РЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)
19 септември 2013 година(*)
„Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Връщане на гражданите на трети страни, които са в незаконен престой — Директива 2008/115/ЕО — Член 11, параграф 2 — Решение за връщане, придружено от забрана за влизане — Продължителност на забраната за влизане, ограничена по принцип до пет години — Национална правна уредба, която предвижда забрана за влизане без ограничение във времето при липсата на молба за ограничаване — Член 2, параграф 2, буква б) — Граждани на трети страни, които подлежат на връщане като наказателноправна санкция или като последствие от наказателноправна санкция — Неприлагане на директивата“
По дело C‑297/12
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Amtsgericht Laufen (Германия) с акт от 13 юни 2012 г., постъпил в Съда на 18 юни 2012 г., рамките на наказателни производства по дела
Gjoko Filev,
Adnan Osmani,
СЪДЪТ (четвърти състав),
състоящ се от: г‑н L. Bay Larsen, председател на състав, г‑н J. Malenovský, г‑н U. Lõhmus (докладчик), г‑н M. Safjan и г‑жа A. Prechal, съдии,
генерален адвокат: г‑н N. Jääskinen,
секретар: г‑жа A. Impellizzeri, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 20 март 2013 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за германското правителство, от г‑н T. Henze и г‑н N. Graf Vitzthum, в качеството на представители,
– за чешкото правителство, от г‑н M. Smolek и г‑н J. Vláčil, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от г‑жа M. Condou-Durande и г‑н V. Kreuschitz, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (ОВ L 348, стр. 98), и в частност на член 11, параграф 2 от нея.
2 Запитването е отправено в рамките на наказателни производства, образувани срещу г‑н Filev и г‑н Osmani, съответно граждани на Бивша югославска република Македония и на Република Сърбия, затова че са влезли на германска територия повече от пет години след като са били експулсирани от Германия, в нарушение на неограничените във времето забрани за влизане, които придружават решенията за експулсирането им.
Правна уредба
Право на Съюза
3 Съображения 4, 5 и 14 от Директива 2008/115 гласят:
„(4) Следва да се установят ясни, прозрачни и справедливи правила с цел установяване на ефективна политика на връщане като необходим елемент на една добре ръководена миграционна политика.
(5) Настоящата директива следва да установи хоризонтален набор от правила, приложими спрямо всички граждани на трети страни, които не отговарят или са престанали да отговарят на условията за влизане, престой или пребиваване в дадена държава членка.
[…]
(14) Следва да се даде европейско измерение на последствията от националните мерки за връщане, като се въведе забрана за влизане, забраняваща влизането и престоя на територията на всички държави членки. Продължителността на забраната за влизане се определя, като надлежно се вземат предвид всички обстоятелства от значение за отделния случай, и по принцип не надвишава пет години. […]“.
4 Член 2 от същата директива, озаглавен „Приложно поле“, предвижда в параграф 2:
„Държавите членки могат да решат да не прилагат настоящата директива за граждани на трети страни:
[…]
б) които подлежат на връщане като наказателноправна санкция или като последствие от наказателноправна санкция съгласно националното законодателство или по отношение на които са образувани процедури за екстрадиция“.
5 Член 3, точка 6 от посочената директива определя понятието „забрана за влизане“ като „административно или съдебно решение или акт, с което се забраняват влизането и престоят на територията на държавите членки за определен период, придружаващо решение за връщане“.
6 Член 7, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/115 гласи следното:
„В решението за връщане се предвижда подходящ срок за доброволно напускане с продължителност от седем до тридесет дни, без да се засягат изключенията, посочени в параграфи 2 и 4. Държавите членки могат да предвидят в националното си законодателство, че подобен срок се предоставя единствено след подаване на молба от засегнатия гражданин на трета страна. В този случай държавите членки уведомяват засегнатите граждани на трети страни относно възможността да подадат подобна молба.“
7 Член 11, параграфи 1 и 2 от посочената директива гласи:
„1. Решенията за връщане се придружават от забрана за влизане:
a) ако не е предоставен срок за доброволно напускане; или
б) ако задължението за връщане не е било изпълнено.
В останалите случаи решенията за връщане могат да бъдат придружени от забрана за влизане.
