РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (първи състав)
17 февруари 2017 година(*)
„Командирован национален експерт — Правила на ЕОБХ относно КНЕ — Решение да не се продължава командироването — Достъп до документи — Регламент (ЕО) № 1049/2001 — Отказ за предоставяне на достъп — Изключение, свързано със защитата на личния живот и личната неприкосновеност — Защита на личните данни — Регламент (ЕО) № 45/2001 — Искания за установяване на обстоятелства и за даване на задължителни указания — Допълнително писмено изявление към жалбата — Изменение на исканията — Допустимост“
По дело T‑493/14
Ingrid Alice Mayer, с местожителство в Елванген (Германия), за която се явява T. Mayer, адвокат,
жалбоподател,
срещу
Европейски орган за безопасност на храните (ЕОБХ), за който се явява D. Detken, в качеството на представител, подпомаган от R. Van der Hout и A. Köhler, адвокати,
ответник,
с предмет жалба на основание член 263 ДФЕС за оспорване на решенията на ЕОБХ за отхвърляне, от една страна, на искането на жалбоподателката за продължаване на командироването ѝ като национален експерт към ЕОБХ, и от друга страна, на заявлението ѝ за достъп до документите, съхранявани от ЕОБХ,
ОБЩИЯТ СЪД (първи състав),
състоящ се от: H. Kanninen, председател, I. Pelikánová и E. Buttigieg (докладчик), съдии,
секретар: S. Bukšek Tomac, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 6 юли 2016 г.,
постанови настоящото
Решение
Фактическа обстановка
1 Жалбоподателката, г‑жа Ingrid Alice Mayer, е държавен служител на провинция Саксония (Германия) от 1 ноември 1992 г. Г‑жа Mayer е командирована в Европейския орган за безопасност на храните (ЕОБХ), считано от 1 юли 2013 г., по силата на договор, сключен на същата дата между нея, ЕОБХ и провинция Саксония (наричан по-нататък „договорът“). Съгласно член 5 от договора същият е сключен за срок от една година, тоест до 30 юни 2014 г. Съгласно член 4 от решението на изпълнителния директор на ЕОБХ от 18 февруари 2013 г. за определяне на правилата за командироването на национални експерти и на национални експерти на обучение към ЕОБХ (наричани по-нататък „правилата относно КНЕ“), приложими към договора, командироването може да се поднови един или повече пъти, без да е възможно общата продължителност на командироването по принцип да надвишава четири години.
2 На 4 септември 2013 г. жалбоподателката е избрана за представител на командированите национални експерти в рамките на Комитета по персонала на ЕОБХ (наричан по-нататък „Комитетът по персонала“) за срок от три години. След спор, възникнал между жалбоподателката и председателя на Комитета по персонала, по повод на случай, който следвало да бъде разгледан без участието на жалбоподателката, на 16 декември 2013 г. Комитетът по персонала решава да отстрани незабавно жалбоподателката от функцията ѝ в него за срок от шест месеца поради нарушение от нейна страна на задължението ѝ да пази поверителния характер на информацията.
3 На 18 декември 2013 г. жалбоподателката подава писмена жалба по административен ред срещу разглежданото решение за отстраняване пред изпълнителния директор на ЕОБХ и го моли да наложи дисциплинарна мярка срещу председателя на Комитета по персонала. С електронно съобщение от 17 януари 2014 г. Комитетът по персонала информира официално жалбоподателката, че е взел решение за преустановяване на участието ѝ в своите заседания.
4 На 8 и 31 януари 2014 г. жалбоподателката е приета от своя пряк ръководител, г‑н D., който при втория разговор я информира, че ЕОБХ не възнамерява да продължи договора ѝ предвид това, че оперативните нужди на отдела, в който тя работи, са се променили и профилът ѝ вече не отговаря на необходимите изисквания. Жалбоподателката твърди, че при втория разговор г‑н D. споменава заявление за достъп на мрежата от неправителствени организации Pesticide Action Network Europe (PAN Europe) до документи относно електронни писма, разменени между висш служител на ЕОБХ, г‑жа K., и International Life Sciences Institute (Международен институт за науките за живота, наричан по-нататък „ILSI“), частна организация, извършваща дейност в областта на храненето. ЕОБХ оспорва това твърдение.
