ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑ЖА Е. SHARPSTON
представено на 16 юли 2009 година(1)
Дело C‑325/08
Olympique Lyonnais
срещу
Olivier Bernard и Newcastle United
(Преюдициално запитване, отправено от Cour de Cassation (Франция)
„Свободно движение на работници — Разпоредба на националното право, която задължава футболен играч, който след приключване на периода на обучение подпише договор като професионален играч с клуб на друга държава членка, да заплати обезщетение на клуба, който го е обучил — Пречка за свободното движение — Обосноваване чрез необходимостта да се насърчава наемането и обучението на млади професионални играчи“
1. За последователите на „красивата игра“ това е страст, дори религия(2). Армии от предани фенове пътуват от единия до другия край на Съюза, за да подкрепят своя отбор на всеки мач, а вероятното представяне на потенциални нови играчи (възможно подписване на трансфери и местни таланти) е въпрос от изключителна важност. За надарени младежи, които са забелязани от откривател на таланти и на които е предложен стаж (т.е. договор за обучение) в добър клуб, това е магическият ключ, отварящ вратата към професионална кариера. Рано или късно обаче мечтата за футболна слава неизбежно се свързва с прагматичната реалност за печелене на най-високия възможен доход за ограничен период от време като професионален играч в клуб, който е готов да предложи най-доброто заплащане, съчетано с допълнителни стимули. В същото време е разбираемо, че клубовете не искат да видят „техните“ най-добри млади надежди, в чието обучение са инвестирали изключително много, отнети от други клубове. Когато обучаващият клуб е малък и сравнително беден, а отнемащият клуб е голям и значително по-богат, такива маневри представляват реална заплаха за оцеляването (в икономически и спортен аспект) на по-малкия клуб.
2. Фактите, които са повод за настоящото преюдициално запитване, могат да бъдат изложени накратко. На млад футболист е предложен професионален договор от френския клуб, който го е обучавал в продължение на три години. Той отказва, но приема друго предложение за договор като професионален играч в английски клуб. Съгласно действащите по това време норми, уреждащи професионалния футбол във Франция, той носи отговорност за причинените на френския клуб вреди. Този клуб предявява срещу него и срещу английския клуб иск пред френските съдилища за сума, определена въз основа на годишното възнаграждение, което той би получил, ако беше подписал с френския клуб.
3. В този контекст Cour de Cassation (Касационният съд) пита дали описаните норми нарушават принципа на свободно движение на работници, прогласен в член 39 ЕО, и ако да, дали могат да бъдат обосновани с необходимостта да се насърчава наемането и обучението на млади професионални играчи.
Приложими разпоредби
Общностно право
4. Член 39 ЕО гарантира свободното движение на работници в рамките на Общността. Тази свобода включва по-специално и правото, при спазване на ограниченията, основаващи се на съображения за обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве, а) да се приемат действително направени предложения за работа; б) да се придвижва свободно на територията на държавите членки за тази цел; и в) да престоява в държава членка за целите на заетостта.
Национални разпоредби
5. Към момента на настъпване на фактите, дали повод за настоящото запитване(3), член L. 120‑2 от френския Code du Travail (Кодекс на труда) предвижда: „Никой не може да налага на личните права и на индивидуалните или колективни свободи ограничения, които не са обосновани от задачата, която изпълняват, и не са пропорционални на преследваната цел“.
6. Член L. 122‑3‑8 от същия кодекс предвижда, че срочният трудов договор може да бъде прекратен предсрочно само по взаимно съгласие или в случай на сериозно нарушение или непреодолима сила. При преждевременно прекратяване на договора от работодателя при други обстоятелства, наетото лице има право на обезщетение, не по-малко от заплатата, която би получило до изтичане на срока на договора. Ако наетото лице прекрати договора, работодателят има право на обезщетение, съответстващо на понесените вреди.
7. Към този момент Code du Sport (Спортният кодекс) не съдържа разпоредби, отнасящи се до обучението на професионални спортисти, въпреки че член L. 211‑5 понастоящем предвижда, че договорите за професионално обучение могат да задължават обучавания в края на обучението да сключи трудов договор с обучаващия клуб за срок не повече от три години.