2. Продължителността на забраната за влизане се определя, като надлежно се вземат предвид всички обстоятелства от значение за отделния случай, и по принцип не надвишава пет години. Тя може обаче да надвиши пет години, ако гражданинът на трета страна представлява сериозна заплаха за обществения ред, обществената или националната сигурност“.
Германското право
8 Законът относно пребиваването, работата и интеграцията на чужденците на федералната територия (Gesetz über den Aufenthalt, die Erwerbstätigkeit und die Integration von Ausländern im Bundesgebiet) в редакцията му, публикувана на 25 февруари 2008 г. (BGBl. 2008 I, стр. 162, наричан по-нататък „Aufenthaltsgesetz“), изменен със Закона за транспониране на директиви на Европейския съюз в областта на правото на престой и привеждане на националните разпоредби в съответствие с Визовия кодекс на Съюза (Gesetz zur Umsetzung aufenthaltsrechtlicher Richtlinien der Europäischen Union und zur Anpassung nationaler Rechtsvorschriften an den EU-Visakodex) от 22 ноември 2011 г. (BGBl. 2011 I, стр. 2258, наричан по-нататък „Закона от 22 ноември 2011 г.“), съдържа член 11, чийто параграф 1 гласи следното:
„Чужд гражданин, който е бил експулсиран, задължен да напусне или изведен от страната, вече няма право да влиза и пребивава на федералната територия. Той няма право да му бъде издадено разрешение за пребиваване, дори ако отговаря на предвидените в този закон условия. Действието, предвидено в изречения 1 и 2, може да бъде ограничено във времето по молба на заинтересованото лице. Срокът се определя предвид обстоятелствата в конкретния случай и може да надвишава пет години само когато чуждият гражданин е експулсиран въз основа на осъдителна присъда или когато представлява сериозна заплаха за обществения ред или обществената сигурност. При определяне на продължителността на срока се взема предвид дали чуждият гражданин е напуснал страната доброволно и евентуално своевременно. Срокът започва да тече от напускането на територията. Не се прилага ограничение във времето, когато чуждият гражданин е изведен от федералната територия за престъпления срещу мира, военни престъпления или престъпления срещу човечеството или пък въз основа на заповед за извеждане, приета съгласно член 58а. Върховният регионален орган може да разрешава във всеки отделен случай изключения от изречение седмо“.
9 Съгласно член 14, параграф 1 от Aufenthaltsgesetz влизането на чужд гражданин на германска територия е неправомерно по-специално когато няма право да влиза в страната съгласно член 11, параграф 1 от този закон, освен ако не притежава разрешение за влизане по член 11, параграф 2.
10 Член 95 от Aufenthaltsgesetz, озаглавен „Наказателни разпоредби“, предвижда в параграф 2, точка 1:
„Наказва се с лишаване от свобода до три години или с глоба всеки, който
1. a) влезе на федералната територия или
b) пребивава там
в нарушение на член 11, параграф 1, изречение 1“.
11 Член 456a от Наказателнопроцесуалния кодекс гласи:
„1) Органът по изпълнение на наказанието може да отложи изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“, на наказанието „лишаване от свобода“ за неплатени задължения или мярката с поправително и превантивно въздействие, ако осъденият е предаден на чуждо правителство за друго деяние, на международна наказателна институция или когато е експулсиран от територията, на която действа настоящият федерален закон.
2) Ако екстрадираното, предаденото или експулсираното лице се завърне, изпълнението на наказанието може да бъде възобновено.
[…]“.
Спорове по главното производство и преюдициални въпроси
Фактите относно г‑н Filev
12 След приключване на производството по молбата му за убежище решение от 29 октомври 1992 г. на Bundesamtes für die Anerkennung ausländischer Flüchtlinge (Федерална служба за признаване на правата на чуждестранните бежанци) разпорежда г‑н Filev да напусне германската територия. През 1993 г. и 1994 г. спрямо него са приети мерки за извеждане в бившата югославска република Македония за неограничен срок.
13 На 28 април 2012 г. г‑н Filev отново влиза на германска територия, където е проверен от полицейските органи. Така се установява, че през 1992 г. е взето решение за неговото връщане. В резултат на тази проверка срещу него е образувано наказателно производство и срещу г‑н Filev е постановена мярка за неотклонение „задържане под стража“.