5 С писмо от 16 април 2014 г., което цели „[п]рекратяване[то] на [нейния] договор за командироване“, ЕОБХ информира жалбоподателката, че посоченият договор ще изтече на 30 юни 2014 г., като същевременно посочва, че тя може да подаде жалба по административен ред до директора на ЕОБХ на основание на член 23 от правилата относно КНЕ.
6 Жалбоподателката счита, че инцидентите, настъпили в Комитета по персонала, както и обстоятелството, че поради разкритията на г‑н D. е станала неволен свидетел на конфликт на интереси във връзка с отношенията между ЕОБХ и ILSI, са в основата на нейното отстраняване, поради което на 24 април 2014 г. подава жалба по административен ред до директора на ЕОБХ на основание на член 23 от правилата относно КНЕ срещу горепосоченото писмо от 16 април 2014 г., като жалбата по административен ред е допълнена от становища, представени на 5 и 10 юни 2014 г.
7 На 12 май 2014 г. жалбоподателката подава до ЕОБХ заявление за достъп до всички разменени между г‑жа K. и ILSI електронни писма — заявление, което е отхвърлено от ЕОБХ на 5 юни 2014 г. на основание на член 4, параграф 1, буква б) от Регламент (ЕО) № 1049/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 2001 година относно публичния достъп до документи на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията (ОВ L 145, 2001 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 76).
8 На 8 юни 2014 г. жалбоподателката подава до ЕОБХ потвърдително заявление за достъп до разглежданите документи, допълнено с електронно писмо от 15 юни 2014 г.
9 С писмо от 27 юни 2014 г. ЕОБХ отхвърля, от една страна, жалбата по административен ред, подадена от жалбоподателката по член 23 от правилата относно КНЕ срещу горепосоченото писмо от 16 април 2014 г., като изтъква, че член 4, параграф 1 от правилата относно КНЕ гласи, че: „[п]ървоначалният срок на командироване не може да бъде по-кратък от шест месеца и по-дълъг от две години [и че] може да бъде подновяван един или повече пъти, без да е възможно общата продължителност на командироването да надвишава четири години“. Следователно не съществувало никакво право на подновяване на договора. Освен това ЕОБХ се позовава на свободата си на преценка относно организацията на своите служби и излага мотивите за решението си да не продължава договора, като същевременно отрича, в този контекст, някои твърдения, направени от жалбоподателката в различни писма, които по-рано са му били изпратени от последната.
10 Със същото писмо от 27 юни 2014 г. ЕОБХ, от друга страна, отхвърля потвърдителното заявление за достъп до горепосочените документи, основавайки се на изключението, предвидено в член 4, параграф 1, буква б) от Регламент № 1049/2001. ЕОБХ припомня, че когато със заявление, подадено на основание на този регламент, се иска достъп до документи, съдържащи лични данни, изцяло са приложими разпоредбите на Регламент (ЕО) № 45/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 18 декември 2000 година относно защитата на лицата по отношение на обработката на лични данни от институции и органи на Общността и за свободното движение на такива данни (ОВ L 8, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 30, стр. 142). Член 8, буква б) от Регламент № 45/2001 обаче изисквал от получателя на личните данни да удостовери необходимостта от предаването на данните посредством законни основания или убедителни доводи. Според ЕОБХ жалбоподателката не е изпълнила това изискване. Освен това решението му да не продължи командироването се основавало единствено на обстоятелството, че оперативните нужди на отдела, в който жалбоподателката е работила, са се променили, а профилът ѝ вече не отговарял на необходимите към съответния момент изисквания, и не съществувала никаква връзка между това решение и електронните писма, до които жалбоподателката искала да получи достъп. ЕОБХ накрая информира жалбоподателката, че може да подаде жалба за отмяна на двете решения, съдържащи се в писмото от 27 юни 2014 г., пред Общия съд в съответствие с член 263 ДФЕС или да подаде жалба до Европейския омбудсман в съответствие с член 228 ДФЕС.
Производството и исканията на страните
11 С жалба, подадена в секретариата на Общия съд на 30 юни 2014 г., жалбоподателката моли Общия съд:
– да поднови командироването ѝ до 30 юни 2015 г.,
– да установи незаконосъобразността на прекратяването на договора, по-конкретно на решението на ЕОБХ, озаглавено „Прекратяване на командироването“, от 16 април 2014 г.,
– да задължи ЕОБХ да се въздържа от провеждането на нов избор на „наблюдател“ на командированите национални експерти в рамките на комитета по персонала,
– да установи, че отстраняването ѝ от комитета по персонала за срок от шест месеца е незаконосъобразно,
– да разпореди на ЕОБХ да ѝ предостави достъп до всички електронни писма между г‑жа K. и ILSI,
– при условията на евентуалност, да предостави достъп до тези документи на определено от Общия съд трето лице,
– да осъди ЕОБХ да заплати съдебните разноски.
