Language of document : ECLI:EU:C:2017:116

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Y. Bot

представено на 15 февруари 2017 година(1)

Дело C‑579/15

Openbaar Ministerie

срещу

Daniel Adam Popławski

(Преюдициално запитване, отправено от Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам, Нидерландия)

„Преюдициално запитване — Полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Рамково решение 2002/584/ПВР — Европейската заповед за арест и процедури за предаване между държавите членки — Член 4, точка 6 — Случай, при който изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано — Транспониране — Съответстващо тълкуване — Прилагане на принципа на предимство“






1.        Настоящото преюдициално запитване, отправено от Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам, Нидерландия), е представено в рамките на изпълнението в Нидерландия на европейска заповед за арест, издадена на 7 октомври 2013 г. от Sąd Rejonowy w Poznaniu (Районен съд Познан, Полша) срещу г‑н Daniel Adam Popławski, полски гражданин, пребиваващ в Нидерландия, с оглед изпълнение на наказание една година лишаване от свобода.

2.        Това запитване е повод за Съда да внесе полезни уточнения относно условията, при които една държава членка може да транспонира в националното си право разпоредбата относно случаите, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано, предвидени в член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки(2), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г.(3).

3.        Другият основен интерес от посоченото запитване е свързан с възможността Съдът отново да разгледа естеството и правния режим на рамковите решения, приети на основание на бившия трети стълб на Европейския съюз. Съгласно член 34, параграф 2, буква б) от Договора за ЕС, в редакцията му след Договора от Амстердам, тези актове, по подобие на директивите, са обвързващи за държавите членки с оглед на постигането на даден резултат, но оставят на националните органи свобода по отношение на формата и средствата. За сметка на това те не могат да имат директен ефект. Макар от практиката на Съда да е видно, че задължителният характер на рамковите решения води до задължение за съответстващо тълкуване, по настоящото дело запитващата юрисдикция се съмнява във възможността да се тълкува националното ѝ право в съответствие с правото на Съюза. За да се разясни на тази юрисдикция в случай на липса на съответствие на националния механизъм на Рамково решение 2002/584 и на невъзможност да се приложи принципът на съответстващо тълкуване, следва да се задълбочи тълкуването на разпоредбите, които уреждат правния режим на рамковите решения, като се уточни дали на националните съдебни органи е разрешено да оставят без приложение несъответстващите национални разпоредби.

4.        В настоящото заключение, на първо място, ще изтъкна, че член 4, точка 6 от това рамково решение трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да транспонира предвидената в този член възможност да откаже изпълнение, така че:

–        съдебният орган да е длъжен да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с оглед на изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, срещу издирвано лице, което се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка, без да може да прецени в зависимост от конкретното положение на лицето дали изпълнението на наказанието в тази държава може да улесни социалната му реинтеграция,

–        отказът за изпълнение на европейската заповед за арест да води само до заявяване на готовност от тази държава членка за поемане на изпълнението на наказанието, без това заявяване на готовност да означава, че същата поема изпълнението,

–        съдебният орган да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с оглед изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане срещу издирвано лице, което се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка, при все че, от една страна, решението да се поеме изпълнението на наказанието, което се взема след решението да бъде отказано изпълнението, е обвързано с условия, свързани с наличието и спазването на договор между издаващата държава членка и изпълняващата държавата членка, както и със съдействието на издаващата държава членка, и от друга страна, отказът за изпълнение на заповедта не се поставя под въпрос в случай на невъзможност да се поеме изпълнението на наказанието, поради това че не са изпълнени изискваните условия.

5.        На второ място, ще поддържам, че разпоредбите на член 4, точка 6 от посоченото рамково решение нямат директен ефект, че националната юрисдикция следва да тълкува разглежданите в главното производство национални разпоредби във възможно най-голяма степен в съответствие с правото на Съюза и че ако евентуално такова тълкуване се окаже невъзможно, националната юрисдикция следва да остави без приложение тези разпоредби поради несъвместимостта им с член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584.

I –  Правна уредба

 A – Правото на Съюза

1.     Рамково решение 2002/584

6.        Съображения 1, 5—7 и 10 от това рамково решение гласят следното:

„(1)      Съгласно заключенията на Европейския съвет от Тампере от 15 и 16 октомври 1999 г., и по-специално точка 35 от тях, официалната процедура за екстрадиция следва да бъде отменена в държавите членки по отношение на осъдени лица, които се укриват от правосъдието, а процедурите по екстрадиция трябва да бъдат ускорени спрямо лица, които са заподозрени в извършване на престъпление.

[…]

(5)      Целта за превръщане на Съюза в пространство на свобода, сигурност и правосъдие изисква премахване на екстрадицията между държавите членки и заместването ѝ със система за предаване между съдебните органи. Освен това въвеждането на нова опростена процедура за предаване на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или за наказателно преследване дава възможност за премахване на сложността и евентуалното забавяне, присъщо на настоящата процедура по екстрадиция. Преобладаващите до момента традиционни отношения на сътрудничество между държавите членки трябва да бъдат заменени от система на свободно движение на съдебни решения по наказателни дела, обхващащи едновременно предварителни и окончателни решения в рамките на пространство на свобода, сигурност и правосъдие.

(6)      Европейската заповед за арест съгласно настоящото рамково решение е първата конкретна мярка в областта на наказателното право, която прилага принципа за взаимно признаване, който Европейският съвет определя като „крайъгълния камък“ на съдебното сътрудничество.

(7)      Тъй като заместването на системата на многостранна екстрадиция, приета с Конвенцията за екстрадиция от 13 декември 1957 г., не може да се постигне напълно от държавите членки чрез едностранни действия, а поради своя мащаб и въздействие може да се постигне само в рамките на Съюза Съветът следва да приеме мерки в съответствие с принципа на субсидиарност, посочен в член 2 от Договора за Европейския съюз и член 5 от Договора за създаване на Европейската общност. Съгласно принципа за пропорционалност, така както е определен в последния текст, настоящото рамково решение съдържа необходимото с оглед постигането на тази цел.

[…]

(10)      Механизмът на европейската заповед за арест се основава на високо равнище на поверителност между държавите членки. […]“.

7.        Член 1, параграфи 1 и 2 от посоченото рамковото решение дефинира европейската заповед за арест и определя задължението за изпълнението ѝ, както следва:

„1.      Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване на друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.

2.      Държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение“.

8.        Членове 3 и 4 от Рамково решение 2002/584 са посветени съответно на случаите, при които не се допуска изпълнение на европейска заповед за арест, и на случаите, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано.

9.        Член 4, точка 6 от това рамково решение гласи:

„Изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест:

[…]

6)      когато европейската заповед за арест е издадена с оглед изпълнение на присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане и издирваното лице се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата страна, а същата поема изпълнението на присъдата или мярката, изискваща задържане съгласно националното си право“.

2.     Рамково решение 2008/909/ПВР

10.      Член 28 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Съюза(4) гласи:

„1.      За исканията, получени преди 5 декември 2011 г., продължават да се прилагат действащите нормативни актове за трансфер на осъдени лица. За получените след тази дата искания се прилагат правилата, приети от държавите членки съгласно настоящото рамково решение.

2.      Независимо от това, всяка държава членка може, при приемането на настоящото рамково решение, да декларира, че в случаите когато окончателното съдебно решение е постановено преди посочената в декларацията дата, тя, в качеството си на издаваща и изпълняваща държава, ще продължи да прилага действащите нормативни актове за трансфер на осъдени лица, приложими преди 5 декември 2011 г. Ако е направена такава декларация, тези актове ще се прилагат в такива случаи по отношение на всички останали държави членки, независимо от това дали са направили или не декларация в същия смисъл. Тази дата не може да бъде след 5 декември 2011 г. Посочената декларация се публикува в Официален вестник на Европейския съюз.Тя може да бъде оттеглена по всяко време“.

 Б – Нидерландското право

11.      Overleveringswet (Законът за предаването) от 29 април 2004 г.(5) транспонира в нидерландското право Рамково решение 2002/584.

