РЕШЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)
19 септември 2018 година(*)
„Преюдициално запитване — Спешно преюдициално производство — Съдебно сътрудничество по граждански дела — Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по брачни дела и по дела, свързани с родителска отговорност — Международно отвличане на деца — Регламент (ЕО) № 2201/2003 — Член 11 — Искане за връщане — Хагска конвенция от 25 октомври 1980 г. — Молба за декларация за изпълняемост — Жалба — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 47 — Право на ефективни правни средства за защита — Срок за подаване на жалба — Определение за екзекватура — Изпълнение преди връчването му“
По съединени дела C‑325/18 PPU и C‑375/18 PPU
с предмет две преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Court of Appeal (Апелативен съд, Ирландия) с актове от 17 май 2018 г. (C‑325/18 PPU) и 7 юни 2018 г. (C‑375/18 PPU), постъпили в Съда съответно на 17 май 2018 г. и на 7 юни 2018 г., в рамките на производства по дела
Hampshire County Council
срещу
C.E.,
N.E.,
в присъствието на:
Child and Family Agency,
Attorney General,
СЪДЪТ (първи състав),
състоящ се от: R. Silva de Lapuerta, председател на състава, C. G. Fernlund, J.‑C. Bonichot, Aл. Арабаджиев (докладчик) и S. Rodin, съдии,
генерален адвокат: J. Kokott,
секретар: L. Hewlett, главен администратор,
предвид исканията на запитващата юрисдикция от 17 май 2018 г. (C‑325/18 PPU) и от 7 юни 2018 г. (C‑375/18 PPU), постъпили в Съда съответно на 17 май 2018 г. и 7 юни 2018 г., преюдициалните запитвания да бъдат разгледани по реда на спешното производство съгласно член 107 от Процедурния правилник на Съда,
предвид решението на първи състав от 11 юни 2018 г. да уважи тези искания,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 13 юли 2018 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за Hampshire County Council, от D. Day, barrister, упълномощен от V. Pearce, solicitor,
– за N. E. и C. E., от N. Jackson, SC, B. Shipsey, SC, B. McKeever, BL, и K. Smyth, solicitor,
– за Attorney General, от M. Browne, J. McCann и A. Joyce, в качеството на представители, подпомагани от A. Finn, BL, и G. Durcan, SC,
– за Ирландия, от J. McCann, в качеството на представител, подпомагана от G. Durcan, SC, и A. Finn, BL,
– за правителството на Обединеното кралство, от R. Fadoju и C. Brodie, в качеството на представители, подпомагани от E. Devereux, QC,
– за чешкото правителство, от J. Vláčil, в качеството на представител,
– за полското правителство, от M. Nowak, в качеството на представител,
– за Европейската комисия, от M. Wilderspin, в качеството на представител,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 7 август 2018 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), както и на член 11 и член 33, параграф 5 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183).
2 Запитванията са отправени в рамките на спор между, от една страна, Hampshire County Council (Съвет на графство Хемпшир, наричан по-нататък „HCC“) и от друга, C.E. и N.E. (наричани по-нататък „родителите“) относно връщането в Обединеното кралство на три малолетни деца (наричани по-нататък „трите деца“), отведени в Ирландия от родителите, за да се избегне учредяването на настойничество над тях, и относно подаденото от родителите в Ирландия искане за налагане на временна забрана за продължаване на процедурата по осиновяване на най-малкото и евентуално на останалите деца в Обединеното кралство.
Правна уредба
Международното право
3 Видно от преамбюла на Конвенцията за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, сключена в Хага на 25 октомври 1980 г. (наричана по-нататък „Хагската конвенция от 1980 г.“), тя има за цел по-специално да гарантира международноправна защита на децата от вредните последици на неправомерното им отвеждане или задържане и да установи процедури, осигуряващи тяхното незабавно връщане в държавата на обичайното им местопребиваване. Тази конвенция влиза в сила на 1 декември 1983 г. и всички държави — членки на Европейския съюз, са страни по нея.
4 Член 1 от Хагската конвенция от 1980 г. предвижда:
„Тази конвенция има за цел:
а) да осигури незабавното връщане на децата, прехвърлени незаконно или задържани в някоя от договарящите държави; и
б) да гарантира ефективното спазване на законите, свързани с упражняването на родителските права и правото на лични отношения, на една договаряща държава от другите договарящи държави“.
5 Съгласно член 3 от тази конвенция:
„Прехвърлянето или задържането на дете се счита за незаконно, когато:
а) е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, предоставено както съвместно, така и поотделно на лице, институция или друг орган, съгласно законите на държавата, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди прехвърлянето или задържането му; и
б) по време на прехвърлянето или задържането това право е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено прехвърлянето или задържането.
Правото на упражняване на родителски права, посочено в т. „а“ по-горе, може да произтича по силата на закон или по силата на съдебно или административно решение, или по силата на действащо споразумение съгласно законодателството на тази държава“.
6 Член 12 от посочената конвенция предвижда:
„Когато детето е било незаконно прехвърлено или задържано по смисъла на чл. 3 и от датата на подаване на молбата пред съдебния или административния орган на договарящата държава, в която се намира детето, е изтекъл период от време, по-малък от една година от датата на незаконното прехвърляне или задържане, съответният орган разпорежда незабавното връщане на детето.
[…]“.
7 Член 13 от Хагската конвенция от 1980 г. предвижда:
„Независимо от разпоредбите на предходния член съдебният или административният орган на замолената държава не е задължен да разпореди връщането на детето, ако лицето, институцията или организацията, които се противопоставят на неговото връщане, установят, че:
[…]
б) съществува сериозна опасност връщането на детето, да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация.