12 С отделна молба, подадена в секретариата на Общия съд на 1 юли 2014 г., жалбоподателката иска допускане на обезпечителни мерки.
13 С определение от 7 юли 2014 г., Mayer/EFSA (T‑493/14 R, непубликувано, EU:T:2014:617), молбата за допускане на обезпечителни мерки е отхвърлена по-специално по съображение, че жалбата за отмяна, в подкрепа на която е поискано допускане на обезпечителните мерки, не съдържа искане за обявяване на недействителност, и че искането за временно разкриване на спорните документи съответства на искането, направено в главната жалба, поради което споменатите искания са в разрез с постоянната съдебна практика, съгласно която решението на съдията по обезпечителното производство не може по никакъв начин да предрешава делото по същество или да го обезсмисли, лишавайки го от полезно действие.
14 С отделна молба, заведена в секретариата на Общия съд на 5 септември 2014 г., жалбоподателката представя писмено изявление от 4 септември 2014 г., с което по-специално иска „заменяне“ на първоначалните искания с исканията, посочени в това писмено изявление (наричано по-нататък „допълнителното писмено изявление към жалбата“).
15 В допълнителното писмено изявление към жалбата, чието съдържание впоследствие е възпроизведено изцяло в репликата, подадена в секретариата на Общия съд на 7 януари 2015 г., жалбоподателката посочва, че оттегля третото и четвъртото искане в жалбата, отнасящи се до спора ѝ с Комитета по персонала, и че първоначалните искания се „заменят“ със следните искания, приканващи Общия съд да реши следното:
– продължава се командироването ѝ като национален експерт в ЕОБХ до 30 юни 2017 г. и се отменя неподновяването на командироването,
– при условията на евентуалност, ЕОБХ трябва да вземе ново решение относно командироването ѝ, като не допуска грешка в преценката и като отчита тълкуването на правото от Общия съд,
– отменя се прекратяването на договора, по-конкретно решението от 16 април 2014 г.,
– предоставя ѝ се достъп до всички електронни писма, разменени между г‑жа K. и ILSI по време на срока на договора,
– при условията на евентуалност, предоставя ѝ се достъп до посочените електронни писма, със заличена информация, попадаща в приложното поле на член 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, от естество да засегне сериозно личния живот на г‑жа K. или да има тежки последици за последната,
– отменя се решението от 27 юни 2014 г. за отхвърляне на заявлението за достъп до горепосочените документи,
– ЕОБХ се осъжда да заплати съдебните разноски, включително тези във връзка с оттеглените искания.
16 С писмо от 10 ноември 2014 г., заведено в секретариата на Общия съд на 20 ноември 2014 г., жалбоподателката изпраща на Общия съд няколко документа и допълнително становище.
17 В репликата жалбоподателката повтаря отделните искания от допълнителното писмено изявление към жалбата, отбелязва, че с изключение на третото и четвъртото искане от жалбата, отнасящи се до спора ѝ с Комитета по персонала, които тя оттегля, исканията, посочени в жалбата, не са били „заменени“, както е посочено погрешно в допълнителното писмено изявление към жалбата, а следвало да „бъдат тълкувани“, и иска от Общия съд да постанови, че решението на ЕОБХ от 27 юни 2014 г. „е недействително“.
18 След подаването на дупликата, на 13 май 2015 г. жалбоподателката подава в секретариата на Общия съд документ от 6 май 2015 г., в който коментира „новополучени писмени документи“, а именно електронно писмо от 16 май 2014 г., изпратено ѝ от Комитета по персонала, електронно писмо от ЕОБХ от 19 ноември 2014 г., адресирано до Министерството на вътрешните работи на провинция Саксония, и първоначалното заявление за достъп до електронните писма, разменени между г‑жа K. и ILSI, подадено от PAN Europe на 25 септември 2013 г.
19 Накрая, с писмо от 29 юни 2016 г., заведено в секретариата на Общия съд на същия ден, жалбоподателката предоставя на Общия съд няколко „новополучени доказателства“.
