ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
HENRIK SAUGMANDSGAARD ØE,
представено на 16 февруари 2017 година(1)
Дело C‑75/16
Livio Menini
Maria Antonia Rampanelli
срещу
Banco Popolare — Società Cooperativa
(Преюдициално запитване, отправено от Tribunale Ordinario di Verona (Районен съд Верона, Италия)
„Преюдициално запитване — Възражение срещу заповед за изпълнение — Директива 2008/52/ЕО — Медиация по гражданскоправни и търговскоправни въпроси — Член 1, параграф 2 — Приложно поле — Директива 2013/11/ЕС — Алтернативно решаване на потребителски спорове — Член 1 — Задължение за потребителя да започне процедура по медиация, преди да сезира съдебен орган — Член 2 — Приложно поле — Член 8, буква б) — Задължително съдействие от адвокат — Член 9, параграф 2, буква а) — Санкции във връзка с оттеглянето от процедурата по медиация“
I – Въведение
1. Tribunale Ordinario di Verona (Районен съд, Верона, Италия) е сезиран с възражение, подадено от двама потребители срещу получена от кредитна институция заповед за изпълнение срещу тях.
2. Съгласно италианското законодателство за транспониране на Директива 2008/52/ЕО относно някои аспекти на медиацията по гражданскоправни и търговскоправни въпроси(2) допустимостта на възражението е обусловена от предварителното започване на процедура по медиация по инициатива на страните, подали възражение. Освен това запитващата юрисдикция констатира, че спорът по главното производство попада и в приложното поле на италианската правна уредба за транспониране на Директива 2013/11/ЕС за алтернативно решаване на потребителски спорове(3). Тя има съмнения относно съвместимостта на подобна процедура по задължителна медиация, макар и съответстваща на Директива 2008/52, с някои разпоредби от Директива 2013/11.
3. В този контекст посочената юрисдикция поставя на Съда въпрос, на първо място, относно разграничаването на съответните приложни полета на тези две директиви. На второ място, тя иска да се установи дали разпоредбите на Директива 2013/11 са пречка пред обуславянето на допустимостта на съдебен иск или жалба на потребител срещу търговец относно договор за предоставяне на услуги от предварителното започване на процедура по медиация от потребителя. На трето място, запитващата юрисдикция пита Съда дали предвидените от италианското законодателство условия и ред за провеждане на процедурата по медиация, доколкото задължават потребителя да получи съдействие от адвокат и предвиждат санкции за оттеглянето без основателна причина от тази процедура, съответстват на Директива 2013/11.
II – Правна уредба
А ‑ Правото на Съюза
1. 1. Директива 2008/52
4. Съгласно член 1, параграф 2 от Директива 2008/52 същата „се прилага при презгранични спорове по гражданскоправни и търговскоправни въпроси, с изключение на въпроси, свързани с права и задължения, с които страните не могат свободно да се разпореждат според съответното приложимо право“.
5. Член 3, буква а) от тази директива определя „медиацията“ като „структурирана процедура, независимо от нейното наименование или начина на позоваване, при която две или повече спорещи страни се опитват сами, на доброволни начала, да постигнат споразумение за разрешаване на спора между тях с помощта на медиатор. Тази процедура може да бъде започната от страните, предложена или разпоредена от съд, или предвидена от законодателството на държава членка“.
6. Съгласно член 5, параграф 2 от посочената директива тя „не засяга разпоредбите на националното законодателство, съгласно които медиацията е задължителна или подлежи на стимули или санкции, преди или след започване на съдебното производство, при условие че съответното законодателство не възпрепятства страните да упражняват правото си на достъп до съдебната система“.
2. 2. Директива 2013/11
7. Член 1 от Директива 2013/11 предвижда, че нейната „[ц]ел[…] е да допринесе чрез постигането на високо равнище на защита на потребителите за правилното функциониране на вътрешния пазар, като гарантира, че потребителите могат по желание да подават жалби срещу търговци до структури, предлагащи безпристрастни, прозрачни, ефективни, независими, бързи и справедливи процедури за алтернативно решаване на спорове [наричано по-нататък „АРС“]. Настоящата директива не засяга разпоредбите на националното законодателство, които налагат задължителното участие в подобни процедури, при условие че това законодателство не възпрепятства страните да упражняват правото си на достъп до съдебната система“.
8. Съгласно член 2 от същата директива:
„1. Настоящата директива се прилага по отношение на процедурите за извънсъдебното решаване на спорове на национално равнище и трансгранични спорове, свързани с договорни задължения, произтичащи от договори за продажба или за предоставяне на услуги между търговец, установен в Съюза, и потребител, пребиваващ в Съюза, чрез намесата на структура за АРС, която предлага или налага решение или събира заедно страните с цел да улесни намирането на решение по взаимно съгласие.
2. Настоящата директива не се прилага по отношение на:
[…]
ж) процедури, започнати от търговец срещу потребител;
[…]“.
9. Член 3, параграфи 1 и 2 от посочената директива гласи следното:
„1. С изключение на случаите, когато в настоящата директива е предвидено друго, ако някоя от нейните разпоредби е в стълкновение с разпоредба от друг правен акт на Съюза, свързана с извънсъдебни процедури, открити от потребител срещу търговец, разпоредбата на настоящата директива има предимство.
2. Настоящата директива не засяга Директива 2008/52/ЕО“.
10. Член 4, параграф 1, буква ж) от Директива 2013/11 определя „процедурата за АРС“ като „процедура по смисъла на член 2, която отговаря на изискванията на настоящата директива и се извършва от структура за АРС“. Съгласно член 4, параграф 1, буква з) от тази директива „структура за АРС“ означава „всяка структура, независимо от нейното наименование или начина на позоваване, която е установена трайно и предлага решаване на спорове посредством процедура за АРС и която е включена в списъка съгласно член 20, параграф 2“.
11. Член 5, параграф 1 от посочената директива предвижда, че „[д]ържавите членки […] гарантират, че споровете, които попадат в обхвата на настоящата директива и в които участва търговец, установен на тяхна съответна територия, могат да бъдат отнесени до структура за АРС, отговаряща на изискванията, посочени в настоящата директива“.
12. Член 8, буква б) от същата директива разпорежда на държавите членки да осигурят на страните достъп до процедурите за АРС, „без да са задължени да използват услугите на адвокат или юридически съветник“.
13. Съгласно член 9, параграф 2, буква а) от Директива 2013/11 „[п]ри процедури за АРС, които имат за цел решаването на спора чрез предлагане на решение, държавите членки гарантират, че страните разполагат с възможността да се оттеглят от процедурата на всеки един етап, ако не са удовлетворени от резултатите или от протичането на процедурата. Те получават информация за това право, преди да започне процедурата. Когато националните правила предвиждат задължително участие на търговеца в процедурите за АРС, настоящата буква се прилага само за потребителите“.