[…]“.
Правото на Съюза
8 Съображения 12, 17, 21 и 33 от Регламент № 2201/2003 гласят следното:
„(12) Основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност, създадени с настоящ[ия регламент], са оформени в светлината на [висшия] интерес на детето и особено на критерия на близостта. […]
[…]
(17) В случаите на неправомерно отвеждане или задържане на дете, връщането на детето трябва да се осъществи без закъснение, и за тази цел Хагската конвенция от [1980 г.] трябва да продължи да се прилага, както е допълнена от разпоредбите на този регламент и особено на член 11. Съдилищата на държавата членка, в която, или към която детето е било неправомерно отведено или задържано, трябва да могат да се противопоставят на неговото или нейното връщане в особени, надлежно оправдани случаи. Въпреки това, това решение може да се замени от последващо решение на съда на държавата членка на обичайното местоживеене на детето преди неправомерното му отвеждане или задържане. Ако това решение съдържа връщането на детето, връщането трябва да се осъществи, без да се изисква някаква специална процедура за признаване и изпълнение на това решение в държавата членка, в която детето е било преместено или задържано.
[…]
(21) Признаването и изпълнението на решения, постановени в държава членка, се основава на принципа на взаимно доверие и основанията за непризнаване се ограничават до необходимия минимум.
[…]
(33) Настоящият регламент зачита основните права и спазва принципите на [Хартата]. В частност, той желае да гарантира зачитането на основните права на детето, както са предвидени в член 24 на [Хартата]“.
9 Член 1 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Обхват“ и параграфи 1—3 от него предвиждат:
„1. Настоящият регламент се прилага, независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се до:
[…]
б) определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителската отговорност.
2. В делата по смисъла на параграф 1, буква б) може, по-специално, да се разглежда:
а) правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения;
[…]
3. Настоящият регламент не се прилага за:
[…]
б) решенията за осиновяване, мерките, подготвящи осиновяването[,] или прекратяването на осиновяването;
[…]“.
10 Съгласно член 2 от Регламент № 2201/2003:
„За целите на настоящия регламент:
1) терминът „съд“ обхваща всеки орган в държавите членки, който разполага с компетентност по делата, които попадат в обхвата на настоящия регламент по смисъла на член 1;
[…]
7) терминът „родителска отговорност“ означава всички права и задължения, отнасящи се до [личността] или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на [съдебно] решение, на закона или по силата на [действащо] споразумение […]. Терминът включва правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето;
8) терминът „носител на родителска отговорност“ означава всяко лице, което отговаря за детето;
9) терминът „право на упражняване на родителски права“ включва правата и задълженията за полагане на грижа за личността на детето, и по-специално на правото да се определи мястото на пребиваване на детето[;]
[…]
11) терминът „неправомерно отвеждане или задържане“ означава или отвеждането, или задържането на детето, при което:
а) това се осъществява в нарушение на правото на упражняване на родителски права, придобито по силата на [съдебно] решение или по силата на закона, или [действащо] споразумение [съгласно] правото на държавата членка, в която детето обичайно пребивава непосредствено преди отвеждането или задържането;
и
б) при условие че по време на отвеждането или задържането правото на упражняване на родителски права е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено отвеждането или задържането. Приема се, че родителските права се упражняват съвместно, когато по силата на решение или поради действието на закона единият носител на родителската отговорност не може да вземе решение за мястото на пребиваване на детето без съгласието на другия носител на родителската отговорност“.
11 Член 11 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Връщане на дете“ и гласи:
„1. Когато лице, институция или друг орган, които имат право на упражняване на родителски права, сезира компетентните органи в държавите членки за издаването на решение въз основа на [Хагската конвенция от 1980 г.] за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава членка, различна от държавата членка, където детето обичайно е имало местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, се прилагат параграфи 2—8.
[…]
3. Съдът, пред когото е подадено искането за връщане, в съответствие с параграф 1, действа експедитивно при разглеждането на искането, като използва най-бързите възможни процедури, които се предвиждат в националното законодателство.
Без да се засяга първата подточка, съдът, освен когато изключителни обстоятелства правят това невъзможно, се произнася с решение, не по-късно от шест седмици след като молбата е внесена.
[…]
6. Ако съдът е издал решение за отказ за връщане на детето по силата на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., съдът незабавно трябва да изпрати копие или пряко, или чрез своята централна власт, от решението за отказ за връщане на детето и от съответните документи, и по специално препис от заседанието на компетентния съд или на централната власт на държавата членка, където детето обичайно е живяло непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, както това е определено от националното законодателство. Съдът получава всички споменати документи в едномесечен срок от датата на решението за отказ за връщане на детето.
7. Освен ако съдилищата в държавата членка, където детето е имало обичайно местопребиваване[…] непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане[,] вече са били сезирани от една от страните, съдът или централната власт, която е получила информацията, спомената в параграф 6, трябва да уведоми за нея страните и да ги покани да внесат изявленията си в съда, в съответствие с националното законодателство, в рамките на три месеца от датата на уведомлението, така че съдът да може да разгледа въпроса за упражняването на родителските права върху детето.
Без да се засягат правилата за компетентността, съдържащи се в настоящия регламент, съдът прекратява делото, ако не е получил необходимите изявления в рамките на срока.
8. Въпреки решението за отказ за връщане на детето, по смисъла на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., всяко последващо решение, което разпорежда връщането на детето, издадено от съда, който е компетентен[…] по смисъла на настоящия регламент[,] се изпълнява […], за да се гарантира връщането на детето“.