20 ЕОБХ най-напред представя писмена защита, заведена в секретариата на Общия съд на 11 септември 2014 г., след това писмено становище относно допълнителното писмено изявление към жалбата, заведено в секретариата на Общия съд на 22 октомври 2014 г., след това дуплика, заведена в секретариата на Общия съд на 26 февруари 2015 г., и накрая, писмено становище, заведено в секретариата на Общия съд на 12 юни 2015 г., относно горепосоченото писмено становище на жалбоподателката от 6 май 2015 г.
21 ЕОБХ моли Общия съд:
– да обяви допълнителното писмено изявление към жалбата за недопустимо,
– да отхвърли писменото становище на жалбоподателката от 6 май 2015 г. като недопустимо,
– да отхвърли жалбата като недопустима,
– при условията на евентуалност, да отхвърли жалбата като недопустима, като вземе предвид допълнителното писмено изявление към жалбата,
– при условията на евентуалност спрямо предходното искане, да отхвърли жалбата като неоснователна,
– да осъди жалбоподателката да заплати съдебните разноски, включително разноските във връзка с третото и четвъртото искане, които са били оттеглени.
От правна страна
По допустимостта на допълнителното писмено изявление към жалбата
22 ЕОБХ оспорва допустимостта на допълнителното писмено изявление към жалбата, с мотива че възможността за подаване на такова становище не е предвидена в член 47, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд от 2 май 1991 г. При условията на евентуалност ЕОБХ изтъква, че посоченото становище при всички положения съдържа редица недопустими нови обстоятелства, а именно нови искания, разширяване на първоначалните искания и изложение на нови фактически или правни основания.
23 Следва да се отбележи, че Общият съд е постановил в решение от 29 февруари 1996 г., Lopes/Съд (T‑547/93, EU:T:1996:27, т. 39), че подаването на искова молба или жалба със съществено изменен текст не е предвидено от Процедурния правилник от 2 май 1991 г. и че следователно подобен документ не може да се приложи към преписката.
24 Макар в настоящия случай да не се оспорва, че допълнителното писмено изявление към жалбата е било подадено преди изтичането на срока за обжалване — 8 септември 2014 г. — що се отнася до решението на ЕОБХ от 27 юни 2014 г., все пак посоченото писмено изявление изменя самия предмет на спора, като формулира за първи път в новите искания, съдържащи се в него, не само искане за продължаване на договора до 30 юни 2017 г., но и искания за отмяна на твърдяното решение от 16 април 2014 г. и на решението от 27 юни 2014 г., като последното дори не е било посочено в отделните искания в жалбата. Допълнителното писмено изявление към жалбата следователно трябва да се отхвърли като недопустимо.
25 Всъщност член 21 от Статута на Съда на Европейския съюз и член 44, параграф 1, букви в) и г) от Процедурния правилник от 2 май 1991 г. не могат да се тълкуват в смисъл, че позволяват на жалбоподателката в конкретния случай да представи пред Общия съд нови искания, за да трансформира явно недопустима жалба — доколкото, както следва от точки 32—50 по-нататък, тази жалба е съдържала само искания за даване на задължителни указания и за установяване на обстоятелства — в допустима жалба, като измени предмета на спора, както е определен в жалбата, макар и преди изтичането на срока за обжалване.
26 Несъмнено член 48, параграф 2 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., който допуска в хода на производството да се въвеждат нови основания, при условие че почиват върху правни или фактически обстоятелства, установени в хода на производството, може в някои случаи да се прилага за промяната на исканията (вж. в този смисъл решение от 1 април 2009 г., Valero Jordana/Комисия, T‑385/04, EU:T:2009:97, т. 76 и 77). Такъв е случаят по-специално когато обжалваното решение е заменено в хода на производството с решение със същия предмет, което в този случай следва да бъде разглеждано като ново обстоятелство, позволяващо на жалбоподателя да промени своите искания (определение от 21 септември 2011 г., Internationaler Hilfsfonds/Комисия, T‑141/05 RENV, EU:T:2011:503, т. 34).
27 Все пак, ако в производството не са установени правни или фактически обстоятелства, могат да се вземат предвид единствено изложените в жалбата искания, тъй като в противен случай би се изменил предметът на спора, както е определен изчерпателно в посочената жалба, поради което основателността на жалбата трябва да се преценява единствено с оглед предвид съдържащите се в нея искания (вж. решение от 26 октомври 2010 г., Германия/Комисия, T‑236/07, EU:T:2010:451, т. 27 и 28 и цитираната съдебна практика).