8. Наемането на футболни играчи във Франция е уредено също и от Charte du Football Professionnel (Хартата на професионалния футбол), която има статут на колективен трудов договор за тази сфера на дейност. Дял III, глава IV от Хартата (в редакцията от 1997—1998 г.) урежда категория, известна като „joueur espoir“ — обещаващи играчи на възраст между 16 и 22 години, които се надяват да започнат професионална кариера, наети като обучавани от професионален клуб по силата на срочен договор. Член 23 от тази харта(4) предвижда по-конкретно, че:
„[…]
При нормалното изтичане на срока на договора […] клубът има право да изисква от другата страна да подпише договор като професионален играч.
[…]
1. Ако клубът не използва тази възможност, играчът може да уреди положението си при следните условия:
a) чрез подписване на договор като професионален играч с клуб по свой избор, без да се дължи обезщетение на предишния клуб;
[…]
2. Ако играчът откаже да подпише договор като професионален играч, той няма право за срок от три години да подписва с друг клуб във [френската национална футболна лига] в каквото и да е качество без писменото съгласие на клуба, в който е бил „joueur espoir“[…]
[…]“
9. Независимо че понастоящем урежда този въпрос, към момента на настъпване на фактите, тази харта — която се прилагала и продължава да се прилага единствено във Франция — не уреждала обезщетението между клубовете в случаите, когато обучаван от един клуб играч след това подписва договор с друг клуб. Според изявлението на представителя на френското правителство в съдебното заседание нормите, които са приложими понастоящем във Франция, съответстват точно на изложените по-долу действащи норми на ФИФА.
Международни норми
10. Що се отнася до трансфери между футболни клубове в различни страни, понастоящем Правилникът за статута и трансферите на играчи на ФИФА съдържа норми относно обезщетението за обучение, когато играч подписва своя първи договор като професионален играч или е трансфериран преди края на сезона, през който навършва 23 години. Тези норми са изработени в сътрудничество с Комисията след решението на Съда по дело Bosman(5).
11. В съответствие с член 20 от Правилника на ФИФА и приложение 4 към него обезщетението за обучение се заплаща на клуба или клубовете, които са обучили играча, когато той подпише първия си договор като професионален играч и след това всеки път, когато е трансфериран като професионален играч преди края на сезона, през който навършва 23 години.
12. При първата му регистрация като професионален играч клубът, в който той е регистриран, заплаща обезщетение за обучение на всеки клуб, който е допринесъл за обучението му, съразмерно на срока, който е прекарал във всеки клуб. За последващи трансфери обезщетение за обучение се дължи на предишния му клуб само за времето, през което е бил ефективно обучаван от този клуб.
13. Клубовете се разделят на категории според техните финансови инвестиции в обучението на играчи. Определените за всяка категория разходи за обучение съответстват на сумата, необходима за обучението на един играч за една година, умножена по среден „коефициент на играча“ — съотношението на играчите, които трябва да бъдат обучени, за да се произведе един професионален играч.
14. Изчисляването отчита разходите, които биха били направени от новия клуб, ако самият той беше обучил играча. По правило при първата регистрация като професионален играч обезщетението се изчислява на базата на разходите за обучението на новия клуб, умножени по броя на годините на обучение. За последващите трансфери изчислението се основава на разходите за обучение на новия клуб, умножени по броя на годините на обучение в предишния клуб.
15. За играчи, които се местят в рамките на ЕС или ЕИП обаче, ако играчът се мести от клуб от по-ниска категория в клуб от по-висока категория, изчислението се основава на средните разходи за обучение на двата клуба. Ако се мести от клуб от по-висока категория в клуб от по-ниска категория, изчислението се основава на разходите за обучение на клуба от по-ниската категория.
16. Съществува също и „механизъм на солидарност“, уреден в член 21 и приложение 5. Ако професионален играч бъде трансфериран преди изтичане срока на договора му, всеки клуб, който е допринесъл за неговото образование и обучение между неговия 12-ти и 23-ти рожден ден, получава част от обезщетението, заплатено на предишния му клуб. То се равнява на не повече от 5 % от общото обезщетение, разпределено по сезони и между заинтересованите клубове.
17. Също както във Франция, такива международни норми не съществуват към момента на настъпване на фактите по делото.
Факти, производство и преюдициални въпроси
18. През 1997 г. Olivier Bernard подписва договор за три сезона като „joueur espoir“ [млада надежда] с френския футболен клуб Olympique Lyonnais, считано от 1 юли същата година. Преди да изтече срокът на този договор, Olympique Lyonnais му предлага договор като професионален играч за една година, считано от 1 юли 2000 г. Г‑н Bernard (очевидно недоволен от предложената заплата) не приема предложението, а през август 2000 г. подписва договор като професионален играч с английския клуб Newcastle United(6).