12 Член 19 от Регламент № 2201/2003 се отнася до наличието на висящо производство и параграфи 2 и 3 от него предвиждат:
„2. Когато производството, отнасящо се до родителската отговорност по отношение на същото дете и включващо същото основание, е [образувано] пред съдилищата на различни държави членки, съдът, пред който искът е предявен по-късно, спира съдебното производство до установяване на компетентността на съда, който първи е сезиран.
3. След установяване на компетентността на първия сезиран съд, съдът[,] пред който искът е предявен по-късно, се отказва от компетентност в полза на първия сезиран съд.
В този случай страната, която е завела иск пред съда, сезиран по-късно, може да заведе същия иск пред съда, сезиран по-рано“.
13 Съгласно член 20 от Регламент № 2201/2003:
„1. В неотложни случаи разпоредбите на настоящия регламент не са пречка за съдилищата в държава членка да постановяват такива временни, включително охранителни мерки по отношение на лица или имущество в тази държава членка, каквито са предвидени в нейното законодателство, дори ако, по силата на настоящия регламент, съдът в друга държава членка е компетентен да разглежда делото по същество.
2. Мерките по смисъла на параграф 1 спират да се прилагат, когато съдът на държавата членка, който е компетентен по съществото на делото съгласно настоящия регламент, е взел мерките, които смята за подходящи“.
14 Член 23 от този регламент е озаглавен „Основания за непризнаване на решения за родителската отговорност“ и в него са изброени обстоятелствата, при които не се признават решенията за родителската отговорност.
15 В съответствие с член 26 от посочения регламент решенията за родителската отговорност не могат да бъдат преразглеждани по същество.
16 Съгласно член 28, който се намира в глава III, раздел 2 от Регламент № 2201/2003 и е озаглавен „Решения, подлежащи на изпълнение“:
„1. Решение, което се отнася до упражняването на родителската отговорност за дете, постановено в държава членка, което подлежи на изпълнение в тази държава членка и е било връчено за изпълнение, се изпълнява в друга държава членка, ако по молба на всяка заинтересована страна е обявено за изпълняемо в тази държава.
[…]“.
17 Съгласно член 31 от Регламент № 2201/2003:
„1. Съдът, пред който е предявен[а молбата за декларация за изпълняемост], се произнася с решение своевременно. [Нито л]ицето, срещу което се иска изпълнението, [нито детето] на този етап на производството [имат] право да представя[т становища] по молбата.
2. Молбата може да бъде отхвърлена само на основанията, предвидени в членове 22, 23 и 24.
3. При никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане на решението по същество“.
18 Член 33 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Обжалване на решението“ и гласи:
„1. Решението по молбата за декларация за изпълняемост може да бъде обжалвано от всяка от страните.
[…]
3. Жалбата се разглежда в съответствие с процесуалните правила за разглеждане на спорни производства.
[…]
5. Декларация за изпълняемост може да се обжалва в срок от един месец от връчването ѝ. Ако страната, срещу която се иска изпълнение, има обичайно местопребиваване в държава членка, различна от държавата, където е издадена декларация за изпълняемост, срокът за обжалване е два месеца и започва да тече от датата на връчването, лично на самото лице или в жилището му. Срокът за обжалване не може да се удължи на основание отдалеченост на местоживеенето“.
19 Съгласно член 60 от Регламент № 2201/2003:
„В отношенията между държавите членки разпоредбите на настоящия регламент имат предимство пред следните конвенции, доколкото разпоредбите на тези конвенции засягат въпроси, уредени от настоящия регламент:
[…]
д) Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца“.
Ирландското право
20 Както е видно от акта за преюдициално запитване по дело C‑325/18, член 42А от Процедурния правилник на висшите съдилища, въведен със Statutory Instrument № 9 от 2016 г. (Процедурен правилник на висшите съдилища (компетентност, признаване и изпълнение на решенията от 2016 г.), предвижда в първоначалната си редакция от 1989 г. автоматичното спиране на изпълнението на решението за изпълняемост до приключване на производството по обжалване. При все това правилото за автоматично спиране на изпълнението не е прието за подходящо по делата, попадащи в приложното поле на Регламент № 2201/2003. В посочения член 42A, правило 10, параграф 2, подточка ii) понастоящем се предвижда, че „съдебният акт може да бъде изпълнен преди изтичането“ на въпросния срок за обжалване.
21 Съгласно член 42А, правило 10, параграф 2, подточка iii) от Процедурния правилник на висшите съдилища в решението за изпълняемост трябва да се посочва, че „изпълнението на съдебния акт може да бъде спряно, когато пред съд е направено искане в този смисъл с подаването на обикновена жалба в държавата членка по произход“.
Спорът в главните производства и преюдициалните въпроси
22 Родителите по настоящото дело, които са с британско гражданство, сключили са брак и са живели съвместно в Обединеното кралство, пристигат с ферибот в Ирландия на 5 септември 2017 г. с трите деца, едното от които е родено два дни по-рано. Г‑жа E. е майка на трите деца, а г‑н E. е баща само на най-малкото от тях.
23 През юни 2017 г. в Обединеното кралство за двете по-големи деца са взети решения за временно настаняване. Всъщност HCC вече е изразявал опасения по отношение на това семейство, по-специално относно хигиенните стандарти в дома, способността на родителите да се справят с поведението на децата, домашното насилие в предишни връзки и злоупотребата с наркотични вещества. Оказва се също, че едно от децата е претърпяло нараняване, което не се дължи на случаен инцидент, и не може да се изключи вероятността да е причинено от г‑н E.