14 На 3 май 2012 г. в съдебното заседание пред запитващата юрисдикция прокуратурата иска г‑н Filev да бъде осъден на глоба в размер на сбор от суми, всяка по 15 EUR на ден за период от 60 дни, тъй като е извършил предвидените и наказуеми по член 95, параграф 2, точка 1, букви a) и b) от Aufenthaltsgesetz деяния, поради незаконното му влизане в Германия и след това заради незаконния му престой.
Фактите относно г‑н Osmani
15 На 19 ноември 1999 г. общинските власти в Щутгарт (Германия) приемат решение за експулсирането на г‑н Osmani, в приложение на разпоредбите на Закона за чужденците (Ausländergesetz), който е в сила по това време и който предвижда такава мярка за нарушения на Закона за упойващите вещества. Мярката за експулсиране е за неограничен срок.
16 На 10 юни 2003 г. г‑н Osmani е осъден отново за незаконна търговия с упойващи вещества в два случая и му е наложено наказание „лишаване от свобода“ общо за две години и осем месеца. На 30 юни 2004 г., след като изтърпява част от това наказание, той е освободен и е изведен от страната за неопределен срок. На основание член 456a от Наказателнопроцесуалния кодекс прокуратурата в Щутгарт издава разпореждане г‑н Osmani да изтърпи остатъка от наложеното му наказание „лишаване от свобода“ от 474 дни, ако отново влезе на германската територия.
17 На 29 април 2012 г. г‑н Osmani отново влиза на германска територия и извършената полицейска проверка установява приетата спрямо него мярка за експулсиране. Тогава срещу него е образувано наказателно производство. В съдебното заседание от 3 май 2012 г. пред запитващата юрисдикция прокуратурата иска г‑н Osmani да бъде осъден условно на три месеца „лишаване от свобода“, тъй като е извършил деянията, предвидени и наказуеми по член 95, параграф 2, точка 1, букви a) и b) от Aufenthaltsgesetz.
18 Към датата на подаване на преюдициалното запитване г‑н Osmani изтърпява остатъка от наказанието „лишаване от свобода“, на което е осъден през 2003 г.
Преюдициалните въпроси по двата спора
19 Запитващата юрисдикция има съмнения предвид член 11, параграф 2 от Директива 2008/115 и съображения 4 и 5 от нея относно възможността да приложи член 11, параграф 1 и член 95, параграф 2, точка 1, букви a) и b) от Aufenthaltsgesetz по делата, с които е сезирана.
20 В това отношение тя напомня, че член 11, параграф 2 от Директива 2008/115 предвижда, че продължителността на забраната за влизане по принцип не може да надвишава пет години. В Германия тази разпоредба има непосредствено действие между 24 декември 2010 г., крайната дата, предвидена в член 20, параграф 1, първа алинея от тази директива за нейното транспониране, и 26 ноември 2011 г., датата на влизане в сила на Закона от 22 ноември 2011 г. който я транспонира, така че мерките за експулсиране или за извеждане, приети повече от пет години преди първата посочена дата, вече не биха могли да служат като основание за наказателна присъда по член 95 от Aufenthaltsgesetz. Освен това посочената юрисдикция отбелязва, че член 11, параграф 1 от този закон, изменен със Закона от 22 ноември 2011 г., не предвижда действието на такива мерки да бъде ограничавано във времето, а единствено позволява на заинтересованото лице да подаде молба за такова ограничение.
21 Запитващата юрисдикция уточнява, от една страна, че г‑н Filev не изглежда да представлява сериозна заплаха за обществения ред, обществената или националната сигурност по смисъла на член 11, параграф 2, второ изречение от Директива 2008/115. От друга страна, той не е подал молба за ограничаване във времето на приетите срещу него мерки за експулсиране и за извеждане и в резултат на това те произвеждат действие от близо 20 години.