12.      Член 6 от OLWВ в предходната на Wet wederzijdse erkenning en tenuitvoerlegging vrijheidsbenemende en voorwaardelijke sancties (Закон за взаимното признаване и изпълнение на наказание лишаване от свобода, наложено с условна или безусловна присъда) редакция от 12 юли 2012 г.(6), с която се транспонира Рамково решение 2008/909, гласи:

„1.      Предаването на нидерландски гражданин може да бъде разрешено, когато то е поискано за наказателно разследване срещу него и според становището на изпълняващия съдебен орган се гарантира, че ако бъде осъден безусловно на лишаване от свобода в издаващата държава членка за деяние, за което се разрешава предаване, той може да изтърпи това наказание в Нидерландия.

2.      Не се разрешава предаване на нидерландски гражданин, поискано с цел изпълнение на наказание лишаване от свобода, наложено с влязла в сила присъда.

3.      При отказ за предаване, който се основава единствено на разпоредбите на член 6, параграф 2 […], прокуратурата уведомява издаващия съдебен орган, че е готова да изпълни съдебното решение съгласно процедурата по член 11 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица или на основание на друг приложим договор.

4.      Прокуратурата уведомява незабавно нашия министър за […] всеки отказ за предаване, съобщен с декларацията, предвидена в параграф 3, съгласно която Нидерландия е готова да поеме изпълнението на постановеното от чужд съд решение.

5.      Параграфи 1—4 се прилагат и към чужденец с безсрочно разрешение за пребиваване, когато срещу него може да бъде образувано наказателно производство в Нидерландия във връзка с деянието, за което е издадена европейската заповед за арест, и когато може да се предполага, че то няма да изгуби правото си на пребиваване в Нидерландия поради наказанието или мярката, която може да му бъде наложена след евентуалното предаване“.

13.      След влизането в сила на Закона за взаимното признаване и изпълнение на наказание лишаване от свобода, наложено с условна или безусловна присъда, член 6, параграф 3 от OLW гласи следното:

„3.      При отказ за предаване, който се основава единствено на разпоредбите на член 6, параграф 2 […], прокуратурата уведомява издаващия съдебен орган, че е готова да изпълни наказанието“.

II –  Главното производство и преюдициалните въпроси

14.      С присъда от 5 февруари 2007 г., влязла в сила на 13 юли 2007 г., Sąd Rejonowy w Poznaniu (Районен съд Познан) осъжда полския гражданин г‑н Popławski условно на една година лишаване от свобода. С решение от 15 април 2010 г. същият съд разпорежда наказанието да бъде ефективно изтърпяно.

15.      На 7 октомври 2013 г. този съд издава европейска заповед за арест срещу г‑н Popławski за целите на изпълнението на това наказание.

16.      В хода на главното производство във връзка с изпълнението на тази европейска заповед за арест Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам, Нидерландия) приема, че няма други основания да се откаже предаване освен основанието, предвидено в член 6, параграфи 2 и 5 от OLW, в полза на пребиваващи в Нидерландия лица, какъвто е случаят на г‑н Popławski, който е доказал, че е пребивавал законно в Нидерландия най-малко 5 години без прекъсване.

17.      Запитващата юрисдикция отбелязва, че по силата на член 6, параграф 3 от OLW при отказ за изпълнение на европейска заповед за арест Нидерландия заявява „готовност“ да изпълни наказанието на основание на договор между тази държава и издаващата държава членка. Тя уточнява, че по делото в главното производство такова поемане на изпълнението зависи от отправено в този смисъл искане от Полша и че полското законодателство не допуска такова искане в случаите, когато засегнатото лице е полски гражданин.

18.      При тези обстоятелства запитващата юрисдикция счита, че отказът за предаване би могъл да доведе до безнаказаност за издирваното лице, доколкото след произнасянето на решението за отказ на предаването поемането на изпълнението на наказанието може да се окаже невъзможно, без това да се отрази на решението, с което се отказва предаването, което не подлежи на обжалване по общия ред.

19.      Поради това, като изразява съмнения относно съответствието на член 6, параграфи 2—4 от OLW на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, което позволява да се откаже изпълнението само когато изпълняващата държава членка „поема“ изпълнението на наказанието съгласно националното си право, Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1.      Може ли държава членка така да транспонира член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 в националното си право, че:

–        изпълняващият съдебен орган да е автоматично длъжен да откаже предаване на гражданин на изпълняващата държава членка или пребиваващо в нея лице за целите на изпълнението на наложено наказание,

–        този отказ да води ipso iure до готовност за поемане на изпълнението на наказанието лишаване от свобода, наложено на съответния гражданин или съответното пребиваващо лице,

–        решението за поемане на изпълнението да се взема [обаче] едва след отказа лицето да бъде предадено за целите на изпълнението на наказанието му и вземането на положително решение в този смисъл да зависи, първо, от наличието на основание за това, предвидено в действащ договор между издаващата и изпълняващата държава членка, второ, от предвидените в този договор предпоставки, и трето, от съдействието на издаващата държава членка, например чрез подаването на съответно искане,

поради което е налице риск след отказа да предаде съответното лице за изпълнение на наказанието му изпълняващата държава членка да не може да поеме изпълнението на това наказание, а същевременно този риск не се отразява на задължението да се откаже предаване на лицето?

2.      При отрицателен отговор на първия въпрос:

a)      може ли националният съд да приложи пряко разпоредбите на Рамково решение 2002/584, въпреки че съгласно член 9 от Протокол (№ 36) относно преходните разпоредби[, приложен към договорите,] след влизането в сила на Договора от Лисабон правните последици на посоченото рамково решение се запазват дотогава, докато то не бъде отменено, обявено за нищожно или изменено, и

б)      ако това е така, достатъчно точен и безусловен ли е член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, за да може да бъде приложен от националния съд?

3.      Ако отговорът на първия въпрос и буква б) от втория въпрос е отрицателен, може ли държавата членка, чието национално право допуска поемане на изпълнението на чуждестранно наказание лишаване от свобода само в случай че в съответен договор е предвидено основание за това, така да транспонира член 4, точка 6 от това рамково решение в националното право, че самият член 4, точка 6 от Рамковото решение да се смята за необходимото договорно основание, с цел да се избегне рискът от безнаказаност, свързан с националното изискване за наличие на договорно основание?

4.      Ако отговорът на първия въпрос и буква б) от втория въпрос е отрицателен, може ли изпълняващата държавата членка така да транспонира член 4, точка 6 от посоченото рамково решение в националното си право, че отказът за предаване на пребиваващо в изпълняващата държава членка лице, което е гражданин на друга държава членка, да зависи от предпоставката изпълняващата държава членка да има наказателна юрисдикция за посочените в европейската заповед за арест деяния и да няма фактически пречки за (евентуалното) провеждане на наказателно производство за тези деяния в изпълняващата държава членка срещу пребиваващото в нея лице (каквато пречка би представлявал отказът на издаващата държава членка да изпрати преписката по наказателното дело), а същевременно да не се предвижда подобна предпоставка за отказа за предаване на гражданин на изпълняващата държава членка?“.

III –  Моят анализ

 A – По първия преюдициален въпрос

20.      Първият преюдициален въпрос се подразделя на три части, които следва да бъдат разгледани отделно.

1.     По първата част на първия преюдициален въпрос

21.      С първата част на първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали държава членка може така да транспонира предвидения в член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, случай, при който изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано, че съдебният орган да е длъжен да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с оглед изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане срещу издирвано лице, което се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка.

22.      За да се отговори на този въпрос, като начало следва да се напомни, че принципът на взаимно признаване, който е „крайъгълният камък“ на съдебното сътрудничество(7) и е в основата на текста на това рамково решение(8), предполага по силата на член 1, параграф 2 от последното, че държавите членки по принцип са длъжни да изпълнят европейската заповед за арест.

