ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑Н M. WATHELET
представено на 24 октомври 2013 година(1)
Дело C‑616/11
T-Mobile Austria GmbH
срещу
Verein für Konsumenteninformation
(Преюдициално запитване, отправено от Oberster Gerichtshof (Австрия)
„Сближаване на законодателствата — Платежни услуги — Обща забрана за начисляване на такси за обработката на документи при използването на определен платежен инструмент — Договор между цифров телефонен оператор и частноправни субекти“
I – Въведение
1. Настоящото преюдициално запитване се отнася до възможността, предоставена на държавите членки с член 52, параграф 3 от Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО(2) (наричана по-нататък „Директивата“), да забранят или ограничат практиката по начисляване на допълнителни такси, по-често наричана с английския термин „surcharging“.
2. При начисляването на допълнителни такси предприятията — получатели на плащания, начисляват такси в тежест на своите клиенти платци, за използването на определен платежен инструмент. Тази практика има за цел клиентът платец, да поеме разходите за използването по-специално на кредитни или дебитни карти.
3. С поставените въпроси запитващата юрисдикция иска да установи дали член 52, параграф 3 от Директивата се прилага за дружества — мобилни телефонни оператори, дали кредитният превод представлява платежен инструмент по смисъла на Директивата и дали общата забрана за начисляване на допълнителни такси, приложима в Република Австрия, е в съответствие с този член.
II – Правна уредба
А – Правото на Съюза
4. Член 1 от Директивата предвижда:
„1. Настоящата директива определя правилата, в съответствие с които държавите членки разграничават следните шест категории доставчици на платежни услуги:
а) кредитни институции по смисъла на член 4, параграф 1, буква а) от Директива 2006/48/ЕО;
б) институции за електронни пари по смисъла на член 1, параграф 3, буква а) от Директива 2000/46/ЕО;
в) пощенски джиро институции, оправомощени съгласно националното право да предоставят платежни услуги;
г) платежни институции по смисъла на настоящата директива;
д) Европейската централна банка [ЕЦБ] и националните централни банки, когато не действат в качеството си на органи на паричната политика или други публични органи;
е) държавите членки или техните регионални или местни органи, когато не действат в качеството си на публични органи.
2. Настоящата директива установява и правила относно прозрачността на условията и изискванията за информация за платежните услуги, както и съответните права и задължения на ползвателите на платежни услуги и доставчици на платежни услуги във връзка с предоставянето на платежни услуги по занятие или като стопанска дейност“.
5. Съгласно член 4 от тази директива, озаглавен „Определения“:
„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:
[…]
3. „платежна услуга“ означава всяка една от стопанските дейности, изброени в приложението;
[…]
5. „платежна транзакция“ означава действие от страна на платеца или получателя по внасяне, прехвърляне или теглене на средства, независимо от съответните задължения по основното правоотношение между платеца и получателя [на плащането];
[…]
7. „платец“ означава физическо или юридическо лице, което е титуляр на платежна сметка и разрешава изпълнението на платежно нареждане по тази сметка или когато липсва платежна сметка, физическо или юридическо лице, което дава платежно нареждане;
8. „получател [на плащането]“ означава физическо или юридическо лице, определено като краен получател на средства, които са предмет на платежна транзакция;
9. „доставчик на платежни услуги“ означава доставчици по смисъла на член 1, параграф 1, както и физически и юридически лица, за които се прилага освобождаването по член 26;
10. „ползвател на платежни услуги“ означава физическо или юридическо лице, което се ползва от платежната услуга в качеството си на платец или получател [на плащане], или и в двете качества;
[…]
16. „платежно нареждане“ означава всяко нареждане от платеца или получателя [на плащане] към доставчика на платежни услуги, с което се иска изпълнението на платежна транзакция;
[…]
19. „установяване на автентичността“ означава процедурата, която позволява на доставчика на платежна услуга да провери използването на конкретен платежен инструмент, включително неговите персонализирани защитни характеристики;
[…]
23. „платежен инструмент“ означава персонализирано(и) устройство(ва) и/или набор от процедури, договорени между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги и използвани от ползвателя на платежни услуги с цел подаване на платежно нареждане;
[…]“.
6. Включен в дял IV от Директивата, който се отнася за правата и задълженията във връзка с предоставянето и използването на платежни услуги, член 52 от същата директива, озаглавен „Приложими такси“, гласи следното в параграф 3:
„3. Доставчикът на платежни услуги не препятства получателя [на плащането] да поиска от платеца такса или да му предложи отстъпка за използването на даден платежен инструмент. Въпреки това, държавите членки могат да забранят или ограничат правото за [начисляване] на такси, вземайки предвид необходимостта от насърчаване на конкуренцията и поощряване използването на ефективни платежни инструменти“.
7. Обхватът на член 52, параграф 3 от Директивата се обсъжда по следния начин в съображение 42 от последната:
„За да се насърчат прозрачността и конкуренцията, доставчикът на платежни услуги не следва да възпрепятства получателя [на плащането] да иска от платеца такси за използването на специфичен платежен инструмент. Въпреки че получателят [на плащането] следва да е свободен да начислява такси за използването на определен платежен инструмент, държавите членки могат да решат дали да наложат забрана или ограничения на подобна практика, когато по тяхна преценка това се налага с цел предотвратяване на злоупотреба при ценообразуване или ценообразуване, което може да има отрицателни последици за използването на определен платежен инструмент, като се вземе предвид необходимостта от насърчаване на конкуренцията и използването на ефикасни платежни инструменти“.
8. Включен в дял VI от Директивата, озаглавен „Заключителни разпоредби“, член 86 от същата, озаглавен „Пълна хармонизация“, предвижда:
„1. Без да се засягат разпоредбите на член 30, параграф 2, член 33, член 34, параграф 2, член 45, параграф 6, член 47, параграф 3, член 48, параграф 3, член 51, параграф 2, член 52, параграф 3, член 53, параграф 2, член 61, параграф 3 и членове 72 и 88, доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки не могат да запазят или въвеждат в действие разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива.