28 В настоящия случай обаче е безспорно, че новите искания на жалбоподателката не почиват на правни и фактически обстоятелства, които са установени в производството, по-конкретно между датата на подаването на жалбата — 30 юни 2014 г., и датата на подаването на допълнителното писмено изявление към жалбата — 4 септември 2014 г.
29 Поради това допълнителното писмено изявление към жалбата трябва да се отхвърли като недопустимо.
По допустимостта на жалбата
30 ЕОБХ изтъква, че изложените в жалбата искания са явно недопустими, тъй като имат за цел Общият съд да установи дадени обстоятелства и да даде задължителни указания на ЕОБХ.
31 В самото начало следва да се констатира, че жалбоподателката посочва в репликата, че оттегля третото и четвъртото искане в жалбата, отнасящи се до спора ѝ с Комитета по персонала, поради което следва да има произнасяне само по първото и второто искане, отнасящи се до непродължаването на договора за командироване, и по петото и шестото искане, отнасящи се до заявлението за достъп до документи.
По допустимостта на исканията, отнасящи се до непродължаването на договора
– По допустимостта на първото искане в жалбата
32 С първото искане, както е изложено в жалбата, жалбоподателката иска от Общия съд да продължи договора ѝ до 30 юни 2015 г. В репликата си жалбоподателката иска от Общия съд да реши договорът ѝ да бъде продължен до 30 юни 2017 г. и, при условията на евентуалност, ЕОБХ да вземе ново решение във връзка с командироването ѝ, отчитайки тълкуването на Общия съд.
33 ЕОБХ изтъква, че Общият съд не може да му дава задължителни указания, включително такива, които евентуално биха произтекли от отмяната на правен акт, в случая от отмяната на твърдяното решение от 16 април 2014 г., която би наложила продължаването на командироването на жалбоподателката.
34 Достатъчно е да се отбележи, че с това искане жалбоподателката моли Общия съд да замести ЕОБХ или да му даде задължителни указания, което явно превишава неговите правомощия в рамките на контрола за законосъобразност на основание на член 263 ДФЕС. Това ограничаване на контрола за законосъобразност се отнася до всички спорове, които Общият съд може да разглежда (вж. в този смисъл решение от 8 октомври 2008 г., Agrar-Invest-Tatschl/Комисия, T‑51/07, EU:T:2008:420, т. 27 и 28 и цитираната съдебна практика), и следователно и в областта на командироването на национални експерти.
35 Поради това трябва да се направи изводът, че е недопустимо жалбоподателката да иска от Общия съд да продължи договора ѝ до 30 юни 2015 г., и още повече до 30 юни 2017 г. — както е изтъкнала в исканията си в репликата, нито да даде задължителни указания на ЕОБХ да вземе решение за такова продължаване.
– По допустимостта на второто искане в жалбата
36 С второто искане жалбоподателката иска от Общия съд да установи незаконосъобразността на прекратяването на договора ѝ, „по-конкретно на решението на ЕОБХ […] от 16 април 2014 г.“ В репликата жалбоподателката за първи път иска от Общия съд да „отмени“ посоченото „решение“ и да постанови, че решението от 27 юни 2014 г. „е недействително“.
37 В самото начало трябва да се припомни, че както правилно изтъква ЕОБХ, многократно е било постановявано в рамките на контрола за законосъобразност на основание на член 263 ДФЕС, че исканията, чиято цел е единствено да се установят правни или фактически въпроси, без да съдържат искане за отмяна, сами по себе си не могат да представляват валидни искания (вж. в този смисъл решение от 11 юли 1996 г., Bernardi/Парламент, T‑146/95, EU:T:1996:105, т. 23).
38 Жалбоподателката поддържа, позовавайки се на член 2 ДЕС, който гласи, че Съюзът се основава на ценностите на правовата държава, че където съществува право, трябва да съществува и способ за защита. Жалбоподателката твърди, че разполага с право на подновяване на своя договор, основано на „забраната на произвола и на противоречащите на обществения ред споразумения в германското право“ и на принципите на равенство и на правова държава, гарантирани както от Договора за ЕС, така и от практиката на Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд). От това твърдяно субективно право на подновяване на командироването произтичало ipso jure правото на жалбоподателката да подаде жалба пред Общия съд.