24 На 8 септември 2017 г. поради опасенията на публичните британски органи относно безопасността на децата High Court of Justice (England and Wales) (Висш съд (Англия и Уелс), Обединено кралство) постановява определение за учредяването на настойничество над трите деца, с което упражняването на родителските права се предоставя на HCC (наричано по-нататък „определението за учредяване на настойничество“) и което включва разпореждане за връщането на трите деца (наричано по-нататък „разпореждането за връщане“).
25 На същия ден HCC се свързва с еквивалентния орган в Ирландия, Child and Family Agency (Агенция за детето и семейството, Ирландия, наричана по-нататък „Агенцията“), като го уведомява за намерението си да поиска от High Court (England and Wales) (Висш съд (Англия и Уелс) да постанови решение за връщане на трите деца. Агенцията отговаря, че такова решение следва да бъде изпълнено в съответствие с Регламент № 2201/2003. По-късно същия ден HCC уведомява Агенцията, че в този ден посоченият съд е постановил решение за връщане.
26 Извършени са няколко посещения в дома на семейство E. в Ирландия, без Агенцията да установи причини за безпокойство по отношение на децата. Родителите посочват пред служителите на Агенцията, че са били посъветвани да заминат в Ирландия, за да избегнат социалните служби и настаняването на трите деца.
27 Агенцията уведомява родителите, че ще поиска да бъде постановено решение за временно настаняване на трите деца въз основа на предоставената от HCC информация. Тя ги информира също, че HCC би могъл да поиска от High Court (Висш съд, Ирландия) да признае разпореждането за връщане на трите деца и, в случай че това искане е уважено, децата ще трябва да бъдат върнати в Обединеното кралство.
28 На 14 септември 2017 г. District Court (Районен съд, Ирландия) предоставя временно упражняването на родителските права над трите деца на Агенцията, която ги настанява в приемни семейства. Родителите дават съгласието си за това временно настаняване, без обаче да признават, че то е основателно. Агенцията организира среща с родителите за изготвяне на план за поемане на грижи. Те са изрично информирани, че HCC възнамерява да поиска да бъде изпълнено решението за връщане, постановено от High Court (England and Wales) (Висш съд (Англия и Уелс), като подаде молба ex parte пред High Court (Висш съд, Ирландия), така че децата да бъдат върнати в Обединеното кралство.
29 На 21 септември 2017 г. High Court (Висш съд, Ирландия) се произнася с определение съгласно глава III от Регламент № 2201/2003, като признава определението за учредяване на настойничество и разпорежда „изпълнението на тази акт на територията на страната“ (наричано по-нататък „определението ex parte“). В същия ден трите деца са предадени на социални работници от НСС и са върнати в Обединеното кралство.
30 Социалната служба на HCC изрично моли ирландските си колеги да не се свързват с родителите, тъй като смята, че има опасност от укриване. Поради това родителите са уведомени по телефона едва по-късно, а именно в самия ден, в който децата са върнати в Обединеното кралство, а определението ex parte им е връчено официално едва на следващия ден.
31 Родителите се опитват да обжалват определението за учредяване на настойничество, но на 9 октомври 2017 г. Court of Appeal of England and Wales) (Апелативен съд (Англия и Уелс) отказва да разреши обжалването.
32 На 24 ноември 2017 г. те подават пред High Court (Висш съд, Ирландия) жалба срещу определението ex parte. На 18 януари 2018 г. тази жалба, която е подадена два дни след изтичането на срока по член 33, параграф 5 от Регламент № 2201/2003, е отхвърлена като просрочена с мотива, че предвиденият в тази разпоредба срок е императивен и сезираният съд не е компетентен да го удължава. Родителите обжалват това решение пред запитващата юрисдикция.
33 При това положение, по дело C‑325/18, Court of Appeal (Апелативен съд, Ирландия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Когато се твърди, че деца са били неправомерно отведени от държавата на обичайното им местопребиваване от техните родители и/или други членове на семейството в нарушение на съдебно решение, постановено по искане на публичен орган на тази държава, може ли този публичен орган да поиска съдебният акт, разпореждащ връщането на децата на територията на посочената държава, да бъде изпълнен от съдилищата на друга държава членка съгласно разпоредбите на глава III от Регламент [№ 2201/2003], или това е равнозначно на незаконосъобразно заобикаляне на член 11 от посочения регламент и на Хагската конвенция от 1980 г., или представлява злоупотреба с право от страна на съответния орган?
2) При спор във връзка с разпоредбите относно изпълнението, съдържащи се в Регламент № 2201/2003, сезираният съд компетентен ли е да удължи срока, предвиден в член 33, параграф 5 от този регламент, когато закъснението по същество е минимално и съгласно националното процесуално право би могло да се предостави удължаване на срока?
3) Без да се засяга отговорът на въпрос 2, когато чуждестранен публичен орган отвежда децата, какъвто е случаят в главното производство, от територията на държава членка на основание на решение за изпълняемост, постановено при липсата на състезателност в съответствие с член 31 от Регламент № 2201/2003, но преди връчването на посоченото решение на родителите, като по този начин ги лишава от правото им да поискат спиране на изпълнението до произнасянето по жалбата, такова действие засяга ли същността на правото на родителите съгласно член 6 [от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.] или член 47 от Хартата, поради което следва все пак да се предостави удължаване на срока (за целите на член 33, параграф 5 от този регламент)?“.
34 Впоследствие родителите подават пред запитващата юрисдикция молба за налагане на временна забрана, за да бъде спряна процедура по осиновяване на трите деца.
35 HCC уведомява за намерението си да пристъпи към осиновяване само на най-малкото дете, тъй като другите две деца пребивават понастоящем в Обединеното кралство с бащата на едното от тях.