[…]“.
Б – Австрийското право
9. Според запитващата юрисдикция Директивата е транспонирана в австрийското право с влезлия в сила на 1 ноември 2009 г. Закон за платежните услуги (Zahlungsdienstegesetz, BGBl. I, 66/2009, наричан по-нататък „ZaDiG“).
10. Съгласно член 1, параграф 1 от ZaDiG, озаглавен „Приложно поле“:
„С този федерален закон се установяват условията, при спазването на които лицата могат да предоставят платежни услуги по занятие в Австрия (доставчици на платежни услуги), и с него се уреждат правата и задълженията на доставчиците на платежни услуги и на ползвателите на платежни услуги във връзка с платежните услуги, предоставяни на установени в Австрия ползватели на платежни услуги или от установени в Австрия доставчици на платежни услуги, както и достъпът до платежната система“.
11. Транспонирането на член 52, параграф 3 от Директивата в австрийската правна система се осигурява с член 27, параграф 6 от ZaDiG, озаглавен „Приложими такси“, който предвижда:
„Доставчикът на платежни услуги не може да препятства получателя на плащането да предлага на платеца отстъпка за използването на определен платежен инструмент. Получателят на плащането няма право да събира такси за използването на определен платежен инструмент“.
III – Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
12. Дружество T-Mobile Austria GmbH (наричано по-нататък „T-Mobile Austria“) е един от мобилните телефонни оператори в Австрия. На това основание то сключва договори с потребителите за предоставяне на мобилни телекомуникационни услуги, като използва постоянно актуализирани от него Общи условия, които в редакцията им от ноември 2009 г. съдържат следната клауза (наричана по-нататък „спорната клауза“):
„Член 23
[…]
1.2 Въпреки че за погасяване на съществуващите задължения се приемат всички начини на плащане, при кредитен превод с платежно нареждане или чрез дистанционно банкиране събираме такса за обработка; размерът на таксата се определя в зависимост от приложимата тарифа“.
13. Съгласно тази клауза клиентите, които сключат договор по тарифа „Call Europe“ и говорят по тази тарифа, следва да заплащат допълнително 3 EUR на месец, ако изберат „плащане не чрез директен дебит или платежна карта“, което по-специално включва плащанията чрез кредитен превод въз основата на документ на хартиен носител или чрез онлайн банкиране („Telebanking“).
14. С предявения в главното производство иск Verein für Konsumenteninformation, сдружение на потребители, е поискало да бъде наложена забрана на T-Mobile Austria, от една страна, да включва спорната клауза в договорите, които сключва с клиентите си, и от друга страна, да се позовава на нея във връзка с вече съществуващите договори. В подкрепа на иска си Verein für Konsumenteninformation посочва, че спорната клауза нарушава императивната разпоредба на член 27, параграф 6, второ изречение от ZaDiG.
15. T-Mobile Austria моли да бъде отхвърлен предявеният иск, като изтъква, най-напред, че самото дружество не попада в приложното поле нито на Директивата, нито на ZaDiG, тъй като не е „доставчик на платежни услуги“, а мобилен телефонен оператор. По-нататък, T-Mobile Austria твърди, че тъй като платежното нареждане няма персонализирани защитни характеристики, то не е „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 23 от Директивата. Накрая, транспонирането на член 52, параграф 3 от Директивата чрез член 27, параграф 6, второ изречение от ZaDiG не било в съответствие с тази директива, тъй като съгласно посочения член 52, параграф 3 австрийският законодател не е посочил основания за забраната за начисляване на такси за използването на определени платежни инструменти.
16. Първоинстанционният съд уважава изцяло исканията на Verein für Konsumenteninformation и неговото решение е потвърдено във въззивното производство. Въззивната инстанция приема, че платежното нареждане на хартиен носител не представлява платежен инструмент по смисъла на член 4, точка 23 от Директивата, но приема, че член 52, параграф 3 от нея не подлежи на пълна хармонизация, поради което националният законодател е можел да предвиди обща забрана за прилагане на допълнителни такси, подобна на установената с член 27, параграф 6 от ZaDiG, която се отнася както за платежните инструменти по смисъла на Директивата, така и за други способи за плащане, каквото е платежното нареждане на хартиен носител. Освен това въззивната инстанция приема, че тази забрана обслужва целите за насърчаване на конкуренцията и на доброто функциониране на платежната система, предвидени в член 52, параграф 3, последно изречение от Директивата.
17. T-Mobile Austria подава ревизионна жалба срещу това решение пред Oberster Gerichtshof (Австрия). Като установява, че повдигнатите в рамките на спора в главното производство въпроси все още не са изяснени в практиката на Съда, запитващата юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, спира производството по делото и отправя до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли член 52, параграф 3 от Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба трябва да се прилага и в отношенията между мобилен телефонен оператор, в качеството му на получател на плащания, и неговите клиенти (потребители), в качеството им на платци?
2) Следва ли да се разглежда като „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 23 и на член 52, параграф 3 от Директива 2007/64/ЕО саморъчно подписано от платеца платежно нареждане и/или процедура за нареждане на кредитни преводи въз основа на надлежно подписано платежно нареждане, както и договорена процедура за нареждане на кредитни преводи чрез онлайн (дистанционно) банкиране?
3) Следва ли член 52, параграф 3 от Директива 2007/64/ЕО да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба не допуска да се прилагат национални разпоредби, съдържащи обща забрана за получателя на плащането да събира такси, без по-специално да се предвижда определена диференциация в зависимост от вида на използваните платежни инструменти?“.
IV – Производството пред Съда
18. Преюдициалното запитване постъпва в секретариата на Съда на 30 ноември 2011 г. Писмени становища представят T-Mobile Austria, Verein für Konsumenteninformation, австрийското, германското, френското, италианското и португалското правителство, както и Европейската комисия. На 11 септември 2013 г. се провежда съдебно заседание, на което устни становища представят Verein für Konsumenteninformation, австрийското и германското правителство, както и Комисията.
