несъмнено би била ограничена, ако използването на тази възможност беше от определящо значение за констатацията на наличието или липсата на явно нарушение на правото на Съюза, за да се определи, в случай на необходимост, отговорността на съответната държава членка за нарушение на правото на Съюза. Съответно подобен ефект би поставил под въпрос системата, целта и характеристиките на производството за отправяне на преюдициално запитване.
55 С оглед на изложените дотук съображения на третия въпрос следва да се отговори, че обстоятелството, че по иск за обезщетение поради нарушение на правото на Съюза националната юрисдикция е счела за необходимо да отправи преюдициално запитване относно разглежданото в главното производство право на Съюза, не трябва да се приема за определящ фактор при преценката дали държавата членка е извършила явно нарушение на това право.
По съдебните разноски
56 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:
1) Член 16, параграф 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО, трябва да се тълкува в смисъл, че гражданинът на трета страна, който през непрекъснат петгодишен период преди датата на транспониране на тази директива е пребивавал в държава членка в качеството на съпруг на гражданин на Съюза, работещ в посочената държава членка, трябва да се счита за придобил правото на постоянно пребиваване, предвидено в тази разпоредба, въпреки че през споменатия период съпрузите са решили да се разделят и са заживели с други партньори, а обитаваното от гражданина на третата страна жилище вече не е било нито предоставено, нито осигурено на това лице от съпруга му, гражданин на Съюза.
2) Обстоятелството, че по иск за обезщетение поради нарушение на правото на Съюза националната юрисдикция е счела за необходимо да отправи преюдициално запитване относно разглежданото в главното производство право на Съюза, не трябва да се приема за определящ фактор при преценката дали държавата членка е извършила явно нарушение на това право.
Подписи