19. Когато узнава за този договор, Olympique Lyonnais завежда дело срещу г‑н Bernard пред Conseil de Prud’hommes (Съд по трудови спорове) в Lyon, с което иска г‑н Bernard и Newcastle United да бъдат осъдени солидарно да му заплатят обезщетение за вреди. Исковата претенция е в размер на 53 357,16 EUR, равняващи се, видно от акта за преюдициално запитване, на възнаграждението, което г‑н Bernard би получил за една година, ако беше сключил предложения от Olympique Lyonnais договор.
20. Conseil de Prud’hommes приема, че г‑н Bernard е прекратил едностранно договора си и го осъжда солидарно с Newcastle United да заплати на Olympique Lyonnais обезщетение в размер на 22 867,35 EUR на основание член L. 122‑3‑8 от Code du Travail. Съдебното решение не посочва никакви причини за разликата между размера на претендираното обезщетение и присъдения размер.
21. Ответниците подават жалба пред Cour d’Appel (Апелативен съд), Lyon, който приема, че член 23 от Хартата на футбола е незаконосъобразен. Ограничението, което той налага, е несъвместимо с основния принцип на свободно упражняване на професионална дейност и с член L. 120‑2 от Code du Travail. По-конкретно не съществува разпоредба, определяща обезщетението, което трябва да бъде платено за обучението в случай на преждевременно прекратяване. Да се задължи играч да продължи да работи за клуба, който го е обучил, е ограничение на свободата на договаряне, което е несъразмерно на защитата на законните интереси на клуба, независимо от разходите за обучението.
22. Нито едно от тези съдилища не е счело за необходимо да отправи преюдициално запитване, въпреки че това е поискано от Newcastle United. Cour d’Appel обаче, независимо че решението му се основава на френското право, приема, че наложеното от член 23 от Хартата на футбола задължение противоречи и на принципа на член 39 ЕО.
23. В момента Olympique Lyonnais е подал жалба до Cour de Cassation. Този съд посочва, че искът на Olympique Lyonnais се основава на неспазване на задължението на г‑н Bernard да подпише договор с клуба, който го е обучил, а не на забраната да подписва договор с друг клуб във френската лига. Въпросното задължение не забранява на играча да подпише договор с чуждестранен клуб, а може да го разубеди да извърши това, доколкото е възможно да бъде осъден да понесе отговорност за вреди. От друга страна, тази отговорност може да бъде обоснована от законния интерес на клуба да задържи начинаещия играч, който току-що е обучил.
24. Cour de Cassation се позовава на решението по дело Bosman, според което член 39 ЕО „не допуска прилагането на установени от спортни сдружения норми, според които професионален футболист, гражданин на държава членка, след изтичането на срока на неговия договор с даден клуб няма право да бъде нает от клуб в друга държава членка, освен ако последният клуб не заплати на предишния клуб сума за трансфер, обучение или развитие“, и приема, че случаят създава сериозно затруднение при тълкуването на този член.
25. Ето защо иска Съдът да се произнесе с преюдициално заключение по следните въпроси:
„1. Допуска ли установеният в [член 39 ЕО] принцип за свободно движение на работници разпоредба на националното право, съгласно която играч „joueur espoir“ [„млада надежда“], който след приключване на периода на обучение подпише договор като професионален играч с клуб на друга държава членка на Европейския съюз, може да бъде осъден да заплати обезщетение за вреди?
2. При утвърдителен отговор, необходимостта да се насърчава наемането и обучението на млади професионални играчи съставлява ли легитимна цел или императивно съображение от обществен интерес, която/което да е от естество да обоснове такова ограничение?“
26. Писмени становища са представени от Olympique Lyonnais и Newcastle United, от френското, италианското и нидерландското правителство, от правителството на Обединеното кралство, както и от Комисията. В проведеното на 5 май 2009 г. съдебно заседание устни становища са изложени от Olympique Lyonnais, от френското правителство и от Комисията.