22 Що се отнася до г‑н Osmani запитващата юрисдикция отбелязва, от една страна, че член 95, параграф 2 от Aufenthaltsgesetz предвижда санкции срещу него поради влизането му на германската територия, след като е експулсиран през 1999 г. и/или изведен през 2004 г., а от друга страна, че член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2008/115 дава възможност на държавите членки да решат да не прилагат тази директива, когато връщането на едно лице е предвидено като наказателноправна санкция или е последствие от наказателноправна санкция. Същата юрисдикция обаче посочва, че в периода, през който посочената директива е имала непосредствено действие в Германия, в германското право не е приета никаква дерогация от последната разпоредба, а това е направено с член 11, параграф 1 от Aufenthaltsgesetz, изменен със Закона от 22 ноември 2011 г.
23 При тези обстоятелства Amtsgericht Laufen решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси, от които първите три са общи за двете главни производства, а четвъртият се отнася само до спора във връзка с г‑н Osmani:
„1) Следва ли член 11, параграф 2 от Директива [2008/115] да се тълкува в смисъл, че не допуска държавите членки да налагат наказателноправни санкции за всяко нарушение на административните мерки за експулсиране или извеждане, ако експулсирането или извеждането се е състояло повече от пет години преди новото влизане?
2) Следва ли член 11, параграф 2 от Директива [2008/115] да се тълкува в смисъл, че не допуска Федерална република Германия да налага наказателноправни санкции за всяко нарушение на административните мерки за експулсиране или извеждане, които са приети повече от пет години, преди да влезе в сила [Законът от 22 ноември 2011 г.]?
3) Съответства ли на правото на Съюза, и по-конкретно на член 11, параграф 2 от Директива [2008/115], разпоредба на националното право, която предвижда, че експулсирането и извеждането по принцип не са ограничени със срок, освен ако заинтересованото лице подаде молба за определяне на срок[?] Съответства ли такава разпоредба на изискванията на съображение 4 от посочената директива за една миграционна политика, добре ръководена от ясни, прозрачни и справедливи правила?
[4)] Следва ли Директива [2008/115] да се тълкува в смисъл, че не допуска държавите членки да предвиждат възможността мерки за експулсиране/извеждане, които предхождат с пет или повече години периода, през който тази директива не е транспонирана, по-късно отново да послужат като основание за наказателно преследване, ако експулсирането/извеждането е основано на осъдителна присъда[?]“.
24 По искане на запитващата юрисдикция определеният съдебен състав преценява необходимостта настоящото дело да бъде разгледано по реда на спешното производство по член 104б, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда в редакцията му, приложима към датата на това искане. След изслушване на генералния адвокат посоченият съдебен състав решава да не уважи това искане.
По преюдициалните въпроси
По третия въпрос
25 С третия си въпрос, който следва да бъде разгледан на първо място, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 11, параграф 2 от Директива 2008/115 трябва да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска национална разпоредба като член 11, параграф 1 от Aufenthaltsgesetz, според която продължителността на забраната за влизане може да бъде ограничена само ако засегнатият гражданин на трета страна е подал молба за такова ограничение.
26 По смисъла на член 11, параграф 2, първо изречение от Директива 2008/115 продължителността на забраната за влизане се определя, като надлежно се вземат предвид всички обстоятелства от значение за отделния случай, и по принцип не надвишава пет години.
27 Налага се изводът, че от израза „[п]родължителността на забраната за влизане се определя“ ясно следва, че държавите членки са длъжни да ограничат действието във времето, по принцип най-много до пет години, на всяка забрана за влизане, и то независимо от подадената за тази цел молба от съответния гражданин на трета страна.
28 Това тълкуване следва и от второто изречение на съображение 14 от Директива 2008/115, което също гласи, че срокът на забраната за влизане следва да бъде определен, като надлежно се вземат предвид всички обстоятелства от значение в отделния случай, и неговата продължителност по принцип не бива да надвишава пет години.
29 Освен това посоченото тълкуване се потвърждава, на първо място, от определението на понятието „забрана за влизане“, съдържащо се в член 3, точка 6 от тази директива, според което по-специално това е решение, забраняващо влизането и престоя на територията на държавите членки „за определен период“.
