ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑Н P. MENGOZZI
представено на 28 януари 2010 година(1)
Дело C‑511/08
Verbraucherzentrale Nordrhein-Westfalen eV
срещу
Handelsgesellschaft Heinrich Heine GmbH
(Преюдициално запитване, отправено от Bundesgerichtshof (Германия)
„Директива 97/7/ЕО — Защита на потребителите — Договори от разстояние — Право на отказ — Възлагане на разходите за доставка на стоката върху потребителя“
I – Въведение
1. С настоящото преюдициално запитване, отправено с акт от 1 октомври 2008 г., Bundesgerichtshof (Върховен съд) (Германия) прави искане за тълкуване на член 6, параграф 1, второ изречение и параграф 2 от Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 1997 година относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние(2).
2. Запитването е отправено във връзка със спор между Verbraucherzentrale Nordrhein-Westfalen eV (наричано по-нататък „жалбоподател по главното производство“) и Handelsgesellschaft Heinrich Heine GmbH (наричано по-нататък „ответник по главното производство“), в рамките на който жалбоподателят по главното производство изисква ответникът по главното производство да бъде задължен да спре в случай на отказ да възлага разходите по доставка на стоката върху потребителите.
II – Правна уредба
А – Общностно право
3. Съображение 14 от Директива 97/7 предвижда:
„[к]ато имат предвид, че потребителят не е в състояние действително да види стоката, да се увери за характера на предоставената услуга преди сключването на договора; като имат предвид, че трябва да се съдържат разпоредби, ако не е посочено друго по настоящата директива, за правото за отказ от договора; като имат предвид, че [за да не бъде това право чисто формално], разходите, ако има такива, са за сметка на потребителя, при упражняване правото му на отказ от договора, и трябва да се ограничат до преките разходи по връщане на стоките; като имат предвид, че това право на отказ е без да се накърняват други права на потребителите съгласно националното законодателство, по-специално по отношение на получаването на повредени сто[к]и и услуги или стоки и услуги, които не отговарят на описанието, дадено в офертата за тези стоки и услуги; като имат предвид, че държавите членки могат да определят други условия и [правила във връзка с упражняването на правото на отказ].“
4. Член 6, параграфи 1 и 2 от тази директива, озаглавен „Право на отказ“, гласи:
„1. За всеки договор от разстояние потребителят разполага със срок от най-малко седем работни дни, през които може да се откаже от договора, без да дължи неустойка и без да посочва причина. При упражняване правото си на отказ, единствено [преките] разходи за връщане на стоката могат да бъдат за сметка на потребителя.
[…]
2. Когато правото на отказ е упражнено от потребителя по смисъла на настоящия член, доставчикът се задължава безплатно да възстанови сумите, заплатени от потребителя. Към потребителя могат да бъдат поставени искания единствено за [преките разходи за] връщането на стоките, вследствие на упражняване на неговото право за отказ. Възстановяване в този смисъл трябва да се извърши във възможно най-кратки срокове и, при всички случаи, в рамките на 30 дни.“
5. Член 14 от Директива 97/7, озаглавен „Минимална клауза за защита на потребителите“, гласи:
„Държавите членки могат да приемат или запазят в сила по-строги разпоредби, в съответствие с Договора, в областта, уредена с настоящата директива, за да осигурят по-високо ниво на защита на потребителите. Тези разпоредби включват, ако е необходимо за защитата на обществения интерес[,] забрана за продажбата на тяхна територия чрез договори за продажба от разстояние на някои стоки и услуги, и по[-]специално лекарства, при спазване на [Д]оговора.“
Б – Национално право
6. Член 312d от германския граждански кодекс (Bürgerliches Gesetzbuch, наричан по-нататък „BGB“), озаглавен „Право на отказ и връщане при договорите от разстояние“, гласи:
„1. Потребителят, сключил договор от разстояние, има право на отказ съгласно член 355. Когато предмет на договора е доставката на стоки, вместо право на отказ на потребителя може да се предостави право на връщане съгласно член 356.