Съображения
Предварителни бележки
Значение на въпросите
27. Струва ми се важно да напомня, че упражняването на спорт попада в приложното поле на общностното право единствено и само защото и доколкото това се извършва в сферата на икономическите и индивидуалните дейности и свободи, които са предмет на това право. Това е една от съществените предпоставки, които са в основата на решението по дело Bosman(7).
28. Следователно, ако принципите и нормите на общностното право се прилагат по отношение на положение като това в настоящия случай, по същия начин решението, което Съдът ще постанови по това дело, има възможно по-широко значение за наети лица и работодатели във всички отрасли, до които се отнасят тези принципи и норми.
29. Затова нидерландското правителство с право подчертава, че случаят има значение за решаването на принципния въпрос за работодател, който желае да инвестира в обучението на наето лице, но не иска да види как наетото лице незабавно отнася придобитите ценни умения и ги предоставя в услуга на конкурентен работодател. Този въпрос е свързан с общностното право, доколкото всяко ограничение, наложено на свободата на наетото лице да търси или да приема друга работа, би могло да ограничи свободното му движение в рамките на Общността.
30. Не мисля, че характерните особености на спорта въобще и на футбола в частност са от първостепенно значение при разглеждането на въпроса дали съществува забранено ограничаване на свободното движение. Те обаче трябва да бъдат разгледани внимателно при проверката на възможните основания за такова ограничение — точно както специфичните характеристики на всеки друг отрасъл би трябвало да се вземат предвид при проверката на обосноваването на ограниченията, приложими в този отрасъл.
31. Като се има предвид посоченото обаче, не смятам, че Съдът е получил достатъчно становища, за да разреши надлежно този по-общ въпрос. Нидерландското правителство, което повдигна по-общия въпрос в писменото си становище, не взе участие в заседанието и никоя от страните, които присъстваха, не се разпростря върху въпроса, дори и след настояване от страна на Съда. При тези обстоятелства не предлагам да се разглежда в подробности по-широкото значение на случая и предлагам Съдът да се придържа в своето решение към конкретния контекст на главното производство.
Обхват на спорната правна уредба
32. Както посочват Newcastle United и правителството на Обединеното кралство, член 23 от Хартата на футбола не съдържа изрично задължение за заплащане на обезщетение от играч, който след завършване на обучението си във френския клуб сключва договор с клуб на друга държава членка.
33. Преюдициалните въпроси обаче се отнасят до съвместимостта с общностното право не на отделна разпоредба, а на норма, „съгласно която играч „млада надежда“, който след приключване на периода на обучение подпише договор като професионален играч с клуб на друга държава членка на Европейския съюз, може да бъде осъден да заплати обезщетение за вреди“. Такива са последиците, които Conseil de Prud’hommes придават на член 23 от Хартата на футбола и на член L. 122‑3‑8 от Code du Travail, като нито Cour d’Appel, нито Cour de Cassation приемат, че това тълкуване е неправилно, а само че въпросните последици са или могат да бъдат несъвместими с норма от по-висок ранг.
34. Следователно Съдът трябва да разгледа описаните последици, независимо от разпоредбите, които водят до тях.
Въпрос 1: Съвместимост с член 39 ЕО
35. На първия въпрос може да се отговори кратко и ясно: член 39 ЕО по принцип не допуска норма, която поражда описаните последици. Мотивите, които водят до този извод, са изложени с по-големи или по-малки подробности в повечето представени пред Съда становища.
36. Спортът е предмет на общностното право доколкото представлява икономическа дейност по смисъла на член 2 ЕО. Наемането на професионални или полупрофесионални футболисти срещу заплащане е такава икономическа дейност(8).
37. Член 39 ЕО се отнася не само до действията на органите на власт, но и до всяка друга правна норма, с която се цели колективно уреждане на труда на заетите лица, включително норми на футболни сдружения(9). Всички разпоредби, посочени в настоящия случай, попадат в рамките на една или друга от тези категории.
38. Положението на френския играч с местожителство във Франция, който сключва трудов договор с футболен клуб на друга държава членка, не е изцяло вътрешно положение, което остава извън обхвата на общностното право. Това е приемане на действително отправено предложение за работа, по отношение на което член 39 ЕО се прилага конкретно.
39. Норми могат да пречат на свободното движение на работници, ако възпрепятстват или обезкуражават гражданите на дадена държава членка да упражняват правото си на свободно движение в друга държава членка, дори ако се прилагат независимо от националността на засегнатите работници(10), освен ако потенциално съществуващото препятствие за упражняването на свободното движение е прекалено несигурно и прекалено косвено(11).