30 На второ място, що се отнася до срока за доброволно напускане, който следва да се определи в решението за връщане, член 7, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/115 гласи, че държавите членки могат да предвидят в националното си законодателство, че такъв срок се предоставя единствено след подаване на молба от засегнатия гражданин на трета страна. Подобен текст води до заключението, че ако законодателят на Съюза бе искал да предвиди такава възможност за държавите членки, що се отнася до определянето на ограничение на продължителността на забрана за влизане, той би направил това изрично в член 11, параграф 2 от посочената директива.
31 Обратно на това, което твърди германското правителство в становището си, представено на Съда, фактът, че в националното право продължителността на забрана за влизане може да бъде ограничена само ако засегнатият гражданин на трета страна подаде молба, не е достатъчен, за да се постигне целта на член 11, параграф 2 от Директива 2008/115.
32 Всъщност тази цел се състои по-специално в това да се гарантира, че продължителността на забраната за влизане не надвишава пет години, освен ако съответното лице представлява сериозна заплаха за обществения ред, обществената или националната сигурност.
33 Дори да се предположи обаче, че националното право предвижда, както твърди германското правителство, що се отнася до неговата правна уредба, че засегнатият гражданин на трета страна е информиран за възможността да поиска ограничаване на продължителността на наложената му забрана за влизане и че компетентните национални органи винаги изпълняват това задължение за информиране, все пак няма гаранция, че посоченият гражданин действително е подал такава молба. При липсата на такава молба не може да се счита, че целта на член 11, параграф 2 от Директива 2008/115 е постигната.
34 Предвид гореизложеното на третия въпрос следва да се отговори, че член 11, параграф 2 от Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като член 11, параграф 1 от Aufenthaltsgesetz, според която продължителността на забраната за влизане може да бъде ограничена само ако засегнатият гражданин на трета страна е подал молба за такова ограничение.
По първия и втория въпрос
35 С първия и втория си въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 11, параграф 2 от Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска при нарушение на забрана за влизане и за престой на територията на държава членка — постановена повече от пет години преди датата на новото влизане на тази територия на засегнатия гражданин на трета страна или на влизането в сила на националната правна уредба, транспонираща посочената директива — да се налага наказателноправна санкция.
36 В това отношение Съдът вече е постановил, че независимо от обстоятелството, че нито член 63, първа алинея, точка 3, буква б) ЕО, възпроизведена в член 79, параграф 2, буква в) ДФЕС, нито Директива 2008/115, приета по-специално на основание на първата от тези две разпоредби, изключват наказателноправната компетентност на държавите членки в областта на незаконната имиграция и незаконния престой, последните трябва да приспособят законодателството си в тази област така, че да осигурят зачитането на правото на Съюза. По-специално посочените държави не биха могли да прилагат наказателноправна уредба, която би могла да застраши постигането на целите, преследвани от тази директива, като по този начин я лиши от полезното ѝ действие (вж. Решение от 28 април 2011 г. по дело El Dridi, C‑61/11 PPU, Сборник, стр. I‑3015, точки 54 и 55 и Решение от 6 декември 2011 г. по дело Achughbabian, C‑329/11, Сборник, стр. I‑12695, точка 33).
37 От това следва, че държава членка не може да налага наказателноправна санкция за нарушение на забрана за влизане от обхвата на Директива 2008/115, ако запазването на последиците от тази забрана не съответства на член 11, параграф 2 от посочената директива.
38 При това положение следва да се провери, предвид обстоятелствата в главните производства, дали посоченият член 11, параграф 2 допуска действието на забраните за влизане с неограничена продължителност, постановени преди датата, на която съответната държава членка е трябвало да транспонира Директива 2008/115, да бъде запазено след предвидената в тази разпоредба максимална продължителност на такава забрана, а именно по принцип пет години.
39 В това отношение следва веднага да се отбележи, че посочената директива не съдържа никаква разпоредба, която да предвижда преходен режим относно решенията за забрана за влизане, приети, преди тя да започне да се прилага.
40 От постоянната практика на Съда следва обаче, че новата правна норма се прилага незабавно, освен ако не е предвидено друго, към бъдещите последици на всяко положение, възникнало при действието на старата норма (вж. Решение от 29 януари 2002 г. по дело Pokrzeptowicz-Meyer, C‑162/00, Recueil, стр. I‑1049, точка 50, Решение от 10 юни 2010 г. по дело Bruno и др., C‑395/08 и C‑396/08, Сборник, стр. I‑5119, точка 53 и Решение от 1 март 2012 г. по дело O’Brien, C‑393/10, точка 25).