23.      Това признаване обаче не предполага „абсолютно задължение“ за изпълнение на издадената европейска заповед за арест, доколкото системата на посоченото рамково решение, така както се установява по-специално от член 4 от него, „предоставя на държавите членки възможност в определени случаи да позволят на компетентните съдебни органи да решат изпълнението на постановена присъда да се извърши на територията на изпълняващата държава членка“(9).

24.      По силата на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, в който се посочва по-специално случай, при който може да се откаже изпълнението на европейската заповед за арест, изпълняващият „съдебен орган“ „може“ да откаже да изпълни такава заповед, издадена с оглед на изпълнение на наказание лишаване от свобода, когато издирваното лице се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка и когато тази държава поема да изпълнени това наказание съгласно националното си право.

25.      Макар Съдът вече да е имал повод да уточни обхвата на тази разпоредба, по-специално като определя областта ѝ на приложение ratione personae(10) и установява условията, с които може да се обвърже отказът за изпълнение на заповедта за арест(11), все още не му се е налагало да се произнесе директно относно това дали факултативният характер на предвидената в член 4, точка 6 от това рамково решение възможност да се откаже изпълнението означава, че изпълняващият съдебен орган трябва да разполага със свобода на преценка, когато се произнася относно изпълнението на европейската заповед за арест.

26.      Въпросът, който се поставя, е как следва да се разбира изразът „факултативен“ характер на европейската заповед за арест. Дали тази възможност е предвидена за държавите членки, които при транспонирането на Рамково решение 2002/584 в националното си право могат да решат да възприемат или да не възприемат случаите, при които изпълнението може да бъде отказано, или се предоставя на изпълняващия съдебен орган, който да разполага с право на преценка, за да реши да ги възприеме или не в зависимост от характерните за всеки случай обстоятелства?

27.      В заключението, представено от мен на 24 март 2009 г. по дело Wolzenburg(12), изтъкнах, че транспонирането в националното право на случая, при който изпълнението може да бъде отказано, предвиден в член 4, точка 6 от това рамково решение, не е оставено на преценката на държавите членки, а има задължителен характер. Според мен изпълняващият съдебен орган трябва да може да разполага във вътрешното право с възможността да се противопостави на предаването, когато са налице всички условия, предвидени в тази разпоредба. Съдът изглежда е взел друго решение, като е преценил по-специално в решението си 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge(13), че „ако(14) държава членка прилага посочения член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 във вътрешното си право, тя трябва да вземе предвид обстоятелството, че приложното поле на тази разпоредба е ограничено“ ratione personae.

28.      Възможността, с която разполагат според Съда държавите членки, да транспонират или не във вътрешното си право разпоредбите относно случаите, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано, все пак не означава, че когато изберат да транспонират член 4 от това рамково решение, те могат да тълкуват думите „може да откаже“ в смисъл, че те задължават съдебните им органи да откажат да изпълнят европейска заповед за арест, издадена срещу лице, което попада в приложното поле на разпоредбата по отношение на лицата. Макар държавите членки при транспонирането на тази разпоредба да „разполагат с известна свобода на преценка“(15), вярно е също, че според постоянната съдебна практика както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза(16).

29.      Член 4 от Рамково решение 2002/584 не съдържа препращане към правото на държавите членки и следователно изисква самостоятелно и еднакво тълкуване, което следва да се направи, като се вземат предвид едновременно съдържанието на тази разпоредба, контекстът, в който тя се вписва, и преследваната с това рамково решение цел(17).

30.      На първо място, по отношение на заглавието на тази разпоредба следва да се отбележи, че прилагателното „факултативно“ се отнася до „неизпълнението“, а не до „основанията“, откъдето следва, че именно отказът да се изпълни заповедта има факултативен характер за разлика от предвидените в член 3 от посоченото рамково решение задължителни откази. Освен това следва да се отбележи, че от член 4, първа алинея от Рамково решение 2002/584 е видно, че възможността да се откаже изпълнението на европейската заповед за арест се предоставя директно на националните изпълняващи съдебни органи и следователно те трябва да се ползват с право на преценка.

31.      На второ място, това тълкуване на съдържанието на член 4, точка 6 от това рамково решение се подкрепя от контекста, в който се вписва тази разпоредба. Всъщност с посоченото рамково решение се цели въвеждането на система за задължително предаване между съдебните органи на държавите членки, на което изпълняващият съдебен орган може да се противопостави единствено в предвидените изрично в Рамково решение 2002/584 случаи, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано. В този контекст предаването е принципът, докато отказът за предаване е замислен като изключение, което трябва да се тълкува стриктно. Разпоредба като разглежданата в главното производство обаче, която задължава изпълняващия съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест, която се отнася до гражданин на изпълняващата държава членка или до лице, което пребивава в нея, поради автоматичното си действие лишава този орган от възможността да вземе предвид характерните за всеки случай обстоятелства, в резултат на което би могъл да приеме, че условията за отказ за предаване не са изпълнени. Превръщайки обикновената възможност в същинско задължение, разпоредба от такова естество превръща и изключението, което представлява отказът за предаване, в принципно правило.

32.      На трето място, задължаването на изпълняващия съдебен орган да откаже предаването на лицата, посочени в член 4, точка 6 от това рамково решение, противоречи на преследваната от същото цел.

33.      Както Съдът вече е приел, предвидената в тази разпоредба възможност да се откаже изпълнението има за цел по-специално да позволи на изпълняващия съдебен орган да отдаде особено значение на възможността за увеличаване на шансовете за социална реинтеграция на издирваното лице след изтърпяване на наложеното му наказание(18).

34.      Отдаваното от законодателя на Съюза значение на целта за социална реинтеграция изрично се потвърждава от други актове от правото на Съюза и по-специално от Рамково решение 2008/909, в което в член 3, параграф 1 се уточнява, че целта му е „улесняване на социалната реинтеграция на осъденото лице“.

35.      Според мен отчитането на тази цел изисква на изпълняващия съдебен орган да се признае свобода на преценка, за да може той да определи реалните шансове за социална реинтеграция на издирваното лице в зависимост от особеностите на конкретното положение на същото.

36.      Това е така, когато издирваното лице е гражданин на изпълняващата държава членка, тъй като макар това качество да показва, че е налице много силна връзка с тази държава, въз основа на него обаче не може да се установи необорима презумпция, съгласно която изпълнението на наказанието в посочената държава непременно може по-добре да улесни ресоциализацията на заинтересованото лице. В становището ми, представено на 28 април 2008 г. по делото Kozłowski(19), съм изтъкнал в тази връзка, че целта за ресоциализация, преследвана с член 4, точка 6 от Рамковото решение 2002/584, не може да обоснове лишаването от страна на държава членка на съдебните ѝ органи от всякакво право на преценка и че когато европейска заповед за арест, издадена с оглед на изпълнение на наказание, се отнася до гражданин на изпълняващата държава членка и той се противопоставя на предаването си, съдебният орган на тази държава трябва да може да провери с оглед на конкретното положение на това лице дали изпълнението на наказанието на територията на посочената държава действително е необходимо, за да се улесни ресоциализацията на лицето(20).

37.      Следва да се приеме също, и дори a fortiori, че член 4, точка 6 от това рамково решение трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя на изпълняващия съдебен орган възможност за избор дали да откаже или не предаването, когато европейската заповед за арест, издадена с оглед на изпълнение на наказание, се отнася до лице, което, без да е гражданин на изпълняващата държава членка, се намира или пребивава в нея. Всъщност, от една страна, въз основа на качеството пребиваващо в изпълняващата държава членка лице, както и на това на гражданин на тази държава, не може да се установи необорима презумпция за по-голям шанс за ресоциализацията в тази държава членка. От друга страна, за да се определи дали издирваното лице се намира на територията на изпълняващата държава членка, е необходимо да се направи преценка на наличието и на силата на връзките, които издирваното лице поддържа с тази държава. В това отношение следва да се отбележи, че Съдът е приел, че когато държава членка е транспонирала член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, без обаче да предвиди специфични условия относно прилагането на тази разпоредба, за да определи дали в конкретен случай между издирвано лице и изпълняващата държава членка е налице връзка, която позволява да се направи изводът, че то пребивава или се намира в тази държава по смисъла на член 4, точка 6 от това рамково решение, изпълняващият съдебен орган следва да направи обща преценка на редица обективни елементи, които характеризират положението на това лице, сред които са по-специално продължителността, естеството и условията на престоя на издирваното лице, както и семейните и икономическите връзки, които то има със същата държава.