36 HCC е определен като „страна“ в главните производства, но не участва в тези производства пред запитващата юрисдикция и не упражнява правото си да бъде изслушан от нея.
37 При това положение, по дело C‑375/18, Court of Appeal (Апелативен съд, Ирландия) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Допуска ли правото на ЕС, и по-специално разпоредбите на [Регламент № 2201/2003], съдилищата на една държава членка да налагат временна забрана (защитни мерки), която е насочена in personam към публичен орган на друга държава членка и възпрепятства този орган да предприеме действия за осиновяване на деца пред съдилищата на другата държава членка, когато забраната in personam е породена от необходимостта да се защитят правата на страните в изпълнително производство съгласно глава III от Регламента от 2003 г.?“.
38 С акт на председателя на Съда от 11 юни 2018 г. дела C‑325/18 и C‑375/18 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение.
По спешното преюдициално производство
39 Запитващата юрисдикция моли преюдициалното запитване да бъде разгледано по реда на спешното производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.
40 В подкрепа на искането си тя подчертава спешността по дело C‑325/18 предвид процедурата по осиновяване на децата, която ще бъде проведена от HCC и на която се противопоставя майката на трите деца. Бащата на най-малкото дете се противопоставя на процедурата по осиновяването му.
41 От друга страна, запитващата юрисдикция изтъква, че искането за спешно преюдициално производство по дело C‑375/18 е продиктувано от производството за налагане на временна забрана, което би било лишено от смисъл, ако Съдът не реши да приложи спешното преюдициално производство.
42 В това отношение следва да се отбележи, на първо място, че преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Регламент № 2201/2003, който е приет по-специално на основание член 61, буква в) ЕО, понастоящем член 67 ДФЕС — разпоредба от част трета, дял V от Договора за функционирането на Европейския съюз, който се отнася до пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Следователно запитването може да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство.
43 На второ място, следва да се посочи, че главните производства се отнасят до три деца на възраст под шест години, отделени от майка си от почти една година, и че HCC е предприел действия в Обединеното кралство с оглед на осиновяването на най-малкото дете.
44 При това положение на 11 юни 2018 г. по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат първи състав на Съда реши да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на преюдициалното запитване по реда на спешното преюдициално производство.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос по дело C‑325/18
45 С първия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали общите разпоредби на глава III от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато се твърди, че деца са били отведени неправомерно, постановеният в държавата членка по обичайното местопребиваване на децата съдебен акт, с който се разпорежда връщането им, може да бъде обявен за изпълняем в приемащата държава членка в съответствие с тези общи разпоредби.
46 Тази юрисдикция иска по-специално да установи дали HCC е трябвало да изчерпи наличните правни средства за защита по силата на Хагската конвенция от 1980 г. в приемащата държава членка, преди да поиска, както е направил, определението за учредяване на настойничество да бъде признато и изпълнено по реда на глава III от Регламент № 2201/2003.
47 На първо място, следва да се констатира, че макар този регламент да има за цел, както е видно от преамбюла му, да създаде пространство на правосъдие, основано на принципа на взаимно признаване на съдебните актове, чрез установяването на правила относно компетентността, признаването и изпълнението на решенията по дела, свързани с родителската отговорност, а съгласно член 1, буква а) от Конвенцията тя да има за цел да осигури незабавното връщане на децата, неправомерно отведени или задържани в някоя от договарящите държави, между тези два акта съществува тясна връзка, като те преследват по същество общата цел да се предотврати отвличането на деца между държавите, а в случай на отвличане — да се осигури незабавното връщане на детето в държавата на обичайното му местопребиваване (вж. в този смисъл решение от 11 юли 2008 г., Rinau, C‑195/08 PPU, EU:C:2008:406, т. 48 и 52).
48 Следва да се отбележи, че в съображение 17 от Регламент № 2201/2003 се подчертава допълващият характер на този регламент, като се посочва, че той допълва разпоредбите на Хагската конвенция от 1980 г., която все пак продължава да се прилага.
49 Освен това в член 34 от тази конвенция се предвижда, че тя „не ограничава приложението на друг международен акт между държавата по произход и замолената държава или на други закони на замолената държава, които имат за цел да се осъществи връщането на детето, което е прехвърлено или задържано незаконно, или да се организира упражняването на правото на лични отношения“.
50 Връзката между двата разглеждани акта е изяснена в член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, съгласно който съдилищата в дадена държава членка трябва да прилагат параграфи 2—8 от този член за процедурата по връщане на деца, предвидена в Хагската конвенция от 1980 г.
51 Следва да се констатира, че тези разпоредби не изискват в потенциален случай на международно отвличане на дете съответното лице, организация или орган да се основава на Хагската конвенция от 1980 г., за да поиска незабавното връщане на детето в държавата на обичайното му местопребиваване.
52 В подкрепа на това тълкуване е член 60 от Регламент № 2201/2003, от който следва, че Регламентът има предимство пред Хагската конвенция от 1980 г. (решение от 11 юли 2008 г., Rinau, C‑195/08 PPU, EU:C:2008:406, т. 54).
53 Следователно носителят на родителската отговорност може да поиска в съответствие с разпоредбите на глава III от Регламент № 2201/2003 да бъде признато и изпълнено решение относно упражняването на родителските права и връщането на детето, постановено от компетентния съд съгласно глава II, раздел 2 от Регламент № 2201/2003, макар и да не е подал молба за връщане на основание на Хагската конвенция от 1980 г.
54 На второ място, следва да се провери дали разпореждането за връщане попада в материалния обхват на посочения регламент, което се оспорва от C.E.