41 От това следва, че Директива 2008/115 се прилага спрямо възникналите след датата, на която тя започва да се прилага в съответната държава членка, последици от решенията за забрана за влизане, взети съгласно приложимите национални разпоредби преди тази дата (вж. по аналогия Решение от 30 ноември 2009 г. по дело Кадзоев, C‑357/09 PPU, Сборник, стр. I‑11189, точка 38).
42 При това положение, за да се прецени дали запазването на действието на такива решения съответства на член 11, параграф 2 от Директива 2008/115, що се отнася в частност до предвидената в тази разпоредба максимална принципна продължителност на забраната за влизане от пет години, следва да се вземе предвид и периодът, през който тази забрана е била в сила, преди да започне да се прилага Директива 2008/115 (вж. по аналогия Решение по дело Кадзоев, точка 36 и Решение по дело Bruno и др., точка 55, посочени по-горе).
43 Всъщност да не се вземе предвид този период, не би било в съответствие с целта, преследвана с член 11, параграф 2 от Директива 2008/115, която, както бе установено в точка 32 от настоящото решение, се състои в това да гарантира, че продължителността на забраната за влизане не надвишава пет години, с изключение на случаите, посочени във второто изречение на тази разпоредба (вж. по аналогия Решение по дело Кадзоев, посочено по-горе, точка 37).
44 От това следва, че член 11, параграф 2 от Директива 2008/115 не допуска запазването на действието на забрани за влизане с неограничена продължителност, наложени преди датата, от която се прилага Директива 2008/115, като разглежданите в главните производства, надхвърлящи максималната продължителност на забраната, предвидена в тази разпоредба, освен ако тези забрани за влизане са били постановени срещу граждани на трети страни, представляващи сериозна заплаха за обществения ред, обществената или националната сигурност.
45 Ето защо на първия и втория въпрос следва да се отговори, че член 11, параграф 2 от Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска при нарушение на забрана за влизане и за престой на територията на държава членка — постановена повече от пет години преди датата на новото влизане на тази територия на засегнатия гражданин на трета страна или на влизането в сила на националната правна уредба, транспонираща посочената директива — да се налага наказателноправна санкция, освен ако този гражданин не представлява сериозна заплаха за обществения ред, обществената или националната сигурност.
По четвъртия въпрос
46 С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали Директива 2008/115 трябва да бъде тълкувана в смисъл, че не допуска държава членка да предвижда, че мярка за експулсиране или за извеждане — която предхожда с пет години или повече периода между датата, на която тази директива е трябвало да бъде транспонирана, и датата, на която тя в действителност е транспонирана — впоследствие отново може да послужи като основание за наказателно преследване, когато тази мярка е била основана на наказателноправна санкция по смисъла на член 2, параграф 2, буква б) от посочената директива.
По допустимостта
47 Германското правителство счита, че четвъртият въпрос е недопустим, доколкото отговор по него не е необходим за разрешаването на спора по главното производство, отнасящ се до г‑н Osmani. То подчертава, че влизането на последния на германска територия, довело до разглежданото в главното производство наказателно преследване, е извършено не през периода между датата, на която Директива 2008/115 е трябвало да бъде транспонирана, и датата, на която тя в действителност е била транспонирана, а след последната дата. Следователно то приема, че въпросът дали изключението, предвидено в член 2, параграф 2, буква б) от тази директива, може да има действие през посочения период, не е от решаващо значение.
48 В това отношение е достатъчно да се констатира, че в четвъртия въпрос става дума не за евентуалното действие на посоченото изключение през периода, споменат в предходната точка, а за това как наличието на този период се отразява върху възможността дадена държава членка да се позове на такова изключение след влизането в сила на националната правна уредба, транспонираща посочената директива. Този въпрос, изглежда, е релевантен за разрешаването на спора, отнасящ се до г‑н Osmani.
49 Следователно четвъртият поставен от запитващата юрисдикция въпрос е допустим.