40. Норми, които при трансфера на професионален футболист изискват заплащане на суми между клубове за трансфер, обучение или развитие, по принцип са пречка за свободното движение на работници. Дори когато се прилагат еднакво към трансфери между клубове на същата държава членка, те могат да ограничат свободното движение на играчи, които желаят да упражняват дейността си в друга държава членка(12). Норми, съгласно които професионален футболист не може да упражнява своята дейност в нов клуб в друга държава членка, освен ако не плати на своя предишен клуб трансферна сума, представляват пречка за свободното движение на работници(13).
41. Следователно, ако норма, която изисква новият работодател да заплаща парична сума на предишния работодател, по принцип е пречка за свободното движение на работници, това трябва също толкова или в още по-голяма степен да важи, ако самото наето лице носи отговорност в някаква степен. То трябва или да убеди новия работодател да покрие задължението му, или да го поеме със свои средства, които вероятно са по-малко от средствата на един работодател. Потенциално съществуващото препятствие за упражняването на свободното движение по никакъв начин не е и прекалено несигурно или прекалено косвено. Изискването за плащане на парична сума е непосредствено и важно съображение за всеки работник, който възнамерява да откаже едно предложение за работа, за да приеме друго(14).
42. Този анализ според мен не се променя от твърдението на Olympique Lyonnais, според който положение от вида на разглежданото не попада в хипотезата на член 39 ЕО, защото този член има за цел да обхване основаните на гражданството дискриминационни практики, а не ограниченията на свободата на договаряне в контекста на взаимните обременителни задължения и/или защото спорът всъщност попада в областта на правото на конкуренцията като случай на (твърдяна) нелоялна конкуренция.
43. Що се отнася до първото твърдение, от съдебната практика е ясно, че член 39 ЕО в действителност обхваща ограниченията на свободата на договаряне, ако те са такива, че могат да възпрепятстват или да обезкуражат гражданите на дадена държава членка да упражнят правото си на свободно движение в друга държава членка, поне доколкото произтичат от действия на органите на власт или от правни разпоредби, с които се цели колективно уреждане на труда на заетите лица. Що се отнася до второто твърдение, макар че спорът между Olympique Lyonnais и Newcastle United може да се отнася до въпроси на правото на конкуренцията, тези въпроси не са повдигнати от препращащата юрисдикция, така че държавите членки и Комисията не са имали възможността да изразят мнението си по тях. Освен това, ако спорът повдига въпроси от областта на правото на конкуренцията, това само по себе си не е пречка за прилагането на разпоредбите на Договора относно свободата на движение(15).
Въпрос 2: Възможно обосноваване
44. Националните мерки, които биха могли да затруднят или да възпрепятстват упражняването на гарантираните от Договора основни свободи, могат въпреки това да избегнат забраната, ако преследват съвместима с Договора легитимна цел. За това обаче е необходимо те да отговарят на четири допълнителни условия: да се прилагат по недискриминационен начин, да бъдат обосновани от императивни съображения от обществен интерес, да могат да осигурят постигането на целта, която преследват и да не надхвърлят необходимото за тази цел(16).
45. Трудно може да се оспори, че наемането и обучението на млади професионални футболисти е легитимна цел, която е съвместима с Договора. Не само всички, които са представили становища, са съгласни по този въпрос, но и самият Съд е изразил такава позиция(17). Освен това в настоящия случай нищо не дава основание да се предположи, че разглежданите норми са приложени по дискриминационен начин.
46. Както Съдът е посочил в решението по дело Bosman(18), не е възможно да се предскаже със сигурност спортното бъдеще на младите играчи. Само малка част от тях продължават да играят професионално, така че няма гаранция, че обучаваният ще се окаже ценен актив за обучаващия клуб или за някой друг клуб. Ето защо норми като тази, предмет на спора, вероятно не са решаващи за насърчаването на клубовете да наемат и обучават млади играчи. Тези норми обаче гарантират, че клубовете няма да бъдат обезкуражени да наемат и обучават от перспективата да видят инвестицията си в обучението, използвана в полза на друг клуб без обезщетение за самите тях. Доводът, че нормите с такова действие са обосновани от обществения интерес, изглежда приемлив.