38.      Така направената преценка, за да се определи дали издирваното лице попада в приложното поле ratione personae на член 4, точка 6 от посоченото рамково решение, съвпада с тази, която следва да бъде направена, за да се провери дали изпълнението на наказанието в посочената държава може да улесни социалната реинтеграция на това лице.

39.      Въз основа на тези съображения стигам до извода, че изпълняващият съдебен орган трябва да разполага с право на преценка, което да му позволява да се възползва или не от предоставената му възможност да откаже да изпълни европейската заповед за арест предвид целта за социална реинтеграция.

40.      Поради това предлагам на първата част на първия преюдициален въпрос да се отговори, че член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да транспонира предвидения в този член случай, при който изпълнението може да бъде отказано, по такъв начин, че съдебният орган да е длъжен да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с оглед на изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, срещу издирвано лице, което се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка, без да може да прецени в зависимост от конкретното положение на лицето дали изпълнението на наказанието в тази държава може да улесни социалната му реинтеграция.

2.     По втората част на първия преюдициален въпрос

41.      С втората част на първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали една държава членка може да транспонира предвидения в член 4, точка 6 от това рамково решение случай, при който изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано, по такъв начин, че отказът да бъде изпълнена европейската заповед за арест да води само до заявяване на готовност от тази държава членка за поемане на изпълнението на наказанието, без това заявяване на готовност да означава, че същата поема изпълнението.

42.      От предоставените от запитващата юрисдикция данни, както и от направените в съдебното заседание уточнения от Openbaar Ministerie (прокуратура, Нидерландия) е видно, че в предвидената от националното право система изпълняващият съдебен орган е длъжен да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, преди въобще да е разгледан въпросът дали наказанието ще може действително да бъде изпълнено в Нидерландия, като компетентният орган, който трябва да вземе окончателното решение по този въпрос, е Minister van Veiligheid en Justitie (министър на сигурността и правосъдието). Следователно в тази система изпълнението на наказанието в Нидерландия не е условие за отказа за предаване, който не се поставя под въпрос, ако се окаже че наказанието не може да бъде изпълнено в Нидерландия.

43.      Разглеждането на посоченото рамково решение позволява да се твърди, че система като предвидената в нидерландското право не е съвместима с организираната с този акт система за предаване.

44.      На първо място, следва да се отбележи, че този член поставя възможността съдът да откаже изпълнението на европейската заповед за арест в зависимост от двойното условие, от една страна, издирваното лице да бъде гражданин на изпълняващата държава членка или да се намира или пребивава в нея, и от друга страна, тази държава да поеме изпълнението на наказанието или мярката, изискваща задържане, съгласно националното си право.

45.      От самата формулировка на тази разпоредба следва, че отказът да бъде изпълнена европейска заповед за арест предполага в замяна изпълняващата държавата членка действително да се ангажира едностранно да признае съдебното решение и да гарантира изпълнението на наказанието.

46.      Декларацията, с която прокуратурата заявява готовност да поеме изпълнението на наказанието обаче не отговаря на това изискване, тъй като по своя характер тя не е решение, а обикновено заявяване на намерение, след което Minister van Veiligheid en Justitie (министър на сигурността и правосъдието) трябва да се произнесе със същинско решение. По този начин в предвидената в член 6 от OLW процедура поемането на изпълнението на наказанието не е сигурно и задължително условие за отказа за предаване, а евентуална и факултативна последица от него.

47.      На второ място, е необходимо да се припомни, че предвидената в тази разпоредба възможност да се откаже изпълнението има по-специално за цел да се улесни социалната реинтеграция на лицето, което изтърпява наказание лишаване от свобода, като му се даде възможност да го изтърпи в държавата членка, в която шансовете му за социална реинтеграция са най-големи. С тази възможност за отказ не се разрешава на изпълняващата държава членка да освободи гражданите си или лицата, които се намират или пребивават на нейна територия, от изпълнението на наказанието, на което са били осъдени в издаващата държава членка.

48.      На трето място, е важно да се отбележи, че система, при която отказът за изпълнение на заповед не е поставен в зависимост от поемане на изпълнението на наказанието, е в пълно противоречие с логиката на системата за предаване, предвидена в Рамково решение 2002/584. И докато тази система, която е насочена към улесняване и ускоряване на съдебното сътрудничество, за да допринесе за изпълнението на възложената на Съюза цел да се превърне в пространство на свобода, сигурност и правосъдие, се основава на принципа на взаимно признаване, който предполага по силата на член 1, параграф 2 от това рамково решение, че държавите членки по принцип са длъжни да изпълнят европейска заповед за арест, с предвидената в OLW система се стига, обратно, до разрешаване на изпълняващата държава членка да не признае постановеното в издаваща държава членка осъдително решение за наказание лишаване от свобода. Неизпълнението на наложеното наказание наподобява изменяне на същото, което само по себе си противоречи на принципа на взаимно признаване и освен това се основава на условие, свързано с гражданството или местожителството, и поради това е дискриминиращо.

49.      С оглед на изложените по-горе съображения стигам до заключението, че член 4, точка 6 от посоченото рамково решение следва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка така да транспонира предвидения в този член случай, при който изпълнението може да бъде отказано, че отказът да се изпълни европейската заповед за арест да води само до заявяване на готовност от тази държава членка за поемане на изпълнението на наказанието, без това заявяване на готовност да означава, че същата поема изпълнението.

3.     По третата част на първия преюдициален въпрос

50.      С третата част на първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали държава членка може така да транспонира предвидения в член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 случай, при който изпълнението може да бъде отказано, че съдебният орган да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с оглед на изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, срещу издирвано лице, което се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка, при все че, от една страна, решението да се поеме изпълнението на наказанието, което се взема след решението за отказ за изпълнение, е поставено в зависимост от условия, свързани с наличието и спазването на договор между издаващата държава членка и изпълняващата държавата членка, както и със съдействието на издаващата държава членка, и от друга страна, отказът за изпълнение на заповедта не се поставя под въпрос в случай на невъзможност да се поеме изпълнението на наказанието поради това, че не са налице изискваните условия.

51.      Както се установява от преюдициалното запитване, Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам) изхожда от предпоставката, че поемането на изпълнението на наказанието, постановено на 5 февруари 2007 г. срещу г‑н Popławski, следва да се подчинява на предвидените в член 6, параграф 3 от OLW правила, които по-скоро препращат към наличието на правна основа в договор, вместо към новите разпоредби, приети с транспонирането на Рамково решение 2008/909.

52.      Тази предпоставка се оспорва косвено от Европейската комисия, която и в писменото, и в устното си становище се позовава на Рамково решение 2008/909, което тя приема имплицитно като приложимо ratione temporis по делото в главното производство.

53.      В това отношение следва да се припомни, че макар член 28, параграф 1 от Рамково решение 2008/909 да предвижда, че за исканията за признаване и изпълнение на присъди, получени след 5 декември 2011 г., се прилагат правилата, приети от държавите членки съгласно това рамково решение, в член 28, параграф 2 от посоченото рамково решение все пак се разрешава на всяка държава членка да направи декларация, водеща до отлагане на прилагането му.

54.      Трудността произтича от това, че съгласно формулировката на член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 декларацията трябва да бъде направена „при приемането на […] рамковото решение“. Оказва се обаче, че декларацията на Кралство Нидерландия е изпратена на Съвета на 24 март 2009 г., след което е разпространена като документ на Съвета на 30 април 2009 г., преди да бъде публикувана в Официален вестник на 9 октомври 2009 г., докато декларацията на Република Полша е получена в Съвета на 23 февруари 2011 г., след което е разпространена като документ на Съвета на 28 февруари 2011 г., преди да бъде публикувана в Официален вестник на 1 юни 2011 г.