14. Съгласно член 20 от тази директива:
„1. Всеки компетентен орган, въз основа по-конкретно на информацията, която е получил съгласно член 19, параграф 1, извършва оценка дали структурите за решаване на спорове, за които е нотифициран, отговарят на условията за структури за АРС, попадащи в обхвата на настоящата директива, както и на изискванията за качество, посочени в глава II и в разпоредбите на националното законодателство за нейното изпълнение, включително разпоредбите, които надхвърлят изискванията на настоящата директива, в съответствие с правото на Съюза.
2. Въз основа на оценката, посочена в параграф 1, всеки компетентен орган съставя списък с всички структури за АРС, за които е нотифициран и които отговарят на условията, посочени в параграф 1.
[…]“.
Б ‑ Италианското право
3. 1. Законодателен декрет № 28/2010
15. Член 5 от Decreto legislativo 4 marzo 2010, № 28, recante attuazione dell’articоlo 60 della legge 18 giugno 2009, № 69, in materia di mediazione finalizzata alla conciliazione delle controversie civili e commerciali (Законодателен декрет № 28/2010 от 4 март 2010 г. за прилагане на член 60 от Закон № 69 от 18 юни 2009 г. относно медиацията, целяща помирение в граждански и търговски спорове (наричан по-нататък „Законодателен декрет № 28/2010“)(4), с който се транспонира Директива 2008/52, гласи:
„1 bis. Лице, което възнамерява да предяви иск или да подаде жалба пред съд във връзка със спор в областта на отношенията на етажна собственост, вещни права, делба, наследяване, семейни споразумения, наем, заем за послужване, наем на предприятие, обезщетение за вреди, причинени от лица, които носят медицинска отговорност, и от клевета посредством пресата или друга медия, застрахователни, банкови и финансови договори, е длъжно, подпомагано от адвокат, първо да изчерпи средствата на процедурата по медиация по смисъла на настоящия декрет или на помирителната процедура, предвидена със Законодателен декрет № 179 от 8 октомври 2007 г., или на процедурата, установена съгласно член 128 bis от консолидирания текст на законите в банковата и кредитната област, посочен в Законодателен декрет № 385 от 1 септември 1993 г., с последващите му изменения, за областите, които са уредени в тях. Изчерпването на средствата на процедурата по медиация е условие за допустимост на иска или жалбата. […]
2 bis. Когато изчерпването на средствата на процедурата по медиация е условие за допустимост на иска или жалбата, условието се счита за изпълнено, ако първата среща пред медиатора завърши без постигане на споразумение.
[…]
4. Параграфи 1 bis и 2 не се прилагат:
1) в заповедните производства, включително при възражение, до произнасянето по исканията за разрешаване и спиране на предварителното изпълнение […]“.
16. Съгласно член 8, параграф 1 от този декрет „[п]ри първата и при следващите срещи [на страните пред медиатора] до приключването на процедурата страните трябва да участват със съдействието на адвокат“. Параграф 4 bis от тази разпоредба предвижда, че „[п]ри неучастие в процедурата по медиация без наличието на основателна причина, в последващото съдебно производство съдът може да направи доказателствени изводи съгласно член 116, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс. Съдът осъжда страната, която, без наличието на основателна причина, не е участвала в процедурата в предвидените в член 5 случаи, да заплати в държавната хазна сума, която съответства по размер на стандартната такса, дължима за съдебни разноски.“
4. 2. Законодателен декрет № 130/2015
17. Decreto legislativo 6 agosto 2015, № 130, recante attuazione della direttiva 2013/11/UE sulla risoluzione alternativa delle controversie dei consumatori (Законодателен декрет № 130/2015 от 6 август 2015 г., транспониращ Директива 2013/11/ЕС за алтернативно решаване на потребителски спорове (наричан по-нататък „Законодателен декрет № 130/2015“)(5) изменя някои разпоредби на Decreto legislativo 6 settembre 2005, № 206 „Сodice del consumo“ (Законодателен декрет № 206 от 6 септември 2005 г. относно Кодекс на потреблението (наричан по-нататък „Законодателен декрет № 206/2005“)(6). По-специално член 1 от Законодателен декрет № 130/2015 заменя член 141 от Законодателен декрет № 206/2005, който от този момент нататък предвижда в своите параграфи 4 и 6:
„4. Разпоредбите на настоящата глава се прилагат по отношение на доброволните извънсъдебни процедури за разрешаване, включително по електронен път, на национални и трансгранични спорове между потребители и търговци, които пребивават и са установени в Европейския съюз, в рамките на които структурата за АРС предлага решение или събира на едно място страните, за да подпомогне разрешаването на спора по взаимно съгласие, и по-специално по отношение на структурите за медиация, занимаващи се със свързани с потреблението въпроси и вписани в специалния раздел съгласно член 16, параграфи 2 и 4 от Законодателен декрет № 28 от 4 март 2010 г., както и по отношение на другите структури за АРС, които са учредени или вписани в списъците, водени и контролирани от органите по параграф 1, буква i), след проверка за наличието на условията и за съответствието на тяхната организация и техните процедури на разпоредбите на настоящата глава.
[…]
6. Не се засягат следните разпоредби, които предвиждат задължителни процедури за извънсъдебно решаване на спорове:
a) член 5, параграф 1 bis от Законодателен декрет № 28 от 4 март 2010 г., […]“.
III – Спорът в главното производство, преюдициалните въпроси и производството пред Съда
18. На 15 юни 2015 г. Banco Popolare — Società Cooperativa получава по съдебен ред заповед за изпълнение срещу г‑н Livio Menini и г‑жа Maria Antonia Rampanelli за сума в размер на 991 848,21 EUR. Тази сума съответства на тяхното дебитно салдо по договор за отпускане на обезпечен с ипотека контокорентен кредит, сключен между последните и Banco Popolare. Г‑н Menini и г‑жа Rampanelli подават пред Tribunale Ordinario di Verona (Районен съд Верона) възражение срещу заповедта за изпълнение и искат спирането на предварителното ѝ изпълнение.
19. В подкрепа на своето възражение те посочват, че въпреки техните скромни доходи Banco Popolare многократно им е отпускала кредит с няколко поредни договора. Тези кредити целели те да закупят много голям брой акции предимно от самата Banco Popolare или от други дружества от групата. Освен това Banco Popolare представяла като сигурни горепосочените инвестиции.