39 Според жалбоподателката Общият съд следователно трябва — поради наличието на това твърдяно право на подновяване на нейния договор — да уважи нейното „искане за постановяване на съдебно решение“ или да тълкува и преформулира второто искане в жалбата по такъв начин, че да е допустимо в рамките на предвиденото в член 263 ДФЕС производство по жалба за отмяна.
40 Обратно, ЕОБХ поддържа, че липсата на способи за защита не може да обоснове промяна в системата на установените в Договора производства, противно на твърдението на жалбоподателката, според която, ако съществува право, трябва да съществува способ за защита.
41 Следва да се припомни, че евентуалната липса на способи за защита не може в никакъв случай да оправдае изменение, посредством съдебно тълкуване, на системата от способи за защита и от производства, установени с Договора за функционирането на ЕС (вж. в този смисъл определение от 29 април 2002 г., Bactria/Комисия, T‑339/00, EU:T:2002:107, т. 54). Освен това в настоящия случай не е имало никаква пречка жалбоподателката да поиска отмяната на спорните решения в съответствие с член 263, четвърта алинея ДФЕС.
42 Впрочем, макар да е вярно, че съдът на Съюза трябва да тълкува основанията на ищеца или жалбоподателя по скоро по същество, отколкото според правната им квалификация, независимо от всички терминологични въпроси, това все пак е възможно само при условие че изложените основания могат да се изведат достатъчно точно, ясно и прецизно от исковата молба или жалбата, за да позволят на ответника да подготви защитата си, а на Общия съд — да се произнесе по иска или жалбата (вж. в този смисъл решение от 24 февруари 2000 г., ADT Projekt/Комисия, T‑145/98, EU:T:2000:54, т. 66 и 67).
43 Съществените правни и фактически обстоятелства, на които искът или жалбата се основават, трябва да изпъкват по логичен и разбираем начин от текста на самата искова молба или жалба и исканията в нея трябва да са изложени недвусмислено, за да не се произнесе съдът на Съюза ultra petita или да пропусне да се произнесе по някое твърдение за нарушение (решение от 10 януари 2008 г., Комисия/Финландия, C‑387/06, непубликувано, EU:C:2008:5, т. 14).
44 С други думи, ищецът или жалбоподателят не могат да принуждават Общия съд да прави предположения относно обосновките и конкретните съображения от фактическо или правно естество, които биха могли да стоят в основата на тяхното оспорване. Член 44, параграф 1 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г. има за цел да предотврати по-конкретно такова положение, което е източник на правна несигурност и е несъвместимо с доброто правораздаване, като изисква исковата молба или жалбата да посочват предмета на спора, исканията и кратко изложение на посочените основания (вж. в този смисъл определение от 19 май 2008 г., TFI/Комисия, T‑144/04, EU:T:2008:155, т. 56 и 57).
45 В случая, както правилно изтъква ЕОБХ, доводите на жалбоподателката изглеждат объркани. Жалбоподателката излага становището си, формулирайки го най-малкото неточно, като се позовава на член 263 ДФЕС и на решението от 27 юни 2014 г., без обаче да посочва, както впрочем отбелязва председателят на Общия съд в определението от 7 юли 2014 г., Mayer/ЕОБХ (T‑493/14 R, непубликувано, EU:T:2014:617, т. 29), каквото и да е искане за отмяна на твърдяното решение от 16 април 2014 г. или на решението от 27 юни 2014 г., като същевременно предметът на исканията повече не може да се изменя на стадия на репликата при липса на правни или фактически обстоятелства, установени в хода на производството.
46 Само на тези основания исканията, отнасящи се до непродължаването на договора, трябва да се обявят за недопустими.
По допустимостта на исканията, отнасящи се до достъпа до документите
47 С петото и шестото искане в жалбата жалбоподателката изрично иска от Общия съд да разпореди на ЕОБХ да ѝ предостави достъп до всички електронни писма между г‑жа K. и ILSI или, при условията на евентуалност, да предостави достъп до споменатите електронни писма на определено от Общия съд трето лице. С петото, шестото и десетото искане в репликата жалбоподателката освен това иска да ѝ се предостави, при условията на евентуалност, частичен достъп до посочените електронни писма, да се отмени решението от 27 юни 2014 г. в частта му, отнасяща се до отказа за предоставяне на достъп до документите, и да се предостави на Общия съд, в качеството му на определено от последния трето лице, достъп до тези електронни писма.