2. По изключение от член 355, параграф 2, първо изречение срокът за отказ не започва да тече преди да бъдат изпълнени задълженията за уведомяване, предвидени в член 312c, параграф 2; при доставка на стоки — не преди деня на получаването им от получателя; при периодични доставки на стоки от един и същи вид — не преди деня на получаване на първата отделна доставка, а при предоставяне на услуги — не преди деня на сключване на договора.“
7. Член 346 от BGB, озаглавен „Последици от развалянето на договора“, параграфи 1—3, гласи следното:
„1) Ако една страна по договора се позове на договорна или законова уговорка за разваляне, получените престации трябва в случай на разваляне да бъдат върнати, а действително получените плодове — възстановени.
2) Вместо връщането или възстановяването длъжникът трябва да изплати обезщетение, доколкото:
1. връщането или възстановяването са изключени поради естеството на придобитото;
2. той е потребил, отчуждил, обременил, променил или преработил получената стока;
3. получената стока е влошила качествата си или е погинала; изхабяването, съответстващо на нормално използване, обаче не се взема предвид.
Ако съгласно договора се дължи насрещна престация, тя трябва да бъде взета предвид при изчисляването на обезщетението; ако се дължи обезщетение за ползата, получена от заем, може да бъде представено доказателство, че стойността на ползата е била по-ниска.
3) Задължението за обезщетение се изключва:
1. ако недостатъкът, поради който се разваля договорът, се е появил едва при промяната или преработката на стоката;
2. доколкото кредиторът е отговорен за влошаването или погиването или ако вредата би настъпила и при него;
3. ако в случай на законово условие за разваляне влошаването или погиването е настъпило при заинтересования, макар и той да е положил грижата, която обикновено полага за собствените си работи.
Остатъчното обогатяване трябва да бъде възстановено.“
8. Член 347, параграф 2 от BGB, озаглавен „Използване след разваляне на договора“, гласи:
„2. Когато длъжникът връща вещта, когато плаща обезщетение или когато задължението за плащане на такова обезщетение е изключено от член 346, параграф 3, точки 1 или 2, направените от него необходими разходи трябва да му се възстановят. На възстановяване подлежи и всеки друг разход, довел до обогатяване на кредитора.“
9. Член 355 от BGB, озаглавен „Право на отказ при потребителските договори“, гласи:
„1) Когато законът предоставя на потребителя право на отказ съгласно тази разпоредба, той престава да бъде обвързан от волеизявлението си, че е съгласен да сключи договора, ако се откаже в предвидения срок. Отказът не трябва да бъде мотивиран и се изразява писмено или чрез връщане на вещта на икономическия оператор в двуседмичен срок; за спазването на срока е достатъчно отказът да бъде своевременно изпратен.
2) Срокът започва да тече от момента, в който потребителят бъде писмено уведомен за правото си на отказ с ясно съобщение, в което се разясняват правата му в съответствие с изискванията на използваното средство за комуникация, като съобщението съдържа и името и адреса на лицето, до което трябва да се отправи отказът, както и указание за момента, от който тече срокът, и за правилата по параграф 1, второ изречение. По изключение от параграф 1, второ изречение, когато съобщението достигне до потребителя след сключване на договора, срокът е едномесечен. Когато договорът трябва да бъде сключен в писмена форма, срокът не започва да тече преди на потребителя да се предостави на разположение екземпляр от договора, писмената заявка на потребителя или копие от оригинала на договора или от заявката. При спор от кой момент тече срокът, икономическият оператор носи тежестта на доказване.
3) Правото на отказ се погасява не по-късно от шест месеца след сключване на договора. При доставка на стоки срокът не започва да тече преди деня на получаването им от потребителя. По изключение от първото изречение, правото на отказ не се погасява, когато потребителят не е бил надлежно уведомен за правото си на отказ; при договори от разстояние за предоставяне на финансови услуги правото на отказ не се погасява и когато икономическият оператор не е изпълнил надлежно задълженията си за уведомяване съгласно член 312c, параграф 2, точка 1.“
10. Член 356 от BGB, озаглавен „Право на връщане при потребителските договори“, гласи:
„1) Правото на отказ съгласно член 355 може, доколкото законът изрично допуска това, да се замени с неограничено право на връщане, когато договорът е сключен въз основа на каталог за продажба. За тази цел е необходимо:
1. каталогът за продажба да съдържа ясна информация относно правото на връщане,
2. потребителят да е могъл да се запознае подробно с каталога за продажба в отсъствието на доставчика и
3. правото на връщане да е предоставено на потребителя с писмен документ.