47. От една страна, професионалният футбол не е просто икономическа дейност, а също и въпрос с голямо социално значение в Европа. Тъй като обикновено се възприема като свързан с аматьорския спорт и като споделящ много от неговите добродетели, съществува широк обществен консенсус, че обучаването и наемането на млади играчи следва по-скоро да се насърчава, отколкото да се обезкуражава. По-специално Европейският съвет от Ница през 2000 г. приема, че „Общността трябва […] да отчита социалните, образователните и културните функции, присъщи на спорта, и да му придаде специално значение, с оглед спазване и развитие на етичния кодекс и на солидарността, жизненоважни за запазването на неговата социална роля“(19). Наред с това както Бялата книга за спорта на Комисията(20), така и Резолюцията на Парламента относно Бялата книга за спорта(21) обръщат особено внимание на значението на обучението.
48. От друга страна, в по-общ план, както посочва нидерландското правителство, приетата от Европейския съвет през март 2000 г. Лисабонска стратегия, както и различните решения и насоки, приети оттогава насам за нейното прилагане в областта на образованието, професионалното обучение и обучението през целия живот, придават основно значение на професионалното обучение във всички отрасли. Ако работодателите могат да бъдат сигурни, че ще бъдат в състояние да се възползват през разумен период от време от услугите на наетите лица, които те обучават, това е поощрение да осигуряват обучение, което също е в интерес на самите наети лица.
49. Доста по-трудно е обаче да се приеме, че правна уредба като разглежданата в настоящото производство е подходяща за осигуряване постигането на тази цел и че не надхвърля това, което е необходимо за постигането на тази цел.
50. Всички, които са представили становища, включително Olympique Lyonnais, са съгласни, че подходяща и пропорционална може да бъде само мярка, която обезщетява клубовете съразмерно на техните реални разходи за обучение. Следователно обезщетение, основано на предвижданото заплащане на играча или на предвижданите (пропуснати) ползи на клуба, не може да бъде приемливо.
51. Струва ми се, че това е правилен анализ. От последните два критерия първият може би е податлив на манипулиране от страна на клуба, а последният би бил твърде несигурен. Нито един от тях не изглежда да има определена връзка с основния въпрос за насърчаването (или поне липсата на обезкуражаване) на наемането и обучението на млади играчи. Свързаното с реалните разходи за обучение обезщетение изглежда значително по-адекватно. Бяха изразени обаче редица други възражения.
52. На първо място, тъй като само малка част от обучаваните играчи ще се окажат с последваща пазарна стойност в професионалния футбол, докато значително по-голям брой трябва да бъдат обучавани, за да може да се прояви това малцинство, инвестицията в обучението би била обезкуражаваща, ако при определянето на подходящо обезщетение се вземат под внимание само индивидуалните разходи за обучение на отделния играч. Ето защо е уместно клубът, наемащ играч, който е бил обучен от друг клуб, да заплати обезщетение, което представлява съответна част от общите разходи за обучение на другия клуб.
53. На второ място, може да се окаже, че даден играч е бил обучаван от повече от един клуб, така че дължимото обезщетение би трябвало, посредством някакъв подходящ механизъм, да бъде разпределено съразмерно между въпросните клубове.
54. И двете съображения изглеждат релевантни, когато се определя дали дадена схема на обезщетяване е подходяща и пропорционална на целта за насърчаване наемането и обучението на млади професионални футболни играчи.
55. Според мен третото изразено съображение е по-неубедително, а именно че отговорността за плащане на обезщетение следва да се поеме само от новия работодател, а не от обучения играч.
56. Струва ми се, че това не е твърдение, което може да бъде подкрепено безусловно. По принцип уменията и познанията, които правят дадено лице ценно на пазара на труда, могат да бъдат придобити за негова собствена сметка, за обществена сметка или за сметка на работодател, който го обучава в замяна на неговите услуги. Ако в последния случай след изтичането на обучителния период „балансът по сметката“ между разходите за обучение и предоставените услуги показва, че разходите за обучението не са компенсирани напълно, тогава не изглежда неоснователно обучаваният да бъде задължен да „изравни сметката“ чрез предоставяне на допълнителни услуги като наето лице или (ако не желае да направи това) чрез заплащане на равностойно обезщетение. Докато необходимостта от заплащане на обезщетение за обучението може да обезкуражи наетото лице да приеме договор с нов работодател в същата или в друга държава членка, едва ли съществува някаква причина той да бъде поставен за сметка на обучаващия работодател в по-благоприятна позиция за приемане на такъв договор от друг кандидат, който се е обучил за своя собствена сметка.