По съществото на спора
50 Следва да се напомни, че член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2008/115 позволява държавите членки да вземат решение да не я прилагат по отношение на граждани на трети страни, които подлежат по-специално на връщане като наказателноправна санкция или като последствие от наказателноправна санкция съгласно националното законодателство (вж. в този смисъл Решение по дело El Dridi, точка 49 и Решение по дело Achughbabian, точка 41, посочени по-горе).
51 В това отношение следва да се отбележи, че запитващата юрисдикция не се съмнява, че г‑н Osmani попада в обхвата на действие на посочената разпоредба по отношение на лицата. Всъщност от преюдициалното запитване е видно, че последният, от една страна, е експулсиран през 1999 г. за неограничено време, в приложение на разпоредбите на Закона за чужденците, предвиждащи такава мярка за чужденците, които нарушават разпоредбите на германския Закон за упойващите вещества. От друга страна, през 2004 г., когато изтърпява остатъка от наказанието „лишаване от свобода“, след като е бил осъден за пренасяне на упойващи вещества, спрямо г‑н Osmani е приета мярка за извеждане, чието действие не е ограничено във времето.
52 Важно е да се констатира, че последица от използването от държава членка на възможността, предвидена в член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2008/115 най-късно до изтичането на срока за транспониране на тази директива, е, че посочените в нея граждани на трети страни в нито един момент не попадат в приложното поле на тази директива.
53 За сметка на това, доколкото държава членка още не е използвала тази възможност след изтичането на посочения срок за транспониране по-специално поради факта че още не е транспонирала Директива 2008/115 в националното си право, тя не би могла да се позовава на правото да ограничава обхвата на тази директива на основание член 2, параграф 2, буква б) от нея спрямо лицата, за които тази директива вече е имала действие.
54 При тези условия ограничаване на обхвата на Директива 2008/115 по отношение на лицата на основание член 2, параграф 2, буква б), извършено едва след изтичането на срока за транспониране на тази директива, също не може да се противопостави на лице като г‑н Osmani, спрямо когото на 30 юни 2004 г. е приета мярка за извеждане и който влиза на територията на тази държава членка след влизането в сила на националните правила, които използват предвидената в посочената разпоредба възможност.
55 Всъщност, използването на предвидената в член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2008/115 възможност срещу лице като г‑н Osmani, който вече е можел да се позове непосредствено на съответните разпоредби на тази директива, би довело до утежняване на положението му.
56 Предвид гореизложените съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори, че Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да предвижда възможност мярка за експулсиране или за извеждане — която предхожда с пет или повече години периода между датата, на която тази директива е трябвало да бъде транспонирана, и датата, на която тя в действителност е транспонирана — впоследствие отново да послужи като основание за наказателно преследване, когато тази мярка е основана на наказателноправна санкция по смисъла на член 2, параграф 2, буква б) от посочената директива и когато посочената държава членка е използвала предвидената в тази разпоредба възможност.
По съдебните разноски
57 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:
1) Член 11, параграф 2 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като член 11, параграф 1 от Закона относно пребиваването, работата и интеграцията на чужденците на федералната територия (Gesetz über den Aufenthalt, die Erwerbstätigkeit und die Integration von Ausländern im Bundesgebiet), според която продължителността на забраната за влизане може да бъде ограничена само ако засегнатият гражданин на трета страна е подал молба за такова ограничение.
2) Член 11, параграф 2 от Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска при нарушение на забрана за влизане и за престой на територията на държава членка — постановена повече от пет години преди датата на влизането на тази територия на засегнатия гражданин на трета страна или на новото влизане в сила на националната правна уредба, транспонираща посочената директива — да се налага наказателноправна санкция, освен ако този гражданин не представлява сериозна заплаха за обществения ред, обществената или националната сигурност.
3) Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да предвижда възможност мярка за експулсиране или за извеждане — която предхожда с пет или повече години периода между датата, на която тази директива е трябвало да бъде транспонирана, и датата, на която тя в действителност е транспонирана — впоследствие отново да послужи като основание за наказателно преследване, когато тази мярка е основана на наказателноправна санкция по смисъла на член 2, параграф 2, буква б) от посочената директива и когато посочената държава членка е използвала предвидената в тази разпоредба възможност.
Подписи