V – Анализ
А – По първия преюдициален въпрос
19. С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали предоставената с член 52, параграф 3, второ изречение от Директивата възможност на държавите членки да наложат забрана или ограничения за начисляването на такси се прилага в договорните отношения между мобилен телефонен оператор и негов клиент.
1. По допустимостта
20. Verein für Konsumenteninformation счита, че не следва да се отговаря на този въпрос, тъй като отговорът не е „необходим“ по смисъла на член 267 ДФЕС, за да може запитващата юрисдикция да разреши спора в главното производство. Verein für Konsumenteninformation посочва, че процесуалната му легитимация не зависи от обстоятелството дали член 52, параграф 3 от Директивата се прилага в договорните отношения между T-Mobile Austria и неговите клиенти и че такава му е предоставена по силата на австрийското публично право, което му дава възможност да предявява искове за преустановяване на нарушения с цел защита на потребителите.
21. Този довод не може да бъде приет. Както ясно се вижда от практиката на Съда, „преценката на релевантността и на необходимостта от преюдициалния въпрос по принцип е в правомощията единствено на юрисдикцията, която е разпоредила преюдициалното запитване“(3), освен „ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на [правото на Съюза] няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите фактически и правни елементи, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси“(4).
22. Приведеният от Verein für Konsumenteninformation довод не попада в това изключение. Освен това съображенията относно процесуалната му легитимация нямат никакво отношение към преценката доколко преюдициалният въпрос се явява необходим. Дори посочената легитимация да му е предоставена от австрийското публично право, за националната юрисдикция все пак би могло да бъде полезно да установи дали член 52, параграф 3 от Директивата намира приложение, когато получателят на плащането, в случая T-Mobile Austria, е мобилен телефонен оператор и поради това би могъл да не попада в приложното поле на Директивата.
23. Следователно първият въпрос трябва да се приеме за допустим.
2. По същество
24. Според T-Mobile Austria Директивата се прилага към договорни отношения единствено ако те попадат в материалното ѝ приложно поле. По тази причина T-Mobile Austria счита, че договорните отношения, по които страна са мобилни телефонни оператори трябва да бъдат изключени от посоченото приложно поле, включително от това на член 52, параграф 3 от Директивата, тъй като тези оператори не са доставчици на платежни услуги по смисъла на член 1, параграф 1 от тази директива и не предоставят платежни услуги по смисъла на член 4, точка 3 от нея.
25. Дружеството счита, че тъй като договорните му отношения с неговите клиенти не представляват платежна услуга, Директивата не се прилага спрямо него с оглед на член 2, параграф 1 от нея, съгласно който Директивата „се прилага за платежни услуги, предоставяни в [Европейския съюз]“.
26. За сметка на това, Verein für Konsumenteninformation, австрийското, германското, френското, италианското и португалското правителство, както и Комисията единодушно считат, че член 52, параграф 3 от Директивата е приложим по отношение на договорните отношения на T-Mobile Austria с неговите клиенти.
27. Според тях това следва ясно от текста на посочения член, който, от една страна, забранява на доставчика на платежни услуги да препятства получателя на плащането да поиска такса или да предложи на платеца определено намаление за използването на даден платежен инструмент с цел да се насърчи конкуренцията и да се поощри използването на ефективни способи за плащане.
28. Смятам, че няма никакво съмнение, че T-Mobile Austria представлява получател на плащане по смисъла на посочения член, а и това не се оспорва от дружеството. Според член 4, точка 8 от Директивата понятието „получател [на плащането]“ означава „[…] юридическо лице, определено като краен получател на средства, които са предмет на платежна транзакция“. В качеството си на кредитор по плащанията, направени от неговите клиенти, T-Mobile Austria следователно се явява техен получател по смисъла на този член и на член 52, параграф 3 от Директивата.
29. Също няма никакво съмнение, че клиентите на T-Mobile Austria са платци по смисъла на Директивата, определени в член 4, точка 7 от нея като „физическ[и] или юридическ[и] лиц[а], ко[и]то [са] титуляр[и] на платежна сметка и разрешава[т] изпълнението на платежно нареждане по тази сметка или когато липсва платежна сметка, физическ[и] или юридическ[и] лиц[а], ко[и]то дава[т] платежно нареждане“. Следователно, тъй като внасят средства в T-Mobile Austria, за да платят сметките си за мобилни телефонни услуги, клиентите на това дружество са „платци“ по смисъла на Директивата.
30. Както подчертава Комисията, макар че първото изречение от член 52, параграф 3 от Директивата се отнася пряко единствено до отношенията между доставчика на платежни услуги и получателя на плащането, като първият няма право да препятства последния да поиска такса или да предложи отстъпка на „[платеца] за използването на даден платежен инструмент“, едновременно с това, макар и непряко, тя регламентира отношенията между получателя на плащането и платеца.
31. От своя страна второто изречение от тази разпоредба дава възможност държавите членки да забранят или ограничат правото за начисляване на такси и следователно им позволява пряко да уредят отношенията между получателя на плащането, в случая T-Mobile Austria, и платеца, в случая неговия клиент, когато, както е посочено в съображение 42 от Директивата, „по тяхна преценка това се налага с цел предотвратяване на злоупотреба при ценообразуване или ценообразуване, което може да има отрицателни последици за използването на определен платежен инструмент“.
32. От изложеното следва, че в контекста на член 52, параграф 3 от Директивата практиката да се начисляват такси за използването на даден платежен инструмент във всички случаи касае основно отношенията между получателя на плащането и платеца. Освен това, както отбелязва Комисията, не виждам по какъв начин държавите членки биха могли действително да се възползват от възможността, предоставена им от член 52, параграф 3 от тази Директива, ако той се отнася единствено до отношенията между получателя на плащане и неговия доставчик на платежни услуги.
33. Следователно споделям позицията, застъпвана от Verein für Konsumenteninformation, австрийското, германското, френското, италианското и португалското правителство, както и от Комисията.