[…]“
11. Член 357 от BGB, озаглавен „Правни последици от отказа и връщането“, предвижда:
„1) Правилата за разваляне на законово основание се прилагат съответно спрямо правото на отказ и на връщане, освен ако не е предвидено друго. Член 286, параграф 3 се прилага съответно спрямо задължението за възстановяване на плащания в съответствие с тази разпоредба; определеният в него срок започва да тече от волеизявлението на потребителя за отказ или връщане. Що се отнася до задължението на потребителя за възстановяване, срокът започва да тече от момента на неговото волеизявление; що се отнася до задължението на икономическия оператор за възстановяване, срокът започва да тече от момента, в който това волеизявление достигне до него.
[…]
3) По изключение от член 346, параграф 2, първо изречение, точка 3 потребителят трябва да плати компенсаторно обезщетение при влошаване на качествата на вещта в резултат на използване в съответствие с предназначението ѝ, ако е бил писмено уведомен за тази правна последица, както и за възможността тя да бъде избегната, най-късно до момента на сключване на договора. Той не е длъжен да плати такова обезщетение, когато влошаването се дължи изключително на прегледа на вещта. Член 346, параграф 3, първо изречение, точка 3 не се прилага, когато потребителят е бил надлежно уведомен за правото си на отказ или е узнал за него по друг начин.
4) Правата на страните са изчерпателно посочени в предходните параграфи.“
12. Член 448, параграф 1 от BGB, озаглавен „Разходи за доставка и сходни разходи“, гласи:
„1. Продавачът поема разходите за доставяне на вещта, а купувачът — разходите за приемане и изпращане на вещта до място, различно от мястото на изпълнение.“
III – Спорът по главното производство, преюдициалният въпрос и производството пред Съда
13. Ответникът по главното производство е дружество, специализирано в извършването на продажби от разстояние. В общите условия на това дружество за продажба се предвижда потребителят да поема за доставката фиксиран разход от 4,95 евро и тази сума да остава в притежание на доставчика в случай на отказ.
14. Жалбоподателят по главното производство е сдружение на потребители, надлежно учредено съгласно германското законодателство. Той предявява иск срещу ответника по главното производство с цел последният да бъде задължен да преустанови възлагането на разходите за доставка на стоките върху потребителите в случай на отказ.
15. Първоинстанционната юрисдикция е уважила иска на жалбоподателя по главното производство.
16. Жалбата срещу това съдебно решение, подадена от ответника по главното производство, е отхвърлена от Oberlandsgericht Karlsruhe.
17. Сезиран с ревизионна жалба, Bundesgerichtshof констатира, че германското законодателство формално не дава на потребителя никакво право да му бъдат възстановявани разходи за доставка на поръчана стока в случай на отказ.
18. Ако все пак Директива 97/7 се тълкува в смисъл, че не допуска в случай на отказ разходите за доставка да се възлагат върху потребителя, член 312d, параграф 1, член 357, параграф 1, първо изречение и член 346, параграф 1 от BGB би трябвало да се тълкуват в съответствие с тази директива, в смисъл че доставчикът трябва да възстанови на потребителя разходите за доставка на стоката.
19. Въпреки че част от германската правна доктрина подкрепя тълкуването на Директива 97/7 в полза на потребителя, запитващата юрисдикция счита, че не е в състояние да определи с нужната степен на сигурност дали посочената директива следва да се тълкува в този смисъл.
20. В това отношение тя привежда редица доводи, изложени от някои автори, които са на противното становище.