20. Запитващата юрисдикция преценява, че искането за спиране на предварителното изпълнение следва да се отхвърли. След постановяването от посочената юрисдикция на това решение за отказ подалите възражение страни следва да започнат — като в противен случай възражението би било недопустимо — процедура по медиация съгласно член 5, параграфи 1 bis и 4 от Законодателен декрет № 28/2010 за транспониране на Директива 2008/52 в италианското право.
21. Тази юрисдикция констатира, че спорът попада и в приложното поле на Законодателен декрет № 130/2015, който осъществява транспонирането на Директива 2013/11 в италианското право. Всъщност възразяващите страни притежават качеството „потребители“ по смисъла на член 4, буква а) от тази директива, сключили с „търговец“, определен в член 4, буква б) от тази директива, „договор за услуги“ по смисъла на член 4, буква г) от същата директива.
22. Посочената юрисдикция по същество приема, че Директива 2013/11 не допуска установяването на система за задължителна медиация за потребителските спорове като предвидената в Законодателен декрет № 28/2010, което обаче се допуска от член 5, параграф 2 от Директива 2008/52.
23. Първо, според запитващата юрисдикция съображение 16 от Директива 2013/11 предписва на държавите членки да създадат единен режим за АРС за всички потребителски спорове. Следователно то не допуска за някои потребителски спорове да се прилага система за задължителна медиация, а за други потребителски спорове прибягването до медиация да е на доброволна основа. Член 5, параграф 1 bis от Законодателен декрет № 28/2010 обаче предвижда система за задължителна медиация само за потребителските спорове относно банкови, финансови или застрахователни договори.
24. Второ, макар Директива 2013/11 да допуска на търговеца да бъде наложено да участва в процедура по медиация, тя не разрешава на държавите членки да налагат подобно задължение на потребителя.
25. Следователно запитващата юрисдикция счита, че член 5, параграф 2 от Директива 2008/52 нарушава системата, установена с Директива 2013/11. Юрисдикцията предлага това твърдяно стълкновение да бъде разрешено, като член 3, параграф 2 от Директива 2013/11 бъде тълкуван по начин, позволяващ да се избегне всякакво припокриване на приложните полета на тези две директиви. В този смисъл Директива 2008/52 урежда само споровете, за които не се прилага Директива 2013/11, а именно споровете, които не се отнасят до потребителите, споровете във връзка със задължения, възникнали от договори, различни от договори за продажба или за предоставяне на услуги, както и споровете, изключени от приложното поле на последната директива по силата на член 2, параграф 2 от нея (като процедурите, започнати от търговец).
26. Освен това тази юрисдикция подчертава, че член 5, параграф 1 bis и член 8, параграф 1 от Законодателен декрет № 28/2010 предвиждат задължителното съдействие на потребителя от адвокат в хода на процедурата по медиация. Член 8, буква б) от Директива 2013/11 обаче не допуска това.
27. Посочената юрисдикция също така има съмнения относно съответствието между член 9, параграф 2, буква а) от въпросната директива и член 8, параграф 4 bis от този декрет, доколкото последният допуска потребителят да се оттегли от процедурата по медиация, без да понесе неблагоприятни последици от това в рамките на последващото съдебно производство само при наличието на основателна причина. Според запитващата юрисдикция понятието „основателна причина“ означава обективни причини и не обхваща неудовлетвореността на потребителя от процедурата по медиация.
28. В този контекст Tribunale Ordinario di Verona (Районен съд Верона) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 3, параграф 2 от Директива 2013/11 в частта, в която предвижда, че същата „не засяга Директива 2008/52“, да се тълкува в смисъл, че не засяга възможността отделните държави членки да предвидят задължителна медиация единствено по отношение на хипотезите, които не попадат в приложното поле на Директива 2013/11, тоест хипотезите по член 2, параграф 2 от Директива 2013/11, договорните спорове, произтичащи от договори, различни от договорите за продажба или за услуги, както и тези, които не се отнасят до потребителите?
2) Трябва ли член 1 от Директива 2013/11 в частта, в която гарантира на потребителите възможността да подават жалби срещу търговци до съответните структури за алтернативно решаване на спорове, да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба не допуска национална правна уредба, която предвижда провеждане на медиация в някой от споровете, предвидени в член 2, параграф 1 от Директива 2013/11, като условие за допустимост на съдебния иск или жалба на страната, която може да се квалифицира като потребител, и при всички случаи национална правна уредба, която предвижда задължително съдействие на защитник и свързаните с това разходи за потребителя, който участва в медиацията във връзка с някой от посочените спорове, както и възможността за неучастие в медиацията единствено при наличието на основателна причина?“.
29. Германското и италианското правителство, както и Европейската комисия са представили писмени становища. Италианското правителство и Комисията са представлявани в съдебното заседание на 24 ноември 2016 г.
IV – Анализ
А ‑ Относно компетентността на Съда
30. В своите писмени и устни становища встъпилите страни повдигат два довода, които могат да поставят под въпрос приложимостта на Директива 2013/11 към спора по главното производство и оттам, релевантността на преюдициалните въпроси за решаването на този спор и компетентността на Съда да отговори на тях.
31. На първо място, италианското правителство твърди в съдебното заседание, че спорът по главното производство съставлява продължение на заповедно производство, образувано по заявление на търговец срещу потребители. Следователно този спор попадал в предвиденото в член 2, параграф 2, буква ж) от Директива 2013/11 изключване от приложното поле на същата.
32. На второ място, германското правителство и Комисията отбелязват, че актът за преюдициално запитване не посочва дали въведената със Законодателен декрет № 28/2010 процедура по медиация действително представлява „процедура за АРС“, която се провежда в „структура за АРС“, както са определени тези понятия в член 4, параграф 1, букви ж) и з) от Директива 2013/11. В съдебното заседание италианското правителство твърди, че това не е така. Поради това че не отговаряла на тези определения, предвидената с този декрет процедура по медиация според встъпилите страни не попадала в приложното поле на тази директива, определено в член 2, параграф 1 от нея.
33. Ще отговоря поред на изложените два довода по-долу, като имам предвид презумпцията за релевантност, с която се ползват преюдициалните въпроси.
34. В това отношение припомням, че тази презумпция може да бъде оборена само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа или правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(7). Така посочената презумпция може да бъде оборена по-специално ако се окаже, че тези въпроси са явно ирелевантни за решаването на спора по главното производство(8). По-конкретно, Съдът не е компетентен да отговори на преюдициален въпрос, когато разпоредбата на правото на Съюза, чието тълкуване се иска от него, явно не може да намери приложение(9).