34. Поради това предлагам на Съда да отговори на първия преюдициален въпрос, че член 52, параграф 3 от Директивата се прилага към договорните отношения между мобилен телефонен оператор, в качеството му на получател на плащания, и неговите клиенти (потребители), в качеството им на платци.
Б – По втория преюдициален въпрос
35. С втория въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали, от една страна, „саморъчно подписано от платеца платежно нареждане и/или процедура за нареждане на кредитни преводи въз основа на надлежно подписани платежни нареждания“, и от друга страна, договорена процедура за нареждане на кредитни преводи чрез онлайн (дистанционно) банкиране представляват „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 34 и на член 52, параграф 3 от Директивата.
36. Преди всичко останало следва да се отбележи, че е налице разлика в текста на Директивата на немски и на френски език. Докато френският текст определя „платежния инструмент“ като „tout dispositif personnalisé et/ou ensemble de procédures“ („всяко персонализирано устройство и/или набор от процедури“), текстът на немски език използва прилагателното „персонализиран“, за да опише едновременно устройството и набора от процедури („jedes personalisierte Instrument und/oder jeden personalisierten Verfahrensablauf […]“)(5). Текстовете на други езици, например на английски и гръцки, позволят тълкуване и в двете насоки(6).
37. Като се има предвид това обаче, тази езикова разлика е без значение за изводите, които ще направя. Независимо дали са „устройство“ или „набор от процедури“, платежното нареждане на хартиен носител и платежното нареждане, направено онлайн, могат да бъдат персонализирани: първото — чрез полагането на саморъчен подпис, а второто — чрез използването на защитни характеристики (например ПИН код (персонален идентификационен код). По този начин и двете са в състояние да удовлетворят изискванията както на немския, така и на френския текст на Директивата.
38. Страните спорят по въпроса дали надлежно подписаното платежно нареждане на хартиен носител и нарежданията на кредитни преводи онлайн представляват „платежни инструменти“ по смисъла на Директивата.
39. Що се отнася до надлежно подписаното платежно нареждане на хартиен носител, Verein für Konsumenteninformation, австрийското, френското, италианското и португалското правителство, както и Комисията твърдят, че то представлява „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 23 от Директивата, който въз основа на постигнато съгласие между доставчика и ползвателя на платежни услуги се използва, за да постави началото на платежна транзакция по смисъла на член 4, точка 16 от тази директива, т.е. за да се постави началото на прехвърлянето на средства. Изискването за персонализиране е изпълнено, когато платецът положи саморъчния си подпис върху платежното нареждане, което позволява да се приеме, че действително ползвателят на платежната услуга е автор на платежното нареждане.
40. Във връзка с персонализацията Комисията отбелязва, че текстът на член 4, точка 23 от Директивата не позволява да се направи извод относно императивния характер на персонализираните защитни характеристики, допълващи саморъчния подпис, за да може надлежно подписаното платежно нареждане да представлява платежен инструмент по смисъла на тази директива.
41. Френското правителство добавя, че с оглед на целта на Директивата да се създаде общ пазар на платежните услуги в Съюза, не би могло основателно да се твърди, че законодателят на Съюза е възнамерявал да изключи от понятието „платежен инструмент“ толкова широко използвано средство за плащане, каквото съставлява процедурата за кредитен превод.
42. Обратно, T-Mobile Austria и германското правителство възразяват срещу това тълкуване на член 4, точка 23 от Директивата. T-Mobile Austria счита, че наличието на „платежен инструмент“ предполага защитни характеристики, а този критерий не е изпълнен единствено с полагането на саморъчен подпис върху платежно нареждане на хартиен носител. Според T-Mobile Austria персонализацията на платежния инструмент трябва да е налице преди полагането на подписа, което означава, че платежният инструмент трябва да е персонализиран дори в отсъствието на подпис.
43. Германското правителство счита, че платежното нареждане на хартиен носител не е нито устройство, нито набор от процедури по смисъла на член 4, точка 34 от посочената Директива. Това правителство се позовава на някои разпоредби от Директивата, в които понятието „платежен инструмент“ се използва по начин, от който се установява, че не включва платежните нареждания на хартиен носител.
44. Това правителство се позовава по-специално на член 57 от Директивата, съгласно който доставчикът на платежни услуги „издава“ платежен инструмент на ползвателя на платежни услуги и гарантира, че „персонализираните защитни характеристики на платежния инструмент не са достъпни на лица, различни от ползвателя на платежни услуги“(7), и на член 55, параграф 2 от същата директива относно блокирането на платежен инструмент по обективни причини, свързани със сигурността на платежния инструмент (например при неразрешена употреба или употреба с цел измама).
45. Следователно германското правителство смята, че използването на термина „платежен инструмент“ изключва прилагането му по отношение на платежните нареждания на хартиен носител. Всъщност според това правителство поначало с издаването на платежно нареждане на хартиен носител не се предоставя платежен инструмент на ползвателя на платежни услуги и не се изисква използването на персонализирани защитни характеристики, както при кредитната карта. Освен това също така не е възможно платежното нареждане на хартиен носител да се блокира.
46. В рамките на съдебното заседание — на което не се явява T-Mobile Austria — германското правителство поддържа становището си и пояснява, че според него платежното нареждане на хартиен носител представлява платежно нареждане по смисъла на член 4, точка 16 от Директивата, но не и платежен инструмент по смисъла на член 4, точка 23 от нея.
47. Във връзка с нареждането на кредитни преводи чрез онлайн (дистанционно) банкиране Verein für Konsumenteninformation, австрийското, германското, френското, италианското и португалското правителство, както и Комисията поддържат, че то притежава характеристиките на платежен инструмент съгласно член 4, точка 23 от Директивата. По-специално, нареждането на тези преводи следва специфична процедура, в рамките на която потребителят на платежни услуги получава достъп до електронна платформа. Персонализирането на тази процедура по принцип се гарантира от механизми за защита и за установяване на автентичността. Това е така и в настоящия случай, тъй като запитващата юрисдикция потвърждава, че платецът е задължен да въведе ПИН код, за да получи достъп до електронната платформа, и ТАН код (транзакционен номер), необходим за установяване на автентичността на нареждането за плащане.