21. Първо, поради наличието на израза „en raison de l’exercice de son droit de rétractation“ („вследствие на упражняване на правото си на отказ“), съдържащ се в текста на френски език на член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение и на член 6, параграф 2, второ изречение от Директива 97/7, съгласно който „към потребителя могат да бъдат поставени искания единствено за преките разходи за връщането на стоките, вследствие на упражняване на неговото право за отказ“, би могло да се предположи, че тези разпоредби се отнасят единствено до разходите, възникнали в резултат от упражняване на правото на отказ, като се изключват разходите за доставка на стоката, вече извършени към момента на отказа. Текстовете на Директива 97/7 на другите езици изглежда подкрепят такова тълкуване.
22. Второ, член 6, параграф 2, първо изречение от Директива 97/7 би могъл да се тълкува в смисъл, че не е пречка в случай на отказ доставчикът да предяви насрещни права на обезщетение за стойността на получените от потребителя престации, които поради своя характер не могат да бъдат възстановени. Ето защо би било съвместимо със споменатия член да се приеме, че доставката е услуга от страна на доставчика, за която потребителят би трябвало да изплати заместваща стойност до размера на разходите за доставка, и че следователно задължението за възстановяване на парични суми на доставчика би трябвало да се ограничи до този размер.
23. Трето, не е сигурно, че целта да се защити потребителят, изразена в съображение 14 от Директива 97/7, също налага да се възстановят разходите за доставка. Всъщност при обичайния начин на покупка потребителят трябва да поеме и разходите, свързани с придвижването му до магазина, независимо от това, че за да отиде до магазина, той трябва да отдели също време за това придвижване.
24. Ето защо Bundesgerichtshof решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли разпоредбите на член 6, параграф 1, [първа алинея], второ изречение и на член 6, параграф 2 от Директива 97/7 […] да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която разходите за доставка на стоките могат да се фактурират на потребителя дори когато той се е отказал от договора?“
25. В съответствие с член 23 от Статута на Съда жалбоподателят по главното производство, правителствата на Германия, Испания, Австрия и Португалия, както и Комисията на Европейските общности са представили писмени становища. Тези страни са изслушани в съдебното заседание от 29 октомври 2009 г., с изключение на правителствата на Австрия, Испания и Португалия, които не са били представени в това заседание.
IV – Анализ
26. С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали разпоредбите на член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение и параграф 2 от Директива 97/7 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която при договорите от разстояние разходите за доставка на стоката трябва да се възлагат върху потребителя, когато последният е упражнил правото си на отказ.
27. Най-напред следва да се отбележи, че договорите от разстояние се отличават с две особености. Първата определяща особеност се състои в липсата на едновременно физическо присъствие на двете договарящи се страни — доставчика и потребителя — при изготвянето и в момента на сключване на договорите от разстояние. Втората характерна особеност е, че тези сделки се извършват в рамките на система за продажба или за предоставяне на услуги от разстояние, организирана от доставчика с използване изключително на средства за комуникация от разстояние(3).
28. В това отношение следва да се отбележи, че за да може даден договор да попада в приложното поле на Директива 97/7, тези две определящи особености трябва задължително да са налице при сключване на договора(4). Изпълнението на такъв договор обаче, особено когато става дума за продажба от разстояние, както в главното производство, непременно изисква стоките да се изпратят на потребителя. Това обстоятелство следва евентуално да се отчита при преценката на кого се възлагат разходите за доставка в случай на отказ.
29. За да се извърши тази преценка, е необходимо да се определи дали разходите за доставка се включват в понятието „разходи“ по смисъла на член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение и параграф 2 от Директива 97/7. Ето защо трябва да се установи дали това понятие за разходи следва да се тълкува в широк смисъл — мнение, което поддържат жалбоподателят по главното производство, правителствата на Испания, Австрия и Португалия, както и Комисията, или напротив — в тесен смисъл, както поддържа германското правителство. За отговора на този въпрос трябва не само буквално и систематично да се тълкуват разпоредбите на споменатата директива, но следва да се вземе предвид и нейната цел.