1. 1. По обхвата на изключването от приложното поле на Директива 2013/11, предвидено в член 2, параграф 2, буква ж) от същата
35. Съгласно член 2, параграф 2, буква ж) от Директива 2013/11 същата не се прилага по отношение на „процедури, започнати от търговец срещу потребител“. В това отношение съображение 16 от тази директива уточнява, че тя следва да не се прилага „по отношение на жалбите, подадени от търговци срещу потребители“.
36. Това изключване отразява целта на посочената директива, която, както е видно от член 1 от нея, е да допринесе за правилното функциониране на вътрешния пазар, като същевременно гарантира високо равнище на защита на потребителите, като им осигури на територията на целия Съюз достъп до процедури за АРС, отговарящи на определени изисквания за качество, така че те да могат да подават жалби срещу търговци. За разлика от това Директива 2013/11 не цели да гарантира достъп до тези процедури на търговци, за да могат последните да излагат оплаквания срещу потребители.
37. Според мен посоченото изключване означава също, че в хипотезата, в която търговецът подаде жалба срещу потребителя и исканията му бъдат уважени от съда, тази директива не изисква потребителят, който иска да оспори това съдебно решение, да може, вместо да го обжалва или да възрази срещу него, да оспори посоченото решение пред структура за АРС.
38. Следователно предвиденото в член 2, параграф 2, буква ж) от Директива 2013/11 изключване според мен обхваща положението, в което потребител оспорва заповед за изпълнение, издадена срещу него по искане на търговец.
39. Нещата обаче биха могли да бъдат различни, ако на етапа на възражението срещу тази заповед потребителят предяви независима претенция срещу търговеца, която в това си качество би могла да стане предмет на отделен иск или жалба. По-специално, когато в рамките на възражението потребителят изтъкне невалидност на договора или на някои негови клаузи, искането за установяване на тази невалидност (и евентуално за получаване на обезщетение на това основание) представлява, освен основание за защита, представено в рамките на заповедното производство, независима претенция на потребителя срещу търговеца(10). По мое мнение Директива 2013/11 изисква потребителят да може да отнесе тази своя претенция пред структура за АРС(11). В такъв случай предвиденото в член 2, параграф 2, буква ж) от Директива 2013/11 изключение не би било приложимо по отношение на такава претенция.
40. Въпросът дали потребителят, който подава възражение срещу съдебно решение, предявява в този контекст и независима претенция срещу търговеца, която в това си качество би могла да стане предмет на иск или жалба пред съд, се отнася към вътрешното право на всяка държава членка. Следователно тази преценка е от изключителната компетентност на националната юрисдикция.
41. В случая, както подсказва фактическият контекст, описан в акта за преюдициално запитване и изложен в точка 19 от настоящото заключение, г‑н Menini и г‑жа Rampanelli са посочили в подкрепа на своето възражение, че Banco Popolare е нарушила приложимото право, като им е отпуснала спорните кредити. Задача на запитващата юрисдикция е да прецени дали подобно твърдение съставлява или не независима жалба на потребителите срещу търговеца.
42. При това положение смятам, че макар посоченият спор да съставлява продължение на заповедно производство, образувано по заявление на търговец срещу потребители, не е очевидно, че разпоредбите на Директива 2013/11, чието тълкуване се иска, не се прилагат по отношение на спора по главното производство и следователно, че преюдициалните въпроси не са релевантни за решаването на този спор.
2. 2. По качеството на „структура за АРС“ по смисъла на член 4, параграф 1, буква з) от Директива 2013/11 и произтичащите от това последици
43. Член 4, параграф 1, буква ж) от Директива 2013/11 определя „процедурата за АРС“ като процедура, която се извършва от „структура за АРС“. На свой ред „структурата за АРС“ е определена в член 4, параграф 1, буква з) от тази директива чрез позоваване на списъка, изготвен съгласно член 20, параграф 2 от същата. Този списък, който трябва да се състави от компетентните органи на всяка държава членка и да се предаде на Комисията, изброява всички структури, за които те са били нотифицирани и които след проверка съгласно параграф 1 от този член отговарят на условията за качество, посочени в тази директива и в националните разпоредби за нейното транспониране(12).
44. Както е видно от член 2, параграф 1 от Директива 2013/11, същата се прилага само по отношение на процедури, които включват „намесата на структура за АРС“. В тази връзка съображение 37 от тази директива уточнява, че предвидените с нея изисквания за качество са приложими към „процедури[те] за АРС, осъществявани от структура за АРС, за която Комисията е нотифицирана“. С други думи, посочената директива урежда само процедурите, които се провеждат пред структура за АРС, определена в член 4, буква з) от същата.
45. Това ограничаване на материалното приложно поле на Директива 2013/11, без да се прави негово формално определяне, намира обяснение с оглед на общата структура на системата, която тя въвежда.
46. В това отношение подчертавам, че член 5, параграф 1 от тази директива, разглеждан във връзка с член 4, параграф 1, буква з) от същата, задължава всяка държава членка да гарантира — за всеки спор, който попада в приложното поле на посочената директива и в който участва търговец, установен на нейна територия — достъпа на потребителите до (най-малко) една извънсъдебна структура, притежаваща изискваните от същата директива качества и фигурираща в националния списък, съставен съгласно член 20, параграф 2 от същата.
47. При условие че изпълняват това свое задължение, държавите членки могат да създават други извънсъдебни структури, които не притежават непременно тези качества и следователно не фигурират в този списък. Директива 2013/11 не хармонизира всички национални извънсъдебни процедури; тя е предназначена единствено да гарантира, че всяка държава членка ще предвиди най-малко една процедура за АРС, отговаряща на установените с нея изисквания.
48. В случая в акта за преюдициално запитване не се уточнява дали предвидената със Законодателен декрет № 28/2010 процедура по медиация се осъществява пред „структура за АРС“ по смисъла на член 4, параграф 1, буква з) от Директива 2013/11, а именно структура, вписана в списъка, съставен от италианските органи съгласно член 20, параграф 2 от тази директива. В него също така не се посочва дали потребителите разполагат с възможността да отнесат потребителски спор, посочен в член 5, параграф 1 bis от Законодателен декрет № 28/2010, пред други структури, които евентуално биха фигурирали в този списък(13). В съдебното заседание италианското правителство поддържа, че компетентната структура по медиация в рамките на процедурата, установена със Законодателен декрет № 28/2010, не фигурира в посочения списък.
49. Ако се предположи, че не е налице подобно вписване — обстоятелство, което запитващата юрисдикция следва да прецени — смятам, предвид изложеното и подобно на встъпилите страни, че тази процедура по медиация не би попадала в приложното поле на Директива 2013/11(14).