55.      В съответствие с поддържаната от мен теза в заключението, представено на 12 октомври 2016 г. по дело Van Vemde(21), считам, че късното изготвяне на декларациите на Кралство Нидерландия и на Република Полша ги лишава от правно действие, така че признаването и изпълнението на произнесената срещу г‑н Popławski присъда би трябвало да бъдат подчинени на приетите от Нидерландия норми в изпълнение на Рамково решение 2008/909.

56.      Както и да реши да подходи в крайна сметка Съдът при разглеждане на въпроса, струва ми се, че отговорът трябва да бъде един и същ, доколкото разпоредби като приетите от нидерландския законодател, както преди, така и след Рамково решение 2008/909, водят до премахване на предвиденото в член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 поемане на изпълнението на наказанието.

57.      Както вече подчертах(22), тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че отказът да бъде изпълнена европейска заповед за арест трябва да предполага за сметка на това изпълняващата държава членка да се ангажира да изпълни наказанието или мярката, изискваща задържане, постановена в издаващата заповедта държава членка. Както правилно изтъква Комисията, прилагането на принципа на взаимно признаване и необходимостта да се избегне всякакъв риск от безнаказаност изискват да се счита, че ако поемането на изпълнението на наказанието от изпълняващата държава членка не е възможно поради каквато и да било причина, европейската заповед за арест трябва да бъде изпълнена.

58.      Следователно преди всеки отказ за предаване трябва да се направи проверка от страна на изпълняващия съдебен орган за възможността за действително изпълнение на наказанието съгласно вътрешното му право.

59.      Ако това право препраща надлежно към договорите, свързани с поемане на изпълнението на наказанието, приложими преди установения с Рамково решение 2008/909 режим, като по този начин налага сътрудничество между издаващата държава членка и изпълняващата държава членка, изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни европейската заповед за арест само ако двете засегнати държави членки се договорят относно поемането на изпълнението на наказанието.

60.      Ако с вътрешното право се транспонира режимът, който произтича от Рамково решение 2008/909, отказът за предаване предполага да са изпълнени всички предвидени в това рамково решение условия, за да може постановеното от издаващата държава членка наказание да бъде изпълнено от изпълняващата европейската заповед за арест държава членка. С други думи изпълняващата европейска заповед за арест държава членка може да откаже предаването само в случай че не желае да се позове на някое от основанията за отказ от признаване на съдебното решение и изпълнение на наказанието, предвидени в член 9 от Рамково решение 2008/909.

61.      В тази връзка е важно да се отбележи, че член 25 от това рамково решение, озаглавен „Изпълнение на наказания след Европейска заповед за арест“, предвижда, че „[б]ез да се засягат разпоредбите на Рамково решение 2002/584 […], разпоредбите на настоящото рамково решение се прилагат mutatis mutantis доколкото са съвместими(23) с разпоредбите на [това] рамково решение, към изпълнението на наказанията в случаи, когато държава членка се задължава да изпълни наказание съгласно член 4, параграф 6 от това рамково решение“. Съгласно съображение 12 от Рамково решение 2008/909 „[т]ова означава, inter alia, че без да засяга Рамково решение [2002/584], изпълняващата държава може да провери наличието на основание за отказ от признаване и изпълнение съгласно член 9 от настоящото рамково решение, включително и да извърши проверка за двойна наказуемост, доколкото изпълняващата държава е направила декларация по член 7, параграф 4 от настоящото рамково решение, като условие за признаването и изпълнението на съдебното решение, за да се прецени дали лицето да бъде предадено или да се изпълни наказанието в случаите по член 4, параграф 6 от Рамково решение 2002/584 […]“.

62.      Според мен член 25 от Рамково решение 2008/909 в светлината на съображение 12 от това рамково решение ясно очертава волята на законодателя на Съюза да не допусне възможността държава членка да може да откаже предаването на издирваното лице, като се позове на условията за признаване на решенията и изпълнение на наказанията, произтичащи от транспонирането на посоченото рамково решение. Ако е налице основание за отказ от признаване на съдебното решение и изпълнение на наказанието, което възпрепятства изпълняващата държава членка да поеме изпълнението на наказанието, тогава тази държава членка няма друга алтернатива, освен да изпълни европейската заповед за арест и следователно да предаде издирваното лице.

63.      От изложените по-горе съображения стигам до извода, че член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка така да транспонира предвидения в този член случай, при който изпълнението може да бъде отказано, че съдебният орган да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с оглед на изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, срещу издирвано лице, което се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка, при положение че, от една страна, решението да се поеме изпълнението на наказанието, което се взема след решението за отказ за изпълнение, е поставено в зависимост от условия, свързани с наличието и спазването на договор между издаващата държава членка и изпълняващата държавата членка, както и със съдействието на издаващата държава членка, и от друга страна, отказът за изпълнение на заповедта не се поставя под въпрос в случай на невъзможност да се поеме изпълнението на наказанието поради това, че не са налице изискваните условия.

 Б – По втория и третия преюдициален въпрос

64.      С втория и третия си преюдициален въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали разпоредбите на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 могат да имат директен ефект и при отрицателен отговор, дали националните норми могат да се тълкуват в съответствие с тези разпоредби в смисъл, че когато държава членка допуска поемане на изпълнение на наказанието лишаване от свобода, при условие че в международен договор има правна основа за това, самият този член представлява необходимото съгласно националното право договорно основание.

65.      Следва да се отбележи, че това рамково решение няма директен ефект, тъй като е прието въз основа на бившия трети стълб на Съюза, по-специално на основание член 34, параграф 2, буква б) от Договора за ЕС, в редакцията му съгласно Договора от Амстердам, който предвижда, от една страна, че рамковите решения са обвързващи за държавите членки по отношение на постигането на даден резултат, но оставят на националните органи свобода по отношение на формата и средствата, а от друга страна, че рамковите решения нямат директен ефект.

66.      Важно е също така да се припомни, че по смисъла на член 9 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби(24), приложен към Договорите, правните последици от актовете на институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, приети въз основа на Договора за ЕС преди влизането в сила на Договора от Лисабон, се запазват дотогава, докато тези актове не бъдат отменени, обявени за нищожни или изменени в приложение на Договорите.

67.      Посоченото рамково решение обаче не е било отменено, обявено за нищожно или изменено след влизането в сила на Договора от Лисабон, като в това отношение следва да се уточни, че макар Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 2 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство(25) да укрепва съществено правото на информация на всяко заподозряно или обвиняемо лице, член 5 от тази директива се ограничава да предвиди във връзка с производството за европейска заповед за арест, че на лицата, които са задържани с цел изпълнение на такава заповед, се предоставя незабавно съответна декларация за правата, съдържаща информация за правата им „в съответствие с правото, с което се изпълнява Рамково решение […] в изпълняващата държава членка“. Т.е. Директива 2012/13 не изменя нито формата, нито съдържанието на Рамково решение 2002/584, което запазва правното си действие съгласно член 34, параграф 2, буква б) от Договора за ЕС в редакцията му съгласно Договора от Амстердам.

68.      С решение от 16 юни 2005 г., Pupino(26), се утвърждава и съдебната практика, според която може да се прави позоваване на рамковите решения, за да се получи съответстващо тълкуване на националното право пред съдилищата на държавите членки. Всъщност задължението за съответстващо тълкуване не зависи от евентуалния директен ефект на нормата на Съюза, а произтича от задължителния характер на тази норма. Както Съдът се е произнесъл, „макар рамковите решения да нямат непосредствено действие съгласно член 34, параграф 2, буква б) от Договора за ЕС, [в редакцията му съгласно Договора от Амстердам,] обвързващото им значение води до възникване на задължение в тежест на националните органи, и по-специално на съдебните органи за съответстващо тълкуване на националното право“(27).