48. Обратно, T-Mobile Austria счита, че нареждането на кредитни преводи онлайн също не представлява платежен инструмент.
49. Смятам, че на втория преюдициален въпрос трябва да се отговори утвърдително. Действително кредитният превод — независимо дали началото му се поставя с надлежно подписано платежно нареждане или по електронен път (това, което запитващата юрисдикция нарича „дистанционно банкиране“) — се урежда както в член 4, точка 3, така и в член 4, точка 23 от Директивата.
50. Всъщност, строго погледнато, въпросът на запитващата юрисдикция до Съда се отнася не до техниката на извършване на кредитния превод като цяло, а за подписаното платежно нареждане и нареждането на кредитни преводи онлайн. Подписаното платежно нареждане, връчено на доставчика на платежни услуги, или платежното нареждане онлайн обаче представляват в по-малка степен „[…] персонализирано устройство и/или набор от процедури, договорени между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги и използвани от ползвателя на платежни услуги с цел подаване на платежно нареждане“(8), отколкото самото платежно нареждане, тоест „[…] нареждане от платеца […] към доставчика на платежни услуги, с което се иска изпълнението на платежна транзакция“(9).
51. Все пак смятам, без оглед на използваната от запитващата юрисдикция формулировка, че с въпроса си тя иска да установи дали всички действия, които позволяват да се осъществи прехвърляне на средства, а именно попълването на платежно нареждане и саморъчното му подписване и предаването му на доставчика на платежни услуги или нареждането на кредитен превод по електронен път представляват „платежен инструмент“ по смисъла на Директивата.
52. След това уточнение считам, че Директивата действително се прилага за кредитните преводи, независимо дали те започват със саморъчно подписано от платеца писмено платежно нареждане или по електронен път. Всъщност в член 4, точка 3 Директивата определя терминът „платежна услуга“ като „всяка една от стопанските дейности, изброени в приложението“, което в точка 3 от него посочва „[и]зпълнение на платежни транзакции, включително прехвърляне на средства по платежна сметка при доставчика на платежни услуги на ползвателя или друг доставчик на платежни услуги: […] изпълнение на кредитни преводи, включително нареждания за периодични преводи“.
53. Освен това кредитният превод отговаря на критериите по член 4, точка 23 от Директивата, тъй като представлява набор от процедури, при които се ползват или определени способи по електронен път, или хартиен носител, за да се позволи на ползвателя на платежни услуги и платец да нареди на своя доставчик на платежни услуги, в повечето случаи банка, да прехвърли средства от неговата сметка по сметка на получателя на плащането при неговия доставчик на платежни услуги.
54. Признаването на кредитния превод като платежен инструмент се потвърждава в практиката на ЕЦБ, която изброява кредитните преводи („credit transfers“) сред платежните инструменти на Единната зона за плащания в евро („Single European Payments Area“ (SEPA)(10).
55. Този извод се потвърждава и в скорошно изследване, известно като „оценка на въздействието“ (наричано по-нататък „изследването за оценка на въздействието“), от 24 юли 2013 г., придружаващо Предложение за Директива на Европейския парламент и на Съвета относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на Директиви 2002/65/ЕО, 2013/36/ЕС и 2009/110/ЕО и за отмяна на Директива 2007/64/ЕО (COM(2013) 547 окончателен, наричано по-нататък „Предложението за директива“)(11).
56. Изследването за оценка на въздействието, което към днешна дата е на разположение само на английски език, неколкократно характеризира кредитните преводи („credit transfers“) като платежни инструменти, като констатира например, че „[п]латежните карти, следвани от кредитните преводи и директните дебити са най-популярните в Съюза неликвидни инструменти за плащане“(12).
57. На този етап следва да се напомни, че член 52, параграф 3 от Директивата се отнася до правото на получателя на плащането да начислява допълнителни такси („surcharging“), тоест неговото право да възложи на клиента — платец, разходите, възникнали в резултат от избрания от последния конкретен платежен инструмент.
58. Както е отбелязано в изследването за оценка на въздействието, допълнителни такси обичайно се начисляват при използването на разплащателни карти(13). Същата констатация се открива и в съображение 63 от Предложението за директива(14), но обстоятелството, че начисляването на допълнителни такси като явление се прилага най-често при използването на платежни карти, както и че дори е възможно член 52, параграф 3 от Директивата да е бил формулиран с оглед на тази констатация, не са достатъчни от неговото приложно поле да се изключат останалите платежни инструменти, например кредитните преводи.
59. При всички положения тезата на германското правителство, че подписаното платежно нареждане на хартиен носител не представлява платежен инструмент, за разлика от нареждането на кредитен превод онлайн, не е убедителна. Всъщност, както посочва Комисията в съдебното заседание, няма логика тези два метода за използване на един и същ платежен инструмент, а именно кредитния превод, да се третират по различен начин.
60. Поради това на втория въпрос следва да се отговори, че кредитният превод („credit transfer“), нареждан било със саморъчно подписано от платеца платежно нареждане на хартиен носител, било по електронен път („Telebanking“), трябва да се счита за „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 23 и на член 52, параграф 3 от Директивата.
В – По третия преюдициален въпрос
61. С третия въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 52, параграф 3, второ изречение от Директивата разрешава на Република Австрия да въведе с член 27, параграф 6 от ZaDiG забрана за начисляване на допълнителни такси, която да е общо приложима, и по-специално да не предвижда диференциация на таксите в зависимост от вида на използваните платежни инструменти.
62. По този въпрос Verein für Konsumenteninformation, подкрепян в това отношение от австрийското, германското, френското, италианското и португалското правителство, както и от Комисията, застъпва становището, че с общата забрана за начисляване на допълнителни такси, наложена от член 27, параграф 6 от ZaDiG, правилно се транспонира член 52, параграф 3 от разглежданата директива.