50. Тези съображения обаче не поставят под въпрос компетентността на Съда. Всъщност предвид отбелязаната в точка 48 от настоящото заключение неопределеност неприложимостта към спора в главното производство на разпоредбите на Директива 2013/11, чието тълкуване се иска, и следователно ирелевантността на преюдициалните въпроси за решаването на този спор не изглеждат очевидни.
51. Във всички случаи дори ако процедурата по медиация, предвидена със Законодателен декрет № 28/2010, не попада в приложното поле на тази директива, това обстоятелство не би довело до липса на компетентност на Съда, тъй като в подобен случай би трябвало да се приеме, че съгласно вътрешното си право италианският законодател е включил тази процедура в обхвата на предвидения с посочената директива режим.
52. Във връзка с това припомням, че когато националното право на дадена държава членка прави разпоредбите на правото на Съюза пряко и безусловно приложими към положения, които не попадат в приложното им поле, за да се осигури еднакво третиране на посочените положения и на положенията, попадащи в приложното поле на правото на Съюза, Съдът все пак приема, че е компетентен да тълкува тези разпоредби съгласно член 267 ДФЕС. Този подход се обосновава от интереса да се гарантира еднакво тълкуване на разпоредбите на правото на Съюза(15).
53. В случая актът за преюдициално запитване дава достатъчно точни указания за подобна препратка към правото на Съюза(16). Всъщност от този акт е видно, че италианското законодателство за транспониране на Директива 2013/11 изрично включва в приложното си поле процедурата по медиация, предвидена със Законодателен декрет № 28/2010(17). При това дори ако се предположи, че в тази процедура участва структура, която не фигурира в съставения съгласно член 20, параграф 2 от Директива 2013/11 списък, италианският законодател най-малкото е възнамерявал да уреди посочената процедура чрез националните разпоредби за транспониране на тази директива по същия начин като процедурите, протичащи в надлежно вписани в списъка структури за АРС.
54. Предвид всички гореизложени съображения смятам, че Съдът е компетентен да отговори на въпросите, поставени от запитващата юрисдикция.
Б ‑ По връзката между Директива 2008/52 и Директива 2013/11
55. С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда тълкуване на член 3, параграф 2 от Директива 2013/11, съгласно който тази директива „не засяга Директива 2008/52/ЕО“. Тази юрисдикция иска да научи дали материалните приложни полета на тези директиви съвпадат или, обратно, Директива 2008/52 урежда само споровете, за които не се прилага Директива 2013/11.
56. Според мен няма никакво съмнение, че член 3, параграф 2 от Директива 2013/11 допуска известно припокриване на съответните приложни полета на тази директива и на Директива 2008/52. В това отношение съображение 19, in fine, от Директива 2013/11 уточнява, че предназначението на същата е „да се прилага хоризонтално за всички видове процедури за АРС, включително за [тези], обхванати от Директива 2008/52“. Както изтъква италианското правителство, тези две директиви могат да уреждат един и същ спор едновременно, доколкото Директива 2008/52 вече урежда процедурите по медиация, а Директива 2013/11 хармонизира по-детайлно всички процедури за АРС. Тя следователно урежда множество аспекти на тези процедури, които не се разглеждат в Директива 2008/52(18).
57. Като се има предвид това, от акта за преюдициално запитване е видно, че първият въпрос се основава на предпоставката, че спорът в главното производство би бил стълкновителен пункт между тези две директиви. Ако се предположи, че това е така, то за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, би следвало да ѝ бъдат дадени насоки и за приложимите правила в хипотезата, в която разпоредбите на Директива 2008/52 и тези на Директива 2013/11 биха влезли в стълкновение.
58. Аз обаче се съмнявам в точността на тази предпоставка. Както отбелязва Комисията, подобно стълкновение може да възникне само при условие че даден спор попада едновременно в приложното поле на тези две директиви и освен това разпоредбите на същите са действително несъвместими. В случая не е изпълнено нито едно от тези две условия.
59. На първо място, спорът по главното производство не попада в приложното поле на Директива 2008/52, което съгласно член 1, параграф 2 от тази директива обхваща само презграничните спорове(19). Съгласно член 2, параграф 1 от посочената директива към последните спада по същество всеки спор, при който най-малко две от страните са с местоживеене или обичайно местопребиваване в различни държави членки. След като възразяващите страни са с местоживеене в Италия, където е установена и Banco Popolare, то спорът по главното производство не отговаря на това определение.
60. Наистина, както това се посочва в съображение 8 от Директива 2008/52, нищо не възпрепятства държавите членки да прилагат нейните разпоредби и при вътрешни процедури по медиация. Италианският законодател е използвал тази възможност, като е разширил прилагането на разпоредбите на Законодателен декрет № 28/2010 и по отношение на националните спорове. Това съображение обаче не може да има за последица разширяване на приложното поле на посочената директива до тези спорове, в противоречие с ясния текст на член 1, параграф 2 от нея. Както отбелязва Комисията в съдебното заседание, посоченото съображение само констатира възможността държавите членки да прилагат по силата на вътрешното си право разпоредби от правото на Съюза към положения, които не попадат в приложното поле на тези разпоредби(20).
61. На второ място, при всички положения не приемам анализа на запитващата юрисдикция, че член 3, буква а) и член 5, параграф 2 от Директива 2008/52, доколкото допускат държавите членки да налагат използването на процедура по медиация преди сезирането на съдебна инстанция, са несъвместими с установената от Директива 2013/11 система. Доколкото този проблем е предмет на първата част от втория въпрос, ще представя разсъжденията си по-нататък в моето изложение(21).
62. Предвид това, че спорът по главното производство следователно не предполага никакво стълкновение между разпоредбите на Директива 2008/52 и тези на Директива 2013/11, не следва да се определя кои от тези разпоредби имат приоритет.
63. За изчерпателност все пак ще добавя, че ако се предположи наличието на подобно стълкновение, Директива 2008/52 би трябвало да има превес. Всъщност член 3, параграф 1 от Директива 2013/11 дава на последната предимство пред другите актове на Съюза, съдържащи разпоредби относно извънсъдебни процедури, открити от потребител срещу търговец, „освен ако в нея изрично не е предвидено друго“. Член 3, параграф 2 от тази директива, разглеждан във връзка със съображение 19 от същата, представлява подобно изрично дерогиране, доколкото предвижда, че посочената директива „не засяга Директива 2008/52“. Освен че утвърждава предимството на тази директива пред Директива 2013/11, това съображение посочва, че това е така, тъй като в Директива 2008/52 вече е определена рамка, приложима конкретно за системите за медиация при трансгранични спорове.