55 Видно от член 1, параграф 1, буква б) от Регламент № 2201/2003, той се прилага, независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се по-специално до определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителска отговорност. В този контекст понятието „граждански дела“ трябва да се разглежда не ограничително, а като автономно понятие на правото на Съюза, което обхваща по-конкретно всички искания, мерки или решения в областта на „родителската отговорност“ по смисъла на същия регламент, в съответствие с целта, припомнена в съображение 5 от него (решение от 21 октомври 2015 г., Гогова, C‑215/15, EU:C:2015:710, т. 26).
56 В член 1, параграф 2, букви а)—г) от Регламент № 2201/2003 се уточнява, че делата, свързани с родителската отговорност, се отнасят по-специално до правото на упражняване на родителски права, настойничеството, определянето и функциите на всяко лице или орган, който отговаря за личността на детето или неговото имущество, който го представлява или подпомага, както и до настаняването на детето в приемно семейство или в специализирана институция.
57 В член 2, точка 7 от Регламент № 2201/2003 понятието „родителска отговорност“ е дефинирано широко в смисъл, че обхваща всички права и задължения, отнасящи се до личността или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на съдебно решение, на закона или на действащо споразумение (решения от 27 ноември 2007 г., C, C‑435/06, EU:C:2007:714, т. 49 и от 26 април 2012 г., Health Service Executive, C‑92/12 PPU, EU:C:2012:255, т. 59).
58 Следва да се констатира, че упражняването от съд на правомощието за учредяване на настойничество е свързано с упражняването на права, свързани с благосъстоянието и възпитанието на децата, които обикновено се упражняват от родителите по смисъла на член 1, параграф 2, буква а) от Регламент № 2201/2003, и дори с аспекти, свързани с настойничеството и попечителството по смисъла на член 1, параграф 2, буква б) от този регламент. Както отбелязва запитващата юрисдикция, прехвърлянето на правото на упражняване на родителски права на административен орган също попада в приложното поле на посочения регламент.
59 В това отношение от акта за преюдициално запитване е видно, че с определението ex parte, прието от High Court (Висш съд, Ирландия) в съответствие с глава III от Регламент № 2201/2003, се признава и обявява за изпълняемо в Ирландия определението за учредяване на настойничество.
60 Безспорно е, че молбата за връщане на трите деца не се основава на Хагската конвенция от 1980 г. и че диспозитивът на определението за учредяване на настойничество има няколко пункта, сред които са учредяването на настойничество над децата и разпореждането на тяхното връщане. Ето защо последното разпореждане видимо е следствие от решението относно родителската отговорност и е неотделима част от него.
61 От това следва, че съдебен акт за учредяване на настойничество над деца и за тяхното връщане като разглеждания в главните производства, признаването на чието изпълнение се иска от High Court (Висш съд, Ирландия), се отнася до предоставянето и/или упражняването и/или ограничаването на родителската отговорност по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 и в него се разглежда „правото на упражняване на родителски права“ и/или „настойничеството“ по смисъла на параграф 2 от този член. Следователно такъв акт попада в материалното приложно поле на посочения регламент.
62 С оглед на изложените по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че общите разпоредби на глава III от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато се твърди, че деца са били отведени неправомерно, постановеният в държавата членка по обичайното местопребиваване на децата съдебен акт, с който се разпорежда връщането им и който е следствие от решение относно родителската отговорност, може да бъде обявен за изпълняем в приемащата държава членка в съответствие с тези общи разпоредби.
По втория и третия въпрос по дело C‑325/18
63 С втория и третия въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 33, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 във връзка с член 47 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като разглеждания в главните производства не допуска постановен в държава членка съдебен акт, с който се разпорежда учредяването на настойничество и връщането на децата и който е обявен за изпълняем в замолената държава членка, да бъде изпълнен, преди декларацията за изпълняемостта му да е връчена на родителите, и дали срокът за обжалване по член 33, параграф 5 трябва да бъде противопоставен на лицето, срещу което се иска изпълнение на посочения акт.
64 Както е видно от акта за преюдициално запитване, член 42A, правило 10, параграф 2, подточка ii) от Процедурния правилник на висшите съдилища предвижда, че „съдебният акт може да бъде изпълнен преди изтичането“ на срока за обжалване.
65 Всъщност Съдът приема, че за да се избегне възможността суспензивният ефект на жалбата срещу решението относно декларацията за изпълняемост да постави под въпрос краткия срок по член 31 от Регламент № 2201/2003, решението за настаняване подлежи на изпълнение от момента, в който съдът на замолената държава членка обяви изпълнителната сила на това решение в съответствие с посочения член 31 (решение от 26 април 2012 г., Health Service Executive, C‑92/12 PPU, EU:C:2012:255, т. 125). Поради това Съдът приема, че за да не бъде лишен Регламент № 2201/2003 от полезно действие, решението на съда на замолената държава членка по молбата за издаване на декларация за изпълняемост трябва да бъде взето особено бързо, без жалбите, подадени срещу подобно решение на съда на замолената държава членка, да могат да имат суспензивен ефект (решение от 26 април 2012 г., Health Service Executive, C‑92/12 PPU, EU:C:2012:255, т. 129).
66 Това обаче по никакъв начин не предрешава съвсем отделния въпрос дали акт, обявен за изпълняем на етапа на производството ex parte, може да бъде изпълнен, преди да бъде връчен.
67 В това отношение следва да се констатира, че текстът на член 33 от Регламент № 2201/2003 сам по себе си не позволява да се отговори на поставените въпроси.