30. Най-напред следва да се припомни постоянната съдебна практика, съгласно която от изискването за еднакво прилагане на общностното право следва, че разпоредба от общностното право, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно тълкуване навсякъде в Европейския съюз, което трябва да бъде направено, като се отчитат контекстът на разпоредбата и целта на разглежданата правна уредба(5).
31. Като използва понятието за разходи в член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 97/7, общностният законодател не го употребява, препращайки към законодателствата на държавите членки. Все пак следва да се отбележи, че в тази директива не се съдържа изрично определение нито на понятието „разходи“, нито на понятието „разходи за доставка“(6).
32. Що се отнася до контекста на въпросните разпоредби, с първото изречение на член 6, параграф 1, първа алинея от Директива 97/7 на потребителя се предоставя широко и безусловно право на отказ, като се предвижда, че той може да се откаже, „без да дължи неустойка и без да посочва причина“. Второто изречение на същия член 6, параграф 1, първа алинея потвърждава тази идея, според която упражняването на право на отказ поначало не трябва да води до отрицателни последици за потребителя, като се уточнява, че единствените разходи, които могат да бъдат за сметка на потребителя поради упражняването на това право, са преките разходи за връщане на стоките. Изразът „единствените разходи“ води до необходимост от стеснително тълкуване и придава уникален характер на това изключение.
33. Член 6, параграф 2, първо изречение от Директива 97/7 от своя страна предвижда задължението на доставчика „безплатно“ да възстанови „заплатените суми“ от потребителя при отказ от страна на последния. Установявайки по този начин принципа на „пълно възстановяване“ на всяка сума, платена от потребителя на доставчика, без последният да може да удържа или да оставя в тежест на потребителя каквито и да било разходи, посочената разпоредба потвърждава вече изложения в същия член 6, параграф 1 принцип, според който упражняването на правото на отказ по принцип не трябва да включва за потребителя никаква неустойка или тежест от финансово естество.
34. Следователно изразът „заплатените суми“, използван в този параграф, включва не само покупната цена на стоката или възнаграждението за предоставената услуга, но и сумите, изплатени от потребителя на доставчика във връзка със сключването или с изпълнението на договора от разстояние, включително разходите за доставка.
35. Що се отнася до становището на германското правителство, според което в израза „заплатените суми“ се включва само цената на стоката или услугата, като насрещна престация от страна на потребителя за основната услуга от доставчика, следва да се отбележи, че в член 6, параграф 2, първо изречение от Директива 97/7 тези думи очевидно са употребени в множествено число(7). Доводът, според който е използвано множествено число, тъй като цената на дадена стока може да бъде изплатена не само наведнъж, но и на няколко вноски, не е убедителен, тъй като не отчита факта, че и при няколко вноски тези плащания имат един и същи юридически характер и всяко от тях се включва в понятието за цена.
36. Системното тълкуване на въпросната директива също потвърждава широкия обхват на израза „заплатените суми“. В това отношение следва да се отбележи, че понятието за цена се използва изрично в редица разпоредби от посочената директива, между другото по отношение на задължението за уведомяване (член 4, параграф 1, буква в), в рамките на изключенията от правото на отказ (член 6, параграф 3, второ тире) и що се отнася до последиците от прекратяването на договора от разстояние за договора за кредит (член 6, параграф 4, алинея първа, първо и второ тире). От друга страна, в член 6, параграф 2, първо изречение от Директива 97/7 общностният законодател използва не това понятие за цена, а несъмнено по-широкия по смисъл израз „заплатените суми“.
37. Следователно няма никаква причина да се приеме становището, че обхватът на израза „заплатените суми“ се ограничава единствено до цената на стоката или услугата, което неминуемо би изключило задължението за възстановяване на другите разходи по договор, заплатени от потребителя на доставчика във връзка с договор от разстояние.
38. Второто изречение на член 6, параграф 2 от Директива 97/7 трябва да се тълкува в светлината на тази констатация и на принципа на „пълно възстановяване без удръжки“, предвиден в първото изречение от същия параграф. Това второ изречение установява едно-единствено изключение при прилагането на този принцип, уточнявайки че преките разходи за връщане на стоките са „единствените разходи“, които могат да бъдат за сметка на потребителя при упражняване на правото му на отказ.