69.      Като прилага националното право, националната юрисдикция, от която се иска да го тълкува, е длъжна да го направи, доколкото е възможно, с оглед на текста и целта на това рамково решение, за да се постигне преследваната от него цел. Това задължение за съответстващо тълкуване на националното право е „присъщо за системата на Договора за функционирането на Европейския съюз, доколкото дава възможност на националните юрисдикции в рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефикасност на правото на Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани“(28). Съгласно формулировката на Съда посоченото задължение изисква националните юрисдикции „да използват всички свои правомощия(29), като вземат предвид цялото вътрешно право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на съответното рамково решение и да достигнат до разрешение, което съответства на преследваната от него цел“(30).

70.      Освен това в решението си от 19 април 2016 г., DI(31), Съдът е уточнил, че изискването за съответстващо тълкуване задължава националните юрисдикции да изменят или да не приложат постоянна съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на националното право, което е несъвместимо с правото на Съюза. По този начин съответстващото тълкуване води в известна степен до ефект на изключване на тълкуването в съдебната практика, което нарушава правото на Съюза.

71.      Принципът на съответстващо тълкуване има обаче определени ограничения, едно от които е, че този принцип не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право(32).

72.      По делото в главното производство запитващата юрисдикция не споделя становището на прокуратурата, съгласно което съответстващото тълкуване е възможно и предполага единствено да се тълкува член 6, параграф 3 от OLW в смисъл, че заявяването на „готовност за поемане на изпълнението на съдебното решение“ би следвало да се счита като действително обвързващ ангажимент. Обратно, тя приема, че след като националното законодателство задължава изпълняващия съдебен орган да откаже предаването, без да обвързва този отказ с поемането на изпълнението на наказанието, всяко тълкуване, съгласно което отказът за изпълнение се обвързва с такова поемане, представлява непременно тълкуване contra legem. В това отношение тя подчертава, че националното законодателство не позволява на изпълняващия съдебен орган да не изпълни задължението да откаже предаването, когато се установи, че Нидерландия няма да може да поеме изпълнението на наказанието.

73.      За да бъде националното право тълкувано в съответствие с релевантните разпоредби на правото на Съюза, би трябвало всъщност да се приеме, както предлага прокуратурата, че заявяването на „[готовност] за поемане на изпълнението на съдебното решение“ не представлява обикновено изразяване на намерение, а действително ангажиране, поето, след като е проверено, че такова поемане е възможно в действителност и че впоследствие Minister van Veiligheid en Justitie (министър на сигурността и правосъдието) при условията на обвързана компетентност може да приеме или откаже това поемане, без да може да направи преценка на основателността му.

74.      Запитващата юрисдикция следва да прецени като последна инстанция дали е налице действителна невъзможност да се направи съответстващо тълкуване на националното право. В това отношение следва да се отбележи, че въпросът на запитващата юрисдикция относно възможността за тълкуване на думите „приложим договор“, съдържащи се в член 6, параграф 3 от OLW, според което те се отнасят до Рамково решение 2002/584, представлява въпрос, свързан с тълкуване на националното право, по който единствено тази юрисдикция може да се произнесе. Следователно не се налага да се разглежда този въпрос в настоящото заключение.

75.      Без да се предрешава какво ще бъде нейното тълкуване, е важно да се подчертае, че във всеки случай тълкуване на нидерландското право в съответствие с това рамково решение предполага да се приеме, че текстът на член 6 от OLW може да се разбира в смисъл, че предвижда не задължение, а обикновена възможност съдебният орган да откаже изпълнението на европейската заповед за арест, и разрешава използването на тази възможност само когато поемането на изпълнението на това наказание в Нидерландия изглежда действително възможно.

76.      Доколкото обаче не е сигурно, че запитващата юрисдикция ще може да достигне до тълкуване на националното си право в съответствие с правото на Съюза, струва ми се, че е необходимо да определя, ако се окаже, че такова съответстващо тълкуване не е възможно, какви са конкретните изводи, които следва да направи националната юрисдикция от липсата на съответствие с това рамково решение на разпоредбите на член 6, параграфи 2 и 3, от OLW.

77.      По принцип, когато на разглежданите национални разпоредби нe може да се даде съответстващо тълкуване, националната юрисдикция е длъжна да ги остави без приложение, за да приложи изцяло правото на Съюза.

78.      В това отношение следва да се посочи, че макар Съдът вече да е имал повод да се произнесе относно правното значение на актовете, приети в рамките на дял VI от Договора за ЕС относно полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси, в решението си от 16 юни 2005 г. Pupino(33), обаче той само разширява приложното поле на принципа на съответстващото тълкуване по отношение на тези актове, като приема, че рамковото решение може да се сравнява в това отношение с директива.

79.      Съдът обаче все още не се е произнесъл дали несъответствието на национална норма на рамково решение задължава националната юрисдикция да не приложи тази национална норма, когато тя не може да бъде подложена на съответстващо тълкуване.

80.      Както изтъкнах в становището си от 28 април 2008 г. по делото Kozłowski(34), съображенията, поради които в решение от 15 юли 1964 г., Costa(35), Съдът постановява, че след като държавите членки доброволно се съгласяват да прехвърлят правомощията си на Общността, те не могат да противопоставят на общностен акт със задължително правно действие текст от вътрешния си правен ред, независимо от вида на акта, са относими към рамково решение. Според мен рамковото решение, както всеки акт от правото на Съюза със задължително правно действие, има предимство спрямо всяка разпоредба от вътрешното право независимо от вида ѝ, дори разпоредба с конституционен ранг или от основен закон. Следователно принципът на предимство на правото на Съюза задължава националната юрисдикция да осигури пълното действие на правото на Съюза, „като при необходимост по собствена инициатива не приложи всяка противоречаща национална разпоредба“(36).

81.      Множество съображения са в подкрепа на признаването на принципа на предимство по отношение на рамковите решения, приети в рамките на третия стълб(37).

82.      Първото съображение е от текстуално естество. В това отношение трябва да се отбележи, че с изключение на резервата, основана на липсата на директен ефект на рамковите решения, законодателят на Съюза е организирал правния режим на рамковите решения по подобие на този на директивите, като е предвидил, че същите „са обвързващи за държавите членки по отношение на постигането на даден резултат, но оставят на националните органи свобода по отношение на формата и средствата“(38). Доколкото неизменната особеност на рамковото решение се свежда до липсата на директен ефект(39), няма никаква причина да се изключи по отношение на останалото предимството на тези актове, с мотива че попадат в областта на междуправителственото сътрудничество.

83.      Второто съображение се основава на признаването от Съда на задължението националният съд да приложи техниката на съответстващото тълкуване, за да гарантира пълната ефективност на рамковите решения и да достигне до решение в съответствие с целта им.

84.      Вярно е, че за да обоснове приложението на принципа за съответстващо тълкуване, Съдът се основава не на принципа на предимство, а на този на лоялното сътрудничество. Затова изтъква, че същият този принцип, който предполага по-специално държавите членки да вземат всички общи или специални мерки, които могат да осигурят изпълнението на техните задължения съгласно правото на Европейския съюз, трябва да се наложи и в рамките на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси, което изцяло се основава на сътрудничеството между държавите членки и институциите(40). Тази логика на разсъждение е налице още в решение от 10 април 1984 г., Von Colson и Kamann(41), доколкото в него Съдът извежда по-специално задължението за съответстващо тълкуване от задължението на държавите членки да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, които могат да осигурят изпълнението на задълженията им, произтичащи от правото на Съюза, като уточнява, че това право е задължително за всички национални органи, включително — в рамките на тяхната компетентност — за съдебните органи(42).