В ‑ По съвместимостта с Директива 2013/11 на задължение за започване на процедура по медиация
64. Съгласно първата част от втория си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 1 от Директива 2013/11 не допуска национална законодателна разпоредба като член 5, параграф 1 bis от Законодателен декрет № 28/2010, която обуславя допустимостта на съдебен иск или жалба на потребител срещу търговец относно договор за предоставяне на услуги от предварителното започване на процедура по медиация по инициатива на потребителя.
3. 1. По липсата на принципна забрана за предвиждане на задължение за потребителя да започне процедура по медиация
65. Tribunale Ordinario di Verona (Районен съд Верона) има съмнения относно съвместимостта на член 5, параграф 1 bis от Законодателен декрет № 28/2010 с член 1 от Директива 2013/11 по две отделни съображения.
66. От една страна, тази юрисдикция се пита дали въпросната директива не налага на държавите членки да предвидят единствен и единен режим за АРС за всички потребителски спорове. Посоченият член 5, параграф 1 bis обаче има за последица фрагментирането на приложимите към тези спорове режими за АРС, доколкото предвижда режим на задължителна медиация за някои потребителски спорове (а именно, според запитващата юрисдикция, онези, които се отнасят до банкови, финансови или застрахователни договори), докато останалите потребителски спорове са подчинени само на режим на доброволна медиация(22).
67. Нито текстът, нито целта на Директива 2013/11 не подкрепят подобно изискване(23). Както припомних в точка 36 от настоящото заключение, тази директива по същество е предназначена да осигури на потребителите на територията на целия Съюз достъп до процедури за АРС, отговарящи на определени хармонизирани изисквания за качество, така че те да могат да подават жалби срещу търговци. Тези процедури трябва да бъдат „безпристрастни, прозрачни, ефективни, независими, бързи и справедливи“. Посочената директива изобщо не е насочена, отвъд тази цел, към осигуряването на единство или еднаквост на условията и реда за провеждане на тези процедури в рамките на една и съща държава членка за всички потребителски спорове. Това заключение произтича и от минималния характер на хармонизирането, осъществено със същата директива, който личи от член 2, параграф 3 от нея.
68. От друга страна, запитващата юрисдикция си задава въпроса дали само търговецът или и потребителят може да бъде задължен да участва в процедура по медиация с цел разрешаване на спор, попадащ в приложното поле на Директива 2013/11(24).
69. В това отношение, както отбелязва тази юрисдикция, текстът на член 1 от посочената директива съдържа, най-малкото от външна страна, известна двусмисленост. Първото изречение от този член подчертава доброволния характер на използването от потребителите на процедури за АРС, за да упражняват правата си срещу търговците. Второто изречение от същия член от своя страна запазва за държавите членки възможността да приемат разпоредби на законодателство, които правят задължително участието в такива процедури, при условие че това законодателство „не възпрепятства страните да упражняват правото си на достъп до съдебната система“. Текстът на тази разпоредба не уточнява дали понятието „участие“ препраща само към участието на търговеца в процедура за АРС, започната от потребителя, или визира и започването на такава процедура от последния.
70. Използването на думата „страните“ подсказва, че това понятие е насочено към участието както на потребителя, така и на търговеца в процедурата за АРС. Същевременно, съображение 49 от Директива 2013/11 се съсредоточава по-скоро върху участието на търговеца, тъй като уточнява, че макар тази директива да не изисква участието на търговеца в процедури за АРС да бъде задължително, тя не възпрепятства държавите членки да предвидят подобно задължение, при условие че се спазва правото на страните на достъп до съдебната система.
71. Щом текстът на член 1 от Директива 2013/11, разглеждан във връзка със съображение 49 от нея, следователно не позволява еднозначно тълкуване, следва да се вземат предвид целите и контекстът на тази разпоредба и на правната уредба, от която тя е част(25).
72. С оглед на това, отбелязвам, на първо място, че по-широкият законодателен контекст, в който се включва тази директива, потвърждава съвместимостта между доброволния характер на медиацията и налагането на потребителя на задължение да я използва. По този въпрос Директива 2008/52 предоставя сведения, които са релевантни с оглед на тълкуването на член 1 от Директива 2013/11(26).
73. Член 3, буква а) от Директива 2008/52 определя медиацията като доброволна процедура, като същевременно уточнява, че тази процедура може да бъде не само започната от страните, но и разпоредена от съд или предвидена от законодателството на държава членка. Член 5, параграф 2 от тази директива запазва в същия смисъл възможността за държавите членки да направят задължително „използването“ на медиацията съгласно своите национални законодателства. Тази формулировка по недвусмислен начин свидетелства, че последните могат да предвидят задължение за потребителя да започне процедура по медиация(27). Както е видно от съображение 13 от посочената директива, доброволният характер на медиацията се състои не в свободата на страните да прибягват или не към тази процедура, а във факта, че „страните сами отговарят за процедурата и могат да я организират както пожелаят и да я прекратят по всяко време“.
74. Не откривам никакъв елемент, който би обосновал придаването на различно значение на доброволния характер на процедурите за АРС, утвърден от член 1 от Директива 2013/11. Следователно тази разпоредба не би могла да се тълкува като забраняваща на държавите членки да поставят допустимостта на съдебен иск или жалба, подадени от потребителя, в зависимост от предварителното използване на процедура за АРС.
75. На второ място, подчертавам, че що се отнася до правилата и характеристиките на процедурите за АРС, които не се уреждат от Директива 2013/11, държавите членки запазват своята пълна законодателна автономия, при условие че се зачита полезното действие на тази директива(28). Това съображение следва от минималния характер на извършената от нея хармонизация(29). Освен това съображение 15 от същата директива уточнява, че системата за АРС, която тя цели да въведе, е предназначена „да се основава на съществуващите процедури за АРС в държавите членки и да зачита техните правни традиции“.
76. Нищо не дава основание да се приеме, че задължението за потребителя да започне процедура за АРС би възпрепятствало осъществяването на целта на Директива 2013/11, определена в член 1 от нея, и, оттук, полезното действие на тази директива. Обратно, то е предназначено за укрепването на тази цел, като гарантира систематичното използване на тази извънсъдебна процедура(30). Освен това, доколкото това задължение предполагаемо е предназначено да разтовари съдилищата —– цел, чиято законосъобразност Съдът впрочем е признал(31) —– то също така непряко насърчава достъпа на потребителите до правосъдие, чиято важност се потвърждава от посочения член 1. В този смисъл би било непродуктивно тази разпоредба да се тълкува в смисъл, че се забранява на държавите членки да налагат на потребителя подобно задължение.