39. Освен това употребата на изразите „безплатно“ в първо изречение и „единствените разходи“ във второ изречение също подкрепя широкото тълкуване на понятието за разходи и следователно е в полза на тезата, че общностният законодател е желал да уреди правните и икономическите последици от отказа по отношение на всички разходи, свързани със сключването или изпълнението на договор от разстояние.
40. Що се отнася до израза „infolge“ („вследствие на“), който в текста на немски език фигурира както във второто изречение на член 6, параграф 1, първа алинея от Директива 97/7, така и във второто изречение на член 6, параграф 2 от тази директива, съгласно което „към потребителя могат да бъдат поставени искания единствено за [преките разходи за] връщането на стоките, вследствие на упражняване на неговото право за отказ“, според германското правителство този израз отразява виждането, че споменатият член 6 урежда само част от евентуалните разходи, а именно тези, които се намират в причинно-следствена връзка с упражняването на правото на отказ. Следователно общностният законодател имал намерението да уреди не всички разходи по договор, а само тези, които настъпват поради отказа.
41. В това отношение следва да се отбележи, че съществуват големи разлики между текстовете на тези две изречения на различните езици. Докато в текстовете на немски, английски и френски език са употребени изрази, отразяващи схващането за наличие на причинно-следствена връзка, вътрешноприсъща на израза „вследствие на“(8), нито текстът на испански, нито текстът на италиански език отразяват тази идея, а просто се отнасят до потребителя, който упражнява(9) правото си на отказ(10).
42. При това положение е необходимо да се следва постоянната съдебна практика, според която в случай на несъответствия между текстовете на различните езици на една общностна разпоредба въпросната разпоредба трябва да се тълкува в зависимост от целите на правната уредба, част от която тя представлява(11).
43. В това отношение може да се изходи от съображение 14 на Директива 97/7, според което „разходите, ако има такива, са за сметка на потребителя, при упражняване правото му на отказ от договора, и трябва да се ограничат до преките разходи по връщане на стоките“(12). Показателен е фактът, че изразът „при упражняване“ е употребен в същите езикови редакции на Директива 97/7, в които е използван изразът „вследствие на“ в член 6 от тази директива. Също препращайки към това съображение 14, в Решение по дело Messner Съдът е потвърдил, че целта на установената с член 6 от Директива 97/7 забрана на потребителя да се възлагат други разходи освен разходите, които следват непосредствено от връщането на стоките, е да се осигури правото на отказ да „не бъде чисто формално“(13), тъй като при липсата на такава забрана потребителят би могъл да бъде възпрян да упражни това право(14).
44. Ако обаче целта на посочения член 6 и на Директива 97/7 е потребителят да не бъде възпиран да упражнява правото си на отказ, не е възможно същата директива да се тълкува в смисъл, че разрешава на държавите членки в случай на отказ да допускат възможността разходите за доставка да се оставят в тежест на потребителя. Такова начисляване несъмнено би съставлявало отрицателна парична последица, която може да възпре последния да упражни въпросното право, и то не само при покупка на стоки с ниска стойност, при които разходите за доставка могат да съставляват голяма част от заплатената от потребителя сума.
45. Нещо повече, както отбелязва Съдът в Решение по дело Messner, посочено по-горе, с правото на отказ трябва да се компенсира неблагоприятното положение на потребителя, резултат от договора от разстояние, като му се предостави подходящ срок за размисъл, през който той има възможност да прегледа и да изпита придобитата стока(15).
46. Всъщност при „класическия“ договор за продажба потребителят: а) може да прегледа вещта; б) решава незабавно дали да сключи договора; и в) ако го сключи, има свободен избор между различни възможности, а именно да вземе със себе си закупената стока, като така избягва разходите за доставка, или да повери тази задача на дружество по негов избор, оптимизирайки разходите. За разлика от това, при договорите от разстояние: а) доставчикът е този, който определя условията и реда на доставка; б) договорът се сключва при условие, че е възможен отказ; и в) потребителят е този, който избира начина на връщане на стоката.