48 ЕОБХ изтъква, че тези искания са недопустими, защото Общият съд няма правомощие да му дава задължителни указания в рамките на производство по жалба за отмяна.
49 Както бе посочено в точка 34 по-горе, Общият съд не може да дава задължителни указания на институциите или да ги замества в рамките на упражнявания от него контрол за законосъобразност. Следователно исканията за получаване на достъп до горепосочените документи трябва да се обявят, само на тези основания, за недопустими, като същевременно и исканията в репликата, доколкото за първи път имат за предмет отмяната на решението за отказ от 27 юни 2014 г. по заявлението за достъп до посочените документи, трябва да се обявят за недопустими, тъй като изложените в жалбата искания повече не могат да се изменят на стадия на репликата при липсата на правни или фактически обстоятелства, установени в хода на производството.
50 С оглед на всички тези съображения жалбата следва да се отхвърли изцяло като недопустима, без следователно да е нужно произнасяне по допустимостта на становищата на жалбоподателката, по-специално тези от 6 май 2015 г. и от 29 юни 2016 г., за развиване и обосновка на основанията, изложени в подкрепа на отделните искания, обявени за недопустими.
Съдебни разноски
51 Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.
52 Що се отнася до третото и четвъртото искане в жалбата, свързани с Комитета по персонала на ЕОБХ, които са били оттеглени, следва да се припомни, че член 136, параграф 1 от Процедурния правилник гласи, че страна, която направи отказ от иск или оттегли иск или жалба, се осъжда да заплати съдебните разноски, ако това е било поискано от другата страна в становището ѝ по отказа или оттеглянето. Съгласно параграф 2 от същия член, по искане на страната, която направи отказ от иск или оттегли иск или жалба, съдебните разноски се понасят от другата страна, ако нейното поведение оправдава това.
53 Жалбоподателката счита, че ЕОБХ трябва да понесе съдебните разноски във връзка с оттеглените от нея искания поради „подлежащото на критика поведение“ на ЕОБХ спрямо нея.
54 Общият съд обаче счита, че третото и четвъртото искане в жалбата при всички положения са били недопустими, тъй като не са съдържали никакво искане за отмяна, а са включвали искания за даване на задължителни указания и за установяване на обстоятелства, поради което не може да се направи извод, че подходът на ЕОБХ е основание този орган да понесе, съгласно член 136, параграф 2 от Процедурния правилник, разноските във връзка с тези искания.
55 Жалбоподателката освен това иска от Общия съд да приложи пряко или по аналогия член 88 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., съгласно който в спорове между Съюза и неговите служители институциите понасят направените от тях разходи. Жалбоподателката поддържа, че тази разпоредба важи и по отношение на командированите национални експерти.
56 В това отношение е достатъчно да се припомни, че съгласно постоянната съдебната практика националните експерти, командировани в институция или орган на Съюза, не са „служители“ по смисъла на член 270 ДФЕС (вж. в този смисъл определение от 9 октомври 2006 г., Gualtieri/Комисия, F‑53/06, EU:F:2006:100, т. 21 и 22) и че е постановено, че специалният режим по член 88 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г. не намира приложение спрямо тях (вж. в този смисъл решение от 10 септември 2008 г., Gualtieri/Комисия, T‑284/06, непубликувано, EU:T:2008:335, т. 47).
57 След като ЕОБХ е направил искане жалбоподателката да бъде осъдена да заплати съдебните разноски и същата е загубила делото, тя следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски, включително тези, направени от страните в рамките на обезпечителното производство.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (първи състав)
реши:
1) Отхвърля жалбата като недопустима.
2) Осъжда г‑жа Ingrid Alice Mayer да заплати съдебните разноски, включително тези за обезпечителното производство.
Kanninen | Pelikánová | Buttigieg |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 17 февруари 2017 година.
Подписи
Съдържание
Фактическа обстановка
Производството и исканията на страните
От правна страна
По допустимостта на допълнителното писмено изявление към жалбата
По допустимостта на жалбата
По допустимостта на исканията, отнасящи се до непродължаването на договора
– По допустимостта на първото искане в жалбата
– По допустимостта на второто искане в жалбата
По допустимостта на исканията, отнасящи се до достъпа до документите
Съдебни разноски