77. Освен това припомням, че разпоредбите на Директива 2013/11 не следва да имат предимство пред разпоредбите на Директива 2008/52 в случай на стълкновение между тях(32). По отношение на презграничните спорове член 5, параграф 2 от Директива 2008/52 разрешава на държавите членки да направят медиацията задължителна. Би било парадоксално последните за сметка на това да бъдат възпрепятствани да направят това в рамките на националните спорове, за които се прилага единствено Директива 2013/11.
78. В светлината на всички тези съображения смятам, че член 1 от Директива 2013/11 следва да се тълкува в смисъл, че държавите членки могат не само да изискват от търговеца да участва в процедура за АРС, но и да задължават потребителя да започне такава процедура, преди да сезира съдебен орган. Тази възможност обаче е ограничена от условието, посочено в член 1, in fine от тази директива, съгласно което подобно задължение не може да лиши страните от правото им на достъп до правосъдие — условие, чийто обхват ще разгледам по-долу.
4. 2. По обхвата на условието, съгласно което задължителното използване на медиацията не може да възпрепятства достъпа до съдебната система
79. Съображения 45 и 49 от Директива 2013/11 изясняват обхвата на горепосоченото условие, като припомнят, че предвид правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, гарантирани с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), процедурите за АРС не следва да възпрепятстват достъпа на страните до съд. Съображение 45 уточнява, че ако спор, чийто резултат не е обвързващ, не може да бъде решен чрез процедура за АРС, страните следва да могат впоследствие да предявят иск или да подадат жалба пред съд.
80. Още преди приемането на Директива 2013/11 Съдът е постановил в решение Alassini и др.(33), че задължението за предварително прилагане на помирителна процедура като условие за допустимост на съдебните искове е съвместимо с принципа на ефективна съдебна защита, утвърден с член 47 от Хартата,, когато тази процедура:
– не води до задължително за страните решение(34);
– не забавя съществено предявяването на иск по съдебен ред;
– спира погасителната давност за съответните права(35);
– не причинява значителни разходи за страните(36);
– заявление за нея може да се подава не само по електронен път(37) (което обаче следва да се провери от националната юрисдикция) и
– не препятства допускането на временни мерки в изключителни случаи, когато неотложността на положението ги налага (обстоятелство, което също следва да бъде проверено от тази юрисдикция).
81. Макар това съдебно решение да се отнася до национална правна уредба, налагаща използване на помирителна процедура, съображенията на Съда са приложими към национални законодателства, които правят задължително използването на други извънсъдебни процедури като разглежданата в главното производство процедура по медиация. Такива законодателства повдигат сходни въпроси от гледна точка на правото на ефективна съдебна защита, доколкото въвеждат „допълнителен етап преди съдебната защита“(38). Те всички също могат да преследват легитимни цели от общ интерес като по-бързо и несвързано с големи разходи разглеждане на споровете и облекчаване на работата на съдилищата(39).
82. Освен това, както е изяснено в съображение 45 от Директива 2013/11, посоченото в член 1, in fine от същата условие е предназначено именно да осигури съответствието на процедурите за АРС с член 47 от Хартата. Следователно обстоятелствата, които Съдът е взел предвид в решение Alassini и др.(40), са релевантни и за преценката на съвместимостта на задължението за използване на процедура за АРС с член 1 от тази директива(41).
83. Макар да е задача на запитващата юрисдикция да направи такава оценка, все пак според мен би било полезно тук да се изложат някои съображения, които биха могли да я улеснят в тази задача.
84. Първо, установявам, че член 141, алинея 4 от Законодателен декрет № 206/2005, в редакцията му съгласно член 1 от Законодателен декрет № 130/2015, предвижда, че предназначението на процедурите, попадащи в приложното поле на същия — сред които и процедурата по медиация, предвидена със Законодателен декрет № 28/2010 — е да водят до разрешаване на спора по взаимно съгласие или до предлагане на решение от медиатора или от всяка друга участваща структура. Ако това бъде потвърдено от запитващата юрисдикция, резултатът от тази процедура следователно не обвързва страните.
85. Второ, съгласно член 5, алинея 4 от Законодателен декрет № 28/2010 задължението за използване на медиация в заповедните производства се налага едва след произнасянето по евентуалните искания за разрешаване и спиране на предварителното изпълнение. Също това задължение не възпрепятства, отново при положение че запитващата юрисдикция провери това, евентуалното постановяване на временни мерки.
86. Добавям, че като обвързва със санкции оттеглянето от процедурата по медиация без основателна причина, разглежданото в главното производство италианско законодателство се характеризира със специфичен аспект, който не е разгледан в делото, по което е постановено решение Alassini и др.(42), и който може да осуети възможността на страните действително да предявят правата си пред съд след края на тази процедура. Тази проблематика ще бъде разгледана в рамките на третата част от втория преюдициален въпрос(43).
Г ‑ По съвместимостта с Директива 2013/11 на условията и реда за провеждане на процедурата по медиация
5. 1. По задължението за съдействие от адвокат
87. Втората част от втория въпрос по същество се отнася до съвместимостта с член 1 и член 8, буква б) от Директива 2013/11 на национална правна уредба като член 8, параграф 1 от Законодателен декрет № 28/2010(44), която задължава страните да получат съдействие от адвокат в рамките на процедура по медиация.
88. Отговорът на този въпрос следва недвусмислено от текста на член 8, буква б) от тази директива, съгласно който държавите членки не могат да предвиждат подобно задължение в рамките на процедурите за АРС, попадащи в приложното поле на посочената директива. Само това съображение е достатъчно, за да даде полезен отговор на втората част от втория въпрос.
89. Поради това не следва да се разглежда посоченият от италианското правителство довод, че задължението за съдействие от адвокат в хода на процедурата по медиация, макар и да ограничава правата, утвърдени в член 47 от Хартата, е необходимо и пропорционално за постигане на цел от общ интерес. След като подобно задължение нарушава член 8, буква б) от Директива 2013/11, не е необходимо да се проверява неговото съответствие с член 47 от Хартата и с член 1 от тази директива.
6. 2. По санкциите, с които е обвързано оттеглянето от процедурата по медиация
90. С третата част от втория си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи главно дали член 1 и член 9, параграф 2 от Директива 2013/11 не допускат национална правна уредба като член 8, параграф 4 bis от Законодателен декрет № 28/2010, която позволява на страните да не участват в процедурата по медиация само при наличието на основателна причина, като в противен случай биха били санкционирани в рамките на последващото съдебно производство.
91. Член 8, параграф 4 bis от този декрет, представен в акта за преюдициално запитване, санкционира по-специално оттеглянето на една от страните от процедурата по медиация(45), когато то не се дължи на основателна причина, като предвижда неблагоприятни последици в последващото съдебно производство за оттеглилата се страна. Така в случай на оттегляне без основателна причина съдът може да направи доказателствени изводи от това в рамките на своята преценка. Освен това той трябва да наложи финансова санкция на оттеглилата се страна.