47. Що се отнася до договорите от разстояние, за да осигури във възможно най-голяма степен равновесието при разпределяне на разходите, Директива 97/7 дава възможност на държавите членки да възлагат върху потребителя преките разходи за връщане, т.е. паричните последици от неговия избор, тъй като ако потребителят избере изключително скъп и несъразмерен спрямо стойността на стоката начин на връщане, би било несправедливо разходът за връщане да се възлага върху доставчика, тъй като той не може да влияе върху решението на потребителя за начина на тази доставка.
48. Възлагането на разходите за доставка върху доставчика в случай на отказ следва същата логика за справедливо разпределение на разходите, тъй като когато изпраща стоката на потребителя, доставчикът има свободата да избере начина на доставка — било като сам изпрати стоката, било като повери тази задача на предприятие подизпълнител или на предприятие, специализирано в тази област.
49. Оставянето на разходите за доставка в тежест на доставчика при отказ от страна на потребителя има обяснение и от икономическа гледна точка. Всъщност при договорите от разстояние за доставчика обикновено не е необходимо да поддържа магазин или търговско помещение и така той спестява свързаните с това разходи. Следователно финансовата тежест, която възлагането на разходите за доставка представлява за доставчика в случай на отказ — който впрочем не се отнася до всички сключени договори, — се уравновесява с икономиите, които той прави, избягвайки разходите за управление на магазин.
50. С оглед на всичко изложено дотук равновесието при разпределяне на рисковете и тежестите в случай на договор от разстояние, от който потребителят се е отказал — равновесие, предвидено от Директива 97/7 в полза на последния, — би било нарушено, ако освен преките разходи за връщане, които държавите членки могат да възлагат върху потребителя, същият поеме и разходите за доставка на стоката.
51. Обратно, не може да бъде споделено становището на германското правителство, че възлагането на разходите за доставка върху доставчика в случай на отказ представлява цялостно преобразуване на договорното отношение, което води до неприемлива намеса в отношенията между страните.
52. Тази позиция е неубедителна, тъй като не отчита факта, че Директива 97/7 урежда възлагането на разходи само когато потребителят упражнява право на отказ. Фактът, че при отказ доставчикът е длъжен да възстанови направените от потребителя разходи за доставка, изобщо не засяга въпроса за възлагането на тези разходи при изпълнението на договора, правилата за което държавите членки и икономическите оператори са свободни да определят.
53. Неубедителен е и доводът, който германското правителство изтъква в подкрепа на своята теза, добавяйки, на първо място, че като разрешава на държавите членки да допускат възможността разходите за доставка да са за сметка на потребителя, Директива 97/7 има за цел да създаде за последния положение, съответстващо на това на потребител, който като прави покупка в магазин или бутик, трябва да поеме разходите за придвижване до магазина, и на второ място, че не е справедливо при отказ разходите за доставка да се възлагат върху доставчика, както не е приемливо върху продавача да се възлагат разходите по придвижване на купувача, който като приема, че изложената в магазина стока не отговаря на очакванията му, в крайна сметка решава да не я купи.
54. Тезата, че разходите за доставка трябва да съответстват на разходите за придвижване, трябва да се отхвърли по съображения както от правно, така и от функционално естество.
55. От една страна, докато разходите за придвижване до магазина от правна гледна точка представляват разходи, свързани с подготвянето и сключването на договора, разходите за доставка възникват винаги на етапа на изпълнение на договора.
56. От друга страна, целта на придвижването на потребителя е той да установи контакт с доставчика и разходите, възникнали при придвижването, са за сметка на първия. Поради тези особености разходите за придвижване на функционално равнище съответстват по-скоро на разходите за достъп до системата за комуникация от разстояние, като например разходите за установяване на връзка чрез Интернет. Всъщност този достъп също има за цел да създаде контакт между доставчика и потребителя. Свързаните с него разходи безспорно се поемат от последния.