85.      Все пак изискването за съответстващо тълкуване, което по силата на постоянна съдебна практика Съдът определя като „присъщо за системата на Договора за функционирането на ЕС, доколкото дава възможност на националните юрисдикции в рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефикасност на правото на Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани“(43), произтича от изискването за ефективност на правото на Съюза и от необходимостта да се осигури предимството на същото по отношение на вътрешното право на държавите членки(44). Впрочем признаването на принципа на съответстващо тълкуване посредством принципа на лоялното сътрудничество предполага задължително да се приеме, макар и не изрично, предимството на правото на Съюза. Как всъщност задължението за лоялно сътрудничество, произтичащо от правото на Съюза, би могло да обоснове задължението националният съд да промени значението на вътрешното си право в смисъл, съответстващ на правото на Съюза, ако това задължение не се разглежда като ползващо се с предимство пред задължението националният съд да разреши спора съгласно разпоредбите на неговото вътрешно право?

86.      Третото съображение е свързано с развитието на правната уредба след края на преходния период, предвиден в Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към Договорите. По силата на член 10, параграф 3 от Протокола посочената в параграф 1 преходна мярка престава да бъде в сила пет години след датата на влизане в сила на Договора от Лисабон, тоест на 30 ноември 2014 г. Окончателното включване на третия стълб в областта, съдържаща се в третата част от Договора за функционирането на ЕС, дял V, относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие, налага „общностно тълкуване“(45). В това отношение следва да се отбележи по-специално, че ако компетентността на Съда съгласно предишния член 35 от Договора за ЕС отразява междуправителствения характер на сътрудничеството в рамките на третия стълб, оттогава Съдът има по право и задължителна компетентност да се произнася по преюдициални въпроси, тъй като тя вече не зависи от декларация, с която всяка държава членка признава тази компетентност и посочва националните юрисдикции, които могат да сезират Съда. В това отношение е интересно да се отбележи, че в решението си от 16 юни 2005 г., Pupino(46), Съдът се основава на „значението на компетентността на Съда да се произнася по преюдициални въпроси съгласно член 35 от Договора за ЕС“, за да обоснове необходимостта да се признае правото на частноправните субекти да се позовават на рамкови решения, за да получат съответстващо тълкуване на националното право пред юрисдикциите на държавите членки(47). Признаването на компетентност, идентична на тази, която Съдът притежава в рамките на първия стълб, показва силен процес на сближаване между тези два стълба, който оправдава организирането на правните последици на рамковото решение по подобие на тези на директивата, с изключение, разбира се, на директния ефект, който изрично е изключен.

87.      От предходните съображения стигам до извода, че по силата на принципа на предимство рамковото решение има предимство пред всяка разпоредба от вътрешното право, която влиза в противоречие с него.

88.      Съгласно логиката на разделяне на директния ефект „на заместване“ от „възможността за позоваване с оглед на изключване на прилагането“(48), считам, че липсата на директен ефект на рамковото решение не означава, че националният съд не е длъжен да не приложи разпоредби от вътрешното си право, които са несъвместими с правото на Съюза. Всъщност това задължение произтича непосредствено от предимството на правото на Съюза пред националните разпоредби, които са пречка за пълната му ефективност.

89.      Това заключение се налага, още повече че спорът в главното производство не е между два частноправни субекта, единият от които да се позовава срещу другия на разпоредбите на Рамково решение 2002/584, а обратно, има вертикален аспект. Всъщност спорът е между нидерландската държава и г‑н Popławski(49). Освен това последният се позовава изключително на националното си право. Той не се позовава на това рамково решение, за да предяви право в своя полза, породено от този правен акт и станало част от правата му.

90.      Затова следва да се заключи, че разпоредбите на член 4, точка 6 от посоченото рамково решение нямат директен ефект, че националната юрисдикция следва да тълкува разглежданите в главното производство национални разпоредби във възможно най-голяма степен в съответствие с правото на Съюза и ако евентуално такова тълкуване се окаже невъзможно, националната юрисдикция следва да остави без приложение тези разпоредби поради несъвместимостта им с член 4, точка 6 от посоченото рамково решение.

91.      За да дам пълен отговор на запитващата юрисдикция, уточнявам, че по делото в главното производство неприлагането на национални разпоредби, с които се транспонира предвидения в член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 случай, при който изпълнението може да бъде отказано, изисква прилагането на другите разпоредби от нидерландското право, с които се транспонира това рамково решение. В резултат на това на практика следва, че националният съд трябва да разпореди изпълнението на европейската заповед за арест.

 В – По четвъртия преюдициален въпрос

92.      С четвъртия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали при транспонирането на член 4, точка 6 от посоченото рамково решение изпълняващата държава членка може да обвърже отказа да бъде изпълнена европейската заповед за арест, издадена срещу гражданин на друга държава членка, с условието изпълняващата държава членка да има наказателна юрисдикция за престъплението, за което е бил осъден този гражданин, и да няма практически пречки за образуване на ново наказателно производство срещу него, а същевременно, когато става въпрос за неин гражданин, компетентният съдебен орган на тази държава да е длъжен безусловно да откаже предаването.

93.      Запитващата юрисдикция изтъква, че за да постигне тълкуване на националното си право в съответствие с член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, тя би могла да тълкува член 6, параграф 5 от OLW в смисъл, че предаването на гражданин на друга държава членка би могло да бъде отказано само при условие че е установено не само че може да бъде образувано наказателно производство срещу този гражданин за същите деяния като тези, за които вече е бил осъден в издаващата държава членка, но и че няма никакви практически пречки за провеждане на такова наказателно производство в Нидерландия, каквато пречка би представлявал отказът на издаващата държава членка да изпрати преписката по наказателното дело за съответното лице.

94.      Според запитващата юрисдикция преимуществото на това тълкуване е, че позволява да се избегне безнаказаност на издирваното лице, тъй като, ако евентуално наказанието, за изпълнението на което е била издадена европейската заповед за арест, не може да бъде изпълнено в Нидерландия, би могло все пак да бъде образувано наказателно производство за същите деяния срещу издирваното лице. Недостатъкът на посоченото тълкуване обаче се състои в това, че подходът спрямо гражданите на другите държави членки и спрямо нидерландските граждани е различен, тъй като при вторите трябва да се откаже изпълнението на европейската заповед за арест, без този отказ да бъде обвързан с уверението, че може отново да бъде образувано наказателно производство.

95.      Подобно на Комисията и аз считам, че предпоставката, на която основава преценката си запитващата юрисдикция, е неправилна. Всъщност член 4, точка 6 от това рамково решение не предвижда като алтернатива на поетия ангажимент от изпълняващата държава членка да изпълни наказанието същата да се ангажира да образува ново наказателно производство за същите деяния срещу издирваното лице. С други думи тази разпоредба, която се основава на принципа на взаимното признаване, не може да се разглежда само като обикновено транспониране на принципа „aut dedere, aut judicare“, който в правото, което урежда екстрадицията, дава възможност на замолената държава да избира между това да екстрадира извършителя на престъпление или да го съди независимо от постановеното решение в молещата държава членка.

96.      Доколкото предложеното от запитващата юрисдикция тълкуване на националното ѝ право във всеки случай не е в съответствие с посоченото рамково решение, не се налага да се задава въпроса дали разликата в подхода, до която то би довело, е забранена или не от правото на Съюза.

IV –  Заключение

97.      С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам) преюдициални въпроси по следния начин:

„1.      Член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка така да транспонира предвиденото в член 4, точка 6 от измененото Рамково решение 2002/584 основание за неизпълнение, че:

–        съдебният орган да е длъжен да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с оглед изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, срещу издирвано лице, което се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка, без да може да прецени в зависимост от конкретното положение на лицето дали изпълнението на наказанието в тази държава може да улесни социалната му реинтеграция,

–        отказът за изпълнение на европейската заповед за арест да води само до заявяване на готовност от тази държава членка за поемане на изпълнението на наказанието, без това заявяване на готовност да означава, че същата поема изпълнението,

–        съдебният орган да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с оглед изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане срещу издирвано лице, което се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка, при все че, от една страна, решението да се поеме изпълнението на наказанието, което се взема след решението за отказ за изпълнение, е обвързано с условия, свързани с наличието и спазването на договор между издаващата държава членка и изпълняващата държавата членка, както и със съдействието на издаващата държава членка, и от друга страна, отказът за изпълнение на заповедта да не се поставя под въпрос в случай на невъзможност да се поеме изпълнението на наказанието, поради това че не са налице изискваните условия.