92. Представените в акта за преюдициално запитване член 5, параграфи 1 bis и 2 bis във връзка с член 8, параграф 4 bis от Законодателен декрет № 28/2010, следователно установяват следния режим:
– Ищецът или жалбоподателят (или, както в случая, възразяващата страна) могат да подадат съдебен иск или жалба едва след като са започнали процедура по медиация, тъй като иначе последните ще са недопустими (член 5, параграф 1 bis).
– За да бъде изпълнено това условие, е достатъчно страните да проведат първа и единствена среща с медиатора, дори и тя да завърши с неуспех (член 5, параграф 2 bis).
– Същевременно, макар да е достатъчно следователно да е започнат опит за медиация, за да се получи достъп до съд, оттеглянето от процедурата по медиация на по-късен етап води в рамките на съдебното производство до неблагоприятни последици за страната, която се е оттеглила без основателна причина (член 8, параграф 4 bis).
93. Съгласно член 9, параграф 2, буква а) от Директива 2013/11 обаче при процедури, които завършват с предлагане на решение от структурата за АРС, страните трябва да могат да се оттеглят от процедурата на всеки един етап, „ако не са удовлетворени от резултатите или от протичането на процедурата“(46). Тази разпоредба все пак добавя, че когато вътрешното право на държава членка предвижда задължително участие на търговеца в процедурите за АРС, това право на оттегляне се прилага само за потребителите(47). В случая в акта за преюдициално запитване не се уточнява дали Законодателен декрет № 28/2010 задължава търговеца да участва в процедурата по медиация.
94. Така посочената разпоредба всъщност утвърждава пълната свобода на всяка от страните — или най-малкото, на потребителя — да се оттегли от процедурата на всеки един етап, дори и по чисто субективни причини. Национална правна уредба, която обвързва оттеглянето от процедурата по медиация с неблагоприятни последици за оттеглилата се страна в рамките на последващото съдебно производство като предвидените в член 8, параграф 1 bis от този декрет, възпрепятства тази свобода и следователно нарушава член 9, параграф 2, буква а) от Директива 2013/11.
95. Освен това смятам, че подобна правна уредба, като налага задължение за използване на извънсъдебна процедура и същевременно санкционира по този начин оттеглянето от последната, до такава степен ограничава правото на достъп до съдебната система на страните, че не изпълнява условието, посочено в член 1, in fine от Директива 2013/11.
96. Всъщност това условие би било лишено от полезно действие, ако се допускаше държавите членки, признавайки формално правото на страните на достъп до съдилищата, да застрашават възможността на страните надлежно да предявят своите права по съдебен ред. Следователно според мен посоченото условие означава, че оттеглянето от процедурата за АРС не може да доведе до неблагоприятни последици за оттеглилата се страна — най-малкото ако става въпрос за потребителя(48) — в рамките на последващо съдебно обжалване.
97. Същевременно Комисията подчертава, че преди да констатира несъвместимост с член 1 и член 9, параграф 2, буква а) от Директива 2013/11, запитващата юрисдикция би следвало да провери дали член 8, параграф 4 bis от посочения декрет не би могъл да се тълкува по такъв начин, че да се избегне тази несъвместимост.
98. По този повод припомням, че съгласно постоянната съдебна практика националните юрисдикции са длъжни да тълкуват, доколкото е възможно, националното си право така, че да осигурят неговото съответствие с правото на Съюза(49). Това задължение за съответстващо тълкуване обаче не може да задължи националните юрисдикции да тълкуват contra legem националното си право(50).
99. По-специално, Комисията с основание твърди, че съответствието на член 8, параграф 4 bis от Законодателен декрет № 28/2010 на горепосочените разпоредби на Директива 2013/11 би могло да бъде осигурено, като понятието „основателна причина“ се тълкува по начин, че да включва неудовлетворението на страните (или най-малкото на потребителя(51)) от резултатите или от протичането на процедурата по медиация. Макар от акта за преюдициално запитване да е видно, че тази юрисдикция a priori приема понятието „основателна причина“ като сочещо единствено обективни съображения(52), нейна задача ще е да провери дали посоченият член 8, параграф 4 bis все пак не може да получи по-широко тълкуване.
V – Заключение
100. Предвид всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Tribunale Ordinario di Verona (Районен съд Верона, Италия) по следния начин:
1. Член 3, параграф 2 от Директива 2013/11/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 21 май 2013 година за алтернативно решаване на потребителски спорове и за изменение на Регламент (ЕО) № 2006/2004 и Директива 2009/22/ЕО следва да се тълкува в смисъл, че Директива 2008/52/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 21 май 2008 година относно някои аспекти на медиацията по гражданскоправни и търговскоправни въпроси се прилага за всички потребителски спорове, попадащи в приложното поле на последната, определено в член 1, параграф 2 от същата, дори когато те попадат и в приложното поле на Директива 2013/11, определено в член 2 от тази директива.
2. Член 1 от Директива 2013/11 допуска национална правна уредба, която обуславя допустимостта на съдебен иск или жалба на потребител срещу търговец относно договор за предоставяне на услуги от предварителното започване от потребителя на процедура за алтернативно решаване на спорове — като процедура по медиация, стига тази правна уредба да не води до възпрепятстване на достъпа на страните до съдебната система, което националната юрисдикция следва да провери.
3. Член 8, буква б) от Директива 2013/11 не допуска национална правна уредба, която по отношение на споровете, попадащи в приложното поле на тази директива, определено в член 2 от нея, задължава страните да бъдат подпомагани от адвокат в рамките на процедура за алтернативно решаване на спорове като процедура по медиация.
4. Член 1 и член 9, параграф 2, буква а) от Директива 2013/11 не допускат национална правна уредба, която санкционира оттеглянето без основателна причина от процедура за алтернативно решаване на спорове, като процедура по медиация, попадащи в приложното поле на тази директива, определено в член 2 от нея, като обвързва това оттегляне с неблагоприятни последици за оттеглилата се страна в рамките на последващо съдебно производство, освен ако понятието „основателна причина“ включва неудовлетворението на оттеглилата се страна от резултатите или от протичането на процедурата за алтернативно решаване, което националната юрисдикция следва да провери.
Когато националното право предвижда задължително участие на търговеца в процедура за алтернативно решаване на спорове, член 1 и член 9, параграф 2, буква а) от Директива 2013/11 не допускат подобна правна уредба само в частта ѝ, в която тя санкционира оттеглянето на потребителя от тази процедура без основателна причина.