Дело C‑556/10
Европейска комисия
срещу
Федерална република Германия
„Неизпълнение на задължения от държава членка — Транспорт — Развитие на железниците в Общността — Директива 91/440/ЕИО — Член 6, параграф 3 и приложение II — Директива 2001/14/ЕО — Член 4, параграф 2 и член 14, параграф 2 — Управител на инфраструктурата — Независимост от гледна точка на организацията и вземането на решения — Холдингова структура — Директива 2001/14 — Член 7, параграф 3 и член 8, параграф 1 — Установяване на таксите въз основа на преките разходи — Таксуване — Преки разходи — Общи разходи — Директива 2001/14 — Член 6, параграф 2 — Липса на стимули за намаляване на разходите — Директива 91/440 — Член 10, параграф 7 — Директива 2001/14 — Член 30, параграф 4 — Регулаторен орган — Правомощия“
Резюме — Решение на Съда (първи състав) от 28 февруари 2013 г.
1. Транспорт — Обща политика — Развитие на железниците в Общността — Национален управител на железопътната инфраструктура — Независимост — Критерии за преценка, изброени в работен документ на Комисията — Обвързваща правна сила — Липса — Задължение за транспониране — Липса
(Директива 2001/14 на Европейския парламент и на Съвета; Директива 91/440 на Съвета)
2. Иск за установяване на неизпълнение на задължения — Доказване на неизпълнението — Доказателствена тежест върху Комисията — Представяне на обстоятелства, от които е видно неизпълнението на задължения — Презумпции — Недопустимост
(член 258 ДФЕС)
3. Транспорт — Железопътни превози — Директива 2001/14 — Разпределяне на капацитета на железопътната инфраструктура и таксуване — Събиране на такси за ползване на инфраструктурата — Задължения на държавите членки — Обхват — Определяне на таксата за ползване на инфраструктурата — Изключване — Компетентност на управителя на инфраструктурата
(член 4, параграф 1, член 7, параграф 3 и член 8, параграф 1 от Директива 2001/14 на Европейския парламент и на Съвета)
4. Транспорт — Железопътни превози — Директива 2001/14 — Разпределяне на капацитета на железопътната инфраструктура и таксуване — Събиране на такси за ползване на инфраструктурата — Задължения на държавите членки — Създаване на механизми, които стимулират управителя на инфраструктурата да намали разходите за предоставяне на инфраструктура, както и равнището на таксите за достъп — Задължение да се предвидят отделни мерки — Липса
(член 6, параграфи 2 и 3, член 7, параграф 3 и член 8, параграф 1 от Директива 2001/14 на Европейския парламент и на Съвета)
5. Транспорт — Обща политика — Развитие на железниците в Общността — Задължения на държавите членки — Създаване на регулаторен орган на железопътния пазар — Правомощия — Задължение да се предвиди право на действие в случаите, когато не е налице жалба или конкретно подозрение за извършено нарушение — Липса
(член 30, параграф 4 от Директива 2001/14 на Европейския парламент и на Съвета; член 10, параграф 7 от Директива 91/440 на Съвета)
1. Работният документ на Комисията, в който са изброени критериите, въз основа на които тя проверява изискваната съгласно Директива 2001/14 за разпределяне на капацитета на железопътната инфраструктура и събиране на такси за ползване на железопътната инфраструктура независимост на националния управител на железопътната инфраструктура и предвидените за гарантирането на тази независимост мерки, и който документ изобщо не е публикуван в Официален вестник на Европейския съюз, оповестен е три години след като е изтекъл срокът за транспонирането на тази директива, и не е възпроизведен в никакъв законодателен акт, няма обвързваща правна сила.
Ето защо дадена държава членка не може да бъде упреквана, че не е закрепила тези критерии в законови или подзаконови разпоредби, с които се транспонират Директива 91/440 относно развитието на железниците в Общността и Директива 2001/14. При това положение самò по себе си нетранспонирането на посочените критерии не може да доведе до извод, че при вземането на решения националният управител на железопътната инфраструктура няма независимост от предприятието, от което е част и което като холдинг контролира и железопътни предприятия.