68 Всъщност, макар тази разпоредба да предвижда, че срокът за обжалване на решението за изпълняемост започва да тече от връчването му, тя не уточнява дали то може да бъде изпълнено, преди да бъде връчено.
69 В това отношение следва да се припомни, че ролята на изискването за връчване на решението за екзекватура е, от една страна, да се гарантира защитата на правата на страната, срещу която се иска изпълнение на даден съдебен акт, и от друга, с оглед на доказването, да се позволи точно да бъде изчислен строгият и императивен срок за обжалване по член 33 от Регламент № 2201/2003 (вж. по аналогия решение от 16 февруари 2006 г., Verdoliva, C‑3/05, EU:C:2006:113, т. 34).
70 Изискването за връчване, както и същевременното предоставяне на информация за жалбата позволяват да се гарантира правото на ефективна съдебна защита на страната, срещу която се иска изпълнение. Следователно, за да се приеме, че съответната страна е можела да обжалва решението за екзекватура по смисъла на член 33 от Регламент № 2201/2003, тя трябва да се е запознала със съдържанието на решението, което предполага то да ѝ е било връчено (вж. по аналогия решение от 14 декември 2006 г., ASML, C‑283/05, EU:C:2006:787, т. 40).
71 В това отношение от акта за преюдициално запитване следва, че съгласно член 42A, правило 10, параграф 2, подточка iii) от Процедурния правилник на висшите съдилища в решението за изпълняемост трябва да посочва, че „изпълнението на съдебния акт може да бъде спряно, когато пред съд е направено искане в този смисъл с подаването на обикновена жалба в държавата членка по произход“.
72 Всъщност възможността в съответствие с националното право да се поиска спиране на изпълнението на такова решение е съществена гаранция за основното право на ефективни правни средства за защита и, по-общо, на правото на защита, която може да се предоставя по-специално когато има опасност изпълнението на дадено решение да доведе до явно прекомерни последици.
73 При тези обстоятелства, макар, както отбелязва генералният адвокат в точка 119 от заключението си, на лицето, срещу което се иска изпълнението, да трябва да се предостави възможност да обжалва, за да може по-специално да повдигне някое от основанията за непризнаване по член 23 от Регламента, следва да се констатира, че изпълнението на разпореждането за връщане, преди определението да е връчено на родителите, е възпрепятствало последните да оспорят своевременно „декларацията за изпълняемост“ по смисъла на член 33, параграф 5 от Регламент № 2201/2003 и във всички случаи да поискат спиране на изпълнението ѝ.
74 Освен това следва да се отбележи, че в хода на съдебното заседание пред Съда HCC твърди, че незабавното изпълнение на определението е необходимо поради „общия риск от укриване“. Все пак следва да се констатира, че още на 14 септември 2017 г. е постановено настаняването на децата в приемно семейство в Ирландия. Следователно изпълнението на акта, с който се разпорежда връщането им в Обединеното кралство, не изглежда особено неотложно.
75 При това положение следва да се констатира, че изпълнението на постановен в държава членка съдебен акт, с който се разпорежда учредяването на настойничество и връщането на децата и който е обявен за изпълняем в замолената държава членка, преди декларацията за изпълняемостта му да е връчена на родителите, е в противоречие с член 33, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 във връзка с член 47 от Хартата.
76 Запитващата юрисдикция иска също да установи дали при такива обстоятелства член 33, параграф 5 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденият в тази разпоредба срок за обжалване трябва да бъде противопоставен на родителите.
77 В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика целта на давностните срокове по принцип е да се гарантира правната сигурност (решение от 7 юли 2016 г., Lebek, C‑70/15, EU:C:2016:524, т. 55 и цитираната съдебна практика). Освен това е в съответствие с висшия интерес на детето отнасящите се до него актове да подлежат на обжалване само през ограничен период от време.
78 По главните производства е безспорно, че решението за екзекватура действително е връчено на родителите.
79 Безспорно, доколкото това решение е връчено, след като е било изпълнено, родителите са били лишени от правото да поискат спиране на изпълнението на разпореждането за връщане. Това нарушение на правото им на защита обаче не оказва влияние върху срока за обжалване, започнал да тече от момента на връчването на решението.
80 Ето защо при това положение сезираният съд не може да удължи срока за обжалване, предвиден в член 33, параграф 5 от Регламент № 2201/2003.
81 С оглед на съображенията, изложени в точка 75 от настоящото решение, запитващата юрисдикция трябва да провери дали националното право ѝ позволява да оттегли постановеното по-рано решение по молбата за декларация за изпълняемост.
82 Поради това на втория и третия въпрос следва да се отговори, че член 33, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 във връзка с член 47 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като разглеждания в главните производства не допуска постановен в държава членка съдебен акт, с който се разпорежда учредяването на настойничество и връщането на децата и който е обявен за изпълняем в замолената държава членка, да бъде изпълнен, преди декларацията за изпълняемостта му да е връчена на родителите. Член 33, параграф 5 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че сезираният съд не може да удължи предвидения в тази разпоредба срок за обжалване.
По въпроса по дело C‑375/18
83 С четвъртия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като разглеждания в главните производства не допуска съд на държава членка да налага защитни мерки под формата на временна забрана, която е насочена към публичен орган на друга държава членка и го възпрепятства да заведе или да продължи да води пред съдилищата на другата държава членка дело за осиновяване на деца, пребиваващи в последната.
84 Следва да се припомни, че член 20 от Регламент № 2201/2003 позволява на съдилищата, посочени в него, да налагат временни или защитни мерки, при условие че не основават компетентността си по отношение на родителската отговорност на някой от членовете в глава II, раздел 2 от този регламент (решение от 15 юли 2010 г., Purrucker, C‑256/09, EU:C:2010:437, т. 63).