57. Тава съображение обаче ще се различава в зависимост от начина, по който обучението е организирано като цяло в даден сектор. Ако, както изглежда в настоящия случай, обучението на професионални футболисти обичайно е за сметка на клуба, тогава изглежда подходяща системата на обезщетяване между клубовете, при която не участват самите играчи. Искам да подчертая, че ако самият играч е трябвало да носи отговорност за заплащане на обезщетението за обучение, сумата би следвало да се изчислява само на базата на разходите за неговото индивидуално обучение, независимо от цялостните разходи за обучение. Ако е необходимо да се обучат n на брой играчи, за да се произведе един, който ще има успешна кариера в професионалния футбол, тогава разходите за обучаващия клуб (и спестеното за новия клуб) са разходите на обучение на тези n на брой играчи. Обезщетяването между клубовете на базата на тези разходи изглежда подходящо и пропорционално. За отделния играч обаче релевантни изглеждат само разходите за индивидуално обучение.
58. В обобщение може да се каже, че необходимостта от насърчаване на наемането и обучението на млади професионални футболни играчи може да обоснове изискването за заплащане на обезщетение за обучение в случаите, когато задължението за оставане в обучаващия клуб за определен (и не твърде дълъг) период от време(22) след завършването на обучението не е изпълнено. Това ще бъде така обаче само ако съответната сума се основава на реалните разходи за обучение, понесени от обучаващия клуб и/или спестени от новия клуб, и доколкото това обезщетение трябва да бъде заплатено от самия играч, се ограничава до неизплатените разходи за индивидуалното обучение.
Действащите разпоредби във Франция и в рамките на ФИФА
59. Много от представилите становища страни насочват вниманието на Съда към разпоредбите, които понастоящем се съдържат в членове 20 и 21 от Правилника на ФИФА за статута и трансферите на играчи и приложения 4 и 5 към него. Тези разпоредби понастоящем уреждат положения като това на г‑н Bernard, но не са били в сила към момента на настъпване на фактите по настоящия случай. Те са приети през 2001 г. с одобрението на Комисията и целят осигуряване на съответствие с практиката на Съда, по-конкретно с Решение по дело Bosman. Френското правителство посочва в допълнение, че френската Харта на професионалния футбол следва същия подход и понастоящем съдържа подобни разпоредби за вътрешни положения.
60. Правителството на Обединеното кралство по-специално отбелязва, че съгласно действащите правила на ФИФА клубът, а не играчът, заплаща обезщетение. Обезщетението се изчислява на базата на разходите за обучение на играча, коригирани със съотношението на обучаваните играчи, които са необходими, за да се произведе един професионален играч. Различни гаранции и ограничения осигуряват пропорционалност на обезщетението по отношение на преследваната цел, а солидарен механизъм разпределя обезщетението между клубовете, когато няколко клуба са допринесли за обучението.
61. Тези страни също така изрично или мълчаливо искат от Съда да одобри действащите разпоредби.
62. Струва ми се обаче, че специално одобрение не би било подходящо в контекста на настоящия случай, който се отнася до положение, към което тези разпоредби не са приложими. При това положение някои от мотивите, които посочих по-горе, и някои от мотивите, които ще бъдат използвани от Съда в неговото решение, могат да бъдат релевантни, ако и когато стане необходимо да се прецени съответствието на тези норми с общностната правна уредба.
Заключение
63. С оглед на всички изложени по-горе съображения смятам, че Съдът би трябвало да отговори по следния начин на поставените от Cour de Cassation въпроси:
1) Установеният с член 39 ЕО принцип на свободно движение на работници не допуска по принцип разпоредба на националното право, съгласно която обучаван футболен играч, който след приключване на периода на обучението си подпише договор като професионален играч с клуб на друга държава членка, може да бъде осъден да заплати обезщетение за вреди.
2) Такава разпоредба може все пак да се приеме за обоснована от необходимостта от насърчаване на наемането и обучението на млади професионални футболни играчи, при условие че съответната сума се основава на понесените от обучаващия клуб и/или спестени от новия клуб реални разходи за обучение и доколкото това обезщетение трябва да бъде платено от самия играч, се ограничава до неизплатените разходи за индивидуалното обучение.