63. Всъщност, от една страна, тази разпоредба благоприятствала използването на ефективни от гледна точка на платеца платежни инструменти, като забранявала на получателя на плащането да начислява допълнителни такси и едновременно с това му давала възможност да предлага отстъпки, за да насърчи използването на инструменти, които от негова гледна точка изглеждали по-ефективни.
64. От друга страна, тази разпоредба насърчавала конкуренцията, увеличавайки прозрачността в ценообразуването, тъй като начисляването на допълнителни такси за използването на определен платежен инструмент затруднявало сравнението от страна на потребителите на съществуващите на пазара ценови предложения.
65. Освен това германското правителство и Комисията считат, че член 52, параграф 3, второ изречение от Директивата предоставя широка свобода на преценка при избора дали да се наложи забрана или общо ограничение за начисляване на допълнителни такси с цел насърчаване на конкуренцията, поощряване на използването на ефективни платежни средства или предотвратяване на злоупотребата при ценообразуване от получателя на плащането.
66. На първо място, T-Mobile Austria посочва, че член 52, параграф 3 от Директивата не позволява на държавите членки да въвеждат обща забрана, а им разрешава само да забранят начисляването на такси за използване на определен платежен инструмент.
67. На второ място, T-Mobile Austria подчертава, че съгласно член 52, параграф 3 от Директивата тази забрана трябва да отчита необходимостта от насърчаване на конкуренцията и поощряване използването на ефективни платежни инструменти. Общата забрана обаче се прилагала без разлика по отношение на ефективните и неефективните платежни средства. Освен това T-Mobile Austria отбелязва в тази връзка, че съгласно съображение 42 от Директивата държавите членки могат да решат дали да наложат забрана за начисляването на допълнителни такси, когато по тяхна преценка това се налага с цел предотвратяване на злоупотреба при ценообразуване или на ценообразуване, което може да има отрицателни последици за използването на определен платежен инструмент, докато спорната клауза нямала такъв характер.
68. На трето място, T-Mobile Austria твърди, че тълкуването на Директивата с оглед на правото на свободен избор на професия и на правото на собственост (членове 15 и 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз) би трябвало да даде възможност за начисляването на допълнителни такси за разходите, възникнали поради прилагането на неефективни средства за плащане, каквито са платежните нареждания на хартиен носител.
69. Споделям позицията, поддържана от Verein für Konsumenteninformation, австрийското, германското, френското, италианското и португалското правителство, както и от Комисията.
70. Подобно на германското правителство и Комисията, считам, че текстът на член 52, параграф 3 от Директивата предоставя на държавите членки широка свобода на преценка да решат дали и по какъв начин да се възползват от възможността за налагане на забрана или на ограничения по отношение на начисляването на допълнителни такси. Действително второто изречение от посочения параграф 3 гласи ясно, че „държавите членки могат да забранят или ограничат правото за [начисляване] на такси“, като единственото ограничение е, че тази мярка трябва да отчита „необходимостта от насърчаване на конкуренцията и поощряване използването на ефективни платежни инструменти“.
71. Съображение 42 от Директивата потвърждава, че намерението на законодателя на Съюза е било да предостави тази широка свобода на преценка на държавите членки. Според посоченото съображение „държавите членки могат да решат дали да наложат забрана или ограничения на [начисляването на допълнителни такси], когато по тяхна преценка това се налага с цел предотвратяване на злоупотреба при ценообразуване или ценообразуване, което може да има отрицателни последици за използването на определен платежен инструмент […]“(15).
72. Следователно държавите членки могат да забранят или ограничат практиката на начисляване на допълнителни такси, дори по общ начин, за да насърчат конкуренцията, да поощрят използването на ефективни платежни средства или да предотвратят злоупотребата при ценообразуване.
73. T-Mobile Austria подчертава, че е използван изразът „даден платежен инструмент“(16), съдържащ се в член 52, параграф 3, първо изречение от Директивата, въз основа на който твърди, че общата забрана за начисляването на допълнителни такси е невъзможна. Поради това то твърди, че Директивата дава възможност на държавите членки да забранят или ограничат начисляването на допълнителни такси единствено по отношение на конкретни платежни инструменти и при условие че решението за всяка забрана или ограничение се приема, „вземайки предвид необходимостта от насърчаване на конкуренцията и поощряване използването на ефективни платежни инструменти“.
74. Според мен има логика първото изречение от член 52, параграф 3 от Директивата да съдържа израза „даден платежен инструмент“, тъй като не може да става въпрос на доставчика на платежни услуги да се наложи забрана да препятства получателя на плащането да начислява допълнителни такси единствено в случай, че последният би искал да приложи този подход за всички платежни инструменти. Необходима последица от това обаче е, че посоченият израз не се използва във второто изречение от посочения параграф, тъй като държавите членки могат свободно да определят обхвата на забраната или ограничението (например само за определени платежни инструменти) за начисляване на допълнителни такси.
75. В съдебното заседание австрийското правителство намеква за съображенията, поради които австрийският законодател налага обща забрана за начисляването на допълнителни такси. Мотивите във връзка с член 27, параграф 6 от ZaDiG посочват целите за осигуряване на прозрачност и насърчаване на конкуренцията(17). Макар че запитващата юрисдикция следва да потвърди установеното от въззивния съд, а именно че общата забрана за начисляване на допълнителни такси в достатъчна степен „е взела предвид“ съображенията от обществен интерес, посочени в член 52, параграф 3 от Директивата(18), според мен австрийският законодател се е съобразил с границите на свободата на преценка, предоставена му от този член, и съображение 42 от Директивата. Що се отнася до целите от обществен интерес, посочени в член 52, параграф 3 от Директивата, според мен са необходими някои допълнителни разсъждения.
76. Изследването за оценка на въздействието установява, че практиката по начисляване на допълнителни такси води в редица случаи до злоупотреби при ценообразуването от страна на някои търговци, по-специално чрез начисляване на непропорционално високи такси спрямо направените от търговеца разходи за сключване на сделката, по-специално в случаите, при които потребителите не могат да избегнат тези допълнителни разходи, използвайки друг платежен инструмент(19).