85 Тези съдилища имат право да постановяват временни или защитни мерки само ако са изпълнени три кумулативни условия, а именно:
– съответните мерки трябва да са неотложни,
– да са постановени по отношение на лица или имущество, които се намират в държавата членка, където тези съдилища заседават, и
– да са с временен характер (решение от 15 юли 2010 г., Purrucker, C‑256/09, EU:C:2010:437, т. 77 и цитираната съдебна практика).
86 От това следва, че решенията, от които не е видно, че са постановени от компетентен или предполагаемо компетентен да се произнесе по съществото на делото съд, невинаги попадат в обхвата на член 20 от Регламент № 2201/2003, а попадат в обхвата на тази разпоредба само когато отговарят на предвидените в нея условия (решение от 15 юли 2010 г., Purrucker, C‑256/09, EU:C:2010:437, т. 78).
87 Следва да се констатира обаче, че разглежданото в главното производство искане за налагане на временна забрана не се отнася до лица, намиращи се в държавата на запитващата юрисдикция, и поради това не отговаря на условието, посочено в точка 85 от настоящото решение.
88 От това следва, че защитна мярка като временната забрана по главното производство, която вследствие на искане в този смисъл съд на държава членка е наложил срещу публичен орган на друга държава членка и която го възпрепятства да заведе или да продължи да води пред съдилищата на другата държава членка дело за осиновяване на деца, пребиваващи в последната, не попада в приложното поле на член 20 от Регламент № 2201/2003.
89 Освен това запитващата юрисдикция иска да установи дали такава забрана би означавала на HCC да се забрани да сезира компетентните английски съдилища и поради това би била равнозначна на някакъв вид anti-suit injunction, забранена с решения от 27 април 2004 г., Turner (C‑159/02, EU:C:2004:228), и от 10 февруари 2009 г., Allianz и Generali Assicurazioni Generali (C‑185/07, EU:C:2009:69).
90 В тези решения Съдът е приел, че anti-suit injunction, а именно забрана за лицето да заведе или да продължи да води дело пред съдилищата на друга държава членка, е несъвместима с Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език; 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), както и с Регламент № 44/2001, тъй като подобна забрана е в противоречие с принципа, че всеки сезиран съд сам определя в съответствие с приложимите норми дали е компетентен да се произнесе по отнесения до него спор. Освен това такава намеса в компетентността на съда на друга държава членка е несъвместима с принципа на взаимно доверие, който е в основата на въвеждането на задължителна система на компетентност, която всички съдилища, попадащи в приложното поле на тези правни актове, са длъжни да спазват (решения от 27 април 2004 г., Turner, C‑159/02, EU:C:2004:228, т. 24 и 25, от 10 февруари 2009 г., Allianz и Generali Assicurazioni Generali, C‑185/07, EU:C:2009:69, т. 29 и 30 и от 13 май 2015 г., Газпром, C‑536/13, EU:C:2015:316, т. 33 и 34).
91 В случая съгласно тази съдебна практика следва да се приеме, че Регламент № 2201/2003, и по-специално член 26 от него, не би могъл да позволи налагането на забрана, която да възпрепятства HCC да започне в Обединеното кралство съдебно производство за осиновяването на децата или да постави под въпрос компетентността на английските съдилища в това отношение.
92 Въпреки това следва да се констатира, че съгласно посочените от запитващата юрисдикция данни и както отбелязва генералният адвокат в точки 153 и 154 от заключението си, забрана като поисканата от родителите няма за цел, нито за последица да възпрепятства HCC да сезира английски съд с искане със същия предмет като този на спора пред запитващата юрисдикция, тъй като съдебното производство за осиновяване, започнато или продължено в Обединеното кралство, има различни предмет и последици от тези на производството на основание Регламент № 2201/2003, което се отнася до връщането на децата и цели да защити правото на обжалване на родителите.
93 Освен това съгласно самия текст на член 1, параграф 3, буква б) от Регламент № 2201/2003 решението за осиновяване и мерките, които го подготвят, не попадат в приложното поле на Регламента.
94 С оглед на всички изложени по-горе съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори, че Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като разглеждания в главните производства допуска съд на държава членка да налага защитни мерки под формата на временна забрана, която е насочена към публичен орган на друга държава членка и го възпрепятства да заведе или да продължи да води пред съдилищата на другата държава членка дело за осиновяване на деца, пребиваващи в последната.
По съдебните разноски
95 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:
1) Общите разпоредби на глава III от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато се твърди, че деца са били отведени неправомерно, постановеният в държавата членка по обичайното местопребиваване на децата съдебен акт, с който се разпорежда връщането им и който е следствие от решение относно родителската отговорност, може да бъде обявен за изпълняем в приемащата държава членка в съответствие с тези общи разпоредби.
2) Член 33, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като разглеждания в главните производства не допуска постановен в държава членка съдебен акт, с който се разпорежда учредяването на настойничество и връщането на децата и който е обявен за изпълняем в замолената държава членка, да бъде изпълнен, преди декларацията за изпълняемостта му да е връчена на родителите. Член 33, параграф 5 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че сезираният съд не може да удължи предвидения в тази разпоредба срок за обжалване.
3) Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като разглеждания в главните производства допуска съд на държава членка да налага защитни мерки под формата на временна забрана, която е насочена към публичен орган на друга държава членка и го възпрепятства да заведе или да продължи да води пред съдилищата на другата държава членка дело за осиновяване на деца, пребиваващи в последната.
Подписи