(вж. точки 35, 58, 62 и 65)
2. Вж. текста на решението.
(вж. точка 66)
3. Що се отнася до схемите за таксуване на железопътната инфраструктура, член 4, параграф 1 от Директива 2001/14 за разпределяне на капацитета на железопътната инфраструктура и събиране на такси за ползване на железопътната инфраструктура разпределя правомощията между държавите членки и управителя на инфраструктурата. Именно държавите членки трябва да създадат рамка за таксуването, докато на управителя на инфраструктурата е възложено да определя и събира таксата. Държавата обаче може изцяло да възстанови разходите по инфраструктурата чрез начисляване на надбавки, ако пазарът е в състояние да го понесе и ако това не изключва ползването на инфраструктурата от пазарни сегменти, които могат да покриват поне разходите, свързани пряко с извършването на железопътната услуга плюс определен процент печалба. В това отношение, за да бъдат отчетени преследваните от Директива 2001/14 цели, таксата за използване на инфраструктурата представлява минимум, който съответства на разходите, пряко свързани с извършването на железопътната услуга, предвидена в член 7, параграф 3 от тази директива, и максимум, който се определя от общия размер на извършените от управителя на инфраструктурата разходи, както предвижда член 8, параграф 1 от споменатата директива. Принципът на преките разходи и принципът на общите разходи не са взаимозаменяеми. Всъщност залегналата в член 8, параграф 1 система може да бъде използвана само ако пазарът е в състояние да понесе това, като, за да се провери дали случаят е такъв, е необходимо да се направи пазарно проучване.
Следователно дадена държава членка не нарушава задълженията си по Директива 2001/14 с това, че националното ѝ законодателство не посочва ясно дали следва да се приложи принципът на преките разходи или принципът на общите разходи, но допуска пълното възстановяване на извършените разходи и дава възможност на управителя на инфраструктурата да провежда разграничение както в зависимост от това дали се извършват пътнически превози на дълги разстояния, пътнически превози на къси разстояния, или железопътни товарни превози, така и в зависимост от пазарните сегменти в рамките на тези транспортни услуги. Директива 2001/14 обаче не задължава държавите членки да предвидят по-подробни правила за таксуване.
(вж. точки 84, 85, 87 и 88)
4. От член 6, параграфи 2 и 3 от Директива 2001/14 за разпределяне на капацитета на железопътната инфраструктура и събиране на такси за ползване на железопътната инфраструктура следва, че държавите членки могат да приведат в действие стимули за намаляване на разходите за предоставяне на инфраструктура, както и на равнището на таксите за достъп — в рамките на многогодишен договор или чрез регулаторни мерки. За сметка на това изобщо не е предвидено, че тези мерки трябва да бъдат приети отделно.
В допълнение, стимулите за намаляване на разходите за предоставяне на инфраструктура могат да доведат само до намаляване на размера на таксите за достъп, независимо дали тези такси се определят въз основа на член 7, параграф 3 от Директива 2001/14, или на член 8, параграф 1 от същата директива.
(вж. точки 101, 107 и 110)
5. Предвиденият в член 30, параграф 4 от Директива 2001/14 за разпределяне на капацитета на железопътната инфраструктура и събиране на такси за ползване на железопътната инфраструктура регулаторен орган има за задача да следи и да гарантира недискриминационен достъп до железопътната инфраструктура при разпределянето на капацитета и таксуването. Ето защо възможността този орган да получава информация, произтича от член 30, параграф 2 от Директива 2001/14, съгласно който всеки кандидат има право да подаде жалба до посочения орган, ако счита, че е третиран несправедливо, че е дискриминиран или засегнат по какъвто и да било друг начин. Нито посоченият член 30, параграф 4, нито член 10, параграф 7 от Директива 91/440 относно развитието на железниците в Общността обаче изискват регулаторният орган да има правомощия да получава информация, когато не е подадена жалба или не е налице съмнение за извършено нарушение на споменатите директиви, и да предвижда санкции за евентуалните нарушения. Следователно дадена държава членка не може да бъде упрекната, че не е предвидила такива мерки в националното си законодателство.
(вж. точки 120, 124, 126 и 128)