77. Според същото изследване се оказва, че начисляването на допълнителни такси се използва в по-голяма степен за генериране на повече приходи, отколкото с цел върху платеца да се пренесат реалните такси, които доставчикът на платежни услуги на получателя на плащането прилага спрямо него при използването на определен платежен инструмент(20).
78. За да избегнат тези видове злоупотреби и огромните трудности да се установи с точност съответствието между реалните разходи и въведените такси, държавите членки получават възможността посредством член 52, параграф 3 от Директивата чисто и просто да забранят начисляването на допълнителни такси(21).
79. В случая се поставя въпросът дали таксата от 3 EUR, начислена на платеца от T-Mobile Austria, представлява действителен разход понасян от последното в резултат от избора на платеца да плати фактурата си с кредитен превод. Както отбелязва френското правителство, таксите, поети от получателя на плащането, който получава средства вследствие на нареждане на вътрешен превод от страната или от Европа, обикновено са много ниски или не съществуват. Всъщност, освен ако нареждането е непълно, сметката на получателя на плащането се кредитира автоматично, без реално участие от страна на доставчика на платежни услуги.
80. В писменото си становище T-Mobile Austria обаче твърди, че обработването на плащания, извършени с платежни нареждания на хартиен носител, е свързано със значителни разходи, без да дава допълнителни обяснения. Такива не са представени и в отговор на доводите на френското правителство, тъй като дружеството не се явява в съдебното заседание.
81. Следователно е напълно възможно таксата от 3 EUR, начислявана от T-Mobile Austria за всяко платежно нареждане, да е имала за цел не прехвърлянето в тежест на клиентите на таксите, които то заплаща, а да ги разубеди да плащат сметките си с нареждане на кредитен превод, тъй като за разлика от автоматичното задължаване на сметката, по-специално чрез разрешаване на пряко дебитиране, процедурата във връзка с извършването на кредитен превод не дава възможност на получателя на плащането да стартира платежната транзакция. Тази практика би била в нарушение на член 52, параграф 3 от Директивата, който допуска получателите на плащания или да начисляват такси за действителните разходи, които са направили, или да предложат отстъпки, за да насърчат платците да използват по-ефективни от гледна точка на получателя на плащането платежни инструменти. Следователно решението на австрийския законодател да забрани начисляването на допълнителни такси би се вписало напълно в целта, формулирана от законодателя на Съюза в съображение 42 от Директивата, а именно да се предотвратят злоупотребите при ценообразуване.
82. Що се отнася до насърчаването на конкуренцията, посочено в член 52, параграф 3 от Директивата, следва да се има предвид общественият интерес от прозрачност в ценообразуването, защитаван с разпоредби, подобни на тази на член 27, параграф 6 от ZaDiG(22). Действително, както посочва австрийското правителство, общата забрана за начисляване на допълнителни такси не допуска предприятие да изисква от клиента в случай на използване на даден платежен инструмент по-висока крайна цена, отколкото посочената в съобщенията му, която клиентът сравнява с други ценови предложения.
83. Трябва да се вземат предвид и характеристиките на разглеждания в главното производство сектор. Именно между мобилните телефонни оператори е налице оспорвана конкуренция в зависимост от абонаментните планове, цените на минута или на пакетните услуги. Както обаче отбелязва австрийското правителство, потребителите сравняват цените, когато решават дали да закупят определен абонаментен план, а не таксите, приложими за използването на платежни инструменти.
84. Що се отнася до поощряването на използването на ефективни платежни инструменти, посочено също в член 52, параграф 3 от Директивата, T-Mobile Austria основателно подчертава необходимостта да се вземат предвид интересите както на получателите на плащания, така и на платците. Действително, макар тези две групи често да имат противоречиви интереси, нито една разпоредба от Директивата не налага да се отдаде предпочитание на интересите на едната от тях спрямо другата.
85. Все пак не бива да се забравя, че член 52, параграф 3 от Директивата, както и член 27, параграф 6 от ZaDiG позволяват на T-Mobile Austria да предлага на своите клиенти отстъпки, за да ги поощри да използват платежни инструменти, които според него са по-ефективни.
86. Като се вземе предвид това, макар T-Mobile Austria да счита автоматичното дебитиране за най-ефективния платежен инструмент, е възможно някои платци все още да предпочитат кредитния превод поради съображения, свързани с вида на банковата им сметка или с желанието им да проверят получената фактура, преди да я платят.
87. Както отбелязва Verein für Konsumenteninformation, някои потребители имат банкови сметки, които не дават възможност за автоматично дебитиране или позволяват автоматичното дебитиране само на съвсем ограничени суми (така е при студентите или лицата, получаващи „минимална пенсия за старост“ и др.). Ако при тези лица остатъкът по сметката не е достатъчен за покриване на дебитираната сума, банката ще начисли на платеца, а не на получателя на плащането, такса за отказ, вследствие на което не възникват допълнителни разходи за получателя на плащането. От гледна точка на тези потребители кредитният превод следователно е най-ефективният платежен инструмент, тъй като им позволява в рамките на определения от получателя на плащането срок да изберат датата на изпълнение, на която салдото по сметката им е достатъчно за извършване на плащането. Освен това кредитният превод, за разлика от автоматичното дебитиране, позволява на потребителя да провери получената фактура преди да плати. С други думи, ефективността на платежния инструмент не трябва да се преценява единствено от гледна точка на получателя на плащането.
88. Освен това разпоредба като член 27, параграф 6 от ZaDiG, която въвежда правила и практики, необходими за упражняването на свободата при избора на професия при зачитане на конкуренцията, ефективността на плащанията и потребителите, не би могла да накърнява, както твърди T-Mobile Austria, основните му права, и по-специално правото му на собственост и правото му на свобода при избора на професия, закрепени в членове 15 и 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз.