2.      Разпоредбите на член 4, точка 6 от измененото Рамково решение 2002/584 нямат директен ефект. Националната юрисдикция обаче следва да тълкува разглежданите в главното производство национални разпоредби във възможно най-голяма степен в съответствие с правото на Съюза и ако евентуално такова тълкуване се окаже невъзможно, националната юрисдикция следва да остави без приложение тези разпоредби поради несъвместимостта им с член 4, точка 6 от измененото Рамково решение 2002/584“.


1      Език на оригиналния текст: френски.


2      ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3, наричано по-нататък „Рамково решение 2002/584“.


3      ОВ L 81, 2009 г., стр. 24.


4      ОВ L 327, 2008 г., стр. 27.


5      Stb. 2004, № 195, наричан по-нататък „OLW“.


6      Stb. 2012, № 333.


7      Вж. по-специално решение от 10 ноември 2016 г., Kovalkovas (C‑477/16 PPU, EU:C:2016:861,т. 28).


8      Вж. по-специално решение от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge (C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 30).


9      Вж. решение от 21 октомври 2010 г., B. (C‑306/09, EU:C:2010:626, т. 50 и 51). Вж. също решение от 28 юни 2012 г., West (C‑192/12 PPU, EU:C:2012:404, т. 64).


10      Вж. решения от 17 юли 2008 г., Kozłowski (C‑66/08, EU:C:2008:437), от 6 октомври 2009 г., Wolzenburg (C‑123/08, EU:C:2009:616) и от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge (C‑42/11, EU:C:2012:517).


11      В решение от 6 октомври 2009 г., Wolzenburg (C‑123/08, EU:C:2009:616, т. 53), съдът уточнява по-специално, че когато става дума за граждани на Съюза, държавите членки не могат да обвързват прилагането на предвидената в член 4 точка 6 от посоченото рамково решение възможност да се откаже изпълнението с допълнителни административни условия например с изискване за притежаване на безсрочно разрешение за пребиваване.


12      C‑123/08, EU:C:2009:183.


13      C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 35.


14      Курсивът е мой.


15      Вж. решение от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge (C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 33 и 37).


16       Вж. решение от 17 юли 2008 г., Kozłowski (C‑66/08, EU:C:2008:437, т. 42).


17      Вж. по аналогия решение от 10 ноември 2016 г., Kovalkovas (C‑477/16 PPU, EU:C:2016:861, т. 33 относно тълкуването на понятието „съдебен орган“, съдържащо се в член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584).


18      Вж. решения от 17 юли 2008 г., Kozłowski (C‑66/08, EU:C:2008:437, т. 45), от 6 октомври 2009 г., Wolzenburg (C‑123/08, EU:C:2009:616, т. 62 и 67), от 21 октомври 2010 г., B. (C‑306/09, EU:C:2010:626, т. 52) и от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge (C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 32).


19      C‑66/08, EU:C:2008:253.


20      Становище по дело Kozłowski (C‑66/08, EU:C:2008:253, т. 79 и 80.)


21      C‑582/15, EU:C:2016:766.


22      Вж. точка 49 от настоящото заключение.


23      Курсивът е мой.


24      ОВ С 202, 2016 г., стр. 321


25      ОВ L 142, 2012 г., стр. 1.


26      C‑105/03, EU:C:2005:386.


27      Вж. решение от 5 септември 2012 г. Lopes Da Silva Jorge (C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 53 и цитираната съдебна практика).


28      Вж. решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов (C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 59 и цитираната съдебна практика).


29      Курсивът е мой.


30      Вж. решение от 28 юли 2016 г., JZ (C‑294/16 PPU, EU:C:2016:610, т. 33 и цитирана съдебна практика).


31      C‑441/14, EU:C:2016:278.


32      Вж. на последно място решение от 28 юли 2016 г., JZ (C‑294/16 PPU, EU:C:2016:610, т. 33 и цитираната съдебна практика).


33      C‑105/03, EU:C:2005:386.


34      C‑66/08, EU:C:2008:253.


35      6/64, EU:C:1964:66.


36      Вж. решение от 5 юли 2016 г., Огнянов (C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 34).


37      Вж. в тази връзка Lenaerts, K. et Corthaut, T. Of birds and hedges: the role of primacy in invoking norms of EU law. — European Law Review, Sweet and Maxwell, London, 2006, р. 287—315. Вж. в обратен смисъл Peers, S. Salvation outside the church: judicial protection in the third pillar after the Pupino and Segi judgments. — Common Market Law Review, nº 44, Issue 4, Wolters Kluwer Law and Business, Alphen aan den Rijn, 2007, р. 883—929, р. 920, който счита, че да се прилагат принципите на предимство и на пряко действие по отношение на третия стълб, би означавало да се пренебрегнат намеренията на авторите на договорите. Този автор приема обаче, че признаването на принципа на предимство на правото на Съюза в рамките на третия стълб би било в подкрепа на принципа на ефективност и не би нарушило текста на договорите (стр. 917).


38      Член 34, параграф 2, буква б) от Договора за ЕС в редакцията съгласно Договора от Амстердам.


39      Prechal, S. и Marguery, T. определят липсата на пряко действие на рамковите решения като „малка особеност“ в La mise en œuvre des décisions-cadres une leçon pour les futures directives pénales? — L’exécution du droit de l’Union, entre mécanismes communautaires et droits nationaux, Bruylant, Bruxelles, 2009, р. 225—251, р. 250.


40      Вж. решение от 16 юни 2005 г.,Pupino (C‑105/03, EU:C:2005:386, т. 42).


41      14/83, EU:C:1984:153.


42      Вж. решение от 10 април 1984 г., Von Colson и Kamann (14/83, EU:C:1984:153, т. 26).


43      Вж. на последно място решение от 28 януари 2016 г., BP Europa (C‑64/15, EU:C:2016:62, т. 41 и цитирана съдебна практика).


44      Вж. в този смисъл Simon, D. La panacée de l’interprétation conforme: injection homéopathique ou thérapie palliative? — De Rome à Lisbonne: les juridictions de l’Union européenne à la croisée des chemins, Mélanges en l’honneur de Paolo Mengozzi, Bruylant, Bruxelles, 2013, р. 279—298. Този автор счита, че „издигането на задължението за тълкуване в съответствие до „присъщ за системата на Договора принцип“ произтича пряко […] от предимството [на правото на Съюза] пред вътрешното право на държавите членки“ (стр. 282). Той добавя, че „връзката с предимството на правото на Съюза по принцип, а не само с прилагането на директивите в частност, е доказана от задължението да се гарантира „евросъвместимо“ тълкуване не само на акта за транспониране, но и на цялото национално право, независимо дали е прието преди или след директивата“ (стр. 283).


45      Prechal, S. et Marguery, T. La mise en œuvre des décisions-cadres une leçon pour les futures directives pénales? — L’exécution du droit de l’Union, entre mécanismes communautaires et droits nationaux, Bruylant, Bruxelles, 2009, р. 225—251, р. 232.


46      C‑105/03, EU:C:2005:386.


47      Решение от 16 юни 2005 г., Pupino (C‑105/03, EU:C:2005:386, т. 37 и 38).


48      Вж. по-специално във връзка с това разграничение Simon, D. L’invocabilité des directives dans les litiges horizontaux: confirmation ou infléchissement? — Revue Europe, nº 3, LexisNexis, Paris, 2010. Вж. също Dougan, M. When worlds collide! Competing visions of the relationship between direct effect and supremacy. — Common Market Law Review, nº 44, Issue 4, Wolters Kluwer Law and Business, Alphen aan den Rijn, 2007, р. 931—963.


49      Без да се сгъстяват много краските, може да се приеме, че в спора се противопоставят наистина, макар и индиректно, две държави членки, Полша като издаваща европейската заповед държава членка и Нидерландия като изпълняваща държава членка.