57. Що се отнася до правните последици от отказа, и по-специално до задължението за взаимно възстановяване, посочено както от запитващата юрисдикция, така и от германското правителство, следва да се разгледа приложимостта в конкретния случай на съдебната практика, установена с Решение по дело Schulte(16). В това решение досежно задължението за връщане в първоначалното положение Съдът е приел, че Директива 85/577/ЕИО на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект(17), допуска възможността при отказ от договор за заем срещу ипотека националната правна уредба да предвиди задължение за потребителя не само да възстанови получените съгласно този договор суми, но и да изплати на кредитора лихви в обичайния за пазара размер(18).
58. Тази съдебна практика не би могла да се приложи в конкретния случай по отношение на възстановяването на разходите за доставка вследствие на отказ от договор от разстояние по три причини.
59. Първо, материалният обхват на Директива 85/577 е различен от този на Директива 97/7, относима към настоящия случай, тъй като тези две директиви засягат два вида договори, различаващи се по естество и предмет — от една страна, договор за заем, а от друга, договор за продажба от разстояние.
60. Второ, конкретните обстоятелства по главното производство се различават от тези по производството, в което е постановено Решение по дело Schulte, посочено по-горе. Последното дело се отнася до връщането на парични облаги, а именно на получените от потребителя лихви в резултат от ползване на определен капитал, докато в настоящото дело става въпрос не за връщането на подобна получена от потребителя облага, а напротив — за възстановяване на суми, изплатени от последния на доставчика.
61. Трето, член 6 от Директива 97/7 е израз на подход, който е различен от идеята за простото задължение за възстановяване съгласно член 5, параграф 2 от Директива 85/577(19). Този член установява по-висока степен на защита на потребителя поради неблагоприятното му положение, което се дължи на особеностите на договора от разстояние, като в случай на отказ предвижда за последния правото на пълно възстановяване без удръжки на заплатените на доставчика суми, т.е. право, което надхвърля простото връщане в първоначалното положение.
62. На последно място, според германското правителство, след като Директива 97/7 е директива за минимална хармонизация, държавите членки запазват по отношение на някои области, като тази за последиците от отказа, компетентността да ги уредят.
63. По този въпрос следва да се отбележи, че макар понастоящем Директива 97/7 да изисква минимална хармонизация в областта на договорите от разстояние, все пак в член 14 от нея се предвижда възможността за държавите членки да приемат или запазят в сила по-строги разпоредби единствено с цел да осигурят по-високо ниво на защита на потребителите. Национална норма обаче, с която разходите за доставка се оставят в тежест на купувача в случай на отказ от страна на последния, лишавайки го по този начин от възможността да му се възстановят изцяло заплатените на доставчика суми, не може да се квалифицира като разпоредба, чиято цел е да гарантира по-висока степен на защита на потребителя от тази, предвидена от споменатата директива.
64. Освен това неубедителен изглежда и следващият довод на германското правителство, според който, като уточнява, че „държавите членки могат да определят други условия и правила във връзка с упражняването на правото на отказ“, съображение 14 от Директива 97/7 оставя възможността държавите членки по свое усмотрение да уредят въпроса за възлагането на разходите за доставка. Тази теза се опровергава от факта, че член 6 от посочената директива предвижда разпоредби относно възстановяването на разходите, свързани с договора от разстояние, и че следователно норма за възлагане на разходите, включително на разходите за доставка, не може да се квалифицира като „друго“ условие или правило във връзка с упражняването на правото на отказ, неуредено от тази директива.
65. С оглед на предходните съображения според мен член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение от Директива 97/7 и член 6, параграф 2 от тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която при договорите от разстояние разходите за доставка на стоката трябва да се възлагат върху потребителя, когато последният е упражнил правото си на отказ.
V – Заключение
66. С оглед на всичко изложено дотук предлагам на Съда да отговори по следния начин на преюдициалния въпрос на Bundesgerichtshof:
„Член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение от Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 1997 година относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние и член 6, параграф 2 от тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която при договорите от разстояние разходите за доставка на стоката трябва да се възлагат върху потребителя, когато последният е упражнил правото си на отказ.“