89. Доводите на T-Mobile Austria, изведени от член 19 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета(23), трябва също да се отхвърлят. Според посочения член държавите членки са задължени да забраняват на „търговците да начисляват на потребителите такси, които са по-високи от разходите, понесени от търговеца за използването на [дадено платежно средство]“. С нищо това задължение, наложено на държавите членки, не накърнява възможността им да забранят общо начисляването на допълнителни такси.
90. С оглед на изложеното според мен на третия въпрос следва да се отговори, че член 52, параграф 3 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че допуска прилагането на национални разпоредби като член 27, параграф 6 от ZaDiG, забраняващи на получателя на плащането да събира такси, без да се предвижда диференциация на таксите в зависимост от вида на използваните платежни инструменти.
91. Този извод не би бил по-различен, ако по втория въпрос Съдът приеме, че кредитните преводи, извършени по електронен път или въз основата на документ на хартиен носител, както и подписаното платежно нареждане, не представляват платежни инструменти.
92. Всъщност в този случай, както отбелязват Verein für Konsumenteninformation и германското правителство, държавите членки все пак биха могли да забранят начисляването на допълнителни такси при използването на кредитни преводи за извършване на плащания, доколкото съгласно член 86 от Директивата член 52, параграф 3 от нея не е хармонизирана разпоредба. При това положение посоченото решение би попаднало в компетентността на държавите членки, тъй като Директивата би била неприложима.
Г – По ограничаването на последиците на съдебното решение във времето
93. В случай че Съдът стигне до извода, че кредитният превод трябва да се счита за платежен инструмент по смисъла на Директивата и че член 52, параграф 3 от нея допуска обща забрана за начисляването на допълнителни такси като наложената по силата на член 27, параграф 6 от ZaDiG, T-Mobile Austria иска последиците от решението да бъдат ограничени във времето.
94. Според T-Mobile Austria в случай на подобно решение биха възникнали сериозни финансови последици за предприятията в сектора на далекосъобщенията не само в Австрия, но и във всички държави членки, които допускат начисляването на допълнителни такси, а също и за предприятия в други сектори на икономиката, които прилагат начисляването на такива такси в държавите членки.
95. Във връзка с това следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика тълкуването, което Съдът дава на норма от правото на Съюза при упражняване на компетентността си по член 267 ДФЕС, уточнява и изяснява значението и приложното поле на тази норма, както тя трябва или е трябвало да се разбира и прилага от момента на нейното влизане в сила. Следователно така разтълкувана, нормата може и трябва да се прилага от съда към правоотношения, възникнали и установени преди решението по искането за тълкуване, ако освен това са налице условията, които позволяват пред компетентните юрисдикции да се отнесе спор по прилагането на посочената норма(24).
96. Следователно Съдът може да ограничи възможността всяко заинтересовано лице да се позовава на разтълкувана от него разпоредба, за да постави под въпрос основани на добросъвестността правоотношения, единствено по изключение въз основа на общия принцип на правна сигурност, присъщ на правния ред на Съюза. За да може да се вземе решение за подобно ограничение, е необходимо да са изпълнени два основни критерия, а именно добросъвестността на заинтересованите среди и рискът от сериозни смущения(25).
97. Както отбелязва Съдът в Решение по дело FIM Santander Top 25 Euro Fi, посочено по-горе, „Съдът е прибягвал до това разрешение само при точно определени обстоятелства, а именно когато е съществувал риск от тежки икономически последици, дължащи се преди всичко на големия брой правоотношения, установени добросъвестно въз основа на считаната за валидно действаща правна уредба, и когато лицата и националните власти са били подтикнати към поведение, което не съответства на правото на Съюза поради обективна и значителна несигурност по отношение на приложното поле на разпоредбите на правото на Съюза — несигурност, за която евентуално е допринесло поведението, възприето от други държави членки, или това на Комисията“(26).
98. В случая, както постановява Съдът в Решение по дело Santander Asset Management SGIIC и др., посочено по-горе, T-Mobile Austria „не посочи […] данни, които да позволят на Съда да прецени дали действително е налице опасност от сериозни икономически последици“(27). Освен това, въпреки че в своето писмено становище то единствено споменава, но не развива тезата за „сериозни финансови последици“, дружеството не се явява в съдебното заседание, където би могло да изясни този въпрос и да изрази количествено таксите, които е начислило незаконосъобразно на своите клиенти.
99. В допълнение, не съществува никаква „обективна и значителна несигурност по отношение на приложното поле на разпоредбите на правото на Съюза — несигурност, за която евентуално е допринесло поведението, възприето от други държави членки, или това на Комисията“, като се има предвид, че видно от установеното с помощта на изследването за оценка на въздействието, четиринадесет държави членки са въвели обща забрана за начисляването на допълнителни такси(28), Комисията не е предприемала никакви действия, насочени срещу тези законодателни решения, и дори едно от встъпилите правителства, допускащи начисляването на допълнителни такси, а именно германското, подкрепя твърдението, че общата забрана за начисляването на допълнителни такси като наложената по силата на член 27, параграф 6 от ZaDiG е съвместима с член 52, параграф 3 от Директивата.
100. От изложените съображения следва, че не е необходимо действието на решението във времето да бъде ограничавано.
VI – Заключение
101. Поради това предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, отправени от Oberster Gerichtshof, по следния начин:
„1) Член 52, параграф 3 от Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО се прилага към договорните отношения между мобилен телефонен оператор, в качеството му на получател на плащания, и неговите клиенти (потребители), в качеството им на платци.
2) Кредитният превод („credit transfer“), нареждан било със саморъчно подписано от платеца платежно нареждане на хартиен носител, било по електронен път („Telebanking“), трябва да се счита за „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 23 и на член 52, параграф 3 от Директива 2007/64/ЕО.
3) Член 52, параграф 3 от Директива 2007/64/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска прилагането на национални разпоредби като член 27, параграф 6 от Закон за платежните услуги (Zahlungsdienstegesetz), забраняващи на получателя на плащането да събира такси, без да се предвижда диференциацията им в зависимост от вида на използваните платежни инструменти“.